Таласъмия 2007

Както казваше едно време Иван Гарелов, часът (в случая – денят) и мястото на срещата са известни. Еньовден (21-24 юни), Старозагорските бани.

Този път успях да се измъкна още в четвъртък следобеда, и след работа забръмчах по магистралата. Не мога да отрека – малко по малко пътищата ни заприличват на пътища. Ако и шофьорите им заприличат на шофьори, цена няма да имат. Но това е друга тема. 🙂

Пристигнахме в Стара Загора по късни доби. Още от София бях получил благосклонно предложение за гостоприемство от Митко Стефанов (ака Cliff Burton, автор и съавтор на награждавани разкази, и член на Старозагорския клуб “Уибробия”). Проблемът беше, че Митко беше на работа в петък, и трябваше да намерим жилището му без него. Въпреки перфектното описание и начертаната карта, дойде момент да сляза от колата и да търся среднощни минувачи, за да разпитвам къде се намира улица еди-коя си. (Тя се оказа, естестевно, съседната пресечка. Хората спят, Мърфи – не. :-))

С намирането на подслон се справихме. С намирането на прохлада обаче – не. Не зная колко беше температурата навън, сигурно доста над 30 градуса. Накрая не издържахме, и към 1 през нощта се отправихме към Старозагорските бани. Преспахме там, направо в колата. Пак беше горещо, но поне с 5 градуса по-поносимо…

На сутринта се огледах къде мога да се обръсна. Пречките се оказаха две: първо, бях си забравил багажа при Митко, и второ, от огледалото ме гледаше някакъв, дето за пръв път го виждам. Възпитаните хора не бръснат непознати (ако не са търговци), така че се отправихме с Ели на разходка из околността. След малко срещнахме Жулиен и Таньо, и те небръснати, и те поради втората причина. Порадвахме се на природата (тя там е направо като от някое красиво фентъзи), и хайде към Стара Загора.

Там ни чакаха багажите ни, магазини с ядене, и други радости на живота. Позагубихме малко време, докато заприличам на човек (за мое смайване, Ели си изглеждаше екстра), помотахме се напред-назад, и то станало следобеда. По някое време Митко се обади, направо от Баните, и ние поехме натам.

Там ме посрещна една чудесна изненада – Генерала! Първоначално предупредил, че няма да може да дойде, той все пак беше намерил време. Не бяха имали обаче толкова късмет претрупаните с работа и внезапни проблеми Любчо Николов и Ники Теллалов -уви, Таласъмията губеше доста и от мъдростта, и от непредсказуемостта си. Другите фенове обаче се запоявяваха като същински таласъми.

Честта от първата лекция на сборището – “Авторските права – съвременната фантастика” се падна на мен. То май беше повече дискусия, отколкото лекция, но това си има и предимствата. Продължи над 2 часа, и на моменти имаха удоволствието да слушат и околните хотели в доста голям радиус. Малко след като свърши, се сетих, че беше добре да спомена нещо и за БГ-Фантастика, и да поканя фенове да помагат за нея – ама късно, птичето вече беше отлетяло. По дяволите!…

Вечерта беше време на купона, както всяка вечер там. Китари, песни, веселби. По миналогодишни спомени, кебапчетата с картофки бяха божествени – проверих спомена, и се оказа верен. Картофите бяха пресни и безупречно опържени, кебапчетата – от истинско месо. Капакът на програмата беше хваналото се да помага на персонала момиченце, което ме посрещна на гишето за поръчки с дружелюбно: “Ти кво искаш, бе?”

По-нататъшният купон ми се губи. Фенове твърдят, че не е бил така весел, както други години – ама не мога да го проверя, нямам спомен. Помня, че с Крум Станоев поне десет пъти се уговаряхме да си поприказваме за Plan 9, ама нито веднъж не успяхме да стигнем до самото приказване. Колко бистрене пък на разни фантастични проблеми падна, сигурно и на трезва глава няма да може да се запомни.

За мое смайване, втората нощ спахме що-годе прилично. Естествено, на сутринта чаршафите бяха мокри от пот, ама все пак спахме. Пак малко моткане из Стара Загора, няколко неуспешни опита да подкарам wireless link-а на Митковия компютър под Debian, и пак Таласъмията.

Следобяда там се състоя втората лекция. Темата беше за социалните аспекти на глобалното затопляне. Или може би за глобалните аспекти на социалното затопляне, не можах да разбера – беше още по-дискусионна от моята, и във всеки момент дискусията течеше в няколко различни нишки на различни посоки. Половината от нишките бяха изнасяни от самотен говорител на околните дървета, но другите бяха с по няколко участници, и на моменти доста весели и нажежени.

Весело разнообразие внесе Ивайло Иванов. Търновският (от БГ-Фантастика се оказа, че са дори не двама, а трима; добре че не са в един, че много щеше да ни дойде, каквито сме безбожници). Беше донесъл въздушна пушка и голяма кутийка сачми за нея. Наредихме парчета от фаянсови плочки по едно старо дърво, и започнахме да ги обстрелваме. Пробвах се и аз, с абсолютно недостоен за бивш отличник по стрелба резултат. Интересното стана, когато се оказа, че дървото отговаря на огъня – твърдата му и пружинираща кора запращаше доста от сачмите обратно, с почти същата сила, и неизменно по стрелящия. Ухото ми, кракът на Ели, ръката на Митко и по още някоя част на почти всеки от стрелците носят свидетелства. Наложи се да се целим по-внимателно.

Тази вечер беше традиционната вечер на чевермето, бала с маски, съревнованията и т.н. Маскираните тази година наистина бяха по-малко (основно защото от “Уибробия” не бяха успели да изпросят пак костюми от операта, както миналата година). Затова пък костюмите бяха екстра. Направо очите ни останаха в някои (а на моменти и в някои от костюмираните – красивите момичета сред тях не бяха малко 🙂 ).

