Grigor Gatchev - A Weblog

Наскоро ми попадна едно обяснение защо жените били редки сред компютърджиите.

Колкото повече го четях, толкова повече се усмихвах. Точката на избухването в смях на глас се падна в частта, в която се обясняваше как компютърджиите често се държали зле към жените, без да се усещат. Цитирам по памет:

“Много мъже например с удоволствие разказват вицове за блондинки. Те дори не се замислят, че това всъщност са вицове, които изкарват жените глупави, и така обиждат всяка жена. Елементарната коректност би трябвало да спре един разумен мъж, но уви, това се случва доста рядко…”

Няма да коментирам кой и какъв е писал това обяснение. Не е трудно да се сети човек. Напротив – смятам да го допълня с още в същия дух. Дано това успокои този вид хора:

– Мъжете не бива да разказват вицове за тъщи. Това са вицове, които изкарват жените злобни.
– Мъжете не бива да разказват вицове за готини мацки. Те представят жените единствено като сексуални обекти.
– Мъжете не бива да разказват вицове за мъже под чехъл. Те изкарват жените тиранични.
– Мъжете не бива да разказват вицове за компютърно неграмотни. Често такива вицове описват жени в тази роля.
– Мъжете не бива да разправят вицове за шофьори – в много от тях интригата също се върти около жени, представени в не най-добра светлина.
– Мъжете не бива да разправят вицове за политици – много политици са жени, а и за други често се обсъждат жените им, често в негативна светлина
– Мъжете не бива да разказват вицове за мъже в командировка – твърде често такива вицове представят в негативна светлина съпругите им.
– По същата причина, мъжете не бива да разправят вицове за затворници, футболисти, пилоти, моряци, свещеници, военни на дежурство и т.н.
– Мъжете не бива да разказавт вицове за военни изобщо – те представят в негативна светлина майките на военните. (Същото и за вицовете за полицаи, мутри и т.н.)
– Всъщност, мъжете не бива да разказват каквито и да било вицове, които биха могли да намекват за жени по какъвто и да било начин – обидно е жени да се поставят във вицови контексти, ако нямате акъл да се сетите.

А, и щях да забравя:

– Мъжете не бива да разказват вицове за гейове. В такива вицове няма жени, а това е дискриминация.

… Шегата настрана, но само аз ли имам чувството, че напоследък някои малцинства започват да се качват на главите на останалите хора? В САЩ вече е популярен изразът, че там има точно едно дискриминирано малцинство – хетеросексуалните бели мъже. Дали и ние не вървим към същото? Да, още сме далече от него. Но какво утешение е това? И с какво точно е страшна тази перспектива?

Много мои познати жени биха нарекли себе си феминистки. Представата на почти всички тях за феминизма е, че не са съгласни мъжът им да ги бие в къщи. Огромният процент мъже биха ги подкрепили без колебание. Дали тези феминистки са като онази, написала указанието, с което започнах? Съмнявам се. Подозирам, че повечето биха я сметнали за попрекалила, дори ако от женска солидарност не го кажат… Всяко малцинство е така – повечето негови членове смятат, че водачите му попрекаляват, но не го казват. От солидарност.

А трябва.

Като начало, “малцинство” може да означава всяка група хора, която не е повече от половината хора. Пчеларите. Компютърните програмисти. Любителите на бифтек алангле. Пациентите на хемодиализа. Жителите на град еди-кой си. Хората на коя да е точно определена възраст… Това е първата пречка в изясняването на нещата. Нека я отстраним.

Различните малцинства възприемат себе си по различен начин. Повечето се самоопределят по някакъв признак, който ги отличава от околните, и толкова. (Реално всеки човек спада към огромен брой малцинства.) Някои обаче прибавят към описанието на признака “… и затова околните ни дискриминират”. Това е първият белег, който ме кара да гледам едно малцинство по-внимателно. Защото всички без изключение малцинства, които се качват на главите на околните, спадат към тази група.

Понякога тези малцинства са наистина дискриминирани. Факт е, че към хора, които са били в затвора, отношението е друго, дори ако са били осъдени по погрешка. Факт е, особено в по-нискокултурни среди, че отношението към другите раси е друго. В много случаи обаче едно малцинство се смята за дискриминирано, но реално е дискриминирано сравнително рядко. Резултатът е, че то дискриминира другите повече, отколкото те него.

Колко дискриминиран е примерно хомосексуалният Пешо, за когото обаче никой друг не знае, че е хомосексуален? Има ли как да е реално дискриминиран? Да му е отказвана работа, да е уволняван, да не е допускан тук или там поради сексуалността му…? Очевидно не. Така че тази част от претенцията отпада.

Нека продължим същия пример. Според мен Пешо има пълното право да може спокойно да каже, че е хомосексуален, и да не бъде дискриминиран въпреки това. Ако обаче го направи в по-нискокултурна и по-нетърпима среда, е вероятно наистина да бъде дискриминиран. В такъв случай е вероятно Пешо да не го казва. А тъй като и той иска да се прегърне с когото обича, и т.н., може би ще си направи някъде клуб, където нетърпимите хора няма да бъдат допускани. И ще е прав, защото проблемът е в тях, а не в него.

