Grigor Gatchev - A Weblog

Вчера писах за пролетта, и споменах Алекс. Едва днес обаче смогнах да прочета осмомартенските впечатления в блога й, и направо подскочих. Защото вчерашният ден беше минал под знака на едно подобно впечатление, и продължението му.

Някъде към обяд, на спирката на трамвая на “Славейков”, чакаше симпатично момиче. Някъде осемнайсет-двайсетгодишно. Чанта и ботушки на висок ток в тон – ботушките не нови, но съвсем запазени, чантата поизтъркана. Луксозен чорапогащник, сигурно пазен за празнични дни. Не скъпа, но стилна поличка под късо палтенце. Вързана на опашка коса.

(ама големи коцкари сме мъжете – откъде само почнах да описвам горкото момиче…)

Докато дойде моят ред на опашката пред съседната сергия, към нея вече се беше приближил някакъв момък. Като го видях, неволно се усмихнах – дебеловрат, напомпан от тренировъчната зала, но оръфан и окъсан. Небрежен, но и не особено паралия. И с китка започнали да повяхват цветя от труден за определяне вид.

– Ъъъ, драсти. Честито… На.

– Мерси.

– Ма нема ли да ги земеш? За тебе са.

– Благодаря. – Слаба усмивка.

– Да поразпуснем довечера? Запазил съм места за Велвет, щели да имат нови мацки днес…

Беше вече време да тръгвам, и бързах. Но нещата внезапно ме настигнаха няколко часа по-късно.

Шосето беше добре почистено, но осветено единствено от фаровете ми, и странно пусто. До София оставаха още доста километри, и както обикновено, бях потънал в мисли. Във въпроси, на които нямах как да дам отговор.

Пътят е като сеанс по хипноза. Плавните завои, прелитащите крайпътни стълбчета, равномерното нижене на маркировката… Усещам с ъгълчето на окото си как на седалката до мен седи нечия сянка. На едно момиче със старателно пазени за празник, сигурно единствени нови дрехи, с простоват и грубоват приятел… И чака.

Чакам и аз. Да, любопитен съм – но ме е срам от въпросите. Дори пред сянката на случаен спомен.

– Питай, де – накрая не издържа тя.

– Кхъм… Приятелят ти май не владее изтънчени обноски.

Тя се поколебава. След това въздъхва леко.

– И не само. В главата му освен бокс и стриптийз друго няма. Една книга не е прочел през живота си.

Премълчавам си, но тя сякаш е чула неказаното.

– Такъв е… Не е изтънчен, не е образован, не е културен. Подпийва свръх мярката. Освен за бокс, за друго не го бива, един бушон не може да оправи…

– От колко време си с него?

– Към две години.

– И защо?

Тя отново замълчава за момент.

– Защото е мъж.

– ?

– Просто е мъж… Затова.

– Какво ще рече да е мъж? – питам внимателно.

Нямам предвид дали го бива в леглото – и тя ме разбира без думи.

– Не знам… Не мога да обясня. Просто е.

– Ако една жена не може да каже какво прави мъжа мъж, кой ще може?

– Хм… Ти можеш ли да кажеш какво прави една жена жена?

– … Права си, трудно е… Но все пак? Може би жените могат…

Тя се обръща към мен, и внезапно лицето й се разкривява. През чертите й прозират други – моите собствени.

– Ти забрави ли, че всъщност говориш със собственото си въображение? Не можеш какво е жена да дефинираш, а очакваш пак от себе си определение какво е мъж!

– М-да… Наистина бях забравил за миг.

– Дори не съм жена – теб в друга, фантомна опаковка съм. Продукт, драги ми Келвин, на океана на спомените и мислите ти. Една създадена от въображението ти Харей, нямаща нищо общо с оригинала – защото не знаеш за него нищо.

– Знам за него много. Как внимава да не нацапа ботушките си. Как търпи недодялания си кавалер. Как… Щом наистина си част от мен, знаеш колко много неща мога да извадя и от по-малко.

Тя леко свежда глава.

– Не ми се сърди… Не мога да ти отговоря. Дори не съм истинска – само измислена от теб сянка съм.

– Хм…

– Моля те, пусни ме. Време ми е да си тръгвам.

– Къде?

