Grigor Gatchev - A Weblog

В предишния запис се опитах да окуража тези, които ГДБОП сплашва, за да ги превърне от достойни граждани в поданици (да не кажа в добитъци). И обещах да напиша и как можем да се борим срещу това.

Първото, и най-важно в борбата ни, е да знаем – ние не вършим нищо лошо. Ако сте призовавали към вандализъм, масово насилие и други подобни, указанията по-долу няма да са ви от полза. Вместо тях ви препоръчвам урок за същността на демокрацията, от едно изречение: “Демокрацията не ви дава наготово всичко, от което имате нужда. Тя просто ви дава възможност да се преборите за него по легален път, без насилие и престъпления.”… Ако в историята на 20 век е имало непредставима отначало победа, това е победата на Индия срещу Великобритания в борбата й за независимост. И тази победа беше постигната. Мирните средства, дори в не дотам демократични условия, се оказаха по-могъщи от оръжията и силата.

Второто, което трябва да знаем – полиция, която служи на страната и народа си, няма нужда да сплашва гражданите му, и да ги кара да се откажат от гражданската си активност и будност. (Напротив, тя би трябвало да поощрява гражданската активност – всяка една полиция на света е с вързани ръце без помощта на гражданите.) Ако по време на граждански протест са извършени престъпления, тя може да повика и разпита участници в протеста, за да може да установи извършителите. Но няма нужда да сплашва никого. Има такава нужда полиция, която е корумпирана, и се бори да стъпче законните права на гражданите, за да бъде в услуга на частни лица, като правило престъпници. Полиция, която е в нарушение на духа, а най-често и на буквата на закона.

Не съм юрист, и не съм напълно уверен, че съветите по-долу дават гарантиран успех. Пиша ги като някакво начало, от което с помощта на юристи да бъдат изведени правила и начини за действие, които вече да са гарантирано съобразени със законите, и да вършат работа. Разчитам на обратна връзка от юристи и юридически грамотни хора, за да ги направим истински действащи.

1. Обръщане на условията.

Тактиката, която използват сплашващите полицаи, е проста. Блогерът бива привикан в полицията, сам, където среща един или повече овластени полицаи. Те знаят името му, в течение са, че той има блог и пише разни неща в него, и той може да види, че на масата лежи негово досие. Сервират му юридическа словесна мъгла, която звучи обвинително и заплашително. Всичко това излъчва посланието: “Ти си пред смазваща сила. Ние сме държавата. Ти си червей под краката ни. Ще изпълняваш каквото ти кажем, или ще те стъпчем.”

След известен разговор, целта на който е блогерът да осъзнае посланието, и да се изплаши, следва обработката. В различните случаи тя може да е различна. От блогера може да се поиска той да подпише някакъв сплашващ и евентуално обвързващ го протокол. Ако бъде преценен като по-податлив, е възможно да започне (не задължително още на тази среща) обработка , която цели превръщането му в “помощник на реда” (превод: доносник). Възможно е той да бъде разпитван, за да бъдат изкопчени сведения, или компрометиращи твърдения за други блогери или участници в прояви на гражданска съвест. (Внимание: такива твърдения могат да бъдат пробутани от негово име в протокола за разговор, който може да му бъде даден да подпише накрая – ако ви сервират такъв, проверете внимателно дали наистина сте казвали приписаните ви реплики.)

Всъщност, както казах, полицията няма изгода да сплашва будни граждани – ако го прави, това е форма на корупция, в служба на нечии, най-често престъпни интереси. Знаейки това, можем да обърнем обстоятелствата – не блогерът да трепери от “плашилата”, а те от него. Можем също да обърнем резултата – вместо желания от поръчителя на сплашването резултат (наплашени и притиснати граждани) да има нежелан от него резултат (извадена на бял свят много и пълна информация за нещата; наплашени, притиснати и срещнали проблеми изпълнители на сплашването; засегнати интереси на силни играчи). В крайна сметка – да постигнем ситуация, в която нито полицията да смее да изпълнява поръчки на престъпници за сплашване, нито престъпниците да смеят да го поръчат.

