Grigor Gatchev - A Weblog

Наскоро из медиите излезе съобщение, че ICANN са отказали на България да получи домейна .бг.

В Унинет се опитахме да научим от Министерството на транспорта и ИТ подробности. Бяха ни отказани. Пуснахме искане за достъп по Закона за обществената информация, на което нямат право да откажат. Срокът за отговор обаче е 14 работни дни, и вероятността да получим информацията по-бързо според мен е малка. А информацията е важна – без нея няма как да се обсъжда справедлив ли е отказът, и как следва да се действа в такъв случай.

Без нея се опитах да предположа какви биха могли да бъдат причините за отказа. Единственото, което ми звучи като принципна база да се направи някакъв отказ, е да се твърди, че буквеното съчетание има прилика със съществуващи домейни. (Някои медии предположиха, че става дума за бразилския .br, или домейна на Буркина Фасо, bf. Не зная дали предположенията им са базирани на изтекла истинска информация, или само са гадаели.) Това обаче ми се струва доста малко вероятно.

Като начало, на предварителни консултации с правителството от Унинет бяхме направили проверки за приликата. ICANN разполагат със специализиран инструмент, който я сравнява и дава степен на съвпадение в проценти. Твърди се, че решенията за преценката се вземат основно на негова база, и че ако приликата е над 50%, се прави анкета сред живи хора. Ако и те оценят, че приликата е объркваща, се смятало за база за отказ на домейна.

Инструментът на ICANN оцени приликата с .br на 26 или 27%, не помня точно. За всеки случай се допитахме през Интернет до десетина случайно подбрани бразилци – всички бяха категорични, че не е реално двата домейна да бъдат объркани. По-висока степен на съвпадение (уви, пак не помня колко точно) инструментът даде с домейна на Буркина Фасо, bf. Това доста ни изненада – според нас е нереално човек да ги сбърка. Допитахме се до повечко хора, които не владеят кирилица, и те бяха единодушни с нас: приликата е още по-малка, отколкото с .br; на практика няма никакъв шанс двата домейна да бъдат объркани… За да може Министерството на транспорта и ИТ да аргументира искането си до ICANN срещу аргументи в тази насока, му предадохме резултатите от проверката си.

Затова и смятам, че е много малко вероятно причината за отказ да е тази. Или ако наистина е тази, то ICANN са направили сериозен гаф, и той следва да бъде оспорен. (Факт е, че държави, които проявиха настойчивост, постигнаха далеч по-неосновани искания: Китай например получи два домейна вместо един, и т.н.) Но повтарям, преди да имаме точния отговор на ICANN с причината за отказа (и точно копие от документите, изпратени до тях), е трудно да гадаем каква може да е причината, и кой може да е виновен.

Междувременно в Унинет спретнахме една анкета – как да процедираме оттук нататък. Ако съдбата на българския кирилски домейн не ви е безразлична, моля ви, дайте ни обратна връзка. Обещаваме да я предадем на Министерството на транспорта и ИТ.

Благодаря ви.

На гости този път ми е Александър Димитров – велосипедист по съдба, шахматист по хоби, баща на един от най-добрите ми приятели (по стечение на обстоятелствата), и мислител по вътрешен свят.

Наскоро Сашо беше за няколко месеца на гости в САЩ. След като се върна, ми предложи да прочета записките и размислите му за там. Харесаха ми… и стигнаха до тук.

Ето ги:

Един турист не може точно и изчерпателно да опише САЩ, но може добросъвестно да подбере и отрази личните си впечатления (в случая отношенията в среда и места с прилична култура).

Отначало ми се стори, че „Sorry“ и „Excuse me!“ са най-често употребяваните думи в магазините и музеите. Дотолкова, че понякога се чувстваш неудобно – по-възрастен мъж почти влезе в магазина, но като видя, че излизам, „Sorry!“ – и се върна, за да мина.

На касовата бележка пише в какъв срок можеш да върнеш покупката (обичайно между две седмици и три месеца, но има и доживотна гаранция) и я приемат любезно без възражения, без изискване да купиш друга стока на същата цена, и вместо внимателно да разгледат състоянието й, могат евентуално да те попитат; гласуват ти необичайно голямо доверие. Понякога чуваш дори „Thank you!“, сякаш с връщането им носиш печалба. Сигурно защото знаят – не е твоя вината, че другаде си намерил тази стока по-евтино или по-хубава; а и при това отношение пак ще купиш от тях.

Ако помолиш свободен продавач, той те завежда към търсения щанд. И май над 80% от дежурните усмивки идват отвътре.

И разбираш, колко неетично, дискомфортно и неизгодно е да не се държиш като тях, да се превърнеш в социален боклук.

Много често съвсем непознати приветливо те поздравяват; в квартала видят ли те, че косиш моравата или чистиш снега – поздравяват дори от колата – ти си един от тях.

Поръчаните покупки – дори и скъпи! – ако не си в къщи, оставят пред прага – и на практика те не изчезват.

По магистралите изпреварват отляво и отдясно, и все пак изглеждат като послушни ученички – във всяка лента със съответната безопасна скорост на лентата и на безопасно разстояние. Силно превишената скорост води до затвор с тежки присъди при рецидив.

Полицаите гледат не да глобят, а да предотвратят инцидент – но зад любезност и доброжелателност чувстваш стоманена твърдост.

Прояви като расизъм, дискриминация и друго обществено неприемливо поведение, по различни начини могат да съсипят и човек, и голяма фирма – редът е РЕД и само в разрешените граници се чувстваш уютно защитен и изключително свободен.

Можеш спокойно да размениш няколко изречения и с непознат.

Много свободно и естествено поведение – не пречиш ли на другите, не прави впечатление в музея да седнеш на пода (и даже легнал да съзерцаваш шедьовъра); гледал съм децата на „простите“ американци, седнали пред великолепни картини, в урок по рисуване.

В Капитола сенаторите стават и говорят без бързане, с достойнство, разум и чувства – неволно виждаш бой на депутатите в Южна Корея и атмосферата в нашето НС.

И някак много не ти се ще да сравняваш.

И някак много не ти се ще да се оценяваш.

Но ако не преоценяваш, животът те заобикаля.

—-

Не ме притеснява, че американците имат по-висок жизнен стандарт, притеснява ме, че нашата етика е доста първобитна.

Добре, да се изсилим и предположим, че след митинги и някое и друго поколение отношенията в България станат на ниво. Усилията си струват!! Би било ПРЕКРАСНО!!…

Е, И???…

Наистина ли ситуацията ще бъде качествено подобрена?…

В „най-демократичната страна на света“, когато изпаднете в беда, зависите от две неща – Бог – е едното от тях, другото – е вашият адвокат; истината определено е с по-нисък демократичен статут. Да, права имаш, но ги ползваш толкова по-лесно, колкото си по-богат.

Великата държава САЩ, която най-официално крие истината за ужасяващия механизъм, заповядал публичния разстрел на президента Джон Кенеди, която застреля и брат му, най-вероятния бъдещ президент Роберт Кенеди, която принуди и третият брат Тед Кенеди – не от страх, а от сигурност! – да се откаже да кандидатства за президент – има и далеч нерекламно лице.

Същата тази Америка, която някога почти унищожи индианците, сега сече монета, чиито страни са двете лица на американската политическа реалност – статуята на Свободата и главата на индиански вожд… Същата „най-демократична страна“ е разположила военни бази в много страни; чувства се в правото си и праща в чужди страни войски в защита на своите собствени интереси – и на думи е абсолютно против тероризма… (И прекрасни американски младежи загиват за да защитят Отечеството си – в необявени войни, които изобщо не заплашват Отечеството им.)

Позната история… За текущо най-силната страна на света … и очилата.

Всъщност кой или какво написа пиесата за ролите на страните в света и ролите на човека?

Кой, кога, защо – раздава хляб и зрелища?

Боли ме, че гледаме само лъскавата страна, а като се взрем по-надълбоко – само партии и държави.

Бесен съм, че гледаме през филтъра на инерцията и общоприети стойности, че сме приели за естествено и допускаме да ни манипулират. Че живеем днес не съществено по-различно от вчера и утре, с все по-избледняващи мечти и надежди.

Че Мъдростта и Посоката ни вълнуват колкото еднодневките. Че къде време в нашата крехка лодчица сред океана на живота да анализираме ветрове и течения, докато гледаме за опасни рифове, вълни и тайфуни; и търсим не Цел и Посока, и приемаме за спасение който и да е бряг?

P.S. Искрено се извинявам и дълбоко съжалявам, че обиждам и обезпокоявам (самоизвисил се кой знае къде!), а няма да отговоря. (И особено, че безпокоя недостатъчно!!!)

Не изглежда честно, нали? Но както и да се върти колелото на живота, важно е човек сам да намира точни отговори, нали?

Или – „Има кой да мисли за вас!“, „Той е!“, „Вервайте ми!“ ?

—-

Мисля, че трябва да бъда направен на пух и прах за какво ли не, защото трябва да се пази физическото и психическо здраве, а затова трябва да се мисли с мярка!… А после ще гаврътнем чашка, ще гледаме телевизия, ще любим; и понеже каквото трябва правим както трябва, под звездите ще изпеем красива приспивна песен на рожбите ни.

… още един ден, прекаран достойно. М-да, прекаран достойно… Оп-па, дойде следващия!

