Grigor Gatchev - A Weblog

Повечето ми читатели сигурно биха могли да допишат сто пъти по толкова към долните редове. Някои обаче – може би не. Този запис е за тях.

Ако случайно не сте пробвали Linux – струва си. Честно. Свикналите на Windows се мъчат първите седмица-две, докато усвоят разликите, но после го харесват.

По-добър ли е от Windows? За вкус не се спори. Но познавам стотици хора, минали от Windows на Linux – и нито един, минал обратно. Така че вероятно като минимум не е по-лош.

Кое е голямото му предимство? Пак за вкус не се спори. За мен лично то е свободата му. В какво се изразява ли? Хм… В какво се изразява разликата между това да седиш в стаята си и да гледаш фототапет, и да седиш навръх планината и да гледаш гледката? Уж е същата… Или да дишаш кондициониран и пречистен въздух, и да дишаш планинския. Уж кондиционираният е дори по-безвреден и хубав, но… Има разлика.

Най-удобно изпробването става с Knoppix. Това е “версия” на Linux (точният термин е дистрибуция), създадена за демонстрационни цели и като набор от полезни инструменти. Голямото й предимство е, че няма нужда от инсталиране на диск – чудесно върви и само от CD.

Свалете си, например оттук, последната версия на Knoppix. (Към момента, в който пиша това, тя е 4.0.2; съвсем скоро се очаква да излезе 5.0.) Има вариант и за DVD, който предлага повече възможности; като начало обаче вариантът за CD е напълно достатъчен. Нужен ви е .ISO файлът – ще го познаете и по размера, около 700 мегабайта.

Какъв е този файл? Програмата ви за запис на CD-та ще го познае лесно – той е CD, записано като файл. Запишете го с нея на едно CD, може и презаписваемо. След това можете да изтриете файла.

(Ако не разполагате със записващ CD-ROM, помолете някой приятел да свали и запише файла. Нищо чудно той дори да има Knoppix, и да може да ви услужи с него.)

След това нагласете компютъра си да се опитва да стартира от CD-ROM устройството преди твърдия диск. Става от BIOS-а – ако не знаете как точно, помолете някой приятел. По-новите компютри позволяват по време на стартиране (най-често с F8) да им кажете откъде да пробват първо – това също е възможност.

За да стартирате Knoppix, компютърът ви е добре да има поне 128 мегабайта памет. Струва си да се пробва и на 64, но успехът не е гарантиран. Особено стари, особено свръхмодерни, или особено редки машини също може да не тръгнат добре. Във всички случаи обаче, рискът за информацията в компютъра ви е нулев – Knoppix работи изцяло и само от CD-то, и не докосва твърдия ви диск (освен ако не му го кажете изрично).

Сложете CD-то с Knoppix в устройството, и престартирайте компютъра. След малко ще излезе картинка и команден ред под нея. Натиснете Enter, или изчакайте малко – системата ще тръгне да зарежда.

Бъдете търпеливи – зареждането на Knoppix е бавно. Една от причините е, че CD устройството е в пъти по-бавно от твърдия диск. Друга е, че Knoppix е записан в компресиран (ще рече специално обработен) вид. Предимството на това е, че на един диск се побират много повече неща, а недостатъкът – че зареждането става доста по-бавно. (Това си личи и после, при пускането на програми – ако беше инсталиран на твърдия ви диск, щяха да тръгват дори по-бързо, отколкото под Windows.) Дори така обаче, за минута на бърз компютър и три-четири на стар и бавен трябва вече да сте в графичната среда.

Едно неудобство е, че докато работите с Knoppix, не можете да извадите CD-то му от устройството. Дори да опитате, то няма да реагира. Но не се плашете – тръгнете ли да го престартирате, то само ще си излезе. Уви, информацията на това CD трябва на самия Knoppix твърде много… Ако обаче той е инсталиран на диска ви (да, Knoppix може да бъде инсталиран и на диск), CD-то е напълно достъпно.

Сигурно ще забележите, че “това нещо Linux” доста прилича на Windows. Истината всъщност е, че то може да изглежда най-различно. Има версии (т.нар. дистрибуции), които приличат на Windows още повече от Knoppix. Има и твърде различни… Както и да е, вече можете да разглеждате.

