Grigor Gatchev - A Weblog

– Пълна колекция на Битълс? Трудно. – Два реда снежнобели зъби пробляснаха в усмивка. Две години вече бяхме състуденти с Олушола, научил се бях да му вярвам. По-свястно момче е от повечето българи. – Може би само от Теми.

– Кой е Теми?

– Много сериозен мъж. Отиваш еди-къде си…

Забавих се малко по пътя, защото се отбих да свърша една… много голяма глупост. Адресът се оказа обикновен панелен апартамент. Когато звъннах на звънеца обаче, обикновеното свърши – вратата я отвори нещо, излязло от комиксите. Метър и деветдесет и пет, с мускули като дини, черен като катран, и с племенни белези по лицето. С копие в ръцете би изглеждал по-страшно, отколкото повечето ми познати с автомат. По дяволите, и без копие даже си изглеждаше страшен.

– Влизай, влизай – покани ме великанът така радушно, все едно му бях несрещан скоро роден брат. – Музика ли търсиш?…

– Да. – Българският на Олушола също беше много добър, но този на Теми беше перфектен. – Аз… такова…

– Нещо изглеждаш недобре. – Внезапно погледът му стана загрижен. – Някакви неприятности?

– А, няма проблеми…

Теми не каза нищо, но погледът му се впи в мен като свредел. Направо не разбрах как казах:

– Обраха ме току-що.

Теми отново не каза нищо, но въпросът беше абсолютно очевиден.

– Към хиляда лева…

Черната маса срещу мен внезапно се преля от лявата ми страна. Нямам никаква представа как успя да се промуши покрай мен и стената, без не само да ме докосне, но дори да създаде усещане за навлизане в личното пространство. Движеше се, все едно тече вода. Пътем буквално всмукна обувки и яке от закачалката, и се вля в тях:

– Да тръгваме.

– Къде?

– Да го намерим.

– Как ще го намерим? Та аз само го мярнах…

– Такива си имат район, и винаги се връщат в него, да търсят още жертви. Ще се скрием някъде там, ще ти намеря как, и ще ми го покажеш. Другото го остави на мен.

– Теми, такива винаги или носят оръжие, или имат въоръжени помагачи! Ще те осакатят!

Теми се обърна към мен. Не светкавично – нямаше никакво усещане за бързина, дори за движение. Просто в единия миг беше с гръб към мен, в следващия – с лице, все едно гърбът и лицето му се бяха прелели едно през друго.

– Надали ще са повече от трима-четирима. Толкова са играчка.

– Играчка?!

Теми отново се плъзна покрай мен като безплътна сянка. След миг вече беше в другия край на коридора, на три крачки разстояние. Ръката му замахна и прогони небрежно две-три мухи, кацнали в слънчевото зайче върху стената. Преди да разбера какво става, внезапно светкавично движение на другата пресече въздуха. Дланта й се разтвори – на нея лежеше смачкана муха. Уловена в полет.

– Бавни са, и са слабаци. Да вървим!

Аз обаче вече бях успял да се окопитя.

– Не, Теми. Хиляда лева лесно мога да прежаля. Но това да осакатят някой, който е готов заради мен да иде да се бие – не. Няма да ти кажа къде беше… Дойдох при теб да търся Битълс. Имаш ли пълна колекция?

Теми ме гледа изпитателно секунда и половина. След това обувките и якето като че ли сами се оказаха по местата си, и той се промуши покрай мен и влезе в стаята отляво.

– Олушола ли ти е казал за мен? Или Алекс?

– Олушола.

– Предай му специални поздрави. – В ръцете ми се оказа черна найлонова торбичка с касетки. – Не мога да намеря описанието, ама ще ти го пратя по-късно.

– Благодаря ти! Колко стру…

– Нищо. Днес са те одрали достатъчно. Ти не казваш къде – аз не казвам цена. – Усмихна се, и грамадните му ръце сякаш без докосване ме обърнаха към изхода, безапелационно. – Идвай по-често, ще се радвам да сме приятели…

Африканците от зоната между Сахел и тропическите джунгли притежават вероятно най-добрата генетика в човешкия вид – физическата сила, пъргавината и рефлексите им далеч превишават тези на повечето други хора. Физиката на Теми обаче беше феноменална дори за тази популация – по-късно научих, че той може с една ръка да вдигне и метне на рамо стокилограмова щанга без никакво видимо усилие. Не зная какви са сънародниците му като хора, но той и като личност беше същото – скроен като бог.

– Той е такъв – весело отбеляза Олушола, когато му разказах историята. – Нали ти казах – сериозен мъж. Прибери си парите. И да му ги занеса, няма да ги вземе.

– И щеше да иде да се бие с улична банда крадци заради човек, когото вижда за пръв път?!

– И хич да не го е виждал, ще иде. Не знам дали знаеш – Теми е принц.

– Тоест?

– Син е на краля на племето им. Това означават белезите му… Но не е наследник на титлата, така че е обикновен член на племето. Там няма кралски фамилии и благородници като в Европа. Има крал, и племе.

– Искаш да кажеш, че всеки от племето им би се застъпил за мен така?

– Не всеки, но Теми няма как иначе. Обикновен е, ама е син на краля – опозори ли се, опозорява краля. Така е възпитан, и ще е такъв, докато е жив.

– Хм… Значи наистина е принц. Не по титла, а… по заслуги? По дух?

– Нещо такова. – Олушола присви очи. – С титлата се раждаш или не, но другото си го правиш сам, и няма как да ти го вземат.

Виждал съм после Теми само два-три пъти, все по негова инициатива – не ме беше забравил. Беше ми страхотно симпатичен, но се срамувах да се мотая около него. Усещах, че ще мине дълго време, преди да стана достоен за компанията на подобен човек.

Когато за последен път чух за него, Теми беше диджей някъде в Лондон. Нямам представа дали е бил успял, или не. Но съм сигурен, че е щастлив. Такъв човек просто няма как да е нещастен.

Интересен ми е паралелът с него и Сали. Единият – роден в най-черната и мръсна дупка, която може да съществува, минал буквално през ада, и станал на цената на хиляди мъки човек. Другият – роден в семейството на крал, и лишен от титла и всичко, изкарва си хляба със забавляване на хората, но останал принц вътре в себе си…

И двамата бих нарекъл благородници на духа – да, и Сали циганина, без колебание! И двамата бих се гордял да поставя сред учителите си. И ако успея един ден да постигна това те да не се срамуват, че съм се учил от тях, ще смятам живота си за осмислен.

Защото знам с какво се постига това.

– Григоре, абе да знаеш случайно някакъв нов начин да се регистрира XP?
– Ти какво си пробвал?
– Първо минавах с командата от javascript, ама я запушиха. След това махах Genuine Advantage Add-on-а през Manage Add-ons. Те и това запушиха, ама ми показаха един номер с Group Policy, дето го отпушва. Ама отскоро и той вече не върши работа!
– Доколкото знам, вече са го вградили директно в кода на Add-on Manager като изключение. И към момента не ми е известен начин да се заобиколи.
– (цензурирано цензурирано цензурирано цензурирано…)
– Знаеш ли, мога да ти предложа начин, който ще ти реши проблема с регистрацията завинаги.
– Да си купя уиндоуса ли? Как ли пък не?
– Защо? Би могъл да си го позволиш.
– По тая логика, трябва да си купя и офис пакета, и всичко останало. Хиляда долара ще са ми доникъде. И при всяка нова версия – пак. Ти луд ли си?
– И на този проблем имам решение. Без да дадеш нито стотинка.
– Стига бе! Ако можеше така…
– Линукс.
– Глупости! Ще си зарежа аз уиндоуса, и ще пиша някакви екзотични команди като в ДОС едно време. Знаеш ли точно кога ще го бъде това?
– Знам, разбира се. Няколко дни след като уиндоуса ти престане да работи, ако не го платиш.
– (цензурирано ЦЕНЗУРИРАНО ЦЕНЗУРИРАНО…)

Почти всеки компютърджия води подобни разговори ежедневно. Защо този ми направи впечатление ли? Заради един друг разговор, който водих със същия човек преди седем-осем години. Ето го, по памет:

– Програмите стават все по-трудни за крадене напоследък. Погледни – разни серийни номера, кодове, проверки…
– И какво? Григоре, ти си параноик. Ще си крадем серийни номера до края на света.
– Може да измислят нещо друго, дето да е по-трудно за крадене.
– А пък хитреците ще откраднат и него. До безкрай.
– Кой знае… Всеки един откраднат Уиндоус, примерно, е загубени пари за Майкрософт. В световен мащаб това са милиарди. За милиарди много неща се правят…
– Глупости. Как ще те хванат Майкрософт, че използваш краден Уиндоус в къщи? А?
– Идея си нямам, ама може да има как. А има ли как, за толкова пари…
– Никога няма да го направят, по една проста причина – преследването на индивидуалните потребители ще струва десетки пъти повече пари, отколкото загубите от краден софтуер. Колко струва Уиндоус? Петдесетина долара? Григоре, що си не гледаш медицината, ами се занимаваш с неща, от които не разбираш?

Вече знаем как свърши този спор, и хич не се радвам, че излязох правият. Ако съм бог, и трябва да накажа някого, ще го направя пророк, на който другите да не вярват… Въпросът обаче е къде сбърка познатият ми. Защо толкова очевидната му логика сгреши.

