Grigor Gatchev - A Weblog

Ако първата стъпка е да се научим, че бушонизацията съществува около нас, то втората е да се научим да разпознаваме, разбираме и предсказваме бушоните. (Те са видимата част от този процес – и, по този начин, естествена точка за въздействие.)

Бушоните на най-високо политическо ниво са лесни за разпознаване – по усиленото “поливане”, от медиите. (Особено тези медии, които доскоро са поливали други, доказани вече бушони. Ако сериозно мислите, че вестникът Х или телевизията У до вчера са били старателни популяризатори на който бушон им е наредено, а от днес отведнъж са станали независими пророци на истината… хм… май четивото по-нататък не е за вас. Ако пък не мислите така, надали ще ви е трудно да си направите списък от десетина медии, и като следите кого непрекъснато експонират и хвалят всичките, веднага да разпознавате бушона.)

На по-ниско ниво може да е по-трудно. При кметски избори могат да са от полза местни медии – ако са показали преди “бушоно-поливачески” характер, и особено ако собствениците им са с неясен произход на капиталите си и/или бейски маниери и навици, можете да се ориентирате по тях. В по-дребни социални единици, примерно фирми, е от полза директното идентифициране – ако собствениците са старателно пазена тайна, или официалният “собственик” си мени мнението като ветропоказател след разговори по телефона, водени с подмазващ се тон, си задайте въпроса “Мечката ака ли в гората?”…

Бушоните биват подбирани като правило с една точно определена цел – да вършат мръсотиите, с които кукловодът зад сцената не иска да си изцапа името. На високо политическо ниво – да крадат милиарди от джобовете ни. На ниско политическо, или на фирмено – да ни изцеждат като пране, в полза на джобовете на кукловода. Съответно, психологията им има много общи елементи; в рамките на съответната група те са буквално като клонинги.

Бушонът – кмет на неголямо населено място, или фирмен мениджър, е като правило брутален, агресивен и безпардонен. Той без никакво колебание орязва всякакви социални придобивки, или пък разходи на общината за свестни и полезни неща (освен ако не се изпълняват от фирма на кукловода, с 1000% печалба и мижав до нулев резултат). Подчинени, които посмеят да се възпротивят, в добрия случай биват уволнявани със задна дата, и последната заплата не им бива изплащана, без основание или обяснение. В не толкова добрия случай, или ако посмеят да си търсят правата или заплатата, в действие влизат отрепките сред фирмената охрана или дори направо еничерският отряд на кукловода.

На оставащите на борда също не им е лесно. Работното време бива увеличено, често с по десетина-петнайсет часа, с неадекватна или дори без никаква компенсация. Естествени загуби в производствения процес, които е нормално да бъдат покривани от предприятието, почват да бъдат удържани от заплатите на работещите “с цел намаляване на прахосничеството”, или друга подобна глупост. Често се обявяват “кражби”, които се удържат от заплатите на персонала (често след физическо малтретиране, което, естествено, цели не да разкрие крадеца – такъв просто няма – а да покаже на персонала какво ще му се случи, ако…). В държавните служби (кметства и пр.) служителите биват заставяни, обикновено със заплахи за работата им, да легитимират със себе си корупционни схеми (от които те най-често не получават нищо, въпреки че подписват документи, че са получили)… Списъкът може да бъде продължен едва ли не до безкрай. Написах колкото да даде представа за цялото.

Бушонът в по-голямата политика е безпардонен лъжец. Можете да го познаете дали лъже по това дали диша; в типичния случай ще предпочете да излъже дори ако му е по-изгодно да каже истината. Като характер и светоглед е идентичен с бушона от фирмено ниво; разликата е, че на фирмено ниво той държи тоягата (мениджърския пост), а на държавно ниво избирателите държат тоягата (бюлетината). Ако е глупав, дори налага в подчинените му звена съответни маниери, или прави дневни или нощни кориди с джипове, побои или гуляи в дискотеки, снимки с кукловоди или говорителите им по яхтите им, и т.н. Разчита на влиянието на кукловода в медиите, за да бъдат покривани от народа изпълненията му (те биват, но само за докато кукловодът не реши да го смени).

При подходящи обстоятелства тези роли могат да бъдат и разменени. Ако се чувства в силно положение, бушонът може да се прояви като брутален простак и на най-високо държавно ниво. (Класически номер на кукловодите, които искат да изгорят стабилизирал се и натрупал позиции бушон, е да му създадат усещане за безнаказаност, и после да го смъкнат чрез светлина върху глупостите, които е натворил.) Обратното, хитри бушони с амбиции за голямо израстване могат да предпочитат лъжите и интригите и на по-ниско ниво. (Успяват доста по-рядко, отколкото предполагат – бушонът се използва, за да бъде изгорен, а за изгорелия бушон виж по-долу.)

Психологията на бушона е психология на хиена. Мечтата му е той да коли и беси всичко наоколо, и няма нищо против да лиже задници като част от работата. (Тези два критерия са, по които бива избран. От свестни хора с достойнство бушони не става – и тези, които си търсят бушони, го знаят; освен това, те много трудно понасят идеята да работят със свестен човек с достойнство. Още един критерий за разпознаване на бушона, ако сте близо около него.) Където види по-слаб, той налита и захапва; където види по-силен – пълзи и скимти, и се опитва да го издебне в гръб.

Важен белег на бушона (основен критерий, по който го избират) е да не разбира, че е… бушон. Да се надява, че на кукловода му трябва мениджър на собственоста и/или публично лице, и да си въобразява, че с достатъчно еничерстване ще е негова дясна ръка, докато не успее да го преметне и да му вземе мястото. (Но не разбира, че ако на кукловода му трябваше човек за небушонни цели, той щеше да е в края на списъка.)

Бушонът знае, че е избран сред десетки други подобни, но не подозира, че е избран не по колко хитро е метнал кукловода, а по колко го е подценил. (Оттук едно важно следствие: бушоните могат да са хитри, но са късогледи глупаци – кукловодите обаче не са, за изненада на много хора.) Ако бушонът знае, че му предстои изгаряне, и се готви за него, изгарянето ще е много по-трудно и рисковано за кукловода. Затова и досетливите и предвидливи бушони са голяма рядкост, и обикновено се срещат в ситуации, в които кукловодите не са имали голям избор.

Основно правило на кукловодите е никога да не използват изгорен (независимо от кого) бушон повторно. Такъв бушон знае какво вероятно го очаква, и се готви – кукловодът рискува с него. Изключения се срещат пак когато кукловодът не е имал особен избор, или употребата е в различен бранш, където бушонът си вярва, че няма да е пак толкова лесно да бъде изгорен, или пък просто е толкова глупав, че не е научил нищо от първото си изгаряне. (Гошо Тъпото например беше използван като бушон поне десетина пъти, на различни нива и в различни браншове, всеки път успешно – не зная дали друг е достигнал този рекорд.)

Ако бушонът иска да избегне изгарянето, трябва да е много по-хитър, отколкото кукловодите му предполагат – а те винаги предполагат с известен запас. Необходимо е да знае абсолютно всичко за кукловодите си, да има за тях достатъчно компрометиращ материал (пак със запас), да е подсигурил всичко това да се срине на главите им, ако с него се случи нещо, и те да нямат как да избягнат това, и най-вече да е научил и натрупал всичко това незабелязано от тях – нещо, което е много трудно за постигане.