—-

Във времената, когато умът се използва за власт и пари, а не за творчество и Любов, почнах да остарявам: гледам – „Съединението прави Силата!“, чета – „Силата е в глутницата!“; слушам – „Общите Интереси!“, виждам „Личните Интереси!“; гледам в Капитола „In God we trust“ („В Бог ние вярваме“), виждам стотици богове – от Христос и Венера до пари и власт, стотици лица – от Левски и Ганди до Хитлер и Сталин. И Господ, който казва това, което неговите служители казват, че казва Господ. (И ако не одобряваш някое решение на Църквата, значи си срещу Бог!…)

И прости въпроси тихо и безпощадно надвикват медиите, а отговорите им обръщат нещата с главата надолу, за да застанат на краката си.

…тъжно е да остаряваш; наоколо – толкова млади!… И всичко ясно виждат!… Дали да не си купя очила?…

Качествени – Made in Media & Mafia?…

Които по традиция и цивилизация носим?…

И да си свиркам, а не да си задавам въпроси с шамаросващи отговори?…

Да живуркам в овче спокойствие, а не мозък и сърце да вълнувам, че безрисковото поведение безрисково гарантира казана и за децата ни?…

(Този запис е най-безсъвестна реклама. Даже не ме е срам заради нея. 🙂 )

От доста време Ели прави този сайт. И с упорство и постоянство, от нищо нещо, го направи богат, (в моите очи) хубав, и най-важното, полезен. 🙂 Преди месец завърши новия му дизайн, но аз се разсеях и пропуснах да напиша за него. А си струваше. Така че сега компенсирам.

Нещото, което най-много се разрасна в него напоследък, са новините. Заменихме БГНЕС като източник с КРОСС (но прекатегоризираме новините им по наша класификация). Агрегираме също така информация от government.bg; отделно от това генерираме и собствени новини. Собствените засега са малко, но се надяваме с времето да станат повече.

Новините от КРОСС нямаме право да преразпространяваме, но тези от government.bg по дефиниция са свободни, а нашите са си наши, и можем да правим с тях каквото искаме. Като първа стъпка, решихме с Ели да се опитаме да вдъхнем малко живот на позабравеното българско Уикиновини. Поиграх си известно време, докато напиша бот-екстенжън, който автоматично да качва там нашите и правителствените новини. Лицензирахме пуснатите там наши новини под Криейтив Комънс лиценз. Може да не е най-пазарната стъпка, особено в момент на криза, но свободното съдържание заслужава да бъде подкрепяно. Човек живее не само за пари.

Друго нещо, което стана истински пълноценно и добро напоследък, са телевизионните програми. Грижим се да имаме непрекъснато пълната програма на над 50 телевизионни канала, за текущата седмица, а когато я получим навреме – и за следващата. И е достъпна чрез търсачка, удобна колкото сме могли да я направим. Мои познати казват, че е прилична. (Апропо, търсачката може да бъде използвана и от външни сайтове чрез iframe – имаме готов скрипт. И това също е безплатно. 🙂 )

Всъщност, телевизионната част на портала е цяло порталче сама по себе си. Освен програма за телевизиите, в нея има секция и за анонси за предстоящи телевизионни предавания и филми. Събираме си ги най-старателно и съвестно, с официално разрешение, от телевизиите. (И обикновено ги попреработваме сериозно, за да изчистим свръх-славословенето. А известна част изобщо и не ги пускаме, ако са неспасяеми. Примерно не пуснахме анонсите за Биг Брадър. И не смятам, че читателите ни са загубили. Спамът трябва да се чисти.)

Освен анонсите също така имаме и телевизионни новини. Засега са само от десетина-петнайсет канала, но и там работим усилено да станат повече – за телеманите са интересни. Нищо чудно вече да имаме повече телевизионни новини от всеки друг български портал. Към момента още чистим юридически правото да качваме и тях в Уикиновини; в момента, в който го изчистим докрай, ще започнем.

Всъщност, най-голямата гордост, поне за мен, е че в портала няма нито една новина или публикация, която да е съмнителна като легалност на разпространението. Всичко, до последния ред, е абсолютно официално и легално, до вманиачаване… Впрочем не, излъгах. Още по-голяма гордост е, че качваме колкото можем от съдържанието в Уикиновини, и го пускаме под свободен лиценз. Щастливи сме, че даваме тази подкрепа за свободното съдържание. Въпрос е не на търсене на реклама или изгода, а на убеждения, принципи и възгледи за света и своето място в него.

Изобщо, Спешно.Инфо стана един наистина странен проект. Уж рекламата при нас е платена, а към момента слагаме почти само безплатна реклама. На приятели, или на хора или каузи, които сме решили, че заслужават подкрепа. И въпреки, че сайтът не ни носи пари, а гълта пари и страшно много труд, не съжаляваме. Имаме си информационен портал, какъвто ни харесва и ни носи удовлетворение. А ако съдя по логовете, носи удовлетворение и на хиляди други хора. Струва си.

Под натиска на кризата в един момент решихме да пуснем и допълнителна платена услуга – да предлагаме информацията, която можем да разпространяваме, чрез RSS. Много труд е, за да бъде подготвена, така че си струва да поискаме нещичко за нея. А и не е лесна за намиране. Телевизионните програми например могат да бъдат получени в удобен вид от само още едно друго място, ако не се лъжа. Телевизионните анонси и новини, в тази си пълнота – доколкото зная, отникъде. Нашите новини, естествено, също. А RSS форматът е удобен не само за четене през четци, но и за автоматична обработка и включване в сайтове, които търсят източници на информация. Така че срещу съвсем дребна сума могат да имат доста сериозен, абсолютно легален поток.

Пуснахме сайта rss.speshno.info, откъдето тя може да бъде получавана, и където могат да се прочетат условията. И, типично в наш стил, в процеса на пускането някак така стана, че повечето от нея е достъпна по един или друг начин и безплатно. 🙂 Нашите и правителствените новини, например, така или иначе са достъпни и през Уикиновини – къде е логиката да не ги пуснем свободно? Така и така плащаме хостинг… Телевизионните анонси и новини пък уж искаме да им взимаме пари, но защо да не пуснем безплатно поне заглавията, с линкове към пълните новини, да си ги чете удобно който иска? Всъщност, като говорим за заглавия с линкове, защо да не ги пуснем безплатно и за всички новини?… 🙂

И така. Не знам дали някога ще се “оправим”, и ще почнем да дерем кожи, като повечето успяващи бизнеси. Вероятно никога. Надявам се, никога.

Предпочитам да правя нещо, което смятам за полезно и нужно, отколкото да имам много пари. И се надявам хората, които мислят така, да са повече.

– Не си оставяйте така портмонето!

Гласът на гостилничарката ме сепна. Докато прехващах таблата с ястията с едната ръка и подавах парите с другата, бях оставил за миг портмонето си на тезгяха.

– Бъдете по-внимателен, господине. От известно време гледам, навъртат се циганета, и се оглеждат за нещо за грабване. Иди ги стигни после.

Вдигнах рамене и се огледах. Вече беше късен следобед, и бях единственият човек в гостилничката. Жената обаче очевидно беше обезпокоена.

– И под какъв предлог влизат? Каква работа имат тук?

– Просят.

– Че вие давате ли им пари?

– Не, ама те да се пробват. Подгоня ли ги, все се намира по някой клиент да ги защитава. Били горките деца. Горките, друг път.

– Хм… А да им дадете храна пробвали ли сте? Или “нечем леб, лельо, дай паре”? – Наистина не беше съвсем без риск да ги гони. Знам добре кой стои зад просяците в София. И, ако се опиташ да ги изгониш, какви яки момци с какви лъскави лимузини идват да ти обяснят да си гледаш твоята си работа…

– А, нахитрели са. Оглежда се, вижда, че всички го гледат, и взима филията. С една физиономия, все едно взима умрял плъх. И като излезе отвън, я хвърля веднага… Допреди няколко дни, де. Намерих им цаката. Ама ме беше страх за парите ви, все пак…

– И как им намерихте цаката? Някой от персонала се представя за клиент и ги гони ли?

– Ами. Много по-просто. Соча им метлата и им казвам: “Измети отпред, ще ти дам да ядеш.” Допреди това едни десетина всеки ден се въртяха, научила ги бях вече. Откакто почнах така, минаха по веднъж-два пъти, и изчезнаха.

– Колко от тях метоха за ядене? – Лицето на гостилничката е десетина метра широко, и тротоарът пред нея е няма два метра. Измита се идеално за минута-две. Обяд срещу две минути работа – заплащане направо като за шеф на сериозна фирма.

– Николко. Избягаха от работата като дявол от тамян. Хем и клиентите не само не протестират, ами се смеят и ме подкрепят.

Изобретателна жена, рекох си.

– А, впрочем не бяха николко – поправи се тя. – Преди седмица дойде да проси една възрастна жена. Като я погледнах каква е циганка, направо ми идеше да я изритам. И ей така, да не правя лошо впечатление на клиентите, й казах “Измий стъклата, ще ти дам храна”…

– И тя какво?

– Помоли за парцал, дадох й, и тя се захвана. Лъсна ги като за показ, на стол се качва да ги стигне догоре. Аз така не съм ги измивала. Час и половина ги търка. И рамките изми идеално, и измете после отвън, без да я карам, и първо напръска даже, да не се вдига прах да цапа измитите стъкла. Секунда не спря да почива. Клиентите само я зяпаха и цъкаха с език.

– Брех. – И аз се поучудих. – И какво?

– Сложих й най-голямата пържола, която имах, с гарнитура от всичко. А тя направо се засрами, искала само някаква чорбичка и малко хляб. Три пъти й повторих, че е заслужила, доде се пресрами да яде… Чорба пък й дадох цяла кутия допълнително, да си има и за вечеря. И половин хляб. Заслужи ги жената. Да бяха всички цигани като нея, щеше да е гордост да си циганин.

– Идвала ли е пак оттогава?

