Grigor Gatchev - A Weblog

Под предишния ми запис намерих един коментар на Свети, който ме смая с дълбочината и точността на анализа. Замисли ме здравата. И накрая реших, че си струва да му напиша цял запис като отговор.

Сънувал си себе си.
Знам колко глупаво изглежда това изречение като начало, но всъщност – не е. Сънувал си ума си, твоят собствен разум като изражение на разума, който съществува изобщо.
Дори след милиарди години, когато не само теб, но и хората има вероятност да ги няма – разумът ще остане непокътнат, запазен някъде. В някакво безвремие.. или може би просто много силно ми/ти/ни се иска да е така. /Земетресенията не могат да докоснат ума, дори и да убият човека. (Това, за съжалението не е точно така, но би било прекрасно, ако беше.)/ Защото знаем, че това което остава след нас е именно разумът – човечността, която сме проявявали, на която всъщност разумът би трябвало да е инструмент.
/Да измислим как да конструираме жилища, да намерим ваксини, за да оцеляват повече деца, например./

Затова и в съня ти всичката технология е в полза на човека.. И ти имаш двойна роля в съня си, както на израз на човека, така и като самия себе си. Според мен това, че градът е празен изразява усамотяването ти в просторите на съзнанието. /За колкото и хора да мислиш, когато мислиш си сам. Не се вляеш от хорското мнение, или от това на някого конкретно. Или поне със сигурност се стараеш да бъде така./
А това, че ще останеш, но можеш да го напуснеш, когато решиш, когато вече си написал за всичко (знам, че е много), за което имаш вътрешното богатство в себе си да пишеш “когато ти омръзне”…. когато се почувстваш напълно отпочинал – в смисъл, че си дал това, което си могъл, не знам дали си въобразявам, но ми звучи като размисли относно самия блог.

“Градът е осъден на вечност.” – Самотата е вечност в един смисъл. Връзките помежду ни са временни. Винаги можем да се върнем към самотата отново. Но връзките между хората и света са ценното на живота. Затова ни е тъжно, когато сме сами “самотно ни е”.

О, а краят е особено неочакван. Поне за мен беше, може би защото майка ми е компютърджийка и знам с каква обич се отнася към техниката. Толкова й е близък хардуера, че като сменя някой чарк, почти си общува с нежност с него. И като проработи машината й се радва като на дете =) И ти така май.. близки са ти. Дори на чисто физическо ниво… Може би… подсъзнанието ти мисли за тях като за част от теб.
Или за нещо, което би могло да е като теб.
Замисляш какво би чувствал и какво би ти било отношението, ако беше на нейно място и й придаваш, вероятно дори неосъзнато и за теб самия, част от човечността, която не ти липсва.

В известен смисъл наистина е моят вечен град, в който си отдъхвам, е блогът ми.

Не е единственото такова място. Но може би именно тук най-много всичките ми нужди биват утолени. Защото всичко, от което имам нужда тук, е да изливам част от себе си. А това е лесно и приятно. Сигурно и на господ му е приятно тук, в нашата вселена.

И да, ако почувствам, че съм излял всичко и няма повече, може би ще си тръгна, ще го затворя. Защото свърша ли всичко в себе си, ще съм мъртъв. А блогът ми съм аз. Затова го започнах – за да се науча да бъда открит пред другите, да бъда себе си без маска. Ако аз съм мъртъв, как той да бъде жив?

Но пък може би няма да го затворя. Защото – смей се колкото искаш, Свети – ще ми е жал за него.

Човешката личност е процес, точно както е процес един блог. Спре ли процесът, личността изчезва. Остава тленно тяло, което изглежда точно като човека, но не е той – липсва му именно човекът… Моят живот са преживяванията ми през деня (и сънищата през нощта 🙂 ). Животът на блога ми са моите записи в него. Спра ли да пиша, блогът ми ще умре, “личността” му ще изчезне.

Да, блогът не страда, не го боли и т.н. Поне така мисля. Но кой би могъл да каже дали “личността” му не е повече, отколкото предполагаме? Дали наистина познаваме толкова добре системологията, колкото подсъзнателно смятаме?… В съществуването на своята личност надали някой има съмнение. Но за отделните му клетки тази личност е някаква комбинация от неписано законодателство и митове; никоя клетка, дори ако можеше да мисли, не би приела насериозно идеята, че личността ни може да се осъзнава като “някой”. За клетката идеята би била толкова глупава, колкото за нас идеята, че древногръцката митология или пък търговското законодателство са отделни, самоосъзнаващи се личности, и то може би далеч по-разумни и пълноценни от нас.

Затова и, ако мога да заделям време и сили за блога си, може би няма да ми даде сърце да спра да пиша в него. Вероятно той ще оглупява и става все по-празен, заедно с мен, но докато аз не умра, няма да умре и той.

Има и нещо още по-интересно. Тук вече има стотици мои записи. Надали някой ме познава така добре, както блогът ми. Което пък значи, че ако той бъде “изпълнен” на подходяща “машина”, вероятно ще бъде личност, и то твърде близка до мен. Тоест, той е нещо като “записите на личности”, за които четем из фантастиката. С всички последствия от това… Да, такава машина към момента е фантастика. А преди само 30 години фантастика беше пък компютърът, от който пиша този запис. Изчислителната му мощност вероятно превишава сумарната на всички компютри на света преди 30 години… Какво ли ще е след 30 години? А след 50? Повечето от вас имат отлични шансове да доживеят и да видят.

Така че е напълно възможно градът от съня ми да е и далечното бъдеще на някой блог, примерно моя. И в същото време и на личността ми. 🙂

Преди нещо време обсъждах идеята, че човек не може и не бива да има всичко. Мислех, че съм я забравил, но не – подобни забравени идеи при мен често водят до… сънища.

—-

Пред мен в мрака се простира улицата.

Редките жълти лампи огряват старите плочи на тротоара. Отстрани се издигат кооперации, тук-там през някой прозорец се процежда топла светлина. Пълна тишина е – нито стъпки на минувачи, нито шум на коли. Единствено вятърът едва шепне в тъмните корони на дърветата, скрили небето над мен.