Защото не си беше направил простата сметка. Сто фирми с по двайсет Уиндоуса всяка правят един милион долара. Един милион потребители с по един Уиндоус всеки правят обаче петдесет милиона долара. Или, ако сте биолози: с какво се хранят най-големите животни на планетата, китовете? С планктон. Дребосъчета, дето не се виждат с просто око. Само че достатъчно от тях нахранват чудесно стотонния бегемот… Така че Майкрософт са научили важния урок – това да ядеш риби може да те направи акула, но ако искаш да порастеш до кит, се ориентирай към планктона.

Защо разказвам всичко това ли?

Знаете ли кой е Сергей Минаев? Доскоро само бях чувал за него случайно – популярен напоследък руски автор.

Представителите на EMI в Русия обаче са разбрали кой е.

Както точно се е случило, ще разберете ето тук. Човекът е казал нещата направо, с точност и проницателност, от които разбирам защо е популярен.

… А аз си спомням как преди време пуснах тук един превод, под заглавието “2018”. Каква ти 2018?! То в 2008 вече не зная какво можем да очакваме!Особено, както казва Минаев, ако имаме глупостта да ИМ позволим да ни яхнат.

Да, засега гонят само богатите – точно както Майкрософт навремето гонеха само фирмите. Как мислите обаче – много време ли ще мине, преди и те да се досетят, че има как да порастат и по-големи от акули? (Или да го видят от Майкрософт или друг досетил се?)

Няма да цитирате книги и поезия ли? Пробвайте. Колко по-сиво ще стане ежедневието ви (ако не сте илитерати) е друг въпрос. Пробвайте, за да видите дали ще успеете. Кажете нещо (на английски, че там базата за търсене е най-голяма), и след това го потърсете в Мрежата. Бих се изумил, ако не го откриете някъде, защитено вече от авторско право – и това при положение, че Google Books още не е активен! В момента, в който изказвате мнението си за съседката, вие цитирате незаконно книгата Х на писателя У. И книгата, и писателят – световно неизвестни, но с авторски права. И агенцията, която държи правата на Х, е в правото си да ви разори по съдебен път.

Невъзможно? Скандално?… Сметнете колко пари могат да се извадят от това, и после ми кажете, че е невъзможно. Погледнете какво се случи с bezmonitor.com заради буквално жълти стотинки – и ми кажете какво НЕ би се случило заради примерно един милиард евро. Или десет милиарда. (Това в България – за целия свят сумата вероятно би била толкова трилиона.) Невъзможно ли?! Най-лесното на света е!

В заключение, две горчиви гатанки:

Що е поданик?

Гражданин, който е сметнал каквото и да било за по-важно от борбата за правата си.

А що е роб?

Поданик, който не си е поправил грешката от предишната гатанка.

Честито… граждани!

Един брадат и остроезичен княз на смеха казваше: “Светът е оцелял, защото се е смял!” И може би това обяснява какво и как е закрепило в човешката еволюция смеха. Но все пак – откъде произхожда той? Как се е появил, и как се е превърнал в може би най-истинската и велика от човешките емоции?

В животинския свят смехът не съществува (с изключение на домашните кучета – и при тях се смята, че свързването на тази гримаса с радостта се е получило в резултат на селекцията от хората). Ако видите дори човекоподобна маймуна да ви се усмихва, не мислете, че ви се радва. Това всъщност е озъбване, и е сигнал в най-добрия случай за омраза, а в не най-добрия – предупреждение, че ще последва атака! (Ако това е тристакилограмова горила, е полезно да се усетите навреме…)

Откъде тогава е произлязъл смехът? Отговорът е колкото невероятен, толкова и очевиден – именно от това озъбване.

Маймуните го използват в два случая. Първият е унаследен още от по-древните стадни животни. При него някой по-високо в йерархията се зъби на някой по-ниско в нея, като проверка на взаимното им положение. Озъбването е отправена заплаха. Ако другият приеме предизвикателството, следва схватка! Ако обаче се откаже, йерархията в стадото е потвърдена без разход на сили и проливане на кръв. Стадо, което има този механизъм, е по-жизнено и силно като цяло, и печели еволюционното съревнование срещу стадата, които го нямат.

Вторият механизъм е по-интересен, и е като цяло специфичен за приматите. При него цяла група се зъби на някой – като правило по-слаб. Присъединяването към групата те кара да се чувстваш на страната на силните, дава ти спокойствието, че лошото отношение е насочено към някой друг. А също и изгражда в групата полезни социални връзки – сплотява я срещу бъдещи проблеми. Тук поддържането на йерархията вече не играе толкова голяма роля – тя подрежда индивиди, не групи. Груповото зъбене отшлифова по-фини социални механизми.

Как ли са стоели нещата при питекантропите? Бих се опитал да предположа. Наоколо има предостатъчно хора, които не са еволюирали много далеч от това звено – според мен те са добри модели.

При тях смехът задължително приема формата на присмех или подигравка. Силният, или групата, се присмива и подиграва на слабия. Всякаква форма на смях по техен адрес се приема задължително като форма на агресия, и се посреща подобаващо. Еволюцията е добавила втора сигнална система, и така е позволила зъбенето да премине от гримасен в словесен вид, но не е променила нищо в същността му. Сравнете един бабуин, който се зъби на по-нископоставения, и на моменти демонстрира посягане за захапване, и един простак, който се подиграва на някой слаб, и на моменти откровено го псува…

Формалната същност на смеха не се е променила от питекантропите насам. Ние винаги се смеем на някого, присмиваме се на определен обект. Разкажете какъвто искате виц, смешка или лаф, и мигновено ще забележите към кого е насочен присмехът. Много рядко се смеем единствено заради силата на радостта, която изпитваме. Маймуната вътре в нас продължава да си личи…

Но вече не сме питекантропи (поне повечето). Еволюцията се е потрудила да изчисти нещата, и е добавила начини да “обеззъбим” още малко смеха.

Първият начин е използването на втората сигнална система, за да позволи абстрактен обект на присмеха. Когато разказваме виц за пияници, ние се смеем на абстрактния алкохолик, а не на някой конкретен. човек. Ролята на присмеха за поддържане на йерархията вече е отпаднала. Групата се сплотява от смеха – но вече само чрез положителния му ефект.

Друг начин е смехът над себе си. Преведен в маймунско-питекантропски термини, той казва: “Аз съм толкова силен, че не ме е страх дори да се присмивам над себе си. И с тази слабост пак съм по-силен от заплахите.” Затова и обикновено схващаме хората, които се веселят и над себе си, и не се обиждат, като силни – дори ако са очевидно по-слаби от нас. И симпатични – защото маймунката в нас иска да се присъедини към по-силния… В същото време, когато някой се шегува със себе си пред нас, той ни казва и “Имам ти доверие, че няма да използваш отстъпването ми, и да ми се нахвърлиш”. А доверието също привлича, особено когато го оказва някой силен.

(Разбира се, когато някой се прави на смешник, за да се подмаже на по-силните наоколо, това най-често не му носи нищо освен презрение. Но това вече е друга тема.)

Всичко това допринася малко по малко смехът да се изчисти изцяло от заплашителния, йерархичен елемент, и да се превърне в израз на чисти положителни емоции. Първоначално това става чрез обществото, което ни учи да го използваме по този начин. След това с времето влиза в нас и на биологично ниво – бебетата се успокояват и радват от усмивка, докато малките маймунчета се плашат от нея… Човешките групи вече биват сплотявани чрез смеха от взаимните положителни емоции, а те са по-добър сплотител от страха и командата. И се учим да определяме йерархията в обществото си не чрез зъбене, без значение през коя сигнална система, а чрез положителна оценка.

Ето как постепенно, тихо и кротко извървяваме пътя от маймуната към човека.

Който пък е част от един друг път – от калта към звездите.

Откакто гледах “Карибски пирати”, този момък направо ми напълни душата. И днес, като гледах един рекламен афиш, се сетих за него. Ако и втората серия е също толкова готина, ще е живо удоволствие.

Защо всъщност Джак Спароу е толкова симпатичен? Надали е само заради физиономията на Джони Деп (въпреки че и тя без съмнение има принос). В създаването на подобни образи най-често биват наливани или неизчерпаемият талант на велики майстори, или трудолюбието на екипи експерти по психология на масите и психоанализа на зрителите. Твърде много хора възприемат себе си, или биха искали да се възприемат, като симпатичен хитряга – карък. Симпатичен хитряга, защото на всеки му се ще да е готин и хитър – и карък, за да има някакво обяснение защо в реалния живот нито околните го имат за много готин, нито пък много от хитростите му минават… Така че Джак Спароу е любимецът на обикновения човечец. Точно както “Робинята Изаура” – на домакинята с провинциален манталитет, или “Lost” – на типичното преуморено от работа юпи.

А как да го гледам? Да си купя билет за кино? Или да го смъкна отнякъде на пиратско копие? Тук вече е въпрос на изживяване.

