Grigor Gatchev - A Weblog

Не, няма грешка. Алманахът се нарича точно така – първата половина от името е на кирилица, втората е на латиница.

Дело е на фондация “Човешката библиотека” – пъстър екип автори и любители на фантастиката, обединени около патриарха на българското фенство Атанас П. Славов и неуморимия Калин Ненов. Те са хората, подбрали и съставили сборника, те намериха художниците, които да го илюстрират, те успяха на практика без пари да го отпечатат, и пак те са се нагърбили с юнашката задача да успеят да го разпространят.

Не бих повярвал, че е възможно в днешна България да се продаде до покриване на разходите сборник фантастика, колкото и добра да е. Но подозирам, че ще ме опровергаят. Наско знае на практика всичко за фантастиката, което изобщо има да се знае: познанията му май са непредаваеми за един човешки живот, идея нямам как ги е натрупал. А Калин отдавна вече е свикнал да прави невъзможното; той е, който се договори с Питър С. Бийгъл за издаването на български на “Последният еднорог”, той е двигателят на групата, която го преведе, той намери как да го отпечата, и едва ли не на собствен гръб и ентусиазъм изнесе цялото разпространяване на книгата. Без нито една компромисна договорка с големи разпространители, решили да измекярстват… Такива хора успяват. Просто опцията “отказвам се” не стои пред тях. Обречени са на успех. Ако повечето българи бяхме като тях, България щеше да е световният водач. Както сме няма 8 милиона. Честно.

Книгата е смайващо масивна тухла с луксозна цветна корица. Повечето черно-бели илюстрации изглеждат в малко особен стил (всъщност бъг при предпечатването им, който няма да се повтори). Цветните обаче направо спират дъха – почти половината бяха непознати дори за мен, и качеството им е невероятно. По книжарниците ще се продава за 13 лева. (Дребна тайна: заявил съм от Калин бройки по 10 лева, без търговската отстъпка. Ако някой иска, нека се обади – ще намерим как да му я доставим.)

Истинският сладкиш обаче са произведенията. Алманахът е част от “Човешката библиотека”, заради която е издадена фондацията. А тя е съставяна от произведения, които грабват сърцето и стоплят душата, които ни припомнят, че сме хора, по всеки един начин, във всеки стил, жанр или сюжет… С една дума – от истинска фантастика.

Преводната част ми напълни душата. “Две сърца” е пряко продължение на “Последният еднорог”, разбира се, от Питър С. Бийгъл. А има и фрагмент от самия роман – ако не сте попадали на него, срамота е. “Властелинът на пръстените” може да е фентъзи номер 1, а цикълът “Землемория” на Урсула Льогуин – номер 2, но за третото място сериозен претендент е именно “Последният еднорог”… Не им отстъпват и “Скерцо с тиранозавър” на Майкъл Суонуик и “В страната на залязващото слънце” на Евгений Лукин.

Разделът “Изгревът на следващото” е посветен на прогностиката за бъдещето. Тук ще откриете както критика и разсъждения на фантасти, така и цели произведения (“Уменията на Ксанаду” на Стърджън ми е любим разказ от вече близо 20 години).

Разделът “Български фантасти” представя все мои любимци. (На теория се водя в художествения съвет, но на практика не съм казал и една дума около подбора на съдържание. Просто… някак се оказахме хора от една кръвна група.) Тук най-сетне видя бял свят един от любимите ми разкази на Ивайло “Търновски” П. Иванов – “Сънувах човешко лице”. (От неговите неща повече харесвам само “Навье”, който авторът така и не е събрал още смелост да публикува… срамота, Иво!). Наред с написания преди почти 30 години, но още актуален “Бедни свръхчовече”, ще намерите части от великолепния киберпънк роман “Десет на минус девета” на Николай Теллалов. (Ники, мамка му, как успяваш да ми откраднеш идеите, без да съм ги казвал на никого? Пък и пише майсторски, проклетникът…) Останалите разкази също не са за подценяване… Пак изцяло български е и разделът “Наследниците на Светослав Минков” – оттам ме стопли веселият “Семеен занаят” на Йоан Владимир и Кира Валери; харесах много и “Самодивата” на Росица Панайотова, и ако смогна тази вечер, ще прочета и “Плът от плътта” на Светлана Алексиева.

Разделът “Млади гласове” съдържа три разказа от млади, но добри фантасти. А в “Поезия” има, както се сещате, отново фантастика. Най-сетне, “Фантастология” е масивен раздел за критика, интересен за всеки любител. (Още не съм стигнал до него, но като гледам авторите, обещава да е!) В “Съзвездие Кинотавър” пък можете да намерите препоръки за фантастични филми. Аз обаче се смях до сълзи на другата половина – антипрепоръките.

Алманахът излиза и извън границите на литературата. В “Изобразително изкуство” ще намерите представяния на художници-фантасти. Лично аз научих за Тим Уайт доста неща, които не знаех досега. В “Музика” – не знам дали ще повярвате, но метълистите обожавали Толкин. Сериозно – материалът е изключително подробен и обхватен.

Има нещо и за по-объркалите фантастика с реалност души. Разделът “Футурум” откровено изследва бъдещето извън визията на “нещо, чиято муза е фантастиката”. А специално за феновете е разделът “Откъде идваме”, където ще прочетете сума ти нещо за Уърлдкон, Еврокон и всевъзможни други фантастични добичета 😉 . (Таласъмията също не е подмината!)

Няма да разказвам повече за тях, за да не ви изям удоволствието. Но и не го правя, за да скрия нещо – на страничката на “Човешката библиотека” можете да намерите всички подробности за алманаха. Не само библиография, но и пълните текстове на повечето от нещата, и части от останалите. Така че имате отлична възможност да прецените дали си струва да го купите – а и да му се зарадвате дори ако не можете да си го позволите.

И да видите как изглеждат наистина черно-белите илюстрации – и как ще изглеждат в следващите броеве на алманаха. Да, точно така – това е само първият брой! Очаква се да последват още, по няколко пъти годишно.

Успешен път на алманах “Фантаstika”! И… ако някой иска бройки с отстъпка, да се обажда! 🙂

Предишните няколко записа ме накараха да направя нещо, което планирах от много време, но все не смогвах.

Едно от най-популярните неща на сайта ми е колекцията “Перли на мъдростта”. Смятам я за не само весела, но и полезна. Глупостта около нас е толкова много, че ако не й се смеем, и не я унищожаваме по този начин, рискува да ни удави… Когато чете събраните шедьоври, човек получава много нагледно обяснение какво значи да е тъп, и защо точно не е хубаво – и това му помага да не бъде.

За 20 години тази колекция понатрупа доста. Но, уви, много по-малко, отколкото бих искал. Често не ми оставаше време и възможност да я попълвам, в немалко случаи и защото нямах на наличните наоколо в съответния момент компютри средства за редактиране на огромен HTML файл и качването му обратно на сървъра. А и винаги да успявах, моят принос щеше да е капка в морето. Да обхванат глупостта в пълнотата й, и да я отразят в подобна колекция са нужни много и много хора. По-точно, нужен им е лесен достъп до попълването й.