Единственият известен ми такъв в голямата българска политика е Филчев, при когото ключов в откриването и събирането на компрометираща информация пост се съчета с подходяща психология (параноидни наклонности; писал съм как те способстват за печеленето и задържането на властта в реално недемократични структури), и груба грешка на кукловодите му (подцениха го тежко, и то точно заради психическите му отклонения). Резултат: не му ли кефне нещо на Филчев, видимите пред медиите бушони на високо ниво се въртят като пумпали и правят еквилибристики, не само неразбираеми, но и трудни за вярване от масовия българин, за да не му скършат хатъра.

Съдбата на бушоните е като правило каквато заслужават: газене на околните, и за благодарност – изгаряне и изхвърляне. Това радва пострадалите, но не решава проблема им: докато кукловодът дърпа конците, задължително ще има нови бушони, и те по нищо няма да се различават от старите. Единственият начин нещата да се променят е кукловодът да изпусне конците, или да бъде изкаран на светло. И един удобен помощник с добри позиции в това начинание са… бушоните.

Бушонът е удобен помощник срещу кукловодите по две причини. Първо, той има много повече информация кой е кукловодът и къде е уязвим, отколкото средностатистическият избирател. И второ, той е много по-глупав и некадърен в бушонизацията и кукловодството (по това е подбран): ако успее да овладее нещата и да поеме реалната власт в свои ръце, той няма да може да прави качествени бушонни изпълнения, и бързо ще се окаже на светло. (Нещо като стария Ленинов принцип “колкото по-зле, толкова по-добре”. 😉 ) Недостигът на готови за завинтване качествени кандидат-бушони, и по-добрата подготовка на наличните срещу изгаряне, пък може да улесни изкарването на светло на кукловодите.

Затова е добре да се помага на бушоните (и настоящи, и потенциални) да осъзнаят в точно каква позиция са, и какво ги очаква. Когато това разбиране стане популярно, то ще бъде подкрепено и от опита на бушоните, които не са му вярвали, или не са взели достатъчно и навременни мерки. Бушонизацията като стратегия е основана на поддържането на дистанция и изолация на бушоните от кукловодите: когато дистанцията и изолацията бъдат намалени, бушонизацията като подход започна да е несигурна и слабо ефективна. А това работи в полза на избирателите, фирмените служители и т.н. (Което ще рече – на тези като мен, и като който вероятно би чел тези редове. 🙂 )

Планирах да продължа серията за пълзящата бушонизация, но едно интересно събитие я прекъсна. За мое облекчение – мразя да пиша за мръсотиите в живота. (Игрите около свободния софтуер също не са много чисти, но все пак…)

Преди няколко дни излезе поредната (по план – последна) чернова на GPL версия 3. Всъщност, тя не беше предвидена в плана, но Microsoft и Novell излязоха “точно навреме” с хитра заобиколка на GPLv2, която не беше запушена и във втората, последна по план чернова на v3. Става дума за възможността разпространител на софтуер под GPL да сключи договор с патентособственик, чрез който да защити от съдене единствено своите преки клиенти, и по този начин да попречи на свободното разпространение на софтуера.

Естествено, Столмън налетя на идеята като бик гну на червено ;-). Дупката беше запушена, и то по начин, който спечели уважението ми – безпристрастно и равнопоставено. Черновата излезе… и предизвика една неочаквана за мен реакция. Реакцията на Линус Торвалдс.

Предисторията на нещата е дълга. Столмън не е само непоклатим идеолог (веднъж го бях нарекъл пред приятели “аятолахът на свободния софтуер”), но и отличен програмист. На макрониво резултатът е много положителен – на него дължим широките позиции на свободния софтуер сред ИТ специалистите. На микрониво обаче това много пъти е водило почти до провали на големи и важни проекти в СС – Столмън често се е опитвал да микроменажира нещата авторитарно, а в свободен проект това е рецепта за катастрофа. Много хора виждат в тези проекти поле за свободна изява, и не търпят заповеди отгоре.

Това противоречие доведе до появата през 1998 г. на движението на “отворения код”. Вече беше очевидно, че директният идеологизъм на Столмън не среща добър прием в света на големия бизнес, и придава на термина “свободен софтуер” малко плашещ оттенък. Двама от идеолозите на движението – Брюс Перънс и Ерик С. Реймънд – създадоха философия, която заляга не толкова на свободата като качество на софтуера, колкото на отвореността в развитието му. Основната подкрепа, която получиха сред кодерите на свободен софтуер, дойде от Линус Торвалдс – ръководителят на проекта “Linux”, писането на ядрото на операционната система.

Минаха години, и двата лагера се оформиха повече или по-малко ясно. Зад свободния софтуер застанаха “идеолозите”, зад отворения код – “прагматиците”. И двата лагера имаха силните и слабите си страни. (И, което е любопитно – в лична кореспонденция и Столмън, и Реймънд са изразявали мнението, че техният лагер е почти нищо, една гола видимост, и че другият лагер е някакъв страховит Голиат, който има ресурсите да ги смачка като муха. Чудя се как и двамата не са си задали въпроса защо “другите” още не са ги смачкали, и не са си извлекли поне малко поуки…)

Първите, събрани около Фондацията за свободен софтуер, през тези години като че ли не направиха нищо особено – просто продължаваха да пропагандират идеологията си, и незабележимо да разширяват зоната на свободния софтуер, когато и с каквото могат.

Вторите създадоха през това време големи неща – Консорциума за отворен код, след това OSDL, направиха сертифициране за свободни лицензи, и най-важното – отвориха очите на големите фирми за свободния софтуер, и го въведоха в света на бизнеса. Благодарение на тях, когато Microsoft атакува Linux чрез SCO (замаскирано като атака срещу IBM), IBM отстоя не само своята кожа, но и изобщо позициите на Linux. Пак благодарение на тях взаимодействието между различните “кланове” свободни проекти беше много подобрено, и това допринесе за създаване на много и интересни свободни софтуери.

С времето обаче си пролича една много важна разлика, останала неразбрана от повечето наблюдатели. Философията на свободния софтуер защищава интересите на потребителя, докато философията на отворения код защищава тези на разработчика на софтуера. Докато GPLv2 беше в разцвета си, тези две философии вървяха ръка за ръка. С времето обаче в него бяха намерени “експлойти” – TiVO-изацията, описаното по-горе съглашение между разпространител и патентособственик… И започна да става ясно, че това са две различни неща, че просто версия 2 е била дълго време толкова добра в опазването и на двете, че разликата не си е личала – но развитието продължава, условията се променят, нещата също.

Още с първата чернова на версия 3 стана ясно – тя се фокусира върху правата на потребителя, и където правата на разработчика се разминават с тях, остават без защита. Реакцията на Линус Торвалдс беше категорична – ядрото никога няма да мине под този лиценз!… Ако мине, това би ограничило приемането му сред бизнеса (използването му по начин, който ограничава и “заключва” потребителите, вече не би било легално), а това би навредило на позициите в бизнеса на ядрото, и съответно на неговите разработчици. (Вярно е, че доводите на Линус и поддръжниците му бяха нелогични и смешни, но който държи контрола, той определя правилата и лицензите. Пък другите нека се смеят…)

(Не че Линус е лош, или продажен човек. Не мисля така. Просто той схваща себе си като разработчик, и забравя, че е и потребител. И, естествено, когато почувства интересите си настъпени и незащитени, е готов да ги пази. Нещо странно или неморално?)