Не знам колко на колко точки, и колко цвята на точка е киноекранът. Но е с поне един порядък над всичко, което предлага домашната техника на този етап. И HDTV, и divx-овете, и dvd-тата трева да пасат. А като прибави човек размерите на екрана, и качественото съраунд озвучаване, разликата става от земята до небето. Киното просто си е истинското нещо!

Да, ама ако филмът е филм. Ако е боклук, и най-големите екрани на света не могат да му помогнат. А пък филми, дето не са филми, наоколо бол. Кои точно са, е въпрос на вкусове – но всички сме единодушни, че повечето филми не стават за гледане.

Затова и практиката ми е отначало да си докопвам филмите на пиратско копие. Ако нещо е филм, а не боклук, си купувам билет за него. Не само заради тръпката от големия екран, а и защото хората, дето са направили свестен филм, заслужават парите ми. Не ги ли финансирам, бездарниците ще удавят света в помиите си.

(Може да е малко пресилено, като се имат предвид финансовите ми възможности, но е въпрос на принцип.)

Като се замисля, около мен няма нито един човек, който да гледа пиратски копия на филми ВМЕСТО да ги гледа в кино. Някои, като мен, ги гледат като “предварителна оценка”. Други гледат само тях, защото не могат да си позволят лукса кино – и дори да им спрат пиратското кранче, пак няма да могат да си го позволят. Обкръжението ми е страхотно разнородно – но с чиста съвест мога да твърдя, че филмовите компании не губят нито стотинка от нелегалното разпространение на филми в него. Независимо имат ли достъп до пиратски копия, които ходят на кино си ходят, а които не ходят – не, и това няма да се промени.

Идиоти ли са тогава хората от филмовите компании? Мисля, че не.

Те си правят сметката, че ако имам достъп до пиратски копия, аз ще ходя само на филмите, които съм харесал. А ако нямам, ще трябва да ходя на всеки, за който съм чул нещо добро. Тоест, разчитат да ми отнемат възможността да преценя предварително дали един филм си струва. Нещо като да ми продават котката задължително и само в чувал.

А това е некоректност към потребителя. За да съм по-точен – това е опит за индиректна измама. Укриване на реалните качества на стоката, докато клиентът не си даде парите за нея – а парите после не се връщат.

И какво се получава? Моят опит да преценя дали един филм си струва, преди да си дам парите за него, е криминално престъпление. А опитът да ме измамят да платя предварително за филм, който може да е боклук, е законен и високоуважаван. Ей, ей, чакайте малко!

Очевидно е, че общество, в което нещата стоят по този начин, не стои на здрави основи. Само че обикновено това го казва със силен глас поредният Ленин. Защо ли имам чувството, че някои хора с пот на челото се трудят да създадат революция в сферата си? Може би не по-малко брутална и лоша като резултати от Октомврийската, ако и също толкова красива като намерения?

При положение, че е възможно да се създаде свръхевтино точно копие, без да се унищожи оригиналът, спирането на пиратството се превръща в юридическо-полицейско-обществено перпетуум мобиле. По-сложно като законова база от физичното, но също толкова невъзможно. Тази война е нещо като войната на Буш срещу тероризма – има начало, но няма край. Не само защото няма как да се каже кога е свършила, а и защото най-много успява в пораждането на още повече от това, срещу което се бори.

И е също толкова удобна за оправдаване на всякакви мерки за орязване на правата и свободите на хората, и връчването им в ръцете на корпорациите. Вече писах преди – едно вероятно развитие на съвременния корпоративен модел е феодално-гилдийна система, и то далеч по-брутална и безмилостна от някогашното Средновековие. Звучи невероятно, но малко ли невероятни неща видяхме напоследък да стават реалност?

Пиратството на филми може да е абсолютно незаконно. От една точка на мерките срещу него обаче се наблюдава един трудно обясним феномен – то става морално! Може би защото мерките стават неморални до степен да го превърнат в морално, просто защото то е тяхната противоположност. Може би заради друго. Но става.

А когато законов императив и морален императив застанат един срещу друг, нещата стават страшни. Такова противостоене се получава обикновено само в тоталитарните държави от най-различни видове – фашистки, комунистически, фундаменталистки… Да, един суров закон срещу информационното пиратство няма сам по себе си да направи САЩ или Германия тоталитарни държави. Но тръгне ли се оттам, твърде бързо ще започнем да си спомняме за законите, които задължаваха лоялния на закона германец да предава на Гестапо съседите си – евреи. Или лоялния на закона българин да шпионира и донася на милицията за “неблагонадеждните”…

Какво става после, знаем. Поне тези, които помним добре комунизма. Как при него се пишеха закони, които да няма как да не нарушаваш – за да може всеки да е виновен, и всеки да може да бъде “прибран” при нужда. Нещо като пълно беззаконие, само че формално уж със законова база.

Как няма после Джак Спароу да е толкова симпатичен?… Капитане, имате ли място за още един моряк на борда? Че тук, на сушата, все още не са пирати вече само овчиците в кошарите.

grigor: […] so I will be offline Thursday to Sunday. Got to get some vacation.
(hidden): so short?
grigor: Just going to a kind of holidays. Named Talasymia.
(hidden)(hidden): hm? has it something to do with thalasemia? heard youre doc.
grigor: No, this is the Bulgarian name. In English it means Goblins Days.
(hidden): sea or mountain? heard Bulgaria has both.
grigor: Mountain.
(hidden): the bolcan or vitosha?
grigor: Sredna Gora. Means in English Middlewood.
(hidden): sure. great. r u fucking with me?
grigor: ?!
(hidden): u r going to Goblins Days in Middlewood, say? next thing u r gonna tell me, ur real name is Bilbo Baggins! stop that crap, man…

Това е извадка от лога ми на Копете, от сряда. Човекът беше толкова обиден, че едва го кандисах да му обясня, че не го лъжа. И пак не знам дали ми повярва.

А иначе, Таласъмията беше разкошна – както винаги.

Едно от най-разкошните й неща беше, че този път потеглих затам още в четвъртъка следобяда. Пообиколихме малко из околностите на Стара Загора, преди да стигнем до Баните. Там обаче познатите муцуни вече бяха почнали да се появяват. Насадих се на Таньо още в първия миг. Комата вече беше пристигнала, и си стягаше багажа за морето и Джулая – как, за бога да пропуснеш дори едното? Нищо че са едновременно…

Сутринта на следващия ден премина в шофьорски неволи. Следобедът обаче беше истинско удоволствие. Таня и Люси си харесаха страхотно плажа и басейните; за мен обаче фенските среди имаха по-силно привличане.

Първо поговорихме с Митко Стефанов (ака Cliff Burton, aka половинката от protest.bloghub.org). Разговорите се въртяха както около фантастиката, така и около КК “Труд” и bezmonitor.com. Решихме да организираме заедно с Никола (другата част от протестния сайт) лекция по въпроса. Аз пък поех ангажимента да говоря за Криейтив Комънс лицензите.

Докато се огледам, се появиха Ани Илиева и Ивайло Иванов. След тях и по-именитото писателство, в лицето на Любомир Николов. В компанията се замяркаха физиономиите на Генерала, Иван Крумов, Жоро Малинов… Светът ставаше все по-фантастичен – или поне дискусиите около него.

Направихме си вечерта лагерен огън пред хотела. Генерала се беше скатал през деня от обещаната лекция върху “Обременени със злото”, но компанията не го остави на мира – наложи му се да изнася лекцията край огъня. Другият виден “стругар”, Ивайло, също се впусна на помощ.

За кратко бяха обсъждани мненията на Стругацки за параспособностите (че между нас има много хора с параспособности, но почти всички никога не си ги откриват). След това се върнахме на епизода с Воланд и чантата на Ахасфер Лукич. В момента, в който Ивайло описваше как Воланд бръква в чантата на стотици метри дълбочина, чак до ада, внезапно се разнесе взрив, и огънят буквално изчезна. По-точно се изсипа върху главите ни – нагретият бетон под него се беше пръснал… След като се изтръскахме от въгленчетата, Генерала си продължи лекцията, а когато Ивайло се опитваше да вземе думата, всички го сшъткваха моментално. Де да го знаеш какви параспособности не си е открил…

Купонът, както обикновено по Таласъмиите, продължи до ранно утро. На следващия ден народът изплува от небитието трудно и късно, и започна ранния следобед с отдих и релакс.

Плануваната предварително лекция за Именника на българските ханове до Умор се състоя в присъствието на трима-четирима по-вежливи фенове. Уви, лекцията за “Криейтив Комънс” лицензите, и дори тази за противоречието между КК “Труд” и bezmonitor.com не се радваха на много повече успех. Феновете се запоявяваха малко по-масово чак към 8-9 вечерта, когато се завъртя чевермето и веселбата започна отново.

Първото събитие тогава беше обявяването на наградите от традиционния ежегоден конкурс за фантастика с български етно-мотиви на старозагорския клуб. (Моля стилът да не се бърка с чалга!) За мое смайване, първа награда не беше присъдена. Носителите на втората и третата ми бяха неизвестни до момента; като се запознах с тях обаче, се оказаха разкошни хора. Ще чакам с нетърпение да прочета творбите им.

(Подсетка: Конкурсът за 2007 г. вече е открит, за участие от всички желаещи!)