Е, вече го имат. Колекцията (под по-разбираемо име – “Бисери на глупостта”) е качена като уики на сайта biseri.zavinagi.org. Вече е лесно човек да добавя глупотевиците, които светът стоварва върху главата му. И да въоръжава срещу тях другите хора, с най-силното оръжие срещу глупостта – смеха.

Ако сте срещали подходяща глупост наскоро, не се колебайте да я добавите в списъка. Има раздел и за снимки, за визуалните “безкоментарии”. Имам само една молба – вписвайте само наистина елитните глупости. По-обикновените са толкова много, че ще задръстят всеки сървър по света… И, разбира се, четете и се радвайте.

Наскоро забелязах как е реагирал колегата ми по блог Voxy на записа тук “Затъпяването и масмедиите“. Донякъде противно на логиката, вместо да се ядосам, ми стана весело и някак мило. И реших да му напиша възпитан и разбран отговор.

Вече четвърти ден обаче преписвам отговора наново и наново. Както и да го мъча, все звучи отвратително обидно – а точно това е, което не искам. Колкото и меко да се опитам да кажа нещата, впечатлението упорито варира между откритата обида и подигравката. Така че просто ще помоля да не бъда разбиран в обиден смисъл, и ще се извиня предварително за причиненото неразположение на духа.

Ще се извиня и за още нещо. Voxy е изразил недоволството си от това как такива като мен “се опитват да налагат своите възгледи на младите”, за това как трябвало да се развличат. Че не били длъжни да го правят с древногръцка митология и подобни – били достатъчно умни и ориентирани, за да знаят, че това са скучни измишльотини… Само че никъде не споменава как всъщност се развличат младите, та да им е интересно. Затова съм се опитал да предположа по това, което виждам наоколо. Знам, че предположението е обидно; ако Voxy има предвид други развлечения, с удоволствие ще се извиня отново, и ще разгледам тях.

Като начало, виждам в записа му обяснението, че “днес се възпитава най-интелигиентното поколение”, че старите са пуритани и калъфи, които не могат да настигнат интелекта на младите, и т.н. И това ме умилява, защото си припомням времената, когато бях на неговата възраст.

Истината е, че “стари” и “млади” няма – има интелигиентни и тъпи, културни и кухи. И двата типа ги има и в днешното поколение, имаше ги и в моето, и сто на сто ги е имало и в това на Платон. (Много преди него е имало само единия тип; другият е еволюирал от него. Познайте кой от кой.) Гледал съм ги дълго време, мъчил съм се да ги разбера десетки години, и мисля, че имам какво да кажа.

Едно време тъпите бяха почти като сегашните тъпи. Също претендираха, че те са интелигиентните, а дъртите (и някои техни връстници) са “задръстени”, и не разбират истината за живота – че той трябва да се живее. Понякога съм се опитвал да говоря с такива, и винаги съм прекъсвал разговора – почнат да ме разбират, ми става жал за тях. Всичките разговори удивително са си приличали. И подозирам, че ако проведа разговор с Voxy, ще е подобен. Ето какви бяха онези:

– Какво ще рече “да живееш живота”? Какво е това, дето ние, “задръстените”, не го правим, пък вие, “отворените”, го правите?

– Амиииии… Самостоятелни сме. Правим каквото ни кефне. Гледаме да сме щастливи.

– И ние. Дотук не виждам разлика. Какво не правим, та мислиш, че не сме същите?

– Ами… Не се напивате, поне не толкова често. Не бягате от час толкова често. Не правите золуми, не ходите да се биете редовно по мачове…

– Не се напиваме при всяка възможност, защото са ни приятни и други неща. Същото за бягането от час, золумите и т.н. А вие защо не можете да си представите приятно изкарване, без да се отрежете като трупи? Не ви ли доставя удоволствие мачът, ако не се биете?…

Обикновено прекъсвах разговора някъде тук. Понякога след като връстникът ми почне да осъзнава, че ако искам, нищо не ми пречи да правя каквото и той – но аз намирам удоволствие и от много други неща, от които той не може. Че проблемът му май като че ли е не че е по-интелигиентен, а че е по-тъп… Друг път спирам преди това. Гадно е да гледаш физиономията на някой, който допреди минута си е мислел, че е свежар, а ти си кух, ограничен и старец – и отведнъж започва да разбира, че той е кухият и ограниченият, щом аз мога всичко, което и той, и много други неща, които той не може. Че разликата е не в това, че аз не мога или не смея да се напия като пън – много лесно е – а че не съм толкова изхабен, че това да ми е единственият начин да получа удоволствие. Че живея в свят, в който е удоволствие да се живее, а той – в свят, където единственото удоволствие е да се натряскаш до анестезиране, за да го напуснеш за малко.

Или пък веселбата, да речем. Когато прочетох бисера на Асен Агов, че Англия и Франция били водили Стогодишната война за Елзас и Лотарингия, се скъсах да се смея. Показах го на голяма група колеги (и образовани, и не толкова). Образованите също се смяха до захлас. Другите гледаха неразбиращо. Един от по-начетените, зевзек по душа, обясни със сериозна физиономия: “Естествено, че не е за Елзас и Лотарингия, за контрол върху Гренландия са воювали!” Един-двама от незнаещите се усетиха, но мнозинството “разбра къде е смешното”. А начетените за втори път се скъсахме от смях. Познайте на кого се смеехме… Ако Voxy беше прав, трябваше те да се смеят на нас, а ние да се срамуваме. Само че стана обратното, и не вярвам някога да бъде иначе. Защо ли?

В същото време, повечето по-некултурни и неначетени преди време бяха една степен по-интелигиентни от некултурните и начетените сега. Бяха тъпи, но не до степен да не осъзнават дори колко тъпи са, и да се мислят за интелигиентни. Не знаеха коя е Калипсо, но знаеха, че е добре да го знаеш. Не бяха толкова природно схватливи, за да разберат, че е добре, защото едно е да виждаш някакъв остров насред някакво море, а съвсем друго е да виждаш и цялата симфония легенди, създадена около острова и морето. Че е едно да ядеш безсолен хляб, а друго – луксозно ястие… Но поне разбираха, че има там някаква причина да е по-добре.

Неведнъж напоследък съм чувал мнението: “има Гугъл – защо да се мъча да помня бадева излишни неща?”. Такива хора обикновено пращам да настроят маршрутизатор на гейт под Дебиан. И когато се оплачат, че идея си нямат даже какво е маршрутизатор и що е Дебиан, отговарям: “Има Гугъл. Хайде, седни, почети малко, и го настрой.”… Всъщност, ако не настроят един маршрутизатор, губят несравнимо по-малко, отколкото във всеки момент, когато вътре в тях няма огромно културно богатство, дето да им разкрасява, оцветява и прави щастлив живота – но това с културата принципно трудно го схващат, това с маршрутизатора им е по-лесно. А, уви, е много по-дребното.

