Grigor Gatchev - A Weblog

Не съм юрист. Имам обаче представа от основите и принципите на правото. А също имам и чисто човешкото право да се вълнувам от нещата, които засягат съществуването ми, да проявявам интерес към тях и да имам мнение по тях. Затова и реших да почопля малко съвременното юридическо уреждане на интелектуалните права.

Много хора смятаме, че интелектуалните права не са уредени адекватно от сегашното законодателство. Повечето от нас обаче не се замислят по-надълбоко – в какво точно днешната уредба не е адекватна. Може би размислите ми могат да дадат някоя идея.

И така, представете си следната ситуация:

Току-що сте си купили кола. По пътя към къщи спирате, за да купите нещо. Когато излизате от магазина обаче, виждате как някакъв човек се приближава към колата ви. Вади от чантата си някакъв футуристичен уред, натиска нещо по него, и до колата ви се появява точно нейно копие. Човекът влиза в копието и потегля нанякъде с него.

Окрали ли са ви, или не?

Въпросът очевидно не е никак прост и еднозначен. Истината е, че всеки пряк отговор би бил грешен. Причината за това е именно нещото, заради което написах този пример. А именно: собствеността върху копируеми неща стои в реалния свят по съвсем различен начин от собствеността върху не-копируеми. Затова разглеждането й в рамките на закони, създадени върху идеята за не-копируемите неща, е априори погрешно. Юридически решения, взети на базата на такива закони, биха били несправедливи. Тоест, тези закони са неадекватни.

Какво би било адекватен закон в този случай? Нека се опитаме да приложим към него законите за интелектуални права.

Ако колите можеха да се копират така, вероятно производителите им щяха да ги предлагат при съвсем различни условия. (Иначе щяха да рискуват да продават по само една бройка от модел.) Като начало, вероятно копирането им щеше да бъде абсолютно забранено, и щеше да бъде подсъдно. Копирана кола нямаше да може да получи разрешение от КАТ. Може би дори притежаването на копиращи устройства щеше да бъде ограничено, или щеше да има изискване те да не могат да копират автомобили…

Този пък пример идва да покаже друго важно нещо: подходът на законите за интелектуална собственост е по същество опит тази собственост да бъде направена не-копируема, чрез различни ограничения. Тоест, законът не се опитва да предложи решение, адекватно на съществуването на копируемостта. Той се опитва да я премахне като качество, чрез ограничаване или забрани, за да може да са адекватни законите, създадени, за да управляват използването на не-копируеми неща.

Нека разгледаме още един аспект на примера. Най-вероятно да откопираш кола по този начин ще бъде несравнимо по-евтино, отколкото да я произведеш по традиционния. Производителите на автомобили без съмнение ще искат да се възползват от това, за да увеличат печалбите си, и може би да намалят цените с цел конкуренция. Законите за интелектуална собственост им позволяват да я копират, тъй като те са нейни собственици. Така че, докато копирането на леки автомобили от не-производители ще бъде престъпление, производителите ще имат право по закон да копират автомобилите си свободно. Напълно е вероятно за не-производители да е забранено да притежават копиращи устройства, докато за производители е позволено.

Този пък аспект на примера идва да още едно важно нещо: законите за интелектуална собственост поставят хората в различно положение. На теория, всички са равнопоставени – никой няма право да копира чужда интелектуална собственост, без значение производител или потребител. На практика обаче най-често това се реализира, като едните биват лишени от възможността да копират, докато другите я имат. Оказва се, че законът важи за едни, но не и за други – тоест, по класическата римска дефиниция това не е закон. Съществуването му е в противоречие с логиката на правото.

Какъв точно закон е нужен, за да допуска копируемостта, и въпреки това да опазва собствеността? Не зная. Не ми хрумва подходящ. Очевидно е, че създателите на интелектуален продукт често влагат в него много сили и средства, и трябва да имат някакъв начин да си ги върнат. Очевидно е обаче и че сегашните закони за защита на интелектуалната собственост нарушават основни принципи на правото.

Доколко това нарушение може да бъде оправдано с необходимостта собствеността да бъде защитена? Според мен не може. Ако копирането е възможно, законът или ще позволява на всеки да разполага с копиращи средства, или не. Съответно, даден човек или разполага с техническата възможност да копира, било законно или незаконно, или не разполага, било законно или незаконно.

