Grigor Gatchev - A Weblog

– Не ми се сърди, но сте идеалисти. Даже по-лошо – мечтатели. Хора, които никога не постигат нищо. Не го ли разбереш, ще ходиш одърпан доживот…

Не ти се сърдя, приятелю. Зная – искаш да ми помогнеш, както умееш. Ако не искаше, нямаше да си хабиш времето да ме учиш на каквото смяташ за ценно.

Но не съм съгласен, че идеалистите и мечтателите никога не постигат нищо. Напротив – убеден съм в обратното.

Харесваш ли ето тази красива сграда отсреща? С колоните, еркерите и фигурния покрив? Красива е, защото я е проектирал мечтател. Иначе щеше да е сиво кубче, смайващо единствено с грозотата си.

Защо си си избрал точно такава кола – обтекаема, хромирана, изящна? Имаш пари, можеш да си позволиш всякаква. Но защо тази?… Проектирал е външността й мечтател. Друг мечтател е сложил под капака й 200 конски сили двигател, при положение, че дори 20 ще те возят – просто няма да е такова удоволствие. Удобните й седалки, музикалната уредба, дори предпазните колани…

Виждам в кошчето ти кутия от китайска храна. Харесва ти, нали?… Някой мечтател се е осмелил да създаде ресторантчето, от което я поръчваш, толкова далече от Китай. А друг, дълго преди него, е измислил как да я сготви така, че да е вкусна.

Други мечтатели са написали текста, композирали музиката и изпяли песента, която слушаш. Не, не е от меркантилност – ако нямаше мечта и идеализъм в нея, щеше ли да е красива, кажи ми? Щеше ли да я слушаш?… Подкрепили са я влиятелни и богати, защото е докоснала мечтателя в тях – иначе щяха само да я отръскат гнусливо. А са посмели да я подкрепят, защото е докоснала мечтателя във всеки свой слушател, и той я е обикнал.

Включително и в теб.

Мечтатели са изваяли всяка една статуя, за която се сетиш, нарисували всяка картина, написали всяка книга, заснели всеки филм. Мечтатели са проектирали космическите ракети, и тунелите под планините, измислили са автомагистралите и уокмените, болниците и благотворителността. Мечтатели са написали хартите за права на човека, конституциите и всички подобни документи, които заслужават добра дума.

Мечтатели са управлявали корабите, откривали нови континенти и обиколили света – и мечтатели са измислили и построили тези кораби. Мечтатели са измисляли стени и покрив, които да ни пазят от слънцето или дъжда, и са ги строили, напук на присмеха на другите. Мечтатели са разказвали легенди край огъня, и мечтатели са посмели да го укротят, за да се топлят и да си светят. Този, който пръв е слязъл от дървото, още е бил маймуна – но вече е бил мечтател. И това го е направило човек. И ако някой ден някой стане нещо повече от човек, това ще е някой мечтател.

Мечтатели са измисляли парните машини, и електричеството, и двигателите с вътрешно горене. Мечтатели са създали пералните и кафемелачките, комбайните и компютрите, аспирина и антибиотиците. Мечтатели са измислили пътищата да са павирани или асфалтирани, тротоарите да имат бордюри, и къщите да са с номера. Мечтатели са предложили всички хора да имат право на образование – и мечтатели тук-таме учат децата да са също мечтатели.

Огледай се, и ми посочи нещо наоколо, което да не е сътворено от мечтатели. Дори едно!… Може би планините, морето и небето. Но ако ги нямаше, със сигурност някой мечтател щеше един ден да ги измисли, и сътвори. Не зная има ли Създател – но ако да, той със сигурност е мечтател.

И тези, които седят в луксозните кабинети и взимат решенията – също. Понякога мечтаят за по-красив свят. Понякога за повече лична изгода. Но и в най-безскрупулния, практичен и егоистичен от тях живее мечтателят. И може, и често бива докосван от мечтателя вътре в някой друг. И сътворява по нещо добро, красиво… с една дума, мечтано.

И ти се гордееш с практичността си, и гледаш мечтателите отвисоко – но мечтателят живее и в теб. Ако го нямаше, сега щеше да се опитваш да “изкяриш” на гърба на моето мечтателство (без да го разбираш), вместо да ми помогнеш, според както умееш. Нямаше да вършиш и още много неща, вместо тях щеше да се опитваш да правиш други. И щеше да се проваляш, заради неподкрепата на мечтателите наоколо.

