Grigor Gatchev - A Weblog

ivan:> какво става при вас

nusha:> ми всичко е наред

ivan:> днес при нас имаше доста наплив

nusha:> и тук беше сутринта навалица, ама сега поразреди

– Веси, ще ме смениш ли за малко на чата с Иван, че имам да свърша нещо?

– Разбира се.

– Питай го какво става с календарите.

nusha:> какво става с календарите

ivan: оправени са

– Оправени са, Нуше.

– Кога ще ми върне албумите? Че ще ми откъснат главата за тях.

nusha:> кога ще ми върнеш албумите че ще ми откъснат главата за тях

ivan:> утре ти ги нося

– Утре ти ги носи.

– Благодаря много

nusha:> благодаря много

ivan:> няма проблеми

Виртуализацията на личностите е старо понятие в Интернет. Не си ли виждал с очите си своя събеденик, няма как да знаеш с кого всъщност си имаш работа. (Понякога това води и до наистина комични ситуации.) Вече съм писал – Мрежата е най-великият бал с маски на света. В нея можеш да бъдеш който си искаш, какъвто си искаш.

Или поне си мислиш така. Защото, колкото и да е странно, в Мрежата можеш много лесно да не бъдеш какъвто си отвън – но е много трудно да не бъдеш какъвто си отвътре. Опиташ ли да се представиш за много знаещ, но всъщност си пълен гьон, резултатът е буен смях. Там какъв си отвътре се вижда точно както “отвън” се вижда какъв си отвън. Случайно ли балът с маски всъщност е място, където хората си свалят маските?

Замисляли ли сте се, че Интернет всъщност е място на дзен. Място, където, щеш не щеш, изглеждаш както изглеждаш наистина. Където Морфей се превръща от безобиден чичко с размъкнат пуловер в железен костюмар, а Нео разбира, че истината за лъжицата е, че няма лъжица. (Също, имали ли сте чувството, че “Матрицата” свързва Мрежата и дзен-философията някак прекалено естествено и истински?)

Но всичко това е дъвкано до изтриване на зъбите от кого ли не. За друго цитирах този разговор отгоре – за да се замислим дали не е валидно и обратното.

Едновремешните римлянки са се събличали спокойно пред робите си, и са им поверявали съобщения помежду си, защото не са ги смятали за хора. През Средните векове пък разлютени величия са секли главите на пратеници от предизвикателните им съседи, като символ на отсичане на главата на съседа. Много преди Интернет и дори телефона виртуализацията вече е била в ход. Втората сигнална система, символното изобразяване на света, правят възможен преноса на реалност в информационен вид – а оттам и виртуализацията на източника и получателя.

Всъщност, нещата се виртуализират много преди това. Както казва пак Морфей в “Матрицата”, ние си мислим, че виждаме планини, или кресла, или хора, но всъщност само възприемаме електрохимични импулси, които достигат до мозъка ни. Много преди него Гибсън в “Невромантик” полира темата за виртуалното възприятие до съвършенство: гледаш Финландеца на екрана, и не знаеш това всъщност той ли е, Ледомлък ли, или Невромантикът. (А ако не си убеден, че си в реалния свят, а не в конструкт, може и да не е на екрана.) Още десетилетия по-рано пък Лем написва “Професор Коркоран”: мрачен и тежък разказ, но го препоръчвам на всеки, който не го е чел. А стотици милиони години преди тях предците ни възприемат с мозъчетата си… околния свят? Не. Електрохимични импулси.

По-горе в този текст Нуша си чати с Иван. Този чат минава през Скайп, а вследствие от това през неизброими хардуери, софтуери, райони, граници и съдби. И когато на пътя на чата застава Веси, тя е просто едно от звената му, частичка от виртуалния път. Нуша въобще не се замисля, че вече не е зад клавиатурата, чатът с Иван си остава чат, нищо не е променено. Иван пък въобще не знае, че зад клавиатурата вече е Веси, а и да знаеше, това не го вълнува. Той продължава да си чати с Нуша, който и каквото да я виртуализира. За него тя е прозорец на екрана, както за нея той е гласът на Веси.

