Grigor Gatchev - A Weblog

# Longanlon Says:
April 2nd, 2010 at 1:22 pm e

нали се сещаш, че всеки, който е достатъчно умен и критично настроен да прочете, разбере и приложи написаното от тебе, всъщност няма нужда да му даваш тези съвети, а хората, които имат нужда от подобни съвети, никога няма да разберат, камоли приложат написаното 🙂

Този коментар идва от предишния ми запис. Не мога да отрека, че ми звучи смислено и вярно. Уви, често се получава така – полезната помощ я приемат само тези, които се справят и сами. Тези, които имат реална нужда от нея, не я приемат. (Това е и причината да имат нужда от нея – ако можеха, щяха да са я приели още преди много време, отдругаде. Светът е богат на нея.)

Защо тогава пиша този запис ли? Защото той не е опит да науча другите какво да правят. Той е опит да споделя какво аз правя.

Моят блог не е моето средство да оправя света (макар че на моменти ми се иска да е). Той е нещо като аз отвътре, онлайн. С всичките ми съмнения, предубеждения, колебания, грешки – такъв, какъвто съм. Нужен ми е такъв, за да се науча да не крия от другите кой съм. За да се науча да бъда истински себе си, да имам увереност в собствената си сила.

Ако хванех златната рибка, и тя ми обещаеше един мой съвет да бъде послушан от повечето хора, които го чуят, той би бил: Започнете свой блог, и бъдете в него себе си, истинските, каквито сте отвътре. Или ако не в блог, другаде, където предпочитате. Преодолейте страха и срама, захвърлете фереджетата, в които сте облекли истинското си аз. Бъдете пред другите себе си.

Захвърлиш ли бронята си, винаги ще се намерят помияри, които да се опитат да те хапят. Всеки отначало се бои от този момент. Но който понася болката, и я побеждава, става по-силен от този, който хапе. Защото ухапванията на околните понякога са дялането на нашите трески. Когато го усетиш, и доотдялаш сам треската, повече не могат да те ухапят за нея. А когато ухапването е за нещо истинско, бързо разбираш – няма нужда да изпитваш болка заради това, онези не са прави. И когато се научиш да не се срамуваш от доброто в себе си, то става неуязвимо за зъбите на помиярите.

Този път не е бърз, но си струва. По един начин живееш, когато трепериш всеки миг да не те разкрият отвътре. По друг – когато се чувстваш вътрешно непобедим. Всъщност, само по втория начин живееш – по първия просто просъществуваш дните си. Искреността към другите е, която прави живота ни истински…

Защо въобще разказвам всичко това ли? Защото е вътре в мен, част от мен. Не защото се надявам кой знае кой да вземе и да се поучи от нея.

Но има и още нещо. Част от спомените ми е и тази история:

Някога, много отдавна, имало хитър мошеник. Заловили го, и го изправили на съд пред султана.

– Много хора си излъгал – казал султанът. – И нищо свястно не си направил през живота си. Има ли за какво да те има на този свят?

– Има, велики владетелю! Аз съм… аз съм… аз съм единственият, който може да научи кон да говори!

– Така ли? Я доведете коня ми. Ако го научиш да говори, ще те пощадя. Да видим.

– Това, ъъъ, е дълго изкуство, велики владетелю. Отнема, ммм, двайсет години!

– Чудесно. Имаш ги. Но не научиш ли коня да говори, ще те убиват бавно в течение на двайсет години!

Върнал се мошеникът в къщи, гордо водейки султанския кон. Жена му само вдигнала рамене – толкова хора бил измамил мъжът й, та нямало и султана да измами.

И толкова по-учудена била на следващия ден, когато мошеникът след закуска отишъл в обора и се заел да учи коня да говори. Дошла, гледала го известно време, накрая попитала:

– Нали отърва главата? С кой акъл си се заел с това? Къде се е чуло и видяло кон да говори?

– Двайсет години са много време, жена. За толкова може султанът да умре. Може конят да умре. Може аз да умра… Пък кой знае, може и конят да се научи да говори.

В предишния запис обсъждах схватката между разума и глупостта в съвременни условия – и по-точно как Интернет променя тази схватка. Накратко, изводът ми беше, че масови заблуди, които ангажират емоционално хората, често получават многократно повече подкрепа, отколкото истината.

Как се получава така, при положение, че почти всеки би предпочел да вярва на истината, а не на масовата заблуда? Отговорът не е много сложен. По-важно обаче ми се струва друго – как сам да откривам истината, и да се пазя от масовите заблуди. (И особено от масовите психози. 🙂 )

Ако съм специалист по темата, няма да ми е трудно. Няма как обаче да съм специалист във всичко. Как да преценя къде е истината по теми, от които не разбирам достатъчно?

Първата стъпка е да преценя имам ли всъщност нужните познания. Смея да кажа че разбирам истински добре от някои неща, и прилично от доста други, така че знам добре какво означава да разбираш достатъчно от нещо, по принцип. Така че сравнявам познанията си в съответната област с познанията си в областите, от които разбирам най-добре. Така получавам представа до каква степен съм изобщо адекватен на темата.

След това преценявам доколко конкретното нещо изисква специализирани познания в областта си, за да бъде преценено. Нищо не разбирам например от сладкарство, но вероятно бих лекувал прилично и най-великия сладкар на света. В същото време, ако трябва да иззидам добре стена, не знам дали бих посмял, въпреки че разбирам от строителство повече, отколкото от сладкарство. Познавам майстори зидари, и знам от тях, че цял живот да се учиш да зидаш и най-прости стени, всеки ден ще научаваш по нещо ново, и винаги ще има какво още да учиш.

Ако познанията ми по темата не са съизмерими с необходимите, е много вероятно при пряк опит да преценя дали са достатъчни, да реша че са, на принципа на правилото на Дунинг-Крюгер – тоест, да стана за смях. В такъв случай е най-добре да нямам мнение по въпроса, или поне да съм наясно, че мнението ми може да е абсолютно погрешно. И по възможност да се постарая да натрупам достатъчно познания, за да мога да преценя кое е истината, и кое – заблудата.

