Grigor Gatchev - A Weblog

Вече се писа по блогове неведнъж – Любомир Николов написа книга под работното заглавие „Легенди от Средната земя“. Сборник увлекателни легенди, събрани от един млад кралски легендариус около 250 години след възцаряването на крал Елесар. За мен – нещо, което чаках дълго и с нетърпение. Та кой в България (и колко хора изобщо в света) могат да напишат нещо, което фен на Толкин би могъл да сбърка за негово?

Не вярвате ли? Нахално и без разрешение ще пусна парченце от една от легендите:

—-
Рони Старофук беше тиквеник.

Това едва ли звучи изненадващо, когато става дума за хобит от рода Старофукови (впоследствие Брендифукови), дал на Графството цяла плеяда несравними и епохални тиквеници. Но трябва да се признае, че дори сред подобна безмилостна конкуренция Рони изпъкваше със своята самобитност и оригиналност. Ако го пратеха за вода, той непременно изпускаше кофата в кладенеца заедно с въжето; събирането на яйца в кокошарника завършваше с донасяне на готов за пържене омлет, а да го допуснат на работа в зеленчуковата градина не се осмеляваха откакто усърдно изкорени всички краставици. Постепенно роднините престанаха да търсят Рони за каквото и да било, и го оставяха да се тутка и мотка както намери за добре. С което, длъжни сме да споменем, той се справяше великолепно.
—-

И – прости ми, Любо, просто нямам сили да се удържа, ще пусна още едно! Такива неща трябва да се четат!

—-
Но всичко това Алвин щеше да узнае много по-късно. А сега крачеше по улиците на Брее, търсейки удобна и не много скъпа страноприемница, където да отседне за няколко дни докато разпитва за местни легенди и предания. И търсеният оазис се появи пред него под формата на стара табела от ковано желязо, изобразяваща шишкаво пони, изправено на задните си крака върху надпис „Скокливото пони”.

На стената отдолу бяха изобразени двама червендалести юнаци с чаши в ръце. Единият, с корона на главата, размахваше меч, а другият, с дълга бяла брада и сива островърха шапка, стискаше здраво дълга чепата тояга, тъй че не беше съвсем ясно дали вдигат наздравица или пийват за кураж, преди да започнат да се пердашат. За избягване на подобни недоразумения отстрани бе пояснено с големи, малко криво изписани букви: ЛЮБИМОТО ЗАВЕДЕНИЕ НА ГАНДАЛФ СИВИЯ И НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЕЛЕСАР. А малко по-долу някое хлапе бе надраскало „и на Назгулите”.
—-

След дълги преговори с Толкиновия тръст издателството най-сетне е успяло да получи разрешение (или по-скоро благосклонно затваряне на очите) за издаването на книгата. (Корекция на погрешна по моя вина информация – преговорите са водени не с Толкиновия тръст, а с адвокатски колектив, който да прецени нещата.) Не зная дали оригиналното заглавие ще остане същото, но съдържанието определено ще бъде! И се надявам да видя книгата на Панаира.

(А още повече се надявам да видя там Любо Николов и да си взема автограф върху нея. Обещал е да присъства и да раздава автографи.)

… Добре, дотук това е една чудесна вест. Но понякога дори в живото доброто не идва само. След първата лястовичка се задава и втора. Който е чел блога на Любо Николов, знае – там вече се мъдри в удобен за четене вид началото на бъдещия тритомник „Елесар“. След като книжката с легендите можа да бъде издадена, става по-лесно да излезе и такава масивна творба. Така ни чакат нови и нови разкошни четива! 🙂

Наближава Панаирът на книгата. Всеки пуска нови книги, с надеждата да изкара нещичко от продажби.

Или в случая на Човешката библиотека – с надеждата да даде на читателите нещо хубаво за четене. (Защото целта на импровизираното издателство е тази – да издава хубави неща, които не са излизали, или не е било скоро. Всички участници в нея биха изкарвали далеч повече, ако се хванат с работата си, вместо да я движат.)

Едното от изданията е поредната (девета) разкошна книжка на казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“. Деца, които пишат книги уж за деца, но май всъщност за възрастни. И смея да кажа, че ми дават далеч повече, отколкото повечето други „не-детски“ съвременни книги. Може би защото и тяхната цел е не да направят пачка, а да кажат нещо. Нещо, което да накара чулите го да се замислят, да си отговорят сами на поставените въпроси и може би да станат мъничко по-добри.

