Grigor Gatchev - A Weblog

Най-сетне и аз смогнах да седна и да го напиша. Срам ме е, че не го сторих по-рано.

Призовавам всички, които подкрепят каузата на Виктор, и/или са възмутени от постъпки като тази на ИК “Труд” – изпратете и вие подобно писмо до редакцията му! В съобщението до Виктор можете да откриете адреса на изпращача – върши работа като начална точка.

Ако нямате време да измислите свой текст, използвайте свободно каквото намерите за добре от моя.

—- 8< --- Уважаеми господа, Прочетох писмото, което сте изпратили до Виктор Любенов - създател на сайта bezmonitor.com - с изумление. Забелязвам, че не подкрепяте твърденията си за собственост върху произведения с никакви документи, което е юридически недопустимо в такива случаи. Но дори ако наистина притежавате такива документи, това на практика не променя нищо. В писмото си твърдите: "Ползването на тези произведения без писмено разрешение накърнява нашите права и според ЗАПСП се счита за пиратство." Истината е, че ЗАПСП не съдържа изобщо термина "пиратство" - съдържат го популярните писания, целящи да плашат хората. Което ме навежда на размисли за истинската роля на писмото ви. За сметка на това, ЗАПСП съдържа следните точки: Чл. 24. (Изм., ДВ, бр. 77 от 2002 г.) (1) Без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо: 9. (изм. - ДВ, бр. 99 от 2005 г.) възпроизвеждането на вече публикувани произведения от общодостъпни библиотеки, учебни или други образователни заведения, музеи и архивни учреждения, с учебна цел или с цел съхраняване на произведението, ако това не служи за търговски цели; 10. възпроизвеждането на вече разгласени произведения посредством Брайлов шрифт или друг аналогичен метод, ако това не се извършва с цел печалба; Така, сайтът bezmonitor.com попада под защитата едновременно на 2 различни точки от ЗАПСП. Първо, той представлява по същество именно и точно общодостъпна библиотека, която не служи за търговски цели. И второ, съдържанието му се разпространява по метод, по същество аналогичен на Брайловия шрифт. (Сигурно сте забелязали, че много от произведенията в сайта не изглеждат добре визуално, а на някои още личи как картинки, фонове и друго оформление е било махано, защото незрящите нямат нужда от него. Да, зрящи също могат да четат тези текстове - точно както могат да четат и Брайлови книги. Така че терминът "аналогичен метод" в случая е юридически оправдан. Отделно от това, допреди няколко дни този сайт беше популярен почти само сред незрящите.) Не това обаче ме възмути. Кривото тълкуване на закона не е рядкост, било поради некомпетентност, било поради интереси. Потресен съм, че някой е склонен да зазида прозореца към света на хора в неравностойно положение, защото това може би ще подобри печалбите му. Как ли биха реагирали на тази ваша постъпка Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Марк Твен, Антон Чехов и останалите творци, чиито имена намесвате? Или преводачите, създали преводите? Тезата ви за печалбите е погрешна - и щеше да бъде дори ако сайтът беше така популярен и сред зрящите. В Интернет има стотици сайтове, които продават свободно изкуство - достъпно напълно безплатно и законно отдругаде, а често и от тях самите - и печелят отлично. Съжалявам, че трябва да го кажа - но бизнес-некомпетентността на оценката за "ефекта на подяждането" е сравнима единствено с аморалността на предприетите от вас мерки. Така че аргументите ви за "хората, които щели да останат гладни", са несериозни. За съжаление - защото хора с такъв морал и нравственост, и такива деяния от тяхно име, заслужават да останат гладни. Ползващите Интернет вече знаят това. Още за първото денонощие след публикуването й новината за писмото ви се появи в над двадесет блога, и продължава да набира скорост. Само в моя блог тя е коментирана (към момента, за по-малко от 3 денонощия) над 130 пъти, и е прочетена от над 4000 души. Не зная колко са общо прочелите я, и взелите отношение - но вероятно това вече е най-коментираната в българския Интернет тема за последните 10 години. До седмица вероятно над 90% от ползващите Интернет българи ще знаят за случая. Какъв е тонът на коментарите можете да се уверите сами... Дано това ви отваря очите какво всъщност сте постигнали. Доколко претенциите ви са законни, ще се произнесат юристите - достатъчно от тях също четат Интернет. Но етичността им е очевидна за всеки, и никой със съвест няма как да остане безучастен. Аз също. Засега, въпреки очевидното, ще положа усилия да смятам, че писмото ви до Виктор е грешка. И ще ви дам 1 седмица - до 24 май - време да му се извините официално. И, разбира се, да оттеглите исканията си, изцяло и без никакви условия. Това е единственото, което може да съвземе донякъде авторитета ви в очите на потребителите на Интернет. А ако решите да не го направите, ще направя всичко възможно, за да съжалите за действията си. Изцяло законно, но и морално. Като начало, смятам да обявя в сайта си пълен бойкот на всичко, издавано от вас. Да престана да купувам вестниците и книгите ви, И най-вече да не използвам никога и за нищо на света сайта, на който продавате оцапаните от постъпката ви произведения на горките класици. Не желая да финансирам с парите си кампании, които доограничават света на хора в неравностойно положение, за да може някой да си върти бизнеса... И смятам да призова всички наоколо да разпространяват този призив. За да може всеки да го прочете, и да реши дали да го подкрепи, или не. Смятам също така да организирам пре-превеждането на произведенията на небългарски автори, на които държите права върху преводи, и сам да помагам за превеждането, с труд и спонсориране. Така направените преводи ще бъдат пуснати онлайн за свободно разпространение. Възможно е да огранича разпространението за постъпили като вас, и да приведа писмото ви до Виктор като обяснение за това ограничение, във всяко копие на превода. И смятам да обявя тази инициатива онлайн. Сигурен съм, че ще намеря предостатъчно поддръжници и помощници - популярността на темата е огромна. Смятам да се свържа с български автори (или наследниците им), чиито права сте закупили, или може би бихте закупили - и да доведа до знанието им в каква точно постъпка сте замесили имената на авторите. За да могат сами да преценят дали да не прекратят договора ви, по тази причина, или дали да го сключват, ако им го предложите. И ще организирам закупуване на правата за онлайн разпространение от тях, и пускане на произведенията за свободно разпространение. Убеден съм, че ако обявя в Интернет кампания за набиране на средства за целта, ще постигна нужния резултат - имаме достатъчно прецеденти. Доскоро сайтът bezmonitor.com беше популярен почти само сред незрящите. След писмото ви, и реакцията на десетки блогери с влияние и аудитория, вероятно вече е сред най-известните български сайтове. Заедно с неговата известност расте и ангажираността на хората с проблемите на незрящите. А заедно с все повечето му посетители - броят на тези, които ще знаят какви са вашите "заслуги" за тях. Няма да се учудя, ако Виктор се присъедини към един призив за бойкот - нито ми е трудно да отгатна как ще реагират читателите му. Като автор и преводач, ще взема решение да не сключвам с вас договори за разпространение или превод. Може в лицензите на тези мои творби, които се разпространяват свободно, да добавя условие за неизползването им от вас - и, както и с преводите, подробно описание на причината. Нека се знае и помни какво сте направили... И смятам да посъветвам всички свои колеги, и в двата бранша, да постъпят по същия начин. И, най-сетне, ако случайно решите да преследвате съдебно Виктор Любенов, или който и да е, направил нещо за хората в неравностойно положение, с удоволствие ще помогна на този човек да получи безплатна и професионална юридическа подкрепа. По въпроса за Виктор вече работя. (Не ми отнема много усилия - предложенията от юристи за безплатна защита на правата му вече се трупат сами.) Извинете се на Виктор - или получете това, което постъпки като вашата заслужават. Григор Гачев --- 8< --- В коментарите към предишния запис има и страшно много други полезни и ценни идеи. Веднага щом смогна, ще се опитам да ги обобщя. Ако изобщо е нужно - много от коментиращите вече подеха инициативи. Благодаря от сърце на всички тях!

Хубаво нещо са авторските права. Сериозно.

И аз съм автор (ако и пишман), и искам правата ми да бъдат опазени. И още повече разбирам тези, дето са инвестирали много и много милиони, за да се появи някое красиво произведение. Не се ли пазят правата им така, че да си върнат вложените пари, повече няма да има красиви произведения.