– Обратно при него. Той ще се радва, ако ми е приятно на вечерята…

Когато отново хвърлям поглед с ъгълчето на окото, седалката до мен е пуста. И, в добавка към останалите, ме мъчи нов въпрос.

Колко истинска е тази… моя Харей?

Днес по някое следобедно време пресякох парка на Красно село. Малко паркче, притиснато между княжевските трамваи и блоковете на комплекса. С полуразчистени улички край него, напомнящи повече паркови алеи…

Различните хора предусещат пролетта по различен начин. Алекс например – по огъня, бил той запалени стърнища или друго. Аз – по усещането за предстояща пролетна чистота.

Не зная откъде идва това усещане. Рязка тръпка, която по необясним начин свързва несвързани неща. За пръв път чута по радиото мелодия – с отдавна прочетена книга. Случайна гледка на заснежено планинско било – със спомена за лятото, и миризмата на препечен хляб край палатката, и смеха на момиче. Суховат израз в скучен доклад – с пъстрия свят на шестгодишното дете, и сладоледа на клечка…

(Понякога съм успявал да уловя тръпката, и съм я анализирал внимателно, с настървението на ентомолог от 19 век. Случвало се е да открия основата на аналогията – сходна степен на извивка, в тона на мелодията и в хода на повествованието на книгата; аналогията на звъна на чанове, и пукането на съчки в огъня, чути някога на планинска екскурзия – със звъна на смеха, и огъня, на който се препичат върху тънки пръчки филийките… А се е случвало и да не успея да я открия. Може би просто подхлъзване на уморените неврони, случайно “късо” в дефектна синаптична връзка, флукс в погрешно изградена аналогия…)

Този път усещането ме заля отведнъж. В първия момент едва не се олюлях от силата му. Беше такава, че спокойно можех едновременно да му се наслаждавам пълноценно, и да търся откъде идва. Тракането на трамваите – с далечно тракане на влак през планински проход? Мммм… още месец само, и как свежо ще е всичко! Рязката смяна на топла вечер преди два дни с буен, натрупан прясно, още девствено чист сняг – с познати вече привички на Баба Марта? Изгарям от желание да видя разпукващите пъпки на дърветата, да докосна някоя, както юноша докосва косите на тепърва разцъфтяваща девойка…

Пътеката пред краката ми.

Черен асфалт, очертан с великолепен контраст на фона на огрения от слънцето бял сняг от двете страни. (Силната светлина свива зениците ми, размазването от астигматизма намалява, затова виждам толкова контрастно…) Абсолютно чист, вероятно издухан от резкия вятър точно преди да започне снегът – а след това отмит от разтапянето. И на всяка крачка – кристално бистри локвички снежна вода, чак да ти се прииска да отпиеш от нея, сякаш си далеч нагоре в планината, пред ручейче, ромолящо сред преспите.

Ето го, предусещането за пролет. В бистрите локвички по пътеката – така бистри, както е само водата от разтопен сняг.

Още когато в събота сутрин се работеше, бях забелязал – харесвам съботния следобед повече от неделята. Защото носи в себе си предусещането за неделята после, обещанието за предстояща свобода… Точно така, предусещането за пролет няма силния, опияняващ вкус на пролетното пробуждане – но е още по-чисто и девствено от него.

И сега, забелязал го, се усмихвам. Ще минат седмица-две-три, и пролетта ще дойде. С дъха си, със силата си, с пробуждането и отнемащото дъха пиянство от свежест, подобно на влюбване. С гениалното в неповторимостта си “та всяка пролет всеки лес различно е зелен”. С дъха на цветовете, с усмивките наоколо, с топлината на слънцето…

Но това ще е след седмица-две-три. Всяко нещо – с времето си. А сега е времето на предусещането – чисто и девствено, като слънчево ранно детство, още неусетило тласъка на хормоните. Тепърва преоткриващо света, погледнало го с учудени и възхитени очи.

Поглеждам към локвичката – в нея се отразява искрящият поглед на дете… Не, сам съм – отражението е моето. Просто за миг съм се почувствал дете, и това някак е проличало в очите ми… За миг се засрамвам, аха-аха да се огледам дали не ме е видял някой. После се усмихвам, и гордо се оглеждам, със същия този поглед.