2. Стратегиите – тяхната и нашата

Тъй като действията по сплашването обикновено не са напълно законни, или чисти от корупция, извършителите им разчитат:

а) да останат неидентифицирани, или като минимум имената им да бъдат бързо забравени;

б) ако нещо бъде запомнено, то да не бъде документирано по начин, който да бъде неоспорим пред съда;

в) дори ако нещо бъде документирано, нещата да не стигнат до съд;

г) дори ако нещата стигнат до съд, да не се вдигне много шум и да не се създаде интерес към делото, който би попречил то да бъде решено под натиск от поръчителите на сплашването.

д) ако се стигне до съд, съдиите да бъдат подкупени или притиснати от сплашвачите или поръчителите им да решат делото в тяхна полза.

е) сплашваните да не направят нищо, което да повдигне въпроса на прекалено високи нива, или пък да навреди на интересите на сплашвачите или покровителите им.

Съответно, нашата стратегия е точно обратната:

а) всички извършители на сплашването да бъдат идентифицирани с пълна точност

б) всяка тяхна дума или действие да бъде документирана по недвусмислен и съдебно неоспорим начин

в) задължително срещу тях да бъде възбудено съдебно дело, и да бъде поискано наказание, което еднозначно да подсигури, че няма повече да сплашват никого (като минимум освобождаване от работа, а по възможност и разследване за корупция)

г) да се подсигури такова медийно покритие на случката и делото, което да направи невъзможно то да бъде решено под натиск от сплашвачите или техните поръчители

д) ако въпреки това подкупни съдии решат делото в полза на сплашвачите, то да бъде обжалвано (с още повече медиен шум) пред по-горна инстанция, и подкупността на съдиите да получи достатъчно медийно изложение, за да бъде урок за съдиите от по-горната инстанция

е) да се предприеме всичко възможно, което би навредило на интересите на сплашвачите, или тези на поръчителите на сплашването (включително като се засегнат интереси на високопоставени и силни играчи на вътрешната сцена); да се направи много повече, отколкото се смята за достатъчно, за да не успеят да го овладеят мерките за контрол на положението, предприемани от сплашвачи и поръчители.

Ще продължа в следващ запис – този вероятно вече е уморил и търпеливите.

От няколко дни вече чувам от най-различни места, че блогери, писали за бъдещи протести срещу бетонирането на Странджа, биват привиквани в полицията, и карани да подписват разни предупредителни протоколи. Ето разказа на Мишел Бозгунов. Вероятно има и други, за които още не зная.

Когато го чух за пръв път, още мъгляво и неоформено, си рекох, че вероятно някой уморен следовател отбива номера. Скоро обаче стана ясно – ГДБОП се опитва целенасочено да сплашва блогерите, вероятно по нечия поръчка. Не смее да ги арестува или предаде на съд, защото не са направили нищо противозаконно. Но се опитва да използва достъпните й административни инструменти за всяване на страх. Дано мине.

Това обаче е и самопризнанието им, че нямат право на друго. Словесната юридическа мъгла, която сервират на привиканите блогери, не би издържала в съда. Всеки нормален съд ще признае правото на граждански протест, включително ако не е разрешено, след като не е сторено нищо лошо – и ГДБОП го знае. Така че не се бойте, колеги по блог – могат да ви плашат, но не могат да ви направят нищо. Мантрата им е “Страшни сме – треперете!”. Но ако можеха, щяха да си позволят много повече – а не си го позволяват. Защото и правото, и истината, и дори силата са на наша страна.

(Не мога да се сдържа да не отбележа контраста между сплашванията на ГДБОП и усмихнатите полицаи, които охраняваха протестите. Тези момчета, неотклонно дресирвани и промивани в службата си да изпълняват заповеди, вътре в себе си бяха на наша страна – въпреки че заради нас бяха изкарани да стърчат по жеги и студове, в извънработно време. И не го криеха. Продължаваха да бъдат хора. Ако не от друг, нека вземем пример от тях.)

Често кълнем България, че позволява такива полицейски произволи. Да, произволи са. Да, гнусни и неприемливи са, и не бива да ги позволяваме. Но истината е, че се случват и в най-демократичните страни. И някои страни са свободни не защото полицията там не смее да посегне на достойните граждани, а защото те се обединяват и й дават отпор. Защищават страната и свободата си от държавата и правителството си.