Заглавието този път е „Непоискано добро“. Сюжетът – животът на човечеството след края на света. Какъв е бил въпросният край и как се живее след него няма да разказвам тук. (Помните ли вица за онзи, който стоял пред киното и заплашвал влизащите, че ако не му дадат някой лев, ще им каже кой е убиецът?) Но истинската сила на книгата е не в интригата, а в мъдростта. Мъдрост, която може би само необременените детски умове могат да имат.

Другата нова книга е традиционният ежегоден алманах „ФантAstika“. Всяка година на ръба на закриването, той непрекъснато възкръсва като феникс от пепелта. Историята му е точно като тези фантастични филми, в които героите оцеляват напук на всичко, при най-неправдоподобни обстоятелства. Би била чудесна основа за някое хубаво фантастично произведение… Но то ще е едно, а в алманаха има десетки.

(Да се изфукам – има я и втората глава на „Ортодокс“, под великолепната редакция на Калин Ненов. Разликата е малка на брой букви, но огромна на усещане – струва си да бъде прочетена, дори за пореден път. А и от себе си ще прибавя още нещо – ако на някой му хареса и реши да си поиска автограф, ще му дам с най-голямо удоволствие.)

Всъщност, представянето на алманаха ще е още преди Панаира на книгата. Ще се състои във Veda House, на ул. „Гладстон“ 2 в София, в неделя (2 декември), от 12 до 13:30 ч. Надявам се да мога да дойда. Най-малкото защото там алманахът ще може да се купи (а и „Непоискано добро“ също).

А ако не там – на Панаира! 🙂

Преди двайсет и една години си отиде единият – Аркадий. А преди няколко дни и другият – Борис.

И светът стана осезаемо по-сив, по-малко любопитен и по-малко мъдър.

Аркадий и Борис Стругацки бяха уникално явление не само в съветската, но и в световната фантастика. С поне две неща.

Едното е измисленото от тях бъдеще, наричано от феновете „Пладне, 22 век“. Не са първите, които сътворяват бъдеще, в които човек да е щастлив да живее. Творението им не е така вдъхновено и с такъв невероятен размах като „Мъглявината Андромеда“ на Иван Ефремов. (Която също препоръчвам горещо – човек трябва да си спомня, че освен глава има и сърце.) Но е до немай-къде истинско, живо и убедително. Едно бъдеще, в което бих могъл да повярвам.

Другото е техният навик да създават творби, които се грижат не да дават на читателя отговори (или дори направо да му промиват мозъка – с такива е пълно). Техните книги поставят на читателя въпроси, без да му пробутват плитко завоалирани решения. Опитват се да покажат не Единствено Правия Път, а колко богат, сложен и интересен (и понякога труден за преценка) е светът. Защото да си свикнал да търсиш отговорите е по-важно от това да имаш няколко отговора наготово. На гладния му трябва не риба, а въдица – особено ако не разбира колко гладен е.

Попадна ми вчера изказване на наш мъдър министър, че растителните мазнини в продуктите са вредни и опасни за здравето. Че предизвикват рак. Че трябва да бъдат елиминирани. Че продуктите с тях трябва да бъдат строго обозначавани – включително с надписи „Този продукт е вреден за вашето здраве“. И т.н.

Не знам за министъра, ама аз като лекар съм учил кои видове мазнини как влияят на здравето. С много редки изключения растителните мазнини са далеч по-малко вредни от животинските. (Единствената животинска мазнина, която се мери с растителните или дори ги превъзхожда, е тази от тлъста риба.) Същото важи за канцерогенността им… Иначе казано, говори не министърът, а интересът на някои производителски асоциации. Как са го подплатили ме интересува колкото ме интересува и дали министърът е лъжец или глупак: все не става за министър.

И тъй като починът за обявяване на растителните мазнини за зло ми напомни едновремешните социалистически почини за обявяване на Запада за враг, няма да се сдържа и ще предложа няколко стари лозунга, актуализирани съобразно новата „партийна линия“:

Една допусната растителна мазнина – беда за целия колектив!

Палмовото масло – враг номер едно на Тутраканска селищна система!

Всяко яйце – бомба, всяка кокошка – летяща крепост срещу рака по народа!

