Grigor Gatchev - A Weblog

Загорка АД e лидер на пазара на бира в България с пазарен дял от 31% през 2004 г. Пивоварната произвежда бира с марките: Загорка, Ариана, Голд, Столично, Хайнекен, Амстел и Мърфиз. Пивото е една от емблемите за град Стара Загора.

През юни 2004 г. президентът на България Георги Първанов преряза лентата на нов пивоварен цех в Загорка, откриването на което съвпадна с 10-годишнината от приватизацията на дружеството. Инвестицията е на стойност 2 млн. евро. Благодарение и на нея през 2004 г. Загорка предложи на пазара 1,5 млн. хектолитра (150 млн. л) бира. Дружеството стана през 2004 г. за втори път данъкоплатец на годината в категорията “Големи данъкоплатци” в традиционния конкурс, обхващащ фирми от шестте области на Южен Централен район.

Ако мислите, че това е част от особено тъпа телевизионна реклама, грешите. Точен цитат е от статията “Загорка” в българската Уикипедия, към момента на писането на този запис.

Не зная кой мъдрец е решил да използва свободата на Уикипедия за… всъщност, именно особено тъпа реклама. Знам обаче, че всички ние, които сме видели тази статия, търпим въпросния стил на реклама, без да му попречим. А това превръща българския раздел на Уикипедия във вид онлайн колекция на спам. И я прави съответно толкова полезна и смислена.

Тази вечер съм прекалено уморен, за да издиря малко реална информация за “Загорка”, и да преработя статията. След като привърша, тя в никакъв случай няма да е негативна за дружеството – просто няма да е толкова надута и самохвална. Същевременно обаче ще бъде много по-полезна за читателя.

Преди няколко дни наругах народните представители, че не си вършат работата. Е, това да коригирам статията в Уикипедия пък е моя работа, след като аз съм я забелязал, и съм се възмутил. Нека сам се подложа на изпитание. Ще запомня ли задачата да я поправя, ще се справя ли в приемлив срок, примерно седмица, и ще я направя ли по-добра от предишната.

Ако не, значи само приказвам, и нищо не върша. Ако да обаче, значи имам право да критикувам – и да изисквам.

Вярно е, тази моя работа е много мъничка, не е като да спасяваш държавата. Но… не е толкова важно дали конкретно твоята работа е велика, или мъничка. Важното е да я свършиш както трябва. 🙂

Този запис е редактиран – коригирана е грешка в името на Вени (Невяна Гюрова). Извинявам се за допуснатата неточност!

Мислех да напиша един запис, който да обединява темите – защото имат твърде много общо. Но бях изпреварен.

Благодаря ти, Вени! Не знаех фактите, които излагаш. Но сега те само допълват още едно камъче от мозайката, която се реди от толкова време пред очите ни.

И още веднъж доказват – добър политик е единствено контролираният от народа непрекъснато и със сигурна ръка политик.

А заслужава добри политици единствено народ, който ги контролира така.

Днес, по време на обичайния ми бегом между клиенти, телефонът внезапно звънна. С проклятие наум (“кой ли пък още се мъчи да се вре в и без това напрегнатия ден!”) го измъкнах – оказа се Пейо.

– Григоре! Минало е делото за Баровски!
– И какво? – Моментално забравих за досади, натоварване и т.н.
– Невинен! Прибираме си го!

През следващите десет минути щях на два пъти да катастрофирам – непрекъснато звънях на всеки, на когото се сетех, и предположех, че няма да са се обадили преди аз да успея.

Като се замисля, аз всъщност не познавам лично Николай Баровски. Не съм го виждал никога на живо дори. Но тази вечер ще спя усмихнат блажено.

Защото ден, в който има такава новина, си струва усмивката.

Повече – в блоговете на Пейо и Алекс. (Сигурно и в други, но тази вечер нямах време да чета из нета.)

Три пъти ура за Ники – и за свободата!

Уважаеми г-н Пирински,

В интервю пред медиите Вие изказахте мнението, че една държава е длъжна да осигурява удобства за своята ръководна класа, и че това е нормално и редно. И заявихте, че мнението, че държавниците ни не живеят на един и същи свят с обикновените хора, е погрешно.

Проблемът е, че България в момента не може да подсигури достатъчно пари дори за пълноценно лечение на болните си. Цената на въпросните луксозни лимузини е цената на излекуването от рак на стотици българи. А когато цената са човешки животи, няма удобство за управляващите, което да я оправдава.

