Grigor Gatchev - A Weblog

Закъснях за едноличния си протест с половин час, стигнах чак към 11:30 – здравето ми беше посдало нещо. Намерих там Комата, решила да урежда свой протест – кой знае защо, по същата причина, по същото време и на същото място. 🙂 По-рано, още в 11 ч., там е била Ели; разминали сме се за минути. А едновременно с нея е била и Делибалтова, въпреки че също е болна.

И това са протестиралите. (Което пак не е малко, като се има предвид ситуацията.)

… Стърчах на улицата пред Военния клуб, държах отпечатания набързо импровизиран плакат, и наблюдавах как реагират хората наоколо. Отначало сякаш всеки имаше своята реакция. След това общото бързо изплува и се уедри, очертаха се няколкото основни типа реакции.

Журналистите с камери (с едно изключение – мисля, че беше телевизия Евроком) много старателно ни подминаваха. Забързани стъпки, полуизвърнати виновно към нас гърбове, уплашени погледи. Вероятно предупредени, че лоши за правителството ни неща не бива да бъдат отразявани; вероятно дълго преди нашия протест. Отминават с мисъл за хлебеца си, с изражение “не ви забелязвам, случайно гледам надругаде”. Страхливото оправдание на някой, който знае, че не бива да постъпва така, че е виновен, и му е неудобно от това – но въпреки всичко го е страх.

Ходещи свидетелства за продажността на медиите у нас, и агресивността към тях на управленците ни. Натоварени – като връх на подигравката към професията им – с камери и стативи… И пред очите ми внезапно изплува отдавна забравен спомен. Одеса, 1988 г. Перестроечни плакати по улиците, които осмиват съветската идеология, лъжливост и безсъвестност. И ние, група български туристи, вървим уплашено по улицата. Иска ни се да зяпаме с удоволствие, и да ръкопляскаме, и да снимаме плакатите или дори да си купим някой… а вместо това вървим, полуизвърнати виновно с гръб към тях, не ги забелязваме, случайно гледаме надругаде. Със същия страх в очите.

Сбогом, свобода. Прощавай, демокрация. Здравей, социализъм – под каквато и кожа да си се скрил. Помня те. Познавам те. Нищо ново не си научил. И нищо старо не си забравил… Надявахме се, че сме те зазидали в миналото, че сме се отградили безопасно от теб. Но безхаберието ни е прокопало дупка в стената от време, издигната с толкова труд, и отново си изпълзял. И отново завърташ камшика на страха, за да ни вкараш под строй в оборите. За да бъдем отново сто и десет хиляди квадратни километра ферма, с осем милиона овце.

– Не ферма, драги. Фирма. Нали за това се борехте? На ви го. Не ти ли харесва? – Реалността се е раздвоила странно. Едновременно съм пред Военния клуп с плаката в ръка, и в някаква тъмна зала, и на другия й край стои, едва различим в мрака, събеседникът ми.

– Млъквай. Каквото имаше да казваш, си го казал отдавна – сега само се повтаряш, с други думи. И фирма да го наречеш, и демокрация, докато ти го строиш, винаги ще е ферма.

– Че защо тогава оставихте мен да го строя? Защо не направихте като чехите, унгарците, поляците? Не е в мен проблемът. Ако бяхте хора, нямаше да съм тук, ама не сте. Докато има добитъци, ще има и пастир, дояч, стригач, колач… Иначе, точно намери думата – добитъци. Поздравявам те. Дано това те стопли, ха-ха-ха.

– Докато те има теб, ще има и хора, и ще са ти трън в петата. Винаги.

– Ти си Дон Кихот, драги. Луд, който вярва, че от добитъка стават хора. Откачен, като всички други, пред които добитъците уж се прекланят, ама истински се кланят на мен – всякакви там Левски, Бенковски, опълченци, Паисиевци… Не съм ти “социализъм” – по-древен съм и от Маркс, и от Мойсей, и от всички имена, запомнени от историята. Хиляди като теб са забравени, а аз съм пак тук, и ще бъда.

– “Хилядите като мен” си имат общо име – човеци. Били са тук преди теб, колкото и да си древен. И ще бъдат тук и когато вече ще те няма. Отделните имена се забравят, и тези на твоите слуги също – но един ден ще се забрави твоето, а човеците ще останат.

– Дали? Единици сте. Останалите грухтят и чакат да им сипя ярма в копанята. И нямат нищо против да ги доя до сухо, яздя, стрижа, дера, коля за кеф. Ако не им харесваше, нямаше да мога. Лъжеш себе си, че можеш да ги промениш.

– Да лъжеш се опитваш ти, но не успяваш. За единиците и останалите съм писал отдавна – не на мен тия. Върви да ги продаваш на който още можеш. Времето ти изтича…

Двойната реалност внезапно се слива, като филмов ефект, и отново съм само пред Военния клуб, и дискутираме с Комата минувачите.

Очаквам да видя една друга група – възрастните минувачи, свикнали на соц-страха, които да подминават по същия начин. За моя изненада обаче я няма. Възрастните крачат спокойно, гледат свободно. Някои недоумяват при вида на плаката – очевидно не са в течение на историята. Други се усмихват и кимат. Някои спират, казват окуражителни думи, питат кога ще има организиран протест, с какво да помогнат… Отпращам ги със съвети да следят в Интернет. Ако те нямат достъп, да помолят да следи някой познат, който има, и да ги предупреждава.