Преди време в Ню Йорк имаше случай, затъмнил според мен по скандалност сегашната хайка срещу блогърите. Участници в демонстрация (а и случайно попаднали наоколо хора), културно и кротко попитали как могат да излязат от полицейските кордони, били насочвани от любезен полицай по уличка, на другия край на която ги очаквали озверели униформени побойници и арестантски камионетки. Като капак на нещата, полицията беше дала тези хора под съд след арестуването им, въпреки уверенията, че просто са минавали покрай демонстрацията. С лъжата, че нападнали и били полицаи. Имаше “бити полицаи”, “разпознали биячите”, и т.н. гнус… Спесението дойде от снимките и любителските филми от прозорците на околни сгради, документирали какво точно се е случило. След като очевидци ги представиха на съда като веществени доказателства, полицията стана още по-нахална, и се опита да заплашва смелите фотографи – но когато някои бяха и излъчени в медиите, всички обвинения срещу арестуваните и срещу очевидците бяха оттеглени светкавично и безусловно.

Не зная дали САЩ са демократична страна. Но определено са свободна страна. (Под Буш и това е под въпрос, но да не издребняваме.) Не заради хуманистичната им конституция, и още по-малко заради разбрана и гледаща си работата полиция. Заради солидарността на американците. Защото знаят – не помогнеш ли днес на закъсалия, утре няма кой да помогне на теб. Заради тяхната активност в помощ на изпадналите в беда. В този конкретен случай – защото не се уплашиха, и не се огънаха пред страховития NYPD… Урокът си е за нас.

Първото, и най-важно нещо – нека не се боим! Могат да ни привикват, да ни сплашват, да ни карат да подписваме протоколи, изровени от тоталитарното минало. Но не вършим ли нищо лошо, не могат да ни спрат. Видели ли сте осъден, защото е написал за граждански протест? Не вярвам да видите. Случи ли се това, България ще срещне далеч по-безцеремонен ултиматум от ЕС, отколкото срещна Австрия, когато избра неонациста Йорг Хайдер. И този ултиматум със сигурност ще е свързан с удар по най-болезненото място на българските управленци – еврофондовете: има и други лакоми за тях… Така че няма да посмеят.

Нека продължаваме да пишем за гражданските протести, и да посрещаме плашилата без колебание. Всички гадни видове държави – комунистически, фашистки, псевдодемократични – държат хората в подчинение не със силата си, а със страха, който внушават. Победим ли страха, плашилата ще си тръгнат. Иначе трябва да си тръгнем ние. По-добре те!

Може да правят каквото щат. Може дори да арестуват и затварят незаконно, или по закони, гласувани от услужливи бушончета. Не се ли уплашим и от това, продължим ли да демонстрираме, без да се боим, ще трябва да си идат. Силата им е в нашия страх – не се ли боим, те са безсилни срещу нас. Те разчитат да уплашат мълчаливото мнозинство, и чрез страха да го привлекат на своя страна, или поне да го извадят от играта. Но ако не се уплашим от нищо, правотата ни ще привлече мнозинството на наша страна. Знайте: уплашите ли се – предавате не само борбата ни за красива страна, и достойна държава. Предавате и всички други, които не са се уплашили.

Да не се уплашим вече не е малко. Но можем и нещо много повече – да се борим срещу полицейския произвол. С напълно законни и демократични средства. Не написах този запис още вчера, за да сложа ред в главата си, и списъкът им стана огромен – ще го пусна в следващия, или поредица следващи записи.

Да си призная – успешен. 🙂

Обичам всичко по сървърите ми да се ъпгрейдва автоматично. Спестява ми не само труд, но и ангажираност на ума. И с това ме въвлече в клопка. Бях забравил, че точно едно нещо не се ъпгрейдва само: WordPress-а, който задвижва блога ми. (Оригиналният дебиански пакет позволява само един блог на система, а при мен има доста.) И го бях изоставил на версия, за която вече има излезли десетки уязвимости.