(Всъщност, за четиридесет и четири години съм се убедил – колкото повече неща знае човек, толкова повече познанията му са му от полза, и толкова по-лесно учи нови и нови неща. Случаите, когато съм бил абсолютно убеден, че дадено познание няма да ми потрябва абсолютно никога, са просто неизброими. Но истината е, че няма случай да съм научил нещо и то да не се е оказало полезно някой път – и няма случай да съм пропуснал да науча нещо, и да не съм съжалил някой път. Излишни познания НЯМА – има излишно и вредно незнание.)

Ако нямам достатъчно познания, но спешно ми се налага да преценя дали нещо е вярно, или не, обикновено използвам следните отправни точки:

– Аналитичен начин на мислене и разумен скептицизъм. (Без тях често се заблуждават дори специалисти по темата.) Като цяло, те означават проверка на верността на нещото чрез напълно очевидни проби. Пример: възможно ли е генетично променен организъм да промени и нас, ако го ядем, при положение че ядем всякакви други организми, и те не ни променят?

– Проверка на референциите на автора на твърдението. Наистина ли е професор от университета Х, има ли го в списъка на преподавателите? И дали Х е елитен университет, или будка за продажба на дипломи (в много страни това е законно)?

– Ако авторът на твърдението наистина има специалност в областта, значи ли това, че реално се справя с нея? Например тезата, че вечният двигател е възможен, има достатъчно поддръжници, и между тях има и учени-физици – значи ли това, че е реално вероятно той да е възможен? Или просто е пример, че физиците също са хора, и също могат да страдат от психични проблеми? Това се преценява най-удобно според процента на учените в областта, които подкрепят въпросното мнение, и процента, които са против него. (Да, истината не се определя с гласуване – може малкото да са прави. И Галилей е изглеждал луд на съвременниците си. Но не бива да се забравя и че твърде малко луди са нови Галилеевци.)

– Сред поддръжниците на това твърдение какъв е процентът на специалистите в областта? И какъв процент от специалистите в областта го поддържат? Ако е вярно, ще го поддържат поне 90% от специалистите в областта, и значителен процент от поддръжниците му ще бъдат специалисти в нея. Ако не е вярно – обратно: ще го поддържат под 10% от специалистите, и процентът им сред поддръжниците на мнението ще е нищожен. (Макар че сред тях може да има и изключително титуловани и именити учени от други области.) Ако процентите са междинни, е вероятно дори сред специалистите да няма единно мнение – тоест, не е разумно човек, който не е специалист, да се обвързва с мнение по въпроса.

– Информацията от среда на специалисти ли идва, или от среда на хора с интереси, но без сериозни познания в областта? В първия случай заслужава повече доверие, отколкото във втория. А ако сред поддръжниците на тази информация почти няма специалисти в областта, това почти винаги означава, че се касае за масова заблуда.

– Информацията свързана ли е с някоя масова заблуда, и особено с масова психоза? Ако да, е нормално дори хора, които иначе не биха я подкрепили, да я поддържат, или да твърдят, че я поддържат. Това обаче не я прави по-вярна. Затова е разумно да се коригират наум бройките и съотношенията на поддръжниците и противниците й.

Обикновено се опитвам да се въздържам от крайни и цялостни становища. Например, много от популярните информации около ГМО за мен са класическа масова психоза. Това обаче не означава, че между тези информации няма и верни. В такива случаи обикновено се опитвам да преценявам всеки елемент на информацията поотделно.

(Интересен ефект, който обаче ще чопля някой друг път, е че и напълно вярна информация може да бъде подкрепяна масово на психотична основа – без замисляне, с фанатична, безаргументна убеденост във верността й. Това не опровергава информацията, но… хм… навежда на някои размисли.)

Друго, от което се опитвам да се пазя, е вярната, но едностранчива информация – тя изкривява преценката понякога дори по-успешно от откровената лъжа. Отново пример с ГМО: истина е, че “Монсанто” усилено лобират, и вероятно корумпират политици, за да наложат интересите си. Тя обаче стои по един начин, когато човек преценява само нея, и по друг, когато знае, че и противниците на ГМО и “Монсанто” вършат същото, със също толкова малко скрупули.

В крайна сметка, това са моите правила как да преценя дали нещо е вярно, или не (и дали е по силите ми да преценя дали е вярно). Един вид, моята си светлинка в мрака.

Дали е най-добрата възможна? Надали.

Дали е кой знае колко добра? Също надали.

Но все е някаква светлинка. По-добре е от нищо.

Защото и най-бледата свещица прогонва мрака.

Един великолепен анализ на това, което се случва днес в обществото, прочетох днес при Божо. И се замислих.

Един от ужасните негативи на Интернет е, че даде глас на всекиго. Звучи парадоксално – та какво може да е по-добро от възможност всеки глас да бъде чут?

Уви, това има не само добри страни.

Докато е скъпо и трудно нечий глас да бъде чут, обикновено има контрол върху какви гласове се чуват. За лошо – защото понякога се чуват и купени гласове. И за добро – защото повечето обикновено са подбрани по това да са свестни и верни. И местата, които подбират свестните гласове, малко по малко печелят доверие и популярност.

Когато всеки получи глас, нещата се променят радикално. Внезапно става видим един прост факт – огромният процент от хората са некомпетентни и незнаещи, и много от тях са некомпетентни и незнаещи до степен не само да не могат да го разберат, а и да не могат да разберат по принцип колко важни са познанията в преценката на нещо. За повечето знаещи хора това звучи невероятно, но е така.

Резултатът е от тип, с който повечето хора не са свикнали да се справят. А именно:

– най-вярната информация за много неща обикновено може да се намери в Интернет
– но един много сериозен процент от информацията в Интернет е невярна

Резултатът е, че становища и тези, които не са верни, могат да получат разпространение. Ако ангажират много хора, особено емоционално (примерно ако ги карат да се плашат от нещо), те могат да станат и доста популярни. Това на свой ред качва популярността им още – повечето хора сме свикнали, ако някаква теза е широко разпространена, да й вярваме. Резултатът е, че се появяват тези, които се радват на широка подкрепа, въпреки че не са верни.

