Grigor Gatchev - A Weblog

Преди няколко дни си отиде Артър Кларк.

Беше последният от великите в научната фантастика. От тези, които имаха своето запазено място в нея. Ако Хайнлайн беше виртуозният измислител, ако Азимов беше изследователят на човешкото и социалното в машините, то Кларк беше мечтателят.

Понякога излишно бързащ, но един от най-добре обосновалите мечтите си фантасти. Един от детайлните му технически планове – за геостационарни комуникационни спътници – отдавна е реалност. Друг – за “космическия асансьор” чака с нетърпение създаването на подходящите материали, за да бъде реализиран (и те вече са съвсем близко – последните два проекта в тази област, въглеродните нанотръби и бъкминстърфулъритовите нишки, вече експериментално постигат нужните качества; нужна е само технология за производството им в големи обеми).Още други проекти засега не са постигнати, но един ден без съмнение ще станат. Когато мечтаят истинските учени, мечтите им са много истински.

Започнал с класическа “типична” научна фантастика, Кларк бързо се откроява сред тълпата писатели с мащабите на мисленето си. След “Пясъците на Марс” и “Острови в небето” той издава “Срещу настъпващата нощ”, дописан по-късно под името “Градът и звездите” (и преведен на български от Любомир Николов) – един от първите романи, които прекрачват типичните мащаби на типичния фантаст. Диаспар, Алвин (и Ванамонде) винаги са разпалвали въображението ми, дори сега, когато романът ми изглежда мъничко детски…

И в “по-обикновените” си романи Кларк е също така завладяващ въображението. “Лунен прах” би могъл да бъде наречен НФ трилър, но “Среща с Рама”, “Земна светлина”, “Земя имперска”, “Краят на детството”, “Песните на далечната Земя”, “Среща с Медуза”, “Фонтаните на рая” все са книги, легнали като дялани камъни в основите на световната фантастика… По-късните му неща, писани най-често в съавторство, според мен далеч не са на нивото на ранните му класики. Но… Кларк си е Кларк.

Особено място сред творбите му заема “Одисея 2001”. (Всъщност, това й място се дължи на едноименния филм – тя е написана по сценария на Кларк за него.) От по-късните продължения, “Одисея 2010” е що-годе поносима, следващите две по-добре да не ги бях чел. Но първата… Ако има книга, която да може да се нарече “библията на фантастиката”, това е тя. Идеите в нея буквално преформират цялата научна фантастика от този момент нататък. Ако “Градът и звездите” е едно монументално начало, то “Одисея 2001” е довеждането му до границата на човешкото. Ако случайно някой не я е чел, му я препоръчвам. Може да не я хареса, но разбрал ли е каквото и да е от нея, няма вече да бъде същият.

Кларк е известен не само с фантастиката си. Популярни са “трите закона на Кларк”:

– Ако известен, възрастен учен каже, че нещо е възможно, сигурно е прав. Ако обаче каже, че нещо е невъзможно, почти сигурно греши.
– Единственият начин да откриеш границите на възможното е да ги подминеш, и да навлезеш в невъзможното.
– Достатъчно напредналата технология е неразличима от магия. (Този закон има поне една дузина популярни производни.)

За него може да се напише още много – няма смисъл да повтарям тук Уикипедия, библиографиите му, биографията му… Пиша този запис, за да отдам почитта си към паметта му.

… Една от най-ранните чернови в блога ми престоя почти две години, докато посмея да я публикувам. Беше странен сън, в който ми беше приятел гениален физик, написал като Нобелова реч своето завещание. Не зная дали някой ще ми повярва, но до този момент не се бях замислял за влиянието конкретно на Кларк върху този сън. А сега разбирам, че вероятно всъщност съм сънувал него, че просто не съм го познал зад маската на съня…

Сигурно той би написал това завещание много по-добре. Но така се случи, че го написах аз, както го бях сънувал, и колкото умеех да си го спомня.

Не е срамно да издигнеш скромен паметник някому – срамно е да издигнеш по-скромен паметник, отколкото ти позволяват силите. Нека този сън, и Завещанието бъдат моят паметник за Артър Кларк. Посвещавам му ги.

Сбогом, Мечтателю. И дано се срещнем отвъд безкрая.

Докато мъчех компютрите на едни клиенти днес, се заслушах в радиото.

