Свикнали сме да смятаме САЩ за точния антипод на социална държава. Може би защото те много се гордеят с това. Но истината е, че са много по-социална държава примерно от България. И като такава, са се натъквали на грешки в социалната си политика и на мъчително и старателно търсене на начини за справяне с тях. Опит, който е полезен и поучителен… За една от тези грешки и за оправянето ѝ е този запис.
През петдесетте години на 20 век населението на Сейнт Луис наближава един милион. Немалка част от него обаче живее в бордеи с отвратителни условия. И когато през 1949 г. Конгресът приема The Hosing Act, който спонсорира строителството на нови домове за най-бедните, градът се възползва от този закон. Построени са няколко нови квартала – Кохрън Гардънс, Прюит-Игоу, Дарст-Уебе и Вогън. Съставени от модерни многоетажни жилищни сгради, тяхната цел е да избавят бедните от живота в нехигиеничните бордеи.
Един от тези квартали – Прюит-Игоу – става символ за провал в градското планиране и обновяване. Условията за живот в него стават отвратителни до степен да се наложи след няма и двайсетина години да бъде разрушен. Механизмът на провала му и мерките, които САЩ вземат да предотвратят подобни провали за в бъдеще, са поучителни.
—-
Историята
Комплексът е одобрен за създаване през 1950 г. Проектиран е от Минору Ямазаки – американски архитект от японски произход, който по-късно ще проектира сградите на Световния търговски център. Съставен е от 33 единадесететажни жилищни сгради, в които да живеят под наем бедни граждани. Първоначалният проект е предвиждал да е расово сегрегиран, но междувременно са приети закони срещу сегрегацията и е бил заселен изцяло смесено.
Архитектурата му би накарала жителите на софийските панелки да въздъхнат с онази завист, която сме запазили за американците. 2870 удобни апартамента, предлагащи всички удобства на съвременния живот. Широки светли коридори, където децата да играят и хората да общуват при лошо време. Реки от зеленина между сградите… Паркингите, детските площадки и центровете за развлечения се оказват под необходимостите, но и това е отстранено още в първите години. Качеството на строителните материали също оставя какво да се желае, но това се оказва маловажен фактор в развитието на ситуацията.
Завършен през 1955 г. и отворен за заселване през следващата година, проектът обаче се оказва провал. Още преди да бъде заселен и наполовина, наемателите му почват да го напускат. Отначало това бива таксувано като „нежелание на белите да живеят заедно с черни“. Твърде скоро обаче става ясно, че напускат не просто белите, а всеки, който не е най-последна отрепка, независимо от цвета на кожата му.
Още към 1965 г. комплексът вече е един от най-големите центрове на престъпността в САЩ. Нерядко жителите му не смеят да излизат навън дори през деня поотделно, дори ако са яки мъже. Стига се дотам полицията да престане да го посещава, тъй като е опасно за нея – единствените сили на реда, които все още смеят да нахлуят в тази бетонна джунгла, са специалните части. Дори те обаче не успяват да овладеят престъпността – пред лицето на въоръжените до зъби и упълномощени да стрелят без предупреждение мъжаги всеки е „обикновен наемател“. До момента, в който те не си тръгнат…
През 1968 г. федералното Бюро за подслоняване започва да поощрява наемателите да напуснат комплекса. През 1972 г. са разрушени първите две сгради в него. През 1976 – последните. Днес на негово място има училища и зелени зони. И армии социални аналитици се борят да обяснят причината за провала му.
Причините
Едно е сигурно – няма една отделна, водеща причина. Провалът е резултат от наслагването на няколко, всяка допринесла в определена степен.
Част от вината без съмнение се дължи на несъобразените с психологията архитектурни решения. Широките коридори, в които се отварят по 20 апартамента, се оказват идеални за престъпността – как да разпознаеш дали човекът срещу теб е престъпник, или един от многото непознати наематели? Малките коридори, в които излизат само по 2 апартамента, се оказват далеч по-защитени. Нещо повече – те обикновено са и далеч по-обживяни, поддържани и в добро състояние, отколкото големите, „ничии“ коридори.
Ямазаки признава, че е подценил деструктивността на хората, но не е точен. При заселването на наемателите не е правен подбор така, че по-малко деструктивните да са в по-малките коридорчета. Ключов помощник на деструктивността се оказва неизвестността кое чия отговорност е. В големите коридори твърде многото наематели създават ефект на „ничия земя“, и никой не се чувства длъжен да се грижи за общите части. Опитат ли наемателите да се организират и да ги поддържат, винаги се намират „хитреци“, които да се мъчат да карат на гърба на другите. И тъй като немалко от тях са и престъпници, на повечето места организациите се провалят. В малките коридори е очевадно, че ако ти не се включиш, и съседът ти няма да се напъне заради теб и всеки път ще излизаш и влизаш през миазми. Затова и в тях положението се оказва далеч по-добро.