Нещо повече. Тези, които не са верни, но ангажират масовия човек емоционално или с умела лъжа, обикновено са насочени към неспециалистите в областта (познанията на специалистите им помагат да не се хванат на въдичката). Тези, които са верни, обикновено са насочени към специалистите в областта (заради липсата на познания неспециалистите не могат да ги разберат и оценят). И тъй като във всяка област неспециалистите обикновено са многократно повече от специалистите, резултатът е, че неверните, но ангажиращи емоционално хората тези често получават много повече поддръжници, отколкото верните тези.

И дори това не е върхът на проблема. Специалистите в коя да е област също са хора, и нищо човешко не им е чуждо. Дори сред най-добросъвестните от тях ще има и такива, които имат диплом и/или титла, но не и познанията, с които те би трябвало да се дават. Други ще имат познанията, но силата на масовото мнение ще ги огъва, и те ще се опитват да обосноват някак пред себе си невярната, но далеч по-популярна теза. Най-сетне, има и такива с личностови проблеми, или дори психически отклонения – човешко е. Като резултат, неверните тези нерядко ще имат подкрепата дори на някои специалисти в областта.

Това означава, че човечеството днес е поставено пред ключова схватка между познанието и глупостта. Ако познанието успее да победи, ни очаква разцвет. Ако обаче победи глупостта, ни очаква в най-добрия случай ново Средновековие.

Но как да победи познанието? Поне засега няма как всички да станем специалисти по всичко. Има ли как в схватката с глупостта изобщо да има победа?

Мисля, че да. Трудна, с отчайващо малко надежда, но има. И че тази надежда е в просвещението.

Преди време ми беше попаднало брилятно описание на един от проблемите в тази битка – така нареченият ефект на Дунинг-Крюгер. Накратко, той се изразява в следното:

1. Некомпетентните хора надценяват своята компетентност
2. Некомпетентните хора не са способни да осъзнаят компетентността на компетентните
3. Некомпетентните хора не могат да осъзнаят степента на своята некомпетентност
4. Ако бъдат образовани достатъчно, некомпетентните могат да осъзнаят до каква степен са били некомпетентни

Този ефект се наблюдава най-добре именно в образователни институции, особено преди да са излезли официални преценки на познанията на студентите там. Обикновено средната самопреценка на последните по познания 10% е, че са някъде между първата и втората трета по познания. (Първите 10% пък обикновено се самопреценяват като някъде около средата, или може би на косъм преди нея – тоест, на по-ниско ниво, отколкото се самопреценяват последните 10%.)

На пръв поглед правилото посочва ясно изхода от ситуацията – просто некомпетентните трябва да бъдат образовани в съответната сфера. Проблемите тук са два.

Единият идва от самопреценката на некомпетентните, че знаят всичко, което им е необходимо. Принципно това може да се контрира – достатъчно е некомпетентният да бъде въвлечен в спор с конкретни аргументи, така че да може да осъзнае, че не знае достатъчно, за да води спора. Започне ли да учи, за да може да спори по-успешно, той започва по малко и да осъзнава некомпетентността си. Затруднението тук е, че некомпетентните най-често са и мързеливи, и не обичат да учат (което обикновено е сред причините да са некомпетентни). Съответно, още в началото на спора те осъзнават, че за да го продължат, трябва да си дадат труда да учат. Къде-къде по-лесно е просто да си намериш повод да прекратиш спора, и оттам нататък да го избягваш.

Този проблем обикновено е налице при некомпетентни, които обаче са компетентни в поне едно друго нещо. Често се срещат обаче хора, които не са реално компетентни в нищо. Те са неспособни да оценят изобщо необходимостта от познания, за да бъдеш компетентен в каквото и да било. За тях компетентността е умението да говориш с дълги и сложни думи – те не разбират необходимостта в тези думи да има някакъв смисъл. Поканени на спор, те се опитват да надприказват опонента си, без да се вълнуват дали говорят верни, или дори изобщо смислени неща. Опитите да бъдат образовани най-често се провалят, тъй като тези хора принципно не разбират смисъла на образованието. Някои от тях могат да бъдат подтикнати да учат реално чрез по-малко деликатни средства, например грубички подигравки. При някои обаче единственото работещо средство би било физическо малтретиране – като деца вероятно са били възприемчиви, но времето е било пропуснато безвъзвратно.

Това според мен описва и средствата глупостта да бъде сведена под границата, над която тя поглъща и разрушава обществото. Биха били необходими колосални усилия, но принципно е възможно.

1. Трябва да не се позволява деца да остават некомпетентни във всичко. Какви точно изисквания и промени в образователната ни система следват от това, е много дълга тема. Варианти има много, с големи разлики помежду им. Ако обаче израслият човек е истински компетентен в поне едно нещо, битката с глупостта в него става малко по-лесна.

2. Още като ученици хората трябва да бъдат просвещавани за ефекта на Дунинг-Крюгер. Той трябва да им бъде обясняван подробно, да им бъдат давани конкретни примери, и т.н. Така те ще могат да научат, че самоувереността, че разбираш от нещо, или е подплатена с огромен брой неща и подробности, които знаеш за нещото, или е ефект на Дунинг-Крюгер. Също, по този начин обществото ще може правилно да прецени случаите на Дунинг-Крюгерова некомпетентност, и да й отдава заслуженото – подигравки и пренебрежение. Това ще подтиква всички, освен най-безнадеждните случаи, да се дообразоват и така да избягват ефекта.