Ядосан от ниската посещаемост на лекциите по-рано, се лепнах към една поразвеселена компания фенове и развих теорията за еволюцията на мегакорпорациите, за корпоративното метасъзнание, и за създаването в крайна сметка на общество от средновековно-гилдиен модел. Теорията се получи толкова стройна, че направо ме смая; към края й с удоволствие забелязах, че кебапчетата наоколо бяха изстинали, а бирите се бяха стоплили – явление, което рядко се случва на феновска трапеза.

За тази година беше планирана прожекцията на филма “Пирамида”. По традиция от предишните години прожекцията не се състоя. Като се има предвид, че предишната година не гледахме “Сферата”, а по-предишната – “Кубът”, очаквам догодина да не се прожектира “Цилиндърът”.

Генерала и китарата му (с помощта на моменти на Митко Стефанов) към полунощ вече бяха довели компанията до прегракване. (Което обикновено е пречка единствено за ушите на наивниците, които се опитват да спят.) Точно след полунощ обаче се присъедини мощното подкрепление на Комата и бургаското семейство бардове. Любимите на компанията песни за октомврийската бира и за горските духове бяха пети по… де да знам, загубих и приблизителната сметка колко пъти. Напили се до изцепки и свинщини, както обикновено, нямаше – не знам защо, ама наистина по Таласъмиите такива се случват много рядко.

На сутринта се появих твърде късно, за да се възползвам от традиционния търг на фантастични книги. А жалко – присъстващите споделят, че е имало какво да се купи…

Толкова за Таласъмия 2006. Очакваме с нетърпение 2007!

Най-напред, извинявам се на всички, че забавих този запис толкова – нямах физическата възможност да смогна да напиша нещо. Комата е изложила в коментар нещата в най-общи линии. Ето от мен повече подробности (колкото и както си ги спомням – ако случайно сбъркам нещо, ще го коригирам).

Около 17 ч. вчера пред сградата на НСБОП бяхме четирима души – Виктор, съпругата му, Комата (известна също като Светлана Комогорова 🙂 ), и аз. Наложи се Виктор да обясни на външния пропуск кой е, и че води и други хора със себе си. След малко бяхме пуснати на вътрешния пропуск, където се наложи да оставим личните си карти, и откъдето ни заведоха в кабинета на Явор Колев.

(Още там не пропуснах да отбележа – не е ли незаконно да ни прибират документите? Но това е друг разговор.)

По пътя на всички ни направи впечатление един факт – буквално цялата сграда е облепена отвътре с плакати в защита на авторските права, срещу софтуерното пиратство, и т.н. Съвсем случайно подслушани два разговора в коридора касаеха същата тема. Комата си поиска един плакат; лично Явор Колев ни заведе да си вземем, но за лош късмет, стаята с материалите се оказа заключена… Аз обаче останах с не много приятно впечатление – а именно, че темата “авторски права” вълнува НСБОП повече, отколкото всички видове истинска организирана престъпност заедно. Трафик и продажби на наркотици, автоджамбазлък, пране на пари… Може би се занимават и с тях, но някак не личи. И не само по видяното и чутото в сградата им, а като се замисля, и във видяното и чутото по масмедиите в последно време.

Обяснението кои сме малко изненада шефа на НСБОП. Отначало той беше сметнал, че другите хора освен Виктор са представители на другите електронни библиотеки онлайн. Оказа се, че оплакването на КК “Труд” е насочено срещу цял куп български онлайн библиотеки. След като грешката беше поправена, нещата тръгнаха плавно.

(Коментар: Информацията, че “Труд” са атакували всички известни им български онлайн библиотеки се потвърждава. Дали обаче всяка една от тези библиотеки съдържа, или изобщо някога е съдържала произведения, към които “Труд” има претенции?)

С чиста съвест мога да кажа – Явор Колев се държа напълно културно, без никакви прояви на враждебност или недоброжелателност. Ако целта му е била да се покаже като полицай, който просто иска да си свърши работата и да опази закона, я постигна.

(Коментар: Дали закона, или заповедта на началника му? Близостта на Тошо Тошев, директор на “Труд” и началник на Никола Кицевски, директор на КК “Труд”, с МВР-министъра Румен Петков, е публична тайна. Но от един директор на НСБОП не се очаква нито да коментира заповедите си с непознати, нито да оповестява за тях когото и да било.)

Беше ни обяснено с каква цел е повикан Виктор – а именно, защото срещу него и някои други онлайн библиотеки има оплакване от КК “Труд” и Министерство на културата. И че при това положение НСБОП са длъжни да ни връчат предупредителен протокол за спазването на ЗАПСП.

Тук Комата се досети да попита от коя точно дата са оплакванията на “Труд”. Беше ни отговорено, че първото е изпратено на 18 май до Министерство на културата, което го е препратило на 31 май на НСБОП, а второто е от 15 юни. Беше ни показана папката с оплакванията; по думите на Явор Колев, тя съдържала и документите, с които от “Труд” доказвали своята собственост върху въпросните права. Помолихме да получим ксерокопие от оплакванията и документите, но ни беше отказано твърдо и категорично. (Поколебах се дали да не помоля поне да ги прочета, но реших, че паметта може да ме подведе за важни детайли, а това прочитане после може да бъде използвано срещу каузата ни – “ето, виждате ли, те знаят всичко, но така и така…”.)

(Коментар: Виктор получава предупредителното писмо на “Труд” на 9 май, и сваля произведенията още същия ден. Около 15-ти обаче той помолва “Труд”, отначало много учтиво, да му бъдат предоставени копия от договорите, съгласно които те държат правата върху произведенията – така де, всеки може да твърди всичко. От “Труд” отказват да му предоставят документи, и вместо това подават оплаквания до Министерство на културата и до НСБОП. Правят го след като вече произведенията са свалени, и няма предмет на нарушение – като противодействие на искането на Виктор за документи за правата.

Това означава за мен, че вероятно правата им са неизрядни, и че изпратеното на 9 писмо до Виктор представлява лъжа с цел финансова облага и изнудване. Което се потвърждава и от ето този коментар от екипа на protest.bloghub.org. За документите – впоследствие Виктор получи някакъв .rtf файл с договори с ЕДИН наследник на Елин Пелин, но файловете не са документи, нали? Има си законови положения по въпроса… А другите наследници? А другите автори?

Друго: Какво е правило това оплакване в Министерство на културата цели 13 дни? Пощата между там и НСБОП е ден-два. Дали не е било изпратено в МК, за да може “Труд” да си измие ръцете после, и да стои зад министерския гръб – но е било нужно време, за да бъдат убедени някои хора, че това оплакване е за НСБОП?

И още: Направи ми – и тук, и по-нататък – впечатление рязката категоричност на Явор Колев в “сплашващите” елементи, и същевременно напълно нормалното му отношение иначе. От това изречение човек може да остане с впечатлението за моноспектакъл “добро ченге и лошо ченге”, но усетът и трудни за писмено предаване детайли ме наведоха на друга мисъл – че г-н Колев лично няма нищо против срещу нас и каузата ни, а му е заповядано отгоре да ни сплаши.)

Поговорихме малко на тема необходимостта от предупреждаване относно авторски права, преди да се предприемат действия. Колев беше категоричен, че собственикът на правата не е длъжен по никакъв начин да предупреждава един провайдер на съдържание, и че може направо да го съди или каквото друго сметне за необходимо. При който вариант, естествено, провайдерът бива арестуван, а компютрите му – конфискувани. (Подкрепено с цитати от закони.) Пък нека съдът после докаже, че човекът не е виновен – ще го пуснат, и ще му върнат техниката. Въпросът ми защо от “Труд” се оплакват на 18-ти, при положение че исканията им са изпълнени и вече няма предмет на оплакването, беше заобиколен; вторият път темата беше сменена. Още по-интересният въпрос, за оплакването на 15 юни, беше ясен и без задаване.

(Не съм юрист; не зная дали и Явор Колев е. Но ми се върти някакъв спомен – не се ли изискваше все пак собственикът на права да предупреди провайдера на съдържание, че иска неговата собственост да бъде свалена от публичност, и да предприема мерки едва ако това не бъде изпълнено? Да не говорим, че ставаше дума за доказване на претенциите върху права с документи. Ако не – сигурно паметта ме лъже. Но ако да – защо “Труд” са нарушили тази процедура, и защо НСБОП настояват, че е така?

Както и да е, към този етап вече бяхме изяснили положението. Протоколът трябваше да бъде подписан от Виктор, като получател, и връчващия му го (в случая Явор Колев), и още един свидетел. Първоначалната идея беше това да бъде още един служител от НСБОП, който присъстваше на разговора през цялото време, но Колев нямаше нищо против свидетелят да бъде Комата.

Дребен препъни-камък се оказа категоричният отказ копие от протокола да бъде дадено на Виктор. Беше ни прочетен текст от закона, в който наистина не пише изрично, че копие се предоставя на предупредения. Позовахме се на добрата воля на НСБОП да даде такова копие; НСБОП се позова на закона, и въпросът беше изчерпен.

(Наречете ме параноик и каквото щете. Мисля си обаче – на Явор Колев нито му струваше нещо да ни даде копие, нито пък е вероятно някой изрично да му е наредил да не го дава. Не е тъп буквояд, но точно за нас се фанатизира по закона. Да демонстрира, че хем ни е приятел, хем не ни е?… Склонен съм да го тълкувам като знак – умишлен или неволен – че цялата работа е някаква несигурна. Иначе просто… няма защо.)

