Grigor Gatchev - A Weblog

Преди няколко записа писах за Януш Корчак. Получих малко коментари в блога си, и доста поща и IM разговори. Някои от тях ме наведоха на размисли.

Наистина ли нещата са били такива? Различни очевидци (някои най-вероятно само на думи) привеждат доста различни версии.

Някои твърдят, че на Корчак изобщо не му е било предлагано да си тръгне. Дошли есесовците, подкарали грубо всички от сиропиталището по пътя, наблъскали ги във вагона, и толкова. Нямало го описваният марш на децата, Корчак не носел на ръце болно момиченце, и т.н… Не ми се вярва. Твърде много са другите, които твърдят иначе.

Някои твърдят, че на една гара охраната на влака го спряла, разпечатала вагона с децата, и ги изхвърлили заедно с Корчак (не особено деликатно) в пустошта с думите: “Махайте се накъдето щете. Разкарайте се.” Но и това не ми се вярва. По стените на една от бараките в Треблинка е имало останали детски рисунки. Да, много други деца са минали оттам – но малко вероятно ми се струва други освен тези на Корчак да са рисували весели рисунки по стените. (Помните ли Роберто Бенини – “Животът е толкова прекрасен”?)

И за друго не ми се вярва. Едно от децата на Корчак се измъкнало от влака – докторът успял да го вдигне на ръце и изтика през прозорчето на товарния вагон. То после загинало във Варшавското въстание – но разказало какво е било.
Версиите какво точно казвал Корчак, когато му предлагали да си тръгне, също са различни. Но всички се свеждат до едно – той е отказал. Откъде тази сила?…

Чувствал се е твърде много евреин, казват някои. Не е могъл да остави децата на народа си… Красиво звучи. Но ми е трудно да свържа жертвоготовния Корчак, грижил се за деца от други народности наравно с еврейските, с висш национализъм. Освен това, прародителите на Корчак са евреи, но всъщност (доколкото зная) той не е – родителите му са били асимилирани. Докато еврейските полицаи в гетото са били първи помощници на есесовците.

Други казват – естествено е. За човек, който пише в дневника си: “Не желая никому зло. Не зная как се прави това.”, за посветил живота си на децата, за лекар по призвание и душа, няма друг избор. Според мен са прави. Не мога да си представя как е възможно да изоставиш децата си на смърт, да откажеш да им бъдеш опора в последните мигове, и да живееш после…

Но зная и още нещо.

Съвсем наскоро след преместването на дома за сираци в гетото един от сътрудниците на Корчак, Игор Неверли, му донася документи за измъкване оттам. Когато вижда документите, Корчак го поглежда така, че Неверли си глътва езика. След минута мълчание, за да се овладее, докторът казва: “Пребиха Залевски.”

Петр Залевски е пазачът на дома за сираци. Чистокръвен поляк, гренадир от полската армия, останал инвалид през Първата световна война, той работи в дома почти от създаването му. При преместването на дома в гетото той подава молба да му разрешат да се премести заедно с тях. Немската админстрация му заявява, че той срами арийската раса с контактите си с “недохората”. Когато Залевски продължава да настоява, е жестоко пребит, и му е заявено, че влезе ли в гетото, няма да излезе оттам повече.

След като старецът оздравява до степен да може да се движи, се премества в гетото и продължава да работи като пазач на дома. Заплахата се оказва мнима – статутът му на поляк, ариец, не е променен, и не му се налагат никакви ограничения. Когато есесовците идват да подкарат децата към Треблинка, той отказва да ги пусне в дома. За което е и разстрелян – на място, в задния двор, въпреки че не е евреин.

Можел ли е Корчак да обърне гръб на децата си пред топлия труп на Залевски – обикновения, простичък поляк, пазач в дома?

Не го е можел и по-късно. Когато децата тръгват по последния си път, с тях вървят и сестрите и служителите в дома. Нито един не е изоставил децата си. Между тях има и евреи, и поляци. Ще спомена техните имена тук – защото, както и Залевски, тях ги няма в списъците на Яд Вашем (поне поляците). А мястото им е там: Стефания Вилчинска, Хенрик Астерблаум, Балбина Гжиб, Роза Липец-Якубовска, Сабина Лейзорович, Наталия Поз, Роза Штокман, Дора Солницка, Хенрик Азрилевич, Бронятовска, Щернфалд… Седмица по-рано пък, когато получава нареждането да подготви дома на сираците за изпращане в Треблинка, председателят на юденрата на Варшавското гето, Адам Черняков, се самоубива. Списък скромни, неизвестни хора, чийто героизъм се влива в този на Корчак.

И произтича от него. Защото Корчак е повече от двайсет години несменяемият директор на дома за сираци. Той е, който е подбрал тези служители, и ги е научил да бъдат каквито са се показали в момента на изпитание. И те са се показали достойни за него…

Разказвам за тях по три причини.

Едната е, за да се види ясно бил ли е Корчак героят, комуто предлагат да го спасят, а той отказва да изостави децата си. Не зная дали са му предлагали наистина – документални свидетелства няма, историята не винаги ги оставя. Но нямам съмнение, че ако са му го предложили, той е отказал с точно толкова сила и достойнство, колкото описват най-красивите и тъжни разкази за случката. Човекът, събрал такъв набор от герои, и научил всички тях да предпочитат смъртта пред предателството, няма как да бъде друг.

