В един предишен запис бях описал как си предстявам “Властелинът на пръстените” като актьорски състав с чернокожи актьори. (И доста народ даде още ценни идеи.) И подхвърлих идеята някой графичен дизайнер да се пробва да направи подходящите кадри.
Е, един вече се пробва. На мен направо ми стана лошо от смях – особено Леголас е направо смъртоносен! Любопитен съм дали ще има конкуренция. 🙂
Още малко информация около въпросния код.
Едно от първите места, на които призивът ключа на DRM да бъде разпространен из Интернет, за да не може да бъде скрит отново, е Digg. Немалко потребители публикуват в свои статии ключа; първите две по рейтинг места в Digg получават статия, която го е публикувала, и статия, която изследва явлението.
Като резултат, неназована голяма фирма сервира на Digg юридически ултиматум да свали кода от страниците си. Създателят на Digg, Кевин Роуз, вдига рамене, и модераторите започват да свалят страниците, по които откриват кода… За да открият, че потребителите ги слагат обратно, и че масово го включват в новите си статии.
Играта на котка и мишка бързо ескалира. Свалени са няколко десетки хиляди статии, съдържащи кода, но той се оказва публикуван в стотици хиляди. Обратната връзка е буквално зарината от протести срещу “цензурата”. Връзката на сайта със света е претоварена от потребители, бързащи да качат ключа отново и отново. Модераторите започват направо да трият акаунтите на потребители, които качват ключа – това не помага, потребителите се регистрират отново, и буквално смазват персонала с числеността си.
В сряда сутринта Кевин Роуз разбира – Digg e в процес на революция, и положението няма как да бъде удържано. Единственят начин да спрат качването на ключа е да изтрият огромен процент, вероятно над 50% от акаунтите на потребителите си. И да се срине на главите им недоволството на целия Нет, и да получат етикета “цензори”. Тръгнат ли по този път, по-добре направо да затворят сайта.
Роуз избира да се солидаризира с потребителите. Може би ако вместо арогантното триене на статии беше опитал да мине с извинение – “простете ни, че го правим, но иначе ще ни съдят” – щеше да успее. А може би и тогава не. Но крайният резултат е следното изявление на Роуз в блога на Digg:
“Днес беше труден ден за нас. Трябваше да решим да махаме ли статии, съдържащи определен код, както изискваше от нас едно юридическо предупреждение. Трябваше да предприемем нещо. И в желанието си да опазим Digg от вероятността да бъде спрян или затворен, решихме да изпълним нареждането, и да махнем статиите.
След като обаче видяхме стотици ваши статии, и прочетохме хиляди коментари, разбрахме посланието ви. Бихте предпочели Digg по-скоро да загине, но в бой, отколкото да се кланя на една голяма корпорация. Чухме ви. От този момент спираме да трием статиите с кода, и ще се оправяме с последствията както можем.
Ако загубим – какво пък, по дяволите, поне ще сме пробвали.”
Нямам представа какво ще стане по-нататък. Може би въпросната корпорация ще прочете написаното на стената преди да тръгне да затваря Digg по съдебен път. Може би първо ще го затворят, и после ще разберат, че няма как да затворят Интернет. Аз лично предпочитам да прочета написаното на стената – то е доста, и е интересно.
Като начало, положението с авторските права и DRM е докарано до потенциална революция. Уикипедия и Гугъл се съгласиха да махнат кода от своите сфери на влияние – но масата в Интернет го поде. Надали потребителите на Digg са по-различни от чии да е други, където и да е, а думата “цензура” вече ги отвращава. Стигнат ли нещата по-далеч, Мрежата буквално ще се окаже затрупана с този код, а всички огънали се ще се окажат под натиска да го приемат обратно, или да загубят потребителите си. Да, технологията позволява ревокирането му и замяната с друг. Принципно. Само че разбиването и публикуването на другия отново ще е много по-бързо от въвеждането на нов. Тази битка е загубена за поддръжниците на DRM.
