Grigor Gatchev - A Weblog

Не мога да се удържа да не споделя ето тази статия. Рядко съм чел толкова смислен, умен и безпристрастен анализ на темата.

Наистина, Линукс не пробива не защото е по-лош, или заради световната майкрософтска конспирация. Не пробива, защото в представите на повечето хора Уиндоус (а и всичкият останал софтуер) е безплатен – не е сериозен проблем да го откраднеш. Ако за всекиго Уиндоус беше така платен, както е физически компютърът, Линукс щеше да държи поне 70% от потребителската база.

Интересният извод оттук е, че Майкрософт нямат изгода Уиндоус да бъде истински защитен срещу пиратстване. Което и се потвърждава от реалността. Вярва ли някой наоколо сериозно, че фирма с 50 милиарда в джоба и един от най-добрите програмистки екипи на света, ако не и най-добрият, иска, но обективно не може да защити продукта си от кражби? Да, бе. А хлябът расте по дърветата.

По-скоро бих предполагал, че Уиндоус ще става по-лесен или по-труден за крадене в точна пропорция с увеличаването или намаляването на влиянието на Линукс (или другата конкуренция, доколкото я има). Естествено, винаги за това ще са виновни зли кракери, които Майкрософт ще се скъсва да преследва, и някак си все няма да успява да хване, въпреки всичките си милиарди… Ще ме прощават, ама съм изчел достатъчно лоша фантастика, в която един супергерой изпребива цели империи. Не съм съгласен да ми я пробутват не просто за добра, а направо за реалност. Не съм чак толкова луд, че да го повярвам.

И тук стигаме до парадокса – борбата за дялово влияние между Линукс и Уиндоус всъщост, поне на този етап, се оказва борба между поддръжниците на легалния софтуер (в случая Линукс), и поддръжниците на пиратстването (в случая Уиндоус). Звучи абсолютно парадоксално, и малко обидно за поддръжниците на Уиндоус. Признавам, те не са виновни за това положение, и между тях има немалко, които доброволно и съвестно са платили солената му за българи цена. Това обаче не променя факта – влиянието на Уиндоус се държи на факта, че той може да бъде лесно пиратстван, и Майкрософт знаят това, и съобразяват политиката си с него. Просто съдбата е раздала картите така.

Това е и отговорът завинаги ли Уиндоус ще е достъпен за крадене. Имам познати, които ме “успокояват”: “Не се кахъри, винаги ще се намира кой да му пробие защитите”. Мисля, че ако алтернативите на Уиндоус загинат, тези мои познати бързо ще останат неприятно изненадани.

Вярно е и другото – че краденето на Уиндоус, Офис и т.н. лишава Майкрософт (а и други софтуерни компании) от пари, на фона на които дори сегашните им печалби са смешни. Като се има предвид, че вероятно над 70% от копията на комерсиален софтуер, работещи по света, са крадени, представете си размера на сумите… Е, сега вече знаете между Бил Гейтс и колко пари е застанал Линукс. Как мислите, има ли въобще нещо (освен може би пълното унищожение на човешкия род), пред което един истински бизнесмен да би се спрял, когато става дума за толкова пари? И най-вече за толкова власт – защото контролът върху компютрите дава страховита власт.

И тук съдбата е раздала лошо картите. Единственият начин въпросният истински бизнесмен да получи въпросните пари е да отнеме избора на потребителите. Да ги зароби, без да се спира пред никакви средства. На Майкрософт в този филм е връчена ролята на злия властелин – или ще я играят от сърце и душа, или трябва да слязат от сцената. Просто нямат друг избор.

Не вярвам това да харесва на поддръжниците на Уиндоус, но така са се сложили нещата, и нито те, нито аз можем да направим нещо, за да ги променим. Възможно е Бил Гейтс да е много либерален и свестен човек, но няма избор. Нищо лично, просто бизнес… Неговият – да ни зароби. Нашият – да му попречим. Което става, като окажем подкрепата си на Линукс – като го използваме.

http://www.diogenes.bg/temp/bbb/

Линкът е забавен в границите на средностатистическото. По-забавна обаче ми се вижда идеята в заглавието.