Най-страшното е защо сега тези хора са повече. Природно съобразителните не са по-малко отпреди. Но преди тъпи си оставаха само тези, които природата беше “подрязала” до твърде ниско интелектуално ниво. Към тях изпитвам симпатия и топлина – те може да не са супер, ама правят каквото могат… Сега обаче много хора просто не се опитват да натрупат багажа, за който иначе имат потенциал. С гордото убеждение, че има Гугъл. Че те са интелигиентните, пък тези, дето са натрупали багажа, са тъпите, калъфите и старците – дори ако са по-млади от тях…

И когато някой им каже “Вземете научете нещичко”, си мислят, че дърт тъпанар се опитва да ги вкара в калъпа си. А истината е, че състрадателен човек се опитва да им каже: “Излезте от тая кочина, в къща се живее по-хубаво. Зарежете тая помия в копанята, дори обикновеният хляб със сирене е по-вкусен”… И ако получи отказ, си тръгва не защото е бил “победен”.

Затова и като чуя съвет “върви да си разшириш дупката, задръстеняк”, ми става смешно. Какви точно “придобивки” се очаква да натрупам, за да стана “незадръстен”? Да превърна света си в гадост, от която да нямам търпение да се анестезирам нанякъде? Да затъпея до степен “Сървайвър” и “Биг Брадър” да са ми интересни? Да заменя “Щурците”, “Бийтълс”, “Скорпиънс” и Вангелис срещу Ъпсурт и “Радка-пиратка”? Да меря качеството на филмите по количеството изстрели и червена боя? Или когато двама, било около мен, било на екран, си кажат нещо – за Калипсо, примерно – аз да не разбирам за какво става дума?

Като малък се боях, че като остарея, може да оглушея и ослепея. Като тийнейджър – че като остарея, може да ме хване Алцхаймер. Слава богу, засега не ми е известна болест, която да предизвиква горните ефекти. Така че спя спокойно и щастливо.

Понякога ми е жал за “незадръстените”, и се опитвам да им помогна. Понякога им се ядосвам, и ги зарязвам на собствения им акъл. Знам, че е престъпна жестокост, но хората следва да носят отговорността за изборите си… Надявам се някога медицината да измисли средство срещу тяхното осакатяване. Надали ще е толкова лесно, колкото срещу ослепяване, оглушаване и Алцхаймер. Но ще си струва.

Попаднах през блога на Пейо на ето този линк. Оказва се, че Европейската комисия е пуснала допитване до обществото на тема онлайн съдържанието и правата му. А нашите МС, както са си свикнали, са го забавили, докато от срока за предаване на мнения не е останала една седмица… Така или иначе, нищо не пречи човек да се опита да прати мнението си на указаните адреси. А може и пряко до ЕК, преведено на английски, и с невинния въпрос “защо дадохте срок само една седмица, така човек няма време да помисли”…

И аз успях да пратя мнението си чак сега. Пускам го и тук.

—

Отговори на Въпросника за обществено допитване в държавите-членки на ЕС за творческото онлайн съдържание в единния пазар

Управление на цифрови права:
1)
– Съгласни ли сте, че насърчаване на приемането на оперативно съвместими системи за управление на цифровите права според мен би подпомогнало развитието на услуги, свързани с онлайн публикуването на творческо съдържание на вътрешния пазар?
В някаква степен – да. Оперативната съвместимост на УЦП системите е част от потребителските качества на предлаганото творческо съдържание. Увлечението по все по-рестриктивни УЦП системи напоследък сериозно уврежда потребителските качества на съдържанието (напр. купуваш си защитено аудио СД, което обаче, за разлика от обикновените, и от общоприетата практика, можеш да слушаш само на компютъра си, а не и на автомобилния плейър). Важно е да се отбележи обаче, че оперативната (не)съвместимост е отговорна за малка част от увреждането на потребителските права; голямата му част се дължи на неправилна политика на предлагащите съдържание. Ако предлаганото съдържание няма задоволителни потребителски качества (ограничава нежелано възможностите на потребителя да го използва законно, правата му на fair use и т.н.), това ще продължи да стимулира незаконния достъп до съдържание (т.нар. “пиратство”), и трайното пренасочване на интереса на потребителите към други видове творческо съдържание (напр. компютърни игри вместо музика или филми).
– Какви са основните препятствия за напълно оперативно съвместими системи за управление на цифровите данни?
Самата същност на идеята. Под “управление на цифрови права” обикновено се разбира “ограничаване на възможностите на потребителя да ги използва”. Това изисква запазване в тайна на методите за ограничаване, което пък води до технически трудности, често нерешими в реалната практика, при реализиране на средствата за управление на правата. Крайният резултат са системи за управление на права, които не са оперативно съвместими. Пълна оперативна съвместимост, и реално работещи системи обикновено се получават при други подходи, които управляват цифровите права, без да ограничават потребителите им – напр. системи за преценка на използваемостта на различните произведения, и адекватно възнаграждаване на праводържателите на съдържание.
– Какви практики бихте препоръчали по отношение на оперативната съвместимост на системите за управление на цифрови права?
Има практики, които могат да подобрят тези системи в сегашния им вид. Проблемът е, че самата му концепция е търговски погрешна: “управление на права” чрез ограничаване на потребителя, т.е. възприемане и третиране на клиента като враг и априори престъпник – перфектната рецепта за пазарен провал. Добро пазарно приемане могат да очакват трайно само концепциите за УЦП, които не работят чрез ограничаване на клиента: при избор между “ограничаващи” и “неограничаващи” системи клиентите предпочитат вторите, и конкуренцията между двата типа неизбежно води до пазарен провал на първия. Затова препоръчвам да се инвестира в практики, които стимулират системи за УЦП от неограничаващ клиента тип, и създават адекватна инфраструктура за тях.
2)
– Съгласни ли сте, че осведомеността на потребителите по отношение на оперативната съвместимост и характеристиките във връзка със защитата на лични данни на системите за УЦП би следвало да бъде подобрена?
Ако става дума за предлаганото съдържание, категорично да. Клиентите имат право да знаят потребителските качества на предлаганата им стока; несъобщаването на информация за ограничения на потребителските й качества е потенциално наказуемо съгласно Търговския закон. Ако пък става дума за лични данни на потребителите, които потенциално биха могли да бъдат разкрити от СУЦП, тук Законът за защита на личните данни е категоричен: СУЦП, която разкрива лични данни на потребителя, или дори само ги събира, е в нарушение на закона, и прилагането й е подсъдно.
– Според вас, какви биха били най-уместните средства и подходи за повишаване на осведомеността на потребителите по отношение на СУЦП? Какви практики бихте препоръчали по отношение на етикетирането на цифровите продукти и услуги?
Когато съдържание се предлага чрез СУЦП, тя е част от предлагания продукт, и следва да бъде надлежно описана така, че потребителят да бъде информиран за особеностите й, преди да закупи продукта. Това следва да се регламентира законово, както например е регламентирано описването на съдържание на основни съставки в различните храни. Задължително е описанието да бъде на достъпен за средностатистическия потребител език – напр. “това СД може да бъде просвирено на компютър, но не и на повечето видове автомобилни плейъри”.
3)
– Съгласни ли сте, че като се понижи сложността на лицензионните договори с крайните потребители и се подобри достъпността им, това би подпомогнало развитието на услуги, свързани с онлайн публикуването на творческо съдържание на вътрешния пазар?
По-простите лицензионни договори са по-разбираеми за потребителя, и повишават доверието му в продукта. Логично е това да подпомогне развитието на съответния пазар. Полезни биха били и достъпни за обикновения потребител разяснения какви точно права и задължения включват различните лицензионни договори.
– Какви практики бихте препоръчали по отношение на лицензионните договори с крайните потребители? Смятате ли, че има въпрос по тези договори, който трябва да бъде обсъден?
Честа практика в лицензионните договори с крайните потребители е наличието на клаузи, които лишават потребителите от права, полагащи им се по закон, или общоприети като практика – право на добросъвестно цитиране (fair use), право да създават за лична употреба резервни копия на съдържанието, право да продават закупения лиценз (“втора употреба”), право да променят СУЦП на съдържанието в рамките на лично потребление или добросъвестно цитиране. Бих препоръчал тези клаузи да бъдат обявени за недопустими, било чрез специален закон, било чрез признаването им за противоречащи на наличното законодателство. Обсъждането на тази проктика е разумно дотолкова, доколкото е разумно да се обсъжда следва ли и редно ли е лицензиращите да нарушават закона, или не.
4)
– Съгласни ли сте, че алтернативните механизми за разрешаване на спорове във връзка с прилагането и управлението на СУЦП биха повишили доверието на потребителите в новите продукти и услуги? Какви практики бихте препоръчали в тази връзка?
Механизми, които защищават правата на потребителите по-добре, биха повишили доверието им в новите продукти и услуги. Механизми, които не ги защищават достатъчно добре, биха понижили това доверие.
5)
– Съгласни ли сте, че е необходимо да се осигури недискриминационен достъп (например за МСП) до решенията за управлението на цифровите права, за да се съхрани и насърчи конкуренцията на пазара за разпространение на цифрово съдържание?
На практика всички СУЦП, които са показали реална ефективност в практиката, са разработени от малки и средни предприятия (фирми). Осигуряването на пълен достъп на МСП до тези решения е не просто необходимо, а жизнено важно, и не само за конкуренцията, а дори за съществуването на пазара. Без него пазарът не би имал, или почти не би имал реално ефективни СУЦП. Отделно от това, конкуренцията на този пазар се движи от големия брой предлагащи: когато те спаднат под двадесетина, пазарът започва да се държи като тесен олигопол, а слязат ли под десет, се доближава като характеристика на предлагането до монопол, тоест престава да бъде пазар. Недискриминационният достъп на фирми и организации до СУЦП е единственият начин това да се предотврати.