Пълна противоположност обаче са доста от по-младите. Същото подминаване като на журналистите – но без усета за вина, просто с безразличие. Не ми влиза в работата. Кво ми пука, аз съм добре… Вирнати нослета, безразлични към всичко извън собствената кожа. Кви деца, кви пет лева, не ме занимавайте…

– Наско казва, че истински хора сме само правените преди 1985 – подхвърля Комата, ядосана от гледката. – Дето сме от самолетна стомана. По-новите са китайско производство. Ментета, демек…

Кимвам утвърдително. И двамата чудесно знаем, че не е така, че и сред младите има предостатъчно свестни и достойни хора. Но за миг отчаянието е взело връх… След секунда вече и двамата се срамуваме лекичко. Нищо. Нека ни е за урок – друг път да знаем, да не се предаваме лесно. Това е малка победа за оня от тъмната зала – нямаме право да му я даваме.

Вече раздрал пелената на яда, се вглеждам по-внимателно в младите. Да, много от тях не разбират за какво става дума. Но и много се заглеждат в плаката. Не им говори нищо. Не разбират защо на Масларова трябва да й се иска оставка, и дали не е просто за редовност. Така са научени – да се спасяват поединично… Нищо. Ще мине време, и животът ще ги научи, че “спасявай се поединично” в някои случаи е лъжа. Че истината е “загивай поединично”, или пък “спасявай се заедно”. Просто не са имали времето и опита, който са имали по-възрастните – но ще станат от доста от тях човеци.

Гледай хубаво, Оня от залата. Опровержението ти крачи покрай мен. Още не знае какво ще стане от него, може би не вярва. И надали някога ще те срещне в лице, като мен. Но ще стане, знам го. И ти също го знаеш.

Към 12 вече започва да ме втриса, и се налага да си тръгна. Чуваме се с Ели. Оказва се, че двамата с Комата сме изпуснали Масларова, но Ели не е. Че разпънала плаката точно под носа й. И че Масларова просто я изгледала с безразличие. Тъй де, защо да се впечатлява от един протестиращ?…

И двамата обаче и за миг не съжаляваме за протеста си, ако и да сме били почти сами. Вече не съм млад, знам – не всяка битка може да бъде спечелена. Но и без да съм самурай, знам и друго – достойният бой е по-важен дори от спечелената битка, той е истинската победа. Моят свят свършва с мен – боря ли се докрай, може и да падна, но дали в бой или в леглото си, ще си тръгна непобеден.

Така че и сам воинът е воин. Винаги.

Не бях смогнал да гледам филма до тази неделя. И тогава не успях, но получих линк към него в мрежата – и гледах колкото можах да издържа.

След разказите на познатите ми бях готов да видя какво ли не. Олющени стени, необгрижени деца, мизерия… За това, което видях, не бях готов.

Мислех си, че просто няма такова нещо, което като го видя в този филм, да ме учуди – да не говорим пък да ме смае, или пък разгневи повече от обикновено… Това, което видях, нямах силите да го догледам.

А дойдоха и още парченца от историята около това. Преди тях бях бесен до степен да не мога да си намеря място. След тях… не зная. Прекрачих някаква граница.

Ако не сте гледали филма, гледайте го – но бъдете готови за много повече, отколкото очаквате. Човек трябва да е много обръгнал на филми на ужасите, за успее да го догледа… Това е, което става в България. Под крилото на нашето социално министерство, и на министър Емилия Масларова.

Гледахте ли го вече? Ако да, как ви звучат думи като “престъпна небрежност”, “нехайство”…? Единствената дума, която за мен е близка до реалността е “геноцид” – и тя също отразява голите факти на преживяемостта на децата, но не и ужаса от студеното безразличие към съдбата им.

… Добре. Да кажем, че министърката просто не е успяла да “огрее” навсякъде. Проблемно министерство, с много задачи – чудовищно е, но принципно е възможно. Позор е за нея, но поне не е обвинение в умишлено престъпление срещу деца… Идват журналистите от ББС, снимат филма, излъчват го по ББС. Министерството, и министърката, научават за положението на нещата в Могилино. И реагират… как?

Министърката за нула време устройва показ как всичко в Могилино е съвсем наред, как има съвсееееем дребни проблемчета, които бързо се отстраняват, и т.н. От заснетия поръчков репортаж ясно се вижда колко набързо, и колко временно са били замазани нещата – а на моменти и колко внимателно са снимали журналистите, и въпреки това не са успели да прикрият докрай истината… Това е и последният журналистически екип, влязъл в дома в Могилино – от този момент заместничката на Емилия Масларова престава да издава разрешения на журналисти да снимат там.

(Откога станаха нужни разрешения, за да се снима как управниците ни си вършат работа? Сигурно откогато и за да протестираш срещу тях…)

Филмът обаче е излъчен в Англия, а там живеят и достойни хора. За нула време оттам пристига сформирала се буквално от нищото група състрадателни британци, които носят храни за децата в дома. За да бъдат те захранени, и спасени от гладна смърт. Специални храни, предвидени за съвземане на крайно изтощени деца… Познайте какво става с тях? На групата е отказан достъп до дома – това вероятно лесно сте се сетили. Отказани са им и храните. Познайте с какъв мотив. Ако не можете да познаете, всъщност, си задайте въпроса има ли значение. Какъвто и да е мотивът, геноцидът си е геноцид.

Капакът е едно разкритие, което научих днес съвсем случайно, и което за мен лично беше още една стъпка отвъд онази граница. Още няма документални доказателства, в такива случаи са трудни за получаване – но се оказва, че Министерството на социалните грижи е сключило договор с в-к “Земя”. Журналистите от вестника да пишат ласкателни репортажи за министерството и министърката му, а пък то им плаща за добре свършената работа.