Чевермето не смогнах да го пробвам, за съжаление. Участието в съревнованието – също. За щастие. Като гледам как са ми спаднали познанията по фантастиката, трябва спешно да посветя някоя и друга година на четене на новоизлезли неща, и може би на припомняне на старите. Ама не очаквам да получа скоро възможност.

Малко по-късно един момък (за съжаление не запомних името му) направи впечатляващ танц с въртене на запалени горящи топки на верижки. Мамка му, какво могат някои хора! За съжаление, вниманието ми беше другаде, и само го мярнах на няколко пъти. Ама беше наистина красиво. Ако ще има пак такова шоу и другата година, отивам дори само за него!

В неделя сутринта традиционният търг на стари книги не се състоя, тъй като така или иначе беше почнал още от петъка. Малко по малко се изнесохме, кой накъдето. Аз помъчих в Стара Загора още малко wireless-а на Митко, отново с лош резултат, предадох се, и потеглихме към София.

Като цяло, Таласъмията не беше толкова организирана, колкото е била други години, но пак не беше лоша. Да видим Булгакона. И, разбира се, следващата Таласъмия. 🙂

Пак БГ-Фантастика

Тази седмица просто ме затрупа. Не смогнах да драсна нито ред тук. А имаше за какво да се пише.

Като начало, БГ-Фантастика навърши шест месеца. Още не е нетърпеливо очакваната една годинка – но може да бъде някакъв повод за равносметка.

В момента активността не е много висока – летните жеги и почивките си казват думата. Предполагам обаче, че като отпускарският период поотмине, отново ще се засили.

А какво е постигнатото досега?

Постигнатото е малко над 1800 статии. Повечето са мъничета, но уви, и приносът на много хора към фантастиката в България е мъниче. Специализирано уики просто няма кой знае колко много да напише за тях. А и с времето тези статии ще се попълват – важното е да ги има, да се тръгне от нещо.

Като пълнота, като цяло, вече сме надминали най-пълната библиография на българската фантастика, издавана някога – “Болгария фантастическая” на Евгений Харитонов. (На някои места тя е по-пълна от БГ-Фантастика, но на много други я превъзхождаме.) Също така, информацията ни е много по-точна (фук-фук). Изобщо, дори ако уикито спре на момента, вече ще е достатъчно полезно, за да си е струвало създаването му. А то не смята да спира.

Българските писатели на фантастика имат свои статии в около 90-95% – вероятно най-пълният източник сме за тях. Малко от статиите са истински пълни; около половината имат библиографии на значима част от произведенията на автора, и що-годе прилични биографии. Останалото тепърва ще се допълва.

За преводачите… там е ужас. Не зная колко пъти повече са от писателите, може би над 10 пъти повече (в България се издава почти само преводна фантастика). Там не смея да се ангажирам с прогнози какъв процент сме покрили. Също така, много от статиите съдържат само по един превод, и нищо повече. Ако го погледнем откъм хубавата му страна – има неизбродно поле за изява. 🙂

Художниците на българската фантастика повечето са описани донякъде, или поне споменати (благодарение основно на Калин Николов). Но има известни имена, и отлични майстори, за които нямаме нито дума – там също има поле за изява.

Феновете… там е където както попаднало. Огромният процент дори от най-известните никакви ги няма. А в българската фантастика има фенове, които са изиграли много повече роля и са допринесли много повече от много писатели. Според мен си струва да бъдат споменати…

Издателите и критиците са в типичния уики-безпорядък. За който се сетили – писали. За който не – не. И там се чакат желаещи да разкажат за който сме пропуснали.

Клубовете са в някакво половинчато състояние – половината са описани, или поне споменати, другата половина – не. (А аз забравих да се помоля на организаторите на Таласъмията да изнеса там една лекция за уикито, и да помоля клубните членове поне да си опишат клубовете. За бой съм.) Ще е добре да потърся друг шанс да ги помоля. Дано успея да смогна да ида на Булгакона.

Издателствата, да си го кажем честно, са зле описани. Повечето големи издателства на фантастика, особено съвременните, имат свои статии, но на някои статиите са твърде бедни. А доста нямат статии; например “Георги Бакалов”, издателите на прочутата библиотека “Галактика”, имат пет думи накръст в статията си… Обидно. Ако някой знае нещо повече за тях, е добре дошъл.

Произведенията са черна дупка. Срамота! Уж четем, а статии за произведения я имаме двайсетина, я не. (Приятно изключение са статиите за произведения на ранните символисти и диаболисти, дело на Sol_Iam.) Лошото е, че не ми остава време – иначе щях да бълвам по няколко на вечер, докато дупката не се запълни. Ама пусто…

На същото дередже са и статиите за герои на произведения, специфични термини, места и пр. Тук отново Sol_Iam се проявява като самотен, но непоколебим воин. Ех, да имаше повече фенове като нея!

В тъжно състояние са и изданията. Приятно изключение е поредицата “Нова българска фантастика” на издателство Аргус, която е описана почти цялата – но описаните извън това издания са твърде малко. За съжаление, от моята собствена библиотека от над 2000 тома по-малко от 100 са при мен, и не ми е лесно да си взема другите. Но съм се уговорил с Генерала при възможност да ми дава по няколко книги от български фантасти, които да описвам.

За периодиката, която публикува фантастика, са споменати понякога по няколко думи – но прилични статии има за твърде малко вестници или списания. Фензините, благодарение на Наско Славов и на Федя, са по-прилично описани – но и там има още предостатъчно за добавяне.

Повечето поредици с българска фантастика са описани. Същото важи и за наградите за българска фантастика, или печелени от български фантасти. При конкурсите обаче положението не е толкова добро. Уви, не разполагам със списъци какво е било класирането на тях – а за някои конкурси дори изобщо нямаме статии.