Лицензиране на права за много територии
6)
– Съгласни ли сте, че въпросът с лицензирането на права за много територии трябва да бъде разгледан с препоръка на Европейския парламент и на Съвета?
Лицензирането на права за много територии е логична стъпка за освобождаване на пазара на съдържание. Докато то е добре подплатено с адекватни антимонополни мерки, ще носи само полза за пазара.
7)
– Кой, според вас, е най-ефикасният начин за насърчаване на лицензирането на права за много територии в областта на аудиовизуалните произведения?
В тази област има много специфика. В едни случаи едни начини ще са ефикасни, в други – други, или дори противоположни на първите. Един най-ефикасен начин няма как да съществува.
– Съгласни ли сте, че един модел на онлайн лицензи, основан на разграничението между основен и второстепенен пазар, обхващащ много територии, може да улесни предоставянето на лицензи за целия ЕС или за много територии във връзка с творческото съдържание, с което работите?
Ползата от модел, основан на такова разграничение е спорна. В някои случаи той е полезен, в други – вреден. За да се избегне вредата, моделът трябва да позволява както лицензи с разграничаване на двата пазара, така и лицензи, които не ги разграничават. Когато имат повече избор, лицензиращите по-лесно ще предоставят лицензи за целия ЕС или за много територии.
8)
– Съгласни ли сте, че лицензите за права за много територии за произведенията, които заемат по-задно място в каталозите (например произведения от повече от две години), благоприятстват бизнес моделите, основани на идеята за продажба на малко от много неща, според т.нар. long tail theory?
От една страна, те захранват бизнеса потенциално с повече произведения, и така благоприятстват тези модели. От друга обаче, рязко засилват уедряването и монополизма в този бранш (географски изолираните разпространители са вид специфична конкуренция едни на други, особено в условията на глобализиран пазар, при който потребителите избират откъде да купят), и така съсипват много от бизнесите в сферата, оставяйки малко.
Отрицателният ефект в този случай може да се намали, а положителният да се засили, чрез категорична антимонополна регулация на пазара. Възможно е например да бъде наложена практика, която би била трудно представима за традиционния разпространител, но е спасяваща конкуренцията при глобализиран онлайн пазар, а оттам и самия пазар – да се забрани ексклузивното лицензиране на дистрибуторите на съдържание от праводържателите му. Подобна практика би имала и друг силен благоприятен ефект – би регулирала сегашното положение, при което създателите на съдържание получават незадоволително ниско възнаграждение, докато потребителите му са принудени да го купуват на незадоволително високи цени, и/или при незадоволителни условия на ползване (потребителски качества).

Законно предлагане и пиратство
9)
– По какъв начин едно задълбочено и ефикасно сътрудничество между заинтересованите страни може да подобри зачитането на авторското право в онлайн пространството?
Чрез изработването на правила за потребление и разпространение, които да удовлетворяват всички заинтересовани страни. Сегашните правила за потребление на съдържание, създавани като правило едностранно от разпространителите му, често са незадоволително ограничаващи за потребителите – лишават ги от техни логични и законни права над заплатеното съдържание, и биват налагани чрез монопола на разпространителите над конкретните съдържания (всяка една книга, песен, филм и т.н. като правило се предлага на един пазар от един-единствен дистрибутор – монополист за нея). Правила за потребление и разпространение, които са задоволителни и неограничаващи за потребителите, автоматично биха довели както до много по-високо зачитане на авторското право от тяхна страна, така и до много по-висок авторитет на авторското право сред тях. Обратното, излишно ограничаващите правила са косвената причина за сегашното незачитане и нисък авторитет на авторското право, и запазването им такива може да има като резултат единствено продължаващо, или дори по-голямо незачитане, и допълнително спадане на авторитета на авторското право.
Като автор, който предлага своите произведения онлайн, съм сериозно загрижен поради тази възможност. Дори ако предлагам своите произведения под нерестриктивни лицензи, масовото предлагане на съдържание под неразумно рестриктивни лицензи създава лошо отношение към авторското право по принцип, а оттам и към лично моето авторско право. Създаването на правила за потребление, които запазват в пълна степен интересите на потребителите, ще подобри отношението им към моя труд. Обратното, ако влошаването на правилата за потребление, и оттам на авторитета на авторското право продължи, е вероятно да ме принуди на някой етап да престана да творя.
10)
– Смятате ли, че наскоро приетият във Франция меморандум за разбирателство е пример, който трябва да бъде последван?
Меморандумите за разбирателство са добро нещо на теория, но на практика нито са юридически обвързващи за страните, нито задължително отразяват правилния баланс на правата им (и неразбирателството продължава). По тази причина според мен те не постигат целта си: нужно е ясно юридическо уреждане на нещата.
11)
– Смятате ли, че прилагането на мерки за филтриране би било ефикасен начин за предотвратяване на нарушения на авторското право?
Единствено ако тези мерки са строги до степен на пълно лишаване на гражданите от всички форми на лична свобода и тайна на личността – тоест, ако се превърнем в ултра-тоталитарно общество, на фона на което най-лошите примери от съвременната история биха изглеждали демократични и свободни. Вече съществуват технически средства, способни да заобиколят всяка степен на филтриране, по-малка от тази; при опит филтрирането да бъде наложено вероятно те бързо ще бъдат подобрени до степен нарушенията на авторското право да могат да се предотвратят единствено чрез пълна забрана на връзките онлайн, и закриване на Интернет.