… Все повече си мисля колко полезен би бил в училище един курс по психология. Колко полезни биха били на учениците уроци не само за ефекта на Дунинг-Крюгер – и за ефектите на Стенли Милграм, и т.н. И подозирам, че повечето ученици биха ги и учили с интерес и желание… И се чудя – дали не си струва да предвидя от времето си и да стъкмя такъв импровизиран учебник, за който се интересува, ученик или не? Сам няма да се заема да го правя, силите ми няма да стигнат. Но ако има и други, които да имат желание да пишат в него, може и да се стегна да създам една удобна среда за съвместното му писане.

Няма да е всеобхватна, разгромяваща и убийствена победа срещу глупостта. Но все ще е някаква мъничка победа.

Хората ще забравят какво си им казал.
Хората ще забравят какво си им направил.
Но никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват.

Вече не помня откъде е тази мъдрост. Много е вярна, поне за повечето хора. Те помнят с добро тези, които са ги мамили изкусно, и с лошо тези, които са им помогнали, без обаче да ги зарадват с това… Може би затова изкусните измамници са толкова чести по върховете на обществото. И преуспяват в даването на повечето хора на… това, което глупостта им заслужава. Защото политикът е по същество служител в твоята фирма, наречена държава. Ако назначаваш, и още повече ако търпиш във фирмата си некадърни и крадливи служители, кой ти е виновен?

Този ефект се проявява и в една друга мъдрост, но този път в опровергаването й. “Робът мечтае за свобода, а свободният – за съвършенство” – звучи прекрасно, но няма общо с истината.

Уви, твърде малко роби мечтаят за свобода – особено сред родените роби. Повечето мечтаят да станат надзиратели. И да плющят с бича по чуждите гърбове, ама така, че пръски кръв и плът да летят… Това е, което е тяхната представа за хубаво. За свобода, ако щете. За удоволствие – най-малкото защото удоволствието са го виждали най-вече по лицата на надзиратели, най-често бивши роби, докато въртят бича.

Затова е и толкова важно бивши роби да не застават на висши постове в едно общество. Не всички са по тоя калъп, но рискът да са спотаили в себе си това желание е с ужасяващи последици. Повечето от най-жестоките робовладелски държави, съградени по начало такива, са създадени или вдъхновени от бивши роби. Обратно – истински свободните държави в историята най-често са създавани от хора, които са били и по начало до голяма степен свободни.

(Мойсей определено е разбирал това. Пътят от Червено море към земите на Израел е два-три месеца пеша, дори с деца и скромно имущество на гръб. Ако ще никаква представа да нямаш накъде да ходиш – а Мойсей се е водел син на фараона, няма как да не е бил образован – за не повече от година ще изкръстосаш целия Синайски полуостров надлъж и нашир, и пак ще намериш Израел, единствената освен Египет плодородна земя наоколо. А той е водил хората си из пустинята четиридесет години. И не се съмнявам в обяснението, което дава – “за да измрат всички, родени в плен, дори и аз”. Пристигнел ли е преди това, и започнел ли е да гради държава, на върха й са щели да се окажат родени роби…)

… Мисля си – всички в по нещо сме родени роби. На немотия или амбиции, на алчност или на мачкано желание за самостоятелност, на скрити страхове или на глезотия и невъзпитание… И когато късметът, а дори и трудът ни поставят над други в някое отношение, вадим бича и плющим по гърбовете им. Та кръв и плът да хвърчат. С кеф и облекчение, и най-често без осъзнаване какво всъщност вършим. И най-вече по каква причина. Защото огромното мнозинство хора са по начало честни и свестни, и осъзнаят ли какво вършат, гузно спират. А успеят ли да разберат и защо го вършат, немалко по своя инициатива вземат мерки да превъзпитат роба в себе си. Да го направят свободен, истински… Затова и е толкова важно човек да осъзнае, когато не е свободен отвътре – и защо и в какво не е.

Защото желанието да плющиш с бича е може би най-страшното робство – робуването на най-мерзкото, най-отвратителното у нас. Да му угаждаш е като да ходиш с гноен цирей на челото – да, твърде много хора виждат това желание и гнусотата му точно така ясно, както биха видели цирей на нечие чело. И човек, който не вижда лошото в подобни желания, изглежда за околните, все едно се гордее с цирея си.

Мисля си – не бих искал да бъда човек, който изглежда така. А си знам в колко много неща съм роден в робство. Перфектен надали ще стана някога. Но си струва да правя каквото е по силите ми, за да победя робствата вътре в себе си. Те са по-страшни от всичко, което може да ми причини някой – иначе казано, те са най-злият враг, който бих могъл някога да имам. И колкото и умел да стана в прикриването им от околните, ще продължат да ме шибат с бичовете си все по същия начин.

И най-вече, бих искал ежедневието да не успява да ме отклони, да ме примири и насочи към други неща. На моменти ще смогва, няма как човек по цял ден само да чисти канавките на личността си. Но дано успявам да вложа в това достатъчно усилия.

Зависи само от мен.

Hi there,

In a blog post (interview, press release, please substitute the correct place) you complained that ad blocking software is harming your business.

You explained, in polite and courteous terms, that the existence of your site depends on the income from the ads. That you use them sparingly, that you provide meaningful and useful content, and that you invest a lot of your free time and volunteer efforts in the site. So, eventually you do not deserve to be denied of that income. And will I be so kind, please, as to turn my ad blocking software off.

I run over two dozens of web sites myself, and some of them depend on ad income. You couldn’t find a person better suited to agree with you and to support you. Of course I do.

However… did you noticed that blinking and shaking “There is 1 message waiting for YOU!” ad on your site? I have a friend who mistook it for a genuine message, and clicked on it… After cleaning his PC from a horde of Trojans, all downloaded by a single got-through, I decided to trace where it came from. In his browser history, I found your site. Opened it, saw this ad. And clicked on it, having prepared first to examine what is to come.

I underestimated the thing. Hadn’t been my laptop running Debian GNU/Linux, I would be battling a new horde of Trojans now instead of writing this. Your ads are booby-trapped with malware, pal.