Има обаче случаи, когато “авторите” (а най-често хора, които никога не са сътворили в живота си друго освен гадости, но управляват и притежават права върху нещо сътворено), се увличат до скандалност. До прекрачване на всякакви морални и нравствени норми, и до загуба на човешки облик.

Последният пример за това ми показа един от най-достойните за уважение хора, които някога съм срещал – Виктор. Ето какво писмо е получил той преди няколко дни:

—– 8< ----- от: Viki - viktoria@trud.bg До: Victor - bezmonitor@gmail.com БДата: Вторник, 9 май, 2006 Тема: ot trud Издателска къща "Труд" Изх. No 9021/09.05.2006 До bezmonitor.com Уважаеми, господин Виктор Любенов, Книгоиздателска къща "Труд" ООД е изключителен собственик на правата за електронно разпространение на творчеството на Елин Пелин. На вашия сайт са качени "Ян Бибиян на Луната", "Страшен вълк" и "Цар Шишко". Правата върху "Приказките" на Ангел Каралийчев също са откупени от издателство "Труд". КК "Труд" притежава още правата върху преводите на следните произведения, качени на вашия сайт: a.. Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война от Ярослав Хашек, превод Светомир Иванчев b.. Баскервилското куче от Артър Конан Дойл, превод Тодор Вълчев c.. Приключенията на Хъкълбери Фин от Марк Твен, превод Невяна Розева d.. Повести и разкази от Антон Павлович Чехов, притежаваме правата върху 13 (тринайсет) от публикуваните от вас разкази e.. Винету от Карл Май, превод Веселин Радков f.. Пътешествията на Гъливър от Джоната Суифт, превод Теодора и Боян Атанасови Ползването на тези произведения без писмено разрешение накърнява нашите права и според ЗАПСП се счита за пиратство. Приемаме, че тяхното публикуване на вашия сайт е грешка. Все пак, за да уредим отношенията си, ви предлагаме да свалите от вашата страница веднага всичко от тези автори. С уважение: /Никола Кицевски/ ==================== TRUD Publishing House Viktoria Dimitrova Project Coordinator tel./fax: +359 2 987 29 24 www.trud.cc www.znam.bg ----- 8< ----- Познавам Виктор от близо 15 години, и никога не съм спирал да се възхищавам на тихия му, но ежедневен героизъм - да помага да приобщи незрящите към щастието на здравите, като създаде за тях сайт, от който те да могат да получат в четим за тях вид ценностите на българската и световна литература. Въпреки недъга си (той е напълно незрящ от дете), той създаде сайта bezmonitor.com, събра всички чудесни книти, които се намират там, и го преведе през неизброими трудности и проблеми. Не зная колко хиляди незрящи от България, а и извън нея, са “прогледнали” благодарение на този му безкористен и самоотвержен труд. Поклон, Викторе!

Не желая да дискутирам купищата грешки и идиотщини в това писмо (дали въпросният закон съдържа където и да било термини като “пиратство”, дали не следва да докажат първо претенциите си за собственост върху нечии права с документи, не са ли изтекли вече правата върху произведенията на Джонатан Суифт и повечето други изброени автори, и т.н.,) Но демонстрираните “морал” и “достойнство” не мога, и не желая да преглътна. Подминаваме ли безразлично такива случаи, около нас ще се напълни с явления като изброените тук. Само че в български условия те ще са смешни и приятни колкото писмото по-горе.

Дадох на Виктор някакво предложение какво да им отговори. Но за себе си не смятам да се огранича само с това.

Като начало, смятам отсега нататък да бойкотирам абсолютно всички издания на ИК “Труд”. Такива постъпки заслужават такова отношение. Ако не го получават, ще се удавим в “претенденти” за авторските права на Марк Твен, Суифт, и нищо чудно и Омир. Може да нямам средствата да ги съдя до дупка, но мога да откажа да финансирам с покупките си кампанията им да зазидат прозореца към света на незрящите. И ЩЕ го направя.

Като продължение, бих се опитал да организирам да се преведат под CC-лиценз на български всички тези произведения с изтекли права, към чиито преводи ИК “Труд” има претенции. И не само да се разпространяват свободно през Интернет, но и да се предоставят безплатно за отпечатване на който пожелае. Крайно време е поборниците за “авторски права”, които не се вълнуват от морал и нравственост, да научат, че действията могат да имат и противодействия. Не само морални и нравствени, но и напълно легални и законни, за техен ужас.

И бих призовал всеки с ум и съвест да направи същото.

—

Друг подобен случай на “вживяване” в безскрупулност и агресивност е миналата с голям шум кампания на НСБОП срещу “пиратите” на филми и музика. Въпросите защо се действа срещу потребителите, когато отговорността, ако изобщо следва да се търси такава, е на разпространителите, останаха без отговор. Коментарите дори на главния прокурор за неправилността на тези действия – също.

НСБОП “АД” не искам да ги коментирам. Всички знаем, че напоследък те са се превърнали във фирма за услуги, маскирана като държавна служба. Плащаш си – подгонват конкурента ти, или когото ти е нужно. Не си плащаш – може да опищиш света за углавни престъпления, никой няма да си мръдне пръста. Ако престъпникът им плати нещичко, ще подгонят теб. А ние търпим това, и чрез данъците си плащаме заплатите им.

Имах предвид обаче друго. Още на следващия ден всички подозираха възможните поръчители на тази акция – собствениците на двата мултиплекса “Sofia Mall”, с общо 18 киносалона. Единият – открит няколко дни след акцията, другият – очакващ откриване. Защото именно тези хора имаха полза от именно и точно такава акция – която да не хаби излишни средства за сражаване с жилавите разпространители, но да наплашва потребителите, и така да ги измества от домашните компютри към новичките киносалони. И медиите, уви, надигнаха гласа си точно по начина, който им вършеше най-добра работа… Но подозренията са си само подозрения.

Вече се дочуват най-различни подробности около нещата. Кой точно платил, как точно платил, кой посредничил, откъде минали нещата… Но все още не са достатъчно ясно и категорично казани. Чакам обаче да бъдат.

Успее ли някой да изнесе факти за това кой е поръчал безславното сплашване на хора, и дървената полицейщина срещу тях, ще взема мерки за бойкота му. Ако това е Интернет провайдер, ще направя необходимото всичките му кирливи ризи да бъдат изнесени на бял свят, и всичките му потребители, сегашни и потенциални, да получат по-добри предложения от конкурентите му.

Ако пък се окаже, че това наистина са спряганите собственици на Sofia Mall, както и засега се чува, аз официално ще призова всеки един филмоман, без никакво изключение, да не стъпва за нищо на света в техните кина. Докато не ги продадат, и не се махнат. И периодично ще гледам да изнасям данни за бойкота им, и за спадащите им приходи, за да не могат и да ги продадат добре.

И за да е като червена лампичка в ума на всеки, решил да си пълни гушата чрез тормозене на околните – вместо пълна гуша ще получи обединен, законен и разоряващ отпор. Че опитът да го прави означава да си съсипе бизнеса сигурно и качествено. Без значение дали е издателска къща, или верига киносалони.

Дали това ще стане? Зависи единствено и само от нас. Затова и ви моля – разпространявайте този призив навсякъде, където се досетите. Навсякъде, където хората ще го прочетат, ще се възмутят, и ще се включат в него. Прибавяйте свои инициативи, стига да са разумни и легални. Организирайте и движете нещата.

Нека заедно да научим боклуците, че мястото им е на бунището. А хората – че къщата им ще е чиста единствено и само ако лично хванат метлата и си дадат труда да я пометат.

Една история дълго стоя без име в списъка неща, които съм драскал. Преди немалко време hekata даде предложение, което беше подкрепено и от други читатели. Имах малко възражения, но тъй като не ми хрумваше нищо дори толкова добро, приех идеята.

И така, най-обемното нещо, което съм писал, вече се казва “Ортодокс”. А сега намерих време и да го поставя в списъка под новото му име.

Корекции от предишното му излизане насам почти няма. За маниаците обаче накрая обаче има две интересни добавки – описанията на световете Ортодокс и Академия. Има доста подробности, които не са засегнати в повествованието, или пък дават обяснения на неща от него.

Какви точно ли? Почитателите на Ортодокс ще намерят историята на този свят, социалното му устройство, икономиката, кратки данни за географията и прочее. Любопитните ще открият биографията на Йосиф Водителя, повече подробности какво всъщност са Анатемосаните, какво точно представлява Отговорникът на Ортодокс, откъде Петърчо знае какво е циркаджия, и какво ли не още.