Оригиналните млечни мазнини са извор на прогресивни идеи

Във всеки дом – сланина!

Да живеят кебапчетата от животински произход!

Всеки палет кайма – гвоздей в леглото на растениевъдството!

Всеки гражданин – свиня! Всеки демократ – две!

Всеки буркан пръжки – юмрук в лицето на растителните мазнини!

Всеки месоядец – пример за вегетарианците!

А, и още един. Който е актуален постоянно:

20 години демократична власт – 20 години цирк

Повечето хора са привърженици на една или друга идеология. И повечето от тези обикновено я използват като религия, да не кажа направо като догма. Тя е универсалният инструмент в живота им, употребяват я към всичко. Уви, сред тях има и немалко „интелектуалци“… Причината дори интелигентни хора да са догматици е интересна, но е извън обхвата на този запис. В обхвата му е, пак уви, тъжният факт – много хора са роби на някоя идеология.

(Често привържениците на идеология казват: „Виж, тя свърши работа еди-къде си – значи е доказала се!“. Но доста често при внимателно разглеждане на „еди-къде си“ се оказва, че въпросната идеология е била само малка част от обстоятелствата, далеч не винаги решаващата. Да не говорим, че често работата е била свършена не благодарение на нея, а въпреки нея. Или че привърженикът бърка с нея нещо наистина свършило работа, но съвсем различно. И наистина твърде рядко съм виждал някой привърженик да се замисли, че каквото е било адекватно през 12 век може да не е адекватно през 21…)

По-мъдрите хора са наясно, че няма как един инструмент да става идеално и за опериране на апандисит, и за цепене на дърва. Често съм ги чувал да казват, че не ни трябва „лява“ или „дясна“ идеология – трябва ни да нямаме идеология, за да нямаме капаци на очите и да не робуваме на неподходящи калъпи. Те издигат като знаме прагматизма. (И често го правят с догматична страст. Какъв прагматик може да бъде този, който не разбира, че повечето хора са движени от идеологии, и че няма как да ги излекуваш от това с вълшебна дума или изречение?… Да, прагматизмът принципно е полезен. Ако е истински.)

Преди малко се принудих да кажа на един клиент следното:

– Компютър може да бъде инсталиран по два начина. Или за половин час, или за половин ден. За да знам как да инсталирам твоя, кажи ми – ще го продаваш ли, или ще работиш ти на него?

Указателен надпис, видян в зала „Пристигащи“ на Терминал 2 на летище София:

Ей, англоезичните! После да не разправяте, че не сте били предупредени!

Наскоро на сайта на германското посолство у нас се появи едно отворено писмо на посланика. Поводът за него е интервюто, което той даде за в-к „Монитор“ – и по-точно как това интервю е било „изредактирано“ преди публикуването му.

Историята не е новина. Първо, защото не е нова – още от октомври е. Просто сега смогнах да напиша за нея. И второ, защото няма да каже нещо ново на никого. Ако случайно в България е останал идиот, който да вярва, че официалните български медии целят да информират, а не да дезинформират хората, той надали разбира членоразделна реч, така че няма да разбере случилото се.

… В тази връзка ми се ще да подхвана една стара тема – а именно, доколко можем да вярваме на критиките на западните държави, и особено на Западна Европа към нас.

Да ги вземаме за истина от божиите уста е глупаво. Тези държави си имат интереси – ще ни критикуват и казват каквото им изнася, а не каквото реално е най-добро за нас. В същото време обаче, за Западна Европа ние сме горе-долу каквото е за САЩ някой техен щат. Съответно, ползата им да сме зле е колкото ползата на САЩ някой техен щат да е зле. (За разлика от ползата за някои „братя“, за които държавата ни е член на потенциалния военен и икономически враг.) Ако този или онзи политик има нужда да търси повод да ни плюе, ще го прави. Но и тогава ще гледа да ни плюе за каквото заслужаваме – дори за политиците е по-изгодно да говорят истината, ако има как.

А за какво да бъдем плюти има наистина предостатъчно. Повече от нуждата на кажи-речи кой да е западноевропейски политик да ни плюе. Също така, тези политици не живеят в България и главите им не са подложени на ежедневната промивка на нашенските „медии“. Така че освен другото и знаят за какво заслужаваме да бъдем плюти.