И заради още нещо ги споменавам. Защото имената им тихо и кротко се премълчават – а не бива. Черняков е можел спокойно да изпълни “задълженията” си, и после да се оправдава и да е гьонсурат като български политик. Персоналът на дома са можели просто да си отидат у дома – дори евреите сред тях са били държавни служители, имали са право да не отпътуват за лагерите на смъртта. Никой не се е поддал на изкушението. Всеки е предпочел да си отиде като човек, отколкото да продължи да съществува като… недочовек.

И, най-сетне, за още нещо. Ако някой е убеден, че Корчак е бил фанатичен великоевреин, надали ще мога да го разубедя – такива хора чуват само себе си. Също и тези, които са убедени, дори след всичко по-горе, че просто не са му дали възможност, а иначе е щял да си спаси кожицата… Но и на едните, и на другите ще кажа – ако Корчак не ви се вижда достатъчно достоен, поклонете се пред Петр Залевски! Предпочелият да даде живота си, но да не бъде съучастник в смъртта на деца – не негови, деца на друг народ, обявени за полухора, без родители и близки… Поклонете се!

Този път срещу “Народна библиотека“.

На http://protest.bloghub.org можете да прочетете развитието на събитията – а именно, кореспонденцията между представител на “Труд” и уебмастера на Народна библиотека. Моля всички да обърнат внимание на три неща.

Едното е непресъхващата наглост, която бяха проявили и срещу Виктор. “За да не липсват тези произведения на читателите ви, сложете линк към нашия сайт.” Тоест, за благодарност за посегателството да им се прави безплатна реклама.

Второто е опитът им за “документ” да пробутат хвърчащо файлче с юридическата стойност на тоалетна хартия. Юристите, които консултират “Народна библиотека”, правилно са отбелязали, че това няма как да е документ.

Третото обаче е любопитно за мен. Срещу bezmonitor.com КК “Труд” се пазеха да не покажат документи като от чума. Лично шефът на НСБОП, Явор Колев, беше специално инструктиран да не ни показва с какво “Труд” са оправдали пред него претенциите си. Но сега представителят на “Труд” обещава да намери необходимите документи. Искам да видя в какво ще се изрази това!

Ако от “Труд” предоставят реални документи, бих проверил истинността им. Ако се окажат истински, ще призная правото им на претенции. Това обаче не означава, че ще призная основателността на претенциите им – както Пейо пише ето тук, единственото логично тълкувание на ЗАПСП е във вреда на “Труд”. Така че вероятно ще потърся начин за юридическо решение на въпроса, по един или друг начин.

Ако обаче от “Труд” не могат да предоставят необходимите документи (например ако се опитат пак да пробутат номера с НСБОП) ще отправя официално призива, за който споменах по-рано. Очевидно в този случай ще си имаме работа с гьонсурати без юридически права, но с връзки със силови структури. Само че моментът е много неудобен за доказване на първенството на силата над закона – ЕС ни гледа прекалено заядливо.

Така че, съгласят ли се от “Народна библиотека” да бъдат ищци в дело, “Труд” ще идат на подсъдимата скамейка. (Те тормозят и други сайтове, но още не съм намерил някой, чийто админ да се съгласи да бъде ищец – ръцете ми са вързани.) И ако се окаже, че “Труд” наистина нямат документите, за които говорят, ще посъветвам и Виктор, а и останалите наплашени от тях сисадмини, също да ги съдят до дупка. (В случая – до последната дупка на колана им, и отвъд нея. Ако са постъпили така, България и българското само ще спечелят от фалита им.)

Още отсега обаче призовавам всички – следете развитието на нещата, и помагайте чрез разпространяване на новината и вдигане на колкото се може повече шум! Предишния път това помогна – когато се стигна и до WAZ, “Труд” мирясаха за няколко месеца. Този път обаче трябва да стигне до всеки българин.

Заедно с онова напомняне, което няма да се уморя да повтарям: Не е луд който яде чужд зелник – луд е който си му го дава.

Бях наскоро в командировка. И буквално с пристигането си там преживях интересна случка.

Основната част от екипа беше пристигнала на сутринта, или дори предишния ден. Аз обаче бях там в 2 през нощта, след четиристотин километра на кормилото. Разтоварих в полусън колата, грабнах ключа от стаята си, и се бухнах в леглото.

Някъде към четири и половина сутринта усетих как Иван – шефът на екипа – ме отвива:

– Ставай, че трябва да разполагаме компютрите! В щест сутринта трябва да сме готови!

Уви, аз не бях кооперативен, и само се завих отново.

– Ставай бе, човек! Без теб всичко пропада!

– Остави го – обади се Ели, асистентката му. Не бях забелязал кога и тя е влязла. – Легнал си е по никое време. Все ще се оправим някак и сами.

Някъде около осем сутринта се пробудих отново. Светкавично се облякох и спринтирах надолу по стълбите. Във фоайето на хотела намерих само едно от момчетата от екипа – тъкмо се стягаше да ходи да пазарува.

– Къде са Иван и Ели?

– По леглата си, къде да са. Бачкаха вчера цял ден до скъсване, легнали са си в един през нощта. Поне още час няма да станат…

Чак тогава се сетих, че при лягането бях заключил стаята отвътре, с превъртян по навик напреки ключ, така че и дяволът да не може да влезе…

Прекалено реалните сънища не винаги са интересни.

Умората от изминалия ден ме залива, и сякаш ме потапя в транс. Тялото ми седи на стола, и ръцете летят над клавиатурата. Но въображението броди из улиците на Града. Градът – символ на всеки човешки град, на София, или Ерусалим, или Варшава, или Каляо… Върви сгушено в нощния хлад по тротоарите, и по ъглите се вглежда под мъждивата светлина на лампите в табелките с имената на улиците.