Към Академия досега читателите са проявявали доста по-малко интерес, отколкото към Ортодокс. Въпреки това обаче, тя е свят със собствена история и развитие, социално устройство, управление и място сред другите. Много от подробностите изглеждат несвързани с разказаното в историята, но по един или друг начин са част от фундамента му, и намеци за тях могат да бъдат открити тук или там в нея. Току-виж и това описание задоволи нечие любопитство.

Написаното в тези две описания е съвсем мъничка частица от пълнокръвието им в ума ми. Бих могъл да напиша за всеки от тях цели томове. За съжаление, нямам това време – но ако някой има въпроси относно тези светове, с удоволствие ще допълня описанията. Но на някой следващ етап.

Първия въпрос го предусещам – какво е споменатото там описание на Резервата, и какво са разделите в него? Отговор – това са няколко масивни файла, засега само на компютъра ми. Когато ми остане време – което, уви, се случва много рядко – трескаво драскам в тях това, което междувременно е видяло вътрешното ми око през прозореца към тази вселена, и не съм успял междувременно да го забравя. Ужасно неподредени са, но може би някой ден ще ги пусна за четене. С изричната уговорка – те няма да придобият окончателна форма, докато не ме заровят.

А пък кой знае? Ако има достатъчно маниаци, може би дори и след това. 🙂

Наскоро един чудесен човек, чийто труд много от нас ползват – Христо Христов, ръководителят на проекта за български превод на OpenOffice.org – ми препрати този линк:

http://forum.bg-mamma.com/index.php?topic=98869.0

Съдържанието му е цитирано по-долу. Да, правописът на lavender може да е смешничък, но темата никак не е смешна – а и кой не греши, когато е развълнуван?

Иска ми се това да стигне до колкото се може повече хора. За да може едно дете да се радва на красотата на света.

(Докато писах горния абзац, се замислих – колко ли често ни мамят, че събират пари за деца, а те отиват за нечий долче вита? Сигурно много често. Но… понякога човек не издържа, и рискува. Въпреки разочарованието от десетки измами, въпреки отчаянието и недоверието.

И може би дори не се замисля, че точно това отчаяно рискуване е, което прави деянието на измамниците толкова низко. Включително защото точно то е и което издига решилия да помогне толкова по-високо.

Нямам опит с форумите на bg-mamma. Не познавам никого там, включително авторката на това съобщение. Но този път реших да повярвам, и да подкрепя идеята. Вие… решавайте за себе си сами.)

—————-

Само копирам темата от другият форум защото наистина е спешно

http://forum.bg-mamma.com/index.php?topic=98860.0

Благодаря ви bouquet

така,
Почвам с особени чувства да пиша тази тема

Вчера докато се връщахме от Трън ни се обади една невероятно отчаяна майка с молба да помогнем на дъщеричката й.Не обещах,но и не отказах.
Днес се видяхме

Историята е следната .
детенцето се ражда с проблем,но го установяват късно и диагноза е поставена след годинка.Виктория е на 4 годинки ,невероятно красиво създание ,но не вижда и не ходи.Претърпяла е 6 опирации в БГ които обаче са влошили състоянието.Първата й пълна опойка е фатална за това да не може да ходи.
Родителите до момента са успявали с кредити и др. да плащат операциите и лечението тук,но в БГ вече никой не може да й помогне.

Варианта е в Германия и операциите ще струват около 10 000 Е.БГ ЕЪР им поемат пътя,а една българка престоя на място.

Семейството имат 5 000 лв.,ние ще преведем 1 800те от Глобъл ,но остават още много.Операцията е насрочена за 30.05.
Майката ми каза днес,че отвсякъде са я отсвирили за помоща която моли и ние сме единствените които поне сме се поинтересували за детето.Шансовете са много големи,а прогледне ли детето и ще проходи

При мен е копие от епикризата на момиченцето.
А тя е-Ембрионално стъкловидно тяло и вродена катаратка на двете очи.
дясното око
вече е с Кератопатия в напреднала фаза и е за трансплантация на роговица,но това е отделно от другите операции ,за които са нужни 10 000 Е.
Ретината и на двете очи е съхранена .

Момичета,аз почвам да звъня телефони
Решихме с майката да направим среща този уикенд с всички желаещи да се запознаят с нея и да им помогнем.Сметката ще е готова днес,на името на детето ще бъде .До сега нямат защото не са търсили пари и са се надявали на чудо в БГ.Живяли и продължават да живеят на кредити от всичките операции и лечение тук.

Не знам какво друго да пиша,освен че съм разстроена страшно и се чудя от къде да почна

Тази събота в Южният парк ще направим срещата и всички желаещи са добре дошли
Майката ще се регистрира тук и ще се включи когато успее.

Благодаря ви,знам че ще измислим нещо

Така,допълвам и тук последна информация ,Вики я е подала и по -надолу Hug

детето се казва Виктория Лазарова Илиева
сметката на таткото:
ОББ клон Доверие бул.Мария Луиза 70
банков код:20084232
сметка:1030106017
Лазар Асенов Илиев

Ето и адреса на сем.

София
кв.Суха река
бл.135 вх.б ап.21
Цветелина Маринова

Срещата е в събота-13 май в Южният парк на входа на Нишава.
10.30ч.До към 11.30
« Последна редакция: четвъртък, 11 май 2006, 08:09 от lavender

Прибираме се около 2 през нощта, приятно заморени и успешно слегнали храната. Предишната нощ и следобед съм спал достатъчно, за да не е този път сънят безпаметна упойка.

Не зная има ли такова място по света – зелена алея под могъщи дървета, и през короните им пробиват златните лъчи на слънцето. Цветовете са така ярки, живи и емоционални, както обикновено е само насън. Няма нищо друго освен алея и дървета, нищо за правене, освен да се разхождаш и да им се радваш. И, най-странното, не омръзва и не доскучава. Минават сякаш вечности. Една щастлива нирвана, която си готов да изпитваш завинаги. Да забравиш всичко друго…

Когато късното утро отново ме пробуди, няколко минути се излежавах в леглото и разсъждавах върху съня. По-късно, когато в трапезарията, до горящата камина, лапах чудесните мекици на Елена, подправени с домашно сирене и сладко, и топло мляко, се замислих – дали и този сън е е някакво парченце от мозайката, която се опитвам да сглобя?

Рай на земята. Не са глупави хората.

… Или са мечтатели? Потърсили рая, толкова дълго забраняван им от граници. Държавни, езикови, народностни, верски, исторически, предразсъдъци… Всичките тези граници, които сме си напрокарали на Балканите…

И отново звънчето в мен прозвънява, и подир файтона тичат музиканти, пещерите предлагат недостъпно убежище, родопската песен се слива с непрекъснатото щракане на Тедо, възкръсват образи на войници и насилие, мостове са отнесени от стихията, но други остават. Лицето на прегърбен от работа триградчанин се завърта и застава като едно от двете лица на карта, а другото е физиономията на Петър Попара от филма, и двамата се носят по зелена алея, огрята от златни слънчеви лъчи. Невероятната триградска пъстърва по някакъв странен начин е другата страна пък на немитата ми кола, пред която се срамувам като пред необгрижен човек…

И отново мозайката изчезва. Но този път е оставила мъничко повече от себе си, приближила се е с една стъпка зад завесата, която ме дели от нея.

Стягаме се да си тръгваме, а аз почти нищо не съм снимал. Кико няма да е щастлив… Излизам навън, и щраквам снимка. После друга. Трета… Нещо не е наред. В смисъл, че стават, и се получават. Преди не ставаха…

Минаваме на връщане през долния мост, през територията на бившето ТКЗС. Сградите му са порутени и изоставени. Само една-две са постегнати – в тях сега има малки работилнички, сигурно на частници. Някакъв човек в работни дрехи оглежда една от порутените сгради, и внимателно преценява провисналите места на покрива. Както го прави човек, решил да ги подпре, и да стегне стените отдолу, да възстанови помещението, за да го използва за нещо, вероятно някакъв дребен бизнес… И отново усещам в себе си прозвънването, и ново камъче щраква на мястото си в мозайката.

Колата вече се носи надолу по пътя. Използвам, че лошият ми късмет в снимането се е поразкарал, и щракам по всичко, което ми хареса. На няколко пъти пъргави крайпътни знаци успяват да се увековечат на централно място в снимката на някой особено красив склон, но повечето пъти нещата изглеждат добре.