Тук е и камъчето, което обръща колата. Ако гражданите разполагат с техническата възможност да копират неща по непозволен от закона начин, то съществува възможност законът да бъде нарушен. Ако обаче законът ги лишава от техническата възможност да копират неща, които са позволени от закона, то съществува закон, който нарушава основни човешки права (обикновено записани в надзаконови юридически актове от типа на конституция и/или харта за правата на човека). Второто представлява много по-тежко нарушение на правовата система, отколкото първото.

(Допълнение: В добавка, законите за защита на интелектуалните права често посягат и на други човешки права, които често са по-базови от тях. Един такъв пример е разрешаването на властите, или дори на частни юридически лица, да събират без предварително съдебно разрешение лична информация на техния потребител, и/или да нарушават тайната на личната му обмяна на информация. Друг пример са законите от типа на Digital Milennium Copyright Act, които забраняват на потребителите да заобикалят защити срещу копиране, дори ако тези защити нарушават техни законни права да копират (правото fair use, или защити на информация, която е обществено достояние). Причината за това посягане върху човешки права не е зъл умисъл – то е единственият начин неадекватната на реалността система за управление на права да работи поне отчасти, или да създава илюзията, че работи. По този начин, то се явява доказателство за непригодността на закони, които третират интелектуалната собственост по модела на материалната собственост.)

Интелектуалните права имат и други, още по-неприятни проблеми, за които ще пиша в някой следващ запис.

Със злорадо задоволство съобщавам, че онзи ден и вчера БГ-Фантастика беше нападната от спамботове.

Със злорадо задоволство, защото след предишното нападение загубих една седмица да пиша анти-спам модул за МедияУики бота ми. И, както се казва, сега ми паднаха.

Резултатът ми хареса. Непочистен спам не остана. Имаше, за съжаление, жертва – вездесъщият Калин биде набеден за спамер, и блокиран. (Което поправих на ръка, и донастроих алгоритъма за откриване на спам.)

И в момента съм си вирнал носа. Не че схватката между меча и щита се очаква да има някога краен победител. Но една битка спечелих. 🙂

Напоследък, като гледам реклами, все ми правят впечатление разни детайли. Чак се чудя – бе аз добре ли съм, или какво.

Гледам серията реклами, където разни влизат в Германос, за да намерят решението на всичките си проблеми. Само че ги посреща все един и същи служител – горките Германос, сигурно един си имат. Сигурно взима бая за извънредна работа. А може и да не взима – гледам го, че винаги оправя едно и също нещо, и все не го е оправил докрай. Май тая верига си имат сериозен проблем с кадрите.

Оня ден пък гледам на един билборд реклама за мобилни услуги. Някакъв образ си скъсва брака с оная бабичка, излязлата от “Матрицата”, дето я играе Латинка Петрова. Бил намерил много по-добра връзка. Забелязвам, че ноктите му са много старателно лакирани. Ей, богу, на това му викам еволюция на вкусовете. От геронтофилия към вероятно хомосексуализъм. Тая реклама ще да има широк таргет.

Пак по билбордове преди време имаше реклама на банкови услуги. С един доволен рибар, хванал абсолютно впечатляващ шаран. Рекламата била узаконена лъжа ли? Нищо подобно. Просто не са написали хората кой е рибарят, и кой шаранът. Ако някой се е сетил накриво, това проблем на банката ли е, или лично негов?

… Чудя се да продължавам ли списъка. Мога и доста. Но има ли смисъл?

По-весело е човек сам да гледа внимателно, и да забелязва подобни издънки. Не че са фатални – не греши само който нищо не върши.

Но са повод да се усмихнеш добродушно насред потока на дните.

Слушам днес как Диана Найденова интервюира Иван Костов по БТВ. Хвърлям към екрана поглед – надпис “излъчване на живо”.

Предаването свършва, и започва “Нека говорят”. Говори Диана Найденова. Предаването пак е на живо.

Дали по същото време не е била на живо и в някоя друга телевизия?…

И си спомням стария лаф:

Ако Бойко Борисов се бие със себе си, кой ще победи?

Бойко Борисов, естествено. Той винаги побеждава.

Често френското изкуство ме изненадва.

Понякога е точно така шаблонно и монотонно, както повечето от изкуството на англо-традицията. Да, англо-изкуството си има блестящите нешаблонни изключения – но са изключения. Да, понякога те създават нова традиция – но тя ги шаблонизира и опошлява. Докато във френското изкуство един приличен процент е новаторски, различен и разнообразен. Странен и изненадващ. Не винаги приятен или очакван. Но някак… различен.