Е, днес към 20:30 ме посети хакер. Всъщност, и да има истински хакерски умения, не ги показа – атаката беше на ниво script kiddie, ако не и просто малко по-хитър бот. Използва една от слабостите в WordPress, за да хване административен достъп в блога, и остави запис с документално доказателство, че е бил тук. (Или, ако блогерът не е твърде глупав – приятелско подсещане до него, че е спал, и е време да се събуди. Ако хакерът искаше да прави бели, можеше да затрие това-онова, макар и не кой знае какво, и за твърде кратко. И щеше да не оставя видими белези, че е бил тук, а да се опита да използва отвоюваната територия, за да пробива по-нататък в сървъра.)

Не ми се търсеше какво точно е чоплил из опциите на блога, та затова направо ресторнах базата му данни от бекъпнатата преди няколко часа. Искрено се извинявам на тези, чиито коментари съм изгубил (освен на спамерите 🙂 ). Също, съвсем сериозно съжалявам, че не се сетих да запазя оставения от хакера запис. След като хем е успял да ме хване в издънка, хем е бил добронамерен, заслужава отпечатъкът му да бъде съхранен. За радост на поколенията и мой срам. И за подсещане да не спя друг път.

Естествено, поинтересувах се откъде идват нещата. Като начало разполагах единствено с твърде често срещан подпис – “1337”. Веднага проследих атаката обратно – беше дошла от сървър в щатска фирма за предлагане на хостинг. Може би хакнат, а може би и направена от наелия го.

За момент се изкуших да си загубя вечерта и да преровя внимателно по сървъра, за да намеря точно кой се е подвизавал оттам. След това обаче се усмихнах и махнах с ръка. Бих смятал за неетично да хакна чужд блог, но все пак имам самочувствието на що-годе разбиращ, така че когато атаката е към мен, и е толкова добросъвестна, покрива напълно критериите ми за етично хакерство. Нещо като приятелско намигване, или потупване по рамото… А етичните хакери хем са ценни и полезни, хем напоследък са все по-голяма рядкост. Съществуването им трябва да се поощрява, а не да се преследва.

Естествено, послушах съвета, даден ми от “1337”, и си ъпгрейднах блога. И мисля, че му дължа една бира. Добре дошъл е тук, под името си или какъвто иска ник, а също и някой път в “Кривото”, “Дивака” или други подобни заведения. Аз черпя. 🙂

Така викаха на един популярен пациент на психиатрията в Медицинска академия.

Впечатляваше околните още на пръв поглед. Винаги с безупречен, ако и старомоден костюм, и с излъчване на авторитет и величие. Отлично образован и начетен, великолепно възпитан, той бързо ставаше център на вниманието във всяка компания. Не създаваше никакви проблеми на медицинския персонал, и се ползваше със свободен режим.

Знаеше отлично диагнозата си, и донякъде се гордееше с нея – неведнъж е заявявал с патос: “Аз съм случай на шизофрения без интелектуална деградация”. Инженер по образование, с великолепен, ако и доста странен ум. Седнеше ли да тълкува нещо, от една случайна дума можеше да ти изведе всички свещени книги на човечеството, а имаш ли търпението да го слушаш – и всички несвещени.

Умът му беше не само буден и остър, но и творчески. Имаше си собствена математика, собствена физика, собствени бройни системи, собствена валута и какво ли не още. От хубавички студентки и асистентки с удоволствие приемаше разплащания за речите си и в “чужда валута”, тоест български левове (или по-точно стотинки).

Проблемът му беше логиката му. Макар и най-често безупречна формално, тя често го отвеждаше в дебри тилилейски, недостъпни за никой друг. За него дебрите бяха слънчеви пътища, но околните се чувстваха оплетени като пилета в кълчища. И за капак на всичко, от време на време имаше проблясъци, способни да смаят всекиго.

Веднъж професор Шипковенски – един от корифеите на българската психиатрия, светла му памет – на лекция за шизофренията доведе Белия лъв, като пациент за демонстриране, и му посочи катедрата – да видим спецификата на увреждането му:

– Говори, кажи ни нещо. Разтълкувай на студентите какво те вълнува в момента.