Тук обаче идва финото “но”. Когато хомосексуалният Пешо си прави клуб само за хомосексуални, той най-често не допуска в него никакви хетеросексуални, включително търпимите хора. А това премества източника на проблема. Да кажем, хетеросексуалният Гошо има търпимост към различните, и не би дискриминирал Пешо заради сексуалността му. Но Пешо не допуска Гошо в клуба си, и с това го дискриминира – тоест, подлага го на точно същото, на което не иска да бъде подлаган той. (Дали Гошо е приритал да ходи в клуба на Пешо е без значение. Пешо обикновено иска не да избягва не-търпимите хора, а да го зачитат и те, и с право. Точно същото право сега обаче се оказва на страната на Гошо.)

Нерядко Пешо се е парил доста заради сексуалността си, а парен каша духа. Склонен съм да го разбера, но това не променя нещата. Още повече, че в доста случаи Пешо не се е парил особено, но духа кашата, та се къса. Казармата отпреди двайсет и пет години беше добър пример – най-много тормозеха младите войници точно тези стари, които като млади не бяха тормозени. Видял съм го с очите си повече пъти, отколкото ми е приятно да си спомням.

С това Пешо прави първата стъпка – започва да върши на другите това, което иска те да не вършат на него. Може да не го осъзнава, но подсъзнателно това му причинява морален дискомфорт. Преодолее ли този дискомфорт, той по същество преодолява неговия източник – съвестта си… Някои Пешовци осъзнават какво биха направили, или не успяват да заглушат съвестта си, и се отказват да правят тази стъпка. Което понякога ги лишава от известен комфорт, а нерядко ги подлага и на жестока дискриминация. Не толкова от нетърпимите около тях, колкото от другите Пешовци, направилите стъпката. Думата ми по-нататък е именно за последните.

Когато устата на съвестта бъде запушена, тя започва да драска с нокти. Раздира човека отвътре, и оставя в него болка и празнота. За да заглуши болката и да запълни празнотата, той е принуден да направи нещо. А за тръгналия веднъж по такъв път едно от най-лесните за правене е просто да продължи да върви. Да направи следващата крачка. Да опищява света как бил дискриминиран, и да иска компенсации от околните. Точно както едновремешните цигани, които просеха защото децата им нямали какво да ядат. Наистина нямаха. Защото родителите всяка вечер изпиваха изпросеното до стотинка…

Хората, които биха дискриминирали Пешо, обикновено посрещат тези му претенции с “я върви на…”. Културните хора, които не искат да дискриминират никого, обаче се поддават. Въпреки че не са виновни с нищо за дискриминацията, ако тя е реална, и дори ако подсъзнателно разбират, че нещо тук не е наред, те проявяват състрадание и компенсират по някакъв начин Пешо. За сметка на цялото общество, а нерядко и за лично своя сметка. За което, естествено, получават благодарност от Пешо само когато той се кани да им поиска още.

(Този ефект е интересен и важен. Допреди Пешо да направи първата стъпка по описвания път, да започне да прави на другите каквото иска те да не му правят, отношението на тези, които го дискриминират, е неадекватно. Адекватно към него е отношението на тези, които не го дискриминират. Направи ли крачката обаче, нещата се обръщат. Неадекватно към него става отношението на тези, които не го дискриминират, и най-вече на тези, които го компенсират за дискриминацията. Адекватно става отношението на тези, които го дискриминират – тяхната несправедлива по начало дискриминация сега се превръща в естествен “мяра според мяра” отговор на дискриминирането на Пешо, дори ако не е мислена като такъв. И причината за това обръщане на адекватността, и на положението на Пешо, си е открай докрай у него. Да вини околните означава да отива още по-нататък по този път, и да утежнява проблема си.)

Веднъж станал участник в придобиването на някакви компенсации от околните към малцинството си, Пешо се оказва в него източник на блага, материални или (по-често) морални. Това го поставя в положението на човек, който има власт над другите чрез това, че носи (и разпределя) блага. Част от Пешовците – като правило наивни идеалисти, които не разбират какво вършат, понеже личностите им са изкривени от тормоз или поради лични проблеми – спират дотук. Други обаче продължават, обикновено с ясното съзнание, че това е борба за власт. По-нататък говоря за тях.

В тази ситуация малцинството се е превърнало в класическо общество – по горните му етажи тече битка за власт. Почти всички участващи в нея са или властомани, или психопати (в медицинския смисъл на думата). Тонът обикновено се определя от психопатите – те са хората, които си вярват, и това заразява и другите да им вярват, а властоманите-“политици” са принудени да ги следват. В някои случаи психопатията е лека, просто несвързаност с реалния свят и залитване – такава е според мен авторката на редовете, които цитирах в началото.

Понякога обаче може да бъде много по-тежка и страшна. По мои наблюдения, към 20% (понякога и повече) от върхушките на най-гласовитите и оплакващи се от дискриминация малцинства са жертви на това, което наричам “синдром на Джейми Гъмб”. Хора с тежък личностов дефект, които се опитват да избягат от него, като приемат роля, която според тях ще ги спаси. Преценката им за проблема обикновено обаче е грешна, и вместо да коригират личността си, те я доизкривяват. И всеки ден наново преоткриват “дълбочината на дискриминацията, извършвана към тяхното малцинство, и върху тях лично”… Сами по себе си те предизвикват в мен огромно съчувствие. Но ефектите, които оказват върху “техните” малцинства (в значителен процент от случаите те всъщност не спадат към това малцинство – не са истински хомосексуални, роми и пр.) са социално разрушителни в степен, много по-голяма от съчувствието.