Отвън, пред ателието им, минава костюмиран тип, забързан занякъде. Говори по телефона. “Искам също напречен ров, до трафото, преди да са вдигнали оградата. И като почне после изкопът, подпорната стена да е стабилна, че там скатът е малко шантав…” Не се вълнува какъв процес ще изкопае напречния ров, и ще вдигне подпорната стена. Хората, които ще го направят, за него не съществуват, поне за момента – съществува телефонът, по който той дава нарежданията. Виртуализиращ интерфейс.

Всеки от нас прави същото. Ние не се вълнуваме как така до къщите ни стигат ток, телефон, Интернет – само знаем къде да звъннем, ако ги проняма, и къде да платим сметката си. Как точно перат дрехите ни в химическото, как хлябът в магазина се е появил там. А как готвят обяда в гостилничката, където ядем, сигурно дори бихме предпочели да не знаем. Така ни е по-лесно. И по-приятно.

Виртуализация. С добрите и лошите си страни. Защо изобщо я чопля ли?

Защото любопитният (на тези в компютърните среди май им казват хакери) не се задоволява с виртуализиращия интерфейс. Той иска да знае какво има зад него. Зад шарения екран на компютъра, зад физиономията на популярния политик, под капака на автомобила, вътре в машинарията на тялото, под атомните взаимодействия… Извън компютърните среди често ги наричат учени, или изследователи. Преди това са били алхимици, още преди това – шамани…

Тези, които предпочитат храната за ума пред храната за тялото. Които може да са или да не са недоволни хора, но никога няма да бъдат доволни прасета. Тези, които околните наричат “непораснали деца” – защото децата по начало са такива, докато не ги отучим да бъдат хора, и не ги научим да бъдат прасета.

Затова и си мисля, че на Иван вероятно ще му е интересно да знае, че на клавиатурата седи Веси, а не Нуша. Не че има нещо, което би скрил от нея, или че му пука. Просто защото се надявам детето в него да не е умряло.

(Ако случайно се интересувате – такъв объркан, неподреден и скачащ от едно на друго запис би трябвало да се казва не “Виртуализация”, а “Фуга идеарум”. Така наричат това състояние психиатрите. На тези без жълта книжка им се случва предимно в състояние на тежка преумора… Затова го зарязвам докъдето е, и с пълно неуважение към читателите ми се запътвам да си почина.)

Предишният ми запис беше реално само един линк към статия, в която имах нахалството да изложа мнението си по въпроса. Още първият коментар отдолу, от Дончо, обаче ме разкритикува напълно справедливо, че я няма на български.

Така че – ето я и на български. Ако някой се интересува от темата – приятно четене. 🙂

There is a lot of controversion on whether it is good to have free software, art and other content over non-free (eg. DRM, or TPM) platforms, in non-free formats, etc.

Here are  my 5 cc on the topic.

Отминаха дните на узрялото грозде, и на златния листопад. Клоните стърчат голи и черни. Скоро ще дойде зимата. Животът ще замре, сякаш е свършил. Сякаш никога вече няма да има нова пролет. Белият сняг вече е поръсил върховете, и скоро белотата ще обгърне всичко.

Но все още дните са благи и меки. Често са намусени и облачни, и тъгата се пъхва през разкопчаните дрехи и прониква в костите. Често са мъгливи, и взорът престава да прониква надалече. Понякога дори са мразовити, и студът навява мрак и страх. Но все още понякога са меки, и можеш да изприпкаш от дупчицата си и да потърсиш изпуснати семенца. Или да претичаш по клоните в търсене на неприбрано жълъдче. Или да излетиш иззад топлия комин, и с часове да се веселиш заедно с другите от ятото.

Все още има време.

Последни дни, когато все още не всичко е свършило. Скъпоценни часове и минути, в които да прикъташ още нещичко за през зимата, и за след нея. Да се подготвиш, да запасиш душата си с увереност, че ще устоиш през изпитанието. Че ще го издържиш, че ще се се справиш, и че ще те има и след него.