Не бързам за никъде. Пресичам спокойно уличка след уличка, под краката ми паваж сменя от време на време за кратко тротоара, отстрани от време на време кооперациите отстъпват място на огради с тъмни градинки и къщи зад тях. На поредната пресечка се поколебавам за момент, след това завивам в нея. Тук дърветата са кестени вместо липи, но всичко друго е същото. Не обръщам внимание на табелките с имената на улиците – без значение са.

Бих могъл да бродя с часове тук. Но съм уморен, искам да си почина. Натискам дръжката на вратата на кооперация, наглед съвсем като другите. Отключено е. Подминавам подканящата светлина на асансьора и тръгвам бавно нагоре по стълбите. Качва ми се пеша.

Още на третия етаж ми омръзва. Вратата вляво има черна табелка, и златни букви изписват по нея нещо. Не ме интересува какво. Отключена е, и зад нея има неголямо антре. Изувам небрежно обувките си, пресичам го и влизам в стая с дебел, мек килим на пода и приглушено осветление от лампи, разположени до леглата и насочени надолу.

Хвърлям палтото си на стола до най-близкото легло, вземам оставеното на него дистанционно и включвам телевизора. Някакъв сериал от шейсетте. Бих могъл да си намеря из програмите каквото поискам, но ми е все едно. Оставям го така.

Във високия хладилен шкаф в ъгъла намирам бутилка кола и голяма купа вдигащи пара спагети. Точно каквото ми се яде. Сядам и се заемам с тях. Не се вълнувам как са се оказали там, и защо спагетите са горещи, въпреки че излизат от хладилник. Тук е така. Утре сутринта отново ще има каквото ми се е прияло, и отново ще е перфектно, току-що приготвено. Точно както обувките и дрехите ми ще са идеално изчистени, а ако ми се приискат други, ще ги открия в гардероба, точно по моя мярка и вкус.

Събличам се и мекото, удобно легло ме обгръща. Не се тревожа от мисълта за обитателите на жилището. Знам – то е празно. Нито пък си давам труда да заключа вратата. Ако имаше нужда, тя би се заключила след мен. Но няма. Аз съм единственият човек в целия град.

Нямам представа що за технологии се грижат за всичко това. Но знам – от каквото и да имам нужда, то ще ми бъде подръка. Винаги перфектно, без значение дали е логично, и колко трудно е. Храната ще ме чака в хладилника гореща, точно до запотените от студ бутилки. В библиотеката ще намеря каквото ми се чете, без значение дали някога е било писано – когато го потърся, ще бъде създадено, както и всичко друго…

Така е с всичко наоколо. Времето е неподвластно над тези сгради – те са наглед стари, но запазени, от кой знае кога, и ще бъдат такива завинаги. Земетресенията са безсилни да напукат тези улици, нито движението на континентите ще ги потопи в океана или покрие с ледове. Един ден огнената смърт на Слънцето ще погълне и изпепели всичко наоколо, но не и тях. И когато, милиарди години по-късно, то угасне напълно и настане вечен мрак, дърветата ще продължат да разперват листа в него под светлината на уличните лампи, и уханието им ще продължи да се носи на единственото място на светлинни години наоколо, където все още ще има въздух. И ако тогава дойде неизвестно откъде посетител, ще открие всичко, което му е нужно, точно както винаги. Този град е осъден на вечност.

Утре ще продължа да се разхождам тук. Може би ще отида на кино, или в парка, или където другаде ми хрумне. Вдругиден също. И след месец. И после също. Докато не ми омръзне. Докато не дойде ден да се почувствам отпочинал напълно, готов да продължа по пътя си. Накъдето и да води той. Тогава ще си тръгна оттук.

И градът ще остане самотен. Ще въздъхне неосезаемо със своята свръхтехнологична, скрита от хората тъга. Изоставен от мен, единствения му жител, точно както някога преди това и от построилите го. Все по същата причина. Създаден е бил да бъде идеален, да предлага всичко нужно – но това омръзва, точно както всичко друго. И човек пожелава друго, и зарязва творението си, несъвършено именно със съвършенството си.

А творението остава да чака. Да брои секундите на самота, и да гледа как те се трупат в неизброими хилядолетия. И това го натъжава, но не го плаши. Вечността е негова.

Докато чакам в китайския яденето да стане готово, зяпам телевизора. Китайска програма. Двама актьори разговарят нещо на сцена. Публиката се скъсва от смях. Интересно ми е – не се шегувам, пробвам се да разбера за какво става дума, от любопитство ще успея ли. Май не.

По едно време забелязвам сменящите се в долния ляв ъгъл на екрана йероглифи. Смените са в такт на репликите – очевидно йероглифите са транскрипция на казаното. Което ме кара да мисля, че или телевизията никога не излъчва на живо, само на запис (ех, соц-спомени), или репликите са предварително подадени с пълна точност Където Трябва, за да ги транскрибират и показват. (Също е вероятно. Спомням си как агенция Синхуа беше излъчила разговор с излетелия вече тайконавт на “Шънджоу 8”, в който той разказваше как се чувства на орбита, как хубаво изглежда Земята (и най-вече Китай) оттам, как посвещава постижението си на народа и Партията, и т.н. Само дето по недоглеждане бяха излъчили репортажа ден преди корабът да бъде изстрелян…)

Със сервитьорката сме почти познати. Докато тя носи яденето, аз я питам:

– Йероглифите долу вляво текста на казаното ли са?

– Да. – Сигурно не съм първият, който се интересува.

– Благодаря.

– Няма защо. – Тя се усмихва.

– О, има. Беше ми полезно.

Тя вдига вежди:

– Разбирате китайски, но не знаете йероглифите, или обратното?

– Нито разбирам китайски, нито знам йероглифите. Точно затова те ми помагат.

– Че за какво ви помагат?!?

– За да не разбера казаното, ако не успея да го чуя.

Тя ме гледа две-три секунди недоумяващо. След това внезапно избухва в смях.

🙂

Попадна ми новината, че САЩ щели да третират МКС като “друга държава”. Което ще рече, че при приземяване астронавтите трябва да попълват митнически декларации.

Не знам дали не е партенка. Ако не е, значи е най-големият космически виц до момента.