Не ме е страх, че мога да бъда дете. Гордея се с това. И ако някой не разбира колко добро, чудесно и нужно нещо е това умение… мога единствено да го съжаля.

И да пожелая умението да бъдат деца на всички. Струва си.

Наскоро попаднах на един линк в блог-линковете на Пейо.

За на който не му се чете излишно: Наскоро имало опит да се подкара Windows XP върху iMac. Някой дори обявил 12 000 долара награда за първия успял… Което и провалило проекта – вместо да си сътрудничат, работещите по него групички започнали да се конкурират за наградата, и да крият една от друга какво са постигнали. Естествено, силите им поотделно се оказали недостатъчни – въпреки че заедно биха се справили като на шега.

Не зная дали този, който е предложил наградата, е бил враг на проекта. Но определено е открил (и приложил успешно) брилянтния начин да съсипеш един отворен проект.

Отворените неща почиват изцяло на сътрудничеството. Без значение дали става дума за софтуер, изкуство или каквото и да е друго. GPL дължи известността си всъщност на задължението към сътрудничество, което съдържа. Без него нямаше да създаде големи и успешни проекти, и в най-добрия случай щеше да бъде маргинализиран – а в най-вероятния отдавна да бъде изместен от друг лиценз.

BSD лицензът например е несравнимо по-свободен, и по-привлекателен с това – но не съдържа такова задължение. И хората, които успяват да постигнат сътрудничество под него, са много пъти по-малко от тези, които го постигат чрез GPL. (Същото, по друг начин: хората, които пожелават да пуснат нещата си под GPL, са много повече от тези, които ги пускат под BSD. Познайте защо.) Проектът OpenBSD е по-стара къща от Linux, работещите в него са изключителни програмисти, и продуктът им е невероятно качествен – но е направо беден в сравнение с множеството GNU/Linux дистрибуции. Странно ли е?

Същото може да се каже и по друг начин. Проектът OpenBSD се създава почти изцяло от хобисти (понякога спонсорирани оттук или оттам), и в много малка част от фирми или институции, които са задължени от закон да споделят продуктите си под такъв тип лиценз. Да, но подобни законови задължения са много редки в САЩ, и на практика непознати в останалия свят… Докато при GNU/Linux вече вероятно над половината код се пише от частни фирми, под всякакви законодателства, и тази тенденция продължава да се засилва. А фирмите са в състояние да заделят и реализират много повече ресурси от хобистите – така че успешното бъдеще на свободния софтуер се крие в тяхната подкрепа.

Не лицензите обаче са ми в ума. А сътрудничеството, като основа на всеки свободен проект – и начините то да бъде провалено. И противодействието срещу тези начини.

Един от начините сътрудничеството да бъде провалено, е между сътрудниците да бъде създадена конкуренция, която ги кара да крият продуктите си един от друг, вместо да ги споделят. (Всъщност, единствената конкуренция между тях, която не води задължително до този резултат, е конкуренцията за авторитет и име вследствие приноса им към общото.)

Наградата може да е каква ли не – финансова, административна длъжност и пост, възможности за кариера, официално име и авторитет, връзки и познанства, позиции и влияние в определени сфери… Всяка една придобивка, която би била примамлива за значима част от сътрудниците, може да бъде за тази цел “награда”.

Друг начин е като някой от сътрудниците бъде поставен в положение да печели от общото, докато другите нямат това право. Разбира се, той може да разпредели печалбата справедливо между всички, и така да избегне клопката – но обикновено изкушението да задържиш за себе си малко повече надделява. (Особено ако задържаш аспекти на печалбата, за които си мислиш, че другите или няма да се досетят, или не се интересуват от тях – например ако разпределяш справедливо парите, но запазваш само или предимно за себе си възможностите за издигане в службата.)

Ситуацията е особено подла, когато в нея има закрити, недостъпни за всекиго елементи. Ако печалбата се разпределя дори напълно справедливо, но на закрито, и хората нямат как да го видят, тръгва съмнението “някой прави гуша от моя труд”… Да обяснявам ли пак защо толкова малко програмисти лицензират труда си под BSD, а толкова много под GPL? И какво ще стане със свободен проект, посял това съмнение? Иди после доказвай, че не си камила…

Това не са единствените начини. Много са – от елементарни, до сложни и макиавелистко-изобретателни. Рецепта за разпознаването им няма – за него може да се разчита единствено на бдителността и ума на сътрудниците в проекта, и на сплотеността им.

