Какъв ли процент от картините на старите майстори са женски тела? Голи колкото е било допустимо по тяхно време, често даже повече?
Значителен. А като се има предвид колко малко е било допустимо по времето на повечето от тях, сигурно това е преобладаващият като идея вид рисунка.
Дали това доказва всевдъхновяващото значение на женската красота? Поетично и възвишено обяснение. Уви, повечето поетични и възвишени неща в грубия ни реален свят се оказват неверни.
Дали да не пробваме да обясним нещата с биология и хормони? Така де, материализъм в действие. Старите майстори всички са били мъже. А повечето от тях, докато станат майстори, вече са били и стари, с каквито се сещате изводи от това. И в поезията толкова от най-красивите неща са създадени от несподелена любов, или от мечтата да стане споделена. (Стане ли споделена, поетът вече няма време да пише.)
Може и това да е. Но ми минава през ум и друго обяснение.
Бях чел на времето разказче, не помня нито заглавието му, нито автора. Беше за гений, който обаче всяка нощ, докато спи, забравя целия си жизнен опит. Сутрин е идиот, мучи нечленоразделно и се чуди какво са тези двукраки наоколо. Към обяд вече се е научил да говори, върши си работата (метач е) и жадно попива света наоколо. През следобеда вече е настигнал средните хора, на вечерта вече е велик учен, прави открития, създава теории, пише статии… На следващия ден – отново.
В един момент той беше разбрал, че това се повтаря с него всеки ден. Една вечер си направи тетрадка, която да му помогне да навакса по-бързо на следващия ден. Почна я с елементарни пиктограми, които да са понятни и за идиота, обясни чрез тях езика и азбуката, описа къде и какво да гледа, за да натрупа максимално бързо нужния му багаж… И познайте какво направи, за да привлече към тетрадката вниманието на сутрешния идиот?
Залепи на корицата й картинка на гола мацка.
… Наречете ме елитарист, ако искате. Но според мен светът се състои от (твърде) малко хора, и (твърде) много добитъци. И най-важната цел на хората според мен е да помогнат на добитъците също да бъдат хора. Най-малкото за да не осират общата къща, в която всички живеем, и да я превръщат в обор, въпреки усилията на хората.
На теория не трябва да е трудно. Добитъците се отличават от хората не по заложби или нещо друго трудно преодолимо, а просто по това, че не са научени и възпитани да носят отговорността за себе си и околния свят, и да се трудят върху себе си и света. Отделно от това, границата е относителна както по степен (някои хора се трудят повече върху себе си и света, отколкото други), така и по направления (нерядко в някои отношения някой спада към добитъците, а в други – към хората).
На практика обаче не е лесно. Не защото нито е позволено, нито е редно да правиш някого насила човек. А защото има една граница, която като че ли е базовото, абсолютно деление между хора и добитъци. Тя е схващането, че нещата стават с работа, и че трябва да се грижиш както за себе си, така и за средата си, тоест за обществото. Иначе казано, че за да получаваш, трябва да даваш. (И че за да има стойност за теб това, което получаваш, трябва да даваш неща, които също имат стойност за теб.) Който е научил този урок, вече няма как да е добитък, ще се грижи. Когато колкото може… Въпросът е как да научим добитъците на този урок.
И си мисля, че тук идва картинката с голата мацка. Средството, с което да накараш идиота (който си в някаква крайна сметка или разширение на нещата ти) да отгърне корицата, зад която е описан урокът. Да се зазяпа, да му стане интересно, да започне да използва главата си. Оттам нататък вече е по-лесно.
… Спомням си случай още от соц-време. Филмите на ужаса тогава бяха забранени, особено пък за непълнолетни. Съответно бяха голяма рядкост, издирвана с много усилия и гледана с настървение.
Един клуб по фантастика реши да си направи експеримент. (Заради който си го отнесе, но това е друга тема.) Събраха колкото успяха филми на ужасите, и започнаха да ги въртят в импровизираната си видеотека на хлапаците от клуба, от сутрин до вечер. Всеки член на клуба можеше да дойде когато иска, и да гледа колкото иска… Отначало беше като наркомания, всички целодневно висяха там и попиваха екрана. Само след две седмици обаче наличният репертоар им писна. Бяха намерени още филми, но и те изтраяха само две седмици.
След този месец повечето от клубните членове не се вълнуваха твърде от филми на ужасите. Когато разбрах за експеримента, си помислих, че сигурно са “преяли” с тях, и са се отвратили, или пък че са ги научили наизуст, и са им станали скучни. (Тогава ужасите се отличаваха с още по-малко разнообразие отсега.) Истината се оказа различна.
Бяха запълнили в себе си дупката на любопитството, и бяха започнали да оценяват филмите като филми. И се беше оказало, че повечето от тях, точно както и повечето филми по принцип, не са кой знае какво. Гледането на филми заради ужасиите в тях, на ден сигурно по колкото преди това са гледали общо през живота си, малко по малко беше изработило на клубните тинейджъри представата и критериите за филм като художествено произведение. Една малка част най-елементарни продължаваха да търсят “по-якото”, но мнозинството беше надмогнало най-елементарната консумативност, беше започнало да оценява и подбира. Съотношението хора към добитъци беше започнало да се обръща – вече хората бяха многото, а добитъците малкото.
Какъв процент от тези хлапета щяха, при подходящи условия, да започнат и да творят, всеки както и колкото умее? Да се трудят, дори ако не им се плаща за това, заради удоволствието от създаването? Не зная. Вероятно животът щеше да нарита някои от тях обратно в обора. Но искрата тогава беше запалена. Повечето с удоволствие обсъждаха нещата, проявяваха интерес и даваха идеи. Първоначално за ефектите. После и за сюжетните закачки, постановки и ходове. За типажите на героите. После преминаха към анализ и на филми извън този жанр… Ако увличането беше продължило, щяха да извървят и останалото от пътя. Изразът “когато сме най-зле, ей така да сме” за тях вече нямаше да значи “мач, ракийка и салатка”, или друг вид 100% консумация. Вече започваха да дават, макар и все още само като неодялан мисловен продукт. Не просто дървени мнения на принципа “мога ли аз да те надспоря”, а сътрудничещи си идеи.
… Така че може би старите майстори са имали и това предвид. Не са били глупави хора. По тяхно време е било казано, че красотата ще спаси света. Може би защото е средството добитъците да се превърнат в хора по свой избор и желание… И са я творели, в какъвто вид ще привлече и идиотите.
А може би и ще поддържа да гори пламъка вътре в тях самите, техния собствен дух, дори ако са паднали духом до идиотизъм. Защото и това се случва. И когато се случи, е нужно да има как да се вдигнеш отново.
И може би възвишеното и поетично обяснение за значимостта на женската красота всъщност е вярно. Не само на физическата, въпреки че и тя е важна. И на топлината, човечността, благостта, добротата, грижата. (Тях ги има и в мъжете, но в жените са някак истински на мястото си.)
(Няма ли кой да си направи прост психологически експеримент? Да накара група мъже (а защо не и група жени) да оценят външността на еднакво красиво момиче, примерно едно и също, което в единия случай се държи като много свестен и истински човек, а в другия – като празноглава лошотия. Сигурен съм, поне за мъжете, че разликата в характера ще даде смайващо голяма разлика в оценката на външността…)