След подписването ни изпратиха до пропуска. Поговорихме си още малко; Явор Колев ни заяви, че разчита и на нашата помощ срещу нарушенията на авторските права – че ако ние имаме сигнал за нечие нарушение, ако ще то да е дори на “Труд”, той ще го разгледа, защото това му е работата. (Което ме наведе на някои идеи…)

Това е, на първо четене. Ако се сетя още неща, или някой от присъствалите ме подсети, ще допълвам.

За вкус не се спори – но за мен цикълът “Землемория” е вероятно вторият по сила в англоезичното фентъзи след “Властелинът на пръстените”. Ако случайно почитател на фентъзито (особено на качественото) го е пропуснал, бих му препоръчал да го прочете.

Цикълът се състои от 6 книги. Първата е била писана с идеята да е самостоятелна книга – “Магьосникът от Землемория”. След успеха й Урсула К. Льо Гуин я продължава с още две – “Гробниците на Атуан” и “Най-далечният бряг”. И трите са номинирани за най-престижните награди за фантастика, “Хюго” и “Небюла”, но си остават само с номинациите…

Взима ги – и двете награди – четвъртата книга от цикъла, написана повече от 10 години след първите. Отначало идеята е била да няма повече, но… минава време, и се ражда “Техану”. И няма нищо общо с типичното за толкова продължения доиздояване на темата – напротив, според мен е наистина най-силната от четирите. По непривичен и странен, но категоричен начин.

И отново точката е сложена. Историята е стигнала края си, няма какво да се разкаже… Но след време внезапно писателката я допълва отново. Първо със сборника “Легенди от Землемория”, а след това и с романа “Другият вятър”.

Какво я е накарало да продължава ли? Предговорът към “Легенди от Землемория” съдържа отговор на този въпрос – спиращ дъха и даващ обилна храна на ума. Когато го прочетох, не можах да се сдържа да не го споделя. Преведох го, и го публикувам сега тук, в рамките на fair use, като част от цялостното произведение.

Защо го правя ли?

Защото усещам и разбирам нещата по същия начин. И бях решил един ден да ги напиша, с риска да бъда обявен за луд или глупак… И когато открих, че друг е гледал на тях през същите очи, че е видял същата тази логика, и я е облякъл в стройно слово, разбрах, че това не е моя приумица, плод на самотен графоман. И че трябва да бъде споделяна.

Защото от нея има какво да се научи. Без значение дали човек пише, или просто се мъчи да разбере магията, скрита в творчеството. Или, да го кажем иначе – в сътворяването.

—

В края на четвъртата книга от “Землемория”, “Техану”, историята беше стигнала до момента на настоящето, както го усещах. И, точно както в настоящето на така наречения реален свят, не знаех какво ще се случи после. Можех да гадая или предсказвам, да се боя и надявам, но нямаше как да знам.

Неспособна да продължа историята на Техану (тъй като тя не се беше случила още), и наивно предположила, че историята на Гед и Тенар е стигнала до своето “и те заживели мирно и щастливо”, сложих на тази книга подзаглавие: “Последната книга за Землемория”.

О, писателска глупост! Та настоящето се движи. Дори във времето на разказ, на сън, на “имало едно време”, настоящето не е бъдеще.

Седем или осем години след излизането на “Техану”, ме помолиха да напиша история, случила се в Землемория. И още първият поглед към света й ми показа, че докато не съм му обръщала внимание, събитията там са се развивали. Беше дошло време да се върна там и да разбера какво се е случвало, и какво се случва сега.

Исках също информация за различни неща, които са се случвали отдавна, още преди Гед и Тенар да бъдат родени. Много неща за Землемория, за магьосниците, за остров Роук, за драконите, бяха започнали да ме озадачават. За да можех да разбера сегашните събития трябваше да поизучавам историята, да се поровя из архивите на архипелага.

Начинът, по който човек изучава несъществуваща история, е да разказва разказа си и да внимава какво се случва. Мисля, че не е много по-различно от това, което правят историците в така наречения реален свят. Дори ако присъстваме на някое историческо събитие, разбираме ли го веднага? Можем ли дори само да го запомним истински, докато не го разкажем като история? А за събития, случили се във времена или на места извън личния ни опит, се налага изцяло да разчитаме на историите, разказани ни от другите. В края на краищата, миналите събития съществуват единствено в паметта ни, а тя е форма на въображение. Едно събитие е реално само в настоящето. Превърне ли се в минало, съществуването на реалността му зависи изцяло от нас, от нашата енергия и честност. Оставим ли го да изпадне от паметта ни, единствено въображението може да съживи и най-дребното късче от него. А ако лъжем за миналото, ако го заставяме да разказва историята, която ние искаме то да разкаже, да означава каквото ние искаме то да означава, то изгубва реалността си, и се превръща в лъжа. Да пренесем миналото заедно с нас през времето, в съдините на митовете и историите, е тежка задача. Както обаче казва Лао Дзе, мъдрите хора водят със себе си каруца, която да носи товара им.

Когато конструирате или реконструирате свят, който никога не е съществувал, и историята му е изцяло измислена, изследването му е от малко по-различен тип, но базовият подтик и използваните техники са почти същите. Гледате какво става, и се опитвате да разберете защо става така. Слушате какво хората ви разказват, и ги гледате какво вършат. Обмисляте всичко това сериозно, и се опитвате да го разкажете честно, за да има разказът ви своите тежест и смисъл.

[ … ]

Откакто започнах да пиша за Землемория, минаха години. Аз се променях, разбира се, а също и хората, които четат книгите. Всички времена са времена на промени – но нашите са на огромни и бързи морални и умствени трансформации. Прототипите се превръщат в километрични камъни, простичките неща се усложняват, хаосът става елегантен, и това, което всеки знае, се оказва нещо, което някои хора са си мислели.

И това ни лишава от почва под краката ни. При цялото ни удоволствие от скоротечността, от мигновените проблясвания на електрониката, ние жадуваме и за непроменимото. Радваме се на старите легенди заради тяхната неизменност. Крал Артур сънува вечен сън в Авалон. Билбо може да отиде “дотам и обратно”, и “обратно” винаги е любимото му, познато Графство. Дон Кихот завинаги атакува вятърните мелници… И хората се обръщат към царството на приказките в търсене на стабилност, на древни истини и непоклатимо простички неща.

И мелниците на капитализма им ги доставят. Предлагането задоволява търсенето. Приказките се превръщат в стока, в индустрия.

Превърнатата в стока фантазия не поема никакви рискове. Тя не изобретява нищо, само имитира и тривиализира. Тя действа, като изпразва старите легенди от тяхната интелектуална и етична сложност, превръща борбеността в тях в насилие, героите им в марионетки, и истините им в сантиментални елементарности. Героите й махат мечове, лазери и жезли механично, все едно комбайни жънат – жънат печалби. Дълбоко смущаващите морални избори биват дезинфекцирани, подсладени, обеззъбени. Заченатите със страст идеи на великите разказвачи биват копирани и превръщани в стереотипи, деградирани се до играчки, запечатани в ярко оцветена пластмаса, рекламирани, продавани, чупени, изхвърляни – некачествени и взаимнозаменяеми…

Тези, които превръщат фантазията в стока, експлоатират и разчитат на непресушимото въображение на читателя, дете или възрастен, което дава дори на мъртвородените ерзаци живот. Все някакъв, поне за малко.

Както всички живи неща, и въображението живее в “сега”-то, и живее с, от и благодарение на истинската промяна. Както всичко, което правим или имаме, то може да бъде опитомявано и принизявано, но все пак надживява комерсиалното и дидактично използване. Земята надживява империите. Конквистадорите може да оставят зад себе си пустини там, където някога е имало гори и ливади, но дъждът отново ще вали, и реките отново ще текат към морето. Нестабилните, срамежливи и не винаги истински царства на “Имало едно време” са точно така част от човешката история и мислене, както и нациите в нашите многоцветни атласи, а понякога са и по-трайни.

Ние сме живели дълго време както в реалните, така и в измислените царства. Но обитаваме и двете тези места по начин, различен от този на нашите родители или прародители. Магията се променя с възрастта, и с времената.

Ние сега знаем една дузина различни Артуровци, всичките истински. Графството се е променило необратимо още по времето на Билбо. Дон Кихот вече е пътувал до Аржентина, и е срещнал там Хорхе Луис Борхес. Plus c’est la meme chose, plus fa change. (“Колкото по-постоянно е нещо, толкова повече се променя”, ако съм разбрал правилно френския – Григор.)

Беше ми приятно да се върна в Землемория, и да я открия все там си, напълно позната и въпреки това променена и променяща се. Случило се беше не това, което предполагах; хората не бяха които – или каквото – предполагах, че ще бъдат. И се губех по островите, които смятах, че познавам като дланта си.

[ … ]

Урсула К. Льо Гуин

—

Бих могъл да добавя и още към казаното. Но нека е в отделен запис. Нека не се вреждам в един текст с творци от този ранг.

Ще си пожелая само – дано и аз, и световете в мен се променят с времето. Защото това ще означава, че времето ме е научило на нещо.