Добре… Само че не. Да, на снимката се вижда всичко, което и иначе. Само че тя си остава снимка, а не истинското място. Няма го не само духът, усещането за околност, за свобода. Няма го усещането за цялото, за онова звънче, което е току зад завесата…

Оглеждам една от снимките. На нея трябваше да има групичка прекрасни дръвчета. Там са, но други дръвчета, по на преден план, отвличат вниманието. Не прикриват групичката, просто стоят до нея – и така окото изгубва усета си върху какво да се концентрира, да го улови и отличи от околното. Прикриване не чрез заслоняване, а чрез удавяне в подобни неща. Но не толкова красиви.

Дали и моята мозайка, която търся, не е прикрита точно така? Очевидна, на преден план, но удавена сред подобни. Но не толкова красиви… Завесата, която ме отделя от нея, пука и се разнищва в мен, но още държи. Звънът на звънчето я пробива все по-често, но още не може да запее на воля.

Спираме отново да хапнем в ресторантчето “Свети Николай”. Какво му е святото, не знам. Ресторантче с хотел. Отвън – кръстове, черковноподобни и иконоподобни елементи. Вътре, над бара – две голи ангелчета, не чак порнографски, но в абсолютно недвусмислени взаимоотношения. Наоколо – повече или по-малко безвкусни имитации на родопски елементи… Друг път бих се усмихнал добродушно, но след Триград това ми се струва някак пошло. Може би по-пригодно за масовия вкус, но… изпростяло. Изгубило това, което го прави истинско. Цвета си, силата си, духа си. Красотата си.

Сладоледът им е скъпичък, но вкусен. Особено когато го ядеш на тераса, почти надвесена високо над язовира, и слънчевите зайчета по вълничките долу хвърлят отблясъци в очите ти. Красотата на речните склонове я няма вече, останали са под водата – но се е родила друга, различна…

Усешам как Митко ме посочва с поглед на Ани, и двамата се усмихват. Яна и Ваня улавят погледите ми, и също се разсмиват. И аз не издържам, и прихвам.

– Мислех, че се заблейваш така само когато гледаш телевизия – подкача ме Митко.

Ани успява да го среже, че и той е същият, преди аз да смогна да се пошегувам нещо. Направо ми е съвестно до каква степен е възпитано това момиче. Както и да се мъчи да не прави впечатление, е способна да набие комплекси на околните. Всъщност, като се замисля, Ваня и Яна не й отстъпват – но успяват да го прикрият по-добре. Ваня си налага, на моменти с усилие, да е безгрижно-невъзпитана (доколкото тази дума изобщо е относима към нея), докато Яна внимателно следи разговора, и ако усети, че неволно е прекалила с възпитание, моментално тръсва нещо весело, което да замаже или коригира впечатлението…

Обожавам тези хора. Такава страхотна компания просто не може да има. Не е честно към мен си да изпускам моментите, когато съм с тях заедно. Просто усетът за търсене на нещо, което вече е почти до върховете на пръстите, ме прави разсеян. Вече почти непрекъснато усещам в себе си кристалния звън на нещото, което се опитвам да обхвана.

Подминаваме една след друга двете язовирни стени, преминаваме през Кричим, и след кратко ориентиране по картата отново пътуваме през равнината. Наоколо се нижат загладени хълмове и китни, сякаш извадени от книжка с картинки, селца. А отстрани се извисява планината.

Обръщам се, за да щракна една разкошна гледка. Последните къщи на селце, и градинките им, зад тях – плавно загладен хълм, и лозя около него, а зад тях – планината. И внезапно завесата вътре в мен се раздира, и мозайката се стоварва отгоре ми, и ме замайва за миг с пренатоварването на ума ми в мига, когато се опитва да я възприеме цялата.

Защото е огромна. Свързва повече части, отколкото човек обикновено може да обхване, и да осъзнае връзките им.

Била е скрита не от друго, а от самата себе си. От свое безцветно и разпокъсано присъствие, опошлено от думи, с които много пъти е описвано, до изтъркването им. Все едно да гледаш снимка на огъня в камината, направена със светкавица – уж е същият, но картинката е като избелена с белина, открояването и живецът ги няма.

Целите Балкани са планина до планина. И равнините им даже са планини, нагънати и разделящи ни, от историята ни и границите, които сме сложили помежду си. Граници, които един ден ще паднат, но все още стоят. И паднат ли, част от красотата тук ще изчезне – но ще я замени друга, и кой би могъл да каже коя е по-красивата? Да, никога няма да са съвършени – но това е единствената гаранция, че колкото и да търсим рая, никога няма да ни обземе нирвана, в която да искаме да останем завинаги. Името на която е смърт.

И в тези безкрайни балкански планини всички сме повече или по-малко едни и същи. Балканци. Паднат ли границите, ще го разберем, и може би ще си честитим нацията. Упорити и жилави, и за добро, и за лошо. Еднакво борещи се, еднакво възраждащи срутилото се и захвърлено, ако и да караме немити коли. Съграждащи вечното настояще на земята ни, свързало древността с войните й, и съвремието с границите му, и утрето каквото ще бъде, в едно. Както вчерашното дете, днешният младеж и утрежният зрял човек са едно, ако и различни. И както зрелият носи детето в себе си, така утре ще носим своето вчера в себе си – и за щастие, точно както за щастие някои хора запазват детето в себе си, дори ако се срамуват от това.

Любопитството, с което Тедо пълни гигабайт след гигабайт снимки, е същото, покатерило неолитните хора в Харамийската пещера. (Нищо чудно дори някой от тях да му е прародител.) Защото любознателността е по-силна от ядосаните мечки. И пламъкът, който свързва толкова различни хора в такава чудесна компания като нашата, е също част от него. И от това, че нашите различия всъщност не ни делят, а ни обединяват – не само защото се допълваме, а и защото са отделните части на едно цяло, зародило се и се създавало дълго време наедно.

Затова и отруденият и здравомислещ триградчанин е на гърба на монетата, на лицето на която е Петър Попара. Единият е другият, просто преживял различни неща. И дълбоко тайно в себе си отруденият човечец мечтае да се вози на файтон и да хвърля пари, а подир него да тича оркестър – а Петър Попара понякога тойничко подтиска мечтата за китна къщичка в красиво място, и избива комплекса със самохвалство и остапбендерство… И музиката на Брегович е създадена от същия дух, родил трудолюбивия родопчанин. Това е връзката й с Родопите – по неизбежност далечна, защото трябва да обхване твърде много неща. Както е далечен другият бряг на една и съща, но твърде пълноводна река – или другият край на твърде широката и дълга планина. Не толкова подобие, колкото другата страна на същото.

Всички тези неща са различни – както са различни цветните камъчета на мозайката. Но са части от едно цяло. И единственият начин да разбереш цялото е да разбереш, че то е едно, и че те са неговите различни, но неделими страни. Ако и връзката им да е трудно уловима, като пъргава пъстърва в поток.

Но именно затова е и най-вкусна, когато успееш.

След няколко остри завоя по стръмно нанагорнище колата излиза на равен път, и скалите наоколо се разтварят. В Триградската долина сме.

Долина е малко силна дума за свикналия на Софийското равно поле. Долчинка по-скоро, сгушена между безкрайните върхове на Родопите. Говори се, че тя е праобразът на Елинденя от “Време разделно”, както Дяволското гърло – на пещерата, в която Караибрахим хвърля баща си. (И филмът е сниман предимно около и в едно съседно село – Мугла.) А сигурно местната пъстърва пък е прототип на онази огромна пъстърва, в която Горан скрива ножа си. Невероятна е!

(Огладнял ли съм, или само така?)

Централната улица на селото, една от малкото асфалтирани, минава първо покрай джамия, след това покрай малка черквичка. Еднакво запуснати и неподдържани, сякаш и за двете се грижи един и същ, претрупен от живота и работата човек. Не съм вярващ, на моменти дори съм откровен атеист, но гледката ме натъжава. Уж хората се борят, уж виждат някаква надежда, уж насъбират по мъничко зад гърба и под краката си, а сякаш са загубили част от вярата си. Някаква трудно уловима, но съществена част.

Бум, бум, бум, бум, бум, ще си купя автомат…

Мостчето над Триградската река, което трябва да пресечем, е отнесено от поредното наводнение. Всъщност, стоманата и бетонът му стоят непокътнати – градени са така, че надали би могло да ги отнесе нещо по-малко от поток вулканична лава. Но първите два метра от грунтовия път след моста ги няма, сякаш са изкопани с багер. По-рано тази пролет топенето на снеговете съвпаднало с обилен дъжд, и веселото поточе под моста се превърнало в бучаща лавина, петнайсет метра широка и четири дълбока. Най-близките къщи били наводнени… Налага се да заобиколим през друг мост, малко по-надолу.