Последва втора чернова, която отстояваше същите позиции. Реакцията на Линус, естествено, отново беше същата. Имаше караници в Groklaw, подписки срещу GPLv3 сред разработчиците на ядрото, и много категорични позиции срещу v3. Сред общността на свободния софтуер започнаха съмнения, колебания, разделения, преценки дали GPLv3 има бъдеще без Linux… Да, огромната част от “свободната операционна система” се състои от проекта GNU, и е под юридическия контрол на Фондацията за свободен софтуер. Без нея ядрото Linux е… голо ядро. Нищо. Но когато Линус заплаши, че разработчиците на ядрото ще пренапишат тези части под чист GPLv2 лиценз, и ще започнат да си ги поддържат сами, заплахата звучеше реално – на много от разработчиците в проекта GNU им е идвало неведнъж до гуша от авторитарните намеси на Столмън, и можеше да се очаква да преминат на страната на Линус. А с тях и софтуерът.

Когато излезе третата чернова обаче, Линус рязко промени мнението си. Заяви, че тя е несравнимо по-приемлива от другите две, и че на практика всичките му основни възражения са били адекватно съобразени в нея. Че пак не й е горещ поклонник, но вече е склонен да я обсъди като вариант. Което ме поизненада. Препрочетох много внимателно по няколко пъти и последната чернова, и предишните, и не видях нищо, което да адресира грижите на Линус, или да е съществена разлика – напротив, последната чернова беше още по-категорична в защита именно на потребителя, ако и пак мека по тон.

Всеки би се запитал защо вятърът така внезапно духна обратно. И всеки вероятно ще има свое мнение по въпроса. Имам го и аз.

Инициативата за свободен код постигна много, с помощта на бизнеса. Малко по малко обаче бизнесът я превзе отвътре, по не най-добрия начин. Ерик Реймънд окончателно се откъсна от философията на свободния софтуер и отворения код (и от реалността, според мен), написа куп глупости, и накрая намери покрив в борда на не особено голяма фирма в тази област. Брюс Перънс се опита да защити позициите си в OSI и OSDL, но беше изместен и от двете места по корпоративному-играчески – с ударчета под кръста и мръсотийки на дребно. Нещо като “като щеш игри с бизнеса – на ти игри с бизнеса”…

Тези игрички не останаха незабелязани за свободните проекти, и те започнаха деликатно да позагърбват OSDL. Последният проект, тясно свързан с нея и верен й, остана Linux. Малко по малко тя загуби стабилността на другите си опори, и наскоро се превърна официално в Linux Foundation. Формално се ръководи от обществен съвет, съставен предимно от опитни мениджъри от големи компании (и двама-трима представители на общността, за лустро). Реално обаче зависи напълно от Linux, и в крайна сметка от Линус Торвалдс. Най-вероятно без да го е искал, и може би без дори да го осъзнава, Линус е в положението да държи тази фондация в ръцете си – или поне ако той кихне, тя да хваща пневмония. Финансовата и друга подкрепа на големите фирми за фондацията е огромна, но това не променя нещата.

“Нищо неправещата” през това време Фондация за свободен софтуер пък претърпя тайно и полека значителни промени отвътре. Столмън все повече се отказва от микромениджмънтските изпълнения, и набляга на идеологическото водене и евангелизма. Което е и точното му място, като лидер на общността… Нивата на Фондацията под него пък малко по малко се запълниха с подходящите за тях хора (и на първо място опитният юрист и благорек майстор на убеждението Ибин Моглин).

Процесът по създаването на GPLv3 беше абсолютно безпрецедентен като откритост и възприемчивост към критики. Създадените комитети взимаха предвид всяко странично мнение, и представителите на бизнеса бяха сред ключовите фигури в тях. Резултатът беше, че първоначалната, доста екстремна като език версия на Столмън беше изгладена, фризирана и изчистена, без обаче да загуби нищо от визията си за свобода на потребителя. С чиста съвест бих казал, че сегашната чернова на GPLv3 е вероятно най-приятелският към бизнеса лиценз за свободен софтуер, който съществува към момента. Дори BSD-тип лицензите, които позволяват всичко без ограничения, не са толкова добри – те пък не предлагат толкова добра защита на разработчика срещу патентни злоупотреби. А в днешния литигационен свят това е важно.

Индивидуалните разработчици на свободен софтуер пък не закъсняха да оценят това. Още преди разработката на GPLv3 намалелите преки намеси на Столмън в развиването на проекта GNU бяха поуталожили недоволството им. А когато предимствата на версия 3 започнаха да стават очевидни, мнението в GNU се обърна в тяхна полза. Вече нямаше да е никак лесно разработчиците да бъдат привлечени на страната на Линус, да продължат да развиват софтуера под версия 2. Без софтуера от проекта GNU реално е невъзможно цялостната операционна система да се използва за сериозна работа – а с него ще вървят изискванията на GPLv3. Пълното му пренаписване пък, или дори само поддържането му актуален, е извън възможностите на разработчиците на ядрото – проектът GNU превишава по обем ядрото Linux многократно.

Друг удар по позициите на Линус беше нанесен от амбициозния Саймън Фипс, отговорник в Sun Microsystems за свободния софтуер. Фипс е активен участник в разработката на GPLv3 и негов енергичен поддръжник. И причината за това е не негово лично увлечение, а изгодата на Sun.

От много време Sun търсят начини да намалят разходите си за разработка на софтуер, и да подобрят имиджа си сред клиентите. Връзките със свободния софтуер работят чудесно и в двете насоки. Например, засега все още Sun изнася основната тежест по разработката на пакета OpenOffice.org, но се твърди, че с времето все по-голяма част от нея се поема от общността. Смята се, че до година-две ще се постигне съотношение, задоволително за Sun. Тогава приходите от продажбата на StarOffice, базиран на същия код, вероятно вече успешно ще покриват преките разходи на Sun по разработката. (И наличието на голям, добър и свободен офис пакет на пазара ще подрязва позициите на Microsoft, които Sun правилно са преценили като заплаха за бизнеса си в дългосрочен план.)

Амбициите са тази политика да се разпростре и върху други ключови софтуери, произвеждани от Sun. Тази година беше обявено лицензиране на някои части от платформата Java под GPLv2. По слухове обаче, когато версия 3 стане готова, цялата платформа ще бъде лицензирана под нея. Като се има предвид, че Java към момента е най-използваният програмен език на света, дори само този ход вероятно би бил достатъчен за налагането на GPLv3. Още една причина оставането на ядрото Linux под версия 2 да е безсмислено и контрапродуктивно.

Ключовият момент в промяната на позиците на Линус обаче вероятно идва от слуховете, които се носят около OpenSolaris. Тази платформа е обявена от Sun за свободна, но е лицензирана под CDDL – лиценз, конкурентен на GPL, и несъвместим с него. Идеята беше GPL да бъде “посбутан в ъгъла”, но не се получи – OpenSolaris на практика не привлече никаква поддръжка в средите на свободния софтуер. Не се получи и една много желана от професионалистите комбинация – OpenSolaris има стабилно и мощно ядро, но частите от операционната система над него са доста по-слаби от тези на проекта GNU; комбинирането на двете би дало чудесен технически резултат, но е юридическа “химера”, в чиито води малко кораби смеят да плават.