Не зная дали има панацея срещу подобна, да цитирам Солженицин, “изпитана трупна отрова” за свободните неща. Сплотеността и съдружността в това отношение на екипите, които ги правят, е задължителна – но не е достатъчна. Внимателното замисляне над вземането на всяко едно решение, което може да създаде условия за неравнопоставеност, е задължително – но не е достатъчно. Пълната откритост във всичко около тях е абсолютно задължителна – но дори тя не е достатъчна…

А начин да се борим срещу този тип провал е нужен. Защото свободните неща имат силни и хитри зложелатели. Тези зложелатели не са някакво филмово-книжно зло, оживял кошмар на параноик – те са обикновени, често готини хора, които просто си знаят интереса. И тъй като той е срещу свободните неща, ще ги газят без колебание. Няма нито как да им се сърдиш за това, нито как да ги спреш. Ти си имаш твоите интереси, и ги защищаваш – те техните. Нищо лично. Сори.

… От години чаках този начин на действие срещу свободните неща да бъде забелязан. През цялото време той лежеше наоколо, като зъл дух в бутилка, и чакаше някой да махне тапата. Е, вече е махната. Сега е въпрос на време духът да бъде забелязан от който би го пратил щастливо срещу свободните неща. И нищо чудно да не е на много време…

Рецепти срещу провала на свободни неща заради алчност няма. Освен една – ние, авторите им, да не й се поддаваме. Колкото и както умеем, колкото и както забележим и осъзнаем. Да осъзнаваме, че несправедливото разпределяне на изгодите чупи екипа, и дръпва килима и изпод нас.

А ако видим, че някой в екипа се е поддал, да правим възможното, за да спасим и екипа, и човека… Един от преподавателите ми обичаше да казва: “Мразете болестта, но обичайте болния” – по-късно научих, че много преди него са казали “Мразете греха, но обичайте грешника”…

И да не забравяме на кого е посветена “Приказката за стълбата” – на всички, които ще кажат “Това не се отнася до мен”. Защото ваксинирани срещу тази болест няма.

Един от не чак толкова многото щастливци наоколо съм, които и са чели книгата, и са гледали филма – и са харесали и двете. Въпреки че са много различни.

А освен това, в “Искатель” съм чел преди много години оригиналния сценарий на братя Стругацки за “Сталкер”. Работното му заглавие е “Машината на желанията” – и паралелът с него е още по-интересен.

Из фенството се носят упорити слухове, че “Пикник край пътя” е тръгнала като идея от едно от следствията на Третия закон на Кларк – а именно, “Всяка достатъчно напреднала цивилизация е неотличима от Бог”. Съмнявам се, най-малкото защото в книгата няма съществени намеци за божествено, или поне аз не ги усещам. А пък и Стругацки хич не са ми направили впечатление на набожни хора.

Увлечен в разни ангажименти, пропуснах да отбележа навреме появата му:

http://www.leeneeann.info/blog

Честито раждане! 🙂

На ОпънАрт 2005 Иван Попов (същият онзи с “Хакери на човешките души”) чете една лекция, която буквално ме държа на нокти. Господи, този човек ама наистина винаги има какво интересно да каже!…

Беше лекция (освен другото) за точката на пресищане на инфосферата – моментът, когато създателите на информация (примерно писатели, музиканти… блогери) почват да надхвърлят нуждите на потребителите. Проблем става вече не да намериш какво да четеш – а да намериш кой да те чете…

Като се огледам, мисля си, че този момент може и да не е далече. Българското общество успешно гони американското по незаинтересованост от света и неграмотност. Наскоро слушах при мой клиент служителки да обсъждат гръцките митове и пантеон – отне ми към петнайсет минути да разбера за какво изобщо говорят, толкова бяха объркали и кой какъв, и на кой как му е името… Съвременните тинейджъри най-често не само броят на пръсти, но и спокойно биха могли да изброят на тях всички книги, които изобщо са се опитали да прочетат. А и “културните” почваме вече да нямаме търпение за книгите, да очакваме всичко да се съдържа в три изречения дълго резюме. Някои дори гордо смятаме “Хамлет” или “Братя Карамазови” за елементарни, съдейки, естествено, по себе си…

Дали ще се случи подобно нещо и с блоговете някой ден? Всъщност, дали този ден не е вече дошъл?