Френската фантастика е разкошен пример. Чел съм десетки пъти по-малко фантастика от френски автори, отколкото от англоезични – но нещата, които са ми дали нещо ново и неочаквано, са сравними по брой. А по размер на новостта нищо чудно френските да превишават английските. Френските автори не винаги се равняват като стил и финес на повествованието на английските (в превод – в оригинал може би не им отстъпват, не зная френски). Но световете им са изненадващи и новаторски, както в детайлите, така и в същността си.

Анимацията е още по-добър пример. Гледал съм вероятно не повече от трийсетина френски анимации, но удоволствието, което са дали на ума и въображението ми, нищо чудно да превишава това на всички творения на Дисни, Пиксар и другите англоезични анимации – а това е много, много голяма приказка. Трудно ми е да определя защо и откъде идва това. Но го има.

Апропо, като споменах за анимации, същото е и с комиксите им. Изгледаш ли комиксите за Супермен, Батман, Спайдърмен и Х-героите, все едно си изгледал почти всички англоезични комикси. Малко са тези други, които ще те изненадат. (А и тези, които споменах, са все едно вариации на една и съща тема.) Неща от типа на “Астерикс и Обеликс” са абсолютно различни, и за мен несравнимо по-свежи. (Между другото, има ли наоколо фенове на Жан Ефел? Търкалял съм се от смях на серията му за сътворението на света и на човека…)

Същото е и с музиката на французите, и в някаква степен дори с киното им. Дали е по-хубава е въпрос на вкус. Но според мен е трудно да се отрече, че различните и изненадващи неща в нея са много по-голям процент, отколкото в англо-културата. В някаква степен усещам тази разлика в какво ли не – според мен е част от културата им.

Какво ли кара французите да наблягат толкова повече на финеса и разнообразието? Може би сравнително по-ниската комерсиализация на културата. Може би и по-разнообразните културни очаквания на френското общество. Трудно ми е да дам точен отговор.

Но разликата според мен я има.

Преди няколко дни две-три от уикитата, за които се грижа, бяха здравата налазени от спамботове, и ми се наложи да се справям с проблема.

Доскоро подобни неща бяха възможни само ако човек не е инсталирал SpamBlacklist разширението – то използва масивния черен списък на Уикипедия, и пробивите бяха изключително редки. Напоследък обаче ботмрежарите са започнали да правят координирани атаки с определена последователност, от по-малките уикита към по-големите – така черните списъци на големите уикита попадат под вълната на спама последни, и не успяват да защитят малките.

С една дума, налагаше ми се да почистя няколкостотин спама от различните уикита. Реших, че това е задача за бот, и се заех да пиша антиспам модулче към бота, който използвам в Уикипедия и други уикита.

Междувременно търпението на Борислав (от Уикипедия, Моята библиотека и куп други чудесни мрежови начинания) не издържа, и той изчисти на ръка жестоко инфектираната БГ-Фантастика. Малко по-късно и аз бях готов с най-първи версии на бота, и доочистих Бисерите на глупостта и прочее. Проблемът приключи.

Временно, защото утре спамботовете пак ще налазят. Затова и последните няколко дни, вместо да губя времето на читателите на този блог :-), доизкусурявах алгоритмите на бота за откриване на спам. За щастие, имам на разположение Honeywiki за проби със спамове от спамботове, и Уикипедия за проби без такива спамове. Към момента съм нагласил критериите така, че от около 2600 проверени редакции в Honeywiki само 5 са погрешно класифицирани като не-спам (1:500), и от около 9500 проверени редакции в Уикипедия само две са погрешно класифицирани като спам (почти 1:5000).

Не е идеално, но е сравнително прилично. 🙂

Някой да има уики за чистене от мръсотията на спамботове? 🙂

Напоследък, заради нямането на време, се зачудих с кого ли да споделя писането на един проект, който ми е интересен.

Докато разменях няколко думи онлайн с една позната, ми хрумна, че тя би била много подходящ съавтор. Предложих й идеята – за мое въодушевление, тя прие. Поолекна ми на душата за бъдещето на произведението. 🙂

Дотук – добре. Нещото обаче се очаква да включва значителен елемент на пост-куиър. Казано простичко, за да можем да пишем заедно, се налага да обясня на познатата ми как мъжете чувстват жените. (Не, не какво им се иска да правят с тях. Нито какво биха направили реално. Всичко това жените го знаят не по-зле от мъжете, може би и по-добре. А как ги чувстват. Задачка, нали?