Убеден съм, че повечето политици не схващат нещата така. Че не се замислят, че тяхното удобство струва животи на болни, че те всъщност стават така убийци… И вината за това не е тяхна.

Военните понякога казват пословични глупости. Причината обаче не е, че са глупави – не са. Отучва ги да внимават какво говорят липсата на обратна връзка отдолу… Така е и с политиците. Липсата на обратна връзка ги отучва да мислят за последствията от решенията си. А не им даваме тази връзка ние, избирателите – така че вината е наша.

Но чиято и да е вината, реалността остава. Да искаш удобството си на цената на живота на други не е белег на човек, достоен за държавник. Така че, да – политиците ни наистина не живеят в един и същи свят с обикновените хора. И не са приемливи за държавници.

Пред медиите вие заявихте, че осигуряването на удобства следва да е свързано с размера на задачите, които стоят пред политиците. И дадохте за пример, че швейцарските политици ходят пеша, докато тези от закъсалите африкански държави пътуват с 10-метрови лимузини. Това звучи логично – но също не е вярно.

Не отричам, че в България пред държавниците има огромни задачи за вършене. Те обаче не ги вършат подобаващо. Вашата партия стана пословична през управлението си (1996-1997 г.) за довеждане на страната до катастрофа и купонна система. Другите също не се справиха много по-добре. Така че дори ако на политиците ни се полагаха някакви удобства, те не са показали с нищо, че ги заслужават.

(Не мога да се сдържа да не отбележа и друго. Вярно е, че колкото по-закъсала е една държава, най-често толкова по-луксозно живее върхушката й. Но най-често и толкова по-малко прави, за да съвземе държавата си. Което ме навежда на мисълта, че връзката е обратна. Не върхушката живее луксозно, защото държавата й се отплаща щедро за много свършена работа. А държавата е зле, защото върхушката й получава много, без да върши нищо в отплата.)

При срещата ни край Народното събрание Вие ме попитахте защо не се интересувам къде сте били предишния ден, и какво сте правили. Уверявам Ви, интересувам се – и не само за вас, но и за всеки български политик. Вярно е, не бездействате напълно. Но и не вършите много повече – поне когато се опре до грижа за българския народ.

Примери? Вие споменахте, че смятате в най-скоро време да задвижите за решаване проблема с лекарствата за болните. Чудесно. Но този проблем “смятате да задвижите”, докато проблемът с личните ви удобства сте задвижили и решили отдавна. И тази разлика в приоритетите ви – първо за себе си, а евентуално някога за избирателите – ви прави неподходящи за държавници.

А този, който го определя, съм аз, Избирателят. Аз съм собственикът на тази държава. Тя е моята частна фирма, ако щете. Вие, с всичките си претенции за важност, сте само служители, които аз съм назначил в нея. В момента, в който харчите парите й за лимузини за вас, вместо за лекарства за закъсалите ми родители, аз ще направя единственото логично нещо – ще ви уволня. В първия момент, когато договорът ми с вас го позволи. И повече никога няма да ви назнача отново. Дано най-сетне го разберете.

Много обикновени хора ви ругаят, и превъзнасят западните политици. Истината обаче е, че Вие с нищо не отстъпвате на кой да е политик от успяла и богата страна, зад лустрото му. Ако ние ви контролирахме така, както контролират политиците си народите на тези страни, щяхте да се справяте може би дори по-добре. Същото важи за почти кой да е друг български политик. Проблемът на България е не че няма истински политици – а че няма истински граждани.

Надявам се всеки българин да осъзнае това – че контролът над вас и решителността към вас е единственият начин да бъдете накарани да работите, вместо да си купувате луксове с неговите пари. Не го ли разбере, заслужава да живее не в държава, в която политиците ходят пеша, а в такава, в която се возят в 10-метрови лимузини.

Помните ли първия въпрос, който ми зададохте лично край Народното събрание – “Вие убедени ли сте, че уплътнявате времето си по най-добрия възможен начин?”… В светлината на казаното, бих искал да ви отговоря:

Да, г-н Пирински. Убеден съм, че именно това е най-добрият възможен начин един български избирател да уплътнява времето си. Най-плодотворният, и най-полезният – за държавата, за народа, и за този избирател лично.

—

Не зная кога, и дали този текст ще стигне до Вас. Ако решите да му отговорите, за мен ще е удоволствие да Ви отделя в блога си адекватно и равнопоставено място.

С уважение:

Григор Гачев – избирател

(Допълнена на 10-01-2006.)