I believe you that you didn’t knew that, that you got them by Yahoo, Google or whatever else most reputable ad source can ever exist. However, I couldn’t care less. To me, it is your site that wasted 4 hours of my time on cleaning malware. If it wasn’t my friend’s computer, he would have to pay what could buy him a decend second-hand PC. And, these ads also wasted probably thousands of hours of other sysadmins time, plus uncounted hours of e-mail users time spent on deleting spam, plus unknown amount of money drained from bank accounts, stolen and re-sold personal data, etc, etc.

So please, do not expect me, or anyone I know, to visit your site without an ad blocker in the foreseeable future. Yes, your content is great. Yes, you use ads… well, on less than 100% of the screen area. And I bet you invest a lot of time in your site, it is good. I like you for this.

However, your ads are the computer Tyhoid Mary. Every penny you earn on them costs a grand to a lot of other people. (This penny is a small percent of what the cybercriminals paid to the ad agency, which is a small percent of what they earned from their activities, which is in turn a VERY small percent of the losses they caused to your visitors.) You do not deserve the money. What you deserve is a lawsuit that will cost you more arms and legs than you have.

Next time you would like to complain about being visited with ad blockers, please take a really good look at all the ads ever served by your site. If you absolutely never had a booby-trapped ad, and you can prove it, you may politely tell Mr. Ad Blocker that he doesn’t need this caution. Most people will understand you, and will endure some ads to help you a little. Of the rest, some are assholes that don’t care, but many just too recently paid what could buy them a decent second-hand PC. You can’t really blame them for being overprotective.

However, if you ever maybe have had a malware-infested ad, shut up. Or, even better, thank profusely Mr. Ad Blocker that he visits you at all. Visiting your site is a tremendous act of good will. Learn to value it.

Днес трябваше да изчопля тонове скучна документация. В един момент ми писна, и реших да си почина пет минути. Заредих в плейъра музиката на Глориан, и се заслушах усмихнато, литнал към някакви други светове.

Петте минути минаха, после още пет. Засрамих се, спрях музиката и отново зарових глава в документацията. Уви, изглеждаше ми още по-суха и отблъскваща.

Пишеше ми се. Пишеше ми се, та ми се ревеше. Пред очите ми се въртеше лудешки калейдоскоп. Алфонсо от Виера и Аделмо от Монцина ту крачеха по прашния път между средновековни селца, ту съобразяваха как да се измъкнат от замъка на барона, без той да ги забележи, ту разменяха средновековни коани в мрачната манастирска преписвачна. Ама водеше интелектуален спор с Отвесна Плоскост, докато Лио се мъчеше да разбере дали я е довел при спасението, или при смъртта й. Тоширо Фудзияма , маскиран като селянин от южните блата, се опитваше да подслуша как жителите на тази планета възприемат космическата търговия, но те разказваха само собствените му подвизи, преувеличени до неузнаваемост. Петърчо и Христина се друсаха в магарешка каручка по пътя към Свети град, в търсене каква поредна интрига на Безтелесните ги е завъртяла…

Сцените се преплитаха и наслагваха, развиваха се в невероятна яркост и богатство. Часове действие се побираха в мигове, и изчезваха безследно, надсмивайки се над отчаяните опити на паметта ми да ги задържи. Плачеше ми се, че нямам как да запиша всичко това. За няколко минути през ума ми беше протекло развитие поне колкото два разказа. И беше оставило само бледи следи. Спомени, които утре или други ден ще изчезнат, ако не намеря някоя нощ някой час да ги изсипя върху белотата на екрана.

Вихрушка от визии, потоп от приключения, лавина от емоции, и мисли, и чувства. Ураган от ехота, вдигнат от музиката, която слушах.

Не съм играл Knights of Honor, но съм виждал доста нейни скрийншотове. Знам сюжета й – нищичко общо с нищо от представите, които раздуха музиката й. Защо и как тогава ги отключи?…

В планината ехото повтаря гласа ти. Рядко го променя, дори и малко. Но умът човешки е по-сложен от планинските върхове, а музиката – по-абстрактна от туристическото провикване. Затова и отключва в лабиринтите на личностите ни не прости свои копия, а каквото намери там, и както се съчетае с него.

Личността на човека е като криво стъкло. Или по-точно като много-много криви стъкла. Често ние ругаем, че стъклата в нас са криви, и не можем да видим през тях истината. Често съжаляваме за това, и мечтаем колко щастливи щяхме да бъдем, ако всички стъкла в нас бяха прави. Как щяхме да сме съвършени.

Но кривите стъкла в нас са, които правят нашето вътре различно от нашето вън – и когато правим нещо вън от себе си, то се оказва уникално и наше. Които, като причудлив калейдоскоп, превръщат най-простичкия предмет в многоцветни, сложни и подвижни видения. Които променят единственото, скучно и обикновено налично по непредсказуеми начини.

Накратко – които ни превръщат от прости огледала в творци.

Отдавна вече не е възможно да сътворим нещо изцяло ново и различно, неправено досега в някаква степен от абсолютно никой. Толкова много вече е направеното, че няма как да си съвсем различен от него. (А ако си, кой би те разбрал?) Затова и е толкова важно направеното вече да не става за дълги периоди нечия собственост, забранила всякакво опиране на нея – развитието спира, а с него и еволюцията, и действието на пиесата преминава в чакане на поредния гигантски метеорит. Защото без първоначален глас, дори случаен шум, няма как да има ехота.

Но разлики от направеното вече, или съчетания между различните неща, се появяват непрекъснато. Дали композитор ще съчетае стари тонове и рифове, за да сътвори нова мелодия, или плисъците на вълните ще изваят от крайбрежните скали чудновати и възхитителни форми, или случайните мутации, ръка за ръка с еволюцията, ще създадат от древните амеби цялата пъстрота и богатство на съвременния живот – дълбоко вътре в същността на нещата е едно и също. Кривите стъкла, променящи и деформиращи ехотата около нас или в нас, пораждат нови, различни неща. И обогатяват света.