Слуховете са, че наскоро след излизането на GPLv3 се очаква OpenSolaris да бъде лицензиран (и) под него. Ако това се случи, а Linux остане под GPLv2, се създава реална вероятност ядрото на OpenSolaris да започне да печели позиции сред потребителите на свободен софтуер. Това не само ще навреди на позициите на Linux (и в крайна сметка може да го измести напълно), но и ще легитимира акронима GNU/Solaris (условие на Столмън), което пък ще доведе до по-широко използване на GNU/Linux за уточняване на приликите. (Колкото Столмън държи на използването на “GNU/”, толкова Линус и екипът му държи да се използва само “Linux”. Само че Столмън е по-правият – виж по-горе за сравнението в обемите на GNU и Linux – и това развитие би го показало.)

Разбира се, изместването няма да е лесно. Ядрото Solaris определено превъзхожда Linux по стабилност и надеждност върху I386 и Sun-базиран хардуер, но не е портнато за толкова други различни видове хардуер, би било по-трудно да бъде скалирано върху специализирани суперкомпютри и върху малки вградени процесори, и засега има по-ограничен набор драйвери. Ако обаче започне да се налага, ще има предостатъчно мераклии да го портват и скалират, а Sun е в по-изгодни позиции дори от IBM да оказва натиск върху производителите на хардуер да разкриват спецификации, на чиято база да се пишат драйвери. Така че сражението няма да е кратко, но ще е с предрешен край.

Като за капак, силна поддръжка на GPLv3 оказа… създателят на философията на отворения код, Брюс Перънс. Отстранен по не особено чист начин от творението си, той си го върна, като подкрепи разработката на новата версия на GPL. Откритият и свободен процес на разработката го интегрира лесно и удобно, без търкания. А огромният му опит в популяризиране на идеи на свободния софтуер се оказа точно съставката, от която утвърждаването на новата версия имаше нужда. Перънс безпроблемно намери формула, с която да убеди и производителите на хардуер, и много загрижени разработчици на ядрото, че “DRM не е абсолютно забранен от GPLv3 – той просто е ограничен до местата, на които няма да пречи на свободата на софтуера. А такива места има, и той може да си върши работата там чудесно и пълноценно.”

В крайна сметка, позицията на Линус срещу GPLv3 се оказа напълно подкопана. Демократичността и отвореността на разработката на версията беше привлякла подходящите хора, и беше осигурила вид на лиценза, който да задоволява подходящите интереси. Да се опитва да се бори срещу него означава да се опитва да спъне бързия влак. Единственият резултат би бил да превърне проекта си, ядрото Linux, в тъжен спомен… Така че поредната трета чернова внезапно отговори на въпросите му, и задоволи претенциите му. Вероятно това да я хареса напълно ще е въпрос само на не много време.

… Уви, и в “чистия и свят” свят на свободния софтуер има немалко политика. И в нея има и не особено чисти неща… Но тя може да ни е за поука в реалния свят, в който живеем. За това как истинската демократичност, отвореност, енергичност и ангажираност произвежда истински добри резултати, и преодолява дори могъщи пречки.

Може би е време да се поучим. 🙂

Бушонизацията нанася най-страховити вреди на политическо ниво – но съществува не само на него. Много бизнеси са и високо доходоносни, и легални, но на цената на катастрофа за имиджа на този, който се занимава с тях. Изкушението за “бизнесмените” в тези области да се поучат от примера на политическите кукловоди е огромно.

Да вземем например неотдавнашния случай с акцията на ГДБОП срещу големите торент-сайтове. Възбудена и спонсорирана, по неофициални данни, от фирмата “Амотера”, която продава авторски права на филми. Изгодата за “Амотера” от тази акция е ясна на собствениците й (и на други хора, които не се замислят върху реалността или не са запознати с нещата) – значи предприемането й е оправдано в техните очи. (Дали е реално оправдано, е друга тема, без отношение към бушонизацията.)

Проблемът е, че провеждането на акцията задължително ще доведе до нежелани ефекти. Големите торент-сайтове може да са любимци само на тесен кръг съгласни с политиката на “плащай ми за каквото не е мое”, но акцията срещу тях, в този си вид, е погазване от държавна служба на закона и нарушаване на правата на потребителите, с цел бизнес-изгода на частна фирма. Нормално е масовият потребител на Мрежата да е възмутен от нея. Рискът от обратен негативен ефект върху собствениците е много висок – кампания срещу тях в Мрежата, бойкоти на други техни бизнеси, и т.н. Ако са известни, не биха посмели да я задвижат – загубите може да надхвърлят очакваните печалби.

Но не са. Собственик на “Амотера” е офшорната фирма “Амотера лимитид”, регистрирана на Вирджинските острови. Това не само й спестява известно количество данъци (не кой знае колко голямо – България няма с тях спогодба за избягване на двойното данъчно облагане), но и удобно скрива истинските собственици. На теория, легален начин да се научи кои са няма. Нито ако са спонсорирали газене на законните права на потребителите, нито ако продават права върху филми, за които не притежават права, примерно.

Анонимността е голямо удобство, когато действията ти смърдят на незаконност и непочтеност. Издирваш примерно устат простак, готов на всичко за пари и власт над един офис хорица, и го слагаш начело на фирмата. В ролята на… естествено, бушон. Той старателно ще лае по всеки, и ще доказва колко добър пазач е – в кръвта му е. Ще изцежда служителите до последна капка пот, ще се фука, ще гъзарее… Този тип хора са удивително еднакви – всеки ги е виждал, няма нужда да ги описвам подробно.

Ключовият детайл е, че те никога не разбират, че са бушони. Стане ли много напечено, добрият чичко собственик идва, и изритва възмутено гадняра-мениджър. За масово въодушевление на възмутени клиенти и странични лица, фирмен персонал и всички останали. Никой не си задава въпроса – абе тоя толкова добър чичко как назначи на работа толкова гаден мениджър? И дали следващият мениджър няма да е пак същият? Без значение дали защото чичкото е твърде наивен, и всеки го лъже, или защото всъщност е още по-голямо леке, и такива мениджъри му трябват (как да прецениш, като не го знаеш дори кой е?). Крайният резултат е същият…

Е, изгорелият бушон си е получил заслуженото, и наивниците сме щастливи. Царят умря, да живее царят. Новият с гаранция ще е по-добър, ще е истински апарат, няма да е бушон, нищо че е от същия продавач в същия магазин за ментета. Нали? Бравоо! Блажени сте, ваше е царството. Небесното. Земното е на лукавия, там не посягайте, там е мръсно, няма да ви е хубаво…

“Амотера” е само един от примерите около нас. Наоколо е пълно с бушони и скрити зад тях големи консуматори. Всеки собственик на малка фирма ще ви каже колко пъти за последните няколко години му се е наложило да сменя напълно изправния и работещ касов апарат, защото е излязла наредба за подмяната им с по-нови (задължително внесени от един и същи монополист). В случая бушонът е Министерският съвет, като колективен автор на наредбата. А скритият консуматор… пробвайте да се сетите кой е. От три пъти, като за начало.

Тази задачка е лесна. Малко по-трудна може да е задачата “чий бушон е Вальо Топлото” – но не е нерешима. Ще се въздържа от изброяването на още дълъг списък подобни задачки – сигурен съм, че всеки наоколо може да изреди списък, дълъг листове. Но ще препоръчам на всеки да си направи такъв списък. Не е нужно да отгатва чии са бушоните, достатъчно е да ги забележи в картинката. И не за някакви “действия” по него – а като упражнение.

Първото и най-важно от всички. Това, което цели да ни научи, че около нас има бушони, и че са много. И че е добре да ги разпознаваме, защото крият зад себе си тези, които тъпчат многокатни гуши от джоба ни, докато ние си броим останалите в него стотинки.