Време, в което – уви, твърде късно – разбираш цената на времето. На всички скъпоценни часове и минути, пропилени през зелената пролет и топлото лято в безцелна радост, в глупави игри и в щастие. И се оказваш на тънката, заледена пътечка, по която трябва да преминеш. Да не паднеш нито в пряспата на глупостта, неспособен да разбереш колко много си изпуснал – нито в калта на дребнавостта, неспособен да разбереш колко много тази радост, и игрите, и щастието са ти дали. Да достигнеш до капчицата мъдрост, болезнена, но и лекуваща болката.

Време за осъзнаване на предстоящото изпитание. За много животи – най-велико, последно. И време да разбереш защо именно са ти тези последни часове и минути, с какво са скъпоценни. Дали не е именно за да осъзнаеш силата да продължиш да събираш, да строиш, да засаждаш, да стопляш, дори ако през пролетта вече няма да си наоколо. Защото други ще са, и ще имат нужда от съхраненото, построеното и засаденото, за да продължат.

И може би защото това е начинът все пак да те има, дори след последното изпитание. Да си наоколо. И пролетта да е отново пролет и за теб.

Наближава изпитът ми за поредната степен по айкидо. Този път, за разлика от другите, направо съм се изприщил.

Сенсеят ни е получил правото да ни изпитва сам, лично. Дотук нищо лошо – човекът е готин, свестен и печен колкото щеш. Само че е мъничко взискателен.

Какво ще рече това ли?

По принцип, когато се явяваш на изпит за степен, имат право да те изпитат и на техники от всяка една по-ниска степен. Не помня да се е случвало досега, но на теория имат правото.

Е, във вторник той изпита едно момиче за шесто кю (за който не е вманиачен по айкидото – това е втората степен след седмо кю). Изпита я върху цялото шесто и цялото седмо кю, без да пропусне нито една техника.

С ВЪРЗАНИ ОЧИ. (Тя, не той.)

И не знам дали същото не чака и мен.

… Дали ще успея да издържа изпит, който се очаква да е сигурно поне два часа (докато минат всички техники и за всички степени, които съм взел вече)? С вързани очи. Към половината техники са срещу удари. Ако успея да ги изпълня поне малко прилично, филмите за бойни изкуства после ще са ми направо скучни.

Да, определено такъв изпит дава друго самочувствие, ако успееш да го вземеш. Малко трудно се говори после, че са ти го подарили. Ама… си ме е страх. Горе-долу както на всеки изпит при свестен, но строг учител.

Добре, де. Знаете ли как се нарича човек, който не го е страх от нищо?

Глупав. Смел се нарича човек, който успява да подтисне някак страха си.

Скоро май ще се види смел ли съм. 🙂

Тази есен помагах за ИТ подсигуряването на един конгрес. Конгресът се състоя в Албена (курортите са перфектно място за събирания на кардиолози, ако питате мен. И за на всякакви други също. 🙂 ). Лекциите бяха много, и ми харесаха страхотно – научих от тях доста.

А не беше малко и културната програма. Вечерта, когато имаше рецитал на Лили Иванова, бях така капнал, че я пропуснах и се наспах едно хубаво. За което сигурно ще съжалявам цял живот. Но другата песенна вечер бях буден и свеж.

– Нямам представа откога пее – беше вдигнала рамене леля ми, когато я питах веднъж. – Аз съм й поклонничка от поне петдесет години, за пръв път съм я слушала като младо момиче. Сигурно ще да е много стара вече.

С това впечатление и аз очаквах Валя Балканска – и с нетърпението да я видя. Колкото и да е престаряла, все пак гласът й е бил едно време феноменален. Не случайно нейна песен лети на борда на “Вояджър” към звездите, съпровожда филма “Космос” на Карл Сейгън, и изобщо е една от музикалните икони на човечеството. И с малко нахалство (вечерта няма компютърни презентации на лекции, нали) се уредих аз да я посрещна.

Въпреки внимаването, успях да изпусна момента, когато влезе в албенското вариете. Просто докато си приказвахме с един филипинец, внезапно Елена дойде и ме потупа по рамото:

– Ето ти Валя Балканска. Говорила съм с шефката на вариетето да могат да ползват съблекалня 1, заведи ги там. След към час ще почваме.