Ако го публикуваме достатъчно често по блогове и сайтове, Гугъл рейтинга му ще го изведе на първо място, преди всички други намирания на “Бойко Борисов”. Според мен ще е една добра шега със софийския градоначалник и кандидат министър-председател.

(И една мъничка обичка на ухото – да знае, че Интернет дал, Интернет взел, а който е срещу Интернет, бързо става взел-дал.)

(Продължава от предишен запис.)

9. Медийна подкрепа

В България медиите са под контрола както на държавната машина (чрез лицензния режим, управляван от Медийния съвет, назначаван по политическа линия), така и на богати мафиоти (чрез връзките им с големите рекламодатели и рекламни агенции, или пряко със собствениците на медиите). Отделно от това, някои медии могат да са настроени срещу блогерите (напр. ако смятат блогерите и блоговете за конкуренция, или блогерите са им вадили кирливи ризи). Затова е твърде вероятно при полицейски произвол срещу блогери доста медии да са на страната на извършилите произвола. Почти винаги обаче някои ще подкрепят блогерите.

Сред медиите, които вероятно биха подкрепили блогери при произвол срещу тях, са:

– традиционно “неказионни” медии, с екипи от истински журналисти.
– медии, които са в стадий на “пробиване” на пазара, и търсят прикритата новина
– медии, които са в остра конкуренция с “казионни” медии
– медии, които имат сериозен гръб в чужбина (чужди радиостанции и телевизии, и др.)
– медии, които са под влияние на играчи в конфликт или конкуренция с извършителите на произвола

Най-първата от нужните стъпки е да се знае предварително кои медии биха подкрепили блогери при произвол срещу тях – тоест, блогществото превантивно да има списък на подкрепящите го медии. Добре е списъкът да е колкото се може по-дълъг, тъй като в реални ситуации сериозен държавен и/или мафиотски натиск може да попречи на някои медии да окажат подкрепата си.

Установяването на връзка с медиите е една от първите стъпки, които блогерът трябва да предприеме при произвол срещу него. На журналистите се представя цялата събрана информация за произвола, документална или устна, и им се дава максимално добра възможност да направят интересен и привличащ публиката репортаж – това е, което те търсят.

На всички стъпки, които блогерът предприема по-нататък – като се почне с явяване на привиквания от полицията, и се стигне до завеждане на дела, и заседанията по тези дела – се канят журналисти от медиите, които биха оказали подкрепа. Поканата се отправя поименно, персонално, с точно място и час. Ако е възможно, се предпочитат напористи журналисти, които ще направят всичко възможно, за да отразят новината колкото се може по-пълно.

Ако е необходимо, стъпките, които предприема блогерът, се организират така, че да са максимално привлекателни за журналистите – например с него отиват още хора, които да проведат мирен протест, и т.н. Всякакви мероприятия, които биха придали на предприетите стъпки елемент на новина, новост, нещо забавно и привличащо вниманието, достойно за вниманието на зрителите (и оттам на журналистите) трябва да се използват.

Сроден ход е непрекъснатото и богато отразяване на случката от всички блогове наоколо. Освен че блогществото само по себе си е медия, това превръща случката в новина, и привлича медиите, които не искат да пропуснат отразяването й. Невключването на медии, които искат да прикрият произвола, е добре да се отразява широко в блоговете, за да може максимален брой хора да разберат, че тези медии са цензурирани, и не им дават реална картина на случващото се: трябва да се дават алтернативни (максимално сродни като профил) медии, които обаче го отразяват. Също, масовото изразяване на подкрепа към блогера улеснява журналистите, които го подкрепят, и затруднява тези, които играят на страната на противниците му.

Коментарната част, която добавят журналистите, е може би най-важната. Прави се каквото е възможно журналистите да отразят пряко и коментират откровено колкото се може повече от произвола, упражнен към блогера. Важно е масовият българин да разбере, че този произвол е насочен пряко към друг, но косвено към него, и е реално да бъде и пряко насочен към него, дори ако не даде изричен повод – просто ако някой проима интерес, на който той да се окаже на пътя.