Изказваха се няколко политици от БСП. Така и не разбрах къде. Темата пък беше разкритията в МВР. Как на нищо не приличало да се подкопава авторитетът на тази толкова стара българска институция. Как Румен Петков бил невинен и чист като майчина сълза, и плюс това щял да си понесе цялата отговорност. Как новосъздадената ДАНС щяла да разкрие истината, и да въздаде възмездие на всички виновни. Как мръсните бивши генерали (начело, разбира се, с Атанас Атанасов) и долните им подвиквачи петнели имиджа на България. И т.н.

С една дума – типичната демагогия за пред страхливи идиоти. Отдавна съм я научил наизуст. Но за кой ли път вече не мога да се сдържа да не отбележа старата подлост – когато някой разрови насраното от висш корупционер и поиска справедливост за престъпленията му, моментално бива плют, че руши авторитета на България, и че е антибългарин и се бори срещу държавата. Демек, да се занимаваш с корупция е пробългарско и патриотично, а е антибългарско да се бориш срещу това. И е също и антидържавно, така че очаквай тежката ръка на държавата да ти въздаде възмездие за вината ти… Да, ама стига толкова. Писна ми. Моля, и мен също в списъка на антибългарите и антидържавниците, дето чакат тежката ръка на държавата да се стовари върху тях. Казвал съм го вече неведнъж – някои арести, полицейски тормози и дори присъди са по-истински орден от тези, дето ги присъждат на “видните българи”. Да видим дали най-обикновената решимост на шепа хора не е по-силна от репресивния апарат, командван от корупционерите.

… Дотук не казах нищо ново. И оттук нататък няма да е ново, но мисля, че е важно.

За добро или лошо, капитализмът (поне българският му вариант) е свят на парите. Без пари никоя политическа партия не може да постигне кой знае какво: парите печелят избори, особено когато свестните хора ходят да берат гъби, а гласуват купените с кебапчета и двайсетолевки. Затова и който дава парите на политическите партии, той поръчва музиката, с мълчаливото одобрение на гъбарите. Чрез преносителя на куфарчето с банкнотите.

За БСП от много време е публична тайна, че този преносител е Румен Петков. Още по-публична (и по-малко тайна) пък е кой дава парите. То не беше Маджо, то не бяха Галевци – до един все от бранша. Много ли е чудно, че в България в затвора влиза който се опита да се защити от престъпници? И че повечето, може би дори всички партии си имат своя Румен Петков, дето носи пари, а парите идват от пак същото място?

(Не, не ни е виновен Румен Петков. Той просто си гледа интереса. Още по-малко пък Маджо и прочее, и те също. Съжалявам, ама не са те виновни. Нека не търсим под дърво и камък кой ни е срал в гащите. Не е луд който яде чужд зелник, луд е който си му го дава. И се оправдава после, че “ама няма за кого да гласувам” – все едно някой друг му е длъжен да му намери за кого да гласува. Да открие свестните хора, да ги убеди да се кандидатират, да ги подкрепи, да ги лансира и направи известни. Това в нормалните държави го правят сигурно добрите феи. Или там почвата е особена, и от нея никнат специални политици, свестни… А когато пък някой политик засмърди до небето, същият давач на зелника не си и помисля да излезе и да митингува всеки ден, докато не го махне. Защото е “на работа”. Ама не се замисля защо работи колкото германеца или французина, а взима колкото албанеца. Така качествено не вижда връзката, че и пет пъти да му я навреш в очите, пак не я вижда… Но това е друга тема.)

Всъщност нещата тръгнаха оттам, че на някои хора (най-вече пак в БСП) почна да не им харесва кой поръчва музиката. Не защото е престъпник, с това проблем няма, а защото не са те. Издебнаха удобен момент, тоест силен натиск на ЕС за борба с корупцията, и създадоха ДАНС. С идеята да изземат власт от Румен Петков, да го компрометират и малко по малко да го отстранят.

Ще каже човек – чудесно! Щом намалява корупцията, всяко средство е добро! Щом за почистването на държавата ни е нужна служба като ДАНС, значи точно такава ни е нужна! Да, ама не. И да убиеш бълхата е добро, ама не си струва да изгориш за целта юргана. В случая – демокрацията ни. Като създадеш служба като ДАНС.