Така че запомни от мен – всичко без изключение на този свят са го постигнали мечтателите. Тези, които не мечтаят, никога не постигат нищо. Защото дори да имат за какво да се борят, то не заслужава топлината и вниманието на околните – и умира заедно с носителя си.

Ако той не осъзнае още преди това, че има само един истински начин животът да си струва да бъде живян. И той е да бъдеш мечтател.

В помощ на системния администратор на Уеб сървър:

Бях писал и преди за средство срещу този вид спам. Средството обаче не ми помогна достатъчно. Webalizer генерира невероятно красиви статистики, но версията му е бъгава просто до безобразие. Половината от ключовите думи в конфигурационния файл вероятно са предвидени за реализиране или дебъгване в неопределеното бъдеще… Пък и списъкът ключови думи не е особено удобен за поддържане, във вида, в който го използвах. И не става за последващо чистене на логфайла от попаденията (дори отказани, те влизат там).

Поиграх си малко (и понаучих мъничко Perl), докато си измисля нещо, което да е една идейка по-удобно. Нещото можете да намерите тук. (Сайта на фирмата не го гледайте, актуален е към преди 5 години, и е пълна отврат, но нямам време да го оправя.)

Приспособено е за Apache сървър; иска Perl. Пробвано е на собствената ми машина. Файлът readme.txt описва горе-долу каква е идеята, и как се процедира. Предупреждавам: чистенето на лога от спам-термините не е коректно, проверява се не само referrer полето – но не съм имал време да напиша по-добро. Ако някой не го мързи, е добре дошъл.

Лицензът на нещото е… никакъв. Не вярвам подобна дреболия да има нужда от лиценз.

Колко добре работи – ами колкото добре поддържате списъците със спам-термини. Моите са основани на списъка, който намерих на мястото на оригиналното описание, и са доста подопълнени (особено този за порно-спама – тези май си ме обичат най-много. 🙂 )

При допълване на списъците с термини при мен те ще се актуализират автоматично и там. Обмислям идеята да приемам допълнения и от колеги. Каузата си струва да си помагаме. 🙂

Още Левски е отбелязал с горчилка в непретенциозното си тефтерче: “Българинът много обича свободата, но чака някой друг да му я поднесе на тепсия.”

Не само свободата, свети йеродяконе Игнатие. И добруването обича така. И богатството, и щастието, и всяко едно добро нещо. (Не ми казвай, че всички тия неща идат от свободата. Знам го, отдавна вече. Кажи го на другите, дето още вярват, че има как да е иначе.)

Вечно чакаме някой да донесе доброто ни на тепсия. Да изчисти властта от корупцията. Да ни прекопае градинките пред блоковете. Да вкара престъпниците в затвора. Да се скара на монополистите, дето дерат от гърба ни по няколко кожи… Той все не идва.

А ние чакаме. Първо чакахме доброто БСП. Разочаровахме се – зачакахме доброто СДС. И те излязоха лоши – поискахме добрия експертен кабинет. Провали се и той – приветствахме добрия цар. В момента смърди и от него, а ние масово се надяваме на добрия пъдар. А като се провали и той, сигурно на добрите европейци ще се надяваме… Да дойдат и да ни оправят. Ама в другия смисъл, не в този…

А ще дочакаме ли?

Не ми се вярва. Защото качим ли някого на власт, го зарязваме там, и си затваряме очите. Не ни интересува какво прави той, не го контролираме. Чакаме някой друг да го контролира вместо нас – медии ли, подчинените му ли, Европа ли. Без да ни пука, че подчинените му нямат право на глас, че медиите ги държат същите тези, дето му нареждат по телефона какви да ги дроби, а Европа се грижи за себе си, а не за нас (колко странно, а?). Светло и бодро чакаме избраникът ни да е ангел небесен, неуязвим за злото, и непоклатим като паметника на Съветската армия.

Да, но властта е голям казан с мед. Много-много съблазнителен, дори за най-честните. И около него има доста, омазани до раменете с меда. Които приятелски приканват: “Гребни си и ти, драги… че да си и ти оплескан… Че иначе видиш ли ги – и тоя с перото, и оня със снайпера, все наши хора са. Помисли си…”

И ето че доброто БСП се оплесква. Хора, на които сме се възхищавали, се оказват омазани. А ние клатим глави: “Въх, и този ли бил маскара?”… После доброто СДС. После добрият експертен кабинет. И така, по ред.