Друг интересен момент е, че Интернет социумите развиват (колко странно, а?) свои правила, “законодателство” и линии на поведение, и ги защищават активно, на моменти дори агресивно. Казано иначе, разделянето на хората не по националности, а по възгледи и социални предпочитания вече започва. И се оказва много по-силно, отколкото националните, държавни и други противоречия. В реалния свят израелци и араби са гуша за гуша. В Интернет рамо до рамо се борят израелец и арабин – противници на DRM, а противници са им, също рамо до рамо, израелец и арабин, които работят за корпорациите за авторски права. Като си спомня как преди десет години си смучех от пръстите точно такива предвиждания, за да има на базата на какво да пиша фантастика за лично развлечение, ме полазват тръпки.
Всъщност, места като Digg представляват форма на директна демокрация. Да, има си модератори. Да, има си правила. Чудесно. Но ако потребителите решат да отменят някое правило, нито модератори, нито собственици могат да ги спрат. Или желанието на потребителите се приема, дори при заплаха от съд, или те гласуват с краката си, и мястото умира.
Всъщност, някой велик беше казал, че демокрация е не когато се спазват интересите на мнозинството, а когато интересите на малцинствата биват опазвани от смазване от тези на мнозинството. Дали Digg не е точно такъв пример – как разлютеното мнозинство на потребителите смазва и унищожава интереса на малцинството на праводържателите?
Мисля, че не. Нека си го кажем откровено – изкуствените защити и регионизиране на дисковете пречат здравата на потребителите, без реално това да е оправдано със загуби на праводържателите. За да мога да гледам DVD-то си под Linux, аз трябва да използвам нелегален код. Откъде-накъде?! От каква полза ми е този код, ако не съм си купил въпросното DVD?… Да, баба ми вече няма да може да си откопира директно филма от него на компютъра, и да го раздаде на приятелките си. Вместо това ще пусне коя да е файл шеринг програма, и ще го свали оттам, качено от някой с достатъчни технически познания. Един такъв в света стига. Оттам нататък, какво постигаме с тези защити? Неудобството да не можеш да гледаш дискове от различни региони на плейъра си. И удобството монополистът-праводържател да ти продава филмите двойно по-скъпо, отколкото в САЩ, въпреки че производствената цена е същата. Да дойдат да ми вземат кръв от вената, казваше една възрастна и с циничен език сестра, с която бях стажувал заедно.
Затова и смятам, че реални права (извън “правото” да дерат от един човек по няколко кожи) на праводържателите не са нарушени. И че Digg са направили нещо полезно. За свободата в Интернет, за демокрацията, и за света. Да, ще има други кодове. Само чеи те ще последват съдбата на този:
Текстът по-долу е точно копие от този запис в блога на Пейо. Вътре ще намерите обяснението защо съм решил да го пиратствам, вместо само да дам линк, съгласно блогерския етикет. 🙂
—– 8< -----
Като резултат се поражда масова кампания за разпространението на този код, който е нищо повече от обявено за незаконно число, и сайтове като Digg, много блогове, правят всичко възможно то да стане достъпно. По този начин, който не е знаел, че защитата на тези носители може да се премахне, вече е осведомен, а цензуриралите информация сайтове получават само лоша реклама. Любопитно ми е, как съзнанието, че дадена информация я няма в Wikipedia или примерно не може да бъде намерена чрез Google би довело до увреждане на потребителската им стойност като източник на информация. За край ето и самото „лошо“ число:
09-F9-11-02-9D-74-E3-5B-D8-41-56-C5-63-56-88-C0
—– 8< ----- Keywords: DRM protection key
Преди време бях гледал някъде из нета кратки описания как би изглеждал “Властелинът на пръстените”, ако беше заснет със звезди от А-листата на Холивуд (Стюърт Таунсенд като Арагорн, Джулия Робъртс като Арвен, и прочее). Беше илюстрирано с подходящи “снимки”, и беше разкошен смях. Имаше и вариант с актьори от Азия – уви, не помня имената, но беше още по-комичен.