Като начало, какво става, ако не са попълнили износни митнически декларации при излитането? Всичко, което връщат обратно на земята, ще трябва най-старателно да бъде прегледано от митническите инспектори. Ей тази кутия, бихте ли я отворили? Ама как така не се отваря? Какво значи “секретно”? Вие нещо тука май сте подозрителни – я изчакайте да ви претърсят! Като начало, свалете скафандъра…

Каква е тая апаратура тук? В износната ви декларация я няма. Качена била от други астронавти? Че защо не си я внасят обратно те?… Някакви документи имате ли, че е същата, дето са я качили те? Ако е подменена?… Как така не може да е подменена? Това е чужбина! Ако не е същата, трябва веднага да й платите вносно мито!… Ама не се измъквайте, тези неща с документи се доказват! Какво си мислите, че сте над закона ли?

А пък на вас ви се водят по износна декларация един куп неща, дето ги няма сега. И като гледам, между тях има разни апаратури, дето съдържат държавна тайна. На кого сте ги продали там, зад граница? А? Бе аз казах ли да събличаш скафандъра?… Къде са, като начало, близо триста килограма кислород? И над двеста литра вода?… Не могат просто да са използвани, били са в херметични резервоари, тук пише!… Добре де, щом резервоарите са тук, да кажем, че съдържанието е изтекло. От мен да мине.

За това тук обаче няма да се разберем. Какви са тия над сто кила изпражнения? Нямате документ, че сте ги изнесли, нали? Така си и мислех. А документ за разрешително за внос и складиране на чуждестранни отпадъци на наша територия да имате? И то необезвредени, биологично опасни? Нямате? Моментално да ги връщате обратно на МКС! Тук да не ви е бунище?… Какво ще ги правят там е ваш проблем. Моят е да спазвам закона.

Това какво е? Експеримент с дроздофили? Разрешение за внос на животни имате ли? А тези кълнове тук? Точно така, разрешение за внос на растения. Виждате ли как се сещате?… Поне сертификат, че са от наш произход? Също, дроздофилите ваксинирани ли са? Изискване на закона е внасяните животни да са минали необходимите ваксинации. И астронавтът, който ги сваля, да има нотариално заверено пълномощно от който институт ги притежава, че има право да превозва негови животни – току-виж ги е откраднал? Аааа!

Това какво е? Руска апаратура? Колко е стойността й, да ви сметнем митото?… Бе вие закона не знаете ли?!… Временно ли? В какъв срок ще я изнесете обратно за Русия?… Добре. Ето ви декларация, че се задължавате да я изнесете в срок – попълнете я, ако обичате… Ето че може, нали?

… Багажа го отметнахме. Сега да видим вашите документи, ако обичате… Паспорт, казах!… Какво?! Как така не го носите?! Вие нормални ли сте – да ви пусна да минете границата без документи? Приличам ли ви на трафикант на нелегални емигранти?… Повтарям, с какво ще удостоверите, че това сте вие?… Не ми пука дали цялата държава ви знаела. Моята работа е да ви проверя документите… Знаете ли колко малко ми пука дали сте първи клас военен пилот, или не? Охраната, я приберете този да се поуспокои!

Вие, господине, дано сте малко по-разумен. Вашите документи? Какво, и вие не ги носите? Как така никой няма? Оп-пааа, имаме си купчина нелегални имигранти… Повтарям, не ми пука кой ви познавал, и кой не. Нито пък колко пъти сте летели до МКС. Охраната, имайте грижата и за тези. Ако се установи, че наистина са за които се представят, да се изясни къде са им документите, и дали не са ги продали на някого в чужбина… Имаме ли данни някой друг с полет оттам да е представил документи с тези имена и фамилии? Включително другите пътници от този полет? Не? Въведете ги в компютъра, за всеки случай. До изясняване на ситуацията.

Вие, госпожо, за какво претендирате? А, имате документи? Останалите, погледнете ето тази жена! Как така тя знае как се минава граница, а вие не знаете? За специални ли се мислите?… О, я млъквайте с тези претенции, че не можело. Щом тя може, и вие можете. Нея не я е грижа за свръхтегло, та вас ще ви е… Не ме интересува от каква гордост сте ги взели, госпожо. Когато минавате граница, сте длъжни да ги носите. Я дайте сега да ги огледам.

Къде казахте, че сте били? МКС? Защо ме лъжете, госпожо?… Как така не ме лъжете? Къде ви е входящият печат на границата на МКС? А изходящият?… Глупости. Щом е чужбина, значи трябва да имат граници, и гранични служби. Иначе няма да са чужбина, ще са наша територия… Не ме интересува. Да си назначат гранични служби… Разбира се, че и граничари… А, ама вие нямате и изходящ печат от нашата граница! Напуснали сте държавата нелегално! Охраната, ако обичате. Пазете я внимателно, за нарушаване на границата се дават три до пет години, току-виж избяга. Как къде? Пак към МКС, например. Вече е ходила там, сигурно има контакти с местните. Току-виж и политическо убежище й дадат, и избегне законното наказание.

Изобщо, тая групичка са абсолютни наглеци. Защо ли се занимаваме с тях? Дамата с нарушението на граничния режим я задръжте, тя е за съд. Останалите направо ги товарите на следващия полет обратно за МКС. С всичкия им недеклариран багаж. Как се е допуснало да кацнат без документи, нали самолетните оператори са длъжни по закон да ни докладват предварително?… Бе как не е самолет, погледни я през прозореца! Запорираме я, и докато операторът не подпише съгласие да съобщава предварително кого докарва и откъде, и пълните данни за всеки пътник, и да не вози хора без документи, няма да я освобождаваме.

… Е, запушихме най-сетне тази дупка в граничния режим. Какви ли още ще се намерят? Оня ден чух от познати, някакъв бил получил от Германия нещо направо, без да мине митница. Къде дават така?… През Интернет го бил получил. Очевидно граничният ни контрол там издиша. Крайно време е да го позатегнем… Казват, че китайците се справяли. Ние по-некадърни ли сме? Или по-изостанали?…

Какъв ли процент от картините на старите майстори са женски тела? Голи колкото е било допустимо по тяхно време, често даже повече?

Значителен. А като се има предвид колко малко е било допустимо по времето на повечето от тях, сигурно това е преобладаващият като идея вид рисунка.