Белия лъв тържествено отиде до катедрата. Застана на нея като кралска особа, и огледа аудиторията. Свали очилата си, внимателно ги изтри, сложи ги обратно и заяви сред пълната тишина:

– Какво ме вълнува в момента ли, другари студенти? Вълнува ме докъде стигнаха професорите ви – да водят лудите да им изнасят лекциите!…

(В превод на старогръцки – “нано”.) Така се казва новата книжка на Николай Теллалов.

Преди десет години, оглеждайки сергиите на “Славейков” за нещо българско, се натъкнах на неголяма книжка със заглавието “Да пробудиш драконче”. Купих си я с доста съмнения и опасения. Започнах да я чета с предусещане за скучно разочарование. А я завърших с този бесен, бликащ като фонтан ентусиазъм, с който съм чел най-любимите книги на детството си. Мамка му, не бях подозирал, че българин може да пише толкова свежо и интересно!

От този момент станах личен фен на Николай Теллалов. Издирвах под дърво и камък всичко от него, и го четях с настървение. А когато най-сетне съдбата ни сблъска и запозна, не пропусках удоволствието при възможност да си поприказваме за бъдеще и минало, за Космоса наоколо и за този вътре в нас, за перспективи и блянове, модерни летящи килимчета и древни космически кораби. Пътища на развитие на човечеството, конструкции на личностови схеми, кибернетични възможности и срещи с извънземни – единственото, което ограничаваше разговорите ни, беше липсата на време.

В сряда имах удоволствието да присъствам на представянето на “Десет на минус девета”. Вече бях имал удоволствието да прочета последната редакционна версия на книгата, и да разгледам новия сайт на Ники – drakonche.zavinagi.org. И въпреки че знаех какво се случва, пак ми беше удоволствие да чуя това-онова лично от автора, и да участвам в дискусиите. И тук ще кажа каквото казах там – че не мога да понасям Ники. Едно, защото по някакъв телепатичен път винаги успява да ми открадне идеите за писане, дори когато не съм ги споделял не само с него, но и с който и да е друг, и да ги напише преди мен. И второто, още по-страшно – защото ги пише по-талантливо и майсторски, отколкото аз бих могъл. 🙂

Не зная с какво ме грабна толкова “Десет на минус девета”. Може би с невероятно достоверното, логично и издържано описание на едно възможно нано-бъдеще – не утопично, не и киберпънкарско, без изсмукани от пръстите хрумки, до немай-къде реалистично. Може би със завладяващия сюжет – и най-философската и дълбока фантастика не струва много, ако не ти спира дъха, докато я четеш: храната трябва да е не само полезна, но и вкусна, била тя физическа или духовна. А може би и с ясното и добре защитено послание: човекът може да е смъртен, дори човечеството като цяло също, но човечност ще има винаги…

Добре де, стига съм ви дразнил апетита. На сайта можете да намерите откъси от книгата (а и от други негови произведения) – не са “най-доброто” от нея, тя цялата е добра. Ако сте на същия акъл като мен, нищо чудно да ви харесат. 🙂

(За край, ще издам и още една тайна. В момента Ники довършва една страховита, хилядостранична тухла, под работното заглавие “Слънце недосегаемо”. Предполагам, че всеки любител на “Да пробудиш драконче” и последвалите я книги ще чете тази в упоение. Но нека изчакаме и тя да бъде завършена, и да излезе…)

Малко по малко еколозите се успокояват. Вдигна се страхотен шум около Странджа. Сума ти медии осветиха въпроса. Ангажира се Върховна прокуратура. Министър Чакъров се закани. Кой ли не се изказа… Дали не е почнало междувременно строене с бесни темпове, не знам – може би очевидците ще разкажат. (Любопитен съм как е и на Иракли – нали и там Чакъров бил забранил всякакво строителство с временна заповед, както кметът на Царево Петко Арнаудов иска за Странджа.) Но поне се вдига шум.

И хората са доволни – най-сетне гласът им се чу. Имаме гражданско общество, или поне негови най-първи наченки. Имаме силата да задвижваме механизми, да спасяваме каузи, да се грижим за интересите си. Доживяхме. Стигнахме дотам.