Тази лекция не претендира за каквато и да било историческа достоверност – само че е разбираема. Също, конкретиката в нея умишлено е сведена до минимум, за да може човек да се съсредоточи върху принципите.

Предвидена е за хора, които имат някакво понятие какво е файл или операционна система, и горе-долу нищо повече.

Имало едно време… компютър.

Онзи ден обяснявах на мой познат, умно момче, но без особен компютърен опит, как работи TCP/IP стекът. В стил приказка – “имало едно време”. Без никаква конкретика, само като общи принципи. Не е излязъл от лекцията ми готов за сисадмин – но мисля, че принципът на нещата му стана ясен.

Сега се чудя – струва ли си да се правят такива лекции, елементарни и само като принцип, или традиционните учебници са по-добри?

От една страна, може и да си струва. Все пак интелигиентните хора получават по нещичко от тях, и после се справят с конкретните неща много бързо и лесно. Нещата в главата им са подредени, на мястото си са, мислят логично, лесно усвояват новото и лесно намират проблемите.

От друга страна, може и да не си струва. Традиционните учебници са много по-тежки, но в крайна сметка дават повече – включително конкретни неща. А това все пак прави човека по-подготвен.

Да, лесните лекции стават дори за идиоти. Но както показва еволюцията, появи ли се антилопата, появява се и гепардът. Създадете ли нещо идиотоустойчиво, стимулирате Вселената да създаде по-качествен идиот. (А нейните ресурси са повече от вашите.) Ако не вярвате, погледнете държавите, които са особено преуспели в създаването на идиотоустойчиви неща.

Така че чакам мнения – нужна ли е, според вас, лекция за TCP/IP, направена като за абсолютни начинаещи?

Днес имах щастието да разговарям лично с Председателя на Народното събрание – Н.П. г-н проф. Георги Пирински.

Пристигнах на коктейла петнайсетина минути предварително – ако се наложи, да помогна с нещо. Запознах се лично с Евгени и Иван, видяхме се с Таня и още хора. Главният организатор, Калин, дойде пет минути по-късно, и с юначна помощ – беше се нагърбил с пиенето за коктейла. Три големи бутилки вода. Студена. Имаше и хляб към нея, но не знам защо, не получи голяма популярност. Като почитател на Тери Пратчет, аз си взех един залък – наглед едно към едно джуджешки хляб. Но не и на вкус – ставаше за ядене.

Скоро запотропваха и даренията от митингуващите. По една стотинка. Някои богаташи даваха и по повече – по две, по пет, по десет, а една двойка симпатични пенсионери даже даде двайсет. Прахосници с прахосници. Пък после се чудим, че българската икономика се държи на гърба на пенсионерите. Имаше купони за мерцедеси за следващата година, и какво ли не още.

На моята особа се падна ролята да бъда водочерпец, в смисъл, да наливам вода. Таня пък пое задълженията на сервитьорка, и геройски снабдяваше с пълни чаши всеки наоколо. От този момент нататък, успях да видя предимно свързаните с водата събития – затова и разказвам предимно за тях.

Митингуващите бяхме около двайсетина души (всъщност доста повече, но малко издържаха за дълго на хапливия влажен студ и снега). Калин геройски жертва якето си в полза на Таня, и издържа с часове на това време само по пуловер. Накрая имаше по-измръзнал вид дори от пенсионерите наоколо. Но студена вода имаше достатъчно за целия български народ. (Поне така ми се стори, де. Калин обясни, че водата всъщност била само за 240 души, също и хлябът. Просто пътят към Европа искал жертви – и в случая жертвите били всички извън първите 240 души.)

Журналистите обаче бяха към три пъти повече от митингуващите. Надали остана някой от митинга, който да не е бил интервюиран по няколко пъти. Подозирам, че накрая горките момчета и момичета са се интервюирали едни други в желанието да съберат материал. Загуби ми се бройката колко пъти ме снимаха как наливам студена вода. Ако Чапа направи нов проект за чешма, ще ме е страх да мина оттам, да не се позная в някоя от статуите…

Отделно, някаква телевизия пък ме заразпитва какво имаме предвид с тази студена вода. Ей, че напористи хора! Обясних им, че нямаме нищо предвид, просто черпим българите с по една студена вода от името и по случай новите парламентарни мерцедеси…

Към края на митинга се изръси един твърде неочакван митингуващ – споменах го в началото на този запис. С трима бодигардове. (За моя приятна изненада, момчетата изглеждаха интелигиентно, и си вършеха работата изключително професионално. Нито един пропуск в опазването на сигурността на особата, но и нито една пречка в общуването й с околните. Не зная как ще ви прозвучи – но ми направиха изключително добро впечатление. С парламента си не знам дали заслужава да се гордеем, но охранителите заслужават добри думи.)