Докато обмислях идеята, попаднах на един диск, който почти бях забравил – сборен албум на Yanni. Прослушах си го отново с удоволствие. Винаги съм харесвал неокласицизма. Едно от парчетата внезапно ми се стори много подходящо. Нарича се “Сънят на един мъж”.

И докато го прослушвах повторно, ми мина през ума още нещо. Елементарно, но не ми беше хрумвало преди.

Бях подбрал музиката като средство за обяснение именно заради универсалността й. Тя е разкошно средство за стимулиране на творчеството. Мои познати, които пишат (чудесно!) нерядко черпят вдъхновението си именно от музика. Точно защото тя едновременно им дава ясна и дълбока визия за нещата във въображението им, и в същото време им дава възможност да “отлетят” в царството на своята муза, а не в това на музата на композитора. Един великолепен баланс.

Нямам представа дали и музиката ще даде на моята позната точното усещане. Може би да, или не, или отчасти. Ще го дискутирам с нея, когато му дойде реда. В момента ме удивлява друго.

Едно от най-човешките неща в хората е, че не просто сме способни да оползотворяваме непълноценно предаване на информация – ние сме способни да извличаме полза от него. Ако бях религиозен, бих казал, че това е, което ни сродява с Бога. Не съм. Затова се възхищавам от това как успяваме да използваме непълната, “некачествена” информация, за да творим.

Нещо повече. Способността ни да изпитваме емоции, настроения, импулси ни дава една невероятна, неправдоподобна посилност. Ние сме в състояние да извлечем от ограничената, непълна информация за нещата на музиката повече богатство, отколкото би била пълната. За сметка на комбинирането и хибридизирането й с информацията в нас.

Има науки и теории, които не разбирам, или поне не ги разбирам колкото ми се иска, но въпреки това ги усещам. Точно както напълно необразован овчар може да не може да брои до двайсет, но вижда, че двайсет овце са повече от десет, ако и да не може да каже с колко точно… Информационната теория е една от тях. Не бих могъл да приведа точните уравнения за изчисляване на количествата първоначална информация, реално предавана информация и резултантна информация. Мога най-приблизително да начертая кривите, които стойностите им описват на графика, по усет. Знам, че принципно изгубената информация е изгубена, и че от гледна точка на получателя хибридът от налична с новополучена информация няма как да съдържа неща, които тези двете не съдържат по начало. Но за практически цели се оказва, че непълното предаване на информация е полезно.

Тази полза си има точното обяснение. Как музиката като информационен канал е изчистена от абстрактно-второсигналната конкретика, която съдържа детайлите, но в същото време блокира и хибридизирането на базовата обща информация с различна конкретика за получаване на хибридни информационни модели. И как точно, след като това блокиране е изчистено заедно с конкретиката, при максимално запазване на общата “първосигнална” информация, хибридните модели получават възможност да са много богати. Как ефектът на умишлено изчистване на част от информация за улесняване на хибридизацията може да се използва и по други начини, в други сфери, с други елементи на информацията. До какви неочаквани елементи може да даде това като метод за генериране на познание (на прима виста ми хрумва поне един, който направо ме смайва като потенциал за резултати)…

Но това е второсигналната конкретика. Може би ще се върна някой път към нея, за да извлека нещичко. Сега просто се радвам на красотата на идеята. Лишена от конкретика.

Може и да не доведе до някой изумителен и свръхбогат информационен хибрид. Но е красива. 🙂

Често наричат интелектуалците “витамините на обществото”. С немалка доза ласкателство – ако и донякъде оправдана.

Напоследък обаче ми се струва все по-неоправдана. Причините са две.

Едната е, че напоследък интелектуалците почти изчезнаха. С културтрегери (и други опорни елементи) е пълно – папагалстват един от друг каквото им изнася, и гръмко го обличат в колкото различни словесни дрехи успеят да скалъпят. За да прикрият папагалстването. И че царят е все по-гол… Но интелектуалците са все по-малко. Тези, които мислят със собствената си глава собствени мисли. Хакерите на обществото, с извинение за изтърканото определение… Топят се. Или поне имат все по-малко влияние върху общественото мнение, все по-малко водеща роля в обществото.

А другата е, че в съвременното общество става нещо интересно. Подобреното средно ниво на стандарта на живот позволява децата да могат да започнат истинска работа на все по-късна възраст. Това отлага средностатистически необходимостта от ранно личностово съзряване: ако през средните векове най-нормално е било десетгодишни деца да опъват хомота наравно с родителите, сега двайсет и кусур годишни льохмани продължаваме да учим в университети, и да ни издържа къде държавната стипендия, къде мама и тате – тоест, имаме възможността да продължаваме да гледаме отчасти по детски на света. А тя е приятна и лесна, свикнали сме й, така че я използваме.