Мисля си обаче друго. Протестиращите не бяхме милиони. Нито пък направихме кой знае какво. Как така толкова висши нива в държавата се задвижиха толкова бързо? Как така толкова медии внезапно отразиха протеста – включително медии, мълчали при толкова други, по-важни протести? Усещам тук пръста на някои от онези зад сцената. Толкова ли им е мила Странджа, та са се заели така? Че те си имат други, по-скрити и по-ефективни начини за действие.

Възможно ли е да съм параноик? Естествено. Но… как така тогава се оказва, че цяла медийна агенция е ангажирана – “Image Advertising”. Прави в подкрепа на спирането на строежите на Странджа неща, които струват много пари… Кой плаща? И какво ще иска да пие? Безкористни еколози ли са, готови да дадат пари за общото благо? Иска ми се да е така. Но реалността ме е научила да съм първо циник и скептик в подобни случаи.

Първото ми предположение е, че някой иска да спре отделните собственици да строят сега, за да може той еднолично да строи после. Как ще си го уреди – не знам. Но надали ще е трудно. Щом Петко Арнаудов можа да си уреди толкова лесно нещата, без да е някой от истински големите играчи, колко ли лесно ще е пък на тях? Арнаудов “спечели на своя страна” двама от тричленка. Истински големите просто ще си поръчат по телефона колкото членка си щат. Гореща и в собствен сос, ако искат. Който плаща, той поръчва музиката. А желаещи изпълнители из висшите ешелони на съда ни повече, отколкото дори из Народното събрание. Колкото и да не ви се вярва, че е възможно да има повече.

Има и други възможности, още по-грозни. А сигурно има още много пъти по толкова, за които дори не съм се сетил. Всички обаче си приличат по едно – някой използва протеста на еколозите, за да си напълни гушата. А в почти всички варианти Странджа накрая пак е или бетонирана, или превърната в бунище…

Не зная за другите, които протестираха. На мен не ми харесва да ме манипулират – а най-вероятно е станало точно това. Но няма да си взема действията назад. Сега попречихме на едни да бетонират Странджа. Утре, ако е необходимо, ще попречим на други. Не вярвам тази битка да има край – но съм готов да я водя, докато и най-тъпите не разберат, че Странджа е и красива, и изгодна каквато е. И докато не се откажат да я превръщат в поредния отпадък на цивилизацията… Предполагам, че и другите еколози мислят същото. Надявам се да мислят същото.

Ако първото предположение е вярно, следващите битки обаче може да са много по-трудни. Отмяната на статута може да стане тихомълком, без да разберем. А още по-лесно бетонирането може да почне и без нея, на принципа “законът тук е дебелината на вратовете ни”. Медиите може да внезапно млъкнат като гроб (или да почнат хорово да плюят по протестите), услужливите кметове – да започнат начумерено да забраняват протестите, а търпеливите МВР – да станат агресивни и сплашващи. И ще трябва да продължаваме да водим битките в тези условия, и да ги печелим в тях. Ще имаме ли бдителността да забележим, гласа да разкажем, силата да излезем отново?

Дано ги имаме. Иначе сега ще сме били глупаците, измамени, за да свършат работа някому. И когато се разрази друга свинщина, хората да си кажат: “Защо да се боря? За да ме изманипулират да свърша нечия работа, като еколозите със Странджа?”… И вместо да сме донесли чиста природа, ще донесем разочарование и отчаяние.

Роналд Рейгън не е първият, казал: “Спечелена завинаги свобода няма. Цената на свободата е непрекъснатата бдителност.” Но е човекът, станал известен с тези думи. Благодаря му за тях от сърце. Дано имаме мъдростта да ги разберем, и силата да ги приложим.

Това е още една от историите, които научих покрай дядо ми – неизказано благ човек, спечелил пълното доверие на всички съкварталци.

Бях на четири-пет години, когато един ден у нас внезапно влезе чичо Радко – наш съсед. Стар ерген, главен счетоводител в голямо соц-предприятие, и добър познат на дядо ми. Като го видях, направо се стреснах, въпреки безгрижната си възраст. Колкото коса му беше останала, всичката стърчеше като бодлите на таралеж, и физиономията му изглеждаше, все едно е видял всички караконджоли, Торбалани и други плашила на детството ми. По-късно се сетих, че и още нещо ме беше изненадало – нямаше му я цигарата. До тоя момент без цигара в устата не го бях виждал никога.