А истината е, че в маскари ги превръщаме ние, с безконтролността си. Вместо да заставяме и хитреците да работят за нас – защото ние им плащаме заплатите, от джоба си, и да правят точно това – развращаваме и честните. Надяваме се да дойде безупречният, воинът на доброто – но с действията си и него превръщаме в ибрикчия на злото…

И чист като ангел да изберем, сигурно пак би се предал. (И аз да отида там – нищо чудно, колкото и да съм нахъсан.) Няма ли кой да те гледа непрекъснато, трудно е да се сдържиш. Няма ли кой да е готов винаги да те плесне през ръцете, ако бръкнеш. Много лош. И много злопаметен – дойдат ли избори, да ти вре греха ти в очите, докато или сам се махнеш, или той те махне, с гласа си. Дето прошка не дава.

Български синдром ли е това? Да – защото сигурно само в България сме такива слепци. Не вярвам да има другаде такава страна… И не – защото, като гледам, у нас и турци, и цигани, и арменци, и евреи даже наравно с българите глупеят и чакат. Още едно, поредно, отдавна излишно доказателство, че носим една кръв, и че тези, които ни насъскват едни срещу други, пращат да коли брат брата… Но не за това ми е думата.

Понякога си мисля с ужас – не ни ли направи султанският съд услуга, като те обеси, Дяконе? Не ни ли всъщност спести той ние да те застреляме или посечем, както сторихме с други? Или още по-страшно – да те корумпираме? Да те оставим жив, но да убием легендата и чистотата, дето друга такава в хилядолетната си история нямаме – и много други народи също? Да, щеше да е трудно – но нищо чудно и с тебе да успеехме!…

… Знаете ли на какво ми прилича всичко това? На родител, който преди коледните празници е седнал със скръстени ръце, и чака подаръците за децата му да дойде да ги донесе през комина Дядо Коледа. Кога децата му ще дочакат подаръци?

Когато ние дочакаме управник, който да върши за нас добро. Без да трябва ние постоянно да го следим зорко, и пляскаме през ръцете и пращаме в забвение, ако се опита да тузарства на наш гръб.

(Не, не никога. Просто когато някой се сети, че ако иска нещата да ги бъде, трябва да се хване да си свърши работата. Защото тя е само негова, и ничия друга.)

Ако те има някъде горе, свети йеродяконе – стори чудо. Стори да прогледнем, и да се заемем с тази наша работа. Защото иначе скоро няма да ни има като народ, па и като държава сигурно. И всички мъки и жертви, и твои, и на още безброй светци наши и мъченици, ще са отишли напразно.

И ще сме затрили всичко – уж злите ни управници, а всъщност ние самите.

В събота гостувах на Комата – Светлана Комогорова. Писал съм за нея и преди. Поприказвахме си, посмяхме се здравата (при нея обикновено първото води до второто – страхотна купонджийка е). Един от веселите моменти беше, че тя ми намери популярната из Интернет история за зидаря, варела и тухлите, на песен – и то на песен, записана отпреди да е имало Интернет! Чак не повярвах, като я чух. Но беше чудесна.

Вчера ме срина грип. Главата ми беше като балонче. Ходех и се блъсках в стените и касите на вратите. Ударите обаче дори не ги усещах, така че всичко беше наред… Днес съм по-добре – като се блъсна, ме боли. Но пак щях да прескоча блогването в името на съня, ако не бях открил в пощата си най-неочаквано писмото по-долу.

И така, на гости на блога ми тази вечер е Комата:

Днес изпълних обещанието си да коригирам твърде рекламната статия за “Загорка” в българския клон на Уикипедия. На границата на това да е късно – определеният срок от една седмица изтичаше.

Всъщност, дори и днес го смогнах благодарение на Антония. Информацията в статията е предоставена изцяло от нея – и, всъщност, кредитът за създаването на новата, по-пълна статия, следва да бъде изцяло неин. Аз просто направих copy & paste от писмото й във формата, и лекичко пооформих нещата. Благодаря ти, Антония! 🙂

Мечтая си да имам за в бъдеще повече време да пиша в Уикипедия. Защото там винаги има какво да бъде добавено.