Защото светът, какъвто го познаваме, е симфония от ехота. Включително самите ние. Спомням си думите на Карл Сейгън: “Силицият в скалите, въглеродът в нашата ДНК, златото в банките ни, уранът в арсеналите ни – всички те са създадени в недрата на звезди на милиарди километри оттук, преди милиарди години.” Писал съм го и преди, ще го повторя – ние може да сме деца на калта, но тя е дете на звездите. Не е необходимо да търсим Творец отвъд небето – самата Вселена е едновременно и творението, и творецът. Най-великата симфония, която може да съществува – симфонията от ехота.

И ние сме част от нея – творения и творци.

Тази история е за една моя състудентка. Ще я нарека условно Анжела (не че промененото име ще я скрие много, при характерното описание).

Анжела беше черна. Като… не знам какво. Като разтопен асфалт, може би. Дете на баща нигериец и майка ганайка, беше обрала най-черното и на двамата. И на този фон винаги блестеше една разкошна, заразителна, слънчева усмивка. Беше невъзможно да си около нея, и да не ти е хубаво.

По националност беше българка. Официално. И с непоколебима категоричност. Родена и израсла в България, тя знаеше чудесно английски (покрай баща си) и френски (покрай майка си), но смяташе за свой роден език българския, и за своя родина, страна и каквото щете още България. Веднъж я чух да споменава в компания: “Като няма наоколо огледало, забравям, че не съм бяла.”

И се отнасяше към цвета на кожата си и към расата си с невероятно чувство за хумор. Непрекъснато се шегуваше с тях (а и с околните, заради техния цвят на кожата и раса), до сълзи от смях. Без да нагрубява някого за тези неща, беше тотално несъвместима с каквато и да е политическа коректност. “Да зарежа всичките тия майтапи? Да изпусна такъв купон заради някакво си възпитание? Що не си…”

Няколко от типичните й изрази:

– Не, не може да съм по-черна. Няма да се виждам.
– Тия басни ги пробутвай другаде. Да си видял негърка блондинка?
– Да бе, циганка. Знаеш ли кога циганите ще станат черни като мен?
– Бе ти сваляш ли ме? А мислиш ли, че бял може да ми насмогне в леглото?

Освен че беше симпатична като физиономия (имаше страхотно излъчване даже и ако не е усмихната, а това почти не се случваше), Анжела имаше просто невероятна фигура. Ама наистина невероятна. Всички поп-фолк силиконки наоколо биха изглеждали пред нея като спаружени чушки. Не бих я заменил за десет Наоми Кембъл или Тайра Банкс. И се движеше с котешката грация на черна пантера. На мъжката половина от народонаселението направо ни течаха лигите, като я видехме.

(Тази грация си имаше и други страни. Веднъж, в порядъчно пийнала компания, си направихме състезание по хвърляне на нож по мишена – намерихме стара врата, която ни се стори подходяща, и нарисувахме мишената по нея. Повечето от компанията не успяха изобщо да забият ножа; аз бях напълно трезвен, но от десет хвърляния улучих близо до центъра само веднъж, по-скоро по случайност. Анжела беше на не по-малко градус от останалите, но всеки път забиваше ножа точно в центъра на мишената, с просто нечовешка перфектност… Друг път се беше хванала на бас, че ще шамароса един по-нахален обожател пет пъти, а той няма да успее и да я пипне. Изчака го да се приготви, след това внезапно за част от секундата се оказа до него, изплющя картечен залп от шамари, и в следващия момент тя пак беше на два метра настрани, а той все още замахваше да цапардоса въздуха.)

Веднъж беше разказала в компания как си е вадила паспорт, като навършила шестнайсет. Бяхме се смели до колики на разговора й с полицейския служител. Ето го, доколкото си спомням, заедно с коментарите й:

– Добър ден.
– Добър ден. (Кратка изненада – това негро говори български.) Какво ще обичате?
– Идвам да си извадя паспорт.
– А… по какъв повод го изваждате? Смяна на гражданството, или?
– По повод навършване на шестнайсет години.
– Ъ… аха… А чия гражданка сте?
– Българска.
– Как така българска?
– Просто така. Родена съм и съм израсла в България.
– Тоест как така родена и израсла в България?
– Родителите ми са от Африка, но са сключили брак тук. Ето акта ми за раждане.
– Ммммм… (Гледа акта за раждане, все едно за пръв път вижда такъв.) Значи сте българка?!
– Точно така. (Колко ли пъти още ще попита?)
– Ааа… ъъъ… мммммм… Добре. Родена в България, София, Шейново… (Преписва усърдно.) А каква сте по националност?
– Българка.
– Как така българка?!
– Просто така, българка.
– Амааааа… В какъв смисъл българка?
– В буквален. Родителите ми са африканци, родени са в Африка. А пък аз съм родена в България. Значи съм българка.
– Оооооохххх… (Изражение като от зъбобол. Преглежда още веднъж много внимателно акта за раждане.) Значи, националност – българка. (Подозрителен поглед – тая нещо май ме менти.) – Майчин език?
– Български.
– Ма как така български, бе?!?!
– Просто български.
– Оооооххх… Родителите ви у вас на какъв език говорят?
– На български.
– Глупости, на български! Подигравате ли ми се? На какво прилича това?!
– На български говорят. Баща ми знае английски, но не знае френски, майка ми – обратното. Единственият им общ език е българският. Ако искат да се разберат, се налага да говорят на него. Така че у нас се говори на български.
– Оооооохххх… (Изражение като от два зъбобола едновременно.) Добре де, майка ви на какъв език говори по начало? По произход, така да се каже? Не френският, ами както там е.
– Езикът на племето, от което тя произхожда, е мдебеле. Само че майка ми е израсла в голям град, и знае на мдебеле само няколко думи. А пък аз не знам нито дума. Така че не ми е майчин.
– Добре де, кой език тогава ви е майчин?
– Българският. Нали ви казах. (Господи, кой ме прати при тоя идиот.)
– И вие сте българка?!
– Точно така. (Ооооооххххх… Подозирам, че и моето изражение вече е като от зъбобол.)
– Амммммм… А какво ви е основното гражданство? Освен българското?
– Нямам друго гражданство. Никога не съм имала. Родена съм българка. И, ако нямате нищо против, много бих искала да продължа да бъда такава. (Почвам да кипвам.)
– Ама другарко… Как така българка? Разбирам всичкото, ама как така българка?
– Ако искате, да ви донеса удостоверение от Градския партиен комитет? Баща ми има там връзки, ще го извади още днес. (Я да ти стегна малко шапката…)
– А, не, не, няма нужда. Разбрах. Значи, българкаааааа… Оооооохххх… (Надали има толкова зъби, колкото зъбоболи са му изписани на лицето.) Минете на гише 3 да платите таксата за паспорт, и заповядайте след 30 работни дни да си го получите…