Затова, ако няма някаква очевадна нужда на западноевропейския политик да каже нещо невярно за нас, аз лично бих смятал казаното от него за нас за вярно. Поне докато не бъде опровергано недвусмислено. А в този случай всичко сочи към вероятността посланикът да е казал голата истина, едно към едно. Така че е редно да му благодарим за учтивия урок какво в България не е наред.

И още повече е време да си направим изводите от казаното. Защото германският посланик днес е тук, а утре си кара кефа другаде. Ние обаче и утре ще сме си тук, ще лежим на каквото сме си постлали и ще ядем каквото сме си надробили. Така че си е за нас.

На „Георги Софийски“, по средата между Арката и Стоматологичния факултет има неугледно заведение, боядисано отпред в странен жълтеникав цвят и облепено с реклами на бира. Понякога обядвам там.

Така беше и този ден. Бях здравата огладнял, нямах търпение да си взема паничка ароматен боб – обожавам техния. Но пред мен възрастен човечец в добре спретнат костюм и мека шапка не можеше да се разбере с жената зад щанда.

– Каква супа казахте, че не разбрах?

– Пилешка… топчета!

– Пилешка или топчета?

– Ъъъъъ…. пилешка… топчета.

– Ама това са две различни супи! Коя искате, едната или другата? Или и двете?

– А, не две… Не две… По една…

– По една пилешка и топчета?

– Ъъъъъ… да.

Човекът бавно започна да рови из портфейла си. Накрая с труд подбра една банкнота и я подаде.

– Двете супи са четири лева, не два. Дайте ми четири лева.

Той се поколеба секунда, след това внимателно измъкна още два лева. Взе услужливо поставените на табла супи и се запъти със ситни, бавни крачки към масите.

Набързо взех поръчката си и седнах през една маса от него. Докато ядях, го погледнах. Той объркано гледаше двете супи. Накрая взе лъжицата и много внимателно гребна малко от едната. Сръбна го по същия начин – бавно и мудно. Втората лъжица мина по същия начин.

Поколебах се за момент. Този човек очевидно имаше някакъв проблем с мисленето. Мудно и трудно мислене, мудно действие… Инсулт някъде по базалните ядра? Алцхаймер?… Надали ще му е лесно да живее така. И не докосва другата супа. А е сам. По погрешка ли я е взел?…

Преди обаче да направя каквото и да било, жената зад тезгяха използва момент, в който нямаше посетители, и отиде до него:

– Две супи ли ще ядете, или една?

Той поразмисли малко, след това бавно посочи купичката, от която беше започнал:

– Една.

– А защо поръчахте две? Объркахте ли нещо?

– Ъъъъ…. Май да.

– Втората няма ли да я ядете?

– Н-н-няма… Една стига…

Жената въздъхна и кимна на колежката си:

– Върни на човека два лева. Объркал се е.

Човекът продължаваше да седи, без да разбира какво се очаква от него. Жената отиде до щанда, взе парите и му ги подаде. Изчака го търпеливо, докато той се усети да ги прибере, бавно и мудно както всичко друго, в портмонето си. След това взе купичката с незапочнатата супа и я остави на гишето с мръсните чинии. Секунда по-късно нечия ръка отвътре я взе и лисна супата от нея – ако съдя по звука, в оставена на земята кофа. Жената поклати глава и се прибра зад тезгяха.

Можеше да си премълчи. Не беше длъжна на нищо – човекът сам беше поръчал две супи. Дори не беше протестирал, когато му ги дадоха. Но избра да бъде истински коректна към него. Да се съобрази с това, че той е изгубил силата и бързината на ума си. Да му върне сумата, която за него сигурно не беше пренебрежима. Да изгуби продажбата, да похаби стоката си, но да остане коректна докрай.