Търси улица “Януш Корчак”.

Защо ти е тази улица, частице от мен? Нямаш познати, които да живеят на нея. И да се водят под неин номер някакви забележителности, не го знаеш, иначе и аз щях да го знам. Защо ти е тогава?

Въображението мълчи. Не е негова работа да ми обяснява такива неща. Трябва да потърся отговора в себе си, няма кой друг да ми го даде.

Кой е Януш Корчак?

—

Ерудитите сигурно ще си спомнят чудесната книжка “Крал Матиуш Първи”, а и не само нея. Но Корчак винаги е бил писател само “покрай другото”. Всъщност той е лекар-педиатър и педагог.

Сам останал отрано без баща, Корчак основава сиропиталище за еврейски деца, останали без родители. (Самият той също е потомък на асимилирани евреи: “Януш Корчак” е литературен псевдоним, истинското му име е Хенрик Голдщайн.) По-късно основава още едно, където децата не са подбирани по произход, и работи наравно и за двете. Неговите деца се радват на нечувана за времето си (а и за сега) грижа и свобода в дома си – Корчак организира за тях собствена република, със собствен парламент, съд и вестник. Заради тях той неглижира работата и съня си.

Когато нацистите завладяват Полша, Корчак е набеден, че е проеврейски настроен, и е принуден да ограничи работата си единствено до еврейското сиропиталище. За да може да работи в него, се премества заедно със сиропиталището в еврейското гето, без да е принуден. По-късно неведнъж му е предлагано да се върне в “извънгетовата” арийска част на Варшава, но той отказва.

На 5 (по други източници на 6) август 1942 г. немски войници идват да приберат около двестата деца и десетината души персонал на сиропиталището, за да ги изпратят в лагера на смъртта Треблинка. Заварили Корчак заедно с другите, войниците преглеждат документите му и вдигат рамене: “Вие не сте евреин, господине, свободен сте да си вървите.”

Корчак отговаря само: “Това са моите деца. Моето място е с тях.”

Малко по-късно той лично води процесията на децата към гарата, без да трепне. На площада пред нея един от офицерите на СС разпознава в него автора на любимата книга на децата си. Нов преглед на документите, и ново изумление.

– Господине, знаете ли къде отиват те? Вашето място не е с тях, вие не подлежите на изпращане в Треблинка… Моля ви, вървете си! Вие трябва да живеете!

– Това са моите деца. Моето място е с тях.

По-нататъшната съдба на Корчак е неизвестна. Носят се слухове, че влакът е бил отклонен, и че той и децата му са се спасили. Няма обаче никакво документално потвърждение за това – най-вероятно са загинали в газовите камери, и Корчак е останал с децата си докрай.

—

Вдигам поглед от страницата вътре в ума ми, и виждам улица, осветена от мъждивата светлина на лампите. Отсреща въображението ми ме гледа, сгушено в нощния хлад. След това се обръща и се разтапя в мрака, сякаш не го е имало. Зад него, на ъгловата сграда, има табелка: “Улица Януш Корчак”.

Улицата не е трябвала на него. Трябвала е на мен.

Защо ли Корчак не е изоставил децата си? Може би е разчитал войниците да се трогнат от подвига му, и да пуснат децата – и някои говорят, че е бил на косъм от това, че осакатените откъм чувства есесовски офицери са били на границата на това да не издържат и да ги пуснат. Но мисля, че той надали е бил хазартен тип – по-скоро наистина не е искал да остави децата си сами, точно преди последната им крачка. Някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш.

Много други вероятно са изоставяли поверените им деца – а някои съвсем сигурно са вършели мръсотии и подлости, за да се уредят, оцелявали са на цената да пратят други в газовите камери. (Варшавското гето се е охранявало и контролирало от полицаи-евреи.) Повечето са си подсигурили оцеляване и… живуркане.

Живуркане. Защото след като си се спасил на цената да не се противопоставиш на изтреблението, това вече не е живот. То е ад отвътре, от който няма спасение. На теб никога няма да кръстят улица. И принципът “презиран, ама жив” кой знае защо никак не те прави щастлив… Ако имаш силата да се разкаеш, и да отречеш придобитото, може и да намериш отново вътрешен покой. Ако пък само лицемерничиш, и не ти пука – Ларошфуко е казал: “Лицемерието е комплиментът, който злото прави на доброто”. С по-прости думи, то е признанието ти, че си по-слаб, че си загубил. Пък мисли каквото искаш.

Може би затова имах нужда да открия улица “Януш Корчак”. За да си припомня, че достойнството струва повече от богатството, авторитета, положението, името… Казано и в пряк, и в преносен смисъл – че някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш.

What are the past and the future from a physicist’s viewpoint?

I don’t know – but have some thoughts over it. Here are my 5 cc.

Multiple Futures, Single Past

Most people believe that the future is open to changes. It seems obvious, after all, that it depends on whatever we do, and on our whims. If we step on a butterfly today, or spare it, our future may change drastically. It seems so obvious, so simple…

Some, however, think that everything is predetermined, and that we just don’t know it. It’s all cause and effect, they say. Like in Conway’s Game of Life, given a certain start, you will always have exactly the same development and end. Our freedom of choice is a fiction, born out of our ignorance. Could you be sure it’s not so?