Това е положението с БГ-Фантастика, поне след първите шест месеца. Много е направено, но много още и има да се прави…

… А си мечтая за времето, когато библиографирането на българската фантастика бъде докарано до сравнителна пълнота. За да можем спокойно да разширим обсега на уикито – било към включване и на български издания на чуждестранни автори, било към разрешение за качване на цели произведения под подходящ лиценз…

Но всичко с времето си. Сега още е време за библиографиране.

Лабораторни хроники – 2

Смогнах и тази част. Не знам обаче дали ще смогна скоро следващите. Тази седмица си местя офиса в началото, и съм на Таласъмия в края. (Таласъмията е в Старозагорските бани, както винаги – ако някой има желание да дойде, да се обади за инструкции, или пък да провери форумите “Фантастика” и “Фентъзи” на dir.bg.)

Съжалявам, че не пиша много напоследък. Ще се постарая да компенсирам за в бъдеще. Ама не знам кога. Както биха казали героите от “Лабораторните хроники” – “Пробвахме всичко – не помага. Спиртът също.”

(А третата част ми е любима и на мен… 🙂 )

Лабораторни хроники – 1

Оригиналното им име (на руски) е “Хроники лаборатории”. Първите три части са дело на Максим Гусев, още една или две са на Игор Стуржко, останалите до общо 12 (засега) са с неизвестни (пак засега) автори.

Ако някой случайно не ги е чел – пропуснал е. Много. Скъсвал съм се от смях. Линкче към руския оригинал (понякога работещо, понякога не) има на страничката ми за весели неща.

Преди няколко дни Eneya ми прати връзка към страница, където ги имаше преведени на български. Не е нито първият, нито вторият техен превод – но никога не съм ги виждал преведени поне малко добре. Този път не издържах, и реших – като ми остане време, ще направя свой.

Първата от дванайсетте части – “Детство” – вече е готова. Нямам представа ще ми остане ли скоро време за последващи части. Дано – ако обичате весели неща, ще си струва.

Бяло сладко

Тази история съм сглобил предимно по разкази на съседи, и отчасти по недомлъвките на дядо ми – той никак не обичаше да се изкарва герой. Опитал съм се да запазя достоверното в нея, но не смея да гарантирам – разказвали са ми парченца от нея много и различни хора, и преди много време.

Когато бях малък, имахме съсед. Нека го наречем Вили. Германец по произход, пенсионер вече, и автомонтьор на частно – единственият познат ми по време на социализма.

Беше безумен скъпчия. За да ти прегледа колата, взимаше колкото една месечна заплата на директора на “Кремиковци”. Поемеше ли обаче ангажимент да я оправи, го правеше перфектно. Факти като “в България няма части за тази кола” не го интересуваха. Имаше цяла работилница с всякакви необходими машини, и правеше всяка недостигаща част на място. Използваше единствено най-качествени възможни материали, и изработваше нещата с точност, непостижима дори за завода-производител. Ремонтирано от него нещо не се разваляше повече никога. Всичко останало в колата грохваше, но делата на Вили сякаш се подиграваха на времето и километрите. Носеха се слухове, че изработени от него части са сменяли по няколко коли, изкарвайки във всяка до пълното й разпадане, и при всяко преместване са изглеждали като току-що слезли от струга. Не зная вярно ли е, но така се говореше.

Историята на Вили тръгва още от 1943-44 г. Родното ми Подуене тогава е било скоро присъединено към София село. С дворове с кокошки и с добродушни селяни, напълно неспособни да се оправят сами с новите чудеса на техниката – котлони, радиа, бушони… Всички чакали с нетърпение да дойде края на седмицата, и да пуснат в отпуска от разквартируваната наблизо немска част младия редник Вили. Симпатичен момък с добра душа, златни ръце и невероятен усет за техника, той не отказвал на никого, и с лекота поправял и най-безнадеждните повреди. Връщал се в частта огънат под каквито армагани успеели да му съберат благодарните подуенци, цялата част хапвала като попски деца на задушница покрай него, затова и всяка седмица бил в отпуска…

Една нощ в началото на септември някой почукал на прозореца на дядо ми. Отворил той вратата, по бели гащи и за всеки случай с точилката на баба ми в ръка:

– Кой е? Какво има?

– Хер Танев, моля мене скрие!

– Вили, ти ли си?! Влизай бързо! Какво става, какво те е подгонило?

– Моя рота утре пътува. За Германия. Аз решил – тази нощ бяга. Иска остане тука в България.

– Опасно е, момче! Хванат ли те, ще те разстрелят за дезертьорство! – Повече въпроси дядо ми не задал – тогава в България се живеело не по-зле, отколкото в Германия, ако не и по-добре.

– Харесал едно момиче тук, през две къщи. Много. Иска остане и вземе нея моя фрау.

– Туй хубаво, ама как да те скрием от проверката? Дойдат ли, всичко ще обърнат наопаки. Да имах къща като Недевски, да те скрия някъде, ама в тази съборетина…

Къщурката на дядо ми беше останала още от турско. Две схлупени стаички, метър и осемдесет и пет високи. Таван под керемидите, който рискуваше да се продъни под тежестта дори на плъх. И… това е. Едно килерче няма даже.

Но дядо ми още тогава бил вече известен в махалата като свестен докрай. Съсипан от туберкулозата, но железен – всичко можеш да споделиш с него, никога на никого няма да те издаде, винаги ще ти помогне. Затова и Вили решил да се довери точно на него.

След малко мислене дядо ми го завел до голямата купчина стари вехтории отстрани на къщата, и рекъл:

– Помагай да ги разхвърляме!

Когато преместили всичко, под тях се показал дървен капак. Под него било “мазето” – дупка в земята, метър и половина дълга и висока и метър широка. Толкова мизерно, че даже бедният ми дядо отказвал да го използва, и го бил затрупал нарочно с отпадъците, да не го гледат околните и да му берат срама.

– Страх ли те е от тъмно и мръсно? И мишки може да има, и всичко. Ама нямам къде другаде.

– Страх, хер Танев, ама не иска мене утре застрелят.