С парите, събрани от нашия джоб. За да има храна за деца като тези в Могилино.

Колеги журналисти от “Земя”, гледайте филма! Да видите от чии панички са извадени парите, срещу които славословите Масларова! Сребърниците на Юда са по-достойно заплащане, Христос може да е бил бог, но поне не е бил дете!…

… Все още съм под контрол. Няма да призовавам за разстрели и линчувания, това не са средства на цивилизован човек. Но декларирам официално – на следващите избори ще гласувам безусловно и без колебание за тази партия, която обещае да даде Емилия Масларова под съд за предумишлено убийство на деца, или каквато е аналогичната юридическа формулировка в нейния случай. Ако ще да е Атака – ще гласувам за тази партия!

Защото партия, която не възнамерява да направи това, ще е по-вредна и опасна за България от всяка, която съм видял до момента. Ще е партия, която смята да остане безучастна, когато уморяват от глад децата ни. Дам ли гласа си за такава партия, ставам съучастник в Могилинското престъпление.

Солженицин казва в Нобеловата си реч (по памет): “Писателят е, който има ключа от умовете и душите на хората около него – затова и той носи отговорността за начина, по който биват използвани тези умове и души… Ако танковете на страната ти са опръскали с кръв пролетта на нечий чужд площад, петна от тази кръв остават по лицето на писателя, завинаги. И ако в полунощ са удушили в леглото му верен и истински приятел, по дланите на писателя остават синини от въжето.”

Благодаря ти, Писателю – казал си го по-истински, отколкото аз бих могъл. Призовавам, настоявам, заклинам всеки блогер, всеки журналист, всеки писател, всеки, който има дори една капка съвест и човечност, да декларира официално това, което декларирах аз. За да не остават по лицата и дланите ни петна и синини от мизерията, страданието, немотията, смъртта на децата от Могилино.

(И на умиращите от рак деца, за които няма пари за лечение, но за луксозни лимузини за министрите и депутатите ни е имало. И колко ли още други…)

… Утре, 11 декември, от 11 часа в Централния военен клуб (добре известен на всички посетители на Опънфест) Емилия Масларова ще закрие Европейската година на равни възможности за всички. Не ми хрумва по-подходяща личност за закриването на такава година – но точното попадение не ме трогва. Смятам да си направя един импровизиран плакат, и да отида там отпред, за да поискам оставката й. Мирно, кротко, възпитано, но и абсолютно категорично.

Ще го направя самостоятелно, без да организирам никого в своя подкрепа, и без никой да организира мен. Просто ще отида, и ще изразя мнението си като гражданин. Ако други смятат да дойдат и да направят същото, аз нито съм им организатор, нито съм ги канил, така че не се чувствам отговорен за действията им. Всеки има право да изразява гражданската си позиция както реши.

Ако ме арестуват… ще си проличи по липсата на следи от мен в Мрежата след това. (Ако всичко е наред, най-късно до вечерта ще съм пуснал или нов запис тук, или коментар под този, като минимум.)

Всъщност, направо се надявам да го направят. Едно, че ББС вероятно с удоволствие ще се заинтересува от случката, а може би и не само те – управниците ни прекрачиха напоследък доста граници. Вероятно ще се наложи да ме освободят твърде бързо – и това ще е урок за по-страхливите, че да те арестуват не е толкова страшно… И друго, че някои арести са по-достойни и от най-скъпоценния орден. Те са доказателството, че си бил достоен човек в труден миг – и гаранцията, че няма лесно да се превърнеш в свиня. И минаването през тях е пътят към силата да останеш достоен човек докато те има.

Международно-политическият. Имам предвид историята около Косово.

Накъде тръгнаха нещата е ясно. През януари Косово ще обяви независимост от Сърбия, и САЩ и повечето западноевропейски страни ще я подкрепят. Оттук нататък обаче тръгват проблеми, които може да засегнат и нас.

Като начало, сърбите са заявили, че който признае Косово, не признава тях – тоест, късат дипломатически отношения. Не знам дали наистина ще го направят – все пак перспективата за членство в ЕС е голям морков, пък няма как да го бъде, ако са си скъсали отношенията с ЕС. Имат доста изгода да са посдържани.

Русия обаче няма нито капка изгода Сърбия да е сдържана. Риба, особено по-далеч от границите ти, се лови най-добре в мътна и разбунена вода. И руското разузнаване има силно влияние върху сръбските институции. Така че е не задължително, но не и изключено Сърбия наистина да си скъса отношенията с призналите Косово страни.

Как това ще засегне България? Ако ще си говорим истината, контролът на Русия тук е по-силен, отколкото върху някои от собствените й провинции. Хвани Първанов, удари Станишев – кой половин руснак и завършил в Русия, кой действащ полковник от руските спецслужби… А ЕС сигурно ще окаже също силен натиск да признаем Косово. Резултатът ще е много неприятно разкрачване – което и да изберем, все ще имаме неприятности. Било с ЕС, било със Сърбия (и Русия зад гърба й).

И това е само началото на проблема. Хубаво, Косово ще стане независимо – а каква икономика ще прави? Там в момента е царство на наркотрафика, цял ЕС е писнал. Затова и подкрепя независимо Косово, с идеята, че една усетила се силна власт ще изчисти наркотрафикантите. Мен обаче “малко” ме съмнява, като знам кои хора ще влязат в тая власт… Не че с тукашните кадри на МВР ще усетим разликата, но все пак.