Still others say that, yes, we have a freedom and may choose, but in end it all sums to the same. In a gas volume, the trajectory of every molecule is unpredictable, but the volume as a whole is subject to long-known, relatively simple laws. If we don’t kill this butterfly, it will die in a different way – and if it survives, another one will die instead. The end balances everything.

All the three positions seem to agree at one point: the future is generally unpredictable. If it is open to changes, then trying to predict it is senseless. If predetermined, but we don’t know what will follow… well, we don’t know what will follow. And if the end balances everything, we are far from finding this balance in advance.

As for the past, however, all seem to agree – it is fixed. Barring a time machine, it is immutable, the same forever. Obviously, nothing you can do now may change whatever is already done. There may be only one past, one truth about it. Anyone who will pretend otherwise must be either an ignorant fool, or a practical Orwellist.

Well, I manage to disagree with all these positions.

An effect of our perception?

We know, for example, that all possible colors of light can be received by mixing just three of them, the so-called basic colors – red, green and blue. Well, this is proven to not be true. It is us who actually perceive only three colors, and have to mix them to get all the others. We are misled into this three-colors belief by the peculiarities of our vision.

Similarly, we perceive the past as fixed and unchangeable, and the future as unknown and unpredictable, because our memory is far better than our prediction abilities. A person who has a bad memory, but is a good prophet, could believe the opposite – that the future is generally known, while the past is a terra incognita. Yes, this example doesn’t necessarily mean that we are wrong. But it shows us that this is possible. If our opinion about the past and the future is a result of the traits of our perception, then we could be wrong.

Actually, the physicists have long ago proven that we are.

The three views of the future

Since the discovery of the Heisenberg uncertainty principle, we know that the world is not deterministic. It is impossible to predict everything about a particle for any time ahead – we may only know it with a certain probability, within a probability distribution, subject to a deviation. Thus, we know that the second line of thought about the future, that it is predetermined but we don’t know it, is simply wrong.

There is still, however, the third line of thought. Yes, any specific particle may deviate, but the sum of them follows a predictable and simple way. In theory, or in the microscopic world, things are not predictable – but in reality, in the macroscopic world around us, everything is deterministic.

While this line of thought is true about a homogeneous system (eg. the said gas), it fails in heterogeneous ones. They tend to create focal points, where a little change may bring huge consequences. An everyday decision of an ordinary person is not going to have profound effect over the world, at least in the short run. But a decision of a world leader, taken in a key moment, could bring a nuclear Holocaust over the entire world – or to prevent one. And this decision differs from the opposite one just by the pattern of action of few tiny cells in the leader’s brain.

And what about the first line of thought, which states that the future is changeable to no end? Well, this is obviously not true, too. The stock market trends may be unpredictable, but what is the probability for a river to start flowing upwards? For the Moon to fall on our heads tomorrow, at 12:00:00 am? Should we expect eagerly for the world oceans to dry within an year, or for the mayors of New York and Moscow to decide to move these cities on each other’s place?… The physicists explain this again: such things are probable, but the probability is real close to zero. The larger the changes, the less probable they are.

The closeness of a future event has a key role to its predictability. The sooner it will happen, the less the opportunity for the uncertainty principle to show up. The farther it is, however, the more random and unpredictable events will stack to derail it from the road to the deterministic prognosis.

The immutable past

It may seem strange, counter-inuitive and even unbelievable – but the same is valid about the past. The reason is exactly the same – the uncertainty principle.

Trying to deduce a past situation from a current one meets the same problem as trying to predict a future one from the current state of the things. The longer ago that past have been, the more random and undeterministic events have occurred between it and now. They distort our recall, like multiple layers of bad window glass would distort our vision of the street outside. And since we have no way to know how each one of them does its distortion, and to what direction, we have no way to know what really happened.

Of course, we may have history records about this or that – but these records could be imperfect. What they represent as one king’s treachery could be a personal dislike for him, by the scribe or his master. What they explain as a coincidence of attacks could be a secret aliance, of which the witness didn’t knew. This name could be different, due to a mistake while copying the manuscript. That word may have meaned something different then – or almost the same, but with a very small, and sometimes very important difference… To cut the list short, the uncertainty principle shows here, too.

So, from a physicist’s viewpoint, the past is exactly like the future. The farther it is from now, the dimmer, the more uncertain it is. Of course, the things in even the most distant past have happened in exactly one specific way – exactly like in even the most distant future they will happen in exactly one specific way. It is that we have no way to know what this way was / will be. The uncertainty principle hides it.

The Future/Past Hourglass

Imagine the picture of two cones, touching their tops, like a hourglass. One of them is the past, the other one is the future. The point where they touch is the present time, the now of the world. It has a deviation of zero, and thus an infinitely small diameter. The farther from it, the larger the total uncertainty – that is, the diameter of the cone intersection.

The cones are not strictly delimited from the surrounding “nothing”. Given that the nature of the Heisenberg uncertainty is a probability standard deviation, the middle axis of the cone will be its thickest part. The farther we are from the cone axis, the thinner its “substance” is. Its density changes, following the Gaussian curve for the standard probability deviation. And the farther from the now we are, the thinner is the “substance” at any given point of the cone straight (perpendicular to the axis) intersection.

The focal point of the hourglass, the now, moves along them, following the axis of the cones – the time. For each point of this axis, the now has been, or will be there at some moment – thus, the entire “substance” of the cone will be concentrated there. So, to simplify the model, we may assume that every straight intersection of the cone contains the same “amount” of “substance”, no matter how far it is from the now.