На тези хора могат да помогнат почти само членове на техните малцинства. Като начало, нужно е да осъзнаеш, че “солидарността” с Напористия Лидер всъщност е от вреда и за теб, и за него, и за околните, и най-вече за малцинството ти. (Кой иска малцинството му да бъде асоциирано с войнстващи откачалки?) Че е необходимо много внимателно на този Напорист Лидер, под подходящ предлог, да му се намери подходящ психотерапевт (а често и психиатър), който да му помогне да се социализира реално, да открие къде всъщност му е проблемът и да се бори с него, и т.н. Наистина много внимателно, защото усети ли към какво го водиш, ще е безмилостно отмъстителен. Никой не обича да открие, че цял живот е работил върху себе си в грешната насока, и че под маската на лидерството е пропаднал загубеняк. А най-малко тези, които подсъзнателно (или тайно съзнателно) отдавна са го разбрали.

Може това да доведе до по-малко героизъм и велики дела в ежедневието на съответното малцинство. Но с гаранция ще направи това ежедневие по-обикновено, по-безпроблемно и с много по-малко дискриминация.

Защото най-сигурният начин да докараш до избухване нетърпимия, и да направиш търпимия нетърпим, е да ги дискриминираш, докато в същото време опищяваш света, че си дискриминиран. А най-сигурният начин да не бъдеш дискриминиран е да не дискриминираш сам. Да покажеш, че си ценност и достоен човек какъвто си.

На пръв поглед това изречение е виц като “Совите не са това, което са”. Същото абсурдно отрицание на същност. Но има и сериозна разлика.

В “Туин Пийкс” изречението носеше дълбок смисъл, който помогна на агент Дейл Купър да се справи със задачата. Беше един от ключовите елементи за разкриване на мистериите. Но само толкова.

Екологията е по своята същност наука за свързаността на нещата. На живите и неживите. Ако човек не е наясно колко много тя самата е обвързана с всичко останало, значи надали разбира истински и самата нея.

Тези размисли ми хрумнаха, докато си мислех за екологичните партии в политиката. Как те често се концентрират върху опазването на късче природа, и абсолютно игнорират всичко друго. И как дори членовете, дори ръководствата им най-често са хора, които се гнусят от корупцията във всичките й форми – но не осъзнават какво значи това. Не чуват гласчето отвътре, което се опитва да им каже: “Това също е твоя работа!”

Какво имам предвид ли?

Наскоро четох например, че в световни мащаби за препращане, обработка и филтриране на спам се хаби електроенергия, която може да покрие нуждите на два и половина милиона къщи, и се отделят парникови газоне колкото от над три милиона леки автомобила. (Зад тези числа стоят и други – толкова и толкова почва, похабена за рудници за въглища или електроцентрали, и т.н.) Спестяването им би било колосален принос към екологията, далеч повече от опазването на някоя територия по Натура 2000… Но ако предложа на някоя партия на еколозите да подкрепи борбата срещу спама, почти винаги ще получа отказ. Защото не им влизало в работата… Трудно ми е дори да си представя липсата на интелект, която води до подобен отговор.

И това е капчица в морето. Екология ли е например борбата срещу корупцията, например в общинските съвети? (Дребна подсетка – огромна част от посегателствата срещу екологията са одобрени от местни общински съвети.) Или “не е в профила на екологична партия”?… Изобщо, има ли как да има държава с висока корупция, в която екологията бива опазвана? В моите представи това е нещо като царство на глада, в което всички непрекъснато преяждат – оксиморон, дървено желязо. В представите на много еколози-политици обаче двете нямат никаква връзка, и очевидно могат да съсъществуват чудесно. Аз ли съм луд, или?…

Екология ли е борбата за правилна обществена структура – общество със силно застъпена средна класа, в което крайностите, свръхбогатите и свръхбедните, са сведени до минимум? Ако случайно не е, кажете ми кой слой на обществото има изгода, и се грижи да опазва природата? Мегакорпорациите, или пък клошарите ли?

И екология ли е борбата за богата страна, богата държава и богати хора? За държава, която с лекота може да отдели прилични суми за опазване и почистване на природата, и за хора, които не са принудени от мизерията да се примиряват и да правят компромиси със съществуването си – включително компромиси с унищожаването на природата? (Неомалтусианците често твърдят, че богатата държава значи повече консумация на блага, а това в крайна сметка води до повече унищожена природа. Но фактът е, че в богатите държави над околната среда се трепери, а в бедните тя бива унищожавана с широка и лека ръка. Нека най-сетне чуем гласа на фактите, по дяволите.)

Едно време в съветските държави се пропагандираше писането на т.нар. “фантастика на близкия прицел”. Изчел съм доста като хлапе – още тогава, на онзи ми акъл, ми беше скучна с късогледството си… Дали в момента екологичните партии не творят масово “екология на близкия прицел”? Чопкане с мотичката по следствията, и гордо игнориране на причините, и обявяване, че те не са екология? Каква ли екология ще постигнем по този начин?

Извън предмета на екологията ли е образоването на децата? Не само колко е важна природата, а и как да си изберат свестни политици, как да мислят дългосрочно и мъдро, как да са хем едро скроени, хем амбициозни, как да са активни, даващи и творящи?… Не е ли и екология борбата за повече средства за наука, за интелигиентни технологии, за не само незамърсяваща, но и отлично развита промишленост?