Изровил дядо ми из къщи самун и половина хляб, напълнил един голям буркан с вода, конфискувал нощното гърне на децата, и ги връчил на Вили. Похлупил го с капака, след това, в пристъп на внезапна шопска хитрост, донесъл торбичката с мухлясалия хляб, събиран за кокошките. Натрошил го върху капака, и между боклуците, докато ги трупал обратно. Греблосал колкото можал по тъмното, да не личи, че са били разхвърляни, и се прибрал.

Спал ли е после, той си знае. Ала на сутринта, малко след развиделяване, през вратника се намъкнали, без да питат и викат, комендантска тройка немски войници с преводач.

– Търсим редник еди-кой си. Да сте го виждали?

– А, Вили ли? Беше по-миналата седмица тук, оправи ни котлона. Десет яйца му дадохме, ако имахме, още щяхме да му дадем, златни ръце има момчето…

– Излезте от къщата и застанете ей там, на откритото. Без да мърдате.

Двайсетина минути от къщата се чувал шум на тарашене. Страховете на дядо ми, че нещо ще изчезне, после не се оправдали – но всичко било прекарано като през сито. Все едно търсели не човек, а котка… Излезли отвън, огледали малко и застанали пред купчината боклуци:

– Това какво е?

– Стари боклуци. Жал ми е да ги изхвърля, току-виж потрябвали, и ги трупам тук…

– Разхвърляй!

– Господин комендант, това двайсет години не е пипано, един господ знае какво е отдолу…

– Разхвърляй! – Комендантът пообърнал малко автомата към него, като намек.

Ще не ще, дядо ми приближил купчината, молейки се наум. Намерят ли Вили, не само него ще разстрелят. Започнал да разхвърля боклуците… И изпод тях наизскачали стада мишки, привлечени от натрошения хляб.

– Обратно! Обратно! – Немците чак се поотдръпнали, от погнуса. Натрупал дядо ми обратно боклуците, и ги изпратил до портата.

Крил се Вили още два дена в дупката, докато не се изтеглят от България и последните немски части. Съдрал се след това да благодари на дядо ми, ръце му целувал, какво ли не му обещал в замяна. (И после наистина неведнъж се опитвал да си изпълни обещанието, ама дядо никога не приел нищо, колкото и да мърморела баба.)

Проблемите били решени обаче само наполовина. Нали трябва и да сватосаме Вили? По обичай, трябва да иде да го сватосва чичо му – ама как? И се хванал пак дядо ми. Посетил родителите на момата, поговорили си за времето и реколтата, и решили да си погостуват малко по-официално. Попитал дядо ми може ли да доведе племенника си – може, разбира се, как да не може! Чак светнали очите на бъдещите тъстове. Знаели, че дъщеря им също въздиша по сръчния и работлив немец, а и те мечтаели за такъв зет. Въобще и дума не станало какъв ти племенник е Вили на дядо ми. Обичай, ритуал – кажете му както щете.

На следващата седмица пристигнали Вили и дядо ми на гостито. Вили – изтупан в костюма на дядо ми от неговите младини, и най-старателно инструктиран. Как да не говори, без да са го попитали родителите на бъдещата годеница. Как да не се опитва да си комуникира с нея – това е оглед за него, за цуни-гуни си има време и място. Как точно да хвали трапезата – това е начинът да рече добра дума за тъстовете. Как да изяжда до последно всичко, което му дадат, дори ако не е немска манджа – иначе ще обиди домакинята…

На гостито се оказали поканени всички съседи – тъй де, да се похвалим кой ще ни е зет, всички да ни завиждат. (И всички, естествено, дошли – как да пропуснеш кьорсофра?) Схватливият момък бил научил всичко наизуст, и се държал образцово. Тъст и тъща още по средата на разговора вече били по-ухилени и щастливи и от Вили и изгората му. Ала като се стигнало до десерта, станал фал, който насмалко не провалил сгодяването.

Шоколадови бонбони тогава нямало – за десерт се поднасяло бяло сладко. В голяма купа – колкото по-голяма, толкова повече престиж за домакините. Всеки си отсипва по мъничко в чинийката, и се чуди на глас колко голяма е купата. (Комплимент към домакините.) Било толкова обичайно нещо, че дори предвидливият ми дядо не се бил замислил – знае ли Вили тия подробности. И бил пропуснал да го инструктира… Донесла домакинята купа над две кила сладко, и я сервирала точно пред Вили, да му е удобно на момчето, тюх да не са му уроки…

Изгледал я той с ужас – ама нали немска дисциплина, и строг инструктаж! Все пак не издържал, внимателно я посочил с пръст и попитал тихичко бъдещата тъща:

– Аз това трябва всичко яде?!

Жената на свой ред се почувствала ужасно неудобно. И на нея през ум не й минавало, че Вили може да не знае как се постъпва. Пък и де да знаеш, момчето сигурно е изгладувало здравата, докато се е крило, оня бедняк Танев я е имал с какво да го храни, я не… Хем и германец човек, той ако не е по-възпитан от нас, кой? Я да не сме бай Ганьовци!

– Ако ви е вкусно…

Вили също разбирал от намеци. В смисъл, че помнел отлично инструктажа на дядо ми – всичко се изяжда докрай, и се хвали колко вкусно е, иначе ще обидиш домакинята… Въздъхнал едва чуто, хванал лъжицата и се хвърлил в бой.

Следващите два часа няма присъствал на гощавката, който да не ги е запомнил. С почивки и напъни, и с помощта на три гарафи вода Вили се справил с всичкото бяло сладко. Даже успял да издържи до края на гостито, под смаяните погледи на всички околни, и ужаса на дядо ми и родителите на булката. Стигнал някак до къщи, подпрян на дядо ми. И следващата седмица почти не излизал от тоалетната…

Е, на следващия ден дядо ми спрял да си поговори с бъдещия тъст за копането на градината. Съвсем случайно, естествено, от дума на дума, стигнали и до историята с фала, и до обяснението как точно се е получил. Посмели се, и проблемът бил решен. Вили не просто бил реабилитиран, а и получил славата на човек, доказал на дело героизъм в името на момичето…

Не зная дали това е истина. Може да е просто селско-градска легенда, завъртяла се около популярен в квартала човек.