Това е една от ситуациите, в която се познава колко струва наистина един журналист, и доколко на него може да се разчита. Затова е добре да се следи отношението и реалния принос на всеки журналист при нея, и да се правят съответните изводи за него – както за в случай на други произволи, така и извън тези случаи. Може да е добра идея блогществото да си направи “бял списък” и “черен списък” на журналисти.

10. Не-медийна подкрепа

Подкрепата от съмишленици може да бъде ценна както косвено (подсилва и привлича медийната), така и пряко – морална и материална поддръжка, подсигуряване на юридическа защита и свидетели за случващото се, протести, демонстрации, и най-вече открито заемане на позиция в подкрепа на блогера. Тук влиза и отразяването на произвола от колкото се може повече блогове.

Полезно е тези случаи да се използват за политически натиск (ако произволът се извършва под политически чадър). Съставяне на списъци на политиците, които застават зад произвола, публикуването им, и публичното им обявяване за неподходящи за доверие при избори (заедно с политическите сили, които ги включват или ще ги включват при изборите), е добър инструмент. (Задължително е да се действа по време на избори – да се следи къде са тези политици, и масово да се публикува: “Няма да гласувам за еди-кои си, защото еди-кой си, който направи тази и тази свинщина, е в тяхната листа”. Иначе натискът е само на думи, и е безрезултатен.)

Друго средство е опитът за икономически натиск срещу икономически играчи, които са обслужвани от този произвол, или пък застават зад него. В зависимост от икономическите им интереси, натискът може да приема най-различни форми – бойкотиране на стоки, популяризиране на конкуренцията им, разкриване на техни незаконни действия от всякакъв характер, и т.н. Този натиск се връзва добре с търсенето на подкрепа от икономически играчи с противоположни интереси.

Важна е подкрепата от близки до съответната кауза организации. Организациите често имат сериозни ресурси, връзки, юридическа база и т.н., и могат да се справят със задачи, които не са по силите на обикновен кръг привърженици. Също, те понякога имат богати и влиятелни клонове в чужбина, които могат да окажат силен натиск в полза на блогера.

Добре е да се търси подкрепата на икономически и други играчи, чиито интереси са срещу извършителите на произвола: подходящата и пълна информация за него им дава козове в тяхната игра срещу извършителите му. (Тук има и уговорки: ако на играчите “не им е чиста работата”, или се ползват с лошо име, може да е по-добре съдействието им да не бъде търсено, а понякога и да бъде отказвано, дори ако бъде предложено.) Ако е необходимо, може да се организира разяснителна кампания (публична или при затворени врати), която да покаже на тези играчи изгодата им да подкрепят случая.

Най-сетне, може да се търси косвено засягане чрез случката на икономическите интереси на големи и силни играчи. Ако например информацията за полицейски произвол стигне до хора в ЕС, заинтересовани да отклонят еврофондово финансиране от България към други страни и проекти, и ако се подсигури нещата да не могат да бъдат прикрити и устите – запушени, е напълно реално върхушката на политическото статукво (която е свързана с тези пари) да предпочете да окаже натиск върху извършителите на произвола. Натискът върху тях ще бъде минималният възможен, затова е важно да се иска много, и да се иска решително и непоколебимо – да се престава с вдигането на шум единствено когато поръчителите и извършителите на произвола пострадат така, че да не им стиска да го повтарят.

(Продължава в следващ запис.)

… под името “N неща, които не знаеш за мен”.

Този път няма да прехвърлям топката на никого. Но пък ще я приема. Както писах в предишния запис, истински силните нямат страх да разкрият истината за себе си. (Правя го не затова, а защото е вярно и обратното – това да не криеш истината за себе си тихичко и неусетно те прави силен, по най-истинския начин. Отвътре.)

Този път N = 8, а топката дойде от Енея. С обвинението, че не се забавлявам достатъчно. Ами как да се забавлявам достатъчно, като денонощието е само 24 часа? 🙂

1. Обожавам да карам кола – но мразя да карам бързо, особено извън града. Любимата ми скорост е 75 км/ч, за да се любувам на пейзажа наоколо. Нямам нищо против стигането на целите, но защо да изпускам заради тях удоволствието от пътуването?