Вчера болното ми въображение внезапно ми сервира нов вариант – с чернокожи актьори. За щастие, не живея в Щатите, така че политическата коректност няма да ми забрани да публикувам веселбата. (Почвам да мразя политическата коректност. Като авторските права е – напоследък е прекрачила границата с безумието.)
И така, на сцената:
Арагорн – Уесли Снайпс. Ако не друго, взел е вече достатъчно уроци по въртене на меч, покрай “Блейд”. Умее да гледа на кръв. Усмивката му може да не е по-чаровна от тази на Виго Мортензен (по данни на дамите, които познавам), но определено е по-бляскава.
Гандалф – Морган Фриймън. Тук шегата свършва – готов Оскар е. Признавам си, фен съм на Фриймън – но си мисля, че би направил не по-малко убедителен Гандалф от кой да е бял актьор. Въпреки неподходящия цвят. Свалям му шапка.
Арвен – Холи Бери, естествено, нея напоследък само за ролята на Фред Флинтстоун не са я хващали. Екстра ще й тичкат остри ушички. Не знам как ще се справи с факта, че трябва и да играе – но щом Лив Тайлър се справи (и то добре, да не повярваш!), защо и Холи да не може? Хем и на кон ще изглежда добре. Особено с къса поличка…
Леголас – Еди Мърфи! Умирам да го видя синеок и русокос, и с лък и стрели. И как се пързаля върху щит по стълби. Хем ще е една идея по-убедителен от Орландо Блум в баталните сцени. Ако пък използва и типичния си речник, филмът ще направи повече оборот от оригиналната версия. Аз ще ида да го гледам няколко пъти.
Елронд – Самюъл Джаксън. Шегата настрана, мисля че Джаксън би могъл да изиграе доста убедителен Елронд. Да, филмът ще има привкус на “политически коректен” (Морган Фриймън и този привкус може да го махне), но ще върви. Сцената, когато връчва Андурил на Арагорн (Уесли Снайпс) определено ще си струва.
Галадриел – тук въображението ми дава лека засечка. Упорито виждам в тази роля Куин Латифа. Не мога да отрека, че по-неподходящ типаж ще е май само Джеки Чан – но въпреки това си мисля, че с добра режисура и интерпретация Латифа може да направи бая правдоподобна Галадриел. Особено за тези, които не са чели книгата.
Гимли – Тони Кокс (помните ли миниатюрният шофьор на лимузина от “Аз, моя милост и Айрийн”?) Покрива отвсякъде изискванията за комичен талант, които Питър Джаксън навря в ролята. Че на неговия фон Фриймън и Снайпс ще изглеждат бели, е без значение – брадата ще му скрива физиономията. Само дето, за да е подходящ на ръст, ще трябват бая специални ефекти. За да го увеличат.
За Фродо и Сам (а и Билбо) не мога да измисля наистина подходящи изпълнители. (Разбираемо – хич не съм киноман.) Но ролите на Мери и Пипин с удоволствие бих поверил на Шон и Марлон Уайънс. Опит в изпълнението на издънкаджии имат. Според мен ще се справят…
Това ми хрумна дотук. Ако някой има по-добри, или допълващи идеи – да заповяда! 🙂
Ако случайно някой не знае – това е “награда”, присъждана от графичните дизайнери за особено бездарно, крадено или недопипнато произведение на графичния дизайн.
Наскоро намерих един запис, на който се смях до насита. Блогът с този запис е нов-новеничък (честит блог, Сами – помниш ли онзи някогашен запис в блога на Йовко, и коментарите ни в него? 🙂 ), и с удоволствие използвам възможността да го изрекламирам. Сами може да разкаже много и много интересни неща – надявам се да го прави.
А записът е на тема едни “златни кратунки” – тези за емблемата на евродепутатската кампания на БСП. Нямам нищо против самата кампания (или поне не заради емблемата й), но дизайнерът й… абе, погледнете сами. 🙂
(Другата част от записа е посветена на новината, че Азис ще подкрепи кампанията на БСП. И придружен с коментара “Задникът на Азис – новото лице на БСП!”… Ми какво да правя, като не мога да го понасям?)