Но помня добре, че възрастният вече Вили пиеше дори най-горчивото кафе без захар.

Двойници

Преди малко научих случайно, че Буш бил кацнал вече в София. Коментарът на един мой познат, Том, който живее в САЩ, беше: “Няма ли как да си го задържите?”. Направо подскочих. Вярно, били сме във война със САЩ през Втората световна, ама това може ли да е повод да се пожелават подобни неща?! Аааа… Отговорих му: “Ами ако тук е двойник, а оригиналът си остане при вас? И се наложи навсякъде да се изявява лично?” Том не отговори. Дано не е получил удар при мисълта.

Сериозно казано, практика на разните държавни глави е да си имат двойници. Брежнев примерно си имаше, наскоро даже май беше излязла негова книга. (На двойника. Книги на Брежнев надали някога са излизали – само книги с неговия подпис отдолу.)

За контраст пък, бай Тошо си нямаше. Дъртата лисица беше напълно наясно с какво удоволствие всеки от подчинените му ще го сбърка с двойника му. Нарочно. Пък и предпочиташе лично да се явява и да си вре носа навсякъде. Стратегията се оказа успешна – трябваше да влезе в открит конфликт с Горбачов, за да бъде свален.

По-сменяемите политици, примерно западните, най-често нямат време да си завъдят двойник. Таман го намериш и доизкусуриш в подходяща клиника, и вече си паднал от власт. А пък и той какво да прави после – да го префасонират на наследника ти? От Ширак няма лесно да се получи Саркози. От Кол Шрьодер пък съвсем. (Ама ако стане, после за Анжела Меркел ще трябва само перука, даже от грим няма да има нужда.) А ако Берлускони види трансформацията си в Проди, очите му ще се обърнат навътре…

По-постоянните са лесни. Примерно Саддам Хюсеин. Сигурно и той не знае колко двойници е имал. Твърди се, че статуята в Багдад, дето американците я събориха, била не негова, ами на негов двойник. Че тоя, дето го “обесиха” после, е двойник, не остана никакво съмнение. Иначе трябва да е ял шмиргелови дискове, докато се е криел – по-мека храна няма как за година-две да превърне перфектната усмивка, поддържана от най-добрите зъболекари на Ирак, в черните остатъци от зъби, които се видяха на кадрите с прегледа на устата му с фенерче след залавянето.

По колко двойника са имали Дън Сяо-пин и любимият вожд Ким Чен Ир, пък надали и Господ знае. И надали и ще научи какво става с тях, когато съответният император падне от власт, без значение по кой начин. Бокаса и подобните му пък надали имат двойници – сигурно биха ги изяли тържествено. Те двойниците или двойниците тях, който превари.

Европейските короновани особи надали имат двойници. Не им трябват. (Има и изключения, де. На един цар, дето беше министър-председател, вероятно отчаяно ще му потрябва двойник, като падне от власт. Поне докато успее да се скрие. Като си дойде от чужбината, завари народ от монархисти. Обеща промени – спази си думата. Като си тръгне, ще остави народ от… не, не точно републиканци. Хора, дето мразят монархията до смърт. Ама пак са си монархисти отвътре. Републиканец се става с малко по-различно отношение към държавата ти.

На целия тоя фон се чудя – има ли двойник Буш. Сто на сто – няма как да няма хора, дето приличат физически на него. За тяхно нещастие. Ама дали ги използва като двойници. Трудно е да се каже. Като знаем, че Холивуд е в САЩ, надали ще е лесно да познаем негов двойник по изгледа. Хубавото е, че има и друг, по-сигурен критерий.

Където Буш не е отишъл, там не е изръсил глупости с поразяващия ефект на атомна бомбардировка. На папата непрекъснато викал “господине”. Като беше на посещение в Испания, направил комплимент на принц Фелипе за добрия му мексикански. Другите му издънки вече не ги помня (Гугъл – сигурно), ама май няма случай да не е оцапал картинката някъде. (Какво приказва, докато си е у дома, знаят всички. Даже американците.) Надали е възможно да пропусне. И надали е възможно двойник да дублира самородната му, гениална и неповторима словесна продукция. Независимо колко добре е обучен, и колко е бит по главата с тежки предмети.

Затова си мисля – добре е да следим какви ще ги изръси Буш у нас. Ако не тръсне нещо, дето да остави целия антураж наоколо в продължение на пет минути да мига на парцали, и след това да отрича, че някой някога е казвал това, просто няма как да е истинският Буш. Трябва да е двойник. Няма как иначе… От нашата журналистика ще е много трудно да го научим, нея като цяло я има не за да информира. Но поне аз ще следя, колкото мога.

Debian as a society: an outsider’s view

I am not a Debian Developer – just an user of the distro. When it comes to free software, however, the opinion of the users could be worth something.

My 5 cc:

There was a time when the Debian team was just a bunch of packet maintainers, sharing little outside a set of general principles, and the desire to build a distro together. This time is over. Then, there was a time when the team was interacting socially, but almost only on production topics – teaming on important packages, discussing the New DD process, etc. This time is over, too. With every day the percent of the discussion topics that are closer to the internal distro politics, increases. The Debian Project team is not simply a team anymore – it is a society.

Some people would say that this is an undesired development – but it is inevitable. The project has a core of about 1000 to 1500 active people, and several times that smaller contributors. These numbers, plus an election democracy, are bound to produce a true society. The sooner this is recognized, and the sooner the project people are understood and treated like a society, the better the project, and its product.