2. Възхищавам се на огромните мъжаги. Спомен от времето, когато бях най-хилавият в класа. Сега единици измежду връстниците ми могат да ми се опрат по сила и издръжливост, но детското възхищение си остава.

3. Нямам късмет с програмирането. Тъкмо науча някой език що-годе добре, и се налага да почна да програмирам на друг. Минал съм през поне 10; най-ранните вече съм почнал да ги позабравям. (От поне още два пъти по толкова съм позакачил това-онова.)

4. Доста рядко ям месо. Жал ми е за животните. (И за растенията, ама все пак трябва да се съществува.) Сигурно съм лицемер – не съм пълен вегетарианец, защото обожавам месо. Ако имаше как да се получава изкуствено месо, вкусно като истинското, трудно щях да сядам на трапезата без мръвка.

5. Нещо напоследък съм се повредил на тема млади жени. Не си падам по жени по-малко, но под 25, понякога дори 30-годишните, ми изглеждат като дечица. Тя на 25-6-7, с две-три деца, а аз като я гледам, ми хрумва единствено да я водя за ръчичка на училище… Смях в залата.

6. Мечтая си за къща американски тип. С голям двор. (До 16-годишен съм расъл в къщичка с двор, и страшно ми липсва.) Ама ако някой очаква да си подстригвам ливадата, е сбъркал – не знам дали в двора ще има насадени домати и чушки, или гора елфически тип, ама няма да е американска ливада. Навява ми асоциации с други късо подрязани американски неща.

7. Поне девет десети от идеите за разкази, които ми хрумват, ги забравям до 15 минути. И въпреки това на компютъра ми има започнати един куп. Искам да живея толкова дълго, че да успея да напиша всички неща, които са ми хрумнали като идеи. Може да се наложи да удължават лиценза на Вселената заради мен.

8. Същото е с идеите за всичко друго. Страшно съм любопитен дали връщането под хипноза в минал живот не е скрита форма на психофизиологична декапсулация. (И за куп други неща около хипнозата, ама не останаха достатъчно луди, че да си направим експериментаторска група.) Дали положението колко информация се съдържа в едно послание не е всъщност старият спор между материализъм и идеализъм. И… Стига толкова. Защо да изброявам, като никога няма да ги смогна?

Ако някой друг иска да сподели 8 малко известни неща за себе си, да се чувства поканен. 🙂

Орм Ембар не е име за пред другите – то е истинското му име. Той не го крие, както другите хора и дракони. Най-могъщият от всички е – не се бои, че някой може да го победи. Нито пък лъже – няма нужда от това…

Урсула Легуин, “Най-далечният бряг”
(цитирано по откъслечни спомени)

Преди няколко дни се бях замислил какво става наоколо. Блогери, които са си позволили да разкажат истината, и да я подпишат с името си, биват привиквани и сплашвани в полицията. Полицията пък се държи с гражданите като с добичета. (Всъщност, доста малко полицаи го правят – но са като лъжицата катран в каца мед, отравят имиджа на стотици пъти повече свестни момчета с пагони.) И ако забележат, че някой документира постъпките им, побесняват… Какво е това?

Нарича се “обикновен руменпетковизъм”, и заедно с още много други примери, е отделна тема. Привлече вниманието ми друго – странното противоречие, или може би съвпадение. Нормално е ние, простите граждани, да се боим да си кажем имената, да не злоупотреби с тях престъпник – а полицаите гордо да оповестяват своите, за да дават пример за сила и увереност в правотата и властта на реда и закона… А става обратното. Ние, обикновените блогери, си пишем имената, със самочувствие и гордост. Онези “полицаи” пък бягат от светлината като хлебарки. И това сравнение повика в паметта ми цитата от “Най-далечният бряг”.

Някой би казал, че сме наивници и глупаци, и затова не се пазим. Пък въпросните полицаи са хитри и оправни, и си гледат интереса, за разлика от нас. И че те затова ще се опаричат, и ще си живеят кефа, пък ние ще гризем дървото, ще ни тормозят в полицията, ще изпускаме тлъстите далавери и сладките рушвети. И че като сме абдали и ахмаци, така ни се пада.