Мен – и тях.

Конкретно:

Какво да правим с “Труд”?

Труден въпрос, бих казал.

Не мога да отрека – в позицията на “Труд” по въпроса има някаква еволюция. Високомерното и заплашително отношение към Виктор се променя постепенно, към по-диалогично. Дори има забулени намеци, че може би няма да имат нищо против хората в неравностойно положение да използват класиците безплатно.

За съжаление, тази еволюция е по-скоро символична. Исканията и намеренията класиците на България да бъдат третирани като дойни крави или зеленчуци на сергия си остават същите. Същата е позицията “няма за какво да се извиняваме”. Същата е безпардонната философия на лъжи пред хората, за замазване на очите, и в същото време за присвояване на всичко възможно, чрез силата на заплахата и парите, без значение дали законът го позволява, или го забранява. (За да не бъда голословен – имам предвид това, че КК \”Труд\” претендират от сайта на Виктор да бъдат свалени и произведения, върху които те нямат права. Дори ако допуснем, че имат права върху тези, за които твърдят, че ги имат – а не са показали на никого документи за това. Нещо, с което те би трябвало да започнат.) Дори съгласието инвалиди да използват безплатно класиците надали ще бъде дадено без натиска на техния партньор в znam.bg, “Сирма Медия” – а може би дори с него.

Всичко това ме кара да мисля, че от КК “Труд” на практика не са научили или възприели нищо. И да приема за себе си безкомпромисна позиция спрямо тях. Смятам да разпространявам тази си позиция, и да я подкрепям с доводи. Смятам да агитирам хората да преценят сами за себе си законността и моралността на действията на “Труд” – и да вземат мерки по въпроса, според своята морална и ценностна система.

1. Смятам да бойкотирам сайта znam.bg, заради участието в него на КК “Труд”. Мъничко съжалявам, защото в този сайт е съдружник и “Сирма Медия”, които проявиха малко повече морал. Но мисля, че е време и те да премислят и преоценят сътрудничеството си с КК “Труд”. Тези, които разбират единствено от пари, започват да разбират от морал и нравственост само тогава, когато моралът и нравствеността почват да струват в пари повече от парите.

2. Смятам да бойкотирам всички издания на КК “Труд”. Ако случайно някое от тях ми е нужно, ще си го купя втора ръка, от продавачи на стари книги. Така парите ми няма да отидат в КК “Труд”, и да подкрепят каузи като заплахите към Виктор и сайта bezmonitor.com.

3. Ще потърся начини тези неща, които някой е задължен да купува от КК “Труд” (например учениците, които изучават в училище автори с права, държани от “Труд”, да бъдат предоставяни на задължените хора безплатно, или по друг начин, който не носи печалби на КК “Труд”:

– ще потърся начин, ако е възможно, задължените да получават изданията така, че цялата печалба да отива при партньори на “Труд”, например “Сирма Медия”.

– ще се консултирам с юристи, и ще потърся законова база, според която задължителните произведения могат да се разпространяват безплатно по силата на това задължение.

– ако горното не помогне, ще се опитам да организирам инициатива до Министерство на образованието и до Министерство на науката и културата тези произведения да бъдат обявени за безплатно достъпни за ученици, студенти, учени в съответната област.

4. В обсъждането беше подхвърлена идеята файловете с “проблемно” съдържание да бъдат качвани на сървъри извън България – в САЩ, Дания, Украйна, Русия… Това би било съвсем лесно. Всъщност, предполагам, че някой ще го направи така или иначе. Но аз лично не бих се занимавал с това. Тази схватка може да бъде спечелена на територията на “Труд”, по техните правила – и искам да ги победя точно така.

5. Същото мисля и за идеята въпросните произведения да бъдат качени във file sharing мрежите. Да, там те ще са неизкореними, и от “Труд” няма да могат да направят нищо, за да ги ограничат. Но нямаме нужда от това. То ще е само оправдание за КК “Труд” защо са загубили. Нека не им го даваме.

6. Добра идея е да се покаже по недвусмислен юридически начин, че ЗАПСП, чл. 24, ал. 1, т. 10 позволява на библиотеки като тази на Виктор да запазят текстовете си въпреки претенциите на праводържатели – а именно, че те попадат под формулировката “друг аналогичен (на брайлови книги – бел. моя) вид”.

7. Смятам да организирам подписка на творци (писатели, преводачи и пр.), които не са съгласни с действията на “Труд”, и не смятат, че подобни действия защищават техните права. Смятам да организирам подписка на издатели, които не одобряват подобни начини на действие, и декларират, че не биха ги предприели.

8. Смятам да направя необходимото, за да може историята за действията на КК “Труд” да излиза при търсене в Google и други подобни търсачки преди техния сайт – например като поставя линкове към protest.bloghub.org навсякъде, където разполагам с уеб пространство. Също така, смятам да направя каквото мога за популяризирането на всички, осъдили действията на КК “Труд”, като по същия начин се погрижа за повишаване на Google рейтинга на техните сайтове и страници.

9. Смятам да организирам това издателствата, авторите и преводачите, които не одобряват действия като тези на КК “Труд”, да могат лесно да се свързват помежду си, за да могат да работят като единомишленици. Надявам се това да повиши производителността им, и така да им даде бизнес-предимство пред другите.
10. Да се организира подписка на юристи, които смятат така, и застават с името и авторитета си зад тази позиция. (Особено ценни биха били юристи на ключови постове – членове на върховни съдилища, преподаватели в юридически факултети…)

11. Да се организира някакъв вид “проверка”, при която официален съд да бъде помолен да се произнесе по въпроса. (Нямам юридическо образование, и не зная какъв точно е редът за такова нещо – но се надявам някой да може да го каже.) Би било добре това да стане, след като вече подписката на юристите е набрала сили – и запитването да бъде придружено с нея.

12. Да бъдат най-сетне изискани и получени документите на КК “Труд”, които да удостоверяват правата им върху произведенията, за които претендират. Процесът на изискване да бъде юридически документиран. Ако “Труд” започнат да мотаят нещата, произведенията отново да бъдат поставени в Интернет, с уговорката, че при получаване на документално обосновани претенции ще бъдат свалени. А след като бъдат получени, да бъдат прегледани внимателно от добри юристи, и слабостите им да бъдат използвани, за да се оспори правото на “Труд” да изисква от други да не разпространяват тези произведения.

Какво да правим със ситуацията по принцип?

Това е вторият, далеч по-интересен въпрос. И по-обемен – защото по него може да се направи много повече.

Повечето инициативи, адресирали КК “Труд”, ще подкрепят позицията ни и по принцип – ако ги изпълним както трябва, ще служат за урок на други алчни издателства. Ще ги спират от безпардонност и груба агресивност. Освен тях обаче, предлагам и следните:
1. Смятам да организирам подписка на юристи, подобна на описаната по-горе – но този път за валидността на ЗАПСП, чл. 24, ал. 1, т. 9, за всички електронни библиотеки. Също така, смятам да поискам по някакъв начин тълкувание на закона в тази светлина – особено след като вече събера подписи на юристи зад това мнение.

2. Смятам да организирам нещо, което да демонстрира, че свободното изкуство може да печели не по-зле от защитеното със забрани – а може би и по-добре. Тази демонстрация би показала на творците, че те имат изгода творбите им да бъдат свободни. Би показала и на издателите, че забраните не им носят нищо, и че от свободното изкуство може да се печели.

Начини – много. Отдавна имам план да направя сайт за търговия със свободно изкуство. Не смятам идеята за свой патент, и с удоволствие бих помогнал на всеки за нея. За съжаление, досега не й заделях време – но случилото се я издигна в приоритетите ми.

Към момента си представям реализацията на такъв сайт като написана на PHP, и лицензирана под GPL. (Стандартните пакети за Интернет магазини, уви, не вършат работа). Сега проектирам базата данни, която ще задвижва този сайт, и проучвам източници на свободно изкуство, които да може да се използват. Слабо място ми е обаче писането на PHP код; с удоволствие бих приел сътрудничество по въпроса.

3. Смятам да издиря български творци, чиито творби харесвам – или наследниците им. Смятам да се опитам да ги убедя да пуснат творбите си, или поне част от тях, под свободни лицензи. Напълно осъзнавам, че задачата е свръх силите на сам човек – и се надявам на съучастието на всички. Йовко Ламбрев още в началото на този случай реагира с инициативата “Освободи книга” – призив към всеки да направи нещо, за да може поне една книга да бъде пусната под свободен лиценз. Ще дам своя принос към нея.

4. Смятам да помогна с каквото мога книги, чиито български преводи са защитени от агресивно налагани права, да бъдат пре-преведени под свободен лиценз. Ясен Праматаров създаде вече инфраструктура, в която да може да се превежда удобно – остава само да се намерят желаещи да помагат за преводите. Ще се опитам да бъда сред тях.

5. Така или иначе, каквото и да се прави, творби на българските творци в Интернет ще има, и никой няма да може да ограничи разпространението им. Независимо дали аз, или който и да е, го искам, или се боря с него… Би могло да се предлага на български творци правата върху това “нелегално” разпространение в Мрежата да бъдат откупувани от тях. Парите могат да бъдат набирани чрез подписки и доброволни дарения, при пълна публичност. Ако успея да направя и пусна сайт за търговия със свободно изкуство, част от печалбата му също ще отива за това… Не зная дали ще успяваме да предложим на авторите луксозно заплащане – иска ми се да успяваме. Но във всички случаи ще получават по този начин повече, отколкото иначе.