Едва ли.

Някои блогове започват като средство за самоизява. Други – като средство за осведомяване. Те имат какво да губят от “ефекта на Ивав Попов”.

Съществуват обаче и блоговете на тези, които пишат, защото не могат иначе. Те надали ще изгубят много – писането само по себе си им дава от каквото имат нужда… Има и други, по-странни блогове – аз например започнах моя, за да ми помогне да се науча да бъда по-свестен и по-човек. Някои от тези също надали ще изгубят много – за тях е достатъчна дори възможността някой някога случайно да ги прочете.

И ще продължават да съществуват. Отделните ще се раждат и умират, но общността им ще е жива.

Докато периодът след “прехода на насищането” не свърши – и блоговете, може би под някаква друга форма, не се окажат отново търсени, полезни и нужни.

Това е, което желая на новодошлия в блогществото – да бъде един от тези блогове, които да пренесат искрицата през нощта на информационното пресищане и отвращаване.

Защото и след най-черната нощ винаги идва нов ден. Ако има кой да го заслужи.

Днес ми се искаше да напиша най-сетне нещо по-интересно тук. В блога на Иван Иванов – Навиго открих (със закъснение) разкошни размисли на тема Тарковски и “Сталкер”, а също и линк към една чудесна статия на Андрей Райчев по въпроса – имам и аз доста за казване, все пак съм си говорил с Аркадий Стругацки, вечна му памет… Можех да напиша поне някой от въпросите, които ме гъделичкат отвътре по черепа – този за котенцето на Шрьодингер от ИТ гледна точка, или този за феномените на хипнозата (за него май и цяла поредица записи няма да стигнат), или този за връзката между уравнението на Планк и уравнението на Шенън, или този за произхода на смеха, или поредната статия за Абсурдистан…

Само че вместо това попълних спам-списъците си с около триста нови спамера. Най-съвестно съм сложил тези списъци тук – дано на някого му свършат работа. Ако си оправя един ден фирмения сайт, на него ще има страничка “В помощ на колегите”, и на нея – подстранички с подробни списъци. Сайтовете на спамерите, IP-тата им, по възможност кой точно ги хоства и свързва с нета, и т.н.

Толкова по въпроса за връзката между спама и блогването – или вършенето на един огромен куп друга полезна работа. 🙁

А, и между другото – в петък вечерта, събота и неделя ще има семинар по айкидо. Ще е в зала “Дескрим”, тренировки ще има вечерта в петък, цял ден в събота и до обяд в неделя. Участието е 10 лева, за целия семинар, а гледането е безплатно. 🙂 Ако някой се интересува, можем да се уговорим да го заведа. Не ви трябва нищо повече от един анцуг (ако смятате да участвате), и мерак и ентусиазъм да видите и опитате. 🙂

(Дано покрай всичката работа да смогна да ида и аз. Че тези тренировки, като изключим по няколко часа сън на денонощие, са ми единствената почивка към момента…)

Поредната весела казармена история.

Имахме в поделението помощник-командир, известен под ласкавото име “бат Веньо”. Мъжкар и сериозен – каквото кажеше, това правеше, нула разминаване. И ама наистина невероятно ориентиран към бизнеса и изгодата, още в онези бай Тошови времена. Не зная защо не чувам името му сред най-първите бизнесмени на България – или са го застреляли междувременно, или е прекалено голям, за да му се чува името. 🙂

Той имаше навика, като се разпределят войниците след развод сутрин за работа, да дойде и да каже:

– Другарю командир, на мен ми трябват петима души.

Получаваше ги, без никакви въпроси. Днес ще идат да чистят рибарниците над Самоков – после ще има пъстърва за висшия команден състав дълго време. Утре ще пренасят строителни материали на някой обект в Боровец – ще има къде да почиват децата на командирството през лятото. Други ден – друга задача, с друг келепир, и т.н.