Валя Балканска? Къде я? Никъде наоколо не се виждаше бабичка с бастуни… Малко по малко осъзнах, че става дума за застаналата точно пред очите ми жилава селска жена, която въобще не приличаше на старица. Около нея стояха двама мъже и се усмихваха. Май не бях първият, който не знаеше за какво да гледа.

– Аз, ъъъ, такова… заповядайте, сега ще ви покажа съблекалнята…

Жената кимна усмихнато и закрачи с бодра и енергична крачка след мен. Въобще нямаше вид на някой, който би се уплашил от десетина-петнайсет километра бърз ход из пресечена местност. (Все пак е от Смолян, глупчо!) Двамата мъже вървяха след нея и намусено обсъждаха как са успели да хванат точно по затворения път на идване.

– Защо ме гледаше така? – весело подметна певицата.

– Ами… Очаквах да сте доста по-възрастна – изтърсих аз.

– Че колко по-възрастна да съм? На шейсет и седем съм, скоро правя шейсет и осем. Малко ли са?

Някои селски жени, особено от планинските райони, наистина сякаш не остаряват – само стават по-жилави. И въпреки това, трудно ми беше да й дам повече от шейсет. Лицето й беше обветрено точно като на възрастните хора, работили много физическа работа навън из планината, но гордата поза и енергичната походка никак не се връзваха с него.

– Не са малко, ама… Казват, че пеете от сигурно петдесет години!

– Толкова са. От шестнайсетгодишна пея…

Оставих ги в съблекалнята и заоглеждах положението във вариетето. Водещият тъкмо се беше натъкнал на неприятна изненада – старичката озвучителна уредба непрекъснато играеше номера, и отказваше да работи. Техникът и домакинът се потяха над нея, пробваха какво ли не, и ме гледаха виновно. Тъкмо успяваха с кански усилия да я закрепят някак, и тя отново рухваше. Всичките усилия на водещия да се справи чрез викане оставаха безрезултатни – вариетето е голямо, и акустиката му никак не е добра.

– Ще можем ли да пуснем на Валя Балканска плейбека поне? – сбутах аз домакина. – Иначе резилът ще е голям.

Той заби поглед в земята:

– Май няма да стане – касетофонът съвсем угасна. Дано поне усилвателите издържат, че иначе лошо. Можеш ли да я помолиш да пее на живо? Знам, срамота е, ама имаме много неприятен проблем…

Изрядно изприщен, претичах до съблекалнята:

– Извинявайте, нещо уредбата не е наред. Може да не можем да пуснем плейбек. Дали ще можете да пеете на живо, ако се наложи?

Валя Балканска и единият мъж, облечени вече в национални носии, ме погледнаха странно. Другият, шофьорът на групата, поясни:

– Въобще не носим записи за плейбек. Винаги си пеем на живо.

Отдъхнах си, но за кратко. Уредбата малко по малко се сриваше окончателно. Последните думи на водещия оставаха почти нечути; пред пулта домакинът си скубеше косите и споменаваше тихичко каквото му дойде на ум. Водещият се огледа, и ми кимна – да доведа хората, да чакат сигнала. Аха да хукна – но не се наложи. Певицата стоеше точно зад гърба ми; мъжът в национална носия (по-късно разбрах, че името му е Петър Илиев) надуваше зад нея голяма гайда.

– Спокойно, момче. Като ни дойде ред, само кажи. – Тя май беше абсолютно чужда на важничене или надуване. Държеше се с мен, все едно съм син на най-добрия й съсед – с някаква майчинска топлота и скрита грижа. Направо се засрамих.
– Всеки моме… Да! Дадоха сигнал… – Стиснах палци колкото сила имам: дано уредбата издържи!

Двамата тръгнаха към сцената. Гайдарят запуши ручилото на гайдата с пръст, и докато оглеждаше сцената, разсеяно накъдри с лява ръка такова соло, от което направо ми секна дъхът. На моменти имах чувството, че по дупките играят поне петнайсетина пръста… Двамата подминаха поставения микрофон като пътен знак и спряха отпред на сцената.

И Валя Балканска подхвана да пее. Без усилватели, без нищо. И цялото вариете закънтя от гласа й.