Не е ли също така екология борбата за общество от активни граждани, които защитават гражданските интереси и позиции? Против обсебването от държавата на ролята на чорбаджия и самодържец, за поставянето й в ролята на слуга на народа си. За принципа, че в свястната държава тя е прозрачна за гражданите си, а те за нея – не, докато в мизерстващите държави е обратното (и именно това положение е, което прави в крайна сметка една държава свястна или мизерстваща).

Затова и си мисля, че истинската екологична партия би създала програма, която ще се простира далеч извън “екологичните” визии. Ако смята да троши средства и сили за борба срещу ГМО, които така или иначе нямат шансове да оцелеят извън старателно плевената нива, това е израз на най-обикновена некомпетентност. Направо безобидна чудатост на фона на неразбирането, че борбата за свястна държава е най-истинската и успешна борба за екология.

Накратко – че ако една екологична партия е наистина екологична, тя ще демонстрира екологично, свързано мислене и възприятие на нещата. Ако не го демонстрира, толкова ще й е и “екологията”, в тесния смисъл на думата. И толкова доверие ще заслужи от мен.

Често чувам хора над 40 да тъжат, че зимите вече не са същите. Че го няма снегът, който падаше през ноември и се стопяваше чак през март. Че няма вече как да направиш снежен човек, който да стои на двора цяла зима, и да те изпраща сутрин и посреща вечер. Глобално затопляне, въздишат някои. Глобално затопляне, радват се други. А трети не търсят причини. Просто отбелязват – зимите вече не са това, което бяха.

И аз имам подобно чувство. Сякаш зимата се е пообидила, и е решила да ни позагърби. Напуснала е работното си място, и е оставила там да се простира нашироко мрачна и кална късна есен. От време на време понаминава, за ден или седмица, колкото да напомни: това си е мое място, аз съм тук господар. Постоява колкото да се зарадваме на красотата й, и си тръгва, преди да сме й се наситили. Сякаш иска да я оценим истински. Може би защото ще се върне пак. Или може би защото ще изчезне съвсем. Кой знае?

А междувременно на нейното място се простира късната есен. Уморена и тъжна, сякаш и тя като Билбо се е почувствала разтеглена върху двойно повечето време, изтънена и оредяла, неспособна да даде плътност и красота на усещанията. Като самотна майка, работеща и заради напуснал колега, уморена от изкараната двойна смяна. Приготвя за децата простичка и лесна за правене вечеря, и мечтае да си отдъхне… Когато застана насред света и простра ума и сетивата си сред него, сякаш чувам умората й, усещам изнурението й. И мечтата някой да я отмени, поне за малко, поне до следващата двойна смяна.

От няколко дни обаче усещам друго. Подушвам го във въздуха, попивам го от шепота на света наоколо. Виждам го в сивите валма облаци, и го вдъхвам с вятъра, който ги носи. Докосва ме с гледката на случаен слънчев лъч, блед и нерешителен, огрял някъде надалече, но оставил топла следа между небето и земята… Усещам го с десетки сетива, за които нямам думи, нито дори представа точно какви са, но се обаждат вътре в мен с тъничките си гласчета, и пробуждат усещания, емоции, чувства.

(И спомени – странни спомени, които няма как да са мои. Не съм присвивал рамене под вятъра, докато водя по каменистия път каруца с впрегнати в нея биволи. Не съм тичал като дете бос по ненастлана улица, потънал в праха й до глезените, под надвиснали стрехи. Не съм събирал една по една изсъхналите шипки по бодлив храст край планинско ручейче, за да хапна нещо за пръв път от три дни… Спомени от сънища, вероятно. От тези наши чудни и странни, всяка нощ нови и различни животи, на които обръщаме толкова малко внимание. Заети да мислим как да направим дневния си живот малко по-интересен, и да го разтегнем мъничко…)

Странно усещане. За нещо непознато, но чудно и тайнствено, ново и спиращо дъха. За нещо, което не знаеш какво е, но нямаш търпение да го видиш, усетиш, изживееш. Нещо, пред което се чувстваш като дете пред входа на лунапарк. Нещо, което идва, хем познато, хем не, и в което нямаш търпението да се потопиш и да го изпиташ. Носено от всичко наоколо.

Сякаш преуморената, преразтеглена есен най-сетне е намерила кой да я отмени от грижата за света. Някой все още несъбрал сили, все още не по-богат от нея, още неспособен да обърне ветровете и диханията на света. Но вече започнал да ги променя, и оставил усещането за себе си в тях. Все още не зелена, цъфнала и ароматна пролет. По-скоро все още само нейната сянка.

Предпролетта.

Все още мрачна и кафява, често дъждовна и хладна, все още съвсем подобна външно на есента. Но донесла съвсем друго усещане. Така петъчната вечер уж е просто вечер като всички, но носи съвсем различно настроение. Не, не предусещането за почивните дни. Почивните дни често с нищо не са по-интересни и приятни от работните. А онова вълшебно усещане, че иде нещо чудесно. Нещо, което не знаеш какво е, но това само го прави още по-хубаво… Усещане, което повечето от нас сме оставили някъде в детството. Когато сме се гмурнали в тъмния тунел на годините, сме забравили това усещане някъде отвън пред входа.

Но усещането не иска да стои забравено завинаги. Точно както и детето в нас, то търси начини да излезе на бял свят отново. Понякога за да превърне стоборите на задния двор в стени на замък, или двуетажното фабрично легло в космически кораб. А понякога за да ги остави уж същите си стобори и легло, но да ги напои с вълшебство, което ги прави различни.