Не забравяйте, че все пак Linux е вид Unix, тоест не е Windows. Може би най-голямата разлика за начинаещия е в директориите и файловете. Под Linux няма традиционните дискове C:, D:, E: – всичко е една общо “устройство”. Напълно естествено, познатите ви директории Windows и Program Files ги няма – ще намерите разни странни имена, като boot, dev, etc, home, usr, tmp, var, proc… Директорията, в която ще се окажете отначало, е /home/knoppix (забележете, чертите са обратни на тези в Windows). Стойте си отначало там, и рискът от золуми ще е нулев. (Иначе също не е много по-голям.)

Имената на програмите са друга загадка. Какво е това GIMP? Или K3b? Къде ми е добрият стар Word, Excel, Media Player? Има ли тук такова нещо като Nero? Или BitComet – без него закъде? 😉

Добре, де. Ето какво на какво горе-долу съответства:

Вместо Microsoft Office (Word, Excel, Access) имате OpenOffice.org – Writer, Calc, Base… (Щастлива изненада: той чете и пише напълно прилично файловете от Microsoft Office, прави директно PDF файлове, и много други удобства!) Друг подобен пакет е KOffice – малко по-слабичък засега, но симпатичен и пъргав.

Вместо Notepad чудесна работа ще ви свърши Kate. Всъщност, той може много повече от Notepad – поработите ли малко с него, ще се убедите. А на тези, които с умиление си спомнят Windows Write, сигурно ще допадне KWrite.

С какво да пишете CD-та ли? Ако освен CD устройството, в което в момента е Knoppix, имате и записвачка, тя ще е напълно достъпна. А програмата, която ви трябва, се нарича K3b. Поклонниците на Nero и Easy CD Creator ще останат щастливи от интерфейса й, и още повече от възможностите й.

Търсещите Paint ще открият лесно KolourPaint. А тези, които биха искали Photoshop или нещо подобно по мощност, ще се зарадват на GIMP. Желаещите да работят с Postscript, да четат PDF файлове и т.н., също не са изоставени – за тях има Ghostscript, KPDF и много други програмки.

Интернет? Него да искате! 🙂 Освен пъргавия чаровник Firefox, внимателните ще открият една особена изненада – Konqueror. Това е не само приятен браузър, но и свръхмощен файлов мениджър, способен като на шега да сложи Windows Explorer в малкия си джоб. Списъкът на всичките му възможности вероятно би приспал половината читатели тук и би изправил на нокти другата половина. Той е като онези маниашки швейцарски ножчета, които са по една длан широки и имат стотици остриета, триончета, отвертки, клещи, вилички, пинсети, куки, отварячки, длета, пилички, лупи, вилици и каквото още ум не може да побере… Любителите на BitComet ще открият KTorrent, а и не само него. Evolution е удоволствие за всеки читател на електронна поща (аз пък лично предпочитам KMail 🙂 ). А има и още, и още, и още…

Музика? Филми? Пробвайте MPlayer! Още едно абсолютно швейцарско ножче. Да свири и показва музика и филми (често дори омазани, които забиват Media Player) е една стотна от възможностите му. За него не е проблем да конвертира филм от един в друг формат, да го превърне в купчина JPEG кадри (или обратното), и… Който знае всичките му възможности, вече е експерт във видеообработката. Мижавият преди години Kaffeine вече е невероятно удобен, а симпатягите Totem и Xine – истинско удоволствие.

Работа с диска? Ако имате вече мъничко опит, сигурно сте забелязали QtParted – свободен аналог на Partition Magic. А ако опитът ви е малко повече, вероятно бихте могли да го използвате, за да освободите на диска си място за инсталиране на Linux. И вероятно бихте и искали да го направите.

Игри? За да е полезен, Knoppix е сравнително беден на игри – но тази “бедност” означава десетки. (“Беден”, защото игрите за Linux са хиляди.) Открийте ги сами! 🙂

Ще спра с изброяването на програми дотук, защото на CD-то на Knoppix има стотици програми. Разглеждайте го, изучавайте го, откривайте чудесата му и сами! Струва си.

Настройките на Knoppix – по-добре не бъркайте там, поне отначало. Ако само разглеждате, няма да омажете нищо – но ще се уплашите от количеството им. Както и под всеки Linux, тук можете да настроите всичко, което някой някога е мечтал да може да настройва под Windows. Че и отгоре… Когато обаче уплахът ви мине, Windows ще ви изглежда недружелюбен и затворен като капсулована китайска играчка. Приемете го като нагледна демонстрация на тема свобода.