В същото време, акселерацията е налице. Децата не само израстват и съзряват физически по-бързо, но и натрупват повече познания и информация по-бързо. (Поне в държави, където образователната система не е превърната в своето диалектическо отрицание. 🙁 ) Това създава интересен ефект – физическата и интелектуална сила се натрупва по-рано, докато детското и тинейджърско мислене се запазват до по-късно, и се застъпват. Резултатът е много по-силен, продължителен и траен стремеж към различност и бунтарство. Иначе казано – засилена дивергентност в процеса на смяна на поколенията. Сама по себе си тя е огромна и интересна тема; тук засягам само един неин аспект – че процентът на “инаквомислещите” нараства рязко в сравнение с преди.

От една страна, инаквомислещите още далеч не са интелектуалци. Мнозинството са просто поредните ню ейдж кукута, поклоници на календари на древни цивилизации, лечения с хомеотерапия или направо бяла и черна магия, и подобни. (Свястна образователна система може да промени този баланс, но това също е друга тема.) Но въпреки това идеята за различност на мисленете печели територия – а на нея впоследствие се съгражда идеята за самостоятелно мислене, за преценка със собствената си глава. (“Самостоятелно мислене” и “ню ейдж поклонник” често звучат като перфектните антоними, но ако премахнем от ню ейдж кукуто ефекта на Дунинг-Крюгер, ще видим именно опит за самостоятелно мислене. Затова и е толкова важно кукутата не да бъдат индоктринирани, а да им се дава възможност да научат нещата – това премахва заблудите, но запазва мисленето.) Резултатът е, че се създава потенциал за огромно количество самостоятелно мислещи хора. Тоест – за интелектуалци.

Как може реалността да бъде доведена до търсещите своето мислене? Как да не бъдат оставени да паднат жертва на глупости, а често и на умишлено посети слухове? Начини много. Надали бих могъл да опиша дори малка част изчерпателно в рамките на запис на блог.

Един от тях, който ми допада особено, е използваният от места като WikiLeaks и Cryptome. Първо, защото той покрива една особено важна част от връзката ни с реалността – какво всъщност е обществото, в което живеем, и каква е истината за него. И второ, защото го прави по интересен и увлекателен начин – всеки иска да види с очите си това, което толкова старателно се опитват да скрият от него. Защото криенето е най-добрият начин да кажеш на някого, че това е наистина важно и полезно.

Накратко казано, WikiLeaks и Cryptome са места, където човек може да подаде за разкриване конфиденциална информация, разкриваща корупция и престъпления на властниците в обществото му. И двете места са били заплашвани, изнудвани и преследвани дори в най-демократичните държави. И двете са били затваряни неведнъж, и местени по спешност десетки и стотици пъти. Дали информацията ще е за мръсните сделки на исландските банки, дали ще е за пилотите-откаченяци, избивали мирни хора по улиците на Багдад, или за подкупите, раздавани от тази или онази корпорация на това или онова правителство – мястото й е там. Пред очите на целия свят. И пред вашите.

Честичко хвърлям по един поглед на тези сайтове. Те са, от които може да се научи “колко е дълбока заешката дупка”, както казва Морфей. Възможно е в тях да няма всичката информация за всички престъпления на света. Възможно е информацията им понякога да е едностранчива. Възможно е дори в тях понякога да попадне изкусен фалшификат. Абсолютни източници на истината няма, както няма и абсолютни истини. Но има места, където истината е много по-висок процент, отколкото другаде. Те са сред тях.

Ролята на тези сайтове е безценна. По признания на официалните медии, за година те разкриват престъпления на овластените колкото официалните медии за десетилетия. И я разкриват не заради нечий кеф – да работиш за такъв сайт е, меко казано, опасно.

Разкриват я заради нас. За да не изгребе утре някой банков шеф с чувство за безнаказаност нашия джоб. Или да не ни застреля някой откаченяк както си ходим по улицата, и да каже, че сме били терористи. Или да не ни продадат избраниците ни за жълти стотинки, без да го разберем.

Такива сайтове са, които държат смятащите себе си за безнаказани реално подотчетни на хората. Чрез прозрачност и истина за действията им. Те са витаминът, без който корпоративният ни пост-капиталистически свят бързо би се превърнал в нещо, излязло от романите на Гибсън, а може би и на Оруел. Те са, които са истинските интелектуалци на днешното общество.