– Не, не е. Представа нямам защо. Ама надали се е уплашила от работата. Не ми изглеждаше такъв човек…

Докато ядях, си мислех за много неща.

За това, че просията е далеч по-предпочитан бизнес от наркотиците. Едно, че е легална, и второ, че е много по-доходна. Какви престъпни банди я държат. И как една простичка женица, с обикновената си логика на отруден човек, реално беше дала отпор на тези банди, с всичките им беемвета и контакти. Отпор, който ако го давахме всички, бандите нямаше да ги има в тоя бизнес.

И не просто отпор. Беше намерила как свестният човек да получи щедро за труда си, а мързеливецът да не получи нищо. Без да е нужно да си велик психолог, за да ги разпознаеш, просто като ги изпиташ какво вършат. И да го направиш по начин, който печели подкрепата и овациите на най-различните хора наоколо.

И не само това. Когато беше срещнала и разпознала свестен човек, беше забравила в миг предразсъдъците си. Беше му дала доброто заслужено, без колебание, без да е притисната от мненията на клиентите, от сърце.

Мислех си и за жената, която й беше измила прозорците. Наистина ще да е била гладна. И скромна. Защо ли тогава не се е върнала? Не ми е трудно да се сетя – знам и как бандите се справят с “конкуренцията” на техните просяци. Видял я е някой от “щатните” по район, сигурно я е проследил и изтропкал. И са я “предупредили” да изчезне, щото иначе… Не със скръцване на зъби и някой и друг в ребрата, това е за нас, българите. Като са я видели, че е циганка, направо са я помлели от бой, и толкова… И си мислех как методът на гостилничарката, ако го възприемем всички, би помогнал на хора като тази жена да са пример за общността си. И как това би отучило с времето тази общност и от просенето, и от краденето, и от грабежите, и от нападенията. Как би я научило да работи свястно за хляба си.

Мислех си и как малко по малко започваме да се учим, че работата е, по която ще познаеш човека срещу теб. Дълго ни отне – двайсет години. Но вече започваме… И как сигурно дядовците ни са го знаели, защото са живели в условия да си изкарват хляба с много труд в продължение на много повече десетилетия. Така че след още години, ако не се случи нещо, имаме шанс отново да станем истински трудолюбив и прозорлив народ. Народът, дето за по двайсетина-трийсет години вдигаше държавата си от национална катастрофа до ниво да е наравно с околните, че и пред тях даже.

И още много неща си мислех. Някои по-добри, други не толкова.

Но като цяло денят ми след този разговор беше мъничко по-слънчев.

Не съм фен на шоуто на Слави Трифонов. От години избягвам да го гледам, и съм щастлив с това.

Понякога обаче нямам избор (най-често на гости при приятели). Тогава разбирам колко щастлив съм, че не го гледам.

Наскоро имах такъв случай. Търпеливо изчаках шоуто да свърши, и докато течаха рекламите преди “Господари на ефира”, предпазливо попитах:

– Напоследък все такова ли е? Аз не съм го гледал скоро.

– Такова е – отговори домакинът. – Чудят се какво да си смучат от пръстите. Ако имаше нещо друго, дето да става за гледане по това време, надали и аз щях да го гледам.

– Ако не са скечовете с Краси Рядков, и аз няма да го гледам – добави една от гостенките. – Комиците му държат аудиторията.

– Те пък едни скечове – обади се заядливо съпругът й. – Ако не си чел най-новите вицове в dir.bg и vicove.com, не съжалявай, ще ти ги кажат в шоуто му.

Само по-просташките, помислих си. Но продължих да разпитвам:

– А каква е тая история с чужденците и оценките? От много време ли тече?

– Де да знам. Месец и нещо, може би. Чужденци, дошли в България, показват как се справят с типично български неща. Журито ги оценява, и който спечели, ще вземе там някаква награда.

– Типично български неща? Като например да играят кючек? И да продават риба на Женски пазар? – Малко по малко картинката ми просветваше. Или, по-точно, ми притъмняваше.

– Ами, да…

Навремето спрях да гледам шоуто, защото се беше превърнало в полигон за избиване на комплексите на Слави. Писнало ми беше да го гледам да се цепи като тайфа тинейджъри на по две бутилки бира, когато минават през чужд квартал нощем. Направи ми впечатление, когато всички отведнъж започнаха да му викат “ГОСПОДИН Трифонов! ГОСПОДИН Трифонов!”. (Разбрах и защо. И се смаях колко дребен може да е човек отвътре. Какво като е шеф на фирмата? Представяте ли си аз да наредя в моята фирма да ми викат “господин”, пък дори само за пред клиентите?! А съм в бизнес, в който това е много по-прието…) В един момент ми дойде отгоре, и си казах: “Това ме цапа. Дави ми самоусещането, че съм човек, в лайна. Не ща повече.”

От малкото, което изгледах, ситуацията ми смърдеше още повече. Много пъти съм заявявал, че съм политически некоректен, но не мога и да си представя да се държа с някого както Слави се държа с чужденците. Според мен има граница между двете – границата между политическата некоректност и универсалната простащина… Или пък това е едно от “типично българските” неща, с които трябва да се справят чужденците? Ако да, моля, бройте ме отсега нататък за патагонец. Или танзаниец. Или какъвто щете друг, но не българин. Прекалено оцапано звучи “традиционното българско гостоприемство”.

Отделно, погнуси ме до гуша самата идея на шоуто – да караш чужденци да се справят именно с най-отблъскващите неща от българската действителност. Да, изгледах после на запис и едно по-свястно – как чужденците декламираха български стихове. Но защо ли на това “изпитание” екипът се кефеше и очите му светеха единствено когато африканката декламираше “Аз съм българче”? Докато, когато германецът трябваше да танцува изключително българския танц кючек, Слави беше на крачка от оргазъма? Или когато американката продаваше риба на Женски пазар?

Все повече си мисля, че по-свестните “изпитания” са прибавени в кашата за прикриване на основната съставка. И че тя е меракът на Слави и компания да видят чужденците унизени, осмяни и превърнати в изтривалка. Подмамени с обещания за награда, и правени на маймуни.

За да може да имат някаква стойност те самите. Не само в очите на околните – в собствените си очи.

Вече чувам как някой обяснява, че това се прави, за да било интересно шоуто, и да го гледали хората. Да, ама не.

На кои и какви хора е интересно в този вид? На комплексираните отрепки. На тези, които нямат капка своя стойност, и единственият им начин да се почувстват значими е да видят другите принизени… Какъв процент са тези хора от зрителите? Дали другите хора, които не се радват от гаврата с някого, не са много повече? Дали, ако предаването беше наблегнало на истински добрите страни на българина, нямаше да го гледат тези много повече хора? Пък може би и комплексарите също… Така че не приемам този аргумент.

Има и още нещо – парите не са всичко. Едно е да правиш парите си от това да учиш околните как да бъдат достойни хора. Съвсем друго е да печелиш от това да задоволяваш комплексите на комплексарите, като унижаваш някого. Не че Слави Трифонов прави тази разлика, де. Не съм забравил как той започна да пее чалга единствено защото се продаваше повече. Нито пък съм сляп за подигравките му към тези певци, които от самоуважение не пропяха чалга.

(Ако трябва да съм честен, чалгата на Слави е далеч от най-помиените представители на бранша, от тези, които му изкараха лошото име и слава. От малкото чалги, които мога да се насиля да слушам, повечето са негови. Което е истина, истина е – няма да го премълча. Но не мисля, че това го оправдава да унижава другите, за да си избива комплекса за малоценност.)

И съвсем не мога да понасям подигравките му към наистина големите български певци – поне към живите между тях. С Лили Иванова. Докато беше жив Емил Димитров, и с него. Белким ги оцапа достатъчно, за да изпъкне над тях, и да си сложи короната на българското пеене… Да, Лили Иванова вече е на 70, с куп последствия от това. А пък Емил Димитров беше гей. И какво? Все едно това ги прави по-малко велики певци. Все едно има как Лили или Емил да не ги помнят дълго след като Слави ще бъде забравен. Напълно различни категории са. Ама дай, вместо да осъзнаваме мястото си, да каляме другите. Току-виж смогнем да ги принизим до себе си, и под себе си…

Затова и си мисля, че в този си вид шоуто на Слави всъщност е избиването на комплексите на Слави. Че е ориентирано към гъделичкане на проблемите на българските комплексари. И че е “толкова гледано” просто защото никой достатъчно свестен не се е хванал да направи наистина свястно предаване. От недоверие, че свестните хора са достатъчно, и че няма да бъде гледан… С нетърпение чакам някой да се престраши. И с удоволствие ще му помогна да потегли, с всичко, което умея. Без да очаквам заплащане, слава или каквото и да е.

Как според мен можеше да изглежда шоуто с чужденците ли? Така че да е интересно? Сигурно има как. Моят вариант надали ще е идеалният, измислен е от самотната ми глава за минутите, през които пиша този запис. Ако и други прибавят идеите си, сигурно би станал истински.

Като начало, можеха да махнат унизителните “изпитания” от плана. А и повечето от тях спокойно могат да бъдат направени във вариант, който пак ще е весел и интересен, но без да е унизителен. Програмата нямаше да стане по-кратка. А можеше да добавят и нови, които да карат извършилия ги да се чувства победител. От това, че е свършил нещо хубаво, българско. И така да напомни и на нас, че някои неща не са срамни, напротив.

На кой, освен на комплексарите, му трябва да гледа чужденците как играят кючек? Можеха да ги изпитат на истински, народни хора и ръченици. Ако им дадяха и по една носия, щеше да е хем весело, хем трогателно. (Лично аз щях да се повеселя от сърце на африканката, да кажем, с родопска носия.) И щяха, вместо смигване и побутване зад гърба им, да жънат ръкопляскания и симпатия по улиците. Което ще рече – в сърцата ни.