Войниците обожаваха да ходят на тия бат Веньови задачи. Първо, че бяха все извън поделението – тоест, цивилизация. Второ, че като свършат работа, ще се позагубят из града някой час, преди да се върнат из поделението – жива отпуска. (Като разположено в град, и близо до София, нашето поделение хич не беше щедро на отпуски.) Ако стане някаква издънка, бат Веньо покрива хората си. (После ги наказва яко, ама пред началството нищо не се разбира.) По тая и причина, ходеха само стари пушки. Новобранците само се облизвахме отстрани.

Един ден обаче бат Веньо се забавил нещо, и пристига към самия край на разпределянето.

– Другарю командир, на мен ми трябват четирима.

– Взимай си ги.

То хубаво, ама бяха останали неразпределени само трима стари!

– Нищо – просумтя бат Веньо, като огледа положението. – За тоя случай е добре и един млад да има… Ей, дългуч, я ела насам! Гачев ли ти беше фамилията? Що ти е къс шинела?… Я елате четиримата тук, зад ъгъла… Слушайте сега. Оттука, през портала, и надолу, та до Винпрома. Знаете ли го?

– Тъй вярно!!! – отговарят три гърла в един глас. Новобранецът… по-добре на точно тоя въпрос да не отговаря.

– Задачата е да се изчисти мазето на големия склад от боклука. Изнасяне, метене, всичко да свети. Ясно?

– Тъй вярно!!! – Светнали погледи.

– Ама преди да тръгнете, ще обещаете да пиете с мярка. Щото иначе фамилията ще ви разкатая. Ясно?

. Тъй вярно!!! Обещаваме!!! – Погледите малко помръкват, но… в мазето бат Веньо няма да го има да гледа, нали?

– Гачев, не те чух добре! Спокойно, Монка, не с лакът под лъжичката, ще стане фал, ще трябва и аз показания да давам… Ходом марш тогава, и за следобедния развод да сте тук!

Кой ще чисти, пък какво ще правят тримата стари, беше ясно. Добре че работата хич не беше много. Изнесох към един контейнер всякакви отпадъци, изметох на бързи обороти, свърших още преди обяд. Старите обаче през това време умуваха – обещали са да пият с мярка, ама как да пиеш с мярка в такова мазе, мама му стара?…

Отговорът излезе с чистенето. Зад една от бъчвите в дъното се намери една петлитрова мярка… По едно време се уплаших. Опитах да им кажа, че по мярка на човек е много, че може да се натровят така – отнесох една мярка по главата, и си затворих устата.

Докато дрънне звънецът на Винпрома за обед, моите стари се бяха анестезирали напълно. Коремна операция да им правиш… Видях се в чудо. Присетих се, че всички работници са на обяд, и бегом в административната сграда, да търся някоя отключена стая с телефон. Да дрънна до поделението, до дежурната стая – там дежурният също е на обяд, ще намеря сигналиста, той е от моя взвод. Да прати няколко новобранци, че да донесем уважаемите стари някак. Иначе ще ни разкатаят от бой, че сме ги издънили…

Намерих стая, звъннах. Вдигнаха оттам телефона, ама се чува само кашлица. Тъкмо – на развода сигналистът кашляше като съдран.

– Христов, ти ли си?

– Ще ти кажа аз един Христов! Гачев, ти си, нали? Познах ти гласа, не се крий!

Беше ми напълно излетяло от ума, че и бат Веньо кашляше сутринта!

– Ония са се натряскали до безсъзнание, и ти се чудиш как да докараш подкрепление да ги примъкнете тихомълком? Знам си аз стоката… В мазето ли са? Отговаряй бе, киртак!

– Да…

– Хубаво. Слизаш долу, и ги пазиш да не вършат глупости, ако случайно се свестят. Аз идвам до половин час с колата. И като дойда, главите ви ще откъсна!

Сега я вапцахме…

След към половин час вратата на мазето внезапно се отвори с ритник, и на нея застана бат Веньо, морав от бяс.

– Аз казах ли ви да пиете с мярка бе, изроди такива? Обещахте ли? Друг път ви покривам, ама сега ще ви карам направо във военната прокуратура! За урок на останалите!

От това по-лошо няма как да стане, рекох си.

