Grigor Gatchev - A Weblog

– Здрасти бе, Григоре! Теб пък най-малко очаквах да видя тук!

Обърнах се стреснато, за да се окажа срещу усмихнатата физиономия на Христо Христов. Състудент (в смисъл, когато аз бях в първи курс, той беше в пети), един от тримата с това име, които познавам. Невисок, набит, харизматичен симпатяга.

– Защо пък да не съм тук? Нали е медицинска конференция, аз не съм лекар вече ли? Я не ме обиждай! – Смигнах и му разтърсих ръката.

– Помня, че се беше захванал нещо с компютри, та се учудвам, че се връщаш към медицината.
– Не съм се отказал, нито от компютрите, нито от медицината. А с теб какво става?…

Историята на Христо е като на всеки лекар, завършил около славното време на промените. Разпределение, след това борба за оцеляване, някакво закрепване, постигнат минимум благополучие…

– И сега се оглеждам да си намеря някоя. Понатрупаха се годинките, време ми е. Крайно.
– Така е. – Мислено отбелязвам наум, че и моите не са много по-малко.
– А пък е трудно да намериш човек, който да си струва. От мен да го знаеш.
– Зависи какви са ти изискванията…
– Нормалните са, Григоре. Лошо е да си сам между четири стени, нали?
– Да…
– Има само едно по-лошо нещо. Да си с някого между четирите стени – и пак да си сам.

—

Задръстването се влачи едва-едва. Почти не забелязвам обаче как минава времето. В ума ми продължава да звъни: “Да си с някого – и пак да си сам”.

Толкова много от нас са сами между четири стени – почти всички именно защото са сами и иначе. А и толкова много от тези, които не са сами между стените, пак са сами. Защо се получава така? Нали сключваме бракове, правим деца и какво ли не, именно за да сме заедно? За да не сме сами?

Защото за да не е сам човек не му стига наличие на други биологични единици в къщи. Нито дори сексът. Случвало ми се е да правим страхотен секс с някое момиче, да си пасваме много там, но иначе да нямаме какво да си кажем. Ако се оженя за такава, няма ли да бъда сам, дори с нея? Не можем само да правим секс по цял ден – ще ни писне.

Или ако имаме общи теми, но не си пасваме като характери, и постоянно се караме? И едно и също да ни вълнува, ако аз мисля само за справедливостта и честността, а тя – само за ползата за семейството, никога няма да можем да се разберем. Без значение, че всеки от нас се бори и за другия в това, което смята за важно – и че реално му дава от него.

И, най-сетне, дори да виждаме света еднакво, ако не виждаме човека до себе си като по-доброто свое аз, нещата няма да вървят. Има жени, на които им харесва да бъдат третирани като слугини – но са малко. Има мъже, на които им харесва да бъдат смятани за работен добитък – но също са малко. И в двата случая – за щастие. Защото такъв брак е за мен еталон за случая “да си с друг, и пак да си сам”. Мечтата на егоиста, солипсиста, самодоволния – но не и на нормалния човек.

Затова си мисля, че ключовата дума е приятелство. Приятелите са, които споделят помежду си – и споделеното ги обединява, и прави по-близки. Приятелите са, чието присъствие прави човека щастлив. Приятелските съжителства са далеч по-трайни от брачните, въпреки че толкова силен обединител като секса при тях липсва… Мисля си, че ако двама не могат да са приятели, бракът между тях също няма да върви, няма да са щастливи заедно. Че приятелството е единственият здрав фундамент за “нещо повече от приятелство”. Първата проба, която трябва да правим с човека срещу нас, преди да го поканим да стане човекът до нас.

Оттам нататък също има много път. Защото човек се променя – за нещастие, и за щастие.

За нещастие – защото двама могат да се отдалечат във вижданията и възгледите си, и да престанат да бъдат приятели. И тогава бракът между тях също би пострадал.