(Една от любимите ми книги е “Фондацията” на Айзък Азимов. 🙂 )

Честит рожден ден, блогче!

За една година – двеста и няколко записа. И над хиляда и сто коментара. Не е лошо за едногодишен малчуган в света на блоговете.

Няколко други блога, вдъхновени – поне отчасти – и от теб.

Няколко лични позиции, получили широк отзвук и симпатия сред четящите ги.

И – може би – мъничко по-добър и свестен автор. Надявам се.

Честит рожден ден, блогче! И дано те има дълго време занапред! 🙂

Майка ми вече е заспала. Време е да престана да злоупотребявам с гостоприемството й, и да си ходя. Още малко оправяне на некадърно написани PHP скриптове, и ще науча PHP. Но от това май и следващите дни няма да има как да бягам. А и не затова й дойдох на гости, нали?

Покрай прозореца на единадесетия етаж свисти мразовит и хаплив зимен вятър. И пее на стотици гласове – ту свири като злобен подигравчия, ту вие като оплаквачка, ту пука с нещо, все едно костеливи пръсти чукат по стъклото. И без много фантазия е лесно да си представиш нещо, което да те откаже да излизаш. Или да те накара да сънуваш кошмари. Пее зла песен, сякаш е разумен, и те мрази. На моменти имаш чувството, че злите му очи те следят иззад прозореца, и дебнат момент да се разкриеш…

Фантазията я имам, но скелетите в нея ме плашат, колкото биха уплашили и танк. Долу ме чака колата, неугледна и обикновена, но вярна като всичко, което обичам. (Не зная защо, но досега са ме предавали истински само хора. Вещи, които съм притежавал, понякога правят чудеса, но не ме изоставят без наистина основателна причина.) И парното й напълно оправдава израза “нафтова печка на колела” – в състояние е да изпоти дори любител на горещините като мен… Преди нея карах велосипед, дори при минус двайсет – а съм вървял при подобна температура и пеша с километри. Комфортът подслажда трудностите – но ги побеждава упорството и решителността. Реша ли да стигна някъде, по корем да се влача, пак ще стигна. Затова и скелетите не ме плашат – бронята ми е не черупка, която притежавам, а силата, която съм.

Е, сега ще пътувам към къщи в комфорт, и ще намеря там парно. Плаши ме обаче не призракът от въображението ми, а студът на другите. На тези, които трябва да вървят в ледената ветровита нощ пеша. Или да мръзнат в студените си домове. И злите пръсти на измисления от мен скелет да се свиват ликуващо около тях.

Не зная ще настигна ли по пътя си тази нощ някой, тръгнал пеша занякъде. Ще видя ли някой, който чака такси, което не идва… Но ако това се случи, ще помогна на човека. И ще съм свършил нещо много дребно и обикновено, никак не велико и славно – но ще съм щастлив. Не мога да избирам какви възможности да помагам ще ми предложи животът – но мога да избера да ги подмина ли, или да ги приема, каквито са. Да спася ли някого от злобата на мразовития вятър, или да го подмина безразлично.

Дали вярвам в злите намерения на ледения вятър ли? Не, не съм малко дете. Зная законите на физиката, и там прочее. Но зная и че както добротата в нас прави света по-приятен, безразличието ни го прави по-неприятен – и винаги намира начин да се върне обратно.

Зная и още нещо – че останалото са маски. Добротата е надянала тази на парното в колата ми, а безразличието – на ледения вятър отвън… Но маските са за очите, а умът трябва да прониква зад тях. Да вижда скритото. Същностите. Ако вече не си малко дете.

И да знае при коя да се приюти, а коя да държи навън, далеч от себе си. Защото каквато същност приеме, такава ще получи.

През последните два дни ми се случи доста. Ето го, на fast-forward (така мина и през мен), като изключим обичайните купища работа:

Онзи ден успях да се откача от работата вече след полунощ – тоест, всъщност вчера, след 1 през нощта. Откарах се някак (мъглата беше ужасна) до “Фенс”, за ако случайно концертът на “Балканджи” продължава. Уви, отдавна беше свършил.