CD-то с Knoppix предлага няколко езика на интерфейса като варианти. Уви, българският не е сред тях – мястото на CD-то е ограничено. Но инсталирате ли Linux на диска си, разбира се, този проблем отпада – почти всички програми, които ще видите на него, са преведени и на български. Благодарение на безкористния труд на много доброволци.

Това е положението на CD-то. А ако имате смелостта да свалите и пуснете DVD-то, ще се изгубите вътре. Освен всички изброени дотук програми, и още други, подобни на тях, там ще намерите свръхмощен набор от инструменти за програмиране, компилатори и интерпретатори за десетки езици, и още и още други изненади.

Колко от програмите, които ще намерите в Knoppix, са свободни? Всички. Можете да отидете с него в НСБОП и да се похвалите как сте си го откопирали от някой приятел. Решите ли да го раздавате на приятели и познати, това не е престъпление или пиратство – това е принос към общността на свободния софтуер. Добре дошли в екипа! 🙂

(Харесва ли ви този начин на мислене и отношение към нещата? 🙂 )

Може би единственото, което няма да откриете в Knoppix, е антивирусна програма. Изпусната е не по недоглеждане, а защото не е нужна. Да, за Linux принципно може да се напише вирус, дори съществуват такива. Само дето, точно както и експлойтите за Firefox, се срещат главно в новините, а в реалния Интернет някак не успяват да виреят.

Изобщо, това със зловредията в свободния софтуер е странно нещо. Уж с неговия отворен код той е дори по-уязвим. Уж слабостите му са не по-малко, отколкото на комерсиалния. Само че, кой знае защо, за неговите слабости и уязвимости научаваме все от някоя статия в Интернет, а за уязвимостите на затворения софтуер – от поредната гадост, настанила се на собствения ни компютър. Не зная защо, ама все така става.

Твърди се, че било така, понеже свободният софтуер бил рядкост, и затова авторите на зловредия не се интересували от него. И така да е, пак е плюс. Но истината е, че в много сфери – сървърни платформи, уеб сървъри, DNS сървъри, какво ли не още – свободният софтуер е колкото и несвободният, или далеч повече. А и там някак все така става – изследванията на мастити агенции и фирми показват едно, пък личният ви опит – друго… Изберете си на кого да вярвате сами. Аз съм си избрал, и съм си направил изводите.

Накратко – пробвайте. Разгледайте го, уверете се, че Linux не е толкова страшен, и че си струва да го разучите. А ако има интерес, ще напиша някой път и описание как да го инсталирате на диска си – било като основна операционна система, било като втора освен Windows.

Днес ъпгрейднах блога си. Досега беше под WordPress 1.5.2 – вече е под версия 2.0.2.

Ако пък случайно успея да намеря време и да напиша нещо повече от тези два реда в него, цена няма да имам.

Може би по-късно тази вечер, или пък утре.

– Здрасти, обажда ти се гумаджията от при театър “София”. Намерих ти оригинална “Мишелин”, почти съвсем нова. Една трудно се намира, обикновено са чифт, ама имаш късмет.
– Благодаря ти много! Тази нощ там ли си?
– Да, заповядай.

Същата нощ цъфнах там към 3 часа, веднага след работа. Буквално миг преди мен успя да се вреди огромен лъскав джип, аз пък изпреварих със също толкова две таксита. Докато мигна, и гумаджията – трийсетинагодишен, пъргав момък – се залови с джипа. Зимните гуми една след друга потъваха в багажника му, на мястото им идваха летни, чисто новички. Огледах джипа както мъжете оглеждат едиствено манекенки или луксозни возила – наистина, скъпа кола. Даже подставката за чаша на шофьора имаше вид като да е поне двеста лева. Добре живеят някои хора, казах си.

За не повече от пет минути работата по джипа беше свършена. Собственикът му, едър мъжага, без бръсната глава или черни очила, но дебеловрат и с масивен златен ланец, се подпря на колата срещу гумаджията:

– Колко?
– Четири гуми по триста лева – хиляда и двеста. Плюс монтирането.
– То колко е?
– По лев и двайсет на гума, четири и осемдесет.
– За пет минути работа? Голям скъпар си, бе!
– Не са пет минути, човече. Ходил съм да ти купувам гумите все пак, и не ти взимам стотинка за разкарването.
– Сигурно взимаш за тях комисиона!
– За обикновените да, ама твоите са седемнайсетки Мишелин. Има ги на малко места в София, с никое нямам договорка за комисиона.
– … И така да е, четири и осемдесет за пет минути са ти много. Дай смъкни на четири, де, не се цигани!
– Шефът определя цените, не аз. Нямам как да ти пусна по-евтино…
– Хайде, хайде, шефа ти нали не брои колко коли са минали? Четири и петдесет поне!