Отиде право при дядо, и го помоли да поговорят мъничко. Като невъзпитано и любопитно хлапе, аз пристигнах да си играя точно зад гърбовете им, и се заслушах.

– Бе то отначало уж нищо, бай Григоре – тъкмо разправяше чичо Радко. – Направи ми впечатление, че като повървя малко, и ме заболява кракът. Спра да си почина – отмине ми. Тръгна – след малко пак ме заболи… Седмица, две така – почнах да се плаша каква е тая работа, дали не е нещо лошо.

Отивам аз в поликлиниката, взех си час, изчаках на опашката. Като влизам вътре – кой мислиш, днеска в приемната? Стоянов. Да, да, същия, дето е по-лют и от мексиканско чушле. Седи на бюрото и пише там нещо. А-ха да се върна – ама ме видя, проклетникът.

– Сядай, не се фръцкай. Няма къде да избягаш. И разправяй какво ти е.

Разправям аз – той капка внимание не ми обръща. Привърших – продължава да си пише, все едно ме няма. Таман реших, че не ме слуша, той внезапно пита, без да вдигне глава:

– Колко кутии на ден?

Зяпнах аз в първия момент, след това се сетих – тая мойта ще да е нещо от цигарите, по това е познал.

– Зависи. В спокоен ден към три кутии някъде. Ама дойде ли годишното приключване, и по стек на ден е отивал…

Стоянов продължава да си пише, все едно не ме е чул. Мълча си и аз – добре, че поне не крещи, и това го има… Пак по едно време, пак без да вдигне глава, вика:

– Хубаво. От днеска ги спираш.

Седях аз нещо време, без да мога да повярвам на ушите си. След това устата ми като че ли сама рече:

– Докторче бе, ти си луд бе! Как така ще ги спра от днеска, три кутии на ден?!

В следващия момент се сепнах, и се присвих. Оня обаче, ако щеш вярвай, не избухна. Честно. Продължава да си седи и да си пише, все едно нищо не съм казал. Писа нещо време, след това, пак без да ме погледне, пита:

– Петдесет лева имаш ли?

– Ами… имам. Защо?

– Срещу “Пирогов”, на гърба на карето, има един санитарен магазин. Отиваш, и си купуваш две протези за крака, до коленете. Че чух, че ще поскъпват…

—

Този следобед чичо Радко остави цигарите.

Статия в Сивостен, и блог с доста снимки от протеста. (Още такива полезни линкове – в коментарите към предишния запис от серията.)

Следващият протест е насрочен за сряда, пак от 19:30 ч., пред Партийния дом. (Не “бившия” – според мен сега името му подхожда точно колкото и преди.) Ще лягаме по тротоара. Няма обаче да блокираме движението, за да не даваме повод на полицията да арестува още хора.

(Лично моето мнение е, че ако полицията арестува дори само един от легналите, ще е добре да се върнем към протестите с блокирания. След като така и така ще ни арестуват, поне да е имало за какво. Време е някои самозабравковци да разберат, че не всички сме добитък.)

Иначе, протестите определено имат ефект. Петко Арнаудов, кметът на Царево, излезе с предложения максимално бързо проблемите в отменената заповед да се оправят, а дотогава да има мораториум на строителството в тези територии. Вдигна се шум по вестници, радиа, масмедии. (Не всички – за някои протестът не съществува. Правете си сметка що за “журналистика” е тяхното, и бихте ли разчитали на тези средства за осведомяването си – казано по-простичко, бойкотирайте ги, и убеждавайте и всички околни да ги бойкотират. Имаме нужда от медии, а не от рупори на корупционери.) Така че определено си струва да бъдат продължени.