Домакинята ни, Елена, сякаш е знаела, че идваме – очаква ни пред къщата. Симпатично и пъргаво момиче, по планински свестен човек – здрав усет и широка душа в едно. Паркираме и се измъкваме. Тедо с огромно неудоволствие вади запълнената вече едногигабайтова карта от фотоапарата си, вкарва вътре една резервна половингигабайтова и преценява ще му стигне ли, докато Митко успее да разтовари другата на лаптопа си. Ваня се хвърля на помощ на Ани – малката се е събудила, и прави очарователни пируети на пътя. Усещам се, че я гледам, ухилен до ушите, и позасрамено се обръщам настрани.

Искам и аз такова дечко. Дори ако ще е толкова палаво. Всъщност, май точно такова най-много.

Гледката към красивата къщичка на Елена, и планинските върхове над нея е отново уникална и неповторима. Поглеждам апарата в ръцете си, след кратко колебание въздъхвам и решавам да се пробвам. Сменям батериите, вдигам го и се прицелвам. В мига на щракването внезапно целият обектив е пълен с нещо тъмно. Митко е направил геройски опит да ме заобиколи, докато се мъчи да настигне Аля, преди да е дотичала до торището отстрани. Успява и я вдига на ръце, докато тя весело пищи и рита. Щастлив баща… Ядосан на шега, вдигам апарата към тях и се прицелвам. Дръвчето отляво леко ми закрива образа. Правя крачка надясно, загледан през обектива, и се спъвам в мига на щракването. Успявам да не падна – но на снимката се вижда облачното небе, и малко от един комин.

… Багажът е разтоварен, стаите – разпределени. Великолепни стаи – неправдоподобно чисти за село, във всяка гори печка, Леглата просто те канят да заспиш, а в шкафа отстрани има цял куп резервни одеала. Усмихвам се, затварям очи и помирисвам чистия селски въздух. Ето това е място за почивка. Място, където не виждаш какво дишаш, за разлика от София, но го усещаш в жилите си. Място, където сънят е сладък като в приказка, където никой не те гони с никакви задачи, където бърнаутът е останал далече, в някакъв друг свят.

Излизам на улицата, още усмихнат до уши. И замръзвам. Отнякъде се носи родопска песен.

Едва уловимо, на границата на въображението. Сякаш в някоя съседна къща някой си слуша транзистор в стаята. Но въображението ми разтваря врати, и през тях песента разперва криле, отеква от околните върхове, и яхва вятъра. И полита с него, безплътна, но понесла в себе си родените от жива плът радост и болка, мъдрост и младост. И обгръща с криле света, както орел покрива гнездото си и както Кирлианово радиополе обвива живо тяло. Както дух се слива в едно с материята.

И както може би някой ден потомците ни ще тръгнат към звездите, оставили плътта назад, въплътени в схеми, изгравирани върху самото пространство. Но понесли своето минало. И родопската песен, вече материална точно колкото и както тях самите, ще е част от кръвта в жилите им.

Чудя се, случайно ли “Излел е Дельо хайдутин”, понесен от гласа на Валя Балканска и студените бразди върху алуминиевата плоча, и буйството на ракетните двигатели, лети в момента по-далече от всичко друго, създадено от човешки ръце, на път към звездите? Кой би могъл да каже – съвпадение ли е, или не?

И внезапно за миг в мен проблясва разбирането какво свързва в едно Брегович и родопчаните, и пещерите, и файтона с оркестъра, и… И отново изчезва, преди да смогна да го уловя и задържа. Няма го, точно както преди. Останало е единствено усещането, че го има, че е било известно и познато. Знанието, че то съществува, че интуицията на Яна е права. Но в какво беше?!

В къщата ме очаква пламъкът на камината, и веселата гълчава на компанията. Аля отново се подвизава, и събира симпатиите на всички околни. Мъча се да не се заглеждам много по нея, за да не ми личи колко завиждам на родителите й. Ани е успяла да открадне минути ценен сън в колата, и усмивката и безупречното й възпитание и внимание стоплят всекиго – ненатрапчиви, небиещи на очи, милостиви към околните, но безкомпромисно взискателни към нея самата. Ваня пък диша с пълни гърди, и говори и прави точно каквото й се ще – което обаче води пак до същото. Усмихвам се – благородническата титла може и да не се предава по тяхна линия в рода им, но възпитанието, и още нещо отвътре, определено да.

Яна пък се е съсредоточила в забавляването на Аля. Маймундилъците и на двете заслужават снимане, и Тедо се занимава с точно това. За момент и аз се изкушавам, после се отказвам. Сигурно и двете хич не биха искали по-късно да се видят така… И тъкмо да пъхна апарата в джоба, когато нещо привлича вниманието ми. Огънят в камината.

Не зная защо компанията реши, че точно мен ме бива да стъквам огъня, но някак все така става, че аз го правя. След като прибутвам боровите цепеници по-близко, за да съживя пламъка, се заглеждам. Камината е широка и тъмна, и пламъкът вътре весело играе, и създава странно чувство на уют. Някакво много старо, на стотици хиляди години, още откакто първите хора са се събирали около огъня, и са се радвали на топлината му. За да се превърне той с времето в извор на сигурност и спокойствие, почти като майчино присъствие. Сега разбирам защо толкова много телевизионни канали, които нямат програма за цяла нощ, я запълват със запис на горяща камина.

Вдигам апарата и внимателно се прицелвам. И през визьора, и на екрана пламъкът изглежда просто страхотно. Фоновете за екран, които съм виждал, ряпа да ядат! Предвкусвам каква страхотна снимка ще стане. Дълго преценявам и избирам подходящ момент, и накрая натискам спусъка, и поглеждам гордо екранчето.

Блааааах! Каква е тая помия! Защо снимката е като избелена с белина?! Защо пламъкът в средата едвам се различава? Каква е тая работа, така хубаво се виждаше на фона на тъмнината вътре! Какво става тук?!

Ядосан се прицелвам отново. Посбутвам борините, и изчаквам пламъкът да се надигне. Отново избирам подходящ момент, и щраквам. Снимката отново е като предишната. Този път обаче забелязвам каква е причината – умният фотоапарат се е усетил, че в камината е тъмно, и е пуснал светкавицата!

След половин час оглеждане откъде се изключва тази проклетия, и още няколко неуспешни опита, съм окончателно вкиснат. В този момент обаче Елена внася вечерята, и лошото ми настроени се изпарява като дим.

Винаги съм смятал, че България е световният лидер в областта на микроминиатюризацията. Просто я търсим където я няма, в електрониката, а не където я има – в ресторантските порции. Е, порцията пред мен е брутално опровержение. Шопската салата не само е направена на принципа “от всичко по много”, но и всичко е прясно, и великолепно съчетано. А след пъстървата с гарнитура направо се чувствам преял. (Което иначе се случва единствено когато отида на гости при майка ми – тя е абсолютно убедена, че разкладката на рота пехотинци представлява за мен дребен ордьовър. Какво да ги правиш, майки… 🙂 )

След още малко мотаене и сладки приказки идва време за сън. А сънят се оказва точно каквото съм очаквал – сладък и подкрепителен. Нещо, което в София е рядкост, не зная защо.

Събуждам се по кажи-речи обедно време. Приготвените за закуска мекици отдавна са изстинали, но и така са вкусни. Особено с домашните мляко, сирене и сладко. Компанията вече е потеглила към пещерите, но с Аля няма как да бързат много, а аз съм дългокрак – успявам да ги настигна още преди входа на дефилето. Разкошна гледка са, особено когато Аля внезапно спринтира по един мост без перила, и Ваня отчаяно я преследва. За съжаление, фотоапаратът ми не успява да се включи толкова бързо…

На входа на дефилето компанията се разделя. Ние с Тедо, Яна и Митко потегляме нагоре, по пътеката към Харамийската пещера. Те потеглят напред, аз изоставам малко. Докато се провирам през дръвчетата, за да потърся по-усамотено място, внезапно откривам величествен изглед. Отсрещната стена на дефилето е на трийсетина метра от мен. Долу, на може би над сто метра дълбочина – пътят, като лентичка между скалите. На също толкова нагоре – върховете на скалите. Е това ако не го заснема!