In this model, the Heisenberg uncertainty, which depends on the Planck constant, is considered to be constant through the time, so the cones are completely symmetric. If the Planck constant is found to change with the time, the cones will be asymmetric – and their asymmetry could be interesting.

All this can be described in relatively simple equations. Not being physicist, I’m not sure when, and if I will ever do this. These equations may be important in understanding some things about the time.

And even more interesting is their metapart – the conversion and comparison of their operators. It could bring interesting ideas on what the time itself is actually made of, and in what way it participates into the making of some other elements of our existence.

Преди нещо време прочетох в блога на Случайна един запис на тема проститутките. И няколко тъжни думи в него:

“Какво е това, което кара мъжете да си платят, за да притежават за час тялото на някоя жена. Какво ли е чувството да го направиш? Сигурно е хубаво, щом занаятът процъфтява. И все повече мъже го правят. Ние нещо некадърни ли сме….Или сме още по-зле, претенциозни и некадърни:)) Дали пък не им писна на мъжете от купищата очаквания, изисквания и условия, съчетани с неопитност и задръжки…”

Мислех да напиша коментар там, но се очерта да стане дългичък – затова реших да е като запис тук. И се позабавих, напоследък времето ми е претрупано. Но… ето го.

Какво ли е чувството? Вярно, сигурно е хубаво. Но по-интересният въпрос е защо.

И обратният въпрос е валиден. Какво е това, което кара жените да се усмихват и да задяват лекичко и други мъже? Ние нещо некадърни ли сме…? Очевидно има нещо, което май не е зависимо от пола. Да, има дребна разлика – жените колекционират сърца, а мъжете – тела. Оттам нататък обаче приликата е удивителна… Не съм спец по женската гледна точка, затова ще опиша каквото виждам и разбирам.

Какво ли проститутките дават, а приятелките и съпругите – не? Очевидно – доста. Една приятелка или съпруга дава колкото и каквото й е приятно към момента. Иска й се да даде усмивка, или нежност, или психологическа подкрепа – дава ги. Не й се иска – не ги дава.

За проститутките обаче това е бизнес, и те гледат да дадат повечко. Какъвто секс му кефне на мъжа – такъв. (Цената може да е друга, ама платиш ли си, получаваш.) Кеф му похвали, кеф му оргазми (макар и престорени), кеф му възхищение, морална подкрепа, окуражаване – получава ги. (Имам не един познат, който когато има нужда от психологическа подкрепа, отива в приличен публичен дом. Рядко стигал до правене на секс, но винаги се връщал окуражен и ободрен.).

Добре, а защо благоверните ни не ни ги дават? Възможните отговори според мен са два. Или смятат това, което получават, за гарантирано и полагащо им се априори, или изобщо не получават кой знае какво (тоест, ние очакваме някои неща да ни се полагат априори). И в двата варианта нещо не е наред. Нещо в отношенията се е скъсало.

Лекът за това е прост, поне за мен. Човек дава с удоволствие и по много, когато изпитва онази топлинка към другия, която се нарича истинско приятелство. И човек цени и уважава това, което получава, пак когато цени и уважава човека до себе си. Не говоря за любовта, тя е нещо извън и над дори това – и малко хора могат да я изпитват към всеки човек, най-малкото заради наличието на два пола. Също, много пъти съм виждал (и изпитвал) истинско приятелство без любов – но не вярвам да може да има любов без истинско приятелство като основа.

А това да даваме и получаваме истинско приятелство си зависи от нас. От това какви сме. Потайните хора с манталитет на използвачи никога не дават истинско приятелство никому. И дори да успеят да излъжат някой да ги смята за ценни и любими, за тях даровете му нямат стойност: той ги дарява с райски плодове, но те се превръщат в устата на използвача в суха пепел. Ето една чудесна илюстрация как човек, който не заслужава истинско добро, просто няма как да го получи, дори ако му го дадете. (И обратното – дори много безнадежден наглед човек, който обаче е успял да оцени доброто, и да се поучи от него, не е пропаднал.)

Така че, ако взимате съвет от случаен блог в мрежата, стрийм анонимни пиксели, подредени от някой, който може никога да не сте виждали – не се бойте да бъдете истински приятели. Давайте от сърце, дори без писмени гаранции, че ще ви се върне. Не за да ви дадат в отговор милостиня – а за да не се превръщат райските плодове в устата ви в пепел. За да бъде хлябът ви сладък като мед, за да получавате истински и красиви неща, за да знаете, че струвате нещо.

Това никой не може да ви го купи, или прехвърли по банков път, или да ви подари ключа от него. Което е чудесно, защото означава, че никой не може и да ви го вземе. Че то си зависи единствено и само от вас.

И изборът в крайна сметка е ваш. 🙂

Не обичам активизма във вид на крещящи уеб-страници, вербуващи за какви ли не каузи. Нахално и натрапливо е.

Тази обаче ме привлече въпреки това. Всичко трябва да има мярка. Особено убийствата.
А да мълчиш означава също да си виновен. Писал съм го и преди. И дано да продължавам да го пиша и за в бъдеще.

Затова – не знам какво точно да направя, за да спре този позор. Но не искам да мълча. Ако някой има свястна идея – да се обади. Ще я подкрепя с удоволствие.

Докато преглеждах вчера статията за Чарлз Строс в Уикипедия, се натъкнах на неочаквана, и затова толкова приятна изненада. Романът му “Accelerando”, който бе номиниран за Хюго 2006, е достъпен под Криейтив Комънс лиценз!