Democracies work differently than even most benevolent dictatorships: the latter rely for key decisions on top-down mechanisms, while the former fare better on stimulating down-top initiatives. A dictatorship may function as a team even if numbering millions of people; a democracy the size of Debian Project (or bigger) is only effective when the society is carefuly considered, and treated accordingly. Here is what I believe to be good for Debian as a society, on several key topics:

The “paid participation” experiment

To speed up the release of etch, Anthony Towns came with the Dunc-Tank project. Among other things, it offered monthly payment to key release developers to enable them to dedicate all their time to the release. This had some positive effect, as the paid developers indeed contributed much more efforts during the time they were paid for, and eliminated a lot of problems. However, some other DDs rebelled against the idea, and slowed their work as a form of protest; the overall result was that the release of etch was delayed instead of speeded up.

From a production-oriented viewpoint, this protest was childish and harmful. However, considering Debian as a society, it comes to tell that some rules of this society were broken – and if we don’t understand this, more protests and delays await us.

Formally, the protest was based on the understanding that every DD does his work for free, and this is the only proper way to participate, if Debian is to remain what it prides with. However, there are probably some other reasons behind this. I’d try to guess some, and to suggest a cure against them.

There seems to be the fear that eventually Debian will come to “all are equal, but some are more equal than the others”. That some will start being paid all the time, while others will be shunned, and DP will eventually turn into a company, building its fortune on exploiting most of the developers. I’d believe that strictier and even more transparent rules, and a more democratic procedure for chosing who should benefit from the payment opportunity, may help alleviate this fear.

There is also an understanding that people close to Dunc-Tank should not benefit from it, to avoid cronysm. This may also be ensured with better rules and procedures; if needed, a rule that excludes people closely related with the paying side from the potential candidates.

Some DDs mention that the payment was not very modest. Yes, $6000 is a relatively good montly salary even for USA. And, coming to this, many DDs live in countries where this would be an excellent yearly salary, thus potentially providing the project with much more work. This controversy probably will not be easy to solve; maybe each case will merit custom solution. So, the rules and the structure should be able to provide an opportunity for them.

Candidates for DDs have to wait for too long

This is a complex problem. Waiting for too long discourages many potential DDs. However, one of the strongest sides of the Debian Project is the dedication of its developers – decreasing the waiting time may lead to an influx of less motivated people.

This problem is also tied to another one. Currently you can’t be a DD without being a packet maintainer. However, many people contribute a lot in other ways – writing Debian-specific code, creating art, providing legal counsel, etc, etc. They very definitely deserve a formal acceptance and affiliation with Debian.

I believe that both these problems can be solved by treating the DP participans as a society. One idea how to do it (not necessarily the only, or the best one) is:

– Create a status (say, Debian Contributor) that can be given to every contributor to the Debian Project, as an acknowledgement for their contribution. Debian Contributors could be listed, unless they prefer otherwise, on the official Debian sites. They may belong to different categories (Packet Maintainers, Art People, Legals, Programmers etc); one may belong to more than one category. They may lose the status on certain conditions. They may be allowed to vote in Debian on certain topics.

– Create a status (say, Debian Participant) that can be earned by people who would like to affilate closer with Debian. They will have to be Debian Contributors, to abide by the Debian’s Philosophy, to have an Advocate, and possibly to be able to use an OpenPGP key. The procedure for giving the Participant status should be no longer than one month (but may require some experience, or a level of contributions, as a Debian Contributor). Participants may belong to the same categories as the Contributors; different categories may require additional skills to be accepted in, and exams to be administered. If the Participant can handle a key, they may vote on all topics within Debian. They will be required to be able to devote some free time to the Project, and to contribute regularly (but these requirements will be less stringent than for the DDs). They may not, even if they are Packet Maintainers, upload packages to the Debian repositories without the supervision of a DD.

– Affirm the status of the Debian Developers as the backbone of Debian. The New Developer process should not be shorter than an year, maybe even two: responsibility is given for reliability, and reliability is proven with persistence. DDs are the only people who may upload a package to the official Debian repositories, or take other decisions that have effect upon the Debian users. If needed, DDs may also be divided in categories like the Participants, to allow better specialization: in this case, Packet Managers will be responsilble for the packages upload, Art People – for the quality of the art that is acceptable in a package to be uploaded, etc.

This division may initially appear confusing, or even discriminating. However, I believe that, if properly done and maintained, it will help the Debian Society flourish, and will provide it with more stability and efforts invested.

The Periodic Release Schedule

Some of the best organized free software projects already have, or aim for a periodic release schedule. This is very good for the project users, but not so easy to keep (especially where high stability is expected). Democratic projects typically achieve this less easily than the “benevolent dictatures”.

However, the very nature of the democratic projects suggests an easy way to solve this problem: treating the project members as a democratic society. That is, relying on a down-top initiative, and providing a mechanism that allows everybody to start or stop participating in the schedule-oriented group, at their choice. Undoubtedly, it will not be easy to negotiate a common timetable: the different sub-projects will have a different release cycle natural length. However, once one is negotiated, most projects will tend to adjust to it; also, it may be re-negotiated on need.

It will probably be easiest to negotiate a schedule if the individual packages and groups are permitted to choose whether to participate in the incoming release. The key packages and groups may be required to participate, or supplemented with volunteers to enable them to do. The others can be allowed to declare a participation whenever they are ready for it. Once a participation is declared, opting out should be discouraged. For example, there may be a condition for participation – having a completely stable version of the package / group. The inter-package tuning can be solved in different ways; probably a good set of rules would help for almost all cases.

Technically, for example, this could be implemented (this is just one way – not the only one, or the grantedly best one) as a “frozen” branch, that is split from “testing” several months ahead of the release date. Packages / groups are permitted to enter on complete stability of the version. Breakdowns introduced by inter-package incompatibility are either solved in time with common efforts, or the package / group is rejected, and older version, if present, is used.

Again: Just my 5 cc.