Има и още. Стане ли напечено около Косово и Сърбия, ей ги къде са. Косовските сърби дали ще търпят мирно и тихо Косово да се отдели? От НАТО са разположили специални войски, да им пречат те да се отделят на свой ред – но ще смогнат ли да им попречат? Според мен надали. Особено като знам как в някой момент албанците ще тръгнат да колят по-немирните, и какъв отзвук ще има това в Сърбия. На сърбите в момента не им е до война, но подобна случка може да накара всеки да хване оръжието.

Капакът на нещата е отдавнашното етническо буре с барут, Босна. Около половината от територията й е т.нар. Република Сръбска – територия, заселена с и контролирана от сърби. Даде ли Косово пример за обявяване на независимост, познайте каква ще е най-логичната реакция на тези сърби. А те не са незначително малцинство като косовските. И почнат ли срещу тях пък репресии, чашата на Сърбия с гаранция ще прелее.

Възможно ли е всичко това да се разреши без кръвопролития, на мирна основа? Сигурно да. Ще падне щуро прекрояване на граници, но поне за мен и най-добрата граница струва по-малко от и най-лошия човешки живот… Проблемът е, че цивилизованият ЕС май това не го е разбрал, като гледам какво защитават.

Е, ще поживеем, ще видим.

Съвсем случайно научих, че за малкия Мартин са събрани пари, за да може да бъде опериран в Германия. Събрани са били само за десетина дни. И по десет хиляди лева са дали родителите на Дарина, и тези на малкия Криско – братя по блог…

Англичаните казват, че истинският джентълмен си личи по това как се държи към теб, след като вече не си му потребен. След това събиране на пари ние, българите, можем да кажем – истинският човек си личи по това дали продължава да се бори за живота на чуждите деца, дори след като е изгубил своето… Не мога да си представя по-естествена постъпка от страна на тези родители. Но продължавам да й се възхищавам така, че не смогвам да намеря думи, които да го изразят. Господи… имало и такива хора!

(За мой позор, аз не дадох нито лев за Мартин. Чак сега научих за набирането на средства…)

… И отново се обръщам с гняв към изметта, която управлява държавата ни. Към “хората”, които си гласуваха преди години милиони за луксозни лимузини, когато не достигат пари за лечението на смъртно болни деца. Които и сега устройват търгове с предварително указан в прав текст победител, на цена десетки милиони – когато същото може да се придобие на една трета от тази цена. (А нещо също толкова добро, ако не и по-добро – почти безплатно.) За мен тези хора са убийци на деца. Наречете ме наивник, емоционален, популист, както щете. Да, такъв съм. А фактите остават – едни милиони можеха да бъдат дадени за лечение на деца, а вместо това отиват за… Хайде, наречете ме пак популист! Или наивник!…

И – с още повече гняв – към всички, които ги търпят. Онези са просто боклуци. Измет, която гледа само личния си интерес, и не й пука за чуждите деца. А вие не сте ли?… Ако вашето дете е болно, ще сте готови на всичко. Когато е болно чуждото, си измивате ръцете с подхвърлени няколко лева, все едно ще го спасят. Спасиха ли тези пари Дарина? Криско? Дано, дано съм черноглед и лош пророк – но да видим ще спасят ли Мартин?…

Не разбрахте ли, че спасението на децата ни не е в стотинките, които можем да отделим от залъка си, а в милионите, които ни събират чрез данъци именно за здравето на децата ни? И след това ги дават за управленски мерцедеси и гушите на братовчедски фирми? Няма ли най-сетне да потърсите сметка на престъпниците, които си гледат келепира? Поне когато стигнахме дотам деца да мрат?!… Ако не – с какво сте различни от изметта отгоре?…

Народе????

Не приемам аргумента “Какво можем да направим ние?”. Който иска, търси начини, който не – причини. “- Аз не мога! Аз не зная! – туй всякой е глас” го е описал Петко Славейков в стихотворението си “Не сме народ, а мърша”. Излизайте на себе си с тая лъжа, но не на мен.

Ако някой наистина не вярва, ще му дам нагледен, актуален пример. В моята община – Оборище – на кметски избори мястото спечели бившата кметица Пенка Арменкова. Тръгна отначало с по-лоши позиции от конкурента си (както почти навсякъде Алианс за София срещу ГЕРБ), ако вярвам на едно проучване, което ми попадна – но взе изборите с 62%. Мисля, че основната причина за това е подкрепата, която й дадоха няколко блога (да се надуя – и моят).

Сериозно го мисля. Тези 24% разлика от конкурента й изглеждат колосална разлика, но всъщност са само 1154 гласа. А блоговете са все по-четена и популярна медия, и се ползват с много повече доверие от традиционните медии. Твърде персонални са – всеки стои зад това, което казва, с името си; вероятността да пробутват тайничко платена реклама е сравнително ниска. (Със сигурност ще почне да има платени рекламни блогове, но те лесно се познават. Вероятно ще има и блогери, които ще се продадат – но ще бъдат хванати, и нещата пак ще се изяснят.) “Оборище” има 40 000 гласоподаватели – достатъчно е 2-3% от тях да са били спечелени от блоговете, като са ги прочели, или са повярвали на някой прочел ги, и ето ти смазващата изборна победа. Съвсем реалистична цифра.

Не знам какво ще излезе с времето от Пенка Арменкова. Може да стане по-корумпирана и от сегашните ни “дами и господа ХХ процента”. Може да се окаже, че винаги си е била такава, и просто не сме го знаели. А може и да стане истински честен и чист политик – пардон, държавник… Но каквото и да стане, ще излезе на бял свят. Ние, които си заложихме името за нея, непрекъснато ще следим какво тя прави. И забележим ли нещо мътно или мръсно, без колебание ще го опишем дружно. Условията на сделката с нас са такива – имаш нашата подкрепа, но ще играеш честно и чисто. Ние може да държим влиятелни блогове, но не сме скрити олигарси, а обикновени хорица от квартала. Или ще работиш и управляваш за нас, обикновените хора, а не за луксозните лимузини и гушите на братовчедските фирми, или ще си ходиш.