Нямам представа къде е сега Анжела и какво работи. Беше добра студентка, и английският и френският й бяха отлични. Нищо чудно да не е издържала на немотията тук (и още повече на тъпотията), и да се е вдигнала нанякъде.

Но ако е още в България, бих се радвал да я видя. Даже ако фигурата й вече не е същата. 😉

В един момент ми дойде до гуша.

Може би е моя грешка, че виждам споровете около ГМО, LHC и други подобни по само един начин – като схватка на познанието с глупостта. Сигурен съм, че има още много други аспекти, които ми убягват. Може би полезни. Може би важни. Може би по-важни от това, което виждам. Признавам ограничеността си, и не се опитвам да съдя за каквото не виждам. Ако успея да го видя, ще го съдя, и ще съм благодарен на който ми го е показал. Но в момента няма да го направя.

Уверен съм обаче, че тези спорове имат И този аспект. И той ме безпокои и тревожи. Мисля, че е нужно да се направи нещо, за да може познанието да се пребори с колкото може от глупостта. Всъщност, мисля, че трябва да направя нещо.

Като начало скалъпих едно уики, където желаещите да помогнат на познанието с нещо могат да обединят усилията си. Каня всички, които търсят истината, а не налагането на своето мнение, там. И им благодаря предварително.

Днес чух репортаж по телевизията (не разбрах коя). За вредата от ГМО.

Репортажът беше за пчелар и неговия опит с ГМО. Пчелинът му се развивал разкошно, докато преди не разбрах колко време пчелите му попаднали на цветове от ГМО рапица. Нещастните пчелички, посетили модифицираните цветове, получавали амнезия и забравяли къде се намира кошерът им. Вследствие на това кошерите му измрели до един. Представете си какво ще се случи с хора, които ще консумират продукта на тази рапица!

След като внимателно се уверих, че не съм чул “Господари на ефира” или “Комиците”, отидох и се наплисках със студена вода. След това се ощипах, и накрая се убодох с карфица. Уви, не се събудих.

Всъщност, това не е първата ми среща с подигравки на тема генно модифициране. Проблемът е, че много хора ги вземат насериозно и им вярват искрено. Пишат се в проектозакони. Излъчват се по телевизии като документални репортажи…

Чета фантастика от дете. Познавам и много други нейни почитатели. Неведнъж сме си мечтали фантастиката да стане реалност. Само че нямахме предвид тази фантастика…

Чудя се какво става. Как иначе разумни и нормални хора глътват нечия кукичка, и се превръщат в зомбита с празен поглед, скандиращи безсмислици като зациклила грамофонна плоча. Как искрено вярват, че ако ядат храни, направени от ГМО, ще се увреди ДНК-то им. Или ще надебелеят. Или ще им пораснат рога…

Последното е пряк цитат. Един мой познат, инженер с отлични познания в областта си, ме убеждаваше, че ако човек яде домати с гени (според него) от крава, може да му пораснат рога. Не се сдържах и му казах, че ако човекът е глупав до степен да вярва на шегаджии и на биологични илитерати, които им вярват, просто няма как да не му пораснат рога. Коя жена ще го изтърпи?… Та, оттогава този приятел ме гледа на кръв, и не ме агитира за каузите си. Но не ги изоставя. Познайте какво очаквам да се случи.

Преди два-три месеца пък един друг мой познат ме беше агитирал да се включа в подписка за спирането на Големия адронен колайдер. Имало опасност, ако го пуснат на пълна мощност, да се създаде черна дупка, която да погълне Земята. В първия момент се посмях здравата, след това с изумление забелязах, че човекът си вярва. (А също е инженер, и то добър.)

– Коце, абе ти се очаква да си учил повече физика от мен. Как можеш да вярваш на тези дивотии?
– Как дивотии? Ти защото не си учил физика, и не знаеш какво е черна дупка.
– А ти като си учил, и знаеш какво е черна дупка, не знаеш ли колко енергия е нужна за създаването й? Смята се, формулата не е сложна.
– Не я помня. Ти помниш ли всичко, което си учил?
– Ама знаеш къде да я намериш. Виждам на ей оня рафт учебници. Случайно да я има в ей оная, дебелата теоретична физика?
– Ами… не знам. Може и да я има.
– Я дай да видим… (Десетина минути търсим из тома.)
– Ето тази е.
– Виждаш ли, че го знаеш. Позна я преди мен. И колко енергия се получават според нея? Спрямо мощността на LHC?
– … (няколко секунди смятане на ум) Много повече. Десет на седемнайсета степен пъти повече, или там някъде.
– Добре, каква е тогава вероятността LHC да създаде черна дупка?
– … ммм… мммм… ами ако учените са сбъркали в изчисленията нещо, и той е по-мощен? Или ако формулите не са верни?
– Ако той е десет на седемнайсета степен пъти по-мощен, отколкото е проектиран, ехееее… А ако формулите на учените не са верни, значи черни дупки не съществуват, и няма защо да се боим от тях.
– Ами ако все пак съществуват, и е опасно?
– Дори ако я получат, тя ще живее страшно кратко. Една десет на осемдесета степен част от секундата, или нещо от сорта. И ще се самоелиминира, чрез Хокингово изпаряване.
– Какво?! Черните дупки не се изпаряват. Не си учил за тях, пък се правиш на специалист.
– Изпаряват се. Ето ти линк в Уикипедия, прочети. Можеш да провериш информацията и другаде.
– (петнайсет минути четене) … ммм… ммммм… Ами ако все пак учените грешат, и е опасно?
– … Бе ти що ходиш без гръмоотвод на главата?
– Какъв гръмоотвод?!… Ти какво намекваш, че съм луд ли?
– Има хиляди документирани случаи, в които светкавица е ударила и убила човек. Това прави десет на не знам колко десетки, или дори стотици пъти по-вероятно да те удари мълния, отколкото да се случи това с черната дупка. Защо не си взел предпазни мерки?
– Бе ти наред ли си? Кой ходи с гръмоотвод на главата?
– Който е загрижен LHC да не създаде черна дупка, която да погълне Земята, трябва да не сваля гръмоотвода от главата си дори в леглото. Вероятността мълния да влезе през железобетона на блока и да те удари, докато спиш, е пак десет на десетки пъти по-вероятно, отколкото да стане номерът с черната дупка. Направо е лудост да не вземеш предпазни мерки.
– Бе ти нормален ли си? Знаеш ли какво ще си кажат хората, ако те видят да ходиш с гръмоотвод на главата?
– Каквото аз си казвам, като те чуя да ме агитираш за такава подписка. По причината, която ти обясних току-що. Не искам да те обидя, но сериозно, не е ли по-добре да вярваш на знанието, а не на страха? Ти все пак си образован човек…