Дали това доказва всевдъхновяващото значение на женската красота? Поетично и възвишено обяснение. Уви, повечето поетични и възвишени неща в грубия ни реален свят се оказват неверни.

Дали да не пробваме да обясним нещата с биология и хормони? Така де, материализъм в действие. Старите майстори всички са били мъже. А повечето от тях, докато станат майстори, вече са били и стари, с каквито се сещате изводи от това. И в поезията толкова от най-красивите неща са създадени от несподелена любов, или от мечтата да стане споделена. (Стане ли споделена, поетът вече няма време да пише.)

Може и това да е. Но ми минава през ум и друго обяснение.

Бях чел на времето разказче, не помня нито заглавието му, нито автора. Беше за гений, който обаче всяка нощ, докато спи, забравя целия си жизнен опит. Сутрин е идиот, мучи нечленоразделно и се чуди какво са тези двукраки наоколо. Към обяд вече се е научил да говори, върши си работата (метач е) и жадно попива света наоколо. През следобеда вече е настигнал средните хора, на вечерта вече е велик учен, прави открития, създава теории, пише статии… На следващия ден – отново.

В един момент той беше разбрал, че това се повтаря с него всеки ден. Една вечер си направи тетрадка, която да му помогне да навакса по-бързо на следващия ден. Почна я с елементарни пиктограми, които да са понятни и за идиота, обясни чрез тях езика и азбуката, описа къде и какво да гледа, за да натрупа максимално бързо нужния му багаж… И познайте какво направи, за да привлече към тетрадката вниманието на сутрешния идиот?

Залепи на корицата й картинка на гола мацка.

… Наречете ме елитарист, ако искате. Но според мен светът се състои от (твърде) малко хора, и (твърде) много добитъци. И най-важната цел на хората според мен е да помогнат на добитъците също да бъдат хора. Най-малкото за да не осират общата къща, в която всички живеем, и да я превръщат в обор, въпреки усилията на хората.

На теория не трябва да е трудно. Добитъците се отличават от хората не по заложби или нещо друго трудно преодолимо, а просто по това, че не са научени и възпитани да носят отговорността за себе си и околния свят, и да се трудят върху себе си и света. Отделно от това, границата е относителна както по степен (някои хора се трудят повече върху себе си и света, отколкото други), така и по направления (нерядко в някои отношения някой спада към добитъците, а в други – към хората).

На практика обаче не е лесно. Не защото нито е позволено, нито е редно да правиш някого насила човек. А защото има една граница, която като че ли е базовото, абсолютно деление между хора и добитъци. Тя е схващането, че нещата стават с работа, и че трябва да се грижиш както за себе си, така и за средата си, тоест за обществото. Иначе казано, че за да получаваш, трябва да даваш. (И че за да има стойност за теб това, което получаваш, трябва да даваш неща, които също имат стойност за теб.) Който е научил този урок, вече няма как да е добитък, ще се грижи. Когато колкото може… Въпросът е как да научим добитъците на този урок.

И си мисля, че тук идва картинката с голата мацка. Средството, с което да накараш идиота (който си в някаква крайна сметка или разширение на нещата ти) да отгърне корицата, зад която е описан урокът. Да се зазяпа, да му стане интересно, да започне да използва главата си. Оттам нататък вече е по-лесно.

… Спомням си случай още от соц-време. Филмите на ужаса тогава бяха забранени, особено пък за непълнолетни. Съответно бяха голяма рядкост, издирвана с много усилия и гледана с настървение.

Един клуб по фантастика реши да си направи експеримент. (Заради който си го отнесе, но това е друга тема.) Събраха колкото успяха филми на ужасите, и започнаха да ги въртят в импровизираната си видеотека на хлапаците от клуба, от сутрин до вечер. Всеки член на клуба можеше да дойде когато иска, и да гледа колкото иска… Отначало беше като наркомания, всички целодневно висяха там и попиваха екрана. Само след две седмици обаче наличният репертоар им писна. Бяха намерени още филми, но и те изтраяха само две седмици.

След този месец повечето от клубните членове не се вълнуваха твърде от филми на ужасите. Когато разбрах за експеримента, си помислих, че сигурно са “преяли” с тях, и са се отвратили, или пък че са ги научили наизуст, и са им станали скучни. (Тогава ужасите се отличаваха с още по-малко разнообразие отсега.) Истината се оказа различна.

Бяха запълнили в себе си дупката на любопитството, и бяха започнали да оценяват филмите като филми. И се беше оказало, че повечето от тях, точно както и повечето филми по принцип, не са кой знае какво. Гледането на филми заради ужасиите в тях, на ден сигурно по колкото преди това са гледали общо през живота си, малко по малко беше изработило на клубните тинейджъри представата и критериите за филм като художествено произведение. Една малка част най-елементарни продължаваха да търсят “по-якото”, но мнозинството беше надмогнало най-елементарната консумативност, беше започнало да оценява и подбира. Съотношението хора към добитъци беше започнало да се обръща – вече хората бяха многото, а добитъците малкото.

Какъв процент от тези хлапета щяха, при подходящи условия, да започнат и да творят, всеки както и колкото умее? Да се трудят, дори ако не им се плаща за това, заради удоволствието от създаването? Не зная. Вероятно животът щеше да нарита някои от тях обратно в обора. Но искрата тогава беше запалена. Повечето с удоволствие обсъждаха нещата, проявяваха интерес и даваха идеи. Първоначално за ефектите. После и за сюжетните закачки, постановки и ходове. За типажите на героите. После преминаха към анализ и на филми извън този жанр… Ако увличането беше продължило, щяха да извървят и останалото от пътя. Изразът “когато сме най-зле, ей така да сме” за тях вече нямаше да значи “мач, ракийка и салатка”, или друг вид 100% консумация. Вече започваха да дават, макар и все още само като неодялан мисловен продукт. Не просто дървени мнения на принципа “мога ли аз да те надспоря”, а сътрудничещи си идеи.

… Така че може би старите майстори са имали и това предвид. Не са били глупави хора. По тяхно време е било казано, че красотата ще спаси света. Може би защото е средството добитъците да се превърнат в хора по свой избор и желание… И са я творели, в какъвто вид ще привлече и идиотите.