– Тъй вярно, другарю майор! Пихме с мярка!

И му показах мярката.

Той я гледа пет минути така, че ако имаше параспособности, щеше като минимум да я е разпрашил на атоми. След това ме повика с пръст:

– Я ела тук! Дъхни ми… Хм… И какво сега? Старите не са ти дали капка да пийнеш, затова си трезвен, а? Големи гадняри, а? Така ли е?

– Ъ… Не, другарю майор! Аз съм трезвен, защото пих без мярка!

Той ме изгледа, изгледа пак мярката, па се захили. Смя се известно време, след това ми помогна да завлека и натоваря тримата стари във вартбурга му. В поделението ги разтоварихме в един склад, да се наспят и освестят, и с това се приключи.

Малко по малко се съвземам от изминалите няколко дни. Претоварване в работата, малко настинка, и внезапно почваш да не насмогваш дори само на служебните задължения. Гнус.

Ех, ако имах примерно два часа повече на ден. Какво ли щях да свърша? В добавка на това да си изчистя и ремонтирам къщата, да си стегна колата, да помогна на роднините си на село, да обърна малко внимание на майка ми, да забележа колко красиви момичета има наоколо?

Като начало, с гаранция щях да се заема да довърша поне един от десетината започнати и зарязани по средата разкази. И да направя купчинка поправки в едно нещо без име, което пуснах като бета-версия на страницата с разказите ми. А колко идеи още чакат поне да ги почна, ако не друго – поне няколко тома. 🙂

(Графоманията не прощава, от мен да го знаете. 🙂

Бях публикувал преди време една бета-версия на… хм… повест? новела?… Та, тя нямаше заглавие. И бях попитал какво заглавие бихте предложили вие.

Някой да се осмели? Обещавам да не го ухапя. 🙂

Чета днес, че Иран бил привикал нашия посланик, и му дърпал ушите жестоко заради препубликуването у нас на антиислямските карикатури на Юландс-Постен (вижте предишния ми запис).

(Посланикът, естествено, му ******* *******, но някой да е очаквал нещо друго от наш политик?)

Чета, и си спомням една друга тема из медиите – за атомната програма на Иран. Как иранците не поискаха да се откажат от плановете да обогатяват уран, и накрая въобще отрязаха МАГАТЕ и ООН от контрол.

Когато го направиха, си помислих – имат известно право. В края на краищата, откъде-накъде държавите, които имат ядрено оръжие, ще забраняват на други да се сдобият с него? (Ако някой още си мисли, че става дума за обогатяване за мирни цели, да ходи да се мести на Марс. Този свят определено не е ориентиран спрямо него.) Писнало ми е до гуша от лицемерието на някои държави (и особено на САЩ начело с Буш-младши). На път са да превърнат думи като “свобода” и “демокрация” в посмешище, с това как ги използват като прикритие за абсолютно егоистични и брутални намеси навсякъде по света. Даже мъничко се зарадвах, че Иран им даде урок.

Сега обаче забелязвам и че Иран няма капка скрупули да се меси във вътрешните работи на другите държави. И то не за значими работи като човешката свобода, а дори за такива като какво имат право хората в тях да говорят (и рисуват), и какво – не. Сложиха по безпардонност САЩ в малкия си джоб (не беше лесно, но успяха). Ако се сдобият пък и с атомно оръжие, колко ще са скрупулите им да го използват за щяло и нещяло? Сигурно не много повече.

Така че промених мнението си. Смятам, че в този случай вземането на експедитивни мерки срещу Иран от Съвета за сигурност е не просто оправдано, а необходимо. Надявам се едни по-категорични санкции да свършат работа. Ако обаче не помогнат, бих одобрил и военна намеса – както примерно Израел преди години бомбардира и унищожи атомния център на Саддам Хюсеин в Ирак. Мисля, че спирането на една толкова безогледна държава да се сдобие с повече сила оправдава тези средства.

Най-сетне, смятам и че една демонстрация пред иранското посолство, която да защити свободата на словото, би била уместна и необходима. (Без никакви изстъпления. Силата й е в единството на хората зад една идея, а не във вандализма и бабаитлъка.) Ако има други, които да не се боят – нека се уговорим кога и как!