И за щастие – защото перфектно подхождащи си приятели много трудно биха се открили. А тези промени са под наш контрол, и можем да ги насочваме. За да се превърнем в истински приятели, които биха били щастливи заедно до края на света.

Да, между жените и мъжете като че ли има стена в приятелството. Не зная как жените възприемат мъж, който да разбира техните интереси и да ги споделя в някаква степен. Но за мъжете жена, която ги разбира и се вълнува, дори малко, от “мъжките” неща, е безценно съкровище. И трябва да има ама много други негативи, за да не бъде желана от всеки мъж наоколо. Както като приятел, така и физически – много повече от някоя лъскава красавица с мозък колкото на надуваема секскукла.

Разбира се, нещата не са толкова прости. Има много и много други фактори. Но без тези, мисля си, другите вероятно ще са без значение.

http://darik.net/?p=article&tid=1&id=33189

Писал съм вече и друг път – изрази като “гьонсурат” или “тенеке сурат” за нашите политици са неподходящи. По им идат примерно “танкова броня сурат”, или “противоатомно укритие сурат”. Ама за този случай май и те са неподходящи. Слаби.

Защо са им бронирани лимузини ли? От една страна, нищо чудно да им трябват. Такива политици заслужават да се общува с тях единствено чрез оръжие. От друга страна обаче, пък не виждам защо са им. Щом продължаваме щастливо и гордо да си ги търпим, че и преизбираме даже – къде е опасността за тях?

Проблемът ни не е че лимузините им са скъпи, а пари за операции и заплати не достигат. Проблемът ни е, че не са си купили десет пъти по-скъпи лимузини, и не са оставили здравеопазването, пенсионерите и учителите без нито една стотинка. Защото това е, което заслужаваме – и срещу което сигурно и тогава няма да се вдигнем.

Да са им честити лимузините, и да са честити на болните скорошните панихиди! От името на всички нас – търпелите, без да се вдигнат. Бъдещите надали президенти, но със сигурност някой ден болни.

Точка.

(И след точката – добавка, с два дни закъснение:

Истинската им броня не е тази на лимузините – а нашето търпение, страх и равнодушие. То пази великогушието им, плащано с животите на нашите бащи и майки, по-сигурно от най-здравата броня.

Защото е не около тях – а вътре в нас.)

I still can’t believe it. Where is the hidden camera? Hey, it’s too early for the “Joke of the Year” contest!… Anybody to wake me up, please!…

But no. Here is the site dedicated to the project. Here is the proclamation of FSF France. Here is the Cory Doctorow’s comment in BoingBoing.

In short, some people in France (the French RIAA, and affiliated organizations) are going to force all free software to change its license, and to close its code – or to cease existing. Said by them in plain text. Seriously. No joke. Again, no joke. They mean it.

What I will offer to give them is an ultimatum:

“Drop the idea for such a law – or we will comply with it!”

Този запис е породен от един коментар към първия от темата, и му е отговор.

icobgr Says:

Гриша, мога само да кажа че Йовко изобщо не е прав в разсъжденията си. Съвременното българско общество изцяло е отритнало Бога и си живе всеки както си желае. Но когато настанат трудности и се сблъскат грубите интереси на два такива индивида и по-силният надделее, то тогава загубилият почва да се чуди защо Бог не му е помогнал, защо се е случило това на него и започват всякакви тиради защо Бог несъщестувал. А всички забравят основнат и простичка истина, че Бог е дарил хората със свободна воля да избират как да живеят, и света който е около нас е продукт на тази свободна воля. Когато хората са отвърнали лице от Бога и живеят по закона на джунглата, е много ясно че някой ще бъде изяден. Както хората са се отвърнали от Бога така и той се е отвърнал от тях и не им помага, по простата причина че не го търсят. Другото нещо е, че хората са се вкопчили в този живот и мислят само за него. А основният живот на човека ще е след неговата смърт. И как ще го прекара този живот зависи от краткия живот тук. Всеки мисли егоистично и като загуби някой близък мисли само колко трудно ще му без този човек. А не помисля че Бог е допуснал това да се случи поради за доброто на този близък. Бог не допуска нелепи смърти. Всеки човек умира във времето си когато това ще е най-добре за него и за живота му след смърта. И ако ние мислим доброто на нашите близки, не трябва д а се жалваме колко лошо е станало, а трябва да се молим за този човек да отиде на доброто място, при Бога, след своята смърт. Защото въпреки най-добрия момент за умиране който е избран не всеки ще отиде при Бога. Защото Бог не желае да има при себе си хора които не го желаят. Ада не е някаква садистична приумица на Бог за хората. То е резултат от действията на дяволите. Те са тези които ще мъчат хората, както сега престъпници измъчват обикновените хора. Не всеки може да се радва когато някой почине. На всеки му е мъчно когато умират близки. Но хората трябва да мислят за смърта като че този човек е заминал някъде и един ден пак ще се срещнат. Както когато някй близък спечели зелена карта и отиде в САЩ. На нас ние мъчно, че го няма, но знаем че ще се чуем един ден, ще се видим пак. Въпрос на време.

А доказателства за съществуването на Бог има предостатъчно. Но когато човек не иска да повярва, както Бог сам казва в Библията, и мъртвия да се яви и да му говори, той няма да повярва.

Тази тема е дъвчена на много места и ще продължава да се повтаря, но отговора ще все един и същ. Няма да остане коляно което да не се преклони пред Бога един ден. И това не е заплаха. Защото се кланяме не само от страх, а и от уважение и респект.

Бях обещал да платя телефоните на фамилията днес.

Вървях към сградата на БТК на “Гурко”, и си мислех какво ме очаква. Седемте каси, от които обикновено работят една-две. Свадливата опашка пред работещите. Караниците между изнервените клиенти и не по-малко изнервените касиерки… Последния път един намусен охранител беше строил опашката по-надалеч от касите, да не пречат клиентите на служителите да работят… Отврат.

Още щом влязох, видях края на дългата опашка. Уви, край на месеца. Наредих се, и се зареях в мечти – как тази вечер няма да има кой да ми я убие, и ще мога да си посвърша нещо…

Опашката се движеше доста бързо. Надникнах отстрани – да вярвам ли на очите си? И седемте каси работеха. В момента, в който гледах, една от касиерките напусна касата си и тръгна нанякъде – след няма минута се върна, и продължи работа. Неволно се усмихнах – май можело…

Когато наближи моят ред, не повярвах на очите си. Опашката чинно стигаше до маркиран с червено въже вход към касите, и чакаше там. Охранител, който да усмирява хората, нямаше – нито пред опашката, нито изобщо някъде наоколо. Хората просто стигаха до входа, и спираха и чакаха реда си. В момента, в който някоя каса се освободеше, поредният човек влизаше и тръгваше към нея. Свършилият работа излизаше от другата страна на въжето. В ред, на който биха могли да завидят повечето немски учреждения, които съм виждал.

Огледах заграждението. Беше направо символично – два метра декоративна червена гирлянда, окачена на три месингови колчета. И от двете й страни оставаха по два метра място. Достатъчно, за да се юрне тълпата като бизони и да се натрупа пред касите. Но не – никой не се юрваше, нито пък някой ги спираше. Просто хората спазваха ред. Без нареждания, без дори надписи. И без пререждане и пререкания.

Двамата клиенти зад мен изглежда също го бяха забелязали. Единият вдигна вежда, кимна на другия и му каза нещо на гръцки. Другият също кимна и направи впечатлена физиономия. Рекох си – не зная как е в Гърция, може да е и още по-подредено и организирано, но май не са очаквали да бъде такова тук. Чак ми идваше да се възгордея.