Само че няма да се сети да ни попита защо сме такива ахмаци Нали виждаме как се става овластен бабаит, защо не искаме и ние? Не е трудно… А и да се сети, надали ще посмее. Защото нещо вътре в него го спира, ако не е тъп, та вдлъбнат.

А вдлъбнати има. Има и “ахмаци и абдали”, които не разбират овластените бабаити, и не знаят какво е това вътре в тях, дето спира този въпрос. Пиша това заради тези неразбиращи.

Представете си какво е да си човек, който намира удоволствие в това да тормози и бие. Задължително беззащитни – изправи ли се срещу такъв истински мъж, онзи почва да размахва служебни карти и да плаши, ако това не помогне дава заден ход, а ако бъде притиснат в ъгъла, скимти и лиже подметки. Представете си какво е насилието над слаби да ти е такова удоволствие, че да те е накарало да си избереш професия заради него, а срещата със смели да те кара да се насираш. Колко осакатен, изкривен, малоценен трябва да си отвътре – и колко да те боли от това. С болка, от която нито власт и униформа могат да те скрият, нито има как да избягаш.

Примамливо ли е да си такъв? Бихте ли си го избрали пред това, което сте сега? Срещу колко власт бихте се съгласили? Къщи, коли, пари…? Помислете си – може пък да има толкова на света… Правилно. Няма. Да си такъв, дори на върха на щастието си – когато пребиваш някой по-слаб – е мизерия и отврат в сравнение с обикновеното ежедневие на продавач, или секретарка, или фермер.

Да си такъв е по-мъчително от това да си сакат – сред свестни хора сакатият се чувства здрав, а такъвият – смазан, унизен, разкрит като нищожество и отрепка. Дори ако свестните са добре настроени към него, и (може би най-много) ако искат да му помогнат. Проблемът му е не с тях, а със себе си. С усещането и знанието, че е разкапан и слаб. Затова и такъвият се бои от светлината и името си – за него те само разкриват истинската му същност.

Затова и не смеят да попитат защо не искаме да сме като тях. Знаят отговора. Може да са нагли, и да пробват да не би случайно ние да не го знаем, и номерът да минава. Затова написах този запис – да знаем отговора и ние, и ако изнаглеят, да можем да им го кажем. За да треперят от нас, понеже номерът няма да мине.

Затова и ние, които имаме позиции, и ги подкрепяме с имената си, плашим отрепките. Да, фукат се с властта си, и се опитват да ни излъжат, че са по-силни. Но покажем ли своята сила, подвиват опашки. Силата да не се уплашим и да не предадем позициите си, въпреки насилието и заплахите. Силата, която ни дават имената ни.

Оказва се, че ние, обикновените блогери, които не крием имената си, сме в позицията на най-силни в малкия ни местен свят. Тези, които могат да са пристрастни, но нямат нужда да лъжат. Парадокс? Може би. Мегаломания? Може би. Но защо тогава “богоизбраните” ни управници, и “юмрукът на държавата” треперят от нас? Не е ли защото знаят, че под мантията от закони и правила, в истинската реалност, ние сме по-силните? И защото останалите хора (включително огромното мнозинство от полицаите) също знаят това, и е въпрос само на време някой да извика: “Царят е гол!”?

Не сме имунизирани срещу страха. Който никога не се бои, се нарича глупак – смел се нарича който се бои, но е по-силен от страха си. Знаем, че униформени или цивилни бабаити могат да ни пребият, че лекета с власт могат да ни създават проблеми, ако ги настъпим… Но знаем и че имаме силата да се борим. И треперим, но не крием имената си. И ни е страх, но настъпваме и ще настъпваме лекетата с власт. И дойдат ли да ни пребият или плашат, ще стискаме зъби, за да прикрием потракването им, но няма да се предаваме.

От гола фукня ли? Не. От чувство за отговорност. След като си силният, след като си този, на когото хората вярват и разчитат, значи носиш отговорността пред тях. Да ги защитиш при нужда, да им кажеш истината сред лъжите, да не ги подведеш дори в тежък момент. Пътят от обикновен, незабележителен човек към силен и авторитетен е еднопосочен, връщане по него няма. Извървиш ли го, имаш два пътя – или към достойнството и паметта на хората, или към смрадта, и погнусата им. Изборът си е твой.