И, като заговорихме за кампании, да спомена с добра дума д-р Антония Първанова – сегашен евродепутат от НДСВ, и кандидат за бъдещ евродепутат (ако не греша). Като заместник-председател на Европейската фракция на либералите, тази жена се пребори юнашки те да защитят правата на Интернет потребителите, и срещу мераците на някои лобисти авторските права да се докарат до безумие.
Не мога да понасям НДСВ. Но за Първанова ще гласувам за евродепутат с удоволствие (ако не е само “ракета-носител” в листата, естествено). За мен тя доказа на дело, че защищава в Европейския парламент лично моите, и тези на българския Интернет потребител интереси. А щом ми защищава интересите, ще има подкрепата ми. (Ех, ако повече българи си правеха тази преценка, преди да изберат за кого да гласуват! България щеше да процъфтява сега.)
И ще стискам палци този ми глас да не се окаже поредната “златна кратунка”. Окаже ли се, с чиста съвест ще обявя и Първанова, и НДСВ за политически трупове за мен, и няма да ги подкрепям повече дори ако някой път са ми защитили интереса. Като Избирател, давам пост и права срещу вярна грижа, а не срещу епизодични предизборни услуги.
http://portal.bg/news.php?cat=main&read=20072704001
Нели Огнянова неведнъж е била в помощ на общността на свободните софтуер и изкуство. Сега имаме ново доказателство за привързаността й към човешката свобода.
Като че ли нищо особено. Но ценните неща не винаги са велики трудове, и славни героизми. Ако общността на любителите на свободните неща беше държава, доцент Огнянова щеше да заслужава нейното почетно гражданство.
Всъщност, ако ще сме свободни хора, какво ни пречи? 🙂 Еднолично и на своя глава обявявам Нели Огнянова за почетен гражданин на свободната общност.
Някой против?
В предишен запис бях изказал това подозрение, поради странности във връзката на ICQ/AIM през ADSL. В отговор Никола написа, че се касае за reaim – ICQ/AIM прокси, което е включено в софтуера на ADSL модема.
Вчера най-сетне успях да проверя това лично. Оказа се истина – reaim е, и то прави въпросния номер. Благодаря на Никола за навременната и коректна информация – тревогата се оказа излишна. Този път – за щастие. (Не мога да гарантирам дали БТК ADSL не ни подслушва по друг начин – това, че си параноик, не значи, че не те преследват. 😉 )
Мисля си обаче – докъде стигнахме? Никога не съм бил параноик (въпреки изискванията на професията ми 😉 ). Никога не съм вярвал, че някой сериозно ще седне да ме подслушва. А от известно време насам това ми се струва напълно вероятно.
Да съм само аз – на всеки може да се случи да полудее. Но гледам, че процентът на “параноиците” наоколо скача в пъти за последните няколко месеца. И се опитвам да разбера откъде идва промяната.
Още от времето на Иван Костов имаше прецедент. Гражданин, който беше се свързал със сайта за подаване на сигнали за корупция, беше дал подробни данни за корупцията на един заместник-министър. Резултатът беше да издирят въпросния гражданин и да го приберат… Прецеденти имаше и при всички други правителства оттогава насам. Но истински напористи, сериозни и оправдавани по нормативен път започнаха да стават отскоро – откакто *БОП започнаха да се опитват да задължават всички провайдери да шпионират и блокират потребителите си.
Опасно ли е това? На теория не, поне за мен. Ползвам торенти много рядко, и като правило за да смъкна бързо някое дистро Линукс. Преди година бях смъкнал един филм – още не беше излязъл по кината, а много ми се искаше да го гледам. Излезе по кината, след това престана да се върти в тях, в момента го има на DVD – аз още не съм го гледал. Нищо чудно след година-две да изчезне и от продажба, и ако случайно не съм изтрил пиратското копие, да бъда принуден да гледам него. Ако и тогава намеря време, разбира се…
Но какво от това? Историята на САЩ е пълна със случаи, когато възможностите за подслушване са били използвани абсолютно незаконно, за мръсни цели. Говорят ли ви нещо имената “Никсън” и “Уотъргейт”? Давам САЩ за пример просто защото някои от тези случаи там излизат на бял свят. В другите държави почти никога не излизат, което значи, че вероятно страхът от разкриване там е по-слаб, и съответно случаите са доста по-чести. Как ли е например у нас, как мислите?