Като казах танци – защо не ги поизпитат и на българска литература, история, география? Не само да кажат стихотворение, а да покажат основни познания в много по-широка сфера. Едно, че сигурно ще има на какво да се посмеем, няма как да не объркат това или онова. (Представям си грешките им, илюстрирани с добродушни карикатури.) И второ, че може и ние да се замислим какво знаем…

Можеха да ги изпитат на типична българска селска работа. Да накарат мъжете да изорат бразда-две с рало, да напластят сено с вила, да наклепат коса, да стегнат разнебитена кошара. Да пробват жените да издоят крава или овца, да умесят погача, да окопаят лук или домати. (Не бих се учудил, ако са го направили. Бих се учудил обаче, ако не са го направили така, че чужденците да се сблъскат точно с гадните и засрамващи моменти от работата. Вместо с тези, които носят удовлетворение, и ги карат да се чувстват победители.)

Можеха да им предложат да се присъединят за един следобед към някоя младежка група, която се грижи за чистотата на природата. Или към някой комитет ентусиасти, който опазва и реставрира българско историческо наследство. (Да, точно така – или да напишат, или оправят някоя статия в българската Уикипедия. За да се понаучим да уважаваме знанието. Вече ми е писнало, вместо да пиша там полезни неща, да чистя “приноси” от типа на “da vi eba u zubarite smotani”.) Или пък към доброволци, които носят дарения по домовете за сираци или възрастни хора… Дали това нямаше да е един чудесен тест, хем за чужденците, хем и за нас самите? Дали нямаше да е много по-интересно и истинско, отколкото да ги гледаме как се опитват да продават нещо на Женски пазар?

Можеха да им подстроят някоя ситуация, подобно на психологическите тестове, в която да получат възможност да се справят подобно на българите в най-добрите си моменти. Да могат да защитят някого от заплаха, дори ако те самите са под риск. Да могат да отстоят своето, дори срещу наглед превъзхождаща сила. Да могат да се борят за правата си, дори ако са нарушени от високопоставен и влиятелен фактор… Не знам дали това ще е интересно за наистина най-тъпите и прости хора. За всички останали обаче сигурно ще е.

… Може да има още много и много идеи. Кои добри, кои не толкова. Един запис надали би побрал всички. А и не това е идеята му. Уви, идеята е да си кажа открито: писна ми масмедиите да са място за полюциите на комплексари. Защото така изкривяват и осакатяват умовете на нормалните хора. Защото превръщат обществото ни в общество на утайки, които се чувстват добре в канавката.

Много ми се иска да вярвам, че шоуто на Слави може да стане такова. Уви, не се надявам. Поне не и докато там се разпорежда Слави. Отказал съм се да вярвам, че той може да надмогне комплексите си, или дори да ги контролира, за да не се разливат около него като миризмата около Тери Пратчетовия Дърт гнусен Рон.

Ако наистина иска да е забавен, нека пусне скечове за свръхамбициозен фирмаджия с тежък комлекс за малоценност. Едно, че материал за скечовете има натрупан, та ще стигне за години. (И май ще бъде допълван и занапред.) Второ, че зрителите ще се смеят от сърце и душа. (Темата е лекичко поизтъркана от някои ситкоми, но на българска почва е свежа, и най-важното, много значима.) Трето, ще е полезна за целия народ – ще ни научи да се смеем на амбициозните комплексари, вместо да треперим от тях. (И предаването ще е адски гледано – зрителите вечер ще изгарят от нетърпение да гледат, по същество, своя шеф, осмян както му се полага.) И четвърто, ще помогне и на немалко амбициозни комплексари да осъзнаят проблема си, и да се опитат да се справят с него. (Което пък ще доведе до хем много по-ефективно работещи, хем много по-приятни за работа в тях фирми. Ще спечели цялата икономика, а оттам и всички ние.)

Защото сега, като се спомене за шоуто на Слави, винаги се сещам за един израз на мъдрия ми дядо, лека му пръст.

“Не уйдисва на цървул висок ток”.

Сънувах преди няколко вечери, че съм дядо и разказвам приказка на внучето си.

Откъде се взе ситуацията подозирам – няколко дни това бях слушал с невероятно удоволствие радиодраматизацията на “Копче за сън”, по стихове на Валери Петров и музика на Генко Генков. (Препоръчвам я най-горещо – разкошна е!) Моето внуче обаче, напук на очакванията, беше много послушно и гък не рече да ме прекъсва. Че даже май заспа накрая. Дали и истинските ще са такива? Един ден ще разбера. 🙂

А откъде се взе приказката – понятие нямам. Най-вероятно е меланж от разни приказки, които съм слушал по едно или друго време. Не е най-педагогичната на света, не знам дали бих я разказвал за лека нощ на потомството си. Добра е за възраст, когато децата обикновено вече нямат нужда от приказки за заспиване…

Както и да е. Ако сте в тази възраст, ето ви я.

Имала Рила планина деца. Свикала ги един ден, и им рекла:

– Родих ви, чада мои. Отгледах ви. Време е да изберете по какъв път ще поемете.

И тайно избърсала прикрита сълза. Защото мъдрите майки знаят, че децата няма как да стоят цял живот в гнездото. Но винаги тъжат.

– Аз ще тръгна на юг! – нетърпеливо се обадила Места, най-малката дъщеря. – Неведнъж гледам от раменете ти Бяло море. Искам да го видя отблизо, към него да се присъединя!

– И аз при него може да ида – продумала след кратък размисъл Марица, най-голямата дъщеря. – Ала и за Черно море съм чувала, че е красиво… Ще тръгна на изток. Ще размисля, ще видя малко свят, ще се събера с посестрими. Пък тогава ще реша. Бива ли?

– Бива – отвърнала Рила. – Радвам се за решението ви. А ти, Искъре, сине мой, няма ли да съпроводиш някоя от сестрите си? Или пък погледни на запад. Струма, красавицата на Витоша, край нас минава – няма ли да я харесаш?

– Не, мамо – отвърнал Искъра. – Чувал съм неведнъж за славния и могъщ Дунав, дето тече на север. С него искам да се събера, и заедно към Черно море да тръгнем.

Като го чула Рила, тъмни мъгли помрачили лицето й.

– Недей, сине. На север оттук лежи старият Балкан. Прострял се е между мен и Дунава, далеч-далеч и в двете посоки. Най-горд и суров е измежду планините по тази земя. Река не е пуснал да мине през него. Няма и теб да пусне, сине. Откажи се, друг път избери.

– Пътя си съм избрал, мамо, и няма да го променя – отвърнал Искъра. – Не ме ли пусне Балканът, люта битка ще вдигна. Със сила път ще си пробия, гръбнака му ще прегриза.

– Не можеш го проби, синко. Никой не може. Хълмове, ридове даже отстъпват пред реките, ако са по-благи и меки. Ала Балканът е гръбнакът на тази земя. Сняг лежи по плещите му, другите планини му се кланят. По-непреклонна планина няма от него. Земята сама му дава сила.

– Не ме ли пусне, мамо, ще го пробия. Пътя съм си избрал. Ха сега прощавай – времето за тръгване дойде.

Спуснал се Искъра от полите на Рила, през полето. Събрал се с няколко по-малки реки. И когато стигнал до Плана, рекъл:

– Пусни ме да мина, Плано планино. На север съм тръгнал, Дунава да видя.

– Заради теб ли ме остави дъщеря ми, Палакария? – попитала Плана. – Добре, ще те пусна покрай мен. Ала не защото ти мисля добро. По пътя към Дунава те чака Балканът, той никога няма да те пусне. Ще си останеш наблизо, да знам – дъщеря ми далече не е отишла.

Отворила Плана на Искъра проход, по границата си с Лозенската планина. Промушил се през него Искъра. Стигнал до Витоша.

– Пусни ме да мина, Витоша планино. На север съм тръгнал, Дунава да видя.

– Заради теб ли ме остави дъщеря ми, Дяволската река? – попитала Витоша. – И други мои деца за теб питат… Добре. Тръгнал си покрай Лозен, ще те пусна и покрай мен. Ала не защото ти мисля доброто. По пътя към Дунава те чака Балканът, той никога няма да те пусне. Ще си останеш наблизо, да знам – децата ми далече не са отишли.

Промушил се Искъра и покрай Витоша. Прекосил задъхано Софийското поле, и потропал на портите на Балкана:

– Пусни ме да мина, Балкане стар. Към Дунава съм тръгнал, искам с него да се събера.

– Когато светът се обърне, тогава ще те пусна – отговорил сърдито Балканът. – Пред мен ще спреш, и ще ми се поклониш завинаги. Река не ме е пресичала, няма и да ме пресече.

И захлопнал портите си. Надигнал намусено рамене, и спрял Искъра.

Ала младият юнак не се разколебал. Започнал пред заключените порти на Балкана вода да налива. Година след година работел неуморно, без да почива ни ден, ни нощ.

– Какво си се захванал да вършиш, бе! – обадил се един ден Балканът. – Половината поле на блато обърна! Какво искаш?

– Да ме пуснеш да мина. Не щеш ли с добро, със сила ще те накарам.

Разсмял се Балканът така, че всичко наоколо затътнало:

– Толкова хиляди години вече си ми затворник. Не разбра ли – няма да те пусна никога! Никога! Иди при възвишенията на изток, помоли ги – ще те пуснат при сестра ти Марица. Или върви при тези на запад – кой знае, може да ти разрешат да минеш оттам, да ме заобиколиш някак.