А може би и ще поддържа да гори пламъка вътре в тях самите, техния собствен дух, дори ако са паднали духом до идиотизъм. Защото и това се случва. И когато се случи, е нужно да има как да се вдигнеш отново.

И може би възвишеното и поетично обяснение за значимостта на женската красота всъщност е вярно. Не само на физическата, въпреки че и тя е важна. И на топлината, човечността, благостта, добротата, грижата. (Тях ги има и в мъжете, но в жените са някак истински на мястото си.)

(Няма ли кой да си направи прост психологически експеримент? Да накара група мъже (а защо не и група жени) да оценят външността на еднакво красиво момиче, примерно едно и също, което в единия случай се държи като много свестен и истински човек, а в другия – като празноглава лошотия. Сигурен съм, поне за мъжете, че разликата в характера ще даде смайващо голяма разлика в оценката на външността…)

От блога на Случайна… 🙂

Мислещият тиранин, по мнението на Ветинари, беше изправен пред много по-трудна задача, отколкото управникът, издигнат от някаква идиотска система тип “гласувай си сам богатство”, като например демокрацията. Вторият винаги може да каже на хората, че грешката си е тяхна.

(Тери Пратчет, “Going Postal” – мой превод)

Ако Бойко Борисов може да се определи с една дума, тя е “популист”.

Популизмът често е обругаван като едва ли не баща и майка на всички злини в политиката. Но истината е, че популизмът е правене (или казване) на неща, които хората харесват. А хората често са глупави и късогледи в това, което харесват, но не винаги и не за всичко. Случайно ли най-горещите заклеймители на популизма са хора, които харесват това, което повечето хора не харесват – или техни говорители?

Популизмът е добър или лош в зависимост не от политика-популист, а от зрелостта на електората. Ако хората харесват неща, които работят в тяхна полза, особено ако вземат предвид и по-дългосрочния план, то популизмът е изключително полезен и ценен. Лош е, когато царува сред незрял, късоглед и плиткоумен народ.

И тук е интересното. Българският народ е до немай-къде незрял, късоглед и плиткоумен в куп отношения. В куп други обаче е чудесен, зрял и мъдър – просто да не повярваш, че това е същият народ. Незрял, късоглед и плиткоумен е в нещата, които касаят общото. Но където се засяга личното на отделния българин, той е много по-зрял и мъдър от много други народи. (Добре де, не е кой знае колко зрял и мъдър – просто повечето други народи са още по-глупави. Така става ли?)

Оттук и простата формула – в България, когато популизмът касае общото, той обикновено не е полезен, но когато касае личното на хората, доста често е полезен. Изключения, и особено изкусни лъжи има винаги, но тенденцията е тази.

Истински интересното става, когато тази тенденция се съчетае с политик, чиято опора е популизмът. Ако той захвърли интересите на електората си и подгони личните си, а ла Негово Държавничество Симеон Втори, опората си тръгва, и той остава извън парламента – кранчето секва. (Първия път – по-бавно. Следващите – сигурно доста по-бързо.) Много по-мъдро би било да угажда непрекъснато на електората си – така ще седи на власт мандат след мандат, и дори да бърка в казана по-малко, ще извади в крайна сметка много повече. (Както като име и слава, така и като чисто материална полза.)

Досега в България почти всички управляващи са били твърде близо до чистото вредителство и паразитиране. Затова и един популист, ако не е особено злокачествен, или политическо бушонче на пак същите паразити, е сериозен напредък. Ако ББ се окаже извън тези категории, нищо чудно да видим доста по-прилично управление от досегашното.

Интересен е погледът върху някои първи стъпки на популиста. Към момента почти половината парламент е негов, и политическата му партия се състои от него. (Плюс произволни други безличия, за пълнеж.) Така че ръцете му са развързани – може да прави почти каквото си поиска. Често му се подиграваме на тема “силният човек”, но на практика в момента той е точно това. Реди правителство и пише какъвто правилник на парламента реши. Какво ще прави по-нататък още не е ясно, ще видим – но да видим как започва.

Парламентът към момента бива стегнат като гвардейско поделение. Наказания за отсъствия свръх минимума. Инструктажи (и обещания за технически мерки) срещу гласуването с чужди карти. Забрани за преминаване на депутати от една група в друга (Това е колкото популизъм, толкова и “затягане на редиците”, но нищо, разбираемо е. 🙂 )

(Допълнение: Обсъжда се въвеждане на гласуване в парламента чрез отпечатъка на пръста, според публикация в Дневник, през блога на Бого Шопов. Коментарът ми е същият като Боговият…)

Което е най-интересно – и предложение да се възстанови прякото излъчване на заседанията на парламента. (И то вероятно не само от една камера, насочена така, че да показва единствено говорещия.) Познати журналисти са ми казвали, че досегашният парламент е било срамно да го гледаш – петнайсетина тулупи спят в залата, и като се каже “гласувайте”, вадят тестетата карти и почват да ги изреждат през апаратите… Ако заседанията се излъчват пряко, сигурно доста журналисти ще имат за хоби следенето дали някой депутат няма да гласува с две карти, и да го издънят по всички медии. Като минимум за проба ще си изпълнява ли Батман обещанията. А Батман или ще ги изпълнява, или електоралният му батмобил ще се превърне в тротинетка. И ще кара следващия мандат при Симеон, извън парламента.

Ако следи медиите и си взима бележки, разбира се. А засега май ги следи и си взима. В процеса на избор на министри се оказа, че около някои от скланяните имена смърди. Въпросните хора моментално си оттеглиха кандидатурите, “по свое решение и молба”. (Бяха постреснали и отблъснали и мен. Здравата се смях обаче, когато вече номинираната официално за министър Десислава Танева внезапно “реши” да си оттегли кандидатурата, пост фактум.) Доколкото знам какво представляват, никой от тези хора не би си оттеглил кандидатурата, ако не го грози като минимум счупен врат. Очевидно ББ е разбрал много ясно, че в неговото положение съпартийците му са много лесно заменими, но гласоподавателите му са безценни. И очевидно е показал, че няма намерение да се спира пред абсолютно нищо, за да вкара в пътя който рискува да му опетни имиджа.