Защо започвам с “бушонизаторите на дребно” ли? Защото обикновено не си изпипват работата така добре, както тези на едро, и са по-лесни за учене на техен гръб. И защото бушонизаторите на едро скапват живота ни най-отгоре, на ниво държава – но тези на дребно го изпълват със скапаност и на всички по-долни нива. Смрадта почва да се носи не само от триъгълника псевдоготически сталински сгради в центъра на София, а отвсякъде… Спокойно – няма да пощадим и големите. Ще стигнем и до тях.

Има и следващи упражнения, и неща за учене. За тях обаче – по-нататък.

– Ех, Григоре, Григоре… Какво си завдигал пара срещу депутатите? Мислиш, че те управляват тези, дето седят в Министерския съвет ли? И в Народното събрание?

– А кой?

– Едни трийсетина души, на които имената абсолютно нищо няма да ти говорят. Няма ги нито по телевизията, нито по вестниците, нито никъде… Никой не ги знае кои са и какви са. Те са, които казват какво ще става, и какво не.

– И като никой не ги знае, как така управляват? Явяват се на политиците като горящи храсти, или в гръцки тоги и с мълнии в ръцете? И с маски на физиономиите?

– Бъзикай се ти… Тези най на върха ги знаят кои са, или поне кои заповядват от тяхно име. Ама само те. И още малко като мен, дето това ни е работата. Не са глупави да показват на повече хора кои са. Какъв е иначе смисълът да са анонимни?

– Ами вие, дето това ви е работата, какво мислите? Такива скрити “кукловоди” са пряка опасност за държавата. По-страшна от всички чужди шпиони и подобни. Или се лъжа?

– Вярно е. Всеки ден го виждаме. Ама кой мислиш, че ни нарежда и на нас? И да има някой несъгласен, проблемът се решава лесно.

– Два куршума в главата?

– Ако няма как иначе, да. Но най-често не се налага – онези трийсетина са готини хора, хуманни. “Кой, ти ли ме критикуваш? Я ела тук. Вземи ей тия пари, завърти си бизнес, пооклепай се в меда… Ха сега ме плюй, ако искаш. Не щеш ли вече?”…

Кой знае вярно ли е. На събеседника ми наистина това му е работата, да знае тези неща. Но и да разправя врели-некипели на който някой ден ще ги напише в блога си, или в статия някъде, също му е работата… Дали ме е лъгал обаче няма значение. Има значение доколко казаното от него съответства на реалността.

Да, не знам дали “онези” са трийсетина, и дали имената им наистина са абсолютно неизвестни. Реша ли, сигурно ще намеря как да го науча. Засега обаче не ми е интересно. По-интересното е, че явлението реално съществува.

Дали винаги сме в едни и същи лапи? Не ми се вярва. Да, често политици от твърде “различни” политически цветове често се снимат по мафиотски яхти заедно, и дружно наливат данъците ни в гушите на едни и същи братовчедски фирми. Други политици обаче странят от тях, и пълнят гушите на други бизнес-кръгове. Едни политици са галеници на руското разузнаване – други получават задкулисна подкрепа от щатското или пък немското. Май имаме няколко различни мафии, точно както със синодите, БЗНС-тата и всичко останало. Е, плурализмът в този случай е хубаво нещо. 🙂

Проблемът е, че поне в една от тези мафии (а вероятно и в другите) се влюбиха в това, което наричам пълзяща бушонизация. На политическата сцена излизат други публични лица – еднократни бушончета. Дойде ли време за избори, се нареждат на политическата сцена като московски проститутки пред фаровете на джиповете. Онези зад тъмните стъкла си харесват, повикват, обясняват какво искат и какво позволяват в замяна.

След това се завърта медийната машина. На босовете на медиите им се спуска, от “лица за контакти”, кого да подкрепят и кого да плюят. Ако някой не слушка, я ще го ударят в лиценза, я ще му дръпнат рекламното килимче, я друго… Под топлия дъжд на славословията бушончетата разцъфтяват пред очите на гласоподавателите. (Гласоподавателите са идиоти. Преди вярваха в доброто БСП. После в доброто СДС. После в добрия цар. В момента – в добрия пъдар, нали него го поливат медиите да цъфти. Като и той изгори, ще има следващ…) Дойде ли времето за избори, узрелият бушон, опакован като менте апарат, е готов за откъсване и завинтване във властта. И гласоподавателят гордо го откъсва и завинтва, с убеждението, че този път е купил от пак същия продавач на ментета истинско нещо, и то ще работи вярно и почтено.

Естествено, бушонът има съвсем друго наум. От него се очакват милиардни приходи – не ги ли осигури, за толкова пари толкова пъти ще го застрелят, че ще може да си отлее паметник в троен ръст от куршумите. Плаща му се за труда… не, не с процент от осигуреното – как така ще бърка в джоба на кукловода? С възможността да краде за себе си свръх каквото трябва да открадне за кукловода. Както може. Примерно подчинените му, зам-министрите, имат тарифа – месец на поста струва примерно милион и половина. Те ще си го избият с излишък, от рушвети. Западните фирми да плачат колкото щат – не се ли заклатят еврофондовете, които са запазената територия на кукловода, по веригата няма да мине нареждане “този го пуснете без рушвет”…

Има и други начини за печалба, в зависимост от случая. Я реституция, я игрички, в които кукловодите не искат да рискуват да се месят… Начини много.

Бушонът следи имиджа му да не пострада много, към следващите избори още да не е изгорял, да има шансове и за следващ мандат. (Задържи ли се малко повече, придобие ли малко реална тежест, кукловодите пък бързат да му теглят ножа, по понятни причини. Внезапно, кой знае защо, медиите почват да поливат да расте друг бушон – и този, останал без живителните славословия, бързо изгаря. При нужда може да му се помогне с малко попарващо слънчице върху делата му.) И след като този изгори, новият бушон се подготвя да е узрял за следващите избори. Гласоподавателите… за тях вече казахме.

Лошото на бушонната система е, че истинските властодържатели не са публични лица – и съответно правят каквото истински властници, без значение избрани или наследствени, не биха посмели да си позволят. Негативите ги отнасят бушоните, а те са сменяеми… Затова и в бушонна държава неизбежно и неизменно се случва най-гадното. “Властта” върши безумни и безсрамни простотии, гази законите и тъпче хората, без да й мига окото. Хората (в най-добрия случай) сърдито пращат на избори провинилия се политик в девета глуха, но следващият внезапно отново е същият, служи на същите интереси, и се държи по същия начин… Изход като че ли няма – “всичките са едни и същи” (да ви е познат този израз?).

Бушонна държава ли е България? В някаква степен – не. Политиците държат доста лостове в ръцете си, и ако са достатъчно решителни, докато са на власт, биха могли да овладеят положението. Принципно. Но в една голяма степен – да. Не е нужно да си оракул, за да забелязваш, че едни и същи свръхбогаташи процъфтяват при всяка власт (чрез връзките си с държавата), че усещането “всичките са едни и същи” владее всекиго, и че политиците се държат в точно съответствие с бушонната теория. Както казва дядо на село, “ако изглежда като патица, кряка като патица и плува като патица… значи е патица.”

Може ли да се направи нещо срещу бушонизацията? Да. И не е малко. Писал съм неведнъж за това – пак ще пиша. Но ще е в следващ запис.

Ето тук открих (вероятно най-“пиратски” взета от в. “Култура”) една статия на Велислава Дърева.