Дарина си отиде – 2

Когато научих вестта, не можах да се сдържа. Излях каквото напираше в мен тук – иначе щях да експлодирам… Една от реакциите беше на Емил Хурмузов – един от създателите на сайта save-darina.org. Понрави ми се. Не само от уважение към човека, дал си труда да направи нещо. А и защото съдържаше предложение с какво да се помогне – и то в правилната насока.

Писал съм вече коя насока смятам за правилна, и защо. Ще повторя накратко, ако някой е пропуснал. Не смятам за правилно да се организират благотворителни кампании – те събират малко пари, и успяват да ги съберат обикновено когато вече е твърде късно. Смятам за правилно да се насочат към лечение на децата (и изобщо оправяне на държавата ни) парите, които плащаме като данъци, и после отиват за долче витата на политическата ни измет, и за фирмите на братовчедите и кукловодите им. Дори само тази част от тях, които е редно да са за лечение на децата, пак са десетки, може би стотици милиони, и биват събирани редовно и всяка година.

Предложението на Емил касаеше Фонда за лечение на децата. (Уж съм лекар, а за пръв път чух за него. Сигурно много съм изпуснал нещата. Моля някой, чието дете е или е било болно в последно време, и този фонд му е помогнал някак, да се обади. Или въобще да знае нещо за съществуването му.) А именно – да накараме този фонд да работи. За миналата година той бил върнал милион и триста хиляди лева в бюджета. Тъй де – болни деца, както знаем, няма, а пък депутатските мерцедеси никога не достигат, и винаги са прекалено стари…

Не само аз съм готов да помагам за тази цел. И други коментиращи изявиха желание. Затова предлагам – нека обединим силите си, за да оказваме натиск заедно. Координацията в тази задача по право се полага на Емил – той е човекът, поне доколкото аз зная, който я предложи.

Вече му отговорих, че съм готов да работя за целта. Сега с удоволствие добавям – има и още готови. Емиле, зная, че не ти е само до четене на нечии блогове. Но дано се намери кой да те предупреди, че тук има хора, които са готови да подложат по едно рамо – дай подробности и разпредели задачите, ще имаш подкрепата ни!

… Преди няколко дни погледнах статистиките на блога си – четат го средно по около 1500 различни човека дневно! (Реални, без да се броят рефернтният и коментарен спам, търсачките и прочее, и само през браузер – има още, които го четат през RSS четци, и които не съм броил…) Когато го разбрах, се почувствах като медия. И се стреснах и поуплаших. Да ти връчат ключ към сърцата и умовете си толкова много хора е огромна отговорност, смазваща. Ще имам ли сили да я понеса, да не се проваля?…

Сега обаче зная – има неща, които си струват тази отговорност. Например да помогнеш отдраните от гърбовете на хората пари, техен труд и пот, да отидат за лечение на децата им, а не за лимузините, яхтите и хотелите в чужбина на няколко файтона измет.

Емиле, поне хиляда и петстотин читатели чакат вест от теб. И аз също съм един от тях. Дано се намерят поне няколко, които да са готови да действат.

За да не отидат утре при Дарина техните деца.

— Допълнение —

Пратиха ми адреса на един такъв фонд – http://www.cfld-bg.com/. Не зная него ли е имал предвид Емил. Ако да – да не се хаби да ме агитира. Няма да подкрепя инициативата.

Защото този фонд е също благотворителен. А на дарители нямам морално право да връзвам кусури, нито да гледам на харизан кон зъбите. Колкото дали – толкова. Нищо не дали, и децата мрат – толкова. Пращай SMS-и ти, щом искаш… Тоест, сме в изходната точка. Продължаваме да се мъчим да копаем кладенец на върха на планината.

А в това време милиони и милиони, събрани от данъците ни, продължават да потъват. Всички знаем къде. И ако някой се опита да ме ангажира да си инвестирам усилията да надзиравам дарители, вместо да ги вложа в това да поискам своето, което ми принадлежи по право – сбъркал е. Съжалявам. С този начин на мислене има още много Дарини да умират. И утре ще съм бесен заради тях, а агитиралите за “положителен подход” и “реалистични цели” нищо чудно да се присъединяват, и да обясняват колко са бесни и те…

Всъщност, въпросът не е дали да търсим изход в благотворителност, или да си поискаме най-сетне парите, които ДАВАМЕ, за да се лекуват децата ни, да се харчат за тях, а не за… писна ми вече да описвам какво. С благотворителност няма да стане. Не вярвам вече да е останал поне малко здравомислещ човек, който да вярва иначе.

Въпросът е единствено колко деца още трябва да умрат, за да ни уврат главите. И да се хванем да им осигурим средства за лечение така, че да има средства за лечение, а не оправдания за пред околните и себе си. Децата оживяват от средствата, за които сме се преборили. От оправданията ни умират.

Или пък може би това трябва да са не нечии абстрактни Дарини, а нашите лични деца. Тогава току-виж ни уврели главите бързо-бързо. Ама пък пусто на някой друг, който си е добре, главата му няма да е увряла. И ще ни помага както ние сме помагали, докато сме били добре.

Което означава само едно – че ще получаваме точно това, което сме дали на другите. И по този начин заслужили за себе си.

Дано Емил е имал предвид някой друг фонд. Защото този е… оправдание. “Двайсет и осем деца спасени!”. А колко умрели?

Не е луд който яде чуждия зелник. Луд е, който му го дава. А когато цената е животът на децата му, който го дава не е луд.

Подберете думата вие. Аз съм я подбрал вече.

Иракли и масмедиите – 2

Наистина трябват неща, които да подкрепят душата и да проясняват ума. Защото иначе гневът заслепява, и преставаме да забелязваме красотата около нас. Дори когато тя сама се опитва да ни влезе в очите.

Този път красотата е в самото събитие, което даде повод на възмущението ми – почистването на Иракли. Писах гневен за това, че лекета в човешки образ са го оплескали пред медиите. Че са оцапали една безкористна инициатива, от простия си животински страх да не би тя да им навреди. Че са я премерили със своята мярка – търсене единствено на изгода и подлост.