Нещо повече. Те не ни налагат определен начин на мислене – само ни представят фактите. Ако смятате, че да застреляш случайни журналисти, и да ги представиш после за терористи, е ОК, техните факти няма да променят възгледите ви. Или ако смятате, че е полезно и нужно за обществото всеки да бъде следен и репресиран. Затова и такива места са, които могат да стигнат истински до новото поколение бунтари, търсещи разномислие, и своята истина – защото на им налагат една правоверна истина, а им дават възможността те да си изградят своята.

Със срам си признавам, че досега не съм помагал на такива сайтове. И със страх от този срам, защото е петно на съвестта ми. Бих се гордял, ако бях им помагал. И ако ме осъдеха за това, бих ценил присъдата си, както герой от войната цени ордена си. Няма по-висок орден, който да може да даде едно престъпно управление, от присъда, понеже си разобличил престъпленията му. Срам и позор би било обратното – ако ти даде орден.

Знам, че по въпроса може да има и други мнения. Сигурно бих спорил с тях. Но със сигурност не бих ги смачкал със сила, ако можех. Всъщност, бих направил точно онова от гордите принципи – бих ги подкрепил срещу смачкване, колкото и да не съм съгласен с тях. Защото възможността да кажеш каквото ти е на ума е една за тях и мен – пазейки тяхното право на глас, пазя своето.

Това право всъщност е витаминът на обществото.

Специализираните неща обикновено са по-добри в работата си от нещата с общо предназначение. Типичното швейцарско ножче с няколко десетки остриета става за какво ли не, но е по-неудобно като нож от прост нож (произведен от същата фирма – нека тръгнем от еднаква база). Печат, който отпечатва един точно определен надпис, е много по-прост и удобен (а най-често и по-здрав и с по-качествен отпечатък) от универсален печат, на който можеш да си наредиш произволен надпис. Специализираните автомобили имат по-висока ефективност в своята област от универсален автомобил… Но за по-редки употреби не си струва да се произвежда специализиран автомобил, или надпис на печат – ще е толкова скъпо спрямо използването, че е по-добре да се използва универсалната техника.

В изчислителната техника положението е сходно. Интегрална схема, предназначена да изчислява един точно определен алгоритъм, е много по-бърза и ефективна като консумация от процесор с общо предназначение плюс програма за смятане на алгоритъма. Цяла операционна система е чудесно нещо с купища възможности, но ефективността й често е далеч по-ниска от тази на специализиран софтуерен модул, който включва от интерфейса за потребителя до управлението на хардуера… Но пък създаването на специализираната интегрелна схема, или софтуерен модул, е много по-скъпо, отколкото на потребителско приложение, което работи върху стандартен процесор или операционна система.

Задачата се затруднява и от още един елемент – неангажираността на купувача, и последващото от нея изкривяване на предлагането. Пазарът е универсален регулатор единствено когато потребителите внимателно пазят интересите си. Престанат ли те да са внимателни, информирани и придирчиви, регулационната роля на пазара отпада. Вместо нея влиза в сила правилото на Франсиско Гойя – “Когато разумът спи, се раждат чудовища.”… Нека обаче, за опростяване на разсъждението, да допуснем, че купувачите си пазят интересите и смятат внимателно баланса между цена и ефективност на техниката, която купуват. (И да игнорираме още един огромен брой други начини ефективността да се покачи или цената на разработката да се намали.)

В този случай за всеки вид техника ще се установява баланс между цената за разработка и икономиите от ефективност. Като правило двете са свързани – колкото по-внимателно и специализирано се разработи модул, толкова по-ефективен и икономичен би могъл да бъде той. В крайните случаи малко печели или губи много – ако модулът е напълно неспециализиран, малко специализиране печели доста ефективност, но ако е много добре специализиран, дори много още доизкусуряване печели съвсем малко ефективност. Така че балансът се оказва някъде по средата.

В картинката обаче има един интересен елемент. Проектирането на специализирани модули е интелектуална работа, тоест теоретично може да бъде “механизирана” и оптимизирана чрез употребата на компютри. В някои случаи, например писането на софтуер, добре премислена оптимизираща програма принципно би могла да елиминира големи количества излишен код, и така да намали обема на крайния софтуер, и да увеличи скоростта му – тоест, да го направи по-икономичен и по-ефективен.