Фил Зимерман, авторът на PGP – първата програма за сериозно шифроване за обикновени потребители – казва: “Държавите са два типа. Такива, в които шифроването на пощата ви не е забранено, и съответно няма проблем да го правите. И такива, в които е забранено, и съответно точно там ви е жизнено нужно!”. А също и “Често мерки, които ограничават свободата на хората, се въвеждат с привидно добри намерения. И ни утешават, че демокрацията ще ни пази от злоупотреба с тях. Но практиката показва, че политическите условия могат да се променят за една нощ, а инфраструктурата остава.”
Да, не съм щастлив, че вдигнах шум напразно. Нямах как да проверя веднага каква е причината за подозрителното явление, и предпочетох да напиша за тази възможност по-бързо. Но не съжалявам нито за миг, че накарах хората да се замислят над възможността да бъдат следени и подслушвани, в нарушение на свободата им, а вероятно и на закона – и да вземат мерки сами да проверяват дали не е така. Защото те са единствените, които имат изгода да се пазят от това посегателство – всички “отговорни лица”, на които работата е да ги пазят, могат лесно да бъдат купени. (А в България много от тях сами търсят с фенер посред бял ден на кого да се продадат.)
Какво ли ще направя, ако отново се сблъскам с нещо подозрително, което нямам как да проверя веднага? Същото. Отново ще го напиша, и ще потърся мнението на тези, които може да знаят за какво се касае. По-добре десет пъти да предупредя, и да се окаже нещо нормално, отколкото веднъж да премълча, и да се окаже фатално.
Не само за да са спокойни тези, които особено стриктно следят за свободата си. А и за да се позамислят и възпрат тези, които биха искали да подслушват. Боя се, че в държава като нашата ги има предостатъчно. Било полицията ще се опитва да отчете резултати от поредната безумна антипиратска акция. Било специалистите по “картофено пюре” ще си търсят мулета. Без значение какво.
Напоследък стигам до един тъжен извод – който не се бори и не си пази каквото има, заслужава да го няма. Това да продължава да го има е вредно и за него, и за обществото… 🙁
Наскоро се срещнах с един момък. За мое огромно самодоволство – почитател на писанията ми. Готов да ме бута да ги довършвам и издавам, да ми помага както може, за да ги види по сергиите, и в ръцете на читателите… Тръгнах си от срещата въодушевен. Получил стимул да работя, да довършвам стари неща и да пиша нови, да се преборя да ги издам, да радвам тези, които обичат да четат…
Но ако друго ще ме храни, надали ще остават време и сили за писане… И се замислих за условия на издаване. За проценти печалба, лихви, изгоди, договори. Как може би най-сетне ще си ремонтирам жилището, и ще си оправя зъбите. Как ще мога да си позволя малко по-приличен живот, да си купя това-онова.
И най-вече да си отгледам деца. И да им оставя нещичко. Може би по-добро жилище от мизерната ми гарсониера. Може би по-прилична кола, или обучение в приличен, скъп ВУЗ. А ако съм станал известен писател, и книгите ми се продават добре – може би и авторски права, от които да се издържат, докато са живи…
Съблазнителна картина, нали? Успелият мъж, който осигурява семейството и децата си. Който се преборва за дохода им.
А когато някой се опитва да краде този доход, да пиратства произведенията му – да защищава залъка си. И този на семейството си, и децата си.
Да го пази от всеки… Може би дори от инвалиди, училища, читалища, благотворителни инициативи… Виждали сме го вече. Какво толкова? Един повече…
Изкусително, нали?… Може би сега е моментът да се замисля. Да разбера къде е истината. Така, че каквото и да стане после, да не съжалявам за решението си. Да не се подсмивам сега: “Кога стана велик, кога взе да делиш кожата на мечката!”. Защото всичко може да се случи – дори такъв като мен да стане известен. Единствено няма как да се върна назад във времето, и да променя отминали действия, взети решения.