Предпролетта е сезонът на това усещане. Тогава е неговото време от годината, както вълшебната зелена пролет е време на чувства, от които се завива свят, а златната есен е време на размисъл и мъдрост. Предпролетта е времето на доброто вълшебство, на детството вътре в нас. На усещането, че светът е отново нов и пъстър, че отново го преоткривате с учудени очи, и отново буквите в думите са пътници във влакчета, а шарките по тапетите – тайнствени местности. И всяка драска с флумастер или поставена фигурка създават толкова много, колкото никой друг не би могъл и да си представи дори. Детски свят, в който няма страдания и болки, страх и колебания. В който има любопитство и щастие.

Предпролетта е напомнянето, че не сме остарели и изхабени. Че ако поискаме, винаги можем да бъдем отново учудени и възхитени деца, откриващи този огромен свят. Че светът е много, много по-огромен, отколкото си представят и най-мъдрите между нас. И че и най-дребното нещо е всъщност безкрайно. Ако имаш сетивата да го видиш.

Сега е времето, когато детето в нас докосва възрастния. Когато стената между техните два свята изтънява толкова, че със съвсем малко натиск, със само една крачка можем да ги свържем, и видим едновременно… Преди време бях писал едно (не особено талантливо) разказче, в което героят може би открива начин да премине между съвсем различни светове. Като в него, предпролетта е времето, когато можеш да докоснеш, видиш и усетиш световете на детето. Световете, защото са много, не един като на възрастния. И са толкова различни, колкото безкрайно е всяко нещо.

Затова и е добре човек да използва предпролетта, за да се научи да докосва световете на детето. Да намери минута-две свободни, и да простре сетивата си наоколо. Да почувства това невидимо, неопределимо по нищо материално, подобно на зен усещане. Да го улови и изпита. Да се плъзне по него, като птица по невидимите потоци на вятъра. И да се почувства свободен като птица.

Струва си.

Днес прочетох нещо, което ме просълзи.

Написано е от един от моите любимци – Кен Старкс, a.k.a. Helios. Поклонник на Линукс, създател на Проекта Хелиос и негов основен изпълнител. (Проектът е за намиране на компютри, инсталиране на Линукс на тях и предоставянето им на деца в неравностойно положение.)

Кен непрекъснато работи по този проект. Неведнъж се е докарвал до разболяване от преумора. След всяко рухване е ставал, и е продължавал по същия безразсъдно всеотдаен начин. Вероятно ще продължи, докато е жив.

Има такива хора. Те са, на които се държи доброто в света. Тяхната доброта и човечност е, която разпалва доброта и човечност и в околните. Те излъчват светлината, която свестните измежду околните отразяват… Личат си по много неща. Как работят е едно от тях. А друго е как виждат света, и околните хора, и как мислят и възприемат съществуването.

Как го възприема Кен разбрах днес, от един запис в блога му. Превеждам го тук, колкото и както умея, без да ме е грижа за авторски права. Защото вероятно поне един човек на света го е грижа за правата върху този запис още по-малко – и това е авторът му. Прочетете, и преценете сами.

—-

Бруно Кнаапен вече го няма.

Отиде си вчера.

По свой избор, и с достойнство Бруно пожела на земното си семейство сбогом, и напусна този свят. Причината беше мозъчен тумор, пръснал се из цялото му тяло.

Беше уморен.

Изпитваше болки.

Но повече от всичко вече не искаше семейството му да го гледа как умира в агония.

В Холандия можеш да направиш този избор. Няма да обсъждам или да трупам аргументи около избора. Мястото на тази дискусия не е тук.

Нека ви разкажа това, чието място е тук.

За изборите, които можете да направите.

Бруно отдели години време, за да обучава хиляди хора да използват Линукс. Brunolinux е сайт, посветен именно на това. Лъвският дял от моите познания върху Линукс израсна оттам. От скриптовете за bash до скромните ми опити да пиша на C…

Научих ги от Бруно. Той не само ми даде какво да чета – даваше ми и личната си помощ, когато прочетеното не достигаше.

Той нямаше никаква представа кой съм. Но хабеше часове след часове за да ми помага лично. Помагаше ми да разбера това, което щеше да насочи живота ми в съвсем друга посока.

Така че нека ви предложа някои избори, които можете да направите.

Само за ден. Час. Или момент.

Огледайте се. Потърсете някой, който има нужда от помощ. Не е нужно да е свързана с Линукс. Или изобщо с компютри, или техника.

Отворете вратата на някой със заети ръце.

Преместете някоя пречка настрани от нечий път.

Поемете товара от някого. Дори само за ден, час или момент.

И когато те ви благодарят, просто им се усмихнете.

И им разкажете за Бруно.

Почивай в мир, Бруно Кнаапен.

Почивай в мир.

—-

Мисля си – колко ли струва човек, способен да… почувства това? Дори ако не е саможертвен като Кен?

И колко ли струва на неговия фон поредният авантаджия, или загрижен единствено за своя джоб?

Как ли би се чувствал авантаджията в компания на хора като Кен? Примерно ако са в един и същи… Интернет?

Що за живот е да живееш сред авантаджии, и да мислиш само за себе си и своята изгода, когато можеш да живееш сред хора като Кен, и да се чувстваш един от тях? Що за човек би предпочел първия вариант?

За мен е като да избирам дали да живея в градски клозет, сред смрадта и миазмите му, или насред кристално чиста природа, и да заспивам и да се събуждам с уханието на цветя и зеленина… Ти, приятелю, отделил от времето си, за да дочетеш чак дотук, какво би предпочел – луксозно блюдо насред запуснат градски клозет, или сух хляб под цъфнали дръвчета, до кристално бистро поточе?