Гумаджията поглежда към растящата опашка чакащи коли, нетърпеливите шофьори около тях, и въздъхва:

– Добре.

Онзи с джипа вади от джоба си огромна бала петдесетачки, далеч над една пачка, и брои парите. Старателно изчаква, докато гумаджията намери и събере търкулили се по пода на стаичката монети, за да му върне петдесетте стотинки ресто. След това джипът изревава, настъпен до дупка, и полита нанякъде в тъмното… Гумаджията избърсва потта от челото си, и избутва от стаичката една гума:

– Ето я твоята. Да я слагам ли?

Оглеждам я внимателно. Наистина е почти като нова, още мустачетата стоят отстрани. Грайферът е свалил не повече от милиметър-два от оригиналната дълбочина. Браво на момъка! Предишната ми гума беше скъсана жестоко, едва не катастрофирах. За два дни ми намери екстра гума.

– Добре. А… има ли как да я сложим отпред, заедно с резервната, че и тя е почти нова? Сегашните предни да минат отзад, че са вече старички.
– Става. Ще ти мина всичкото на цената на слагане на две гуми.

Смайвам се на енергията на това момче. За пет минути всичко е оправено. Броя му парите за гумата, но преумората си прави шеги с ума ми – блокирал съм, и не мога да си спомня колко беше тарифата му за слагане на гума. Преди пет минути само я каза…

– Слагането на гумите?
– Два и четиридесет.

Оглеждам съдържанието на портмонето си. Трийсет и пет лева, чак до началото на следващия месец. Тоя направо ме съсипа, и от работа, и финансово. Даже в блога си нямам кога да пиша, вечер след работа съм като пребит… Подавам му петте лева.

– Чакай малко, да ти намеря стотинки отнякъде…
– Не се бъркай. И за двата лева не се бъркай, няма проблем.
– Чакай бе, човек! Два лева са си пари!
– Спокойно. Аз не съм бедняк като оня с джипа.

Гумаджията прихва така, че изпуска кръстачката. Оглежда очуканата ми, старичка кола, износените гуми втора ръка, после мен – сигурно още по-опърпан и уморен от колата. След което внезапно в погледа му проблясват искрици:

– Абе… Ти се шегуваш, ама май наистина има нещо такова. Като се замисля…
– Не се шегувам. Точно таковата нещо имам предвид. – Усещам как другите на опашката нетърпеливо пристъпват зад гърба ми. – Благодаря ти, и чао!
– Чао…

Докато сгради, светофари и знаци прелитат покрай мен, си мисля – колко щастлив съм, че не съм бедняк като онзи с джипа. Че не се броя и стискам за стотинките, или поне че го правя само когато мои хора имат нужда от тях. И най-вече, че нищо не ме принуждава да се пазаря до дупка за трийсет стотинки, когато карам джип за стотици хиляди – нито неща извън мен, нито нещо вътре в мен…

Прави са хората – хубаво е да си богат!

Вървя из София и се оглеждам. Навсякъде се строи.

Колко качествено, е друга тема. Колко красиво – и това е друга тема (впрочем, много нови сгради са приемливи за окото). Но колко нагъсто и сбутано – просто не ми се говори.

Гледам застрояваните преди шейсет-седемдесет години улици в центъра. Къща до къща. Никаква пролука между тях. Ще рече човек – нагъчкано, но все пак хората живеят, нали?… Само че минеш ли през входа, вътрешността на карето улици се оказва един голям двор. Понякога преграден. Но почти винаги двор. Къщите са само по ръба.

Предишният ми запис обсъждаше разликата между Франция и България като изражение на разликата между французите и нас. В него нападнах остро един депутат, Атанас Щерев, заради позицията му за раково болните – а именно, че след като средствата за тях не достигат за всичко, е по-добре да се насочат повече към профилактика, вместо към лечение на вече обречените. Нападнах го, защото същият той подкрепи даването на милиони за луксозни возила за “политическия ни елит” – милиони, които можеха да спасят живота на стотици раково болни.