Начален опит за такова оптимизиране прави всеки компилатор. Средствата за оптимизация са много – елиминиране на ненужни инструкции, стриймлайнване на цикли, премахване на излишни подпрограми… Почти всички оптимизации на съвременните компилатори обаче работят на “ниско ниво” – микромениджват нещата, без да преценяват големите модули. Причината е, че просто нямат средствата за това. Почти всички реално използвани съвременни програмни езици описват процедурния ход на нещата в детайли, а блоковата функционална структура на програмата остава неизяснена (освен каквито изводи могат да се направят на базата на процедурния изходен код от ниско ниво). Така че имам предвид програми, различни от типичните компилаторни оптимизатори.

В най-простия случай такава програма би могла да работи чрез изчерпващ анализ на комбинацията от софтуери. Да вземем например един чест вариант – рутер с вградена ОС, върху която вървят инструменти за управление на рутинга и неголяма програма за интерфейс към тях. Ако се знае, че това е единственият приложен софтуер, който ще върви на устройството, изчерпващият анализ би могъл да установи кои функции на файъруола, програмките за поддръжка на системата, и т.н. биват използвани от приложния софтуер, и кои – не. Като резултат, излишните възможности могат да бъдат премахнати, и да се създаде облекчена версия на тези програми, специализирана за въпросния рутер. След това, на свой ред, може да се установи кои функции на ядрото на операционната система се използват реално от софтуера, и излишните също да бъдат премахнати. Най-сетне, ако изходният код е свободен, и може спокойно да бъде манипулиран, може целият необходим софтуер да бъде компилиран на единен блок, което ще намали сериозно обема му и ще увеличи скоростта му.

За много цели обаче не е реално излишните неща да бъдат надеждно установени чрез автоматичен анализ. Този рутер, за който говорим, само IPv4 ли ще търкаля (и можем спокойно да махнем IPv6 функционалността), или засега ще е само с IPv4, но в някой момент ще му се наложи да поддържа и IPv6? (Или ще работи само с IPv6, и v4-функционалността може да бъде махната?) Това е нещо, което софтуерът обикновено няма как да знае – знаят го единствено част от хората, които проектират рутера. Това повдига необходимостта от софтуери, чрез които да може да се укаже изрично на “блоково” ниво какво е необходимо, и какво – не.

Най-груби, специализирани версии на подобни софтуери всъщност вече съществуват. Който е компилирал собствено ядро Линукс, знае – достатъчно е да имаш принципна представа какъв хардуер има машината, и горе-долу какво вършат големите блокове в ядрото, и можеш да си направиш ядро с една трета от обема на “стандартното”, а често и осезаемо по-пъргаво. Предполагам, че скоро ще започнат да се появяват подобни конфигуратори и за други софтуери.

Тези конфигуратори съществено снижават бариерата, която пречи на оптимизирането на софтуера. Без тях например създаването на специализирани версии на ядрото Линукс би било много трудно, или дори невъзможно – твърде малко са хората, които познават ядрото толкова добре, че да могат на ръка да изрежат от него точно каквото е излишно за конкретния случай. Проблемът с тях е, че са съобразени за настройване от човек, а не за автоматично напасване на софтуери един към друг.

Описание, което би позволило автоматично оптимизиране например на ядрото Линукс, вероятно може да бъде реализирано като надстройка или разширение на механизма за ръчно конфигуриране при компилиране. Вероятно би представлявало поблоково описание на структурата на ядрото. За всеки блок би имало описание:

– кои други блокове в ядрото са нужни за неговата работа (от кои блокове зависи)
– какво е необходимо да се направи, за да се включи или изключи блокът от компилиране (напр. какви промени в .config да се направят)
– какви функционалности предлага съответният блок за използващи го външни програми
– евентуално колко “тежи” блокът като консумация на памет, изчислителни ресурси и т.н. (полезно при решения “или-или” при оптимизирането)

Подобно описание във вид, удобен за машинно разчитане, би позволило автоматично конфигуриране и компилиране на софтуера. Създаването на описанието за всеки отделен блок ще е сравнително лесно, ако блоковете са разбити на достатъчно малки елементи. (Подходящ софтуер би могъл автоматично да агрегира малките елементи в по-големи блокове, и да прави агрегирани описания. Това би намалило ресурсите, използвани за оптимизирането на всеки различен билд на софтуера, но ако той не е достатъчно добре проектиран, би намалило и оптимизацията му. В крайна сметка ще може да се подбере ниво на оптимизация, което дава оптимален компромис.)