– Толкова хиляди години вече съм ти затворник – отвърнал Искъра. – Затова ще изляза не отдругаде, а точно през теб. Не ме ли пуснеш с добро, със сила ще те накарам.

Секнал смехът на Балкана, и мълнии черен гняв пробляснали покрай гордото му чело.

– Великият Дунав ли ти е кумир? Тогава знай – преди много години той на колене измоли да го пусна покрай себе си, откъм Карпатите. Нахалник дребен! Оттук ще излезеш само опозорен и отклонен!

Впил пръсти дълбоко в земята, и почерпил от силите й. Надигнал пред Искъра хребети и върхове след хребети и върхове. Натрупал ги така, че станал на туй място по-широк и масивен отвсякъде. Присвили се околните планини, и побледнели.

– Виждаш ли, мъниче? Никога не можеш ме премина. Върви надругаде да си береш срама!

Бил виждал Балканът неведнъж упорити реки. Бил ги отклонявал с лекота. Ала този път каменното му сърце трепнало. Такава решителност и упорство не помнел. И тайно в себе си потреперил – дали няма упоритият хлапак един ден да го надвие?

А Искъра продължавал неуморно да пълни, с години, с хилядолетия, милион след милион. Да налива в него ден и нощ себе си – водите си, своите мечти и въжделения, упорството си, непоколебимостта си. И блатото станало езеро, и водите му се надигали все по-високо.

И студен страх започнал да прониква в сърцето на Балкана. Година след година опипвали неуморно ридовете му пръстите на Искъра, да търсят слабо място. Но нищо не проличавало по облика на планината – гордите върхове и ридове все така не свършвали, и надменно се издигали към небето.

Виждала отдалече Рила как се мъчи синът й – затворник. И често си поплаквала, от обич към него. А майчините сълзи са огромна сила. Вливала се тази сила в Искъра, и той продължавал схватката си, по-упорит отвсякога. Бил позагубил вече надежда, че ще успее, но не се отказвал – волята и упорството му го крепели.

Един ден Рила не издържала, и се провикнала отдалече:

– Сине, не се ли умори да бъдеш затворник? Откажи се, върни се. Винаги има как да бъдеш щастлив и другаде, и с друго.

– Щастието е в победата, мамо – отвърнал Искъра. – Който търси мечтите си, може и милиони години да прекара в затвора. Но който не ги търси, е в затвор и на свобода, и никога няма да излезе от него.

Разбрала Рила, че синът й никога няма да се откаже от битката. Свили се около лицето й облаци, черни като нощ. И заплакала неудържимо, с всичка сила, за детето си. Рукнали сълзите й като ураганен порой. И се влели в Искъра.

Насъбрал ги той. Надигнал се като водна стена, разпенил се като море в буря. Понесъл се като адова колесница по земята. Профучал покрай смаяните Плана, Лозен и Витоша, и те побледнели пред гнева му и се отдръпнали в страх, и в благодарност, че са го пуснали. Нахълтал в езерото между Витоша и Балкана, което бил пълнил толкова милиони години с всичко, що е той самият. Па грабнал насъбраното толкоз дълго време, и го стоварил върху Балкана.

И насъбраното се понесло като хала, и помитало всичко по пътя си. Столетни дървета, огромни скали, камънаци и коренища били носени от водите като сламки, и запращани срещу ридовете на Балкана като тарани. Вълните прехвърляли скалните гребени, и ги разравяли и дълбаели. Докато не прехвърлили целия Балкан, и не потекли отвъд него.

Стреснал се Балканът, опитал се да надигне плещи още. Ала било късно. Искъра се бил впил в него, и ревящата водна лавина издълбавала пътя си все повече и повече. Докато не прегризала гръбнака му чак додолу, и дъното на езерото пред Витоша не видяло отново бял свят, за пръв път от милиони години…

Когато пътуваш някой път през Искърското дефиле, малко под Своге ще видиш централния рид на Балкана, и прерязалата го като каньон река. Това е прегризаният гръбнак на Балкана. Там е мястото, където Искъра изпълнил заканата си, и отмъстил за милионите години затворничество.

А докато се плискали век след век в огромното езеро, упорството и непоколебимостта на Искъра се просмукали във всичко наоколо. И много по-късно, когато хората дошли да живеят там, те поели част от него. Затова и шопите са такива инати: милион години да ги отблъскваш, те ще продължават и продължават да упорстват. Докато не получат своето.

И друго са поели от Искъра: кротки са и търпеливи, способни да накарат всекиго да повярва, че може да си позволява на гърбовете им всичко. Ала истината е, че помнят и насъбират. И насъберат ли твърде много, някой буреносен ден се надигат. И тогава и планина да има на пътя им, и нея помитат.

Преди време плюх здравата Симеон Дянков. Имаше за какво. Имаше и още неща, за които беше заслужил ругатни, но не смогнах. А и извън тези неща не съм му фен. Човек, на който устата му работи преди главата, става за главен финансист на държава колкото Бай Ганьо за отговорник по етикецията на британските крале.

На наскорошно заседание на Министерския съвет обаче се взе решение, което беше трудно, но според мен правилното. Реши се, вместо да се вдигат данъците, да се направят икономии в държавната администрация. И се говори, че зад него е стоял основно Дянков. За което заслужава добра дума.

Не съм особено щастлив от решението – имам роднини, които работят в държавната администрация. На дребни, зле платени и претрупани с работа длъжности – да, и там има такива. Тези длъжности, които при съкращения първи изхвръкват… Да, след тях повечето работи в частни фирми ще се видят на роднините ми като курорт. Само че по време на криза работа не се намира лесно, а те трудно ще издържат, докато си намерят. Така че на теория това решение е по-неизнасящото ми.

На практика обаче едно вдигане на данъците щеше да доведе до масово бягство на фирми към сивата икономика, и спадане на събираемостта – най-вероятно до степен събраните суми да са още по-малки, отколкото при по-ниските данъци. (Спомням си как когато Станишев въведе плоския данък, бюджетът вместо на загуба излезе на 3 милиарда годишна печалба, заради подобрената събираемост. При мярка, която като ефект е обратната, е логично да се получи огледалната ситуация – в бюджета да влязат още по-малко пари, вместо повече.) Затова, колкото и да ми е неприятна лично идеята за съкращения в бюджетните институции, тя е може би единствената, която може да балансира бюджета.

Има и друго – много бюджетни институции преливат от синекурни длъжности, предназначени за “едни наши хора”, за “едни хора на наши хора”, и т.н. Вярно е, че при съкращенията първо ще бъдат изгонени мравчиците, които вършат работата, а търтеите ще бъдат пазени. Но държавната работа все пак трябва да се върши – ако съкращенията продължат по-дълго, ще се наложи мравчиците да дойдат пак, а търтеите да си тръгнат оттук-оттам. Не зная ще се стигне ли до този етап. Но принципно стъпката е правилната.

Дянков неведнъж е вършил феноменални глупости. Доколкото ми е известно, идеята държавата да не плати на фирмите в края на миналата година (и респективно дупката в бюджетните приходи за януари и февруари) е негова. По-дребните глупости просто не мога да ги изброя. Даже докато обявяваше сега решението на Министерския съвет, ръсна поредния идиотизъм, с идеята да е сравнение с Гърция. И на думите му, че стои зад решението да не се вдигат данъци с оставката си, не им вярвам и за секунда. Този човек просто говори каквото вятърът духне в главата му през някое от ушите, и то се задържа там до следващия полъх…

(Да си призная, не вярвам да му се наложи да си подава оставката. След катастрофалните януари и февруари се говори, че бюджетът през април е излязъл дори на мъничък плюс. Ако тенденцията продължава – а ако правителството не врътне пак някоя простотия, ще продължава – нищо чудно да скърпим дефицит под 3% за годината, а за следващата да сме на не повече от 1%, или може би дори пак на плюс. Зависи докога българите ще си стискат кесиите, де – защото пък подобреният ни външнотърговски баланс се дължи не толкова на подобрен износ, колкото на намалял внос. Поне принципно обаче имаме шансове да изгазим.)

Но за решението да се икономисват пари чрез икономии в администрацията заслужава похвала. А да даваш одобрението си, когато е заслужено, е въпрос най-напред на самоуважение.

Така че този път има моята добра дума. И може би капчица кредит на търпимост. Не зная дали няма да я похарчи още утре. Но след като я е заслужил, му я давам.

Петьо беше мой познат. Чудесно момче на трийсетина години.

Беше, защото преди няколко дни ни напусна.

Петьо страдаше от заболяване, класифицирано обикновено като психическо. “Страдаше” всъщност не е точната дума – подходящото лечение го правеше напълно равностоен на здравите във всяко отношение. Повечето от познатите му дори не подозираха, че той е болен от нещо. Включително аз – а като цяло имам набито око за такива неща, все пак съм лекар.

Преди малко повече от година Петьо се ожени. Проблемът тръгна оттам. Родителите му, хора наплашени от отношението на обществото към “лудите”, се побояха жена му да не научи, и да не го остави. И го посъветваха да престане да пие лекарства, за да не го забележи тя – да ги взима само когато им отиде на гости.

Опасението беше напълно безпочвено – съпругата на Петьо беше разкошно момиче, което за нищо на света не би постъпило така. Напротив, щеше да се грижи за него с цялото си внимание и грижи. Защото момъкът беше чудесен… Но тя не знаеше. А Петьо не смееше да й каже.