В някои блогове беше отбелязано, че някои полицаи се самозабравят. Повечето от тях са просто момчета, които работят по опазването на реда. Нареждат им да разпръснат протеста – правят го, нищо лично. Може да не ни е приятно, но трябва да ги разберем, и да не губим уважението си към тях… Ако обаче някой полицай се опитва да ви вземе фотоапарата или камерата, или да ви нареди да изтриете снимки, не се съгласявайте, и викайте колкото глас ви държи: “Взимат ми фотоапарата! Взимат ми камерата”. И ако чуете, че някой вика това, бързо тичайте и снимайте, без да се плашите – няма как да вземат апаратите на 50 души! Нека самозабравилите се “полицаи” знаят, че опитът за вземане на фотоапарати и камери ще доведе до моментално снимане от десетки хора, и стотици техни снимки в нета как се саморазпореждат. Това е една чудесна, и извънредно ефикасна форма на самозащита срещу полицейски произвол. Нека я приложим!

В тази връзка, възможностите ни да документираме случилото се са нашата защита. Колкото повече от нас носят камери, фотоапарати и диктофони, толкова по-добре; в идеалния случай всеки ще носи поне по един. (Дори да не са работещи – няма значение, важното е да плашат самозабравилите се измежду полицаите.) Накичете се с всички журналистически карти, които успеете да намерите; ако имате откъде, си извадете, преди да дойдете – те също охлаждат твърде горещите глави.

Полезно ще е да има поне десетина души (най-добре с камери), които да не участват в протеста, но да стоят отстрани на безопасно разстояние и да снимат всеки опит на полицията да му попречи. Ако полицията действа в рамките на допустимото, няма да има причина да се срамува от заснетите кадри. А ако прекрачи границите, тези кадри ще са защитата ни… Тези снимачи е добре да са готови при заплаха от арестуване или отнемане на техниката да бягат много бързо, или по друг начин да спасят заснетото. И ще е чудесно, ако има предварителни уговорки с радиа и телевизии, които да излъчат звуко- и видеозаписите от мястото. Нека обикновеният българин знае какво е ставало, и нека може да отсъди справедливо кой как действа, и какъв е.

До утре!

Благодарение на Вени Марковски вече знаем имената на двамата съдии, гласували за отменянето на заповедта за статута на Странджа като природен парк. Това са председателят на съда Андрей Икономов, и докладчикът Иван Раденков. Надявам се да ги запомним добре, и да си ги повтаряме, ако багерите и резачките тръгнат наред, докато “нещата се изчистват”. За да можем, когато стане възможно, да ги накараме един ден да отговарят за решенията си. След като шофьори, лекари, строители могат да отговарят, значи трябва да отговарят и съдиите.

(Всъщност, и политиците.)

Още подробности могат да бъдат намерени в този запис в блога на Вени.

Между другото, по все още непотвърдени слухове, следващото събиране в защита на Странджа се готви отново на Попа, в понеделник, пак в 19:30. Искам да приканя всички, които желаят да изкажат протеста си срещу отменянето на статута й, да дойдат.

И да ги помоля да се държат културно и възпитано. Не е нужно да трошиш и буйстваш, за да се види, че протестираш – така вредиш на идеята. Нагледните материали и културното поведение постигат много повече. Не е нужно да запушваш улиците, докато всички наоколо не побеснеят – мисля, че в Холандия бяха установили: блокиране за по един светофар време през 10-15 мин. демонстрира идеята също така добре, а ядосва и настройва срещу нея хората много по-малко.

Нека отправим посланието си така, че да спечелим хората. И да дадем на някои съдии недвусмислен сигнал, че сме решени да опазим България от тях.

Накрая, една добра дума за един политик – министърът на околната среда Джевдет Чакъров. Дали наистина ще обжалва решението на съда достатъчно експедитивно, ще видим. Но поне е декларирал, че ще го направи – а това е едно добро начало, ако бъде продължено.

Ще се видим на протеста!

Този път – през фотоапарат, оказал се в ръцете на Ели. И с коментари с чудесно чувство за хумор. 🙂

Ето как всъщност изглежда една Таласъмия. Купон, прекарване и още нещо. За съжаление, много от най-красивите моменти не са уловени; също, още не всички снимки са качени. Но все има какво да види човек…

А на тези, които обичат красивото, пожелавам догодина да го видят лично. 🙂