Макар и не толкова добре видим е примерът и с Мартин Заимов. Тръгна от на практика трета позиция, и се представи на предизборната кампания като пълно недоразумение. Няколко влиятелни блога обаче му дадоха подкрепа – и той се оказа на втора позиция, далеч пред много по-добре стоящия и убедително изглеждащ Бриго Аспарухов… Блоговете ни, нашите гласове, са силни. По-силни, отколкото предполагаме, защото стоим зад тях с имената си. Имат силата да променят света ни. Могат да накланят везните на избори. И от нас зависи да използваме този инструмент. Да подкрепяме тези, които са приели простата договорка – имаш нашата подкрепа, но ще играеш честно и чисто. Ще управляваш не в интерес на шепа олигарси, а в наш, на избирателите ти.

Да, може да ни пренебрегват – но след като няколко пъти изборите ги спечелят подкрепени от нас хора, ще започнат да се съобразяват с нас. Да, може да правят фалшиви блогове, и да се опитват да купуват блогери – но това ще става известно, и рикошетът ще е зловещ. Да, може да ни излъжат – но така ще им го изкараме през носа, че друг да не смее да повтори. Докато половината от сегашната измет не отиде в музея за политически трупове, а другата не се научи да се чувства отговорна пред избирателите си. Така, както се чувстват политиците в държавите с народи, които контролират политиците си.

Докато не дойде ден дори да разпределят държавните пари за здравето на децата, а не за поредните служебни мерцедеси. Преборим ли се, ще стигнем до този ден. Имаме силата – достатъчно е да вярваме в себе си.

И да се борим.

Засягал съм вече темата. Но ми се струва, че тогава не разчоплих достатъчно една от страните й.

Вудуистът, който желае да бъде Конник на някой от Конниците на Господа, го прави не от божествено почитание. (И вудуистите са напълно откровени по въпроса.) Прави го, за да се сдобие с обществено положение и признание. “През устата на Жак говори Легба, господарят на пътищата и посоките – грижи се за Жак, слушай го, бъди добър с него, иначе Легба ще ти отмъсти!”. Биологът би казал, че става дума за симбиоза – Жак предоставя на Легба физическо тяло, чрез което той да се изявява в реалния свят, срещу което получава част от авторитета му.

И тази част от авторитета е напълно реална. Ако ти не зачиташ Жак, Легба ще ти отмъсти наистина – другите му “коне” веднага ще съобразят какъв пример даваш, и ще се погрижат да превърнат теб в пример какво се случва с незачитащите Легба. Ако ти си “кон” на друго вудуистко божество, може и да не пострадаш много – събратята ти по “конничество” ще се намесят в твоя подкрепа (а насаме и ще те предупредят да престанеш да създаваш проблеми), и ще бъде спазарено примирие. Или пък, ако последователите и на двете божества са достатъчно глупави, ще влязат във война помежду си – която, както повечето войни, ще бъде спечелена от трети. Ако пък си просто нахалник без божествена подкрепа, тежко ти и горко – надали ще издържиш срещу ресурсите на божество…

Казано иначе, социалната среда поставя идеята за бога в положение на бог. Абзацът по-горе спокойно би могъл да се формулира и по следния начин: ако ти не зачиташ Жак, Легба ще ти отмъсти, понеже не зачиташ верния му кон. Ако си кон на друго божество, двете божества ще се разберат помежду си (и твоето ще те укроти), или ще започнат война (която, както повечето войни, ще бъде спечелена от трети). Ако пък си обикновен човек, тежко ти и горко – надали ще издържиш срещу ресурсите на божество…

Успялата да обедини около себе си хора идея винаги се оказва в обществото в положение на бог. Тя не е материално тяло, но подчинява на себе си хората, точно както личността на човек не се намира в никоя негова мозъчна клетка поотделно, и няма веществен израз, но подчинява отделните негови мозъчни клетки. Вървите по улицата с приятел, подхвърляте си шеги – но влезете ли в офиса, той се превръща в шефът, който трябва да те накаже заради проявената немарливост (а ти – в подчиненият, който ще изтърпи наказанието; действието може да е неприятно и за двамата, но не подлежи на съмнение или изоставяне).

Могъществото на идеята (бога) се определя от броя и влиянието на “конете”, които той язди. (Не искам да казвам “броя на вярващите в него”, за да не изплагиатствам Пратчет директно.) И всяко едно поне малко успешно божество се стреми да натрупа сили, като събира повече поддръжници, или/и издига спечелените вече на влиятелни позиции. Тези, които не го правят, биват изместени от по-агресивните, и отмират. Биолозите биха се усмихнали и биха казали, че за идеите обществото е вид екосистема, в която те търсят своите екологични ниши, и се провежда техният Дарвинов отбор и селекция….

За другото пък биолозите биха казали, че това са най-елементарни и нормални стадни (групови, обществени…) отношения, и че без тях не бихме могли да функционираме като общество. Ще са прави. Но това, погледнато откъм другата му страна, значи нещо важно: чрез приемане на определени социални роли в обществото, и неприемане на други, ние определяме пряко какво да бъде това общество. Че от нас зависи дали ще се кланяме на бог Честност, или на бог Рушвет. И т.н., и т.н…

Нещо повече. Какво е обществото ни? Аз не знам. Знам какво е моето общество. Нямам представа обаче какво е обществото на някое циганче от Лом, примерно – знам само че вероятно е доста различно от моето. С различни стойности, различни стратегии за добър живот, различни типове хора наоколо… С избора си на… хм, божество, ние избираме и в какво общество да влезем, и да живеем.