На този запис моят добър познат Вени Марковски отговори с обширен и аргументиран коментар, който ме накара да обмисля още веднъж позицията си – и да я затвърдя още повече. Напълно съм съгласен с правото на Вени да изрази позиция и мнение – и осъзнавам, че до голяма степен в случая той не толкова защитава някого искрено, колкото застава в ролята на “адвокат на дявола”, за да може в спора да изкристализира истината. И реших да отговоря в отделен запис – без лични емоции към него, но с поддръжка за позицията си.

Последните няколко дни бях направо смазан от работа. Затова и не успях навреме дори да разбера за едно историческо събитие, внимателно заобиколено от общественото внимание в България.

Френският президент Жак Ширак отмени прословутия закон CPE (Закон за първия трудов договор), който позволяваше на работодателите да държат младежи под 26 години по две години на изпитателен срок, и да ги уволняват без обяснение или мотиви.

Първоначално този закон беше предложен от министър-председателя Доминик де Вилпен, вследствие на масивно лобиране от едрите работодатели, и беше прекаран през френския парламент “през задния вход”, чрез процедури, които осигуряват минимум обсъждане и публичност. Официално мотивите зад него бяха, че той ще намали безработицата сред младите хора, тъй като работодателите щели по-лесно да ги назначават, ако можели по-лесно да ги уволнят. А Франция точно в момента има нужда от стимулиране на икономиката, и намаляване на безработицата – особено сред младите хора.

След доста натоварена седмица отново съм тук… 🙂

Казват, че цар Соломон имал вълшебен пръстен, който му позволявал да разбира езика на животните… Порасналите хора знаят, че такива пръстени няма.

Има обаче една категория хора, които никога не порастват докрай – истинските учени. Затова и знаят неща, за които “порасналите” и не подозират. Например, че такъв пръстен има – и всеки от нас го притежава. Умът ни.

Писа също има свой език – простичък, и затова и много лесен и искрен. Част от него е понятна за всекиго – кой не знае какво казва тя, когато се гали и мърка? Или обратното, когато фучи и ръмжи?… Струва си човек да научи този език – освен ако не очаква Писа, като по-умна, да научи неговия.

Не знам дали тази история е истина. Възможно е да е “градска легенда”. Човекът, който ми я разказа, твърди, че се е случила с негов познат – но кой знае?

Както и да е, историята е такава:

Пътуват един следобед четирима приятели с кола към вилата на единия. В багажника – каси пиене. В колата, освен тях – породистото куче на единия от гостите. Пръв ловец – под земята да е заекът, ще го изрови; зад врата да е заключен, ще я прегризе. Нямало как да го оставят в къщи сам, цели три дни.

Пристигат. Наоколо – дъжд, кал, отврат, но вилата е суха и топла. Разтоварват пиенето, пускат песа да тича навън, затварят се и започват да отварят бутилките.

Докато пиша това, в къщи с нетърпение ме чака Писа. Но може би си струва да се забавя мъничко, за да разкажа за нея. Познавам я по-добре от повечето хора – и мисля, че е полезно човек да я познава.

Хора всякакви. Някои харесват повече кучетата. Някои – котките. Заетите хора обикновено предпочитат котки – искали по-малко грижа. Не е съвсем така.

Кучетата са уж различни, но всъщност твърде подобни. Някои са по-добродушни, други по-злобни. Някои са по-игриви, други по-мързеливи… Но разликите не са огромни. А в най-важните отношения – какво представляват като личности – кучетата са изумително подобни. Почти винаги верни, предани на стопаните, по кучешки… Такива сме ги направили ние, хората. Защото дълго сме третирали кучетата не като приятели, а като инструменти. А от един инструмент се изисква да е унифициран и предсказуем.

Котките са около нас по-отскоро, и са доста по-независими, отколкото кучетата. Затова и не сме успели да осакатим природното разнообразие на характерите им. Те са толкова различни, колкото са и хората. Вземеш ли си куче, знаеш предварително какво да очакваш. Вземеш ли си Писа – не. Каквато излезе, такава.

На тези места (засега три) можете да прочетете разследването на Вени за поредния грабеж на парче земя от софийска градинка, за да си врътне някой алъш-вериша:

http://semkiibonbonki.blogspot.com/2006/03/blog-post_28.html

http://semkiibonbonki.blogspot.com/2006/03/blog-post_30.html

http://semkiibonbonki.blogspot.com/2006/03/2.html

Надявам се да има и продължение. И най-вече много се надявам да има победен край – или спрян строеж, или публично оплескан до гуша “бизнесмен” и авери, а най-добре и двете. Поне малко да държи влага на другите като тях.