Като най-нахален, избързах и преди всички му предложих една студена вода. Той ме измери от глава до пети с не особено топъл поглед, и попита с още по-малко топъл глас:

– Вие… убедени ли сте, че си уплътнявате времето по най-добрия възможен начин?

Кипна ми. Тоя за какъв се мисли?! Хем насран до уши покрай историята, хем нагъл. “Вие кои сте и какви сте, че да си го позволявате?”

– Ами да, господин Пирински. Убеден съм, че си уплътняваме времето по именно най-добрия възможен начин.

(“Ние сме народът, който ви плаща мерцедесите. И те контролираме как ги пилееш – и ще го правим и занапред.”)

– Ама защо не ме питате къде съм бил вчера? Бях в Калофер. По случай годишнината от рождения ден на Христо Ботев. Разговаряхме с кмета за оказване на съдействие за проблемите на града…

Тук за момент си изпуснах нервите.

– Господин Пирински, а знаете ли къде са били вчера други хора?

– Вие обвинявате мен, не аз вас…

– Били са в Ракова болница, на посещение при роднини, за които няма пари за лекарства!

Тук се усетих, че сгафих с веселия тон, и си млъкнах. Пирински се отплесна как тези проблеми се планирало да се решават експедитивно и успешно (пак едвам се удържах да не го срежа – как така тези проблеми все се планира да се решават, а проблема за луксозните им возила се решава светкавично и предварително… Не исках обаче да превръщам коктейла в караница.

Та, нещата приключиха. И докато оглеждахме терена за някой неприбран боклук, си направих някои изводи.

Вярно е, в събота няма много случки – затова толкова медии бяха при нас. Но все пак, бяха твърде много и всякакви. И това при не кой знае колко оповестено събитие… А и Георги Пирински е стара лисица, и не ходи където няма нужда от него.

Така че си мисля, че сме бръкнали този път пряко в раната. И че този начин за протест и контрол над властта е успешен. Медиите се интересуват от него и го отразяват. Важните клечки го оценяват като потенциално опасен, и идват да упражняват студен поглед… Значи властта се бои от него, а хората му вярват, и се надяват.

Така че, Калине – браво! Напипал си пулса на момента.

И начина да се борим срещу това да ни смятат за безгласен добитък – и да се самозабравят в доенето, стригането и дрането.

Вчера попаднах в блога на Пейо на ето тази колекция весели истории на Андрея Илиев в “Буквите”. Смял съм се до прилошаване, като ги четох – толкова сладки бяха! Охотно ги препоръчвам на всеки веселяк по света. Отделно, разказваческото умение на Андрея Илиев ме възхити.

Един от героите в тези разкази – генерал Димитър Грънчаров, същият известен като дедо Грънди, е наистина пословичен с историите си. Не се сдържах, и написах като коментар две други (леко пиперливи). След което Пейо ми подхвърли идеята да ги запиша отделно – и реших, че тук е подходящо място. Ето ги:

—

Февруарско учение – мотострелкови батальон форсира Струма. Придошлата река влачи ледени късове. И… един БТР угасва насред нея, само покривът му се подава. А куката за въжето е най-отдолу, на два метра дълбочина в ледената вода… Генерал Грънчаров обявява пред строя:

– Който се гмурне и закачи куката – десет дена домашен отпуск!

Не щеш ли, намерил се някакъв железен българин, съблякъл се, гмурнал се, закачил куката… Изхвръква той обратно на брега, син-зелен, тичат другите да го увиват в одеала… Гледа го дедо Грънди, подхилва се и заявява:

– Редник, ако вземеш сега да го и надървиш, още десет дена отпуск!

Не щеш ли, юнакът така се ентусиазирал, че се справил!… Пет минути по-късно батальонът става свидетел на следния разговор:

– Другарю генерал, първите десет денонощия за героизъм, а вторите за какво да му ги пиша?

– Как за какво бе, фатмак с фатмак! За проявено мъжество!…

—

Гергьовден – празникът на армията. За офицерите от Софийски гарнизон е предвиден бал в НДК. А за да не им досаждат жените им, ще ги съберат във Военния клуб да им четат патриотична лекция. Лектор – генерал Димитър Грънчаров.