(Понякога покрай сухото гори и суровото. Не разбирам защо трябваше Тодор Йосифов (Тошо Маниака) да излети от парламента, само защото е бил някога рапър. По тая логика Арнолд Шварценегер трябваше не за губернатор на Калифорния, а за чистач да не смеят да го вземат… Очевидно ББ си е взел имиджа много насериозно. Не му се сърдя за това – на негово място сигурно и аз щях да го взема насериозно. Когато избирателят е единственото, което ме крепи…)

В крайна сметка, обявеното към момента правителство не е кой знае колко лошо. Знам неприятни неща за почти половината от депутатите на ГЕРБ, и съм приятно изненадан, че в правителството няма нито един от известните ми като боклуци. (Отначало положението беше твърде различно.) За някои от имената вътре чувам доста добри неща, примерно за Симеон Дянков. Малкото, което съм видял или чел от тях, не ми прави лошо впечатление (за разлика примерно от юпитата на Симеон, които с първите си думи ме отвратиха). Разбира се, това не е гаранция за нищо. Но все пак, имаме нещо, което изглежда като добро начало. Пък по-нататък – ще видим. И ако гледаме внимателно и действаме решително, може да се получи и добро продължение.

Популистът е тип политик, почти липсващ у нас – политикът, който следи обществения си имидж и се грижи най-напред за него. Стандартният политик у нас е гьонсуратът, който е политическо бушонче на някой кукловод, граби като за последно и му пука единствено от кукловода му. Всъщност, ББ е точно същото, само че в ролята на кукловод са избирателите – а това е желаното положение при една демокрация. Няма гаранция, че положението ще се запази за в бъдеще, но към момента изглежда такова.

Оттам нататък, от грамотността и мъдростта на избирателите зависи какво ще заслужат като управление. Мъдро и с дългосрочен поглед, или залагащо на евтини краткосрочни изпълнения. Ако масовият избирател след всяко действие на Бойко показва ясно и недвусмислено, че одобрява нещата, които са в негова полза, и му пише на гърба грабежите и корупционните изпълнения, ще имаме каквото ни е нужно. Не го ли показваме… познайте кой всъщност ще е виновният, че ограбването ни продължава.

Също, от нас си зависи дали няма да изпуснем контрола върху ББ, и този контрол да иде в ръцете на старите кукловоди, този път чрез контролираните от тях медии. Към момента ББ се радва на нечуван медиен комфорт, не на последно място защото много журналисти разбират, че той е една от последните ни надежди. Ако обаче се опита да прекрати пладнешките грабежи, ще настъпи здраво интересите на кукловодите, и те ще дръпнат силно конците на медиите си. Журналистите сигурно ще се опитат да се съпротивляват; ако Бойко е умен, без колебание ще ги защити с цялата мощ на държавата. Истинската защита обаче има как да дойде единствено от нас. Искаме ли да си запазим контрола върху Бойко Борисов, трябва да противостоим на опитите на старата мафия да ни го отнеме, чрез контролираните от нея медии. Седим ли си в къщи на салатка, ракийка и “когато сме най-зле, ей така да сме”, много скоро ще усетим ръцете на мафията отново в джобовете си. Още по-решително отпреди, защото джобовете ни са по-празни, а мафията е по-лакома. И ще стигнем до “когато сме най-добре, така да сме”.

Ако ББ настъпи мафията твърде здраво, и тя види, че не може да му надвие, ще се опита да се спазари с него. Правила го е неведнъж, досега винаги успешно. Тук нещата вече зависят от славолюбието му и манията му за величие. Ако е по-нормален, вероятно ще приеме, и на следващите избори ще иде при Симеончо. Ако е луд от категорията на Иван Костов, ще откаже.

При този вариант има две възможности. При единия ще се опита да прави своя мафия, или пък няма да контролира с достатъчно твърда ръка хората си да не крадат – при този вариант ще иде на следващите избори при Костов. Ако обаче действа с твърда ръка, и търси име и слава повече от всичко, ще ги получи. Вероятно ще обере много негативи от кризата, но ако е позачистил осезаемо корупцията, нищо чудно в следващия парламент да има и две трети мнозинство. (Всички ще знаят, че той не е идеален – но ще знаят и че алтернативата най-вероятно ще е от сорта на Станишев, Симеон, Костов, Беров или Доган. Познайте кого ще предпочетат.)

Колкото и да е парадоксално, колкото по-луд, славо- и властоманиак е, толкова повече признание ще получи. И ще е заслужено. До такова дередже сме се докарали с търпение и лайнодушие – единствената ни надежда да е в лудите.

Заслужено. Търпеливите и лайнодушни народи не заслужават да съществуват. Тежка дума, но не винете мен за нея – казало я е мирозданието, със законите си. Така че да се лекуваме от излишно търпение и равнодушие, докато не е късно. Отсрочката е дадена – да не я изпускаме. Втора надали ще има.

Това е един от най-често задаваните ми въпроси на тема Линукс.

Много хора просто не вярват, че е възможно зад Линукс да не стои някоя огромна фирма. Повечето от тях са чували, че Линукс е нещо свястно (ако и да мислят, че е нещо прекалено сложно за тях). Но идеята, че цяла операционна система (че и огромен набор приложения) може да се пишат просто от хората, които работят с тях, е свръх възможностите им за възприемане. Те са твърдо убедени, че не може нещо да е свястно, ако не е правено от голяма фирма с много пари.

Е, от днес имам силен аргумент, с който да ги убедя, че Линукс може да е свестен.

Погледнете кой е пуснал три нови драйвера за ядрото. 🙂

– Господине, може ли да ми помогнете с двайсет стотинки? Господ да ви поживи…

Младежът не е опърпан, и не прилича на типичен просяк. Нито пък на болен или инвалид. На много места из София човек може да срещне такива да се въртят около някой магазин, и да молят минувачите за помощ.

Обикновено ги подминавам, без да им обърна внимание. Този път обаче се запитах – прав ли съм? Не зная какво му е. Може пък наистина да е закъсал. Бедата не винаги личи по външния вид – как да разбереш ситуацията?…

– Искаш ли един лев?

– Разбира се, господине! Господ здраве да ви дава!