Поредният от опашката за момент се зазяпа. Гише пред него се освободи, а той стоеше и фиксираше умислено тавана. Всички го гледаха – той не се усещаше. Накрая възрастната женица зад него го побутна внимателно и му посочи свободното гише. Той се сепна, погледна учудено гишето, после нея, и без да благодари, хукна към него…

След като платих, постоях още минута две до изхода, просто за да гледам какво става. Все същото. Без охрана, без командване, хората спазваха перфектен ред. Дали не заради това, че и седемте каси работеха, без да се помайват? Дали не защото бяха видели, че не ги третират като добитък – и мигновено бяха започнали да се държат като хора?

Не зная. Но вече зная друго.

От този народ ще стане народ. Сигурно няма да е бързо и лесно – но ще стане.

(А мечтата ми пак не се сбъдна. До след десет вечерта чистих при клиенти някакъв особено проклет вирус. Но… не чувствам деня си пропаднал. Видях нещо, което си струваше.)

http://djekova.info/blog/?p=50

Подробностите, ако не ги знаете? Простички са.

Преди няколко години Николай Баровски, съосновател на група “Балканджи”, бива хванат на гръцката граница с фалшиви пари в якето си. Че са му били подхвърлени – вероятно за да го използват като “муле” – е очевидно. Въпреки това обаче той е арестуван, и държан в затвор вече от септември миналата година, докато чака делото му да се разгледа.

Доколко държането му в затвора за този срок е изобщо законно, е друга тема. Куп други неща около задържането му и условията, на които е подложен – също. Това, което е от значение е, че трябва да се преборим той да бъде освободен. И че имаме за това доста малко време – разглеждането на делото е на 11 януари.

Ако има нещо, с което да му се помогне, това са пари. Парите могат да купят и много гнусни неща – но могат, поне в този случай, да дадат надежда за свободата на Ники. В записа в блога на Таня са дадени всички подробности. Моля всички от вас, който могат да отделят някой лев – и особено тези, които могат да измолят някой богат да помогне със значителна сума – да направят каквото е по силите им. Престъпление е невинен човек да гние в затвора. А присъдата, която вероятно биха му лепнали, е още доста години… Не зная дали сте гледали “Среднощен експрес” – гръцките съдилища и затвори не са много по-различни от турските, а героят на филма поне си беше наистина виновен.

Има, разбира се, и други начини да се помогне. Например някой от всичките ни високопоставени политици във Външно министерство да се сети за какво е сложен там. Но това ми се струва по-невероятно от кажи-речи каквото и да било друго. Така че – нека помогнем поне с пари.

… Един ден Ники ще бъде свободен, и ще се върне. Какво ли ще възпее тогава? Бездушието на гръцките власти и гьонсуратлъка на нашите? Или радостта от свободата? Не се съмнявам кое.

А от нас зависи този ден да дойде по-скоро.

Към предишния запис от темата Калин публикува една безсрамно ласкателна връзка, започваща с:

…А Григор, за пореден път, ме довършва:

Написах му отговор във форума. След това реших, че ще го прехвърля и тук. Най-малкото от мързел, за да си спестя труда по писането на запис днес :-). Ето го:

—

Довършването е взаимно, Калине. И точно това му е хубавото.

Когато хората се възхищават един на друг, и се радват на сътвореното от другите, това сътворено придобива незрима, но осезаема същност. Не зная как да я опиша… може би като разликата между горенето и разлагането. Една и съща химия, а колко голяма разлика… Не в процеса, а в нас.

Защото истинската стойност на сътвореното не е в самото него, а в това какво пробужда в нас. И най-гениалните думи са безполезни, ако не пробуждат в сърцата и умовете ни отклик. А простичките и ежедневни, които обаче ни дават сили, са нужни и благотворни.

Гниенето разбужда в отговор гниене, пламъкът – пламък. Инфектираната рана отравя организма – но пламъкът на факлите разпалва нови, без да изгуби нищо от себе си, умножава светлината си, и пъхнат в огнището, сгрява душите ни. Сътворен от откритата взаимно красота.