Моят избор е направен. Висял съм с години сред клозетната смрад, заради хора, които имат нужда от помощ. Сигурно ще слизам там и занапред, за да преча на източниците й да оцапват истинските хора. Но заради блага за себе си не бих слязъл, независимо за колко придобивки. Няма блюдо, което да бих предпочел сред тази смрад пред сухия хляб сред чиста природа.

Искам да бъда като Бруно, Кен и другите като тях. Искам да бъда един от тях.

Не казвам, че съм – не съм. Не ми достигат много неща. Но го искам, и се опитвам да бъда. Както мога и колкото умея.

Не ми пука дали за мен ще пишат такива думи, когато си отида. Не вярвам да има “отвъд”. Просто ще ме няма, и толкова… Но хора, които са ми скъпи, ще има и след мен. Докато на този свят има хора. И ако светът е по-добър, те ще са по-щастливи.

И тази мисъл ме топли и ми дава сили, сега, докато съм още тук , и мога да избирам.

Благодаря ти за мъдростта, Кен. Благодаря ти за светлината.

Днес попаднах в един блог в BBC на статия за дървета, отгледани на Международната космическа станция. (Всъщност, само фиданки на по няколко месеца.) Совалката “Индевър” ги върна обратно на Земята, за да бъдат изследвани старателно и подробно.

Докато четях статията, си припомнях скорошната дискусия тук около ГМО. И неволно се усмихвах. Въображението ми на писател-фантаст обрисуваше как ще се намерят хора, които да заподозрат тези фиданки в генетична модифицираност (били са в Космоса), и какво ли не още. И какви глупости ще намелят в тази връзка… И си казвах: “Слава богу, чак такива идиоти няма да се появят.”

Не съм бил прав. Цитирам в пълна точност един от коментарите под записа:

But… we have no way of knowing how these space trees may differ from the trees of Earth. Are they benign… or not???

If we bring them back to our biosphere and let them grow here – and spread their ALIEN SEED – what guarantee do we have that they will not INFECT the trees of earth with their space-bred otherness?

The scientists of earth have received warnings about this: but they did not listen. Very well. The stage is set.

(Превод:

Но… няма как да знаем по какво тези космически дървета може да се различават от земните. Доброкачествени ли са… или не?

Ако ги върнем обратно в биосферата ни и ги оставим да си растат – и да разпръскват ИЗВЪНЗЕМНИТЕ СИ СЕМЕНА – каква гаранция имаме, че няма да ЗАРАЗЯТ земните дървета с космическата си различност?

Учените бяха предупреждавани за това, но не щат да слушат. Хубаво. Да видим какво ще стане.)

Надежда всяка тука оставете. И коментар всеки забравете…

Вчера, докато кълвях настървено едно модулче на PHP, кихнах.

Случва се на всеки. На някои обаче – внезапно и юнашки. Вдигна ме на двайсетина сантиметра във въздуха. След което се стоварих… на пода, сред парчетата от стола. Ели, която в момента подсмърчаше над съдбата на героите на някакъв филм, забрави и герои, и филм, и най-вече подсмърчане. (Чувствам как случаят ще е извор на закачки дълго време занапред.)

Днес си купих нов стол. Обикновен пластмасов за десетина лева, точно като стария. (Малко по-различен модел – стори ми се по-здрав.) Седнах пред компютъра и се задълбочих в него, докато не усетих гърба си схванат. И не се протегнах доволно.

Познайте резултата. 🙂

Това е личното ми становище по въпроса. Надявам се да е от помощ при съставяне на становище на “Електронна граница”. Съставено е като за неспециалисти в областта на компютрите: много положения са дадени умишлено опростителски.

Очаквам идеи и помощ за допълването и изчистването на това становище.

Днес в Министерството на културата се състоя среща на тема нарушаването на авторски права в Интернет. Идеята й беше да се постигне някакво т.нар. “извънзаконово споразумение” между държатели на авторски права, Интернет доставчици и представители на други ангажирани организации и среди.

Всъщност, другите ангажирани организации и среди бяха Министерството на транспорта и ИТ, и една гражданска организация – “Електронна граница”. Оттам на такива мероприятия ходи Богомил Шопов, но този път той беше ангажиран – новината за срещата дойде при него по-малко от 24 часа преди началото й. Наложи се да го замени странно и разнородно трио. Ангел от българската Пиратска партия като представител на защитниците на граждански права. Калин Ненов от фондация “Човешката библиотека” като автор и издател на литература чрез съвременни методи на разпространение (включително в Интернет). И аз – не знам като какъв.

Срещата я откри зам-министър Димитър Дерелиев. Като откриване изчете едно резюме за идеята й, писано вероятно от някоя от организациите на прекупвачите на авторски права. Извън това обаче водеше срещата изненадващо балансирано и неутрално. Бях сериозно впечатлен – мислех, че отиваме там на предварително договорен театър, и се бях подготвил да изляза в знак на протест. Не се наложи. Въпреки че срещата реално си беше опит праводържателите да извият ръцете на Интернет доставчиците да им играят по свирката.