Мисля си – чудесна идея е да се създаде формат (или протокол) за такива описания. Ако се прилагат към изходния код на свободни софтуери, това би позволило много лесно да бъдат създавани цели системи, оптимизирани за конкретни задачи, хардуери или условия. Чрез тях може да се постигне оптимизация далеч свръх даваната от съвременните портажни системи като тези на OpenBSD или Gentoo.

Пълната модулност на идеята, и възможността специализиран софтуер да обработва модулите, дава едно голямо предимство. Най-големите софтуери стават все по-сложни, и е напълно възможно да се стигне скоро до положението, при което ще е все по-трудно да се поддържат актуални и ефективни ръчни конфигуратори, подобни на menuconfig и xconfig за Линукс. Ще е нужно да се търси компромис между актуалност и ефективност. Създаването на подобни машинно-ориентирани описания (те биха могли да включват и ориентиран към човек елемент, например дескриптивен текст) би отложило този компромис за на практика неограничено време.

Някои езици за програмиране се опитват да включват елементи от подобни описания в структурата на езика. Немалко време се прехласвах по Ада именно защото в нея има подобни наченки – от сорса може да бъде извлечена повече информация за бъдещата работа на програмата, отколкото от сорс на ANSI C++, и съответно да бъде генерирана по-оптимизирана програма. Машинно-ориентираните описания на функционалности обаче позволяват да се дава информация за работата на програмата, която обикновено няма как да бъде изразена чрез езика за програмиране (касае цели програмни модули, а не отделни конструкции), а също е полезна при оптимизирането й. Също, те могат да бъдат използвани заедно с програмни модули, писани на произволни езици. Така че е напълно реално за сериозни проекти, особено в областта на свободния софтуер, да се окажат полезно решение.

Уви, надали ще ми стигне времето да се занимая и с това. Прекалено много идеи, прекалено малко време и сили…

Но нищо не ми пречи поне да си помечтая. 🙂

Внезапно всички се отдръпват от пътя на Индиана Джоунс, и той се оказва срещу як мъжага с ятаган. Онзи завъртя няколко пъти ятагана показно – очевидно го владее отлично, и няма търпение да го пусне в употреба.

Индиана Джоунс го изглежда, замисля се за секунда, след това вади пистолет и го гръмва.

Когато за пръв път гледах филма, при тази сцена цялата зала избухна в неудържим смях. Контрастът на контекстния преход беше толкова рязък, че просто беше невъзможно да се издържи. Оттогава насам съм гледал филма много пъти, зная сцената наизуст, но въпреки това всеки път прихвам. Просто не мога да се удържа.

И не напразно. Тази сцена е може би най-култовата в цялата серия филми за Индиана Джоунс. Повтаряна е в най-различни варианти, имитирана е, пародирана е в други филми стотици пъти. Приличен процент от учебниците по киноизкуство я споменават, и често дават за пример. Дори ако човек не обича големите думи, тя си е шедьовър на киноизкуството, и оттам и на културното наследство на човечеството.

Не, не я предлагам като тема за курсова работа. Един господ знае колко курсови работи са написани за нея. Искам да разкажа историята й.

Както и другите “египетски” сцени, тя е снимана в Тунис. Жегата била отвратителна, условията, в които работел екипът – също. Като капак, снимането хич не вървяло лесно, и бюджетът и времето били съвсем на привършване.

По сценарий след появата на г-н Ятаган трябвало да има епична няколкоминутна схватка тип “Индиана Джоунс”, в която, както винаги, нашият юначен археолог да използва голямо количество подръчни материали, да се размине няколко пъти на косъм от смъртта, и да победи едвам-едвам. А проблемът пред заснемането бил, че Харисън Форд този ден страдал от жестоко разстройство. (Погледнете само колко естествено измъчено изглежда лицето му в кадрите с търсенето на Марион с коша – те са заснети същия ден.)

Форд е известен с това, че на снимачната площадка не се огъва пред болежки. (При заснемането на сцената с боя с якия немец и самолета едно колело минало през крака му, и му разкъсало ставни връзки – той просто сложил лед на мястото и продължил снимането.) Този път обаче състоянието му било наистина лошо. След като за пореден път се наложило да прекъснат снимането за петнайсетина минути, за да може да успокои червата си, измъченият актьор накрая се обърнал към Спилбърг:

– Шефе, бе не може ли просто да го застрелям тоя? Не мога повече!

Притиснат от обстоятелствата, Спилбърг приел.

… А, да, бях обещал тема за курсова работа. Ето я:

“Ролята на стомашно-чревните разстройства в създаването на шедьоври на културното наследство на човечеството”.