Въпреки липсата на лечение заболяването не се прояви повече от година – толкова добре беше закрепено. Уви, когато това се случи, пристъпът дойде без предупреждение, със страховита сила и в лош момент. И тогава всички научихме каква е била работата…

Уви, вече беше късно. Сега това разкошно момиче е вдовица с няколкомесечно бебе на ръце. А Петьо вече го няма. От него остана само един усмихнат спомен. Родителите му загубиха надеждата и опората си…

Лесно е да кажем, че родителите му са виновни. Лесно е, защото така отричаме своята вина. Защото сме виновни всички ние.

Родителите му нямаше да треперят и да крият болестта му, ако обществото ни не се отнасяше наистина с лошо око и със злобна подигравка към “лудите”. Уви, това е, което се случва реално. На улицата. На работа. В клюки и разговори. В телевизионни шоута, водени от интелектуални блондинки и мъжките им еквиваленти…

А ние го търпим. Понякога и се смеем на просташките “шеги” с психично болните. Или когато другите се смеят, си мълчим, вместо да им кажем да се засрамят. Защото този смях убива и зачерня чудесни хора.

И аз съм ги търпял, без да ги засрамя. Но отсега нататък няма да ги търпя. Сигурно няма да се откажа да разкажа някой добродушен, беззлобен виц за луди. Но ще кастря безмилостно всеки, който си позволи да се подиграва и да очерня психично болните. Дори тези, които реално нямат връзка с реалността.

Досега бях съучастник в това престъпление. Няма съд, който да ме осъди. Съдът вътре в мен обаче вече произнесе присъдата си – доживотен срам. И морално задължение да се грижа Петьовците със слънчеви усмивки и топла човечност да не бъдат повече убивани – уж от болестта, а всъщност от нас.

Почивай в мир, Петьо. И, ако можеш, ни прости.

В предишния запис по темата писах как ексклузивното право на собственост, когато бъде приложено към интелектуални продукти, може да се превърне в монополно право. В този разглеждам как при големи и богати собственици на големи количества интелектуални продукти тази възможност се превръща в реалност. Интелектуалните права де факто стават монополни.

Едно от нещата, които описах в предишния запис, е как превръщането на интелектуален продукт в интелектуална собственост е по същността си монополно право, и как статутите за авторско право се стремят да го ограничат. Сегашната система за юридическо уреждане на собственост, непригодена за управление на обекти, които могат да бъдат копирани, има само едно що-годе задоволително решение на този проблем. Тя обявява, че за някакъв начален период праводържателят на произведението има ексклузивно (монополно) право върху него, след което то става обществено достояние.

За да е тази система поне отчасти адекватна, е нужен точен подбор на оптимален период на първоначалната монополна собственост. В предишния запис описах защо на практика не е възможно да се подбере оптимален, или дори близък до оптимален период. Оттам нататък обаче следва и още един проблем – дали реално прилаганият период въобще има нещо общо с оптимален. Дали не е грубо изместен в полза на една от страните, и какви може да са последствията. Особено в съчетание с другите недостатъци на сегашната система за юридическо реализиране на интелектуални права.

Патентите

При въвеждането на съвременното патентно право, от 17 век в Англия до 19 век в САЩ, бива приет период на първоначална монополна собственост от 20 години. За времето си той е бил сравнително оптимален, като се вземе предвид тогавашната скорост на развитие на науката и средната продължителност на производствения цикъл. Днес обаче науката се развива много по-бързо, тоест много по-бързо се развива и производството. Също, типичният живот на продукта днес е много по-кратък от тогавашния. Това означава, че животът на иновациите е много по-кратък отпреди, и завъртените в бизнеса с тях пари се връщат много по-бързо. Следователно периодът на първоначална монополна собственост трябва да бъде съкратен значително.

Трудно е да се прецени с колко трябва да бъде съкратен този период – както вече писах, в различните браншове биха били оптимални твърде различни продължителности. В някои браншове, например софтуера, огромният процент иновации живеят по-кратко от 20 години. Тоест, в тях патентите по същество са узаконен вечен монопол.

Най-сетне, в съвременните реално демократични и свободни държави има сериозна икономическа конкуренция, която тласка иновациите, независимо дали имат законова първоначална защита, или не. Законите за защита на фирмена информация пък реално дават възможност на фирмите да крият иновациите си, докато не ги изкарат на пазара. (Тогава вече те са взели един производствен цикъл преднина пред конкуренцията, и имат възможността да си върнат вложенията по пазарен път, дори ако иновацията не е защитена.) По тази причина патентната защита на иновациите се оказва на практика излишна.

Допълнителен проблем се оказва сложността на повечето съвременни изделия. Типичният продукт през 17 до 19 век включва две-три до десетина принципно патентуеми иновации. Типичният продукт от началото на 21 век включва стотици до стотици хиляди принципно патентуеми иновации. Съответно, днес е изключително трудно да бъде произведен продукт, за който:

– производителят му да знае със сигурност какви точно патенти използва, и какви не. (Тоест, да е реалистично да може да уреди всички използвани интелектуални права, без опасност някой внезапно да го съди за нарушаване на нещо, което той и не подозира.)
– да не зависи от поне няколко патента, които технологично или икономически няма как да бъдат заобиколени. (Тоест, държателите им де факто разполагат с монополна власт върху производството на определени групи продукти, и могат да използват монопола си законно, включително за всичко това, заради което монополът бива смятан за неприемлив.)

Тези два елемента водят до положение на неравнопоставеност на различните участници в пазара според размера им. Колкото по-малка е една фирма, толкова по-трудно е за нея да провери всички възможни нарушения на патенти на нейния продукт. Това я прави по-уязвима на патентна атака от по-голямата. (По принцип съотношението на силите между малки и големи фирми не е равностойно, но наличието на монополни права прави неравностойността много по-голяма.)

Също, по-големите фирми като правило разполагат с по-голям брой патенти. Съвременните продукти зависят от огромен брой патенти, така че реално продуктът и на двете фирми обикновено нарушава патенти на другата фирма. По-голямата фирма обаче, заради повечето си патенти, има и повече “точки на натиск” срещу по-малката. Резултатът е, че “правото на силата” бива на практика гарантирано юридически. Големите фирми могат на практика спокойно да нарушават патентните права на по-малките: ако по-малките потърсят правата си, могат да бъдат контрирани с повече патенти на голямата фирма, които те нарушават. Малките пък не могат да си позволят да нарушават патентите на по-големите (а често нямат избор, тъй като между тях има ключови за типа изделие).

Резултатът е, че големите фирми получават удобен юридически механизъм за елиминиране на конкуренцията на по-малките. (Високите разходи на водене на съдебен процес за интелектуална собственост спомагат за това. Дори ако са нулеви обаче, просто по-големият брой патенти на по-голямата фирма вече е достатъчен, за да постигне ефекта.) Това създава бизнес-климат, в който големите фирми имат огромно предимство пред малките. Крайният резултат е икономически поляризирано общество с на практика липсваща средна класа.

Неуязвими за патентната война са единствено т.нар. NPE (non-practicing entities, “патентни тролове”). Това са фирми, чийто бизнес е да купуват патенти, и да съдят за огромни суми техни нарушители, които най-често и не подозират, че нещо е патентовано. Неуязвимостта им води до бизнес-климат, неблагоприятен за тези бизнеси, които реално произвеждат продукт, и благоприятен за тези, които не произвеждат нищо, а само паразитират върху другите. (NPE като правило нямат вложения в създаване на иновации – само в закупуване на вече обявени патенти, и патентоване на вече създадени иновации.) Подобен бизнес-климат лесно може да доведе дотам един картел големи NPE да прибира лъвския пай от печалбата на всяко производство, срещу обещание да не го съсипе по съдебен път (т.е. “рекет чрез съда”).

В тези условия патентната защита се превръща реално в защита на монопола, и удобно средство за изнудване на производителите. Резултатът е, че бива използвана на практика единствено за тези цели:

– от корпорации, които желаят да смачкат конкуренцията. Те я съдят за нарушаване на техни патенти (често в области, различни от конкурентната), докато тя не се откаже да ги конкурира, или не фалира, или не им бъде продадена под реалната й стойност.
– от “патентни тролове”, които съществуват не от създаване или производство на продукт, а от паразитиране върху тези, които създават и/или произвеждат продукт, чрез използване на монополни права.

Особено опасен ефект се получава, когато поляризирането на икономиката към малък брой мегакорпорации се съчетае с про-монополния ефект и изнудването на реалните производители. Резултатът е тенденция към свръхполяризирано общество, в което се печели не от производството на блага, а от изнудването чрез монополни права на тези, които произвеждат. Подобно изнудване може да приеме вида на “данък” (рекет), “закрепостяване” чрез договори, и други начини за присвояване на голямата част от печалбата от собственика с монополните права. В историко-социално отношение такова общество представлява феодализъм.

Тенденцията е най-силна в браншовете, в които са най-силни описаните по-горе ефекти – живот на иновациите, сравним или по-кратък от патентния срок, и сложност на продуктите (като брой включвани иновации). В браншове, в които тези ефекти са по-слаби, тенденцията е по-слаба, и за едно и също време постига много по-малък резултат – тоест, в тези браншове доближаването към описаните общество и икономическа реалност е по-слабо и по-бавно.

Авторските права

На теория, патентите са същинско монополно право, докато авторските права не са. Патентът забранява на всеки друг освен иноватора да използва същата иновация, дори ако я е открил самостоятелно. При авторското право, на теория, ако едно произведение е твърде подобно на друго, но се докаже, че не е изкопирано от него, има право на самостоятелно използване. Подобно доказване обаче е изключително трудно, на практика невъзможно. По тази причина авторските права също са на практика монополни, и е логично да водят на практика до същите или сродни икономически и социални ефекти.