Слушах направо като хипнотизиран. Уж гласът й не беше много силен – и на две крачки от нея не забиваше пирони в ушите ми. Но се чуваше с почти същата сила и оттатък най-задните седалки, чак до вратата към фоайето. Там, където гласът на школуван водещ не стигаше дори когато той направо крещеше…Цялата зала екнеше. Достатъчно беше да затворя за миг очи – и си представях как е застанала на някой родопски връх, и цялата планина ехти от гласа й. Не съм голям познавач на музиката, но единственият друг български глас, който съм чувал да може подобно нещо, е на Борис Христов.

Внезапно се осъзнах. Бързо се промуших през вратата към фоайето, и изтичах до момичетата от екипа:

– Бързо елате вътре, да чуете Валя Балканска!

Всички прихнаха да се смеят в отговор. В първия момент не разбрах защо. Чак после осъзнах, че тя продължава да се чува отлично и във фоайето, през само една отворена врата, без никакви уредби и усилватели…

Мамка му и глас! Речникът ми беше беден да опиша какво усещах.

По-късно празненството продължи в двора на съседния хотел. Изпълнителите също се преместиха там, и продължиха концерта. Гайдарят, въпреки че е здрав мъж, се беше изпотил вече доста, и огромното открито пространство и стотиците събрани хора донякъде поглъщаха звука на гайдата му. Гласът на Валя Балканска обаче въобще не се вълнуваше от размери и пространства – продължаваше да се чува из целия двор. Чужденците от цял свят гледаха и се възхищаваха.

Най-големи овации предизвика отново “Излел е Делю хайдутин”, включително от тези, които изобщо не разбираха текста. Една италианка ме попита за какво се разказва в песента, и беше здравата разочарована, когато разбра, че не е за Космоса. Мъжът й пък поклати глава и заяви, че такъв глас си е чиста генетика, и е физически невъзможно да бъде постигнат с упражнения и обучение.

(Склонен съм да се съглася с него. Само дето “генетика” ми се струва суха дума – предпочитам “дарба”.)

След като концертът им свърши, двамата с удоволствие се снимаха с всеки, който пожела. Мен ме беше срам да си поискам, но организаторът на събитието Иван Батаклиев просто ме хвана за ръка и ме курдиса между тях двамата, без да обръща внимание на скрупулите ми. (Правилен подход към прекалено срамежливите. Ще трябва да го запомня, ако имам такива около себе си.)

Ето я и снимката:

Ако ви изглеждам прекалено щръкнал над тях двамата, причината не е в ръста ми, или поне така си мисля. Просто се чувствах на към двайсет сантиметра над земята, че и повече. Не на всеки се случва да се снима с някой велик човек.И то човек, който е заслужил величието си с дарба, талант и труд, а не с… е, с каквото го заслужават много държавници, културтрегери и други подобни.

Не обичам да се кланям на авторитети от никакъв тип. Но с тази снимка се гордея. Има защо.

Миналата нощ си отделих час-два за безцелно шматкане из нета. Докато преживях по кравешки точещите се по екрана букви, нещо изхруска между зъбите на ума ми. Дреболия – някаква повест на Нийл Геймън е взела и “Хюго”, и “Небюла” за 2003 г… Но се сетих, че не съм чел нещо хубаво от седмици, а този вид диета ми се отразява много зле. Повест – значи няма да ме измъчи много…

Познавам Нийл Геймън от “Добри поличби”, където той авторува в компанията на Тери Пратчет – един от големите ми любимци. Пратчет и там си беше същият магьосник на смеха, остроумието и искрицата тъга. Геймън го бях запомнил само с мрачния полуготически стил. Тоест, крайно време ми беше да се запозная с него по-добре.

Изненадата беше по-приятна, отколкото очаквах.

Ако ви кажа сюжета, ще ви се доповръща. Малко момиченце спасява от зла вещица разни невинни хорица. Чудя се, колко ли дълъг списък от автори си е пробвал перата върху него? От братя Грим насам на практика всичките са глупави плагиати. Даже Пратчет в “A Hat Full of Sky” (точно същият сюжет) постига добър ефект благодарение на пародирането, и на умението си да е Пратчет. (А и да си призная, Tiffany Aching няма нищо общо с детето-полуидиотче от продукцията на графоманите – тя е наистина умна, логична и наблюдателна.)