Брано на Вени! От толкова хора, видели, че нещо там се строи на заграбена земя, тя е единствената, която надигна глас и задвижи нещата.

По принцип, такива хора в едно общество са редки. Те са като витамините в него. Не са основен строителен материал, малко са. Само дето без тях обществото боледува, а накрая и умира. Превръща се в нахъсана джунгла, където правото е на по-силния.

Няма как да не са редки. В едно нормално общество не може всеки по цял ден да следи какво става наоколо, и да хаби седмици, за да разнищи нещата… Но в нормалното общество всеки може, когато чуе, че нещо се граби, да надигне глас, а и ръце, ако трябва, и да спре грабежа.

Често чувам по някой да се оплаква, че политиците ни били прекалено продажни, та затова сме закъсали. Лъжеш, драги. Не е луд който яде и чуждия зелник – луд е, който си му го дава.

Не е вярно, че политиците ни са прекалено продажни. Щом не сме ги научили да са свестни, значи не са достатъчно продажни – заслужаваме повече. Не е вярно, че са гьонсурати. Щом не сме им ударили плесника, значи не са достатъчно гьонсурати – повече ни се полага… Лъжеш, драги, не са прекалено продажни. Лъжеш, за да скриеш от другите и себе си собствения си мързел и нежелание да се погрижиш за съдбата си. А след това за проблемите ни са ти виновни американците, руснаците, географското положение на България и четирите годишни времена.

На изборите ти отиде за риба, драги. За да може купените с кебапчета гласове да тежат повече, и да изберат който най не се гнуси от мръсни похвати. А сега обясняваш кой друг бил виновен, че политиците ни са боклуци – КГБ, ЦРУ, МОСАД, световната еврейска конспирация и марсианците. И добавяш: “Ама те всичките са съвършено еднакви боклуци, никой не е по-добър или по-лош и на грам от останалите – за кого да гласувам?”. Дано слушателите ти са идиоти, и те оправдаят.

Това ти е най-голямата лъжа, драги. Не са другите виновни, че политиците ни са отпадък. Виновен си ти, персонално. Ако беше избрал някой, който и да било, сега щеше да имаш право да кажеш: “Аз гласувах за теб – защо ме измами? Разкарай се!”. Сега политикът ще ти отговори: “Щом не си гласувал, значи си заявил, че си доволен и съгласен на всичко – разкарай се ти, аз съм народен избраник, ти си презрян обикновен гражданин”. И ще поопипа щастливо в джоба пачката, срещу която е продал градинката ти за двуетажна бирария… А ти няма да можеш да му кажеш нищо.

Не че ще искаш, де. Ти само на думи си недоволен, на действия си щастлив от това да те крадат. И да крадат и околните, дето хич не са щастливи от това, и са действали, ама ти си ги предал в нужния момент. И сега разплуто си пиеш пиенето и си слушаш слушивото, и се правиш на недоволен, белким някой ти повярва.

Знаеш ли какво искам, драги? Да има две Българии искам. Една за тия като Вени, дето се борят, и мъчат, и не се дават, и се опитват въпреки такива като теб да направят нещата малко по-свестни. И друга – за тези като теб, дето само симулират недоволство, а всъщност са по-тъпи и безразлични и от добитък. Да се види в коя животът ще е по-добър от в най-белите държави, и от коя децата ще са съгласни в робство да се продадат, ама да са по-далеч от нея. Коя ще просперира и цъфти, а коя ще е лекето на световната карта…

И твоята България да е оградена с висока ограда. Да не могат такива като теб да излязат от нея, и да отровят живота на други държави с безразличието си. Доскоро роптаех срещу новата Берлинска стена в Европа – сега разбирам колко мъдри са западноевропейците, че я издигнаха. Такива като теб са трупна отрова за всяка държава. За нищо на света не бива да бъдат допускани в нормалния свят. Ще го превърнат в клоаката, в която са превърнали България.

Тогава ще си получил каквото заслужаваш, драги. И Вени ще е получила каквото заслужава. Тя – да се махне от теб. Ти – да бъдеш махнат от нея. И да се види кой какво ще получи.

А докато това няма как да стане – горе главата, Вени! Срам ме е, че нямам времето и силите да помогна с много – но поне мога да надигна глас в твоя подкрепа.

За да се надявам, ако някой ден все пак проима две Българии, да ме допуснат някак до тази, в която ще си ти.