На теория един ключов патент на подходяща технология може да “държи като заложник” цялото производство на продукти в огромен бранш. Авторските права са само върху конкретно произведение – логично е да се очаква, че ако то не е достъпно, потребителите просто ще се насочат към други, тъй като надали някой би бил ключово зависим от потребяването на определено произведение. Затова и често се твърди, че докато патентите са реално монополно право, авторските права не са.

На практика обаче не е така. Процесът на комодитизация, на концентриране около един продукт, в потреблението на изкуствата е дори по-силен от този в производството. Това личи особено добре в един глобализиран свят, в който модите в изкуството (поредният блокбъстър, поредната модна книга…) най-често обхващат целия свят. Социалният конформизъм принуждава огромния процент от потребителите да се насочват към едни и същи продукти, до степен, непозната в производството на материални продукти. По тази причина, авторските права върху определено произведение потенциално могат да са дори по-силен монопол от тези върху ключов промишлен патент.

Също, претенциите за авторски права често не се ограничават само с текста на произведението и описаните в него герои и места. Често праводържатели обявяват за своя собственост и всички идеи или описания, които могат да покажат като въведени в сериозна степен от това произведение. Известни са например опити да бъдат обявявани за интелектуална собственост цели типове герои, типове светове, измислени езици и пр. Засега опитите да бъдат обявени за интелектуална собственост по-абстрактни концепции (сюжети, тематични изрази и пр.) са предимно неуспешни. С утвърждаването на концепцията, че по-конкретните елементи могат да са обект на собственост, обаче може да се очакват успешни опити за обявяване за интелектуална собственост и на по-абстрактните.

Подобно на патентите, и авторските права на теория са полезни само ако обектът им бъде реализиран – ако произведенията бъдат публикувани. Както и при патентите обаче, авторските права могат да бъдат успешно използвани от големите в бизнеса за атаки и контраатаки с цел премахване на конкуренцията – когато държиш правата върху наистина големи количества произведения, не е трудно да намериш сред тях подобие на изданието-хит на конкурента, или на част от него, или на герой или концепция от него, и да ги съдиш за нарушаване на авторски права.

Към момента тази тактика все още не е популярна, предимно защото откриването на съвпаденията към момента изисква приличен брой хора с огромни познания в изкуството. Създаването на подходящи софтуери и/или проектирането на бази данни за елементи и характеристики на съдържанието на произведения обаче може да отстрани тази пречка. Случи ли се това, тази тактика буквално за една нощ ще стане най-изгодната в света на авторските права, така че вероятно ще стане и най-търсената. А пристъпи ли към нея дори един от големите издатели, останалите ще бъдат принудени да го последват много бързо.

Тактиката на “патентните тролове” също може да бъде използвана с точно същия успех и при авторските права. Никак не е трудно да закупиш произведения “на тон”, особено като се има предвид, че за съдебни цели е без значение колко добри са – графомани колкото щеш. Така закупените произведения могат да бъдат проверявани за съвпадения с хитови произведения, с цел съдене за големи суми на издателите им. Подобно на горната, тази тактика засега все още не е популярна, а изискваните първоначални големи вложения за закупуване на права биха направили въвеждането й по-трудно. Тя обаче е високопечеливша и нискорискова, така че веднъж започната, би привлякла много играчи.

(Всъщност, възможно е дори да не се наложи издирване на голям брой графомани. Подходящ софтуер би могъл да пермутира огромен брой варианти на описания, качества на герои и т.н. елементи на произведения, според вида на произведението, и за обозримо време да “напише” реално всички възможни техни съчетания. Създадените произведения надали ще са особено качествени, но за съдебни цели това е без значение – важното е, че ще ги има, ще са нечия собственост, и други автори ще може да бъдат съдени за плагиатство от тях.)

Важна роля играе и оптималният срок за продължителност на авторските права. Както при патентите, логичното положение е той да бъде достатъчно дълъг, за да може авторът да спечели от труда си, но не повече, за да може обществото да използва произведенията свободно, и авторът да има стимул да продължава да твори.

Тази оптимална продължителност се променя с времето. През Средновековието например типичната книга е била препрочитана и харесвана в течение на стотици години. Ускоряването на научно-техническия и икономическия прогрес обаче неизбежно води до ускоряване и на културния. Днес единствено гениални произведения имат шанса да бъдат потребявани от забележим процент потребители повече от десет години след създаването им. Това показва, че днес оптималният срок на авторските права е по-кратък, отколкото е бил преди.

Така ли е? В повечето начални статути той е бил определен на 14 години, плюс евентуално още 14. Този срок е бил оптимален за 18-19 век. Днес целият полезен живот на повечето създавани произведения е по-кратък от 14 години, тоест дори този срок би бил близък до вечен монопол върху тях. В същото време, срокът е драстично удължен, и удължаването му продължава. Към момента той в различните страни е до смъртта на автора, плюс още 50 до 70 години, или 95 години за произведения, собственост на корпорации. При това положение най-вероятно не всяко десетилетие на света ще бъде създавана творба, която да надживее срока на правата си – тоест, изкуството вече е под на практика вечен монопол. Всъщност, животът на творбата е малка част от продължителността на правата върху нея.

При това положение свръхмерно продължителните авторски права е естествено да търсят и друго приложение и начин да носят доходи. Очевидните, изпробване и утвърдене вече при патентите начини, са те да бъдат използвани за съдебни дела с цел отстраняване на конкуренцията, и за рекет върху творците. А тъй като продължителността на правата е в пъти по-голяма от средния реален живот на произведенията, е логично да се очаква тези два начина да станат в пъти по-застъпени от използването на произведения за печалба от издаването им.

Всъщност, тъй като и двата начина пречат на издаването на произведения, съществува риск те да го изместят като източник на печалба почти напълно. (То няма да спре или дори намалее, но огромната част от печалбата вече ще отива не в твореца или издателя му, а в рекетьора с права.)

Би могло да се твърди, че при авторските права положението е по-добро, отколкото при патентите, тъй като при тях двата посочени по-горе начина на действие още не са развити. На практика обаче концентрацията на авторски права в малко на брой големи издателски фирми, и удължаването на срока им далеч над оптималния е подготвила изключително уязвима на тях система. А по-силната комодитизация на потреблението на произведения в сравнение с производството на стоки допълнително би ги засилила и ускорила. Резултатът е, че когато тези начини на действие се появят в сферата на авторските права, те може да се развият експлозивно, и бързо да стигнат много по-далеч, отколкото при патентите.

Точно както и при патентите, ситуацията създава голямо юридическо предимство за тези, които държат повече интелектуални права, и за тези, които не създават продукт (не издават произведения), а паразитират върху тези, които създават. Резултатът също няма как да бъде по-различен – предимство за свръхкорпорациите и подтискане на малките фирми. Тоест, и този бранш ще способства за създаване на свръхполяризирано, основано на монополни права общество, в което се печели не от създаване на продукт, а от рекет чрез монополни права над създателите.

Търговските марки

Третата общоприета форма на интелектуални права – регистрираните търговски марки – страда от малко по-различен, но потенциално още по-тежък проблем.

Езикът е принуден постоянно да въвежда нови термини, за да обозначава новите обекти, включително новите продукти. Естествената и логичната дума за всеки нов продукт е името му, което обикновено е запазено като търговска марка. Резултатът е, че частта от езика, която отразява съвременни, актуални или дори просто технологични концепции, в значителна част се състои от търговски марки – “ксерокс”, “найлон”, “аспирин”…

Този процес тече и в обратната посока – обявяване за търговски марки на отдавна използвани в езика думи. Ако например някой обяви за търговска марка “Овен”, то всеки друг, който реши да използва думата “овен” като търговска марка, може да бъде юридически преследван (дори ако продуктът му е непогрешимо различен). Това води до де факто “приватизиране” на популярни думи и изрази, или с други думи, до обявяване на популярни думи и изрази, по отношение на използването им за обозначаване на стоки и продукти, за нечия монополна собственост.

Тъй като на практика всичко в крайна сметка би могло да бъде продукт или стока, то това логично води до на практика обявяване на думи и изрази от езика за нечия принципна монополна собственост. За континуитета на езика, познанията и културата на едно общество (“тезауруса” му) това може да бъде още по-вредно, отколкото монополните права за икономиката и богатството му.

В добавка, регистрираните търговски марки нямат краен срок за съществуване – те могат да бъдат поддържани неограничено време. Сравнително високата цена за поддържане на регистрирана търговска марка реално пречи на приватизирането на значителни части от езика от един монополист. Ако обаче цената бъде намалена (за което има и разумни доводи), и/или в регистрирането на търговски марки бъдат вложени наистина сериозни финансови ресурси, значителни части от езика (а това ще рече и свързаните с него познания и култура) могат да се окажат нечия монополна собственост, за на практика неограничено време. (Ако от тази монополна собственост се извличат пари, което и би било целта, вероятно ще бъде събирано достатъчно, за да се плаща продължаването на търговските марки, и да остава прилична печалба. Събирането може да се извършва например чрез наложени от държавата данъци.) Към момента това изглежда малко вероятно, но принципната възможност е налице – в момента, в който наистина богатите осъзнаят какво им дава това, то може да бъде предприето.

В съвременния свят има изисквания, които ограничават използването на търговски марки с цел тотален контрол върху езика. Възможно е обаче разбирането за интелектуалната собственост като равностойна на материалната собственост с времето да бъде наложено, и далеч по-монополният характер на интелектуалната собственост – неглижиран. В този случай ограничаващите изисквания могат да отпаднат, и превръщането на търговските марки в средство за контрол и собственост върху езика като средство за комуникация да стане реално.