Изкуството винаги има два аспекта. Единият – да предаваш на хората това, което носиш в себе си. И другият – да се издържаш от работата си, да храниш семейството и децата си… На теория двата вървят заедно – търсят ли изкуството ти повече хора, ще се издържаш по-добре, по един или друг начин, чрез пари или признание. Така че всичко е наред.
Но на практика често двата се сблъскват. Ако издръжката ти товари непосилно тези, които имат нужда от твоето изкуство, част от тях може да се откажат от него. И тогава Творецът и Прехранителят в теб идват на съд пред твоето Аз, и чакат кого ще подкрепи то. Ще успееш ли да намериш компромис? И накъде ще клони той?
И това е лесният въпрос. Страшният е – защо на хората е нужно изкуството ти? Тези, които искат просто да се тъпчат с него, ще са щастливи да го получат безплатно, като безплатна бира за просяка. Но има и други, които искат не да лапат, а да доразпалват пламъка, да осветяват още сърца, да доизковават острието на творбата ти, или да коват по неин образец нови. Безплатността няма как да ги засити, тя за тях е безполезна – тези, които искат не само да плюскат, а да творят, имат нужда от свобода за твоето изкуство. От това да се откажеш от едноличната власт върху него.
И без да го разбират, те поставят в ролята на Микеланджеловия Бог, който се протяга да вдъхне на Адам искрата, която ще го поведе към звездите. Смешен, дребен, жалък, некадърен, неумел, бездарен, най-обикновен човек – но получаваш колкото съдбата ти отреди от тази роля. И нямаш как да се скриеш от нея.
Мъдреците казват: “Работи, сякаш ще живееш завинаги – живей, сякаш ще умреш утре”. Как ли звучи това към творците? Може би “Доизпипвай творбите си, сякаш са боклук – но отговаряй за тях, сякаш са съвършенството, което води света”. Вероятно има по-кратки и точни думи, но смисълът ми се струва верният.
Но издателите не винаги приемат свободата. Много по-често поставят условието да я няма. Ако не могат да ти изтръгнат всички права и занапред, поне да подсигурят да са монополисти за колкото дълго може. И който не е съгласен, не получава приемане от тях, и известност. Не достига до умовете и сърцата, не предава искричката в себе си на другите…
Изборът не е лесен. И на двете блюда на везните има по много неща. Но все си мисля – свободата е истинският съдник за ценността на нещата. Ако съм бездарник, нещата ми няма да видят бял свят – и по-добре! По-малко срам… Но успея ли да пиша истински, рано или късно ще пробият, въпреки всичко. И пробият ли, ще са свободни. Това е според мен истински достойното решение – ако и не финансово изгодното.
… Често скъперниците и уреждачите остават в историята, а достойните, но скромни, дори ако са таланти, биват забравяни. Но докато ме има, достойнството ще ме радва повече от богатството. Много пъти съм писал защо. А после… ще съм умрял, и толкова. Умрелите нямат нужда от пари и слава. Без значение има ли Отвъд, или не.
Талант надали ще стана, но достоен човек мога да бъда. Не ща пари, откъснати от заплатите на инвалидите! Ще ми преседнат. За какво ми е харесалите нещо мое да нямат право да го прочетат, или досътворят, защото нямат с какво да ми платят? Няма да забогатея от на босия цървулите. Не съм вярващ, но съм съгласен, че не само с хляб живее човек. И няма да откажа да нахраня гладния, понеже е беден. Дори ако мога да предложа само клисав хляб.
По-добре достоен занаятчия, отколкото прославено, или дори гениално леке. За достойния, дори занаятчия, сухият хляб е сладък, а за лекето, дори гениално, и царската трапеза е горчива. И достойният спи сладко и на сламено ложе, а лекето и в пухено легло се мята заради неосъществени кроежи, незаситена завист, черни мисли, и всичко това, което изпитва този, който има, но сам е нищо, пред този, който няма, но сам е човек.