… Може би съм прав. Може би не. Нека всеки преценява за себе си.

А аз ще продължа да не си крия името. Това е моята сила.

Това направо ме уби:

Китайските власти забраниха на всички тибетски Буда да се прераждат без официално разрешение, съобщи АФП. Съгласно наредбата, която ще влезе в сила на 1 септември, всички Буда, които искат да докажат, че са преродени или искат да се преродят отново в Тибет, трябва да изпратят молба до китайските власти за одобрение.

(От блога на Богомил Шопов.)

Какво да очакваме по-нататък? Идват ми на ум няколко идеи:

Руската Дума е сериозно загрижена от състоянието на строежите в Далечния север, съобщи АФП. Много от тях са изгубили стабилност поради размекването на почвата, предизвикано от глобалното затопляне. Вчера Думата прие закон, съгласно който на затоплянето се забранява да влиза на руска територия, както и в руските териториални води. Пребиваващите в момента на руска територия затопляния са длъжни да напуснат страната в едноседмичен срок. В противен случай ще бъдат арестувани и депортирани. На опиталите се да влязат нелегално затопляния, както и на ненапусналите страната навреме, ще бъдат налагани финансови санкции, а при повторни случаи ги заплашват от пет до десет години затвор.

Държавният департамент на САЩ вчера е излязъл с официална декларация по повод твърденията на някои медии, че президентът Роналд Рейгън страдал от Алцхаймер. В декларацията се казва, че свидетели са удостоверили, че президентът е в отлично здраве и самочувствие, не изпитва никакви страдания, и не помни скоро да е имал каквито и да било проблеми. Припомняме, че преди три дни президентът Буш издаде заповед, с която срещу Алцхаймер е започнато разследване за антиамериканска дейност. Преди месец, пак със заповед на президента, Алцхаймер беше включен в списъка на терористите, и бяха обявени 2 милиона награда на всеки, който даде сведения, довели до залавянето му.

Севернокорейският лидер Ким Чжон Ил е обявил новата инициатива на великия корейски народ – да овладее Космоса. В тримесечен срок Корея предвижда да изведе в орбита пилотиран космически кораб, а в едногодишен – да построи обитаема космическа станция. Постоянният екипаж на станцията ще включва 17 1/3 космонавти, чиято основна задача ще бъде пропагандирането на идеята “чучхе” сред субектите на космическото пространство – първо на преминаващите микрометеорити, а впоследствие и на други небесни тела. За да спомогне за изпълнението на тази горда и национално отговорна задача, корейският парламент временно е отменил закона на Нютон за гравитацията.

Италианската агенция по печата предаде, че по време на предизборната си обиколка Силвио Берлускони днес се е срещнал с папа Бенедикт XVI. Говорител на г-н Берлускони е заявил: “Бяхме заявили среща с шефа на Ватикана, но той не пожела да уважи желанието ни. Наложи се да се задоволим с наместника му Бенедикт. Предадохме му официална нота да прекрати веднага възмутителното си отношение. Искаме от него да забрани на поданиците си да се обръщат към г-н Берлускони със “Сине мой”: той не е син, а баща на Италия. Също така, длъжен е веднага да освободи престола на г-н Берлускони, който е узурпирал незаконно. Кръста и пироните, както и онова нелепо украшение за глава може да си ги задържи, не ни трябват. И най-строго му забраняваме да възкръсва без предварително разрешение от паспортните служби – още повече пък в чужбина. Ако смята да създава нови планети и прочее, да не забравя, че те са по закон италианска територия, и да се съобразява с това.”

… Уффф… Хвана ме логореята. Много ми се иска да предположа какво ще стане и в България, но ще го оставя на вас.

В раздела за весели неща.

Приятно четене! 🙂

Извинявам се за отвратителното качество на снимката.

Без коментар. 🙂

(Последните дни изостанах здравата със събитията. Моля за извинение.)