Е, гласуването мина, и победител е друг роман – “Spin” на Робърт Чарлз Уилсън. Интересното е, че той също е бил достъпен онлайн, па макар и само за тези, които ще гласуват за “Хюго”. Издателство “Тор” се е смилило. (Ако трябва да бъда честен, показало е наличие на поне един-два милиграма мозък. Все пак е повече, отколкото показват доста други издателства.) Но дори неспечелил, “Accelerando” трябва да е добър – книги не се номинират случайно за “Хюго”. И продължава да е достъпен онлайн и след гласуването. 🙂

Отворих го и прегледах първите десетина страници. И въздъхнах с горчиво самосъжаление. Преди десет години нямаше да спя, докато не го привърша. Сега само поглеждам по диагонал, колкото да се ориентирам, и се нахвърлям пак като бесен на ултра-мега-хиперспешните задачи – да успея да отметна поне абсолютно задължителното за утре сутринта, преди сутринта да е дошла. Да икономисам безценни секунди сън, без който пък утре няма да мога да отметна достатъчно задачи, и ще загубя още безценно време за сън… Тъжна работа. Аз ли съм това, или някакъв механизъм?

А най-тъжното е, че тези десетина страници изглеждат интересно начало. Мирише на пост-киберпънк, но не смея да дам категорична оценка от толкова малко. Строс е попресолил малко с модерната употреба на сегашно време на повествованието, но няма лошо – млад е, има кога да учи. Аз, дето така снизходително го преценявам, ще се докопам ли до номинация за Хюго някога?… Не е монолитната мощ и излятост на Гибсъновите класики, но все пак си струва четенето за закоравели фантастомани.

Ако някой се интересува – може да го намери на www.accelerando.org.

Двама добре познати писатели на фантастика. И двамата станали основа на нещо като религии. Единият обаче наблегнал на фантастиката, а другият – на религията. Интересна база за сравнение, нали?

Франк Хърбърт е авторът на цикъла “Дюна” (на български първата му книга излиза като “Дюн” – името е преведено по същите правила, които раждат из книгите бисери като “Джейсън, аргонавтите и златното руно” и “евангелията от Матю, Марк, Лукас и Джон”). В други свои книги той изследва същите теми, но не толкова изпипано – затова ще се спра на този цикъл.

Официално, “Дюна” е първата екологична фантастика. Страстта на феновете към цикъла обаче далеч не е заради екологията. Много повече ги привлича тясната сплав от власт (или политика, ако щете), религия и изучаване на човешките възможности. Може би защото изглежда направена от човек, който не се кланя на никое от трите, а ги изучава с остро око и ги комбинира с инженерен ум.

Книгите от цикъла се четат неотлепно (думата си е лично моя, сътворих я преди години, без да искам). За много хора са направо откровение за света наоколо, до степен някои фенове съвсем насериозно да четат всеки ред, сътворен от Франк Хърбърт, и да търсят в него истини и откровения. А дори не толкова увлеклите се често споделят, че книгата им е поотворила очите за реалността на света.

Писателят неведнъж е питан дали не се опитва да създаде нова религия, или поне култ. Отговорът му винаги е: “За Бога, не!” Неведнъж в интервюта и на лекции Хърбърт обяснява, че просто е искал да изследва връзките между трите фактора. Изследванията му са обаче наистина богати – богати до степен, когато заинтересуваните хора казват: “Не ми пука искаш ли да създадеш религия, ти де факто я създаваш!”.

И са донякъде прави. Хърбърт достатъчно демонстративно обрисува религията като начин за управление на хората. На другите – към потенциално подчинение (спомнете си “Мисионария протектива” и “Паноплия профетикус”). И на себе си – към усъвършенстване, като използва религиозните правила като технически указания (в “Дюна, домът на ордена” пряко се казва, че Бене Гесерит използват кодата си като набор указания, а не като набор повели, и я прилагат когато и както им изнася).

Хърбърт жонглира с бъдещите религии с точно същата лекота, с която го прави реалното време. Хваща например като изходна точка един сунитски ислям, еволюирал с времето толкова надалече от уахабитско-фанатичните си забежки, колкото християнството от Светата инквизиция. След това го хибридизира с не-аврамитска религия – зен-будизмът, за да създаде зенсунизма, и с увлечението на инженер-хобист го напасва и инженерира така, че да е жив, взаимосвързан и активен организъм, а не купчина парчета месо. Създава по същия начин зенсуфизъм (с треперещи от интерес ръце съм го картирал, за да анализирам жизнеспособността на хибрида – добра е!). Измъква произлизащата пак от исляма, но далеч по-малко търпима религия на фремените – и хоп, обяснява нетърпимостта й със заложените от Мисионария протектива митове за квизац хадерах. (За който не се е усетил: “Мисионария протектива” и “Паноплия профетикус” са създадени като понятия по образец на латинския език, а “квизац хадерах” – по образец на староеврейския.) Изобщо, сътворява религии, които са напълно вероятни в бъдеще, и страшно поучителни и интересни за размисъл.

След това изучава връзката им с политиката и властта. Митовете на “Мисионария протектива” са единствено и само средство на Бене Гесерит за контрол и власт върху тези, сред които биват пръскани. Зенсуфизмът пък се оказва форма на вътрешна самостоятелност и самоусъвършенстване, която е ефективна дори при служене на интелигиентен и свъхавторитарен диктатор – тоест, начин да се устои на властта.