Не говоря наизуст! Гледам в какво философията на авторските права превръща хората около мен. Как приятели, и иначе свестни хора се увълчват постепенно, и започват да пазят кокалчето си с ръмжене и пяна по устата. Сякаш такива пари ще извадят от него, че да могат да си купят достойнството, изгубено в пазенето му.
Гледам как настървено трупат имане, кой за къшея хляб, кой за поредния джип. И за децата си. И как възпитават тези деца – правете пари, парите са смисълът на живота, говно с пари е човек, а човек без пари – говно… Как ги закърмят с тази психопатия, скудоумие и късогледство.
И как децата им порастват. Как си избират професии далеч от творенето – така възпитаният е опериран от творчество, ако ще да е гений. Как животът им се превръща в черна дупка, навътре – всичко, което докопат, навън – никога нищо. Как връхлитат всяка възможност да изкярят от чужд труд, да грабнат всяка стотинка, която могат да изцицат. Как се превръщат в скъперници-рицари, в трупащи богатства алчни дракони. В това, в което творците – техни родители, и колеги на родителите им, са въплътявали образа на Злото.
Още нямам деца. Но се надявам да имам. И не искам те да бъдат черни дупки сред човешките съзвездия. Искам да знаят, че човекът струва повече от лекето, ако ще лекето да има всичките пари на този свят – и че ще струва повече от него до края на света. А това се разбира, като научиш цената на нещата, цената на труда, и цената на себе си и достойнството си… Пиша този запис за тях. Може да мине време – но Интернет помни. Дано го прочетат.
Ако четете това, дечица, сигурно вече знаете – сътвореното от мен ще е свободно и достъпно за всеки. Без претенцията, че ще спаси хората или света, понесло колкото голяма искричка има, но без да я крие от никого. Защото винаги има по някой, когото тази светлинка ще упъти в мрака – и който, бъде ли му отказана, ще се изгуби. И по ръцете на отказалия му ще остане чернилката на мрака, който е дал – и ще остави петното си и върху децата му.
Да, неизгубените ще са абстрактни непознати, а лишенията ви ще са лични. Колкото по-майстор е баща ви, толкова по-големи. Може би ще наследите гарсониера вместо луксозна вила, билети за градския транспорт вместо лимузини, учене в квартално училище вместо в школо за чада на избраници. И ще изкарвате хляба си с работа – правата върху сътвореното от баща ви няма да пълнят джобовете ви, дори ако са златна мина. Обричам ви да бъдете оръфани бачкатори вместо може би загладени тузари-безделници, които могат да си позволят всичко, без да са изработили и грош.
Може би няма да сте щастливи – децата ценят разкоша и луксовете, особено докато са млади. Може би не ще споменете това ми решение с добра дума. Може би неведнъж ще кажете, че съм безотговорен или наивен, славолюбив или глупак, и че ви обичам само на думи. Но с времето човек трупа мъдрост – и може би ще дойде ден да разберете, че не съм постъпил необмислено.
Да, няма да имате охолен старт в живота. Сами ще изкарвате залъка си, ще заслужавате признанието си, ще се задоволявате с по-малко. Но ще научите цената на нещата, защото ще сте ги спечелили вие. Филията с чубрица ще ви е по-вкусна, отколкото на разглезения безделник печеното пиле. Ще се връщате от почивка на палатка в планината, а не от луксозен хотел на екзотичен остров – но ще сте поели красота и щастливи, а не вкиснати от недоугаждане. Ще прекарате живота си не до манекенки или баровци, а до неугледни на вид хора – но до които си струва да прекараш живота си. Ако сте имали мъдростта да си изберете такива.