Е, Геймън тук ме изненада. От този сюжет той е направил повест, която си заслужава наградите. Прочетох я два пъти едно след друго – първият път, за да се насладя и нарадвам, втория – за да се донасладя, донарадвам и да науча някой авторски трик. Като фен на Пратчет ми е трудно да го изрека – но истината е, че “Coraline” слага “A Hat Full of Sky” в малкото си джобче.

(И направо ме възхити с умението си хем да характеризира героя, хем да омагьосва читателя и да го дръпва вътре в разказа с един-единствен трик – точната мярка при изместването на гледната точка на разказвача, който винаги е абстрактен. На всяка цена трябва да го пробвам тоя номер; бая боклук ще напиша, докато се науча да го целя добре, но ще си струва.)

Е, Coraline е името на главната героиня. Обикновено момиченце – само дето е ама наистина умно. Но е нито изтърканото клише “дете с ум на възрастен”, нито още по-изтърканото във фантастиката “дете-гений, което шашка възрастните”. Умна е по съвсем детски начин, страхотно истински. Деца с ум на възрастни съм виждал едно-две през живота си, деца-гении, които шашкат възрастните – също. Само че Коралини съм виждал десетки. Тихи, мълчаливи и подценявани от околните. Клишетата по-горе са умни, въпреки че са деца, защото са усвоили нещата на възрастните – Коралина е умна именно защото е дете, и не се е научила да лъже сама себе си като възрастните.

Вещицата (да я наречем така, заради прототипа) пък е направо стряскаща. Извадена е от къде ли не – Стивън Кинг, Густав Мейринк, Брам Стоукър – само не и от детска книжка. Но с гаранция най-вече от детски кошмар – такива като нея са се подвизавали предостатъчно в моите, а сигурно и във вашите някогашни кошмари… Освен това, както е базирана все на класически образци, така също не прилича на клишетата в жанра. И колкото по я ровиш, толкова по не прилича.

Всъщност “Coraline” е роман на ужаса за възрастни, разказан като за деца. И може би точно това му е истински доброто. Вместо да е тъпотия като за малки дечица, но с претенциите да е за възрастни, той е умен като за наистина умни и интелигиентни възрастни, но е сервиран в увлекателна форма за деца. Пълноценен обяд, маскиран като фунийка сладолед с шоколадова заливка… Да, сюжетът е изтъркан до пълна прозрачност – но тази повест си струва четенето въпреки това. Възхитително е да видиш от какви продукти какво може да сготви истинският майстор.

Капакът на нещата е, че книжката ме замисли доста. Все неща, които знам, но поднесени наистина увлекателно и разбираемо. Алегорията е изключително силна; ще оставя обаче на читателите й да откриват какво в какво и зад какво е скрито, и как е изобразено.

Свалям шапка на Нийл Геймън. И като книжката излезе в България (ако не е излязла вече – не смогвам да следя книжарниците), задължително ще си я купя. От уважение към автора. Или при възможност ще му пратя цената на един брой от книжката. Такова майсторство си струва да бъде поощрявано; искам още негови продукти. 🙂

И препоръчвам книжката на всички деца и възрастни, които знаят, че вратите, зад които има само тухлена стена, също понякога водят нанякъде. Или поне на тези, които го подозират.

Мой колега наскоро ми пусна едно много приятно музикално парче. След това второ, трето… Харесаха ми. Ама наистина.

– От някой филм ли е музиката?

– От игра е. Може да се свали свободно, като реклама на играта.

Само след час вече бях смъкнал всичката музика – албум от 18 парчета. Определено приличаха повече на филмова музика – и то наистина добра… Играта е българско дело, и се нарича “Knights of Honor”, а авторът на музиката – Борислав Славов – е по-известен като Глориан.

Бих казал много възторжени думи – но всъщност, какво значи “истински добър”, “талантлив”, “твори страхотно”, и какви ли не още суперлативи? Раздават се страшно лесно – напоследък се убедих в това, на собствен гръб. Още повече когато нещата опират до личен вкус.