Заповедите и кодите на Бене Гесерит, на фремените, и кои ли не още пък са всъщност указания за самоусъвършенстване. Бене-гесеритките постигат чрез тях по-добри резултати, отколкото жестоко дарвинизираните сардукари. (И бих очаквал да е така и на практика – виждал съм с очите си как дисциплината на ума отваря възможности към неща, които не са много лесни за вярване дори ако си ги видял.) А възможностите на личността, политиката и властта пък мигновено се сплитат в неразделно цяло.

Каквото и да мисли Франк Хърбърт, крайният резултат е, че научава читателите си на тези връзки. И една от тях е за религията като ключ към властта. Читателите не са виновни, че си правят изводите.

Рон Хабърд в това отношение е като негов близнак, но огледален. Фантастиката му няма особен успех, въпреки че писателското му майсторство според мен не отстъпва на това на Франк Хърбърт (прочетете примерно “Страх”, и ще се уверите). Произведенията му (многотомният цикъл “Бойно поле Земя” например) са увлекателни заради литературното майсторство, четат се като семки, и се помнят колкото изчоплена семка. Защото на практика нищо не казват.

Защо така?! Свръхгероят Джетеро Хелър определено е нова версия на Флаш Гордън или Бък Роджърс, супермен отвсякъде. Това му е и проблемът – писнало ни е вече от супермени, които с един удар решават световните проблеми. Пораснахме вече, трийсетте години минаха, аман от пуканки, искаме по-истинска храна… Джони, който смело и хитро се бори срещу психлосите, пък даже не е и супермен. Добрият герой срещу лошите извънземни, и точка.

Наистина ли Рон Хабърд чак толкова няма какво да каже? Не мисля така. Преди години ми попадна неговият “Морален кодекс” – възхитих се на майсторството на създалия го. Самият дявол не би могъл да сътвори по-умело описание колко добре, достойно, морално и мъдро е да бъдеш… всъщност боклук. Само че така описано, и с такива инструкции как да се държиш, че даже да не могат да те обвинят в това. (За който не е успял да разбере защо и как така: Лили Вихронрав от “Вещици в чужбина” е перфектният му последовател. Тя твори само и единствено добро – каквото тя го вижда; за нея е азбучна истина, че тя знае по-добре от всеки друг какво е добро за него, и какво не е. Предполагам, че Хитлер е добър друг, реален пример.)

Истинският труд на Хабърд не е фантастиката му, а създадената от него Сциентологична църква. (“Искаш ли да станеш непредставимо богат, основи нова църква и се обяви за неин пророк” – Л. Р. Х.) Когато четох на времето изтеклите в Нета указания към членовете й, от тях ме гледаше същият ум, създал Моралния кодекс. Мисля, че точната истинска дума за това нещо е “научен аморализъм” (паралелът с Франк Хърбъртовите Бене Тлейлакс е напълно случаен, и точно затова толкова стряскащ и показателен). Там принципът “ти знаеш по-добре от другите какво е добро за тях” не е толкова подчертан: както казват хипнотерапевтите, “колкото по-добре е опаковано поднесеното, толкова по-лесно ще бъде прието”. Но го има.

Добре де, стига съм разправял колко са лоши сциентолозите. Кой знае, може в стил Хърбърт точно от тях да вземе да еволюира някоя особено човечна религия. 😉 Идеята е друга – единият от двамата толкова приличащи си автори използва майсторството си, за да маскира като фантастика научните си интереси. Другият – за да преоблече като религия не по-малко великолепно инженерирана система за овладяване и насочване заедно на хора, и за домогване към власт. (Сциентологичната църква много активно се опитва да спечели публичните светила, хората, които носят обществена слава. Което пък означава, че вероятно тя засега не е успяла да овладее твърде много реална, задкулисна власт.)

Какъв е резултатът от действията на двамата? Единият създава духовно наследство – идеи и формулировки. Другият – реално, материално: религиозна организация. Двете имат изненадващо много общи черти. Духовното наследство на Франк Хърбърт е на косъм от това да създаде реален култ след себе си – достатъчно е някой да го доформулира и изчисти в тази насока. (Мислил съм дали да не си направя този експеримент. Без майтап.) Сциентологичната църква пък малко по малко вече започва да разбира, че зомбиращата й религиозна система е привлекателна за много тесен кръг хора, които не могат без духовна патерица, но активно отблъсква нормалното мнозинство.

Какво ще стане от двете в по-далечен план? Не знам. Особено ако някой вземе да си направи експеримента, който аз все не искам да подхвана. Според мен Рон Хабърд е разработил своето наследство в по-краткосрочен, тактически план – резултатът е, че има готова църква, но тя няма ясен път пред себе си в дълъг период. Франк Хърбърт пък е спрял тактическата разработка малко преди да изкристализира в годна за “оцърквяване” форма, но е развил много добре нещата в дългосрочен план – тоест, допълни ли му някой тактиката, нищо чудно евентуалният “дюнизъм” да засенчи и измести сциентологията.

Разбира се, това е ако някой си направи експеримента – и зависи как ще го направи. Причината да не ми се иска да се занимавам е, че според мен на света вече има повече религии, отколкото му е полезно. Но пък се боя, че ако не го направя аз, може да го направи някой друг, по-малко добронамерен. Нещо като изкушението на Пръстена – сложи го, използвай силата му, за да спреш Мрачния владетел…

Вдоль обрыва, по-над пропастью, по самому краю
Я коней своих нагайкою стегаю, – погоняю, –
Что-то воздуху мне мало, ветер пью, туман глотаю,
Чую, с гибельным восторгом – пропадаю, пропадаю!