А не видях, че истинската новина е друга – към 100 души са се събрали от цяла България, на собствени разходи, и са заделили от собственото си време, за да свършат нещо за чистотата на страната ни. Безкористно. Без да търсят дивиденти, пари, слава, признание. Спали са под дъжда само в спални чували на плажа, за да не дадат повод на някое говедо да им попречи да излеят безкористността си, да свършат това, за което именно работодателят или кукловодът на въпросното говедо иначе трябва да плати да бъде свършено… Отговорили са на вандализма и кражбите на тълпата при миналото им посещение с добро. Вместо да отвърнат на тази тълпа както й се полага, са й отвърнали с примера си.

Не че тълпата е възприела много. Заканите “ако ви пипна в моя парцел, ще ви смеля от бой” са продължили. Не знам дали бабаитът знае, че няма право да ме “смели от бой” дори в неговия парцел. (Не че ще стъпя там, де – после ще се чувствам оцапан с месеци.) Но очевидно е бил предупреден, че номера с моторните резачки втори път няма да мине метър, както първия. Че медиите и хората почват да обръщат внимание, и вече няма как.

И това е интересното. Защото издава победата, която тези деца удържаха. Удържаха я с чистотата си срещу мръсотията на някои мутри. Затова е и окалящата кампания в “Сега”, “Дарик” и “Стандарт” – мутрите разбраха, че привичните им методи не вършат работа. Предстои им да разберат, че и кофите с кал няма да я свършат. Тези деца са свикнали да чистят. Срам ме е, че не можах да отида и да бъда с тях – но ще си отработя своя дял от почистването, когато излизам сред природата. Истинският, страшният срам ще е, ако не го направя.

Ето това е красивото, което се случи – и аз писах за него, без да го забележа. Как обикновени хора, просто малко по-чисти от нас, победиха срещу такива, дето въоръжават тълпи с моторни резачки, и леят мръсотия из медиите. Победиха ги не с насилие, а с чистотата си.

Значи може. Значи има как. Значи се получава… Значи си струва!

И значи и още нещо – че гражданското общество у нас, макар и трудно и бавно, се ражда. Защото без него номерът с тълпата с резачките щеше да минава всеки път, без никакъв риск. Щом тези хора се боят от медиите и вниманието на народа, щом дори разчитат на него като оръжие, значи признават силата му. Силата на медиите, и силата на хората.
Щом вече се ражда, дори по толкова малко, щом се получава – си струва да се борим.

Не зная, може би ви звучи малко абстрактно. Но за мен това е невероятно щастлива новина.

Преди много години смятах да емигрирам в Канада. Бях събрал всичката необходима информация. (От това откъде да си вземе човек формуляри, през всяка най-дребна подробност или възможност на процедурата, та до това за какво да внимава, когато пристигне в Канада и се договаря с бъдещия си хазяин. Всъщност, тази информация излезе в една страховита по обем тухла – “Всичко за емигрирането в Канада” – която наскоро ми предложиха на “Славейков” срещу 250 лева: било почти невъзможно да се намери.) Можех да замина там абсолютно безпроблемно (и сега го мога).

Задържа ме желанието да се преборя тук. Да се опитам не мога ли да направя нещо. Да, щях да съм живял по-бедно. Но човек отнася със себе си от този свят не парите си, а миговете на удовлетворение от постигнатото, и усещането, че не е живял напразно – ако го има.

Борих се дълго. Много пъти се отчайвах. Търсех надежда, дори когато не я виждах. Когато не можех да я намеря, стисках зъби, и продължавах. Вършех колкото можех, постигах колкото умеех, често почти нищо, често съвсем нищо. Но не се предавах. И сега виждам първите проблясъци на зората. Доведени от труда на много и много като мен. Дано някаква искричка от тях да се дължи и на мен.

Ларошфуко казва: “Лицемерието е самопризнанието на злото, че е по-слабо от доброто.” Е, в опитите еколозите да бъдат окаляни по масмедиите аз виждам това самопризнание. И тази вечер ще празнувам. С виртуалната трапеза на този си запис.

Ако и вие сте се борили и мечтали, ако и вие сте се надявали и продължавали, ако сте изстрадали момента на самопризнанието в слабост на злото, както майка изстрадва детето си, този празник е и ваш. Заповядайте на трапезата – заслужили сте я.

Нека празнуваме – имаме какво. Детето още не е завършило университет и станало велик човек, но поне вече се ражда.

Честито! 🙂

Иракли и масмедиите

http://www.sivosten.com/content.php?review.517

Познавам автора лично, и спокойно гарантирам за него – не би написал друго освен истината.

Въпросът ми по-скоро е: кому е нужно такова медийно покритие на инициативата “Да почистим Иракли”?… Всъщност, кому е нужно е ясно. Въпросът е кой го е осигурил, и как. Дали чрез платени репортери, или чрез платени лъжци-“свидетели”, “разказали” какво се е случило пред репортерите.

Смятам да се обадя до “Дарик”, “Стандарт” и “Сега” (телефоните им ги има в Интернет и по справочници), и да се поинтересувам откъде имат информацията за случилото се. Да им кажа каква е била истината, и учтиво да ги помоля да изнесат опровержение.

И бих помолил всички вас, които сте били там и сте видели нещата с очите си, или пък познавате някой, който е бил, и на когото може да се вярва истински – направете същото! Все в тези редакции ще има по някой, който да не е обвързан с мутрите зад инициативата “Да застроим Иракли”. И този някой трябва да разбере, че петното от лъжата е и на неговото чело, и че трябва да го измие оттам, и да вземе мерки да не му го лепват повече.

… А толкова ми се искаше след последните няколко отровно горчиви записа да напиша нещо тихо, романтично и красиво. Нещо, което да подкрепя душата и да прояснява ума… Дано стигна и дотам. Толкова ми се иска това да е блог за красиви неща, а не за гняв и камбанен звън…