Григор Гачев

(П. П. Съжалявам за слабата публичност, и изключително краткия срок за предаване на отговори на този въпросник. Ако той беше по-широко оповестен, и срокът достатъчен, вероятно щяха да бъдат получени повече и по-ценни мнения.)

Надали някой ще отрече, че днес се възпитава по-нискокултурно поколение от преди. (Да, да, знам. Младите ще затрият света. Само че допреди двайсетина години младите се срамуваха да не знаят коя е Калипсо, и смятаха за добро постижение да знаят как се казва столицата на Бруней – а днес не знаят кои са Зевс и Хера, и какво въобще е Бруней. Съжалявам, ама е факт.) Факторите са много – и безотговорното и безхаберно образование, и много по-малкото свободно време, и това, че водещите фигури на обществото не са интелигиенцията (има малко културтрегери, ама те са друго нещо), а мутри или икономически престъпници… Много са. Но един важен фактор според мен са медийните развлечения.

Развлечения всякакви. Било игра с SMS-и. Било развлекателни шоуто. Било телевизионни състезания. Било риалитита. Като ги гледам обаче, във всички се налага тържество на простотията (а в много – и на простащината). И масовият зрител консумира. Каквото ядеш, това ставаш…

Една от причините за налагане на елементаризъм и простащина е икономическата ориентация на развлеченията към по-богатите слоеве. И в момента основната част от платежоспособните консуматори сричат при четене и речникът им се побира на една машинописна страница; допреди малко години платежоспособни бяха почти само такива. Ако развлечението ти е ориентирано към хора с IQ над стайната температура, било като дух, било като словесен запас, било като сфера на интереси, няма кой да плаща за него (каквото и да е плащането) – умираш… Напоследък това се променя малко по малко, но авторите на развлечения още не са уловили промяната.

Друга причина е, да си го кажем направо, безогледното печалбарство на някои създатели на развлечения. Отдавна не ми е интересно да гледам “Стани богат”. Не само защото това е българското му име – оригиналното, използвано навсякъде по света, е “Стани милионер”, но нашите циции се стиснаха да дават по милион. А и защото е публична тайна, че в него до по-високи нива стигат почти само подставени лица: още въпросите на и малко над средно ниво старателно се профилират, за да бият участника по слабите му места, и често са по-трудни от последния въпрос на повечето чуждестранни издания на “Стани милионер”. Гледаш го, и вместо гъдела от интелектуалното усилие виждаш заигравката “позна-не позна”, повтаряна стотици пъти. Ако това му е развлекателното, колко да платя, за да не го гледам?

Печалбарството води до простащина и по други механизми. Да си го кажем направо – и в най-просветените страни интелектуалците са малка част от населението, примерно около процент. Просветени прави тези страни отношението на останалите хора – те се възхищават на интелектуалците, и се мъчат да бъдат като тях. Участват в състезания за интелектуалци, учат, трупат знания и съобразителност, борят се да повдигнат нивото си… Нашите автори на развлечения, хукнали да търсят масовия участник, свалят нивото до оптимално за слабоумни. “Кой български футболист е най-добрият в края на 20 век? Христо Стоичков, Христо Ботев, Ахмед Доган – изпратете SMS с верния отговор на телефон …” И всички, за които такива “задачи” не са особено предизвикателство, също са изложени на тяхното облъчване, и малко по малко осакатяват до нивото им.

Специално в телевизионните състезания, допълнителен видиотяващ елемент е подборът на участниците. Че няма да подберат интелигиентни е ясно, да не им отмъкнат парите. Но поне да не пускаха откровени идиоти. То не бяха прословутите тризначки, то не бяха разни готвачки, дето не знаят какво сирене се слага на пица, то не бяха разни юнаци, дето знаят всички спортни зали наоколо, ама не и на кой е кръстена дори една от улиците, на които се намират… Аман от заблуждението, че като показват състезатели глупендери, масовият зрител ще гледа с повече интерес, ще се смее, и ще иска и той да участва, че да покаже какво може…

В много състезания има и друг, особено отблъскващ за мен момент – тези, в които се работи в екип, но играчите се състезават срещу съекипниците си. Класиката в жанра е “Сървайвър” (и уви, не само българската версия – то си е такова). Печели най-хитрото “прееби-другарче”. Условията са старателно подбрани така, че да нямаш никакъв шанс да пробиеш чрез свястност. Дори там, където тя просто няма как да не печели – примерно в началото на състезанието, когато състезателите са още много и неотбрани по вкус към хитри подлости и интриги – на малко по-високите нива носителите й биват елиминирани. Не искам да звуча като соц-критик, който заявява: “Това изкуство, другари, не е полезно за нашето общество!” Но ако някой ми каже, че тези състезания учат хората да бъдат свестни и честни, не съм съгласен. Учат ги да бъдат хитри и вероломни подлеци.

… Не зная какво може да се направи, за да се появят предавания, които да развличат хората, а не да им полират мозъците. Но си мисля, че вече има достатъчно голяма пазарна ниша от интелигиентни и културни платежоспособни хора, за да си струва създаването на подходящи за тях развлечения. И с огромно удоволствие бих помагал да се направи някакво такова. Написал съм достатъчно книги-игри, сценарии за произведения и други подобни, и имам познания доста над средностатистическите. Вероятно бих могъл да помогна да се съчини нещо добро.

(Спомням си едновремешната руска игра “Какво, къде, кога”. Тя за мен е антитезата на “Сървайвър” – блестящо измислена и изпълнена, възхищавам й се. За съжаление авторските й права са запазени, иначе сериозно бих мислил за пускане на неин точен клонинг… Друго състезание, което никак не беше лошо, беше едновремешното “Минута е много”. Наблягаше повече на просто знаене, отколкото на мислене, и колективното търсене на истината го нямаше, но беше светлинни години над това, което е “Стани богат”.)