Чуть помедленнее, кони, чуть помедленнее!
Вы тугую не слушайте плеть!
Но что-то кони мне попались привередливые,
И дожить не успел, мне допеть не успеть!

Бих го цитирал цялото – но и малкото парченце смазва. Надали всичките ми думи биха могли да опишат нещата така точно. Но трябва – този запис е за тях.

Много хора мислят, че това е наказанието на таланта. Вулканът отвътре, който бушува, и те разкъсва, изгаря те преждевременно, не успяваш да доживееш, и да допееш… Други казват, че геният предчувства края си, знае, че му е даден кратък живот. Аз наричам за себе си това усещане “синдром на Висоцки”.

Висоцки го описва не само в стиховете си. Марина Влади разказва за последните му година-две същото – как той е творял като трескав, как неведнъж се е оплаквал, че няма да смогне, че няма да успее, че ще си отиде, без да е дал всичко от себе си. “Усещал е вулкана отвътре”, ще кажат някои.

Но аз не мисля така. Мисля, че това усещане е дадено не само на талантите.

Може да си най-обикновен. Но отворени ли са очите ти за красотата и недовършеността на света, за невероятните, неизчерпаеми възможности за творчество, за усвояване, за усъвършенстване на света и на себе си, за израстване – те просто те затрупват. Чувстваш се като дете в сладкарница – толкова много торти, а само едно коремче! Пресягаш, опитваш от първата – а тя сладка, чудесна и огромна, иска ти се да ядеш все от нея до пръсване, и още. И се оказва, че зад нея чакат още стотици от същия вид, и нови пристигат по-бързо, отколкото всички деца на света биха могли да ядат. Край не се очаква да има.

А около теб чакат неизбройни други торти, и всяка е различна, и неповторима, и която и да пробваш, все усещаш, че можеш да ядеш само от нея ден и нощ, до края на света, и да не ти омръзне. Една – умението да лекуваш. Друга – умението да пишеш. Трета – нуждата да направиш някоя полезна и удобна програмка. Още – да построиш дом за децата си, да направиш семейството си щастливо, да нарисуваш една хубава картина, и още сто след нея, и още и още и още… И когато разбереш колко врати са се отворили пред теб, разбираш и отговорността, която си получил заедно с ключовете им.

Твои са безбройните неизпети песни – не ги ли изпееш, ще умрат с теб. Твои са ненаписаните книги, непостроеният дом, непосадените дръвчета, ненарисуваните картини, непроектираните машини… Безбройни светове, които носиш на плещите си като Антей, и те смазват под тежестта си. Успееш да довършиш нещо, да го свалиш от ума си, сътворено вече, десет нови напират отвътре, усетили шанса. Вселената изсипва потенциала на богатствата си през теб в реалността, и безкрай от възможности напират да се родят от теб, докато още те има, преди да са те разкъсали в напъна си…

Може да боядисваш стени, или да метеш улици. Но усетиш ли веднъж колко много е ненаправеното, и колко красота и значимост има то, вече не можеш да спреш. Скоро околните вече ти се възхищават, и се смайват, а ти се чудиш къде да се денеш от срам – та всъщност нищо кой знае какво не правиш, единствено очевидното, просто чешеш нападналата те краста, какво толкова!… Започват да те мислят за талант, а това не е вярно, нищо такова няма, просто количеството отметната работа те е понаучило малко на занаята, без да го търсиш и искаш…

Да, не всекиму е дадена искрата по рождение. Светът не е чак толкова справедлив. Но е достатъчно справедлив, за да направи всеки годен да подслони пламъче, дори запалено от чужда искра, и да го раздуха в себе си. Ако реши. Ако не се затвори за искрата. Ако огледа света около себе си, и види колко много, до болка много е красотата за творене, и нуждата от сътворение… Ако някой теолог ме попита защо Господ е сътворил света, сигурно бих му отговорил, че защото не е можел да не твори!… В Господ не вярвам, но с хората е така.

Надигнат ли глави в теб достатъчно неродени неща, въздухът започва да не ти стига. Не защото се очаква да изгориш и умреш след година-две. Защото и сто хиляди години да живееш, няма да ти стигнат. Няма да можеш да насътвориш всичко отвътре, на мястото на всяко родено ще идват по десет нови. До безкрай. И дори да го знаеш, и да го разбираш, и да му противостоиш с мъдрост и цинизъм, нещо отвътре ще те дърпа да продължаваш. Съвременен Мидас, поискал да превръща всичко, до което се докосне, в златно творение – и станал неспособен да яде, да пие вода, дори въздухът не му стига…

Това е цената да си избрал пътя на твореца. Дори да не си роден за това, дори хич да не ставаш, отваряш ли си очите за красотата, рано или късно тя започва да се излива на света през теб. Не винаги съвършена, често кривичка и грозновата, но все повече. Не я ли удържиш под контрол, поискаш ли да си наравно с великите, може и да не ги настигнеш – но получаваш наказанието им, неудържими коне за шейната си. И отчаяна молитва – да се задържиш поне още миг на ръба, не за да те има по-дълго, а за да успееш да допееш куплета…

Добре, че има таланти, които да могат да го опишат:

Мы успели – в гости к богу не бывает опозданий.
Так что ж там ангелы поют такими злыми голосами?
Или это колокольчик весь зашелся от рыданий,
Или я кричу коням, чтоб не несли так быстро сани?

Чуть помедленнее кони, чуть помедленнее!
Умоляю вас вскачь не лететь!
Но что-то кони мне достались привередливые,
Коль дожить не успел, так хотя бы допеть!