За споразумението им: нищо ново. Мили родни усмивки от старите ленти. Очаквам всеки момент да прозвучи от някого известното на поколения българи бай Тошово “Ха-ха-ха!”…

Ей този коментар на Иван Бедров по въпроса ми хареса. Браво, Иване!

… Като се замисля, полицаите наистина заслужават някакво признание за труда си. Докато между тях обаче има такива, които заслужават съд и затвор, полицията ще се ползва със славата и авторитета на… милиция. Някогашната.

А за Съюза на писателите… Да предложа име за първия сборник в подкрепа на МВР? “Априлски сърца” е утвърдено име, с традиции в българската литература. Защо да не е “Априлски сърца – 2”? Или “Майски сърца”, примерно? Добре звучи. Веднага подсеща хората за какво става дума.

И още едно предложение имам. Дали да не помогнем на писателите? Тъй де, блогерството си е половин писателство. Да понапишем това-онова. Не само за онези, дето ритаха Чората, и онези, дето не си мръднаха пръста да спасят живота на битите шведо-иракчани. Безименният Катаджия отдавна се нуждае от паметник неръкотворен. Безименният Началник на Районно, и той – особено в раздела за борба с наркотиците, автоджамбазлъка, домашните обири… абе, където го погледнеш.

А бойците на тихия фронт, дето четат блоговете ни, пък направо поредици романи заслужават. Така и така ни четат, поне да се радват. Може дори да драснат някой коментар, да помагат за достоверността. Героизмът им заслужава да бъде запомнен и възпят. Стига сме ги карали да се занимават с глупости като наркодилърите, престъпността, корупцията, националните предателства на политиците ни, и други дреболии. Страшен вътрешен враг борят те, ама хората не го разбират. Дайте да ги възпеем, да отворим на хората очите!

(Продължение от предишния запис.)

7. Допълнително документиране

Задължително е юристът да изиска копия от всички документи, които биват представяни или показвани на блогера, или го касаят. Всякакви аргументи на сплашвачите против това трябва да бъдат отричани и оборвани: не трябва да се забравя, че те се представят за служители на закона, и го използват като прикритие, но всъщност работят за корупционни, противозаконни интереси. “Законът не го позволява” – “Законът никъде не го забранява. Ако разследването е тайно, значи с повикването тук сте нарушили тайната. А ако не е, няма причина да не представите копия.” “Ама вие ще ги сложите в Интернет” – “Естествено. Тези документи касаят блогера, и той има право да ги оповести. Ако те не са противозаконни, нищо лошо. Ако виждате нещо лошо, значи са противозаконни – моля, подпишете ето този документ” (подходящ документ, свидетели и т.н.

В случай, че сплашвачите продължавват да отказват, юристът изисква от тях да подпишат подходящ документ, и т.н. След това блогерът (или юристът от негово име) дава документите на свидетелите, които да ги прегледат внимателно, и да се опитат да ги запомнят. След това те трябва да си препишат съдържанието им. Ако сплашвачите се опитат да им попречат, юристът ги предупреждава, че нямат право на това, и цитира закона. Ако продължават да настояват, им се дава да подпишат подходящ документ, и т.н. и преписаното до момента се прибира. Ако се опитат да го конфискуват, юристът ги предупреждава, че пряко нарушават закона, и им предлага да подпишат подходящ документ. След като той бъде подписат (от тях или от свидетелите), свидетелите, юристът и блогерът трябва при първа възможност, далече от сплашвачите, да възпроизведат описаното в документите с максимална точност, и свидетелите да се подпишат за верността му, доколкото е постижима при препис по памет.

Ако на блогера се предложи за подписване някакъв протокол, той се третира като всеки друг документ – свидетелите го преглеждат заедно с блогера и юриста, и всички заедно се опитват да го запомнят колкото се може по-добре. След това юристът трябва да изиска еднозначно оригиналът на протокола (не копие, а оригиналът) да остане за блогера, независимо дали той ще го подпише, или не. Ако сплашвачите откажат, им се дава да подпишат подходящ протокол за отказа им, и т.н. В този случай блогерът задължително не подписва протокола, независимо от съдържанието му – възможно е после сплашвачите да лъжат публично какво е подписал. (Това се прави преди обявяването на преценката дали протоколът е подписваем съгласно предишните точки – тя се обявява само след ясно съгласие блогерът да запази оригинала от протокола; той се запазва дори ако блогерът откаже да го подпише, и това запазване се защитава от юриста.) Всякакви аргументи на сплашвачите следва да бъдат оборени от юриста, или просто той да откаже абсолютно категорично с мотива за защита на правата на клиента си.