Представителите на различни прекупвачи на авторски права бяха повече от половината присъстващи. Логично, и изядоха повече от половината време за говорене (и положиха прилични усилия да пречат на другите да говорят). Уви, колкото и да ми е неприятно да го кажа директно – голямата част от казаното от тях бяха стандартните, отдавна опровергани лъжи. Как пиратството (а не въвеждането на DRM) съсипвало продажбите на музика, и т.н. И стандартните демагогии как тези, които им обясняват, че моделът им е остарял и не работи, били поддръжници на пиратстването в Нета, и искали безконтролно крадене.

Основната им теза беше, че Интернет доставчиците правят едни страховити пари от предлагане на възможност да се теглят незаконно авторски произведения. Че това е основният трафик, който продават. И че би било много национално отговорно, ако за компенсация подходят както са длъжни от закона, и започнат масово да блокират всички сайтове, които дават възможност за такова теглене.

(Истината е, че поне в София стандартният трафик, който предлагат повечето провайдери, е далеч над реалните нужди на тегленето на музика или филми. В къщи съм на една от най-ниските тарифи на типичен провайдер, и сваляне на две CD-та обем, колкото е стандартният филм, ми отнема петнайсетина минути. А ако ще гледам филми от Нета, чудесно ме уреждат и няколко часа за сваляне… Провайдерите предлагат голям трафик не за да можеш да пиратстваш удобно, а заради конкуренцията между тях. И повечето тарифи, които се предлагат, са на фиксирано месечно заплащане, без ограничение на трафика… Затова и искането към тях за “национално отговорно съдействие” всъщност е “дайте да свършите една наша работа за без пари”.)

Извън тях, като единичен говорител, се боя, че най-много време отнех аз. Обясних, че грешката е в остарелия модел, и че докато не се поправи тя, всякакви мерки ще са в грешната посока, и ще вредят, вместо да носят полза. Праводържателите много старателно не ме чуха. Наложи се да взема думата втори път, да обясня накратко до какво ще доведе тръгването по този път (технологична надпревара с все по-висока цена за доставчиците и вреди за гражданите, и с все по-временни и кратки ползи за праводържателите). Наивник. Моментално се заобаждаха, за да ми пречат да обясня. В първия момент си помислих, че е емоционално несъгласие, но после забелязах координацията им – очевидно са знаели за този аргумент, и са се подготвили да пречат той да бъде чут. С което потвърдиха две неща – първото, че той е валиден, и второто, че ги е страх да не бъде чут.

Измежду изказалите се беше представител от Министерството на културата (редът на споменаване е за който се сетя – не помня точно в какъв ред говореха), който спомена, че са обсъждали с Министерството на финансите схеми как да накарат да работи членът от закона, съгласно който се налагат допълнителни такси за носители и прочее, и тези такси да стигат до авторите на произведения. Праводържателите подчертаха с натъртено безразличие нулевия си интерес към въпросния закон, и това беше.

Говори и представител на Министерството на транспорта и ИТ. Учтиво подчерта, че все пак съществуват и закони за защита на правата на потребителите, които са европейски, и не можем да ги нарушаваме, и че може би решението е в търсене на модели за разпространение, адекватни на Интернет. Беше изслушан що-годе учтиво (все пак представител на друга държавна институция) и игнориран.

Говориха (по различно време) представители на Интернет провайдери – Глобул, Виваком и още един, не помня кой точно. И тримата много деликатно изразиха тезата, че напълно подкрепят борбата срещу пиратството, но не смятат, че забранителните и блокиращи режими са начинът за действие. Глас в пустиня (освен че последният и беше обявен за печалбар, който прави гуша на гърба на бедните автори).

Ангел говори нелошо, ако и малко емоционално. Опита се да обясни, че нарушаването на граждански права не е начинът да се решават икономическите проблеми на праводържателите, и че вероятно има по-правилни начини. Естествено, беше зверски оплют от праводържателите (един от които, не разбрах името му, директно се разкрещя и му заговори на “ти”… Май изрази като “граждански права” бръкват в здравето на някои хора направо до дъното.)

Чудесно изказване се опита да направи Калин Ненов. “Опита се”, защото в момента, в който се усетиха, че ще опише как икономически модел, различен от техния, работи и печели чудесно, праводържателите моментално не го оставиха да говори.

Подобно на него впечатление остави един представител на Асоциацията на производителите на бизнес-софтуер (дано да не бъркам). Изказа се в категорична подкрепа на авторските права (нищо чудно). Но в момента, в който започна да обяснява как и те отначало са разчитали на блокирания на сайтове и съдене на потребители, но с времето са видели, че тази тактика не работи, и са се обърнали към различни модели на разпространение и на защита на програми, праводържателите го прекъснаха, оплюха, обявиха за предател и не го оставиха да говори. (А той се опитваше да пропагандира използването на DRM!… Очевидно дори това е твърде голямо предателство.)

От праводържателите особено неприятно впечатление ми направи някой си Минчев – шеф на някаква организация за разпространение на филми. Неговата теза, заявена в прав текст към нас, които набеди за пиратите, беше: “Това е война. Да видим кой е по-силен.” И наистина подхождаше към разговора точно като към война – оплюваше всеки, който не му играе съвсем точно по свирката, прекъсваше другите, лъжеше най-нахално според както му скимне, и се опитваше да се подмазва на зам-министъра по начин, който ме погнуси. Доста от тезите му вероятно биха скандализирали дори противниците на незаконното гледане на филми – например, че правилният модел на разпространение на филмите е абсолютно всяко гледане да се заплаща. (Не в смисъл, че не бива да се позволява безплатно гледане, а в смисъл, че например продажбата на филм на DVD или взимането му от видеотека е погрешен модел, тъй като позволява гледане повече от веднъж срещу същите пари. Поне аз така го разбрах.) Калин има по-добра памет от мен – вероятно ще може да допълни и още бисери.