Прочетох я точно три пъти, и се възхищавам – няма дума, която да не искри от съдържание, няма дума, която да не е на мястото си като дялан камък в сграда на Колю Фичето, няма дума, която да не заслужава да бъде научена наизуст! Не съм фен на Дърева, но тази статия е на път да обърне мнението ми. Браво, Велислава! Има какво ние, обикновените хора, да научим от теб!

(Сърбят ме ръцете да напиша моя реакция на тази статия – нещо, което твърде дълго време не намирам кога да кажа. Но ще е утре, или други ден, когато имам свободен час.)

На всеки, който мисли, че имаме нужда от малко повече смелост, истина и съвест, ще кажа – прочетете я! И благодаря на zosimax, че я публикува онлайн!

Исках да бъда там още към 16:30, половин час преди обявеното начало, но се забавих малко. Южният парк не е малък, а информациите къде точно ще бъде митингът се разминаваха доста. Верен на принципа, че организаторите винаги пропускат най-важното, напечатих двайсетина надписа “Митингът е в тази посока”, за да бъдат залепени по най-посещаваните входове на парка.

(Оказа се полезно – немалко приятели, които видях после там, ми разказаха, че са се ориентирали по залепените указания. И похвалиха организаторите за предвидливостта им. Един-двама разочаровах, с фукните си – за останалите ми стана жал. 🙂 )

Боях се, че митингът ще е повторение по размер на “митинга на обърканите” на Александър Невски в четвъртък – но се оказах неправ. Не зная точно колко бяха хората, мисля, че в различните моменти варираха между хиляда и три хиляди. Хич не е малко за студен, ветровит и на моменти леко дъждовен ден, в почивен ден и на забутано място с лоша комуникация.

Прекосих митинга няколко пъти, и видях на практика всички физиономии от общността на свободния софтуер. Изобщо, разнообразието на хората ме смая. Имаше от дванайсет-тринайсетгодишни хлапета до вероятно над 70-годишни мъже и жени. (От любопитство се включих за минута в една такава групичка – за мое смайване, наистина бяха дошли точно за този митинг!). Истински ме впечатли обаче един човек, който срамежливо си призна: “Ами всъщност аз нямам компютър, та не ползвам торенти – ама синът ми разказа за митинга, и аз помислих, и реших, че си струва подкрепата.”

Още преди да дойда, бях поизненадан от огромната благодарност на zamunda.net към Бойко Борисов, защото бил разрешил митинга. Митингите са не на разрешителен, а на регистрационен режим – предупреждаваш общината навреме, и толкова. Ако е налице някоя от тесен кръг точно дефинирани в закона причини, общината може да ти премести митинга – но нищо повече. Ако тези причини ги няма, няма право да го премести. За този митинг ги нямаше, но го преместиха. В почивен ден в девета глуха… И какво се получава? Благодарни сме на Х.У, че ни остави пет лева за такси до Пирогов (след като ни преби и ни обра останалите), примерно. Ако това е някакво особено чувство за хумор, сигурно съм много тъп, защото не го разбирам.

Както и да е, казах си. Преметнали са момчетата от торентите с мястото и времето на митинга, защото са пълни ливади в организирането на митинги. В края на краищата, ако не бяха пълни ливади в митингите, а опитни политици, щяхме ли да ги харесваме?… Само че това събуди едно познато чувство у мен. Противници от сорта, дето е срещу нас, са като хиените – бягат от увереността и силата, а като видят неопитност и неоправност, налитат. Какъв ли щеше да е следващият сюрприз?

Безпокоях се да не е най-лошото – провокатори, които да предизвикат безредици, и предварително подготвена полиция и купени репортери, които да довършат картинката. (Затова бях предупредил отрано всеки, който идва, по възможност да носи фотоапарат, и да снима.) Е, оказа се нещо далеч по-безобидно, и по-просто – нямаше ток за усилвателите. Разбира се, случайно, по неопитност на организаторите. Това да си мислиш, че някой нарочно го е уредил, си е чиста параноя, нали?… Беше домъкнат един 5-киловатов агрегат, ама за тая уредба и колони трябват поне 20 киловата, ако не и отгоре. Така че ток дълго време нема. (Поне докато аз бях там – докъм 18:30. Не зная дали е дошъл после.)

И за друго бях любопитен – колко от хората са дошли там, за да защитят свободата си в нета, и колко, за да не спира кранчето за филми и музика на аванта. Обикалях, надавах ухо, говорех си със случайни хора, разпитвах. Резултатът ме въодушеви доста – поне към една трета бяха дошли не за авантата, а за свободата!

Може би ви е смешно, че се радвам на една трета. Сигурно сте уверени, че една борба е свята, когато и последният воин в редиците й е кристален ангел. Да, наистина би било чудесно да е така. Точно както би било чудесно светът да е съвършен. Но той не е. Разполагаме с каквото имаме; изборът е не между това или перфектното, а между това или нищо.

Изобщо, цялата история на България е такава. Открай време тук свестните и умни хора са се крили под миндера, и са се борели на думи под юргана, а нещата са ги оправяли лудите глави, авантюристите и хайманите. Писал съм го тук неведнъж – в своите “Записки по българските въстания” Захари Стоянов описва възрожденците и апостолите ни каквито са си били. Страхливият Волов, щуроглавият и избухлив маниак Бенковски, мързеливците-апостоли на други революционни окръзи. Десетките смелчаци на думи на Оборище, но първи страхливци, като се дойде до схватка. Отрядите, съставени предимно от утайката на местното общество, а често и от обикновени престъпници… И след това пише: “Те, и никой друг, умиха лицето на България, когато умните и свестните се криха…”

Да беше само Априлското въстание! Славният Раковски – не само нереален мечтател, но и достоен прототип за Остап Бендер. Хайдутите – девет десети от тях най-обикновени обирджии. “Героят” Иван Шишман, позволил на смешната тогава като размери и ресурси османска държавица да настрои повечето му боляри срещу него, и да го победи чрез техните мечове. Иван Асен, управлявал с хитрост, вероломство и чужди наемници. Калоян, провъзгласил се гордо за “ромеоубиец” и “отмъстител заради Самуила”. Самуил пък – принудил със сила законния български цар Роман да му отстъпи престола си официално. Симеон – пръв колач на ромейски пленници. Крум – узурпатор на властта… Накъдето се обърнеш из българската история – хора, от които смърди.

Но монетата никога няма само една страна. Без мошеника и авантюрист Раковски идеята за свобода на България можеше и изобщо да не пламне. Без хайдутите щяхме доста по-малко да сме останали българи отсега. Иван Шишман загуби войната срещу Баязид, но остана в легендите и песните. Иван Асен съвзе българската държава така, че трябваше сто години след него да я съсипват, за да падне. Калоян пръв в Европа разгроми цвета на европейското войнство – рицарите. Самуил, оставен почти без ресурси в България, разгромена от силна Византия и атакувалата ни в гръб Киевска Рус, не успява да опази страната ни единствено от предателите. Защо Симеон е наречен Велики, надали е нужно да припомням. Че Крум утрои България и като територия, и като власт, и като сила – също.