Идва генералът в уречения час, съчинявал една седмица пет листа лекция. Намира до микрофона един лист с указания от техника на клуба – откъде да включи усилвателя, кое копче по какъв ред да натисне, откъде се усилва звукът… Само забравил да напише, че уредбата е стара, лампова, и й трябват две-три минути след включване да загрее.

Включва дедо Грънди уредбата, вика “Проба, проба” в микрофона – никой. Усилва звука докрай – никой. Пак пробва, чука по микрофона – никой. И ядосано започва да мърмори под нос:

– Мама му стара, тва на нищо не прилича! Всичкото младости сега на бал в НДК, пък мен, дъртото, изпържиха тук цяла вечер да чета лекция!…

И така, докато загрелите най-сетне лампи не отпушват внезапно звука, и над цялата зала гръмва, усилено докрай:

– И какво да им приказвам на тия путки сега тук, мама му стара?…

Време е да се обадя и аз.

По-възрастните сигурно помнят как през 1990 г. Добри Джуров ходеше с военна униформа в Народното събрание, и на един митинг събирахме пари да му купим цивилен костюм.

А може и по-млади да помнят как Коста Цонев се изказа, че депутатската заплата не стигала само да си нахрани кучетата. Шега ли беше, сериозно ли, не зная – но имаше инициатива да му съберем някоя и друга пара, че с хиляда и нещо лева месечно закъде е, горкият…

Сега пък слугите на народа ни си купили нови луксозни возила за милиони. Тъй де, старите вече са на по година-две-три – в такова демоде никой нормален слуга на народа няма да се вози. И сигурно не са чак толкова бронирани, като новите. Може бронята вече да не е достатъчно добра, за да ги опази от народната любов. Новите може да са и по-луксозни – нашите политици толкова добре са се потрудили за нас, толкова ни подобриха живота, че заслужават лукс най-последна класа.

Пък че с тези пари щели да излекуват няколкостотин болни от рак, а пък сега те ще умрат? Ама какво е това сиромахомилство, моля ви се! Всички болни от рак няма да се излекуват, нали? За какво тогава претендирате? Ама ха!… Да мрат, бе, какво толкова. Като са ни избирали, това им се полага… Пък догодина – пак, още по-нови мерцедеси. Ако има как, за още повече пари. И още повече глупаци, да ни изберат пак…

Издирвам списъка на гласувалите в подкрепа на това решение, за да го публикувам тук, в блога си. Ще съм благодарен на всеки, който ми помогне да го открия. Читателите ми имат право да знаят кой е одобрил заради удобството на няколко задника да си отидат няколкостотин раково болни. Като лекар, и изобщо като човек, няма да простя това.

Тези хора са убийци. Убийци на няколкостотин души – пред тях Жоро Павето е дребен досадник. Казвам го, и няма да върна думата си назад. И ние имаме право да знаем кои са. Съд не зная дали ще ги стигне (дано), но презрението и погнусата ни трябва да ги стигнат. А за това трябва да знаем кои са.

Обещавам поне десет години напред да не пусна глас за никоя партия, в която има дори един от гласувалите това. Ако тези хора не са се разкаяли публично, не само с думи, но и с действия – и по-дълго. Докато са живи, и може би дори след това. И приканвам всеки, който има ум и съвест, да декларира същото – и да го направи. За да не стане така, че един ден той, или най-скъпите му да лежат в Ракова болница, и парите, които биха могли да спасят живота им, да отидат пак за мерцедеси..

И чакам всеки, който не е съгласен нещата да продължават пак така, на купона.

Все по-често ме питат кои са прототипите на някои от героите, които описвам. (След като пуснах последното си… хм, нещо, четири питания за три дни.) Честичко чувам от някого, че е познал този или онзи герой. 🙂 И затова реших да отправя една малка провокация.

Който е чел някои мои неща – опитайте се да разпознаете прототипите на някои от героите. Предположения приемам охотно като коментари тук.

Не е важно непременно да улучите кой точно е прототипът. Напротив, много по-интересно е, когато сте открили точен прототип, за чието съществуване не подозирам. В едно интервю Тери Пратчет беше казал: “Където и да разговарям с полицаи, винаги ми казват, че в техния участък има жив, едно към едно Фред Колън, или Ноби Нобс, или дори и двамата. Един път ми го каза абсолютен Ноби…”

А пък после обещавам да разкажа кои всъщност са прототипите. 🙂