Разделихме се в не най-добри отношения. А два дни по-късно разбрах, че се е опитал да агитира и друг наш приятел да се присъедини към подписката. Аргументите на познанието се бяха оказали безсилни срещу аргументите на глупостта, и на породения от нея страх. Дори в ума на човек, който е възпитан да уважава познанието.

Такова поведение има медицинско наименование. Нарича се психоза. В случаите с ГМО и LHC не представлява непосредствена опасност за обществото или индивида. В много други случаи обаче представлява.

Добре описан факт е, че психозите са “заразни” – могат да бъдат предавани от един човек на друг. Резултатът често са т.нар. масови психози, които представляват епидемии от дадена психоза. Те могат да бъдат точно така опасни, както епидемиите от инфекциозни заболявания. Затова е нужно да бъдат описани ясно и недвусмислено като заболявания, и да бъдат посочени методи за лекуването на болните и за предотвратяване на разпространението на болестта върху здравите. Всъщност, това вече е направено. Просто трябва да седна, да го намеря някъде описано, и да го популяризирам.

Първият ми сблъсък с подобни психози беше по време на следването ми. Асистентката ми обясни най-спокойно, че в психиатрията има точно така заразни заболявания, както и във вътрешните болести. Че, както и във вътрешните болести, и в психиатрията си има аналози на “тифната Мери”. И че те например следят къде и кога ще изнася лекция Кубрат Томов, и в деня на лекцията освобождават по една-две стаи за вълната “контактьори” и “екстрасенси”, която се изсипва следващите един-два дни.

Положението с ГМО и с LHC не е по-различно. Не зная дали са нечии експерименти по масова психоза (заинтересовани в такива експерименти много – от различните специалисти по “масово съзнание”, та до лобито на производителите на “биологични храни”). Но е нормално да се отнасям към тях точно както и към всеки друг опит човешкото общество, като общество на свободни хора, включително в областта на знанията си, да бъде разсипвано и подменяно с общество на зависими и управляеми хора.

Така че наистина може да е добре да напиша нещо по въпроса. Когато смогна.

… се тормозят със смотани облекла. Не само жените.

(Подзаглавие: Дай на карък вратовръзка и Интернет, па гледай сеир.)

Ако има облекло, което да мразя от сърце, това е костюмът. С костюм се чувствам като клоун. Сигурно защото и изглеждам така… Този уикенд обаче трябваше да присъствам на сватба. Със строг дрескод. Нямаше как.

Имам костюм, който все още ми става. (Напоследък пак съм качил кила. Ужас. Май е време да започна диета. 😉 ) Измъкнах го от гардероба и го огледах. Всичко беше наред.

Освен вратовръзката. Не беше вързана.

Никога не съм умеел да връзвам вратовръзка. Тоест, сега беше идеалното време да науча. Изкопах от Нета схема как се връзва, и се заех търпеливо.

Два часа, и сигурно двеста опита по-късно бях в изходната точка. Полученият възел нямаше нищо общо с желаното. Десетки пъти бях проверил дали спазвам указанието точно – нямаше грешка, но се получаваше нещо като двойно пресукана прасешка опашка. Къде ли бърках?

В един момент ми кипна (беше вече три и половина през нощта), и набързо модифицирах указанието за възела според както ми изглеждаше по-логично. За мое смайване се получи сравнително приличен възел. Поне имаше някакво далечно подобие с желаното. Брех! Изобретих възел за вратовръзка!… Вързах я още петнадесетина пъти, докато нацеля да стига до между чатала и третото копче на ризата. Накрая успях.

Отидох и се погледнах в огледалото дали приличам на херцога на Уиндзор. Приличах на изобретател-неудачник от филмите – чорлав и с маниакален блясък в очите. Вратовръзката не беше адекватен заместител на бяла престилка, но на фона на потник подчертаваше впечатлението още по-добре. Ако решат да снимат четвърта серия на “Назад към бъдещето”, и Кристофър Лойд не поеме ролята на доктор Браун, ще ида на кастинг.

Върнах се пред компютъра и огледах дали някъде в Нета не са описали вече този начин за връзване на възел. Оказа се, че са го описали на стотици места. И че се нарича двоен Уиндзор – тоест, стандартният възел за вратовръзка. Който се опитвах да вържа.

В указанието, което бях намерил отначало, имаше грешка. И беше единственото грешно, което успях да открия…

Нищо, де. Изобретателското самочувствие ще си го запазя – приятно нещо е. 🙂