Тайни служби има във всички демократични страни. Навсякъде обаче те се подчиняват на няколко строги условия:

– службите са няколко, за да могат да се контролират една друга
– равнопоставени са, за да не може една от тях да поеме контрола върху другите
– на подчинение на различни, като правило избираеми органи са
– ръководят се от строги, като правило публични нормативни системи
– в тях са недопустими хора от репресивни апарати (примерно бивши соц-ДС-та)

Причините за тези условия са прости. Тайните служби са понякога необходимост, но тъй като тайната им ги поставя извън публичния контрол, те са магнит номер едно за корупцията и незаконното концентриране на власт. Затова се прави всичко възможно властта им да се ограничи единствено до преките им задачи, персоналът им да бъде колкото може по-старателно подбран, и контролът върху тях да е колкото се може по-широк. Всъщност, дали една държава е “бяла”, “демократична”, “западна”, “развита” – наречете го както щете, едно и също е в крайна сметка – се определя до голяма степен от условията, в които са тайните й служби.

Как стоят нещата при ДАНС?

– единствената, монополна тайна служба в България е
– всякакви други органи на реда са й подчинени, или са длъжни да изпълняват разпорежданията й
– на подчинение е на възможно най-непряко избирания държавен орган (доколкото изобщо е ясно на чие подчинение е)
– регламентът за дейността й е секретен, и се разработва от директора й
– изградена е почти изцяло от персонал на бившата ДС, с предпочитание към политическите отдели

С други думи, ДАНС е създадена, като е взет учебник как се прави тайна служба в демократична държава, и е обърнат наобратно. Ако някой вярва, че това се е получило случайно, и целта е била различна от това да се създаде ченгеджийско-мафиотско звено за управление на държавата, този човек сигурно вярва буквално на оправданието: “Ами той ме нападна, набоде се на ножа, падна, пак стана, и така трийсет и пет пъти”. Или дори ако се е получило случайно (“нападателят” наистина се е набол трийсет и пет пъти на държания в самозащита нож), резултатът пак няма как да бъде различен. Такава позиция в държавата има точно една от известните ми тайни служби по света – руската ФСБ.

Казано с други думи – в момента става тиха подмяна на държавния строй. От “лоша демокрация” към “добра диктатура”. (Ако някой не е съгласен, нека ходи в Русия, там по конституция е демокрация, и да застане на Червения площад и да наругае… не, не Джордж Буш.) Казано другояче, предлагат ни да продадем свободата си срещу… не, не по-малко корупция. Срещу обещания за по-малко корупция – разликата е много сериозна, особено когато ги обещават нашите политици.

Какво ни очаква по-нататък ли? Моделът е ясен, и вече има осем години развитие зад гърба си. Става дума за Русия.

ФСБ беше създадена в Русия по точно същия начин – като средство, което да изчисти наследената от Елцин корупция. Руските новобогаташи, точно както и българските, живееха сред разкош, съсипвайки народа си. Затова ФСБ беше изключително подкрепяна сред масите, особено след като се разправи с новобогаташите. Или поне с тези, които бяха противници на Путин – Березовски, Ходорковски и прочее. Хилядите шефове на банди един по един загинаха от ръката на ФСБ. Престъпността беше… не точно овладяна, но някак вкарана в релси. Стандартът на живот се повиши. И масовият руснак в момента благославя Путин, и търси как да го избере за цар-батюшка.

Не би било лошо и България да мине по този път, нали? Да, ама не.

Промените в Русия всъщност са само смяна на караула. Хората на Путин, например Медведев или Дерипаска, станаха още по-богати от предишните “новые русские”. Престъпността не довежда живота до пълна несигурност, но продължава да я има, и да е огромна, и да носи големи печалби – просто вече я ръководят не отделни главатари, а хората на ФСБ. (Не се шегувам, нито злословя. Имам прекалено много познати в Русия, за да не съм наясно какво точно е положението там.) Свободомислието в руския Интернет бива смазвано от специализирани отдели на ФСБ (тук-там из нета може да се прочете подробно как и с какви средства); упорито се лансира идеята за отделен руски Интернет (да го кажем другояче, велик кремълски файъруол, по подобие на китайския). Ще спра с изброяването дотук, но мога да продължавам още много повече, отколкото ми се иска…