Понякога изборът не е много лесен, и навлизането в друго общество не става бързо. Но най-често става. Всеки знае случаи на деца, дори от много добри семейства, които попадат в наркоманска или криминална среда, приемат нейните ценности, и бързо се оказват в съответен вид общество… И обратното – вече неведнъж виждам как хора, живели в кошмарни условия, едва ли не по случайност успяват да потърсят други ценности. И приемат ли ги, това неминуемо ги среща със съвсем различни хора, притегля ги към тяхното общество, и постепенно ги измъква от старото – намира им нова работа, нов дом, и т.н… Казано другояче, има зли и добри богове, има равнодушни и състрадателни богове. Има и безхаберни, а и активно помагащи богове. Точно така реални, както сме и ние.

За някои хора сигурно това няма да е най-типичният поглед към света, а може би няма изобщо да е приемлив. За други обаче може да се окаже правилният начин да им бъде обяснено нещо важно. Написах това с надеждата някой такъв да го прочете, и да открие за себе си своята истина. Тази, която търси, и която е неговата си, а не красива пощенска картичка или скрийнсейвър, съдържащи зомбиращ бот.

Обикновено опитам ли се да започна нещо ново, светът мигновено се срива на главата ми като сто тона конски фъшкии. И когато успея да я надигна, два-три месеца ги няма, изгубили са се неизвестно къде… Така стана и с FFII-България…

Споменавал съм тук обаче, че съм от шопски произход. (Добре де, само една четвърт – но най-горната.) Дано можете да си представите достатъчно добре колко точно инат означава това. Вдигнах си главата, не зная за колко дълго, но продължавам да бутам идеята.

Уикито се оказа добро средство за вписване и доизчистване на идеи, но не толкова добро за дискусия. Така че реших да го запазя като място за доизкусуряване на нещата, а за обсъждане да пусна пощенски списък. Списъкът е ffii-bg (в) lists.zavinagi.org, и всеки привърженик на идеята, който желае да помогне, може свободно да се запише в него. (Става, като изпратите съобщение на ffii-bg-subscribe@lists.zavinagi.org – ще получите обратно съобщение за потвърждение. Потвърдите ли го, адресът ви влиза в списъка. Отначало е в режим на модериране, като мярка срещу спамботове; веднага щом видя, че не е спамер, модерирането отпада. Ако пък решите да се отпишете, става със съобщение до ffii-bg-unsubscribe, пак в същия сайт.)

Може би една от причините да се напъна да поизбутам малко нещата е днешната отворена дискусия за отворените формати в администрацията. Улових ужасно малко от нея – понеделникът е натовареният ден за фирмата, в която работя, и днес внезапно се оказах единственият здрав в нея (споменах ли по-горе, че съм виден “късметлия”?). Но и това малко ми стигаше. Простичко казано, бяха ни събрали, за да ни обяснят, че тая нашата може и да я бъде. Ама ДРУГ ПЪТ. За тоя просто да забравим… И си помислих – ако вече имахме едно действащо сдружение, която да даде на съд решението на МДААР за “търга”, и да обърне вниманието на влиятелни европейски фондоразпределители върху нещата, нещата можеха да са много по-различни…

Дайте да го направим. Няма да се скатая, и да викам “дайте да дадем” – просто не мога сам открай докрай всичко. Дайте да направим най-сетне нещо, което да ни пази от най-злокачествената политиканска наглост, по дяволите! Поне в това отношение. Мъ-ъ-ъничко да си мръднем пръста, ей толкавичко, колкото да не сме ама абсолютно заспали, докато ни изгребват джобовете. Да не ги учим, че е чак толкова лесно, безопасно и най-вече доходно, че те на това бързо се учат…

Нека се опитаме поне веднъж да не се “спасяваме” поотделно. Стигнали сме дотук именно с девиза “всеки се спасява поотделно”. Нека се поорганизираме, и си защищаваме правата. Очаква се, че на децата си ще я оставим тая държава – дайте да не им отмъщаваме чак толкова страшно. Че и на себе си – повечето от нас ще са живи да видят старини, в такава държава, каквато са създали през младините си. А пък инфосферата е нещото, което обхваща цялата ни цивилизация. Не я ли опазим свободна, сами ще се заключим в затвор и ще подарим ключовете на хората и институциите, на които сме се нагледали как доказват колко доверие заслужават.

… Хляба наш насущний дай си го сам, казваше Радой Ралин. Но имаше предвид друго. Сетете се какво.

Наскоро Facebook въведоха система за “онлайн предупреждения”, наречена Beacon. Идеята е хитра. Ако си купиш нещо от някой търговски сайт, афилииран с Facebook, групата твои приятели получава предупреждение. Социална мини-рекламка: Х купува еди-какво си – щом сме му група, вероятно и ние се интересуваме от същото, и ще ни е от полза.

Е, имаше и дежурната доза катран в меда. Всички потребители на Facebook бяха по подразбиране автоматично абонирани за Beacon. Ако някой не го желае, може да се отпише, има си процедура… Само че процедурата беше сложничка, пък и да те абонират автоматично за шпионче-тропачка не е в най-добрите традиции на опазване на личното пространство. Потребителите на Facebook се възмутиха, и около 90% от тях се подписаха под петиция, с която призовават сайта да прояви повече уважение към тях и избора им.