Мислил съм неведнъж какво може да бъде. Определено истински интересните са колективните игри. Надали ще е лесно да бъде измислена игра, която да е истински богата, и в която да са от полза и да я правят интересна всички таланти и заложби, които са добри и честни. Но ми се струва напълно посилно. Бъде ли веднъж измислена и направена като хората, малко търчане и питане вероятно ще намери кой да я продуцира и изпълни както трябва. И ще имаме поне едно развлечение, което да ползваме с удоволствие… Всъщност, може би една добра такава игра би било… да създадем такава игра!

Колебая се обаче – ще има ли достатъчно желаещи да участват в създаването? По принцип такива начинания тръгват, когато някой се хване и ги прави, без да му пука подкрепят ли го други. Тогава другите сами идват, и помагат, и се създава общност… А на мен не ми остава напоследък абсолютно никакво свободно време, налага се често да шкартирам дори важни и нужни неща, за да не грохна от преумора. За да се събере приличен екип, вероятно ще е нужно идеята да се изрекламира из целия български Нет, а това не ми е по времето и силите.

Така че чакам да видя – ще се намерят ли желаещи. Не зная колко ще са “достатъчно” – ще преценя на усет. Но ако някой желае да работи по създаването на подобно нещо, ще помагам с всичките си сили.

Не само защото ще е полезно. А и защото правенето му ще е интересно. Ще е… колективна игра. 🙂

Вчера Ели изрови от един вестник следните обяви. (Коментарите са мои – горкото момиче няма нищо общо с тях… 🙂 )

Бензиностанция (…) търси мъже и жени за бензиноколонки.

(Интересно. Мъжете, ако са по-надарени – ясно, ще си го заврат в ухото, и… А жените?)

Бензиностанция (…) търси момчета за бензиноколонки.

(Тези поне са по-ориентирани. Но как ли момчетата ще пропикаят газ, или каквото?…)

Фирма търси пенсионери за паркинг.

(Така и така вече си паркираме един на друг на главите.)

Заложна къща “Щедрите” – www.lihvari.com

(Без коментар…)

Всъщност, който и вестник да отвори човек, намира подобни малоумия. Не само в частта за обявите, а и в статиите. Вече ми се губи кой журналист беше писал в отзив за “Хобитът” (“Билбо Бегинс”) нещо за добрата фея Ам-гъл, която подарила на Билбо вълшебен пръстен…

Понякога се чудя дали да не спретна едно уики за подобни вестникарски изцепки. Под кодовото име “Господари на папира”… Как мислите, ще има ли кой да пише там всекидневно? Че ако ще стои празно, няма смисъл, а аз вече почнах да не стигам за навсякъде.

Онази, за подслушването на Интернет.

Наглед тя е чудесно нещо. Помагала да полицаите да ловят разни ТЕРОРИСТИ и ПЕДОФИЛИ. (Ох, аман от плашила. Откога терористите и педофилите се запрескачаха у нас?) На практика обаче е вредна до немай-къде. Данните, които изисква да бъдат събирани, са златна мина за всеки престъпник – от политическия подслушвач, през полицая – автор на мероприятия срещу торенти, блогъри и всяка друга форма на свободомислие в Нета, та до обирджията на домове, или търсещия чие детенце да зариби с хероинче. А пък тези явления, за разлика от педофилските афери или терористичните актове, са ежедневие в милата ни България.

И какво става? Представете си струпани някъде сто тона злато. Най-услужливо, на едно място. Идеалната мишена за крадене… Много ли ви се струва? Сто тона злато струват 2 милиарда и нещо долара. Информацията от Нета струва много повече – само в къщите, които удобно могат да се ограбят с тази информация, има неща за крадене за повече пари… Всички престъпници по света ще свалят шапка на този, който ги струпва на едно място. Представете си конкуренцията за достъп дотам, и парите, които ще влязат в действие.

… Успях да прегледам съдържанието й. Отгоре-отгоре – този уикенд животът ми сервира количество адреналин, от което още не съм се оправил съвсем. Но дори така ми направиха впечатление две неща.

(Забелязвам, че са учудили и други хора, някои още преди мен.)

Едното е, че МВР изисква ДОТИ (службата, която ще осъществява подслушването) да има пасивен достъп до информацията кой какво е правил в Интернет.

На прост български – ДОТИ трябва да може да проверява каквото си пожелае, без провайдерите да могат да разберат какво е то (и че изобщо нещо бива проверявано). Контрол – никакъв. Стоте тона злато стоят на практика неохранявани – достатъчно е да купиш човек от ДОТИ, или да вкараш там свой, и ги имаш… Хитро. Ще е достатъчно да изчакат една година след пускането й, и просто да арестуват цялото ДОТИ – ще държат значителен процент от престъпниците в страната, при почти нулев риск да има между тях някой невинен… Ето как се корумпира и сервира на тепсия на престъпността ключова служба в МВР.

Всъщност, надали ще е и нужно. Ако МВР е това нашето, дето си го знам, и дето в него работят десетки мои познати, до тези данни там ще има достъп куцо, сляпо, сакато и стринката им. Толкова много хора, че просто нямаме толкова престъпни групировки в България, па и в Европа, че да не стигнат хората за всички.

И това са само ДОТИ и МВР. Ами провайдерите? Те са бизнесмени. Записването на тези данни иска доста сериозни инвестиции – сега те не си ги дават, защото не виждат ползата, а пък престъпниците не им ги плащат, защото не вярват, че ще се случи. Ако обаче така и така са задължени да пуснат тая техника, защо да не продадат събираната информация? Ще има кой да им предложи добри пари, а пък те ще имат остра нужда от тях, заради направените по неволя инвестиции. Все пак са бизнесмени…

Всъщност, и това надали ще е нужно. И най-продажният провайдер не би продал тази информация евтино, ще иска сериозни суми. Да намериш някой недоволен от заплатата си негов служител ще излезе малка част от тези суми. Веднъж събирана информацията, ще е много лесно да се изнесе…

И това е чистата криминална престъпност. Дали тази информация няма да бъде щедро използвана при политически мероприятия, и при ловове на вещици сред Интернет-разномислещите, се сетете сами. Нашенското МВР си има практика…

Дотук с пасивния достъп. Още повече ме уплаши обаче вторият елемент от наредбата. В нея има един чл. 5, който още на пръв поглед ми се стори, че иска бая неща – включително такива, които представляват лична тайна по европейските критерии. Как така европейска директива го била искала?… Опитах се да потърся текта на директивата, и да ги сравня, но се оказа, че са ме изпреварили. Просто директивата далеч не изисква пълния спектър на това подслушване, нито пък претендира съответната служба да получава достъп до тези данни без разрешение на прокурор или съд. Това си е чисто нашенско “разширение” на обхвата й.