(Спомням си как покрай панелните входове с по над 20 апартамента ядовито оплювахме българския егоизъм. Как ругаехме тези, които не искат да помагат да бъдат поддържани общите помещения, нито да плащат някой да ги поддържа. И отдавахме това на „смотания български ген“… Но обитателите на Прюит-Игоу надали са носели български ген. Ако бяха подбрани предимно от научената да се грижи за всичко средна класа, вероятно проблемът щеше да е по-слаб, но пак щеше да го има. В среда от реални, земни хора ефектът „ничия земя – ничия отговорност“ няма как да бъде избягнат. Американците се поучиха от това – време е да се поучим и ние. Още повече, че и тук наблюдаваме и обратния ефект. Където част от коридора, в която се отварят два-три апартамента, има как да е и е оградена, тя обикновено е поддържана несравнимо по-добре от общите части. През които минават все същите хора…)
Друг факт, на който е отдадена роля, е икономическото западане на Сейнт Луис. От почти деветстотин хиляди души през 1950-те, днес той е под 400 000. Миграцията на квалифицирана работна ръка към големите икономически центрове, която е повсеместна в САЩ през тези времена, си казва думата тук особено тежко. Друга причина за обезлюдяването е изместването на средната класа към еднофамилни къщи с дворове в предградията и малките населени места наоколо. Така или иначе, с по-заможните хора от града изтича и богатството, осигурявало данъци, с които проекти като Прюрит-Игоу да бъдат издържани.
Немалка роля в саботирането на успешното развитие на социалните комплекси играе и политизираната местна опозиция на федералните социални проекти. Те успешно провалят най-различни инициативи, някои от които биха могли да променят един или друг фактор за провала на комплекса и така да го спасят. (А в късогледството си – и инициативи, които биха могли да го провалят още по-сигурно.)
Най-силният от всички фактори, довели до провала на Прюрит-Игоу според мен обаче е простичък – жителите му не са били научени на социална отговорност. (Кой е най-силен фактор може да се спори – почти всички тези фактори са присъствали в повечето социални комплекси. По-специфична за този е предимно „широко отворената“ архитектура, създаваща условия за „ничия земя“, но това не значи, че е най-силният фактор. Затова мнението ми по въпроса е лично.)
Въпреки че и наемът, и цената на тока и водата, които наемателите в Прюрит-Игоу ползват, са сериозно субсидирани, още след година-две повече от половината отказват да ги плащат. През 1965 г. плащат сметките си под 10% от наемателите в квартала. Общинските власти, подложени на сериозен натиск и от определени правозащитни организации, въпреки това ги оставят да живеят и да използват услуги и по-нататък. И наемателите бързо свикват – те са над закона. Няма нужда да работят, за да си плащат сметките. В безопасност са от полицията, и т.н…
Това положение е практика в много социални комплекси из САЩ, включително в някои, които не са се провалили. Почти всички от тях обаче имат сериозен проблем с престъпността и сигурността на живота. Важността на социалната отговорност като фактор е установена и наложена от психолозите чак през 1990-те. И дори тогава не са взети веднага мерки – правозащитните организации, а и немалко юридически кантори, свързани с мафията, успешно отбиват опитите. (За разлика от правителството, мафията още тогава е знаела отлично колко важна за нея е социалната безотговорност.)
Сурови наредби по въпроса приема чак президентът Клинтън. Съгласно тях, наемът и таксите за услуги в социалните жилища трябва да са извънредно ниски и силно субсидирани, но трябва да се плащат абсолютно неотклонно. По този начин наемателите се виждат принудени да работят – дори малко, но все пак да работят. А обвързването с работа е ключова стъпка към навлизането в социалната отговорност. Немалко общини приемат правила, които допълват тези наредби с още повече изисквания, насочващи към обществена полезност и отговорност.
Друга от наредбите постановява, че при използване на жилище за нарушаване на закона наемателите му трябва да го напуснат, в изключително кратък срок. Медиите вдигат ужасен писък за невинните старици, изхвърлени на улицата, понеже при тях пренощувал веднъж племенник, който пушел трева. Клинтън остава непоклатим и резултатите не закъсняват. Само за една година престъпността в районите със социални жилища спада почти 10 пъти. Полицията си отдъхва, живеещите около тях – също, а най-много живеещите в тях. Усещането на наемателите, че „законът не се отнася до тях“, е ликвидирано. За благото на всички, и най-вече за тяхно благо.
—-
Как се транслира всичко това към българските условия?
Според мен то е почти готов отговор на проблема с ромските гета (и на немалка част от другите ни проблеми с ромите). Писал съм преди за някои неща, така че не очаквам този урок да бъде научен от политиците – на тях ромите им трябват престъпни, в мизерия и подчинени на местните си барони… Но се надявам урокът да бъде научен, и отговорът намерен от нас. Да бъде писан и казван открито, отново и отново, докато политиците ни не бъдат принудени да започнат да го чуват. (Или докато не се появят други политици, които са го чули, и виждат в изпълнението му възможност да стигнат до властта.)
Има още много какво да се каже… но нека да има и за в коментари. 🙂