Срещата приключи сред пълна какофония. За мен обаче остана горчив вкус в устата.

Отидох на нея с идеята, че вероятно прекупвачите на права не са наясно с колко по-подходящи от техния модел има. Например, че Интернет може да свали драстично разходите им, и по този начин да им даде възможност да предлагат произведения по-достъпно… Оказа се, че са абсолютно наясно с това, но нямат никакво намерение да предлагат произведения по-достъпно – че имат намерение вместо това да реализират свръхпечалби, и да товарят цените още повече.

Отидох с идеята, че прекупвачите на права не осъзнават, че намесват в проблема си с нелегалните потребители една трета, нямаща реално нищо общо страна – Интернет доставчиците… Оказа се, че са напълно наясно с това, и точно то е целта. Защото осъзнават много добре, че схватката срещу потребителите ще изисква непрекъснато нови, все по-скъпи и непопулярни мерки – и искат не те, а Интернет доставчиците да плащат тези мерки от джоба си, и да отнасят възмущението на потребителите.

Отидох с идеята, че там ще се търси добронамерено и колегиално начин прекупвачи на съдържание да си сътрудничат с Интернет доставчици и гражданската общност, за да могат заедно, по взаимно приемливи и законово съобразени начини, да търсят начин как да изтъкнат легалното ползване на произведения… Оказа се, че прекупвачите на съдържание са дошли на тази среща, за да се направи тясна “работна група” без участие на гражданите, тоест потребителите, и ръцете на Интернет доставчиците да бъдат силово извити, за да вършат безплатно скъпа и непопулярна работа за тях.

Накратко – никога не съм бил поклонник на прекупвачите на съдържание. В същото време обаче винаги съм ги смятал, поне българските, за като цяло добронамерени хора, които си пазят бизнеса, но гледат да го правят, без да пречат на другите. Днес ги видях като нагли гьонсурати, които се опитват да си пазят бизнеса за сметка на всякакви граждански права, и като силово накарат друг да поеме разходите по това пазене. (И, освен другото, тъпи – щом не могат да разберат, че този начин няма как да сработи.)

… На края на срещата заместник-министър Дерелиев обяви, че би искал да получи мнения, становища и предложения как да бъдат уредени тези проблеми. Като ми размине малко горчилката и разочарованието, ще се опитам да скалъпя един подробен запис, който да обясни защо точно тяхната стратегия е грешна, защо няма да доведе до желания ефект, и до какви отрицателни ефекти ще доведе вместо това. Копие от записа, евентуално по-подробно (прекалено дългите записи са скучни) ще изпратя до заместник-министъра. Очаквам предложения за елементи от този текст.

Докато не потвърдите легалността на вашия Windows, клавишите Ctrl, Alt и Del ще остават неактивни.

(Не злобея. Просто вицът е весел. 🙂 )

Днес водих следния разговор:

– Ама го загазиха гърците, а? ЕС направо им смаза фасона. Оправянето с осраната им икономическа позиция си било тяхна вътрешна работа, ха-хаааа! Вместо пари – камшик! Това заслужават, мръсниците! Ще ми се дуят, а? Кирливанци…
– Наистина са го загазили здраво. Само че, да си призная, аз хич не съм толкова щастлив. Тяхното закъсване ще излезе и на нас през носа.
– Ще излезе, друг път! Сто пъти по-читав народ сме от тях. Посвиха им сармите, и веднага стачкуват и пищят. Ние в такива ситуации си налягаме парцала и работим. Така че ние ще се оправим, пък те ще идат на дъното. Там им е мястото!
– Не съм съгласен, че са нечитав народ. Не можеш да слагаш цял народ под един знаменател. А и закъсат ли те, ще закъсаме и ние.
– Ще закъсаме, глупости! Заради няколкото им кирливи фабрики из България ли? Да си ги заврат (цензурирано)! Ще изгазим и без тях.
– Няма да е толкова лесно. Като начало, над една четвърт от банковата ни система я държат гръцки банки. Натисне ли ги правителството им, ще изтеглят до стотинка каквото могат оттук. В такава криза познай какво значи една четвърт от банките да престанат да оперират пълноценно. Останалите ще си вдигнат печалбата, заради изчезването на конкуренция, и икономиката ни ще хлътне. А и в момента е на границата.
– Ще хлътне, друг път! Като се махнат техните банки, ще дойдат други.
– Ще дойдат, ама няма да стане за година или две. Пък дотогава трябва да оцелеем някак… Също, към момента над двеста хиляди българи гастарбайтерстват в Гърция, и вкарват в България пари. Срине ли се там икономиката, тези хора ще се върнат тук, на пазара на работна ръка. Към един милион души ще останат частично или изцяло без издръжка, а страната ни – без един основен източник на валута. Да, ще престанат да създават гръцки национален продукт, но няма и да започнат да създават български. Крайният ефект ще е, че и гърците, и ние ще обеднеем, ама те имат накъде, а ние – не.
– … Абе свиркай си! Ние все ще изкараме някак. Винаги сме изкарвали. А пък гърците ще го (цензурирано)! Време е да престанат да ми се пишат европейци. Ега ти наглеците! Пък ние ще се оправим някак…
– Оооооох… 🙁