Преди два дни писах как една случайна жена издири братовчедка ми, за да ѝ върне трудова книжка, изгубена преди повече от десет години. Днес видях тази коректност, сигурно непредставима за доста от нас, от друга, наглед съвсем обикновена жена. Преди седмица гледах как опърпана и наглед гладна старица, която едвам ходеше, беше излязла от къщи да нахрани уличните котки – да откъсне от своя оскъден залък, за да се погрижи за тях. А преди десетина дни мярнах как трийсетинагодишен мъж със скъп и изискан костюм внимателно превеждаше през улицата старица, облечена в до немай-къде окъсано и кърпено палто…

Светът около нас е пълен с истински хора. Те не крещят за себе си и не се бият в гърдите. Вестниците не пишат за тях, нито телевизиите ги показват често. Истинският човек не е новина – новина е измамникът, мошеникът, престъпникът. Поне в очите на „ентелегенцията“, която днес притежава телевизиите и вестниците и определя какво ще се пише и показва в тях… Но истинските хора ги има. Привикнати сме от медийния сензационализъм да не ги забелязваме, но те са много. Толкова много, че този свят е чудесен и красив. Толкова неизброимо много, че си струва да се съобразяваш с тях, а не с престъпниците. И да ги подкрепяш, и да се присъединяваш към тях с действия.

Да, не всеки има силата да е Ганди и смело да отстоява своето дори ако е малцинство от един човек. Но който се грижи да бъде истински човек е член не на малцинство, а на мнозинство. На мнозинството, което е направило, създало и сътворило всичко добро, красиво, чудесно, вдъхновяващо и стоплящо душата и тялото. На най-голямото мнозинство, което може да съществува.

Да си член на това мнозинство значи да си невероятно богат. Дори ако нямаш фирми, лимузини и бизнеси. Вместо това имаш човешка стойност и достойнство, която немалко от тези с лимузините и бизнесите нямат. А човешката стойност и достойнството струват повече от лимузините и бизнесите. Откажеш ли се от тях, няма да ти е трудно да настигнеш и надминеш по богатство тулупите от новините. Те обаче не могат да си купят достойнство с всичките си пари. Нито дори с всичките пари на света. Има неща, които не могат да се купят с пари, защото не са неща, които можеш да имаш, а неща, които можеш да си.

Избереш ли да си, вместо да имаш, получаваш по-голямото и по-истинско нещо. Не на утешителни думи, а на практика. Защото избралите да имат може да имат повече, но то не може да им даде колкото на теб ти дава и най-малкото.

Те ядат печени пилета – но никога няма да са им толкова вкусни, колкото на теб дори сухия хляб.

Те карат Майбахове и Ламборджинита – но това не пълни душите им както пълни твоята карането на старата ти кола.

Те могат да си поръчат всякакви миски в леглото, но с никоя няма да са щастливи колкото ти с най-обикновената си наглед половинка.

Те ходят на Хаваите и Карибите, но красотите там им дават по-малко, отколкото на теб видът на коя да е планина, гора или обикновена полянка с цветя.

Те спят в суперлукс хотели, но и там са кисели и недоволни, а ти си истински щастлив и в палатка някъде из Родопите или на Иракли.

Те и в бронирана лимузина треперят някой да не ги гръмне, а ти и пеша си свободен като волна птица и се радваш на живота.

Техният живот е низ от скучни и досадни месеци съществуване. Твоят е безброй пълноценни секунди, всяка от тях полезна и дала нещо някому.

Отидат ли си, ще ги помнят много, но няма да липсват на никого. Теб ще помнят може би само шепичка приятели, но ще им липсваш истински.

И така е редно – всеки да получава каквото сам си е избрал.

– Ало, ти ли си? Имам проблем. Май се опитват нещо да ме измамят.

Нямам излишно количество братовчедки. А те пък си имат още по-малко братовчеди (един). Така че си се грижа за тях, когато са в нужда.

– Какво става?

– Като се върнах от работа, намерих на вратата бележка от някаква жена. Каза, че в нея била моя стара трудова книжка, отпреди повече от десет години. Била ме издирила с връзки в държавните институции. Помоли да мина до мола близо до нас, тя била там, в кафенето. Да нося лична карта. Щяла да ми даде книжката.

– Хм… Чакай ме пет минути, наблизо съм.

След малко се видяхме пред мола с братовчедка ми. Изглеждаше здравата разтревожена.

– Всичките ми стажове отпреди десет години са били в такава книжка, и са изгубени с нея. Сигурно е тази. Чудя се какъв ли номер ще ми врътнат… Мярнах я аз тази с книжката, няма коя друга да е. Виждаш ли я, ей там в кафенето, с онези тримата? Ей сега ще ѝ звънна, че съм тук.

Докато прехвърлях набързо наум разни техники за справяне с няколко нападатели, жената в кафенето вдигна телефона си. Обърна се и махна на братовчедка ми. След това стана и тръгна пъргаво към нас.