От друга страна обаче, човек има право на личен вкус, и на мнение. За моя вкус нещата на Глориан са просто страхотни, и мисля, че “талантлив” е най-малкото, което може да се каже за него. Не смятам, че в Холивуд има кой знае колко филмови композитори на неговото ниво. И ще съм наистина щастлив, ако мога да чуя още негови неща…

Музиката му е богата, полифонична, с много и чудесно съчетани инструменти, и най-важното, със страхотен дух. Един добър музикален занаятчия би могъл да познава канона за правене на съответен тип музика, да има големи познания и широка музикална култура, богата база от стилове и съчетания, какво ли не – но няма да може да докара духа. Успее ли, ще е прекрачил крачката между занаятчийството и таланта… От музиката на Глориан кръвта кипва в жилите.

Преди седмица чрез приятели на приятели успях да открия GSM-а му. Обадих му се, за да благодаря за чудесната музика. Той беше трогнат. Ще си позволя да го цитирам по памет: “Това е най-важното – музиката да харесва на хората и да ги радва.” Може би греша – но от няколкото разменени думи останах с впечатлението за скромен момък, благословен и наказан със същност на творец.

Всъщност, я стига само съм произвеждал шум! Нека вместо това ви предложа музиката му. Отидете на www.knights-of-honor.net, и в Downloads / Music ще я намерите. Уви, не е под истински свободен лиценз – но все пак може да се слуша свободно. А се надявам някой ден Глориан да сътвори и пусне истински свободни неща.

Приятно слушане – и дано ви достави същото удоволствие, както на мен!

Наскоро ми пратиха линк към един форум, където обсъждат въпросния разказ. Направо подскочих. На Ани съм обещал да й скъсам ушите вече от години, а тя вместо да си вземе поука, продължава да ме хвали, все едно съм не знам какво. Останалите там – и те. Поне да ми бяха близки приятели, че да знам, че ме лансират, а то? Срамота!

(Не се шегувам. Да те хвалят незаслужено е единственото по-гадно от това да те клеветят незаслужено.)

На този фон изявлението на Иван, че съм бил моделирал Бенковски по себе си, ми преля чашата. Не беше най-голямото и сериозно, ама се уцели да е последната капка. Реших да приведа подробна и точна анатомия и на разказа, и на героите му – кое откъде, защо и как, кой какъв е и защо.

Като начало, действието няма нищо общо с реалната история. Всъщност става дума за не много близкото бъдеще, където в едно училище преподават поредния урок. Всякакви прилики с реалната история са търсени само доколкото са от полза.

Темата на урока е историческата актуалност и необходимост. Дали е по-важно да се действа мъдро, с мисъл занапред, или конкретно, с мисъл за момента. Кое от двете какво носи, с какво е добро, и с какво е лошо. И какви мотиви, логика и изживявания водят до едни или други аспекти на избора на позиция и степен на съчетаване на двете.

Преподаването се извършва, като личностите на учениците са слети с изкуствени личности, които действат като индивиди във виртуален свят. Водещата в индивида личност е изкуствената. Личността на ученика е просто наблюдател, който субективно изживява мотивите, действията и чувствата на изкуствената личност като свои. В критични моменти личността на ученика може да поеме отчасти контрола върху индивида; и тогава обаче тя се усеща като едно цяло с изкуствената, и разчита единствено на нейните спомени и информация за света.

След края на урока споменът за преживяното ще остане у ученика. Така той ще знае не просто че Инквизиторът или Вождът са направили еди-какво си, а и как и защо точно са го направили, и как са се чувствали и мотивирали. Биологичното “онтогенезата е кратко повторение на филогенезата” е валидно и в обществено-еволюционен смисъл: социалната история и еволюция се извървява от подрастващите най-пълноценно, като я преживеят като част от детството си, като вид обучение.