Допълзявам до ръба на скалата, хващам се за едно дръвче, и протягам фотоапарата над бездната. Миг преди да щракна обаче, дръвчето ме пита:

– Искаш ли да снимаш пътя от по-близо? Доста по-близо.

Естествено, това е казано на езика на изтръгващи се от пръстта корени. Моментално се отказвам от идеята, отпълзявам назад и се извинявам на дръвчето. В смисъл, затъпквам старателно пръстта около корените му, и я поливам, за да слегне. С което и свършвам за каквото се бях отбил. Снимката, уви, не се получава.

Тримата други вече са пред пещерата. Водачи вече са довели една група, и хората от нея се катерят един по един, завързани с алпинистки сбруи, към отвора на пещерата, на двайсет метра височина по отвесната скала. Единият тъкмо е прегърнал Камъка на любовта – това е единственият начин да го заобиколиш по пътя нагоре, оттам и носи името си. Чудя се как ли се е качил първият пещерен човек до тази пещера по склона? Без клинове, без въжета, без сбруи…

– С някоя ядосана мечка отзад – коментира Митко. – Надали е и усетил даже.

– А как ли е слязъл после? – включва се Тедо. – С някоя ядосана мечка отвътре? Я, заваля ли?

Вдигам глава. Над мен е надвесеният скален склон.

– Капе от скалата, отгоре.

Нова смяна на карта в апарата на Тедо, нови картечни серии щракане. След кратко обсъждане решаваме с Яна, че не ни се влиза в пещерата. С неудоволствие се смъкваме надолу по пътеката, и се запътваме към квартирата.

Обядът е пататник. Не прилича много на това, което съм виждал, но е неизменно вкусен. Този път количеството изглежда по-скромно, но след като приключвам с яденето, ми се спи от преяждане. По навик се замислям какво точно да подхвана, че да ме посъбуди, след това прихвам вътрешно. По дяволите, на почивка съм! Я в леглото…

Събуждам се кажи-речи навреме за вечерята. Пържола с пържени картофи и лютеница. От една порция биха излезли три-четири стандартни ресторантски. След вечерята купонът продължава – Аля и Яна си разменят обувките и ходят така наоколо, за буйно веселие на всички. Ние с Митко, като истински програмисти на купон, обсъждаме операционни системи и протоколи за връзка, и по този случай пропускаме голямата част от разговора на другите… Не е ясно кой точно от нас и Тедо предлага да се разходим, за да послегнем храната, но и тримата сме съгласни (и оплюти от женската част от компанията, но не ни пука от това).

– Накъде?

– Ами нататък по пътя. Никога не съм бил там. А вие?

– И ние. Ама в единайсет през нощта? Имаме фенерчета, де, ама все пак…

– Точно така е по-интересно!

Оказва се, че пътят се вижда дори без фенери и осветление, въпреки облачната нощ. Малко по-нататък забелязваме, че дори различаваме чудесно гледката наоколо – полета, гори, изоставени или недостроени сгради, потънали в мъгла планински върхове… Пейзажът вече няма нищо общо със скалните зъбери под Триград, по-скоро е като хълмист, зелени поляни и позагладени върхове. Вече сме близо до вододела, а Родопите не са алпийски тип планина, тук не е имало скоро ледници, които да раздерат и подострят скалите.

Разговорът тече весело (не на последно място заради непрекъснатите предупреждения кой в какво стъпил, преди да го види или надуши). Подминаваме една след друга осветени сгради – конна база, рибарник… След към час ходене стигаме до някакво село. Типично родопско крайно селце – сгушени по стръмен склон къщи, малки дворчета, тесни градинки, закрепени върху високи подпорни стени. Пълно мъртвило – всички спят, никъде не се чува куче да лавне. Като се замисля, тук надали се краде особено – селяните се познават, нямат скъпи неща, а до равнината пътят е дълъг и труден… Помотаваме се из селото, и потегляме обратно.

Докато вървим по пътя, отново имам усещането, че аха-аха и ще докосна и разгърна връзката между Брегович и Родопите. Вече усещам вътре в себе си, че тя е много по-широка от една планина и една музика, че включва много повече и по-разнообразни неща. Докато Митко и Тедо разговарят весело, мен сякаш ме тресе треска от желанието да разбера нещото, да обхвана цяло. Внезапно в ума ми блесва притчата на Саади за слона. По памет:

От Индия бил слон докаран морен,
и вечерта в кошара бил затворен

А през нощта, нали слон невидяло,
там всичко живо се събрало.

Един хобота пипнал с мисъл точна:
– Прилича на тръба той водосточна!

Ухото му докоснал с пръсти друг:
– Май одеало аз намерих тук!

А трети пък крака обгърнал само:
– Туй слонът ще да е дърво голямо!

Гърба четвърти тупнал: – Лъжеш, брат!
Тръба, дърво… Та слонът е креват!

А щеше ли да има спор горещ,
ако поне един държеше свещ?

Спор няма. И спорещи няма – ако не броим, че споря със себе си. Но това не ми пречи да търся свещта като трескав. Искам да видя какво е този слон, дето връзва Родопите и Брегович в едно.

– В Родопите слушам Брегович – казва Яна, докато пъхва със свободната от кормилото ръка в автокасетофона касетката с “Ъндърграунд”.

Пътуването наистина тече по-весело под звуците на “Калашников”, “Месечинка” и останалите шедьоври. Надали друг освен балканец би създал оркестър от типични преносими джангър-инструменти, би го кръстил “Оркестър за сватби и погребения”, и би сътворил подобно нещо с него. (Оп-паа, май създадох нова народност. Да ни е честита.) Като ги слушаш и гледаш носещия се под теб път, внезапно пред очите ти се появява кадърът от филма – Петър Попара и Марко пътуват във файтона, и оркестърът търчи подир тях и свири, а те хвърлят през рамо банкноти…

Добирането дотук не беше безпроблемно. Мостът при Стамболийски се оказа отнесен от Марица, този при Огняново – също. (И двата бяха ужасяващо паянтови. За щастие на българския народ, реките имат по-малко търпение от него.) Този при Хаджиево беше оцелял, пък за наше щастие. И ето ни, загърбили Кричим, пътуваме нагоре покрай Въча.

Крайната цел е Триград. Едно райско кътче – поне ако си турист там. И първата ми двудневна отпуска – събота и неделя – от пет години насам. Колегата ми Кирил (за приятели – Кико) ще ме покрие, ако някой клиент изреве на умряло. С нетърпение предвкусвам почивката.

– Скоро ли е язовирът? – обажда се Тедо от задната седалка. – Искам да го щракна.

– След тунела отпред – отговаря Яна.

– И аз ще снимам – намесва се Ваня. – Взех фотопарата на баща ми.

Яна възхитено вдига вежди, след това вирва нос и се ухилва:

– Аз пък съм без апарат, и не ми пука! Да му мислите вие!

“Вие” включва и мен. Въртя фотоапарата на Кико в ръце, и го гледам като индианец пишеща машина. Принципно знам как се снима, виждал съм на кино да го правят. Много лесно изглежда отстрани. Както и всичко друго на кино. Само дето не всеки е Джеймс Бонд, и умее да кара коли на две колела по греда над пропаст. Или да снима като профи.

Като начало си имах малко уроци на тема алкални и обикновени батерии – колко изтрайват обикновените (3 снимки). След това – на тема пъргавината на околните дръвчета, когато снимаш в движение. (Марица изглеждаше страхотно от моста – но в мига, в който щракнах, единственият осветителен стълб по средата му се пласира точно централно на снимката. Размазан от движението, така че да закрива всичко красиво.) Изобщо, както има компютърно несъвместими хора, така май има и фотоапаратно несъвместими.

– Уаааау! – изтръгва ме от размислите гласът на Тедо, и картечно щракане на фотоапарат. Стоим на пътя, който минава точно по стената на язовир “Кричим”. От едната страна – язовирът, и околни планински склонове, с потънали в мъгла върхове. Да имах някой излишен милион, вече да съм отворил филмово студио, и да снимам фентъзи и мистика на такова място… От другата страна – реката долу, като тънка лентичка. От над седемдесет метра височина. Над нея – древен мост, все едно играчка.

Ани и Митко са спрели от другата страна на пътя. Две и половина годишната Аля си е поотспала дотук, и с настървение се пробва в новата игра – “Как да разсеем мама и татко, и да се хвърлим под първата минаваща кола”. Този рунд го губи, на цената на ручейчета пот по физиономиите на родителското тяло.