На пръв поглед – нищо, на което да не сме свикнали. Нашите управници никога не са имали мярка в това колко да стискат избирателите си за гушата. Този път обаче с една наредба те отменят както българския, така и европейския закон за правото на лична тайна. Да не говорим пък, че отменят и българската Конституция… Да, и това не им е за пръв път. Но винаги досега, когато са го правели, зад това са стоели някакви интереси. Би било странно, ако ги няма и сега.

Искам да зная точно какви интереси налагат де факто отмяната на законите (български и европейски) за защита на личните данни.

Искам да зная кой точно е авторът на това “разширение” на изискваната информация. Име и длъжност.

Искам да зная и кой е поискал достъпът до личната информация на Интернет потребителите да се осъществява безконтролно, “чрез пасивни средства”. Име и длъжност.

Искам да ги зная, за да ги оповестя, и да поискам очистването на държавните органи от тях.

Тези хора са опасни не просто за България – защото с действията си я превръщат в тоталитарна кочина. Те са опасни за теб, читателю – твоята лична инфомация ще бъде продавана на престъпници. Те са опасни и за съседа ти, който не знае как изглежда компютърът, а за Интернет не е и чувал – защото, съсипвайки страната като цяло, съсипват и неговия живот.

Те може да са добронамерени, и дори полезни в някои отношения. От една по-безпристрастна гледна точка, и разнасящият чума плъх не е злонамерен, и от него има някакви ползи. Или пък веселият ентусиаст, който не знае що е радиация, но се е докопал до пулта за управление на атомен реактор, и си играе с копчетата, също не е злонамерен, и току-виж оправил някоя заяла ръчка… Не можем да си позволим да ги имаме на държавна служба повече. Всеки ден, в който те още са на нея, може да донесе на държавата ни нова опасност като въпросната наредба. Искам да зная кои са те.

От ДАИТС предложиха да се помисли за разумен компромис на тема наредбата. Предлагам им го. Те (и МВР) ще я оттеглят по своя инициатива, и ще се прочистят от въпросните хора. Под контрол на хора от нашата общност. Ако го направят, аз няма да публикувам конкретните имена пред целия свят, няма да ги изпратя в писмо до мониторинга на България в ЕП, и няма да обявя инициатива преди следващите избори, че ще гласувам за който обещае да изпълни това прочистване “до чисто”, ако ще да са Атака.

Става?

Отидохме пред ДАИТС. Протестирахме. Връчихме подготвените от Богомил писма.

Имаше журналисти – както обикновено, няколко пъти повече от протестиращите. (Не бяха много – просто ние бяхме още по-малко.) Снимаха и интервюираха кого ли не. Богомил, Пейо, Йовко, Мариан – сигурно съм изпуснал и още хора – се съдраха да тичат, да говорят с какви ли не медии през целия ден, да се показват в какви ли не предавания. Днес и утре един приличен процент от българите ще прекарат през очите и ушите си новината.

На принципа “в едното влязло, от другото излязло”. И ще я забравят моментално.

В последващите дни ще има напъни наредбата да бъде отменена, променена, анулирана, обявена за противозаконна, и какво ли още не. Надали ще е нужен кой знае колко натиск. Зад нея с почти пълна сигурност стоят интересите единствено на група полицаи, които искат да си вършат работата по-лесно, без да им връзва ръцете законът. (Кутията на Пандора ще бъде отворена по-нататък, когато наредбата влезе в сила, провайдерите съберат данни, и престъпниците, и овластен и обикновени, се усетят каква златна мина са тези данни.) Интересите на група полицаи, които искат да си вършат работата, не струват почти пукнат грош в държава като нашата.

Но дори така, почвам да губя надежда, че ще имаме силата да я отменим. (Освен ако по-едри престъпници случайно не ги излъже някой, че така може да ги заловят или компрометират, и те да се уплашат и да поканят някои политици или висши съдии на разговор… Мъка.) Една маршрутка хора сме. Ще можем ли да преборим скъпата ни държава, дори при положение, че не й бръкваме в здравето по осезаем за нея начин? Съмнявам се…

… И внезапно виждам пред себе си очукано бюро с очукан и стар компютър, на който угрижен следовател се мъчи да си напише рапорта. Капнал от умора и разправии, прегорял отвътре от провалени опити да се пребори срещу поредния нагъл престъпник с пари и връзки. Обезверен почти до безразличие, на границата да се предаде, да махне с ръка и да зареже всичко. Но все пак борещ се, отчаяно, без да се замисля, просто непредал се…

– Недей, следователю. Грешиш. Вместо да получиш оръжие срещу престъпността, тя ще получи оръжие срещу теб. Повярвай ми – разбирам от компютри много повече дори от повечето специалисти, зная какво говоря.

– Уморих се така. Нищо не става. Готов съм на всичко, за да получа повече средства. Писна ми от Интернет педофили, от наркомани, от всякаква паплач с пари и връзки. Не издържам вече да не виждам смисъл в работата си, да се чувствам посмешище. Искам тези права, пък каквото ще да става. Отчаян съм вече, готов съм на всичко, за да пооправя малко тоя скапан свят…

– Други са начините, по които можеш да го постигнеш – не тези. Не мога да ти позволя да успееш, да отнемеш свободата на хората, дори в името на сигурността им. Който заменя свобода срещу сигурност, остава и без двете. Така е устроен светът… Но ми се иска да ти помогна, истински. Уж сме противници, но се борим за едно и също, за по-свестен живот за децата ни, и нас самите. Имаме как да си помогнем. Като научим хората да си вярват, и да не чакат друг да им ожъне нивата и измете къщата. Ще има желаещи, но за да им вземат житото и къщата… Трябва да ги научим да си жънат нивата и да си чистят къщата сами. Тогава и двамата ще успяваме – иначе и двамата ще се проваляме.

– Не е моя работа да уча хората на това или онова. Хубави приказки говориш, но абстрактни. А аз съм ченге, трябва да ловя конкретни престъпници. С твоите искания за свобода ми връзваш ръцете. Ти ще страдаш после, не само аз.

– И да получиш своето, ще си пак безпомощен. Проблемът ти е не че нямаш достатъчно права, а че хората не ти помагат масово. Че не се пазят сами от престъпниците, за да ти облекчат десетократно работата, и не вярват, че ще им помогнеш, за да ти помогнат ти да свършиш останалата десета. Затова трябва хората да се научат, че не си ли вършат работата те, няма кой друг. А който се е съгласил да го подслушват за негово добро, е научен да чака на друг. Свободата си е дал срещу обещанието, че друг ще му даде сигурност… Вместо повече оръжия, ще получиш по-малко – престъпниците не само ще се опазват лесно да не оставят електронни следи, но и ще използват оставените, за да контролират теб. Да се лъжем със сладки лъжи, че еди-как си ще успеем, е лесно. А когато се лъжем сами, лесно и вярваме… Но ще успяваме истински единствено ако направим така, че да има резултат. Това е, което ти предлагам.