За страни по сблъсъка са избрани моделите Революционер и Еволюционер, като са доизчистени и обогатени до остатъка от набора качества на позициите. Това е и причината за прототип на едната страна да бъде избран Георги Бенковски – в реалния живот пламенен, буен, сприхав, неудържим и незамислящ се. Както точно отбеляза във форума Иван, Волов би провел спора с бея много по-успешно, защото е по-разсъдлив и спокоен – но е нужен сблъсък на крайни психологии и модели.

Бенковски е базиран на реалния исторически прототип, и е направен юнак и самоотвержен до нереалност. Мурад бей, който е по-събирателен образ, пък е направен свръх-мъдър и разсъдлив. По тази причина е и много по-пълноценен като личност: Бенковски е богат като личност на нивото на 10-12 годишно дете. (Каквито и са всъщност учениците.) Повече не му трябва, би пречило на образа. За разлика от бея, където би пречела пък липсата на богатство.

Останалите личности в симулакрума са простички клишета, фон, на който да действат учениците. Кириак Стефчов е Вазовият егоист-туркофил, хаджи Иванчо Пенчович е типичният чорбаджия от градски тип, училият в Русията даскал е типичният даскал-русофил, Радко ковача е типичният занаятчия – дребен човечец, Кючук Стоян е типичният авантюрист, амбициозен и престъпен, Фикри онбашият е типичният онбашия – местен полицай в малко градче, и т.н.

Тази изходна позиция е причината Бенковски да е толкова страховит юнак, и същевременно толкова праволинеен и непоколебим в желанието да строши всички стени на света с главата си. А пък беят – да е толкова благ и търпим, че даже да не прати някой да следи Бенковски. И това да продължава известно време, за да могат и двамата ученици да научат урока, всеки своята част. (Вероятно в някой следващ урок пък ще са разменени.)

Ако обаче нещата бъдат оставени така, всеки от двамата ще държи на своето до безкрай (решаващ глас за постъпките им има изкуствената личност, а тя е умишлено фиксирана на позициите си). Затова, когато учениците са вживели позициите си, учителят взима инициативата, засилва малко влиянието на учениците в общите слети личности, и чрез тази на Мурад бей провокира Бенковски открито. След това оставя двамата ученици да довършат спора, за да стигнат заедно до отговора – че всяка от позициите сама е непълна и ограничена, че са полезни и нужни, когато ги има и двете.

(Поне това е отговорът за мен. Читателят има право на свой – иначе няма да е интересно. 🙂 )

След като моделът на ситуацията беше конструиран и изчистен, беше достатъчно да оставя двамата герои да действат, и да им добавя няколко “бота” (второстепенните герои), за да има с какво да си взаимодействат и да изясняват позициите си и извън диалога им. Оттам нататък разказът се написа буквално сам.

В първата му версия (достъпна тук-таме из Интернет) бях скрил тотално машинарията зад кулисите, просто като експеримент. Оказа се, че така съм скрил и съществени части от действието. За конкурса на “Аргус” доизлъсках вече разказаното, и извадих още от скритото. Но може би пак не е било достатъчно – виждам, че разказът бива преценяван като “алтернативна история”.

Всъщност, лошо няма. Интересен ли е, и навежда ли читателя на размисли, значи си е струвал труда. Поне за мен. 🙂

Напоследък чета с все повече внимание блога на LeeNeeAnn. Вътре няма велики помисли. Никой не спасява света, и не вдига тревога. Разказва се за малките пухкави облачета, за принцесите, за безкрайните въпроси, и други най-обикновени работи.

А го чета с толкова интерес защото именно най-обикновените работи са тези, които са най-необикновените. Точно както глупавият родител получава от въпросите на децата си единствено досада, а умният – слънчев прозорец към чистотата и мъдростта на детската душа.

Не зная дали ще допадне на всеки. Но това е хубавото на блоговете – четеш каквото ти харесва, и не се сърдиш на тези, които пишат съвсем други неща. За всеки влак си има пътници, за всеки блог – читатели.

И ми се струва, че LeeNeeAnn имат (двама са – това е съвместен блог) какво да дадат на читателите си. На мен ми дават немалко. Ако сте любопитни, хвърлете око и вие. Най-много да не ви хареса – и тогава не губите нищо повече от няколко минути. А ако ви хареса, минутите няма да са отишли напразно.