– Измети тротоара оттук до другата пресечка. Двайсетина минути работа е. – Смятам бързо на ум – ако работи така от сутрин до вечер, би правел около шестотин лева месечно. Чисти. Ако работи по осем часа на ден, и в събота и неделя почива. – Ей сега ще ти купя една метла от магазина. Имам да пазарувам, при тази опашка след двайсет минути тамън ще съм приключил, и ще ти дам парите.

– Ама аз такова, господине, не умея да мета…

– Не се безпокой, то не е трудно. И аз до едно време не умеех, пък като ме подгони нуждата, се научих.
Идваш ли?

Момъкът ме преценява за момент, и на лицето му е ясно изписано – метлата е твърде евтина, и да избяга с нея, вместо да мете, няма да й вземе много пари. След това се обръща и започва да оглежда другите минувачи.

– Какво става, не искаш ли да изкараш пари? – подмятам аз иронично, и кипя отвътре. Мразя хора, които паразитират върху добротата на околните. Защото по този начин я унищожават.

Той ме следи с ъгълчето на окото си секунда-две. Видял, че няма да се разкарам, внезапно се завърта към мен. От нещастния младеж няма и помен – превърнал се е в опитен уличен бияч със свити юмруци:

– Разкарай се оттук, че ако ти светна един!

Без да помръдна, го поглеждам право в очите и тръсвам лекичко ръце, за да ги разхлабя, за бързина на реакцията. Налети ли ми, с удоволствие ще му счупя нещо. А ако е успял да ме закачи дори малко, ще го завлека в някой заден двор, и какво му се пише, не е за описване…

Няколко секунди се гледаме. Оня почва да осъзнава, че вместо стреснат и уплашен съм ядосан. И че освен това съм към два метра, и че надали ще ми е проблем да го вдигна и бухна в земята с една ръка. За това време, и да успее да ме удари два-три пъти, няма да ги усетя при разликата във физиката ни, а оръжие очевидно няма. Измърморва нещо, и се лепва към току-що излязла от магазина жена с тежки торби:

– Госпожо, можете ли да ми помогнете с двайсет стотинки?…

Предложил ми е задчелюстния си нервен възел като на тепсия – един дори не особено силен удар, и ще лежи до вечерта, а остатъчни болки ще има поне три-четири години… Сдържам се. Гнус ме е. Повече, отколкото от червеи, хлебарки или каквото щете. Бил съм на упражнения по патоанатомия на аутопсия на разложен труп – смърдеше така, че ми течаха сълзи, но даже тогава не ме беше толкова гнус като сега. Знам, че не бива такъв отпадък да бъде оставен да паразитира и изсмуква състраданието и човечността на хората. Но не мога да се насиля да го докосна. Повръща ми се от мисълта, че ще мина близо до него…

Влизам в магазина. Докато подбирам покупките, момче от персонала оставя до мен две каси замразено месо, избърсва си потта и се изправя да поеме въздух, преди да почне да ги реди. Заплатата му, погледнато почасово, нищо чудно да е половината на това, което бях предложил на боклука отвън. А се бъхти като хамалин от сутрин до вечер за нея.

– Често ли се мотаят такива просяци около магазина?

Момъкът гледа секунда-две навън, докато разбере кого имам предвид.

– Ми… Май често. Почти всеки ден го виждам.

– Магазинът ви е хубав, а заради такива отпред ми се отщява да идвам да пазарувам от него.

Момчето въздъхва.

– Не само на вас, господине. Днес сутринта една жена питаше касиерките не могат ли да го разкарат, бил ужасно досаден. Ама той само пред вас е мазен и хилав, иначе е побойник. Не ни се сърдете, просто не ни се иска да пострадаме…

– Разбирам ви напълно. Между другото, веригата ви магазини не е малка. Нямате ли звено за охрана? Този човек ви проваля продажби, все едно краде от магазина…

Не довършвам – няма смисъл. Очите на момъка са направо светнали. Кимвам му усмихнато и се насочвам към касите.

В известен смисъл, типът отвън наистина има нужда от помощ. Ако изяде един здрав бой, и това го отучи да проси, може да иде да работи и да стане от него с времето човек. Тръгне ли така, сигурно само след година-две вече ще е благодарен на натупалите го. Ще си е изработил представата как работещ човек гледа просяците, и ще разбира от каква помийна яма го е изритала охраната.

Не можах да му помогна лично. Ако ми беше налетял на бой, направо се ужасявам как сигурно щях да го подредя, преди да се овладея. Хем ми е гузно, че не го поступах, хем съм щастлив – лесно можех да прекаля в онзи момент.

Чудя се, дали погнусата ми не беше някакъв предпазен механизъм? Нещо, което да опази както мен от неприятности, така и него от жестоко осакатяване? (Човешките инстинкти и култура са пълни с елементи, които ни пречат да вредим на околните. Без тях не бихме могли да бъдем социални.)

Или може би да опази мен от нещо, заради което после ще се срамувам и гнуся от себе си? Ако е така, добре, че го има. Този свят е пълен с подобни боклуци – ако не се науча да се владея в такива моменти, по-добре да не се меся. Ако убия някого, вместо да му помогна да се оправи, няма да си го простя. Дори ако ми дадат после орден, вместо да ме съдят.

Едно е хубавото – за това мога да си помогна сам. 🙂

Бат Бойко взе мандата. Да видим какво ще направи.

До момента за министри бяха скланяни един огромен куп ГЕРБ-аджии, доста от тях, меко казано, не съвсем читави. (Да не кажа, че да ти се дощат познатите физиономии пред тях.) За щастие, от до момента потвърдените трима няма някой, който да ми е известен като особено скандален. (Не че знам всичко за тях. Нито пък че няма останали кресла за заемане от боклуци. Но поне досега назованите са по-читави от средното за скланяните.)

Тактиката на ББ е интересна. Трима министри определи още преди приемането на мандата и започването на преговорите – “за тези министерства преговори няма да има, те са мои, точка”. МВР – ясно, ключова позиция. Финансите – също. Културата – не толкова, но пък за нея човекът е ключов: Вежди Рашидов е първият реверанс на ББ към българските турци. А това може да означава, че Борисов има информация за възможни предстоящи ядове с тях, и взема превантивни мерки. (Или пък че просто така му се е прищяло.)