Особено показателно е българското опълчение в Освободителната война. Съставено е не толкова от патриоти, колкото от авантюристи и дребни престъпници, останали без друга прехрана. Бива смятано, и с право, от всички руски командири не толкова за армия, колкото за случаен башибозук. А на Шипка то спечели ключовото сражение в цялата война, срещу редовна армия, превъзхождаща го над десет пъти като брой и вероятно над сто пъти като въоръжение… Ако не сте били на Шипка, идете. Там няма страховити урви, като по картините и филмите. Позагладени, никак не трудни за превземане върхове… Днешната гордост с опълчението на нас, умните и свестните (да кажем), е плесникът, който най-обикновените хорица от това опълчение ни лепват. Защото те са воювали, докато тези като нас тогава са се крили под миндера.

(Да, знам за Левски. Но той е изключение. Малко народи имат в историята си дори един такъв… Да не задълбавам – темата е огромна.)

Та, една трета никак не е малко – обикновено свестните и умните са далеч по-малко, ако изобщо ги има. Ако не са под миндера… Днес поне някои не бяха. И днес лицето на България пред свободата беше умито и от много от тях.

Дотук – хубавото. Остана обаче един въпрос, който ме мъчи. Когато попитах организираторите на митинга – момчетата от тракерите – кой е изместил митинга тук, настоятелно получавах един отговор: “Не е важно кой го премести – важно е кой помогна да се състои”. Да, наистина е важно, и отговора го знаем – помогнахме да се състои всички ние, които отидохме. Но другият отговор също е важен, и трябва да бъде даден. Иначе нещата оставят един особен привкус в устата – усещането, че някой се опитва да врътне тайничко нещо мръсно. Че нещо бива крито, защото няма да ни хареса. Примерно на някой популярен в медиите политик да му се напука маската, и да се провиди под нея още отсега истинското лице – това, което старателно бива крито от нас, за докато не му връчим властта.

Не зная. Може би момчетата просто наистина са “голи ливади”, наплашени треперушковци. Ако ти падне керемида на главата, не е задължително някой да те е замерял нарочно. Но аз живея в и сред панелни блокове, и съм свикнал – минавам ли край тях, и плесне ли нещо до мен на земята, веднага да погледна нагоре и да видя дали някой не проверява улучил ли е. Почти няма случай някоя глава да не се е дръпнала бързо-бързо навътре, като види, че поглеждам към нея… Затова смятам да ровя и да събирам информация, и безпощадно да изваждам на бял свят всеки, който се опитва да ни направи на товарни добичета. Винаги е имало такива, и никога не са били благодарни, след като се качат по гърбовете ни горе във властта. Няма никакви основания да предполагаме, че този път ще бъдат. Човек, който действа по този начин, не ще да е от тези, дето после са благодарни, или пък честни или свестни.

И няма да приема, или да позволя сделки на тъмно. Достатъчно тъмнина си имаме наоколо. Мракът не се прогонва с повече мрак – прогонва се със светлина.

http://nellyo.wordpress.com/2007/03/22/%d0%95%d0%b2%d1%80%d0%be%d0%bf%d0%b5%d0%b9%d1%81%d0%ba%d0%b8-%d0%bf%d0%b0%d1%80%d0%bb%d0%b0%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%82-%d0%bf%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%ba%d0%be%d0%bc%d0%b8%d1%81/

Да живеят Европейският парламент, и Нели Огнянова! Най-сетне някой да успее да съвмести двата елементарни факта:

1. Авторите имат право на възнаграждение.

2. Ако според някой закон половината население са престъпници, нещо не е наред със закона, не с населението.

Вече се разбра, че митингът за свободата в Интернет е преместен от “общината” в събота, от 17:00 ч., в Южния парк. На неудобно място и в неудобен ден. Защото в четвъртък по това време на “Александър Невски” имало друг митинг.

Е, аз реших да отида и да видя какъв е другият митинг. Да знам за какво са ни преместили.

Когато наближих храма, останах като гръмнат – митинг пред него имаше! Бяха не повече от сто-сто и петдесет души, но определено бяха митинг. Ум не ми побираше как може да не съм познал… Още отдалече обаче се виждаше – обещаните пенсионери ги няма, почти всички бяха младежи. Заинтригуван, се приближих.

Обикалях 5-10 минути между хората, вслушвах се в разговорите им, и тайната се разкри окончателно. Всички, без нито едно изключение, бяха дошли за митинга за свободата в Интернет! Някои току-що бяха научили, че е преместен, и бяха здравата ядосани – на никой в България не му харесва да го правят на маймуна, а напоследък ни се случва постоянно. Други знаеха, че е преместен, но бяха толкова нахъсани, че бяха дошли въпреки това – бяха насъбрали още от къщи яда, който другите събираха в момента.

При това положение, естествено, снимането на “митинга, заради който бяхме преместени”, стана излишно. Срещнах се с няколко приятели, поговорихме си малко, и се запътих обратно към работата. Беше съвършено очевидно, че “общината” ни е измамила право в очите. И се надявам да науча много скоро дали не ни е измамил точно човекът, за който си мисля – уважаемият софийски кмет и медийна звезда номер едно напоследък. Бойко Борисов. Ако е той – мечка ще го гази из блога ми. И, надявам се, не само из моя.

Интересно ми беше и още нещо. Отстрани имаше камионетка на силите за борба с безредици. По едно време пристигна втора, но си тръгна – очевидно хората не искаха да дадат повод да бъдат арестувани и пр. Някаква полицайка по някакво време била вдигала гири – какви са хората там, и защо са. Не бях там, иначе бих й отговорил: “Аз съм Данъкоплатецът, и Избирателят. Твоят работодател. Тук съм в законното си право да бъда където искам. А ти коя си, и с какво право ми нареждаш? Я се легитимирай, както изисква законът! Блогът ми плаче за името ти.” Много се увлякоха в идеята, че са над закона – време е да им припомним, че не са. И да изискваме от тях да го спазват.

Емоцията настрана, това с полицейското присъствие и реакция показва важно нещо. Полицията е била уведомена, че всякакъв възможен митинг по това време там е “незаконен” – тоест, в “общината” са знаели отлично, че друг митинг там НЯМА. Още едно доказателство, че са ни измамили право в очите.

Толкова засега. Но се надявам утре да има повече.

На адреса http://bgpetition.com/svoboda_v_internet/index.html можете да откриете подписка в подкрепа на опазването на гражданските свободи на българските Интернет потребители.

(Между нас казано – не зная кой я е писал, но един спелчекер нямаше да й се отрази зле. И си мисля, че и сега не е късно. Ако си няма човекът, да ми прати файла – ще му го изкоректирам с удоволствие.)

Замислям се за много неща.

Безкористни ли са големите торент тракери? Поне един съм оплювал здраво, заради практики, които нямат нищо общо с интернетското “не бъди зъл”. И да, определено немалка част от трафика им е съдържание със съмнителни авторски права – ако и немалка част да е свободно съдържание.

Толкова ужасни изроди ли са ГДБОП? Като следя какво правят, те от време на време свършват и по нещо полезно за обществото. (За разлика от НСБОП, които напоследък са просто платен еничарски отряд на който пъхне по-дебела пачка или дръпне по-дебели връзки.)

А и за НСБОП, между другото – толкова зъл ли е примерно Явор Колев? Говорил съм лично с него, и ми изглежда като човек, който не би вършил тези неща, ако не му е заповядано отгоре. А и за поне един фрапиращ случай – затварянето на онлайн библиотеката на слепите, създадена от незрящия Виктор Кирилов – съм чувал, че нещата са минали през началника му, МВР-министъра, и просто му е било заповядано “да се погрижи да разкара тези … ” (цензурирам израза – блога ми го четат дами, деца и пр.).