(Чудя се, какво ли щеше да стане, ако потребителите на Facebook бяха проявили същата заинтересованост към съдбата си, както българския избирател? Всъщност, май по-добре да не се чудя. Става ми страшничко…)

90% е достатъчно внушителен процент, и се наложи Facebook да го вземе предвид. Екипът на сайта обяви, че ще бъдат направени промени. Beacon вече ще бъде не opt-out, а opt-in система – както е редно. Е, почти opt-in, де, ама все някаква крачка е направена. Ако човек си търси повод да не се занимава повече с нещата, може да си намери извинението.

Някои хора обаче не спряха да нарушават спокойствието на блатото. Стефан Берто от Computer Associates почоплил допълнително нещата, и с изненада открил, че софтуерът на Facebook продължава да си те шпионира и рапортува на стопаните си дори ако си указал изрично, че искаш покупките ти да не бъдат съобщавани – просто го прави по-скрито. Повече информация по въпроса – в статия в PC World.

Искрено се надявам потребителите на Facebook да постъпят като свободни хора, а не по български. Да врътнат гръб на сайт с такава практика, да го блеклистнат в системите си, и никога повече да не го погледнат. За да бъде споменът за него отсега нататък поука за всеки, който се смята за упълномощен да шпионира хората без тяхно съгласие. За да свети някъде един червен надпис: “Непочтеност = Фалит”.

А по възможност и “Непочтеност = Присъда”, защото тези хора я заслужават… Е, съдът може да е подкупен и да не я даде. Но обръщането на гръб и фалирането на непочтения зависи единствено от потребителите му. Обърнат ли му те гръб, няма кой да го спаси. Зависи си единствено от тях.

(Точно както е с некоректните политици и избирателите им. Имам предвид, в държавите, където живеят хора.)

Днес по план-график се падаше да огледам какво хоствам. В един от сайтовете, даден на приятел на приятел след ходатайство, открих с изненада порносайт (който пробва за повече от 20 експлойта разглеждащите го браузери, и ако открие дупка, им зарежда троянски коне).

Бързият оглед изясни нещата – кракерите са се сдобили отнякъде с паролата на въпросния приятел, и са процедирали. (Бяха качили още и цял арсенал инструменти за пробиване и зомбиране на сървъра като цяло, и се бяха направо съдрали да ги пробват – за моя гордост, и дори за мъничко учудване, нито един не беше успял да се справи. Головодници. В сигурността му има поне 4 дупки, за които все не ми остава време да ги изчистя. А май е нужно… Бяха качили и спам релей, управляван през HTTP, и бяха успели да пратят стотина-сто и петдесет спама.) Отначало е действал бот, след това са обърнали и ръчно внимание. Проследих внимателно начина им на работа, и открих и друг пробит (но несготвен още) сайт – пак на приятел на същия приятел.

Смених паролите за достъп до сайтовете и си архивирах зловредното съдържание. (Като цяло – масова продукция, евтин боклук – 120 долара на първия пазар за подобни “стоки”, в който погледнах. Script kiddies.) След това, естествено, се запитах откъде са се сдобили с тези пароли. Огледах доста старателно системата – нямаше видими следи от успешна кражба.

Проверих дали двамата не са се логвали от едно и също IP, преди да ги напипат кракерите (не че това гарантира нещо, но все пак). Така и се оказа – неведнъж. На въпросното IP намерих доста стандартен XP, непочистен от троянския кон и до момента. Не съм го дебъгвал, за да проверя точно той ли е ожънал FTP паролите им, но предполагам, че да.

Бях малко ядосан, така че умишлено им оставих троянеца – да се научат да си го чистят. А на всички други препоръчвам: поддържайте си машините чисти! В противен случай може да се случи наистина какво ли не.

Та дори някой ядосан админ да ви отреже достъпа до личния ви сайт. И да ви го даде обратно само срещу уверение, че ще спазвате необходимата хигиена. Или че ще си сложите Линукс. И също ще спазвате необходимата хигиена.

Цитат от статията на Соломон Паси “www.е-ДЕМОКР@ЦИЯ” в “Капитал”:

“Неговият сънародник Алан Тюринг тъкмо е бил формулирал принципите на съвременния компютър – машината на Тюринг, и разбил с машината “Енигма” кодовете на нацистките шифрограми.”

Че Соломон Паси не е нито компютърен специалист, нито историк, е ясно (и очевидно) – простено му е да обърка това-онова. Ама няма ли редактори в тоя пусти “Капитал”, да помислят за читателите му? Така е по-опасен за здравето от китайските играчки с оловото в тях. Като го прочетох, глътнах отведнъж половин вафла – как не се задавих, аз си знам. Недай боже да го е прочел някой по-компютърен от мен, и във възрастта на инфарктите – а такива има доста…

Страничен ефект от статията е попълването на колекцията ми с глупостите (отдавна не я бях попълвал).

И, като се замисля, се сещам за две хрумки, които не попаднаха в нея:

Минавам днес по бул. “Христо Ботев”, и гледам табела: “Оптика ИИСУС”. И си зададох въпроса – какви ли са им очилата?

(Отговор: Божествени, естествено…)

На една видиотека (така ли се пишеше, или нещо аз бъркам?) пък гледам плакат на “Умирай трудно” 4.0, с Брус Уилис. И развинтеното ми въображение внезапно ми сервира плакат: “Умирай трудно” 17.3, със зомбирания труп на Брус Уилис.