Ако контролът върху езика бъде съсредоточен в ръцете на тясна група монополисти, е логично те да го използват за цели, които са им изгодни – а изгодата на тясна група монополисти обикновено не съвпада с тази на обществото, и често пряко й противоречи. Обикновено изгодата на монополистите е създаване на несвободно общество, в което тяхната група разполага с безконтролна власт над всички останали, и тази власт е закрепена по юридически път. Както и в случаите с патентите и авторските права, обществото, към което води ситуацията, е вид феодализъм.

Пейо е пуснал публикация за противозаконно искане за трафични данни, представено от служител на МВР на редакцията на FrogNews. Искането цели разкриване на самоличността на лице, написало коментар в новинарски сайт или блог.

Цитирам Пейо:

Първото, което се забелязва в Постановлението, са грешките, които служителят, най-вероятно дознател, е допуснал:

1. Назначава вещо лице, което има специални познания (чл. 144 и сл. от НПК ), а посочва като основание чл. 117 -127, които са за свидетели;
2. Чл. 409 НПК въобще няма алинея пета, а и се отнася до съвсем друго, което няма никакво отношение към темата;
3. Назначава експерт (вещо лице), а твърди, че го е запознал с правата на свидетел по чл. 122 и 123 НПК.

Колкото пъти има опит да се посочи правно основание, толкова пъти е сбъркано. Но трудно е да се посочи валидно правно основание за действия, които закона не позволява да бъдат извършени по този начин.

Служителят на МВР желае да получи данни за лицата, които са публикували текстове коментари на определени сайтове. За тази цел той не само възлага на вещото лице задачата да установи самоличността и IP адресите на коментиращите, но и го оправомощава да извършва проверки „на място“ като посещава офисите на интернет доставчици и лицата, които поддържат страниците. НПК и Закона за електронните съобщения (ЗЕС) изрично указват, че IP адреси, данни за трафика и друга информация, с която може да се установи самоличност, може да се изисква само след съдебно разрешение.

Казано по друг начин – в случая имаме нарушение на два закона от страна на служител на МВР. Още повече – след последните промени в ЗЕС и НК, противозаконното придобиване на IP адреси и други трафични данни е престъпление по чл. 171а от НК:

Чл. 171а. (1) Който противозаконно придобие, разкрие или разпространи трафични данни, каквито се събират, обработват, съхраняват или използват съгласно Закона за електронните съобщения, се наказва с лишаване от свобода до три години или пробация.
(2) Когато деянието по ал. 1 е извършено с користна цел, наказанието е лишаване от свобода от една до шест години.

Според мен проблемът е дори не толкова че “изключителният професионалист” на МВР не си знае законите. Проблемът е, че той според мен отлично знае закона, но се опитва да “мине метър” с фалшив документ, който след като свърши работа, ще бъде обявен за погрешен и унищожен. За да не остават доказателства за извършеното от служителя престъпление.

В тази връзка, съветвам всеки, който получи подобен “документ”:

1. Да води разговора задължително в присъствие на поне двама свидетели – примерно служители от фирмата. Опити на служител, донесъл ви документ, да иска разговор на четири очи, отказвайте абсолютно категорично. “Нямаме право. Или говорим в присъствие на други служители, или не говорим. Избирайте си.” (Свидетелите са много удобни при установяване на неизправности от страна на служителя. Задължително е да имат подръка хартия и химикалки.)

2. Да изиска и да си запише точната легитимация на служителя, който го е представил. (Служителите на МВР са длъжни да се легитимират. Ако отказват, се звънва на полицията с молба да дойдат да арестуват престъпник, който се представя за полицай, и на медиите, за да заснемат операцията, и най-вече “служителя”.) Без едно лице да е легитимирало самоличността си и принадлежността си към МВР, вие по закон нямате право да му предоставяте каквато и да е информация.

3. Преди да се предприемат каквито и да е действия, поискани от документа, да бъде проверена изрядността му, с помощта на юрист. (Ако фирмата ви няма юрист, подсигурете си възможност да потърсите при нужда специалист по този раздел на правото; по-долу има и координати.) При каквито и да било неточности в документа, които биха поставили под съмнение валидността му, искането се отхвърля. Ако служителят има желание да предостави коригиран документ, му се съдейства – но без той да представи изряден документ вие по закон нямате право да му предоставите информация.

4. Да се поиска информация за какво точно престъпление се изисква информацията; ако служителят откаже да я даде, без никакво значение дали се позовава на служебна тайна или на каквото и да е друго, информацията му се отказва. (Законът определя какво той има право да получи. Ако нямате доказателство, че се търси информация, чието предоставяне е разрешено от закона, вие нямате право да я предоставите. Пак ваше задължение е да прецените дали целта на искането съответства на поисканата информация – ако основанието е борба срещу педофилия, а ви искат информация кой е написал противоправителствен коментар, разминаването е очевидно, и нямате юридическо оправдание да разкриете отговорността.) Информацията следва да бъде предоставена от служителя задължително в писмен вид (устните уговорки не са документ), по възможност върху документа за достъп.

5. Да запази документа (включително всички писмени уточнения на служителя) за архивни цели. (Ако аз съм вашият потребител, чиито данни сте разкрили, мога да ви дам под съд за това. Ако не можете да покажете пред съда документ, който ви е задължил да го направите, даже в България може да платите обезщетение в размер на цената на не един мезонет.) Ако служителят си го иска, запазвате негово ксерокопие (заедно с писменото потвърждение за каква цел му е информацията), с подпис на служителя, че е еднакво с оригинала. Ако служителят не желае да ви остави дори копие от документа, независимо на какво се позовава, отказвате предоставянето на информация – или ви оставя документ, или не получава нищо. Ако много ви притиска да му дадете информация, без да запазите копие, това е най-сигурният признак, че документът не е наред, и че всъщност нямате основание да му дадете информация.

6. Ако служителят на МВР се опита да окаже какъвто и да било натиск, затова имате свидетелите.

6.1. Изслушвате го търпеливо, и го карате да напише в писмен вид каквото е казал, и да се подпише. Ако откаже, помолвате.свидетелите да документират казаното от него на хартия, и му го представяте да се подпише. Ако откаже, дописвате отдолу, че е бил помолен да го подпише, но е отказал, и свидетелите се подписват за верността на написаното. Информирате служителя, че ще представите написаното на юриста си с цел възбуждане на дело за изнудване и шантаж чрез служебно положение, и че ще разпратите копие до медиите. След това приключвате разговора – изнудването е похват не на МВР, а на престъпността, и е логично, редно и законно да не среща никакво съдействие.

6.2. Ако служителят се опита да отправи още заплахи, го помолвате да ги документира в писмен вид, и го предупреждавате, че ако не го направи той, ще го направят свидетелите. Ако се опита да вземе или унищожи написаното от свидетелите, го уведомявате, че то отново ще бъде документирано, включително с опита му да унищожи документи, които го уличават в престъпление. (Изнудването е престъпление по закон.)

6.3. След като свидетелите документират случилото се, го копирате в достатъчен брой. Разпращате по един комплект на всички медии, за които се сетите (задължително на поне няколко чуждестранни, по възможност от ЕС), и ги каните за интервюта и репортажи. (Медийната известност е не само най-сигурният начин да се опазите от следващи опити за незаконни искания, или от каквито и да е последствия. Тя е и една чудесна масова и безплатна реклама пред клиентите ви – ето, без наистина законно искане ние няма да дадем вашата информация.)

6.4. Пишете официално писмо до МВР с молба за съдействие за установяване на самоличността на лицето, което ви е изнудвало и заплашвало, и за възбуждане срещу него на дело за нарушаване на закона, което се наказва със затвор от една до шест години. Разпращате копия от писмото до всички медии, за които се сетите (чуждестранните отново са задължителни). Ако МВР настояват, че човекът е легитимно изпратен, поставяте писмено въпроса за нередовните документи и за работата с юридически документирани заплахи, отново с копия до медии, задължително и чуждестранни, и подновете въпроса за нарушаването на закона, което се наказва със затвор. Питайте пряко дали МВР следи за спазването на закона, или покровителства и прикрива нарушителите му.

7. “Компромиси” и “приятелски игри” по въпроса с МВР не може да има. Не защото те са лоши или са ви врагове – не са. А защото това, което ви искат, е лична информация на ваши клиенти, защитена от закона. Законът ви задължава да я пазите от всеки, включително от МВР, освен ако те не представят искане за разкриването й, което да спазва перфектно закона. Личната информация на клиентите ви не е ваша, тя е тяхна си собственост, точно както влогът в една банка е собственост не на банката, а на клиента й. Колкото може служител на МВР да иде в банката и да иска да изтегли вашия влог, понеже “да са приятелчета с банката” и пр., толкова може вие да му дадете личните данни на клиентите си, за да си спестите “неприятни последствия”.

Всъщност, да публикувате незаконните му искания пред всички медии, особено западните, е най-сигурният начин да си спестите неприятните последствия (дори ако наистина е по задача на МВР – а доста от тези, които биха дошли при вас да искат данни, ще са всъщност престъпници, или ще работят в МВР, но информацията ще им трябва за лични или политически цели). Начинът рано или късно да си навлечете неприятни последствия е да отстъпите.

Една полезна връзка при подобни проблеми е адвокат Александър Кашъмов – по мои спомени, вече спечелил няколко дела срещу държавата и нейни органи за превишаване на законовите им правомощия. Можете да се свържете с тях на е-майл lawyers (в) aip-bg.org. Моят съвет е при подобен проблем да не се колебаете, а да го направите веднага. Не забравяйте обаче – делото ще ви даде справедливост след години. Защита от противозаконни действия на хора от МВР може да ви даде единствено количеството публичност и гласност около тяхното нарушаване на закона.

Не съм юрист. Вероятно идеите ми не са съвършени. Но все са някакво начало.