6. Да се потърси начин като минимум всички изучавани в учебните програми български творци да бъдат легално свободно достъпни в Интернет. Вероятно това може да стане чрез преговори с Министерството на образованието и Министерството на науката и културата. (Доколкото зная, има инициатива на “Сирма Медия” за такива преговори, и за изграждане на образователен портал – тя би била полезна крачка в тази насока, дори ако не се достигне до пълна свобода за произведенията на класиците. А ние отделно може да търсим начини да поискаме пълната свобода.)

7. Сега приетите срокове за авторски права са от полза единствено на прекупвачите на права. Никой няма нужда да продължава да прави пари 70 години след смъртта си. (Г-н Кицевски, Елин Пелин не е оставил произведенията си на своите наследници, както нашите дядовци жилищата си на нас! Той е оставил на своите наследници жилището си, точно както нашите дядовци. Произведенията му според мен се полагат на вдъхновилия го за тях български народ; много от тях реално СА преработки на народни приказки, легенди, поверия – чии са правата?…) Смятам да търся начини да предложа и подкрепя закони, които ограничават авторското право до разумни и нормални срокове – например до 5 години след смъртта на автора, както е било по начало.

8. В тази връзка, създаването на политическа партия, която се бори за тесен кръг искания, свързани с духовната свобода и права на гражданите, може да е уместно. В Швеция има такава партия, наречена на шега “пиратска” (вероятно защото за някои хора духовната свобода и неограниченият достъп до култура са престъпления).

Паралелът с Швеция е особен, поради няколкото разлики:

– достъпът до Интернет, а оттам и ангажираността с тези проблеми, в Швеция е много по-разпространен, отколкото в България – възможно е в България такава партия да не може да събере достатъчно гласове.

– в България обаче повечето хора, ангажирани с тези проблеми, имат достъп до Интернет – така че “гласоподавателската маса” на подобна партия се очаква да е сравнима. Още повече, че в България процентът гласували на избори е нисък, заради тежката криза на доверие към политическата класа, и сравнително тясна прослойка гласуващи хора имат шансове.

– Пак заради тази криза на доверие, не може да се изключи вероятността подобна партия да получи сериозен кредит на доверие от разочарованите от други партии, и да се превърне в една от водещите политически сили. Това в наши условия ще е свързано с рязко повишен интерес към партията, както от обикновени кариеристи, така и от всякакви мафиоти. Не е ясно дали партията ще може да издържи на този натиск.

– Този проблем се усложнява още повече от факта, че зад някои от най-големите “свободни зони” в България стоят личности със съмнителен обществен имидж и източници на доходи. Това със сигурност ще бъде използвано за рушене на имиджа на партията. Също, със сигурност тези хора ще се опитат да се изживяват като “патрони” и “кръстници”, и вероятно няма да преглътнат лесно един категоричен отказ баницата на властта да бъде разпределяна по техни указания. (А ако партията не им даде такъв отказ, това ще е превръщането й в поредното бушонче-еднодневка, каквито досега мафията ни е подхвърляла иззад кулисите предостатъчно.)

Въпреки това обаче, напълно възможно е подобна партия да има бъдеще. Не зная дали бих участвал в нея, но със сигурност бих обсъждал идеята за създаването й.

9. Без значение дали ще се създава политическа партия, е добра идея да се създаде организация, подобна на американската Electronic Frontier Foundation, която да защищава дигиталните права на гражданите. Идеята за български неин клон принадлежи на Илия Базлянков (известен също така като създател на Тиликс); членството в нея се очаква да е свободно за всеки. Смятам да я подкрепя, и да стана неин участник.

10. Дали към някаква организация (EFF-BG, или каквато и да е друга), или самостоятелно, да се ангажират юристи, готови да издирват грешките в договори за собственост върху права за произведения на изкуството, и ако праводържателите ограничават агресивно използването на произведенията, да се търси начин тези произведения да бъдат освободени чрез грешките в договорите им. Общността лесно би могла да възнагради такива юристи – никак не е трудно да се направи така, че при търсене в Гугъл на думата “адвокат” първо да излиза техният сайт. 🙂

Добра идея е и дадената от RaynerApe – да бъде създаден български пара-юридически блог, по подобие на Groklaw. Надявам се с обединени усилия да успеем да намерим юрист, който да го поддържа. От мен за него ще има безплатен хостинг на сайта му.

11. На действията на КК “Труд” срещу bezmonitor.com да бъде дадена публичност в чужди медии – и особено в тези, които наблягат на свободата на информацията и човешките дигитални права. Добра идея е да се пише например до ЕFF. От една страна, другите биха могли да ни дадат по някой добър съвет. От друга, биха могли да използват случая като негативен пример при свои аргументации, където им е нужно.

Сигурно ще ми дойдат и още идеи – ще ги добавям в коментари към този запис. Моля да бъда извинен, че го забавих толкова.

Отлагам този запис от дълго време – проблемът зад него се оказа огромен. Отначало мислех, че е нужно да се вземат мерки срещу бруталността на едни издатели срещу една електронна библиотека на незрящи. После – че следва да се регулира проблемът с достъпа на незрящи като цяло, или пък с този до електронни библиотеки…

Сега разбирам, че проблемът е огромен – търговският модел на интелектуална собственост като цяло. Така че писането няма да е малко – извинявам се за това. Може би дори ще го разделя на два записа.

1. Издателят като явление.

Има на този свят творци – така ще нарека всички създатели на интелектуална собственост. Има и потребители – тези, които я консумират. Откъде тогава се взимат издателите? Не са ли те само излишни посредници?

Едно време типичният творец не е разполагал със средствата да достигне до потребителите си. Нито всеки писател е притежавал печатница, нито всеки музикант – завод за грамофонни плочи… През тези времена издателите са безценната, задължителна съставка, без която масов обмен на интелектуален продукт няма как да има.

Някои от издателите преуспяват, и порастват до огромни размери. А с огромните размери идват и огромни нужди от приходи. За издръжка на огромен и тежък апарат, и задоволяване на ненаситни собственически апетити. Пъргавостта и гъвкавостта пък изчезват. Вместо на тях, издателството е принудено да разчита да финансова мощ. И да изсмуква до сухо и творците, и потребителите. Портмоне насита няма.

Това и променя взаимоотношенията. Огромното издателство вече не обслужва творците (а и потребителите) – то иска да бъде техен господар. Творците подписват унизително неизгодни за тях договори, а потребителите нямат избор, освен да плащат колкото им бъде поискано.

Когато издателството порасне достатъчно, или се сдружи с други издателства, то не само посяга на творците и потребителите чрез финансова мощ, но и атакува законодателната база на техните права. То се бори за удължаване до безкрай на срока на авторските права, “в интерес на творците” – но не зная някой творец да е получил и стотинка повече, защото правата му вече се пазят не 5, а 70 години след смъртта му. Издателството ги купува срещу същите (в най-добрия случай) суми.

Проблемът се утежнява от две неща. Едното – че с окрупняването на бизнеса в условията на глобализация големите издатели остават все по-малко, и позициите им се засилват. Другото – че авторските права са естествен монопол, непреследван от антимонополни закони. Искате ли да си купите Битълс? Можете да го направите единствено от EMI, пряко или косвено… Резултатът е, че на големите издатели вече е по-изгодно не да служат съвестно на клиентите си, а да купуват удобни закони. Закони, които да лишават от права творци и потребители, и да мачкат малките издатели.

Мачкането на малките издатели е важен елемент в този пъзъл. Те са, които искат да са помощници на творците и потребителите, а не техни робовладелци. Някои от тях никак не са малки като размер, но “големите” ги гледат изотгоре. Критерият за “голямост” вече не е финансов оборот или брой издания, а това дали месиш властта и законите в своя угода.

В един момент обаче на сцената идва Интернет. Ресурсите, нужни за организиране на търговия с интелектуален продукт, рязко намаляват, и това поставя нещата обратно на краката им. Творците получават лесна възможност да продават труда си направо на потребителите, и да получават възнаграждение директно. А където възможностите на сам човек не са достатъчни, малките издатели се намесват пъргаво и ефективно. “Динозаврите” на бранша внезапно се оказват излишни. А лакомията им превръща елиминирането им в най-изгодното действие в екосистемата.

Какво бихте направили вие, ако сте управител или собственик на такъв динозавър? Имате ли какъвто и да било друг избор, освен да действате брутално, да стъпчете всякакви правила, закони и нравственост? Нямате. Може да сте най-свестният човек на света – съжалявам, това е положението. Нямате друг избор.

И големите започват да правят точно това. Спонсорират закони от сорта на DMCA. Натискат за откровено дискриминативно законодателство – например бизнесите да получават по-дълъг срок за авторски права, отколкото частните лица. Правата се обявяват за собственост наравно с материалната, и нарушаването им се криминализира (напреки на логиката – по същество то следва да е обект на гражданското, а не на наказателното право)… Списъкът е огромен.