Защо МВР е ключова позиция? Би трябвало да е глупав въпрос, но не е. Много от разните служби, включително от тези с “активните мероприятия”, не са под шапката на МВР – на подчинение са или на президента (разузнаване), или основно на парламента (ДАНС). МВР е един от основните инструменти за политическа власт с мръсни средства, и единственият достъпен от позицията на ББ. А скланяният за МВР-шеф Цветан Цветанов е верен подчинен на ББ още от главното му секретарство там. Вероятно най-верният му подчинен изобщо. И сега Бат Бойко рискува шефството над парламентарната си група (той самият не е депутат, така че не може да я контролира пряко), за да хване истински добре МВР. Показателно.

За да се бори срещу корупцията ли е толкова нужна на ББ здрава ръка в МВР, или за да завладява политиката? Ако второто не го интересува, трябва да е глупак. А мисля, че е тъп, но хитър. А ако първото не го интересува, ГЕРБ ще е следващото НДСВ. Така че предполагам, че ще наблегне на второто, но отвреме навреме ще се занимава и с първото. Горе-долу като кметуването му в София – много приказки, малко работа (но все пак като че ли малко повече от предшествениците му). Пък да видим. Сега поне ще му е трудно да се оправдава с пречки от политическите противници.

Финансите са ясни. Който държи парите, държи властта. Парата купува и продава коалиции, вярности, гласоподаватели и какво ли не още. Нямам представа доколко Симеон Дянков е верен на ББ, и дали е крадлив, или не. За да е посочен за поста още преди преговорите, очевидно на неговата вярност се разчита много. Дали ще я оправдае – предполагам, че да. Дали обаче ще е и добър финансист, и не прекалено крадлив – ще видим.

Вежди Рашидов и културата – вече казах, жест към българските турци. Много от тях вероятно ще се гордеят. Само че и на тях, и на другите ще им е по-важно да ядат, а това основно го дава Министерството на земеделието (най-вече чрез изкупуването на тютюна). Вежди Рашидов се надявам да е талантлив културен министър – останал съм с впечатлението, че е мъжкар. Ако не греша, имаме шансове да върши добра работа.

Но за земеделското министерство и изкупуването на тютюна – тук вече ще видим. Стане ли то образцово и без Доган, на следващите избори нищо чудно ДПС да слезе под 10% (при сходна активност). При мръсна игра може и доста повече да слезе (напр. земеделски министър или зам-министър, за предпочитане турчин, който да не се гнуси от Догановите номера). Но колкото и да падне, все ще е от полза. Не “за да се махне мръсния турчин от политиката”, а за да си поемат и българските турци въздух, и да осъзнаят още веднъж, че всички сме в един казан, и няма смисъл да се делим.

Част от интересното се случва обаче в парламента. Шеф на парламентарната група на ГЕРБ май все още няма окончателно утвърден, а този пост ще е от ключово значение за ББ. Ако съдя по опит от минали избори, в подобни набързо създадени партии обикновено се намират по предостатъчно мафиотско-ченгеджийски “подводници”, които при настъпване на интересите на мафията се опълчват срещу групата си, и почват да гласуват с БСП и ДПС. Твърди се, че ББ е заставил всички кандидат-депутати да подпишат преди да влязат в листите документ, че бъде ли им поискана оставката, ще я подадат моментално и без хък-мък. Който документ след изборите има юридическата стойност на тоалетна хартия. Чувал съм обаче, че тоалетната хартия има много висока стойност в момента, в който се окажеш очи в очи с бухалки… За да я проима обаче стойността, трябва някой, дето да не се колебае нито за миг да извади бухалките, и най-вече да е желязно верен на ББ. Не знам дали той има такъв човек в парламента, освен Цветан Цветанов.

Интересни са и други моменти. Най-вече твърдият инструктаж към депутатите на ГЕРБ да не гласуват с чужди карти, и задължително да присъстват на заседанията. (И заканите тежките глоби за отсъствия да бъдат вкарани в правилника на парламента, и да важат за всички депутати.) И набиването в главите им да не забравят, че седят там по поръка на избирателите си.

Да си призная, мисля, че това е чист популизъм. Но въпреки това го смятам за много полезно. Депутатът се разгащва и самозабравя именно когато му бъдат отпуснати юздите в обичайния му ежедневен живот. Така че смятам стегнатата парламентарна дисциплина за едно полезно средство депутатите да се сещат, че са не дерибеи на почивка, а служители на работа. Само то надали ще е достатъчно, но все е от полза.

Обратното също важи: за мафиотите и кукловодите в България е важно депутатите да се смятат за дерибеи на почивка. Тогава са по-податливи на корупция или фини заплахи, и по-безхаберни към държавата. Така че един чудесен, сигурен и надежден белег накъде вървят нещата, и с каква скорост, е дали въпросната парламентарна дисциплина ще бъде въведена, и доколко ще бъде спазвана, и за колко дълго. Ако след месец, два или три залата пак почне да остава полупразна, и особено ако гласуванията при това пак показват по 200 и повече гласа, значи е време да търсим следващия спасител. (За разумна преценка и прочее… не знам ще дозреем ли някога. На изборите имаше някакви зачатъчни признаци, но да видим.)

Друг косвен белег за преценка каква свиня ще излезе от новото прасенце е откритостта на властта, която ще установи. Доколко например камерите в Народното събрание ще могат да го показват свободно – дали няма да бъде възприет починът “Пирински” да има само една камера, фиксирана така, че да не се вижда колко души има в залата, и ако някой журналист посмее да снима празните кресла, да му бъде отнемана акредитацията. Дали Министерският съвет ще дава редовни брифинги и отчети, и най-вече как ще се отнася към неудобните въпроси. Сигурно има и още други белези за преценка.

Накратко – назначихме си нови мениджъри във фирмата, на която сме собственици. Сега е време да ги контролираме зорко, както е редно с всеки нов кадър, още повече управленски. И ако се окажат крадливи и безпардонни, е редно да вземаме решителни и категорични мерки – иначе ще бъдем крадени както досега, а може би и повече. Едно от малкото неща, които не мога да отрека на ББ е, че ако се размиришеше твърде много около някой негов подчинен, го разкарваше. Време е при първия признак на крадливост да пробваме дали не е било предизборно замазване на очи.

Останалото… ще го видим.