Ваня също не си губи времето – макар че май повечето отива по хилядите настройки на супер-нещото, набедено да е фотоапаратът на баща й. Яна гледа весело моето оръжие. Щраквам няколко снимки, които после ще разсмиват дори начинаещите, и продължаваме.

Автомобилчето на Яна се оказа направо перфектно и за дълъг път. Миниатюрна Сеат Ибиса, уж градска въшка, а напълно комфортна за четирима едри хора, с немалък багажник, и 140 в час направо не се усещат. Завиждам й с най-черна завист. Но пък моята стара дама си е моя, помислям си, и усещам топлина – като от позастаряла, но вярна съпруга, която събужда щастие в сърцето ти, дори ако е заобиколена от куп лъскави мацки… Сега ме чака на паркинга в София, немита, нечистена, недоремонтирана… Следващата събота или неделя задължително ще ти отделя поне час, количке. И ти още можеш да си чистичка и стегната.

От поредния завой се вижда стената на следващия язовир – “Въча”. Гледката е просто невероятна. От следващия ще е перфектна за снимка, преценявам, и приготвям фотоапарата. Вдигам го, прицелвам се, и… Къде е изображението?! Включен? Включен. Нещо пипал? Нищо. Бърз оглед – по дяволите, предпазният затвор (или както там се казва) на обектива не се е отворил! Докосвам го с пръст – отваря се с щракване. Отново вдигам апарата… Уви, късно. Стената вече е прикрита от израсли на ръба на пътя дървета и храсти.

Спираме и отиваме до стената. Пак снимки. При погледа надолу Тедо се дръпва неволно назад. Ваня се подсмихва – синчето не е безумно луда глава, и толкова по-добре, поне за една майка. Иначе определено не е страхливец. Все пак стената е над 140 метра висока, доста повече от телевизионната кула в София. Най-високата на Балканите е. Още две-три утешителни снимки в моя фотоапарат, по няколко десетки в тези на Ваня и Митко, и няколкостотин в този на Тедо. (После ще се окаже, че стената надолу съм хванал накриво и не на фокус, а язовира в другата посока – в контражур и с много лоши светлинни ефекти от пробилото за миг мъглата слънце.)

Язовир “Въча” – това са 18 километра през планината. На завоя му при Чилингир чешма (и луксозното заведение мутренски тип, простряло се около нея и прикрило я) направо ми секва дъхът. От ъгъла на завоя навътре се издават два дълги и тесни полуострова, покрити с гора. От отсрещния бряг, точно между тях, се вдава трети, още по-дълъг и тесен, и на два-три метра от върха му голяма скала стои сред водата. Нежното свежо пролетно зелено на гората на фона на дълбокото синьо на водата… Ако това беше филм, залата щеше да освирква и да вика: “Уууу, откъде пък го съчинихте толкова измислен тоя пейзаж!”. Красиво е направо до болка.

Е, има и какво да го загрози. На сума ти места из язовира върху понтони плават изящни къщички. И те са красиви, спор няма, ама развалят красотата на природата. А на едно място е направо цяло градче, понтони и зеленина в саксии, и парцелирани места за къщета върху понтоните. Повечето – празни. На мостчето, което ги свързва със сушата, табелка “Вход за външни лица абсолютно забранен!”…

Спомням си някои имена на хора, държали или държащи и сега такива къщички. Някои от тях вече затворници. Други още на свобода, неясно защо. Абе, вместо да пишете “Вход забранен”, защо не напишете имената им? Всеки нормален човек ще се погнуси дори да приближи…

Както и да е. Не ми е известно там да се срещат свестни хора, но може и да има. Нека не слагам неизвестните в един кюп с известния боклук. И най-вече, нека не си развалям настроението. Тръгнал съм да си почивам.

След язовира е Михалково. Прочутата естествено газирана минерална вода. Чудесна срещу фосфатни камъни в бъбреците, добавя образованието ми. А иначе – обикновено родопско селце. Което ще рече красиво.

В ушите ми звучи пак Брегович. Какво, по дяволите, общо? Сякаш са антиподи. Шмекерите и веселяци от “Ъндърграунд”, и изгърбените от работа хорица на родопските села. Полу-циганската жизнерадостна музика от филма, и протяжните тъжни родопски песни, създадени, за да събуждат хилядогласното ехо на безкрайната планина, и да го развяват наоколо като волен вятър. Закачливите пародийни текстове, и “текстовете” на родопското ежедневие – наредби на кметове, комюникета на “Гражданска защита” при бедствия, споделени разговори и мъки на силни, но притиснати от живота планинци… А сякаш са едно. Защо ли?

Бум, бум, бум, бум, бум, ще си купя автомат…

От Михалково нагоре, чак до Девин, кипи строеж. Хидровъзел “Цанков камък”. Тук ще има още един язовир. И ВЕЦ. И гребна база. Още поминък за хората. Частици природна красота изгубени завинаги. Други – изникнали на тяхно място. Кой би могъл да каже – печелим ли повече, или повече губим? Не зная…

Девин. Прочутата минерална вода. Столицата на долината на Въча. Градът, който получава за ремонт на улици колкото София (или по-точно, София получава колкото него – толкова пари и за неговите улици няма да стигнат да се ремонтират). Профучаваме покрай него набързо – чака ни Триград. И поръчаната по телефона вечеря – пъстърва с гарнитура.

След Грохотно на пътя стои табела – “Гранична зона”. Позабравена и все по-ненужна за последните 15 години. И за присъединяването към ЕС не зная дали съм за или против. Голяма промяна е. Страшно много плюсове. Страшно много минуси. Засега като че ли съм една съвсем лека идея повече за – но дори дребна промяна в баланса може да обърне мнението ми… Да видим.

Приготвям се да щракна красив планински склон отсреща. Хващам го във визьора, сляп и глух за околния свят. Няма как, това е начинът да се съсредоточи човек истински. Зен. Да се слее с нещата, да стане едно с тях, за да ги постигне истински…

В мига, в който пръстът ми натиска копчето, главата ми дрънва наполовина в стъклото, наполовина в таблото отпред. Закъсняла с миг, нахлува и изключената от съзнанието ми околност. Щур “безсмъртен” с луксозно возило отсреща, решил да се прави на велик точно в мига, когато в нашата лента на пътя има огромен паднал от склона камък. Яна е успяла да избегне катастрофата на милиметър, на цената на резки спирачки и маневри… На снимката се виждат, хванати кристално на фокус, обувките ми.

Май нещо засега не постигам зен достатъчно добре. Води до цицини.

След Грохотно е Тешел – почти символично като размер селце. Тук Триградската и Буйновската реки се сливат във Въча. Ние продължаваме нагоре покрай Триградската. Скалните склонове отстрани стават все по-високи, ту се раздалечават, ту се събират все повече. Наближаваме Триградското ждрело.

За миг мярвам отляво, отпред на склона, красив водопад. В миг стъклото е свалено, фотоапаратът – вдигнат над колата, обърнат наляво и щракнат. Прибирам го гордо. На снимката се вижда планински склон, покрит със зеленина. Ако човек знае точно къде да гледа, може на едно-две места да различи през нея намеци за падаща вода. Докато сваля стъклото, зеленината е прикрила водопада. Чудя се, дали тези ефекти не могат да са от полза някак на военните? Някое и друго летище или пристанище съвсем спокойно сигурно могат да бъдат скрити някак така, та помен да не се вижда от тях.

Ждрелото! При опита да видя върха на скалните стени наоколо усещам наченки на шипове във врата си. Поне сто-двеста метра разстояние ширината му е колкото една здраво притеснена река плюс една лента път. След това реката изчезва, но ждрелото си е все така тясно. Отдясно се разширява за момент – площадката пред входа на Дяволското гърло. Няколко резки извивки стръмно изкачване – и излизаме от него в Триградската долина. Отляво, високо по склона, се намира пък Харамийската пещера.

Месечинка, месечинка… Родопите и Брегович? Желязна интуиция имаш, Янич. Части от едно цяло са. Но какво? Всякакви фрази, съдържащи форми на “балканско”, ми се струват изтъркани до неточност и невярност. Къде се напасват? Какво ги свързва? Парчета от едно цяло ли са? Или различни, но допълващи се камъчета от една мозайка?…

А пък на мен ми се приспива. Ама не, не тогава и там, в колата до ждрелото, а тук пред компютъра, докато пиша това объркано подобие на пътепис. Така че ще оставя продължението за някой друг път.