Да, не са. Никой не е бял като ангел, или черен като дявол. Факт е. Потърсим ли за какво да ги очерним или оправдаем, няма да е трудно – абсолютно добро няма, нито абсолютно зло.

Но е факт, че защитата на торент тракерите в момента е защита на свободата ни в Нета. Именно и точно защото успеят ли днес да спрат и забранят тях, утре ще започнат да забраняват и спират който сайт извади мръсните далавери на властта, или просто се зловиди на някой дерибей с пагони. Ако някой не познава политиците ни, и се съмнява… надали мога да му помогна.

Факт е и че ГДБОП юнашки прегазиха един куп закони с разпорежданията си към провайдери да филтрират сайтове в чужбина. А и, колкото и да е странно, с арестуването на Елиян Гешов (бившия вече собственик на arenabg.com). Самата идея на торент технологията е такава, че нещата се обменят между различните пиъри – той няма контрол върху обмена, и е нелогично да бъде привличан като съучастник. Все едно да привлекат БТК като съучастник в терористичен акт, защото терористите си уговорили среща по телефона. Или пък общината, защото терористите се срещнали на площад “Славейков” (общинска територия). А създаде ли се традиция полицията да прекрачва закона, държавата няма бъдеще, и останалите в нея – също. Дано да не е нужно да обяснявам защо и как (освен ако тук не се появят тризначките).

И да, Явор Колев просто “изпълнява нареждания”. И ако не ги изпълни, щели да го уволнят. Само че тази философия вече е чувана неведнъж. Най-известният случай е Нюрнбергският процес, където някои хора се оправдаваха, че просто “изпълнявали нареждания”. Само че не ги оправдаха, и официално постановиха, че изпълнението на такива нареждания е лична вина и на изпълняващия… Да, има огромна разлика между това да посгазиш закона в изпълнение на заповед, и да избиеш милиони хора в изпълнение на заповед. Само че разликата е количествена. Качествената разлика, естествената граница, е на прекрачването през закона. Минеш ли я веднъж, спокойно можеш да се качваш постепенно и кротко до милионите хора – рязка граница няма никъде.

И най-вече защото цялото това “спазване на закона” чрез погазването му се върши под натиска фирма, която “не се знае” на кого принадлежи, но се знае как оказва натиска си – чрез нерегламентирани контакти с властта. Казано на простичък български – мафиоти от същата тая мафия, дето ни е позната до болка, работят както са свикнали, чрез корупция. А на това ще се противопоставям винаги и без изключение, и ще им вредя винаги и с всичко, с което мога.

За да видя един ден държавата си освободена от тях… Може това да не е достатъчно, за да се оправи тя. Но е задължително. Държава плюс тези хора е равно на доматена “република”, без друга (по-добра) възможност. Длъжен съм да се преборя с тях – за да имам спокойни старини, и за да имат децата ми бъдеще.

(Вие – както щете. Неведнъж съм обяснявал, че накрая всеки си получава каквото си е заслужил.)

Затова и ще подпиша тази подписка. С всички съмнения и резерви, които може човек да има, но без никакво колебание.

И ще отида на митинга, с всички, които успея да убедя да дойдат.

Преди малко приятели ме предупредиха – митингът в София се премества, на 24, събота, пак от 17 часа, но в Южния парк.

Причината? На “Александър Невски” всеки ден имало вече заявени митинги по същото време. Да, режимът за митинги бил не разрешителен, но уведомителен, но когато вече имало друг митинг, общината нямала как… Не знам това вярвате ли го. Аз – не.

Като начало, смятам да отида в четвъртък и в петък от 17 часа на “Невски”, и да видя какви митинги ще има. Ще ги има ли изобщо, и дали няма да са по няколко десетки събрани набързо, да се покрие лъжата. Ако се окаже така, значи Бойко Борисов играе за същата мафия. Срещу мен. Дето го подкрепих в блога си. И тогава ще го заплюя с чиста съвест. И съветвам всеки блогер, който познавам, също да го заплюе. А блоговете, като разпределена медия, имат много висок коефициент на доверие. Да тръгнеш срещу тях означава да си заключиш вратата към властта с голям катинар.

Простичко казано, опитват се да забият митинга ни в девета глуха. Колкото може – да се подреже, като му се пречупи инерцията. Като се премести в друг, почивен ден, и на неудобно място… Само че загубите понякога са прикрити печалби. И мисля, че погрижим ли се, можем да грабнем тази печалба.

Какво значи това, че се опитват да ни скатаят хитричко? Че са напълнили гащите, естествено. Че се е получило нещо, дето не са го очаквали, и което е извън силите им да го овладеят. Че сме страшни за тях, че сме по-силни. Хитринките им са тяхното самопризнание.

Какво ги плаши? Много неща. Но най-много от всичко да не разберем силата си. Да не се видим, че сме много, задружни и силни заедно. И да не го видят и другите хора. Защото тогава старата приспивна песен “какво можеш да направиш срещу тях” се превръща в “ааа, можело!”. Тогава ние усещаме какво може силата ни, и колко е хубаво да я прилагаме срещу тях. А те… губят мача, рушветите, мръсотийките и всичко останало. И си ходят.

Местят ни там и тогава, за да ни изкарат малко и случайни. Не пред себе си – те знаят колко сме. Пред нас самите. За да скрият от нас, че сме силни, и хванем ли се, можем. И още повече да го скрият от милионите, които не са дошли – защото ако и те видят, че с мирен, но категоричен протест изваждаш ръката на наглеците от джоба си, ще се научат и те. Представяте ли си колко красива ще стане тогава България? Но не за наглеците. (Всъщност, ще е красива именно защото ще е грозна за тях.)

Местят ни там, за да не отидем. Но какво ще стане, ако въпреки това отидем? Ако се съберем, много и категорични въпреки пречките? Наистина много? Тогава хитростта ще излезе на хитреците през носа. И камбаната ще бие за номерцата им, и за надеждите им.

Надяват се хората да са на почивка някъде през почивния ден. Този уикенд обаче няма да е хубаво да се почива в провинцията. Краят на работната седмица ще е с лошо време, навсякъде ще е мокро и подгизнало, нито за ски, нито за излет. Останете си в София, и елате на митинга. Ще си струва. Наистина.

А и вие всички, които през седмицата сте на работа, и нямаше да можете да дойдете в четвъртък – в събота сте свободни, елате. Съберете всичките си “компютърни” познати, и заповядайте заедно. Все ще се намери и кой с кола да ви закара и откара, и всичко друго. Важното е – елате, колкото се може повече. Вдигнете на крак всеки, който има компютър, и не му е все едно дали всяка негова стъпка из Мрежата не се записва и разследва. Предупредете и убедете всеки да дойде. Напишете по блоговете си. Лепнете листчета на входовете на блока си. Говорете с колегите от фирмата, навийте ги да отидете заедно. Звъннете на приятелите си, убедете ги. Ще си струва.

И не забравяйте да си вземете фотоапарати, и да снимате всичко, което става. В най-добрия случай ще има много и много кадри как честните хора са се събрали на митинг, не в полза на пиратството, а срещу полицейщината, произвола и корупцията. А в не най-добрия снимките ви ще разкажат и на България, и на света истината за някой платен провокатор, или очернител. Нека лицата им се появат в Мрежата, нека всеки види кои са – и нека отсега знаят, че опитат ли мръсни номера, ще бъдат документирани за до края на живота си.

Елате, на всяка цена. За да имаме свобода.