… И отново съм пред ДАИТС, и някой снима възрастна жена с лозунг, отстрани Йовко дава интервю, Богомил тича да уреди нещо. Откъм пощата няколко зяпачи се чудят какво става. А до тях, видим само за мен, стои следователят от видението ми. Още недоверчив, още колебаещ се – какво да подкрепи, на коя страна е истината?…

Обръщам му гръб – не искам околните да ме гледат как зяпам празно място, където има някой само във въображението ми. Но и с гърба си усещам – видението е събрало смелост, пресича улицата и застава сред протестиращите. Без да знае срещу какво всъщност протестира, нали наредбата е негово духовно дете, негова мечта.

Аз обаче знам. Протестира срещу същото като мен. Срещу безразличието и безхаберието на хората. Срещу тези, заради които Левски е писал “Народе????”. Срещу тези, които избират и преизбират ходещи реклами за емиграция (да заема израз от Енея). На които не им пука дали съседа не го обират. Ако децата им са здрави – че някакви там протестирали, че има пари за луксозни лимузини, но няма за лечение на раково болните деца.

Срещу тези, които искрено вярват в най-голямата лъжа в българското масово съзнание – идеята за поединичното спасяване. Искаме или не, сме в ситуация, в която има само един начин за поединично “спасяване” – емиграция в богата страна на хубава работа. (И животът на емигрант, и постоянното треперене богатата страна да не направи каквото е логично – да се защити срещу имигранти с психология на спасяващи се поединично: тя е станала богата, защото се е отървала от тази психология, такива хора й трябват колкото на човек му трябва цианкалий в супата.) Извън това, реалността е проста: поединично проваляне, или спасяване заедно – изборът си е наш.

Днес сума ти хора ми се радват. Заради появата в “Панорама”. Касиерки в банки, сервитьорки в гостилници, мои клиенти, случайни познати… Абе, хора, вие работа нямате ли си, та само гледате телевизия?…

Всъщност пиша този запис по сериозен повод. Благодарение на Делян видях какво са излъчили в “Панорама”. Искам да уточня нещо важно: не съм сред създателите на първия уебсайт на СДС – този кредит принадлежи другиму. Сред първите, които правеха ИТ отдела на СДС съм, но нямам нищо общо със сайта.

(За протокола – като ученик пък съм бил комсомолски секретар. Така че биографията ми е достатъчно пъстра: който и да иска да ме оплюе, все ще има за какво.)

Тук е мястото да дам и отговор на този коментар на Illa. Уви, до голяма степен се познах в това, което представиха по телевизията като блогъра Григор. Делян ми хареса много, много повече – показа се като симпатичен и разбираем човек, на фона на мен като някакъв фанатик на каузи. И вината за този изглед си е моя, а не на журналистите.

Преди няколко дни колкото се може по-тихичко в Държавен вестник беше обнародвана наредба, съгласно която МВР ще ни следи в Интернет. Всяко наше мръдване в Нета ще бъде регистрирано и записвано от Интернет провайдерите, които ще са длъжни да пазят данните поне една година. МВР ще има достъп до тази информация, без да е необходимо да представя прокурорска заповед или друго основание.

Някои данни (напр. съдържанието на е-майл) нямало да се записват, защото това противоречало на гражданските права – било лична информация. Щяло да се записва само от кого и до кого е е-майлът и точно кога е пуснат. Същото – за съобщенията по ICQ, MSN, Skype и всички останали IM програми. Ще се записва кога и от кого е посетена всяка една страница в Нета, къде какви файлове са обменяни, и т.н.

Дали това от кого и до кого е е-майлът не е лична информация, е ясно за всички. Точно и както коя страница кога е гледана, какви съобщения се обменят, и т.н. Във всеки учебник за вземане на мерки срещу промишлен шпионаж се подчертава дебело колко е важно да криете тези неща, и се обяснява подробно защо; думам ти, фирмо, сещай се, личност… Обратната теза я поддържат само (незаконно) шпиониращите и спамерите.

Дали няма най-подробно да се записват и съдържанията на е-майлите (и пр.), също е ясно за всеки, който не е расъл в парник на Марс. Историята на “превишенията на правата” (т.е. на престъпленията) на нашето МВР е километрична, и няма никакви признаци броят им да намалява, напротив. Някои провайдери сигурно ще се опънат на подобно неофициално изискване (и сигурно ще претърпят законен и противозаконен натиск, за да клекнат – не е за пръв път, спомнете си скорошното противозаконно нареждане на МВР към провайдерите да забранят връзката с някои сайтове). Други сигурно ще се съгласят охотно (също не е за пръв път – пак същото нареждане)… Тези, дето помним социализЪма и свалянето му, сигурно всички се питаме – по-хубав ли е тоталитарният капитализъм от тоталитарния социализъм?

Дали достъпът до тези данни ще се използва от МВР само за разкриване на престъпления? Отдавна съм загубил броя на злоупотребите им в това отношение. Всъщност, много е вероятно именно за разкриване на престъпления да НЕ използват тези данни – те са напълно безполезни срещу средноинтелигиентен престъпник, да не говорим за организирани терористи. Полезни са срещу тези, които действат открито, без да се боят. Личностите, които се опитват да построят гражданско общество, и вярват, че законът ги пази…

Знаете ли кога и от кого е измислен изразът “Ние сме държавата – вярвайте ни!”? От американските журналисти, покрай аферата Уотъргейт. Ако някой случайно не знае за какво става дума – президентът Никсън нарежда на ФБР да подслушва политическите му противници… Ако някой искрено вярва, че Румен Петков и екипът му са много повече демократи от Никсън, ще му призная правото да вярва, че събирането на тази информация ще е насочено срещу престъпниците, а не срещу гражданските активисти. Но и деликатно ще му обърна внимание да потърси попечителство от някой адекватен социално и психически.

Всъщност, ако за някого тази информация ще бъде от полза, това ще са именно престъпниците. Представете си например една голяааама база с е-майл адреси. Кой ще търси най-активно достъп до нея, и ще хвърли много пари и влияние, за да го получи? Спамерите, естествено. А те са направо безвредни – какво толкова от стотина-двеста боклука дневно в пощата ви? Тези, които проверяват кога ще сте на почивка, за да поизпразнят жилището ви, надали са по-глупави от спамерите. А има и такива, които се вълнуват чие детенце е по-подходящо за зарибяване за наркотици, и те са и още по-хитри и с повече пари…

Идеята на Богомил е за протест срещу управниците под заглавието “Един свободен обяд”. Всички, които ценим свободата си, сме поканени на четвъртък, 7 февруари, между 12:30 и 14:30, в градинката пред телефонната палата на ул. “Гурко” 6, срещу сградата на ДАИТС. Протестът е законен; общината е уведомена. Ако се наложи промяна на мястото и/или часа, пак на същия линк ще има информация.

Поканете и вие всеки, който не би искал да бъде участник в задължителен “Биг Брадър”. С предимство при каненето следва да се ползват журналистите, особено тези от свободолюбиви държави в ЕС.

Ще се видим на протеста.