8. Светлина, повече светлина!

Целта на сплашвачите, когато действат срещу блогър, е да го накарат да замълчи. Причината е, че публичността и обръщането на внимание към дадена тема са неизгодни за поръчителя, който стои зад тях – като правило корумпиран, често криминален тип. По точно същата причина публичността и обръщането на внимание към опита за сплашване е неизгодно за самите сплашвачи. Най-неизгодно за тях е идентифицирането им, и документирането на техните действия. Това ги натоварва с персоналната отговорност за вършеното; тъй като сплашванията се правят като правило като част от корупционни схеми, то е най-страшното за сплашвачите.

Начините, по които е полезно максималното оповестяване на тази информация, са много. Някои (далеч не всички) са:

– около неприятната за поръчителя тема се вдига още повече шум, отколкото ако си беше кротувал
– вижда се, че той е готов на корупция и нарушаване на закона, за да защити интересите си
– вижда се, че има връзки, основани на корупция, с органите на реда.
– става по-лесно поръчителят да бъде идентифициран, и срещу него да се вземат мерки
– идентифицират се изпълнителите, което помага на органите на реда да вземат мерки срещу корупцията в тях
– отговорността на сплашвачите става персонална, и това сдържа по-нататъшните им сплашвания.
– създава се база за публичен натиск срещу каузата на поръчителя
– създава се база за законов натиск срещу поръчителя от интереси, на които той пречи
– създава се база за натиск срещу органите на реда, и косвено срещу държавата, от силни интереси, които искат да я притиснат (и така се стимулира взимането на мерки срещу корупцията)

Изнасят се абсолютно всички данни за случилото се, и всички идентифициращи данни за сплашвачите (с изключение на защитените от закона – ЕГН, адрес, евентуално снимка или портрет; ако сплашвачите са нарушили сериозно правата на блогера, снимката или портретът се публикуват; може да се мисли за публикуване и на останалите данни). Абсолютно е недопустимо данни да се укриват с цел игри и натиск срещу сплашвачите: това е техният терен, те са най-силни точно на него. Слаби са под светлината на медиите.

Изнасянето на данните е особено важно, ако срещу изнеслите ги бъде оказан натиск да не го правят. Това е най-сигурният белег, че този начин на действие работи и постига резултати, и доказателство, че изнасянето трябва да се засили. Опитите за силово блокиране на изнасянето, евентуално с претенции, че то е противозаконно, следва да бъдат смятани за сигнал за обединяване на всички сили в изнасянето на информацията, и за засилването й далеч над каквото би било, ако няма силово блокиране. Правило номер едно е: най-сигурният начин да ти се случи с каквото те заплашват е да се огънеш, и да се предадеш! Ако само действаш още по-енергично, могат да те арестуват, но ще бъдат принудени да те пуснат твърде скоро, и твърде позорно. И този арест е най-ценният медал, който такава държава може да даде на свой гражданин.

Изнасянето на информацията не трябва да се ограничава само с представяне на голите факти. Задължително е те да бъдат подкрепени с анализи и мнения. Трябва да се набляга непрекъснато на основната точка в сплашването: сплашвачите претендират, че са редът, законът и държавата, но истината е, че са корумпирани хора, които нарушават реда и закона, и вредят на държавата.

Необходимо е да се покаже, че случаят ангажира пряко всеки обикновен човек. Както с основната кауза, за скриването на която се борят сплашвачите, така и с факта, че достойните граждани, които правят държавата по-хубава за живеене, биват плашени от еди-кои си конкретни хора. Хората трябва да научават и разбират, че каузата на блогера е и тяхна кауза, и че действията срещу него са действия срещу тях.