Кой ще победи в тази схватка – големите издатели, или ние, останалите? Дано сме ние. Защото победят ли “динозаврите”, освен всичко друго, ни чака “юрски период”, ново Средновековие. Създаването на нов интелектуален продукт ще спадне рязко.

Причините са много, и богато анализирани – подрязването на корените на творчеството чрез ограничаването на дяла на свободно достъпните творби, утежняване на механизма за регистриране и реализиране на нов продукт… Ще добавя само още една: големите издатели нямат реална изгода да се създават нови творби, за да не попаднат те в ръцете на конкурент, и да не му послужат за трамплин. А там, където без нови творби просто няма как, големите имат изгода да ограничат създаването им само до това, което могат да поемат под контрол. По същата причина.

Повтарям го още веднъж – важно е! Успеят ли “големите” да победят, ни чака ново Средновековие. А тъй като интелектуалните продукти, технологиите и изкуството, формират битието и мисленето ни, това Средновековие ще обхване цялото ни развитие. Само дето благородници и крале ще станат показалите не смелост и мъдрост, а… хм, бизнес-оправност. (Подсетка: Огледайте се що за хора се возят в повечето суперлуксозни возила наоколо.)

Бихте ли искали да завещаете такъв свят на децата си? Аз – не. И смятам да се боря за по-добър.

—

Как се транслира това на българска почва?

Имаме си, като начало, нашия еквивалент на “голямо издателство” – КК “Труд”. Не че е с размерите на задокеанските бронтозаври, просто е обвързано с едни доста пари, и има самочувствието и маниерите на “голямо”, каквито ги описах по-горе.

Това издателство прояви маниерите си, срещу “конкурент” (поне те възприеха bezmonitor.com като такъв – на Виктор надали и през ум му е минало да става издател), по скандален начин. Срещу техните действия в Интернет се надигна масов протест. Бе създаден сайт на протеста. Блогери го подкрепиха. Хора без тежко Интернет присъствие се включиха с каквото могат. И… се забеляза интересен ефект.

Представители на КК “Труд” се скъсаха да обясняват, че те били пазели правата на творците. За да не останели гладни. Но хората, които бяха гръбнака на протеста срещу тях, почти без изключение са именно творци – писатели, преводачи, музиканти. Имаше дори издатели (!).

Може да се добави още много – аз например нямам никакви съмнения каква би била позицията на Елин Пелин или Ангел Каралийчев по този спор, ако можеха да го чуят. Но същественото е друго. Барикадата се оказа не между творци и потребители, както “големите” се мъчат да изкарат – а между “големите” от едната страна, и творците, потребителите и дори нормалните издатели от другата.

Не зная какво накара КК “Труд” да направи тази бизнес-грешка. Да се бориш за място сред “големите” точно сега е все едно да бързаш да се запишеш сред динозаврите в момента, в който на небето вече се вижда огнената диря на 10-километровия метеорит на име “Интернет”… Все още не губя надежда те да се поправят. Може би съм наивник – но съм склонен да оставя вратата отключена.

Проблемът на нас, несъгласните свободата им да бъде ограничавана, не е “Труд”. Те са първият повей на бурята, която ни чака – и която трябва да победим. Ще има други, несравнимо по-силни, злонамерени, безскрупулни – и ще трябва да преборим и тях. Някои още не ги знаем, други даже не са създадени, трети са легенди от отвъд океана. Но ще трябва да ги победим.

Ще успеем ли? Както казва тъжно Бобсън, “Мики Маус е велика сила”. Но аз вярвам, че знам начина да преборим динозаврите. Ние всички, заедно – творците, читателите, издателите без амбиции за световно господство… Те изглеждат всемогъщи – но всъщност са излишни, а това ще рече обречени. Въпросът е единствено ще успеят ли да ни докарат съвременно Средновековие, преди да си идат.

Можем да ги спрем. Зная как.

Ще го напиша в следващия запис тук.

Сигурно и вие сутрин намирате в пощенската си кутия рекламни вестничета, листовки, обяви? И ги изхвърляте, без дори да ги погледнете?

Веднъж, когато посягах да изхвърля поредното, погледът ми случайно попадна върху статия. Привлече ме името на Джордж Карлин – известен комик от 70-те.

Зачетох се. Статията беше озаглавена “Истинските неща в живота”, и беше едно от най-силните неща, които съм чел някога. Можете да я намерите къде ли не из Мрежата, ако потърсите по тези ключови думи… А аз започнах, преди да изхвърля следващите броеве на това вестниче, да хвърлям око – дали няма да има някоя друга интересна статия. И не сбърках – твърде често намирах там по нещо, което си струваше.

Покрай историята с Виктор и КК “Труд” реших да се обърна и към тях за съдействие за оповестяване на грозната новина. Съдействието, което срещнах, надхвърли очакванията ми. Отне ни малко време, докато подготвим материал, но в броя на “Седмична поща” от вторник този материал излезе.

Днес отидох до редакцията да видя вестника – по някаква причина не бях го получил в пощата си, нито у дома, нито в офиса. Намерих вътре статията, която бяхме уговорили, придружена с чудесен коментар от редакцията.

И, което е още по-интересно, намерих втора, огромна статия, пламенно подкрепяща позициите ни, и подписана от… мен! Краткото разследване из редакцията откри причината – дребна, но улучила точно подписа техническа грешка. Екипът на “Седмична поща” бяха смутени от недоразумението, аз – още повече (тъй де, откраднал нечий чужд труд)…

В интерес на истината, твърде патриотичният патос не е много типичен за мен – но под казаното по съдържание вътре охотно бих се подписал с две ръце. Така че грешката е донякъде вярна… Също, извинявам се искрено на неизвестния ми достоен човек, чието име съм ограбил неволно – и му дължа една почерпка, или каквото друго пожелае като компенсация.

Цялата редакция на “Седмична поща” беше застанала зад нашата позиция, без колебание. “Въпрос на морал и човешко достойнство е”, каза управителката на вестника. Оказа се, че в следващите няколко броя те подготвят форум по темата, с материали, взети от Интернет. Насочих ги към коментарите в protest.bloghub.org и моя блог. Така че темата няма да замлъкне скоро, колкото и да се иска това на някои хора – напротив!

Не зная откъде можете да вземете “Седмична поща”, освен да го пуснат в пощенската ви кутия – той се разпространява безплатно, по домовете, и го няма по РЕП-овете. Ако има повишен интерес към него, ще се опитам да говоря с издателите на вестника, и да се опитаме да измислим нещо…

—

И, за тези, които мислят, че темата отзвучава, едно ново и интересно развитие:

Някакво лице от КК “Труд” отново е звъняло на Виктор, и му е поставяло ултиматуми да направи нещо, за да се реши проблемът. (Не знам на какво отгоре – нали той е свалил въпросните текстове? Не знам и защо на него – да не би той да е започнал тази кампания, или да е в състояние да я спре, дори ако поиска? И, най-вече, не знам какво им е припарило на “Труд” – дали случайно вие не можете да отгатнете? 🙂 )

Пак бил вдигал гири, че на наследниците на тези автори това им било прехраната. (Чия прехрана е, вече дъвкахме – ама ако бях на мястото на тези наследници, щях да дам г-на от “Труд” под съд, за клевета, че нищо не работели.)

Пак бил заявил, че твърдо смятали да изолират тези текстове само на znam.bg. (Как ще го постигне – не знам. А че има проблем с усвояването на нови развития и реалности…) И че щял да говори с някой си Георги Гечев. (Не познавам такъв, а вие? Ако случайно вместо това попадне на мен, за мен ще е удоволствие, но за него – надали.)

И най-сетне – работата била стигнала много далече, до Министерство на културата и НСБОП. (Което вече ме радва. Министерство на културата е време да се замисли над факта, че частен издател монополизира класици, които се изучават задължително в училище. А НСБОП – да провери един сигнал. Че някакво издателство преследва и тормози инвалид – първо с искания, които нарушават закона (ЗАПСП, чл. 24, ал. 9 и 10), и не спира тормоза, дори след като той е изпълнил тези искания.)

Досега имахме гьонсуратлък към инвалиди. Аморален, безчовечен, но не незаконен. Сега вече имаме тормоз над инвалид – а това вече е престъпление. Мисля си – не наближава ли време за белезници, съд и присъда над някои самозабравили се?

Декларирам официално – при следващ опит на КК “Труд” да тормози когото и да било, и най-вече Виктор, ще изляза с официален призив към който адвокат в България пожелае, да ги даде под съд за противозаконните им действия, и да им потърси финансова и наказателна отговорност. 50% от обезщетението ще бъде за негов хонорар; ако успее да издейства на отговорните за тормоза лица от КК “Труд” затвор, за всяка година ще получи още 5%. А ако издейства решение на съда в смисъл, че понятието “общодостъпни библиотеки” от ЗАПСП, чл. 24, ал. 9 покрива и електронните библиотеки (те СА общодостъпни, нали?), ще организирам набиране на средства по негова сметка от цялата страна, като благодарност от потребителите. (А и от немалко автори.)

Чакам желаещи юристи да поемат нещата – ако познавате такива, предложете им идеята.

Чакам и следващата грешка на “Труд”, за да дам ход на предложението си.