(С подходяща илюстрация, естествено. Е това вече би бил тематичен филм…)

… Нямам категория “глупории”, иначе този запис трябваше да бъде в нея. 🙂

Някои тук сигурно знаят за будизма повече от мен. Но понякога недостатъчното познание е дар… Когато видях коментара на Калин към по-предишния ми запис, внезапно в ума ми прескочи странна искра. Свърза няколко неща, които уж отдавна зная, в неочаквано нова и изненадваща, но стройна и интересна система.

Уви, още доста неясна пред очите ми. И този текст е опитът да си я изясня. (Не стреляйте по пианиста, той толкова може.)

Религия ли е будизмът? Или може би наука? Или пък, религията наука ли е? Или науката – религия?…

Всъщност, като за начало, що е религия? Казват, че всеки християнин имал свое, различно християнство – което ще рече, че всеки има свой, различен отговор що е религия. Същото вероятно важи и за всяка друга религия. Всъщност, и за науката, а и за будизма. Но, все пак, не обединява ли нещо различните представители на едно понятие?

Бихме могли да кажем, като начало, че религията е система от възгледи и убеждения, подчинени на приемането на един върховен авторитет (понякога разпределен между няколко “личности”). Обикновено (но не винаги) се предполага, че този авторитет е трансцедентален – всемогъщ, всезнаещ и т.н.; като правило в такива случаи той бива смятан и за създател на Вселената. Религиите са като правило ексклузивни – няма как да изповядваш едновременно две различни.

Какво е тогава наука? Общоприетото становище е, че науката е метод за изучаване на света с цел получаване на обективна картина, която го отразява максимално точно. Този метод предполага употреба на бръснача на Окам, опити за доказване / опровергаване на хипотезите и теориите, и т.н. Науката еднозначно се води за единна – няма как да има две науки.

Най-лесно е като че ли да дефинираме какво е будизъм – учение, създадено някъде около 5 век от индийския принц Сидхарта Гаутама, известен по-късно като Гаутама Буда. Въпросът на какво точно ни учи то, и дали е религия, или не, обаче остава отворен.

Е ли будизмът религия? На пръв поглед той има всички белези на религиите. Система от вярвания, посочена цел, правила за постигането й, препоръки да бъде разпространяван, привлекателност за умовете на хората… Определено изглежда като да е религия.

И не. Религиите смятат своите божества за върховни авторитети – будизмът приписва на Буда думите: “Не вярвай безусловно на нищо, дори ако съм го казал аз”. Религиите често са формализирани и систематизирани до голяма стойност, и целят вкарването на човешкия ум в едни определени, единствено правилни граници – будизмът, дори класическият, се корени в дзен-философията, която чрез двусмислия или въпроси без очевиден отговор търси начини да разтвори ума на хората… Значи не, май не е религия.

Тогава будизмът може би е наука? Както науката търси начини да обогати човешкия ум, така будизмът търси начини да премахне границите, капаците му. Както науката обявява за основен свой метод проверката, така будизмът учи да подлагаме нещата на съмнение. Колкото и парадоксално да звучи, будизмът като че ли е наука!

Но не. Науката не предлага на последователите си определен начин на живот, определени правила, определена цел в живота им (пък била тя дори постигането на просветление или нирвана). И определено не отдава какъвто и да било респект на медитацията… Не, няма как будизмът да е наука.

И какво се получи? Хем има много общи черти с религията, хем и с науката. (Освен че е нещо, което е в много отношения различно и от двете – определено не е техен хибрид!) Да не би… да не би религията всъщност да е наука?!

На пръв поглед няма как да има две по-противоположни неща. Религията проповядва вяра – науката проповядва съмнение. Много хора смятат, че научният и религиозният възгледи са несъвместими и взаимно изключващи се. Науката заявява, че всичко подлежи на опознаване – религията постановява, че Бог е съвършено надчовешки, и не можем да се надяваме да опознаем неговите пътища, намерения и прочее… Кой каза, че религията може да има нещо общо с науката?

Който и да го е казал, не е казал глупост. Религията всъщност проповядва опознаване на света и себе си, пък дори погледнато през перспективата на Божеството, и съответната ценностна система. В много религии божественото е не просто познаваемо, а е изрично сродно на хората, и ние можем да го разберем. Религията често се опитва да опознае сама себе си с методи, напълно достойни за всяка наука: теологията е не по-малко сериозна и пълноценна дисциплина от физиката и химията… Може би все пак религията е наука?!

А да не би пък науката да е религия? Много учени биха побеснели от подобно твърдение. В училищата в САЩ продължава да гори сражението да се преподават ли учения като “интелигиентният дизайн”, и аргументът срещу тях е, че са религия, а не наука. Много учени са били преследвани от църквата, много научни положения – отричани от нея до комизъм. За истински учен масово признават само този, който иска първо да претегли Бог на кантар и да му премери кръвното, а после да признае съществуването му (а още повече точки печели, ако и тогава няма да го признае)… Не става, нали?

Не, ама да. Още повече учени са били преследвани от науката, в лицето на утвърдени други учени. Науката обича да обвинява религията в сляпо следване на догми, но най-често срещаният учен е не по-малко догматичен от свещениците (а за разлика от тях е видял поне две-три опровергавания на текущата си догма, и подмени с нова, и това не го е отучило да вярва сляпо в нея). Дори ние, масовите хора, сляпо вярваме, че науката ни поднася абсолютната истина – а това, естествено, не е така: поднася ни единствено само най-доброто приближение до нея, което е успяла да постигне към момента. Тоест, нищо чудно науката всъщност да е реално до голяма степен религия…

Добре, де. Са, пък не са. Това някакъв дзен ли е, или просто нуждата да поразширим границите на ума си?

(А този въпрос?)