Повишеният жизнен стандарт ли? Това е най-тъжният момент. Жизненият стандарт на обикновения руснак е малко по-висок отпреди благодарение на едно-единствено нещо: пробилите небето цени на петрола. (Ако някой случайно не знае: Русия е един от най-големите износители на петрол и газ на света.) Дори така, до средния руснак достига смешен процент от спечеленото от продажба на петрол. Въпреки ежесекундния златен порой в руската хазна, средният стандарт на живота в Русия нищо чудно да е по-нисък от българския: разликата между Москва и провинцията е поне десет пъти по-голяма, отколкото между София и провинцията тук. Ако петролът рухне обратно до 30 долара на барел, ще се наложи сегашните новобогаташи да се откажат от всичките си приходи, за да не стигнат обикновените руснаци до глад като при Сталиновата колективизация. А те надали ще искат…

Петролът може и да не рухне, но примерът е показателен на какво всъщност се дължи повишеният жизнен стандарт в Русия. А не знам дали знаете, но България не е сред големите износители на петрол. Така че развитието на България по руски модел би означавало за средния българин икономическа катастрофа. Съжалявам, че звучи плашещо, но просто е истината.

Затова и хич не съм ентусиазиран от идеята за “добрата ДАНС, която ще почисти лошите корупционери”. Да, от сърце и душа искам да ги видя почистени. И, за разлика от средния българин, съм готов да действам, за да се случи това. Но мисля, че създаването на ДАНС и даването й на тези правомощия беше може би единственото реално постижимо лекарство, което е по-лошо от болестта. (Дали е случайно съвпадение примерно, че се въвежда подслушване на Интернет точно сега? Да, знам, ЕС бил натискал. Дали натиска точно за това вече е обсъждано и изяснявано неведнъж. Остава да се сетим и как така се хвърлихме да изпълняваме този натиск на ЕС точно сега.)

… Стана дълъг запис, а може да се каже и много повече. Но си мисля, че няма нужда. Както във вица за чисто белите позиви: “Защо трябва да пише нещо на тях? Всичко и така е ясно…”

В пролетните спомени от детството ми дърветата започваха да пускат пъпки още преди снегът да се е разтопил напълно. Когато от него останеха само локвички, черешите и джанките вече обикновено цъфтяха. Получаваше се плавен преход между зима и пролет, с нежно докосване на двете… От години насам вече обикновено не е така.

Може би е виновно затоплянето. Преди падналият през октомври или началото на ноември сняг най-често се задържаше до края на февруари или дори март, почти без периоди на пълно разтопяване – сега такива години са изключение. Или пък може би е това, че живея в София – мегаполисът буквално генерира свой собствен климат, и нагрява атмосферата си през зимата. Или пък зимните ми спомени са пълни с искрящ, пухкав сняг, защото носят красотата на детството. Може би и трите. Все едно, причина има… Но не за нея е думата.

Напоследък забелязвам всяка година един дълъг период, през който зимата като цяло си е отишла, но пролетта още не иска да дойде. Седмица, две, понякога дори месец. Снегът го няма, улиците са сухи, времето не е твърде студено – но всичко е сиво и кафяво, дърветата са голи, и кокичетата във все по-редките градинки с учудване се оглеждат за снега, който са очаквали да трябва да пробиват, и се питат – не са ли сбъркали нещо?…

Празно време. Зимата вече си е отишла, пролетта не е дошла, и природата не я управлява никой. Сякаш втора есен, но приликата е само външна – есента е друго, тя е естествена част от цикъла на живота, на мястото си е, и е нужна част от тъканта на света. Тъжно междуцарствие и безвластие, не между хората, а в света около нас, сякаш отвътре в костите ни. Време, което очаква да бъде запълнено, но няма кой. И то стои, празно и кухо, и сее смут в душите на тези, които имат сетивата за него.

Неволно си спомням за романа “Най-далечният бряг” на Урсула Льогуин. Сюжетът му започва с това, че в света на Землемория става нещо странно. Сякаш някой отнема яркостта на цветовете на дрехите, и те стават, едва доловимо, но всеки ден все по-приглушени и сиви. Сякаш някой отнема вкуса на храните, мъничко по мъничко – уж същите, и правени по същия начин, но някак вече не така вкусни, както преди. И така с всичко. Сякаш някой изсмуква щастието от живота, пълнотата и стойността му. Неопределено, едва забележимо чувство, което обаче усещат всички.

Подобно е усещането ми за този период от време. Нищо определено, което да можеш да назовеш, да дефинираш или обясниш. Но някак той е празен, кух, през него не се случва безкрайно финото, почти недоловимо, което се случва през всички останали сезони. Сякаш поточето, което нежно ромоли и сред листенцата от цветове, и сред жегите, и сред падащите листа, и под леда, всеки сезон на различен глас, през този сезон замлъква. Една странна празнота, която търси с какво и от кого да бъде запълнена.