Времето ми напоследък е все по-малко, а блог-спамът, който трябва да чистя – все повече.

След като смогнах да си ъпгрейдна блога, най-напред помислих няма ли как да си спестя чистенето на спам. Имало е дни, когато съм намирал по над 500 спам-коментара (с по 2-3 редовни примесени вътре, които трябва да се издирят и пуснат). Ай сиктир!…

Най-лесното решение – да си сложа някакъв вариант на capcha – не ми хареса. Като минимум, Интернет се ползва и от незрящи – познавам поне един такъв, и съм щастлив и горд, че този човек понякога хвърля око на блога ми. А плъгин за WordPress, който да смогва и да чете числата на глас, не съм забелязал.

Мислех си и за най-очевидния хак – да прекръстя php скрипта за пускане на коментари, и да сложа на негово място един фалшив, който само да сканира за URL-ове пусканите там “коментари”, и да ги блаклиства автоматично. Проблемът е, че спамерите се сещат и за това – доста често намирам спамерските URL-ове примесени сред обилно количество редовни. Известни, или по-малко известни. Така че се отказах.

Пробвах за всеки случай отначало нещо простичко – lr2spam. Добавя случайно генерирано скрито поле в страничката за писане на коментара, и проверява дали съдържанието му бива връщано обратно. Уви, изглежда доста спамботове са достатъчно интелигиентни – спамът ми намаля, но не твърде съществено.

Най-накрая реших да пробвам стандартно пристигащия с WordPress плъгин Akismet. (Отначало ме отблъсна идеята, че трябва да се регистрирам в wordpress.org, за да получа WordPress API key – той е нужен, за да се ползва плъгина със сайта на Akismet.) Работата му се оказа обаче доста добра – до момента няма нито една грешка в преценките дали даден коментар е спам, или не! А и много лесно може да се помогне преценките му да бъдат коригирани, като отбелязвате дали нещо е спам, или не е, на ръка – така учите системата му.

Надявам се този ми опит да бъде полезен.

(“Днес цял ден четох блогове”)

Не беше цял ден, но половин час четене напоследък ми се вижда сщо толкова. Прегледах куп неща, които съм изпуснал на времето. Някои определено си заслужават.

Като начало, смята ли някой скоро да ходи на екскурзия до село? Ако случайно не сте го получили по пощата, ето ви от блога на Таня един ценоразпис за селски туризъм. Струва си веселбата.

А ето и нещо напълно сериозно – призив на Йовко Ламбрев за подкрепа ма използването на свободни формати за информация от държавната администрация. Бих призовал всеки да го подкрепи; аз също ще го направя.
И нещо от блога на Антония – едно четиво на тема политическа коректност, и продължението му. Смешно или тъжно – решете си сами.

Толкова за днес.

Напоследък “генералът” е усилено дискутиран. Спрягат го за всичко – като се почне от бъдещ президент или министър-председател, та се свърши с бъдещ затворник или застрелян. (Лично мнение: едното в България предполага другото.)… И най-вече спорят за или против него.

Моите 2 ст.:

Когато Б.Б. навлезе в политиката, мислех, че е просто тъпа и проста мутра с амбиции. Ходещо олицетворение на чалгаджиите. Символ на мечтите на простаците за “силна ръка”, която да оправи… какво? С една дума – поредният Жорж Ганчев. (Кой беше този ли? Добър въпрос. На добри изводи навежда.) И съм убедил не един познат да не гласува за него.

С времето си промених мнението. В едно отношение. Вече го мисля не за тъпа и проста мутра с амбиции, а за хитра и проста мутра с амбиции.

И вече смятам да гласувам за него. Поне ако се кандидатира отново за кмет на София.

Защо ли?

Като начало, защото се оказа що-годе приличен кмет. Целият общински съвет, и леви и десни, непрекъснато го цака, за да подреже политическата му кариера. Пречат му като за световно, в абсолютно всичко. Но въпреки това улиците са по-закърпени, отколкото при всевластния Софиянски, и проблемите се решават – или поне опитите за решаването им не са само за замазване на очите… С една дума, простата и амбициозна мутра се оказа нелош кмет. Може би най-добрият, който София е имала от промените насам.

Според мен, именно защото е амбициозен.

Бойко Борисов не е част от старата политическа мафия, и тя го гледа изотгоре. Не е съгласна да му даде друга роля освен тази на бушонче, както на всички публични политици досега. Той обаче иска да е шалтерът, и на по-малко не се съгласява. Командир на преторианска гвардия, твърдо решен да стане император.

Да, ама мафията не е съгласна. И бат Бойко е принуден да заложи на единствения достъпен коз – демокрацията. Все пак, политиците вече ги избират хората. Който е кадърен, току-виж го подкрепили. Йоан Костадинов в Бургас, Лечков в Сливен, русенската синя кметица го доказаха, поне докато работеха истински. Значи има как.

Ще бъде ли достатъчно хитър, за да изчака един-два мандата, и да хване широка подкрепа отдолу? Ако не, ще се провали по пътя към върховете. И ще е за щастие, защото държавата ни е на тоя хал именно от лакоми тъпанари. От пилешки мозъци, дето така и не разбраха, че свястната работа е начинът да се превърнат от бушончета в шалтери. Ако ще се освинва, по-добре да е само в София.

Ако се окаже достатъчно хитър обаче, ще успее. Иван Костов не успя да стане новият Стамболов, но Бойко Борисов има този шанс. Ключът към него е постепенността. Ако не бърза към върховете, хем няма да е демонстрирал отблъскваща лакомия, хем ще има време да създаде широки и здрави позиции. Не са трудни за създаване – хората не са слепи, и виждат кой работи истински. И ще му трябват – мафията ни няма да се сдаде лесно, тя контролира медиите, и т.н.

Досега генералът винаги се е оплаквал, че би работил чудесно, но му пречи някой над него. И не беше лъжа – преди Петканов, сега общинският съвет. Е, време е да му поразвържем ръцете. Ако на тези избори хората му вземат общинския съвет, Бойко Борисов ще може да оправи София много добре, ако го иска. Така че това ще е лакмусът за него.

След един, може би два успешни негови мандата като кмет, партията му ще има отлични шансове за абсолютно мнозинство в парламента. (Всъщност, ще му трябва и сериозен резерв – с гаранция част от хората му ще се окажат подставени лица на противниците му, те имат много опит с този номер.) Има ли го, ще може да смаже старата мафия и да си разчисти пътя към трайно оставане във властта. И в историята.

Ще стане ли от амбициозната мутра първият истински съвременен български държавник? Звучи странно, но е възможно. И ние също можем да помогнем за това. Като преценяваме действията му, и го насочваме с гласовете си в правилната посока.

Лично за мен преценката е проста. Ако Бойко реши да изчака един или два мандата като софийски кмет, и да съвземе и оправи София реално, това ще е сигурен белег, че този човек става за държавник. Да, сигурно от хитрост, а не от идеализъм. Но върши ли добра работа, причините са по-малко важни. Особено във времена на отчайваща липса на държавници… Така че, бори ли се пак за кметското място, с чиста съвест ще гласувам за него.

(Може ли и в този случай да се осере, когато се качи нависоко? Може, естествено. Никога не е късно човек да стане за резил… Но поне ще има възможността да не се осере. Ако заслужи да се пробва, ще му помогна.)

Реши ли обаче домаслен-недомаслен да се катери по стълбата, ще е доказал, че освен амбициозен е и глупав, и по нищо не се различава от другите политикани. Е, съжалявам, но още от същото не ми трябва. Така че, кандидатства ли за парламента още отсега, ще гласувам веднага срещу него, пак с чиста съвест… Това е първият критерий.

Има и други критерии. Бях любопитен например дали ще реагира на сигнала на Вени Гюрова за безпардонното грабене на земя в Докторската градина. Тя обаче се справи и сама, по начин, който спечели възхищението ми – и за срам и позор на всички “аз сам какво мога да постигна?”. Браво, Вени!… Битката още не е свършила – но е удържана ключова победа. Браво!

А за Бойко Борисов има още предостатъчно възможности за доказване. И се надявам да пиша, или чета по блогове и други медии, все по-често за тях. За да може той да докаже какво представлява. И дали заслужава да остане в българската история като вторият Стамболов, или като вторият Жорж Ганчев.