Онези тримата останаха по местата си. Е, поне за момента май не ни очаква групова атака. Ако има нещо, сигурно ще е обвинение със „свидетели“, че сме се опитали да направим нещо. Хванах братовчедка ми за лакътя и я забутах към кафенето. Малко преди средата на пътя обаче я дръпнах до стената на мола така, че да ни виждат добре камерите му. В случай на нещо ще има документални записи какво сме правили. И видео с онези тримата, ако решат да ни нападнат неусетно. Току-виж не посмеят под камерите.

Докато съобразя всичко това, жената вече беше при нас. Усмихна се, здрависа се с братовчедка ми и измъкна от чантата си стара трудова книжка. Внимателно сравни снимката на нея, след това пак се усмихна и я подаде:

– Заповядайте, ваша си е. Слава богу, най-сетне ви намерих! – За лични карти и дума не стана.

Братовчедка ми разглеждаше книжката със смес от смайване и облекчение.

– Точно тази е, със стажовете ми!… Благодаря ви! Как така?…

– Майка ми преди десетина години е била счетоводителка, и тази книжка по погрешка е попаднала при нея заедно с други документи. Още тогава се опитахме да ви издирим, но се оказа, че междувременно сте напуснали фирмата. На адреса, който бяхте дали във фирмата като местожителство, не открихме никого. Не смогнахме да открием и други ваши координати…

– На адреса живееше възрастната ми майка, възможно е да не ви е чула… – Братовчедка ми се чудеше как да потъне в земята от срам.

– Преди седмица подреждахме документи и пак попаднахме на книжката. Първо си помислихме, че след десет години надали има значение. След това обаче си казахме, че може пък да ви е важна. За щастие успях да намеря връзки в една държавна институция, помолих се, дадоха ми вашата адресна регистрация. И оставих бележката, която сте намерили.

– Господи… Благодаря ви! Моля те, прави компания на момичето за мъничко! – сръчка ме братовчедка ми в ребрата. – Аз само ще отскоча за минута, ей сега се връщам.

– Ама няма нужда! – Жената отсреща мигновено се досети каква е идеята. – Не ми трябват нито подаръци, нито нищо. Просто ей така. Иначе нещата не са истински, все едно ви изнудвам…

– Изнудване с трудова книжка за кутия бонбони сигурно ще е уникален случай в криминалистиката. Ще останете в историята – пошегувах се аз. Тя прихна.

Поговорихме си мъничко. Когато разбра, че съм компютърен специалист, жената с гордост ми се похвали с новата си придобивка отпреди седмица – компютър за в къщи, да има на какво да работи детето. Втора ръка, за сто и седемдесетина лева, но много приличен. Фирмените специалисти ѝ го инсталирали, оборудвали, направили го екстра. Дъщерята била много щастлива…

Когато се разделяхме, ѝ казах директно каквото мислех – че за мен е не само удоволствие да ѝ стисна ръката, но и чест и гордост. Не ѝ личеше да ми е повярвала, че може да се гордея с човек като нея. Истинските хора са такива – не осъзнават колко велики са всъщност. И май точно това е, което ги прави истински.

Не зная дали съм прав, че не публикувам името на тази жена. От една страна, нямам право – току-виж някой „пазител на реда“ тръгнал да я разследва какви връзки е употребила, за да намери братовчедка ми, и коя светла и свястна душа е нарушила закона. От друга страна, мисля, че точно нейното име най-много трябва да се знае от всички свестни хора – не тези имена, които ежедневно четем навсякъде и от които ни е писнало. Както е редно боклуците и престъпниците да попадат в канавката или в затвора, така е редно достойните хора да се знаят и почитат. И когато ги видим по улицата, да ги сочим на децата си с думите: „Ето, виж, минава един истински човек!“

Затова я моля за прошка, че не я прославям както е заслужила. Не смея. Но искам колкото се може повече хора да знаят – такива като нея има между нас. Изглеждат най-обикновено, не им обръщаме внимание, не ги забелязваме. Освен когато не се окаже, че докато ние сме си казвали за някого: „Бе къде ще се пъна да го търся тоя? Я да го…“, те са се борили и търсили, и след десет и повече години, за да ни открият.

И искам да ѝ благодаря за урока – толкова рядък, ценен и нужен. Урок как да бъдеш истински човек.