Там и разбрах, че мъглата всъщност е в очите ми – май бяха се поуморили след 16 часа напрегната работа, сигурно остарявам. Успях да разпозная единствено шефа на мястото (по характерната шапка), и Киро Янев (по още по-характерната фигура, а когато приближи на метър до мен, различих и очилата му). Беше ми здравата съвестно, че не поздравих Ники Баровски със свободата, но малко ме беше срам да се излагам – можеше да е който и да е от хората в заведението, щеше да трябва да дойда на по-малко от метър от него, за да го позная…

На следващия ден очите ми бяха както обикновено. След бесен работен спринт цъфнах край парламента за връчването на стотинките и откритото писмо. (Имахме нова редакция, която ми хареса още повече – но, уви, нещо се бяхме разминали, и не я бяхме отпечатали. Така че я разпращахме по-късно по е-майл.) Запознах се с Вени Гюрова, и облекчено споделихме с нея, че този път надали се очакват толкова журналисти – вторник, работен ден, много катастрофи, и какво ли не още. (Не че не ги харесваме, просто май и двамата не сме от типа, който умира да е пред камера.)

Не бяхме познали. Журналистите се оказаха поне колкото и предишния път, ако не повече. И още по-нетърпеливи. Тъкмо се бях сбутал настрани, извън обхвата на камерите, Вени ми ги прати всичките директно на главата – внезапно и неочаквано. Така си глътнах езика, че едва успях да кажа две думи накръст. Дано поне да не съм се изчервявал, че само това липсваше.

Дойде уреченият час. В парламента пускаха само трима. Калин, Вени и Симеон се жертваха и влязоха. Аз, като по-гнуслив, останах отвън. Поговорих си още малко с журналисти, след което тримата ни герои излязоха обратно и, слава богу, отново отвлякоха вниманието на журналистите.

Докато те разказваха обаче, купонът се случи зад гърба им. Отнякъде се взе на вратата бившата кандидат-кметица на София, Татяна Дончева. Не зная влизаше ли, или специално излезе, за да сподели некои съображения с журналистите, ама плюнки от съображенията хвърчаха чак до нас. Паметта ми отказва да побере каквото чух по наш адрес – то не беше “маргинали”, то не беше какво ли не. Госпожата беше ядосана като… Веднъж в казармата бях видял булката на един старшина, той завършил помощно училище, тя сигурно и него не успяла да завърши, как се беше запенила, когато караулът на вратата отказа да й носи торбите. Няма да го забравя доживот… Та, това ми напомни. Добре, че избрахме Бойко Борисов…

Мислех си да хвана и да напиша един задочен отговор и на нея. С риск блогът ми да се превърне в сборник “Задочни отговори”, а аз – в духовен наследник на Георги Марков. И с риск да си отнеса тирада в стила на казармения спомен: “Къв караул си ти, бе, караулите на жените ръка им цаливат! Или каварелите ли беха! Мързел градски смотан!”… Изпревари ме обаче Дончо Ангелов. Отговорът му е малко остричък за моя вкус, но иначе е чудесен. Пък и той никога не е имал особена нужда други да го будят и да му отварят очите.

Вечерта мина в работа на същите обороти. Разбрах, че по ДАРИК и по БТВ са давали репортажи – какво точно са дали обаче, не знам. Дано да е било нещо хубаво. (Надали – разбрах, че и моята персона е присъствала вътре.)

И така, на задъхан бегом… С време само за открито споделяне.

http://www.truthout.org/docs_2005/printer_110805Z.shtml

Ако да, авторитетът на САЩ в областта на човешките права почва да клони към този на… Точно така. Саддам Хюсеин.

Още едно тъжно потвърждение, че никога не е късно да станеш за срам.

Малко преди Новата година се проведе първата среща. Мислех да пиша за нея, но забравих. Втората беше преди седмица – и пак щях да забравя. За бой съм.

Добре, де. Идеята е, че този път за ОпънФест се почва подготовка малко по-навреме – тоест, почти веднага след предишния. Което според мен е похвален напредък… И смятам, че е полезно към нея да се приобщят всички желаещи и интересуващи се. Затова и ви досаждам с това описание. 🙂

Бяхме предимно хора от организацията на феста от 2005 – Мариан, Хриси, Йовко, Маниакс, Пейо, Тони Райжеков, Сале, Алекс, Васил Бадев и аз. (С пълна гаранция съм изпуснал някого.) Имаме идея да поканим и още хора – всеки, който би желал да хвърли сума ти време и труд за тази благородна кауза, е добре дошъл. А според мен и колкото повече хора работим по нещата, толкова по-добър ще бъде резултатът.