Взаимността й е споделянето на умението да открием красивото. Чрез него озаряваме един на друг животите си, и ги правим слънчеви и красиви. Като тлеещи подпалки сме – оставени сами, лесно ще угаснем, но съберем ли се заедно, ще си помогнем, и отново ще има пламък, и топлина, и светлина. Вместо гниене.

И споделеното умение да видим красотата ни сражда и свързва, защото е храната за онова “нас”, което не може да се пипне – и кръвта, която тече в жилите му. А взаимното възхищение и приемане, и споделяне, е незримото смесване на кръв от порязани палци – желание за сродяване, естествено претворено на този лпан на съществуването в реалност. Защото на него ние СМЕ богове, и нашите намерения СА реалност.

А умеем ли да потърсим красивото навсякъде, ще го открием. Ще видим, че гниенето на смрадливата тор всъщност е живот за милиарди дребосъчета, а продуктите му дават живот и сила, и красота на красиви цветя, могъщи дървета, плодородни растения…

Забележим ли го, поучили се един от друг – а е толкова лесно, нали? – внезапно превръщаме в себе си смрадта на гниенето в светлината и топлината на пламък. И живота си от смрадливо бунище в слънчев храм.

—

Звучи ужасно високопарно, но всъщност е много простичко и обикновено. А не зная как да го кажа иначе… Не стреляйте по пианиста. Той толкова може.

Пошегувал ли се е Буш, като е казал пред Блеър, че се чуди дали да не бомбардира Ал-Джазира? Възможно е.

Пошегуваха ли се обаче американските снаряди, които разрушиха техни офиси – без никаква реална необходимост – и убиха техни журналисти? Определено не.

Пошегувал ли се е британският лорд, който предупреди вестниците им, че разпространението на записа около въпросния разговор на Буш и Блеър е нарушаване на държавна тайна, и могат да бъдат съдени за него? Май също не.

Това ли е американското право на информация, истина, свобода, демокрация и какво ли още не? Смееш ли да кажеш истината, те заплашва военна атака!… Ако е това, е логично Осама бин Ладен да е доста краен, но оправдано краен борец за свобода и демокрация. Вместо психопат и убиец…

Този запис е предизвикан от запис в блога на Йовко, който прочетох преди време, и от няколко разговора, които водих оттогава насам.

Според мен, и с доста уговорки за вездесъщите изключения, хората могат да бъдат разделени по религиозни убеждения на четири типа: деисти, агностици, атеисти и невярващи.

Деистите вярват, че съществува божество (божества) – най-често като трансфинитни субекти. Тук спадат всички известни ми религии, плюс купчинка по-особени учения.

Агностиците вярват, че тази част на мирозданието е непознаваема. (И че по тази причина не може да се каже съществуват ли богове, или не.)

Атеистите вярват, че богове не съществуват, и точка.

Невярващите просто не вярват – нито че има богове, нито че няма. Те или знаят нещо, или не го знаят. Те просто чакат доказателство – което и от двете да доказва то. Бих причислил себе си към тях.

Фаровете разсичат нощта, и шосето струи под мен. Но непрекъснато съм на нокти. Чистачките едва успяват да избършат от предното стъкло пръските кал, хвърляни от колите пред мен.

Лепкава зимна кал. Уж мокра, а не иска да се изчисти от стъклото – маже се като лепило, заради замръзването от студа. Различна и от пролетната, и от лятната, и от есенната кал. Най-противната от всички. Непрекъснато пръсвам по малко вода на стъклото, за да я отмие.

Спирам, за да долея вода в резервоарчето за чистачките. Минаваща кола ме обсипва целия с фини пръски кал. Същата, все така лепкава. Панталони и яке, току-що от пране – и пак за пране! Мразя зимната кал! Мразя я!…

… А напролет същата тази кал ще бъде мека и плодородна почва, дала живот на всичко наоколо. Същата, изхранвала безброй поколения – растения, животни, хора… Същата, която мои прадеди са наричали кърмилница и майка, и са й се кланяли.