Да, може би други няма да се кланят на богатството ви. Но ако сте понесли с достойнство товара да разчитате на себе си, и цените достойнството си повече от парите, ще знаете, че струвате повече от всички пари на света. И когато убедените, че животът е пари, се опитат да ви купят, ще откриват, че не могат, че са бедняци пред вас. Че имат пари, но сами по себе си не струват нищо. Че те може да имат – но вие сте. А това, което имаш, се губи или отнема насила лесно – но това, което си, няма как да ти бъде взето насила, можеш да се откажеш от него само по свой избор. Затова и който иска да те притежава, започва с това да ти предложи да му продадеш това, което си, срещу неща, които се имат. Тях може да ти отнеме после лесно…
Да, надали ще съм ви направил богаташи. Но се надявам да ви направя богати по душа. Ако съм успял, ако съм възпитал децата си както трябва, ще ме разберете. А ако не – заслужавам децата ми да ме заплюят. Не защото такава заплювка ще е нещо различно от медал. А защото ще съм пуснал в този свят хора, чиято заплювка е медал, а похвалата им – позор.
Може завинаги да си остана пишман писател. Но искам най-важните и ценни мои произведения, децата ми, да бъдат истински. Ако са, ще знаят защо съм предпочел да им завещая не куп пари, а име, от което да не се срамуват – и ще са щастливи и горди с това.
Европейската комисия е гласувала предложение за промяна в директивата IPRED2 (подготвен за приемане опит за общоевропейско криминализиране на едва ли не всичко, което някой праводържател сметне за нарушаващо правата му). Най-тежките безумия в нея е предложено да бъдат отменени (например индивидуалните потребители да бъдат изключени от наказанията по тази директива), а също и да бъдат взети мерки държавите да не сплашват потребителите. Повече можете да намерите във форума на arenabg.com.
На този фон, бях стреснат от едно писмо на създателя на “Моята библиотека“, Борислав. Повече за историята можете да научите от неговия форум.
Съвсем накратко: някакво лице, което се представя за инспектор от ГДБОП (но пише от безплатен адрес в mail.bg) го “предупреждава”, че бил нарушил авторски права, че щели да вземат срещу него всички мерки съгласно закона, и т.н. Предупреждението било заради оплакване на издателство “Ера”, и отново познатите ни вече КК “Труд”.
Борислав е свалил въпросните текстове, въпреки че изобщо не е длъжен – “Моята библиотека” се хоства извън българската юрисдикция, така че ГДБОП нямат законово основание да предприемат каквито и да било мерки срещу нея. Любопитно е ще се осъзнаят ли ГДБОП навреме, или ще трябва да бъдат вкарани в рамките на закона чрез съд. (Ако трябва, чрез Европейския съд. ЕС няма законодателство, което поставя полицейските служби извън обхвата на съда.)
Друг въпрос е защо той въобще се е вързал. Писмото не идва от сайта на ГДБОП, няма електронен подпис или каквото и да е друго потвърждение на идентичност. Все едно аз да се представя за Джордж Буш от личния си е-майл. (Колко ще съм убедителен, при положение че съм успял да пусна електронна поща, е друг въпрос.) Никакво доказателство, че авторът му реално има нещо общо с ГДБОП, че наистина е инспектор, че казва истината, и т.н. Все едно някакъв цивилен да ви почука на вратата, и без да се легитимира или представи каквито и да било лични или прокурорски документи, да иска да изземе телевизора ви. Ако си му го дадете, всеки нормален полицай или съд после ще ви каже, че като сте идиоти, никой не може да ви помогне. И ще е прав.
Още по-любопитно пък е това действие в светлината на току-що приетите от Европейската комисия поправки. Въпросният “инспектор” с това си “предупреждение” е в нарушение на закона, по повече от един параграф. Преследва като комерсиално престъпление некомерсиално предприятие (електронна библиотека дори без реклами) и заплашва с наказателно преследване.
Въпреки всичко, не съм особено ядосан от случилото се. Погледнете обема на “Моята библиотека”, и кажете дали свалянето на 2-3 книги от нея й е навредило особено. Което говори, че подобни праводържателски действия са изолирано явление. И че ние спокойно можем да се погрижим да го направим още по-изолирано. (Намек: Борислав вече поддържа един полезен черен списък. Аз лично ще му обърна цялото си внимание.)
А какво й е тъжното – оставям да преценят читателите.
И да се замислят дали това щеше да излезе в някой печатен вестник…