И усещам лек страх. Някакъв инстинкт, или просмукан в костите спомен от отминали времена, ми казва – може би е било някога време, когато цялата година е била такива празноти, и са били запълвани от каквото свари да се вреди, добро или зло. И както добрите неща са изпълвали своите времена със смисъл и живот, така злите са ги изсмуквали от своите. И не зная какво е ставало тогава, но не е било хубаво нещо.

И са минали неизброими и неизмерими времена, преди злите неща да бъдат победени, и изтръгнати от моментите, в които са се били впили, и времето е било завладяно от добрите неща. От красотата на пролетта, от лудостта на лятото, от богатството на есента, от мъдростта на зимата… А сега внезапно се появява ново, незаето време, и не знаем какво нещо ще го завладее – добро или зло…

Рационалист съм, и подобни мъгляви мисли ме изпълват с ирония. (Мога да си я позволя – мои са си, не се подигравам на никой друг.) Може би за момент в мен се пробужда анимистично-полиспиритуалният свят на детството, и придавам смисъл и плът на сенките в ъглите на въображението си… И какво от това? Дори така, усещането е интересно.

И реших да го споделя, без да ми пука кой за какъв ще ме сметне. Който не може да го оцени, ще се посмее, и ще забрави. Ако ли пък случайно даде на някого нещо, каквото и да е, може би ще е имало полза да го напиша.

Мислех, че явлението “Кен лий” ще отмине и ще се забрави след един юнашки смях. Всъщност, наистина сигурно ще стане така. Само че не бях подозирал колко юнашки ще е смехът.

Изпълнителката, Валентина Хасан, беше поканена в почти всички известни ми български шоута. (Те не са много, де, нали не гледам телевизия.) В някои дори изпълнявала пак песента. Но това се оказа само началото:

– качените в YouTube и пр. клипове с изпълнението са били гледани общо към 3 милиона пъти;
– тя влезе в списание “People” (не знам подробностите, но се досещам с какво);
– твърдо зае първото място в класацията “Идиотизми в American Idol и сродните му предавания по целия свят”
– покани я лично в шоуто си Лари Кинг (на какъв ли език ще разговарят, сигурно на английски?…)
– филипинци заснеха комедийна версия на случката (с изпълнители в нейната роля, ролите на журито и т.н.)
– “Хасан” към момента било най-известното по света българско име (надали бебето Симеон-Хасан има особен принос за това)
– твърди се, че е получила десетки предложения да я обучават на английски език, и някои и на пеене (да сме честни, момичето има глас)

… Какво ли си мислят в момента хората из разните чужбини за българите? Че имахме цар министър-председател и президент комунист надали много са разбрали. Но изпълнения като “Кен лий” демонстрират някак особено нагледно количеството интелект, на което после се лепва етикетът “Булгар! Булгар!”… Смях не смях, ама да го е срам в момента човек да каже в чужбина, че е българин. И може би не без основание.

Надали има нормален българин, на който да не му е до гуша от рушвети и рушветчии. Напоследък само до тоалетната ходим, без да ни искат рушвет. Ако някой разкаже история, в която съдия или лекар не му е поискал рушвет, всички се смайват на случая. (А ако рушвета не го е поискал катаджия или митничар, направо и не му вярват.)

Вярно е, напоследък гледаме случки с разкриване на рушвети и рушветчии. Редки, но ги виждаме. Министър Румен Петков се кичи гордо с тях, и ни убеждава колко некорумпирана е властта. По-досетливите от нас пък се питат защо нямаше такива разкрития, преди ЕС да стигне в натиска си срещу корупцията у нас до спиране на плащания по еврофондове. И дали министърът не е знаел и преди за също такъв брой подобни случаи, но да ги е укривал (защо ли, и срещу какво ли). С една дума – дали е за правителството, или за затвора. И що за човек сме избрали – кои с гласовете си, а кои с ходенето си за гъби, докато други гласуват срещу кебапчета или пари на ръка.

Прави впечатление и друго. ЕС ни притиска за борба с корупцията по високите етажи на властта. Най-високият етаж, който досега се е чул, беше зам-министърът Чаушев (Петър ли, Феим ли, вече сигурно и той не знае кой е). Че нямаше да се чуе за него, ако Люба Русева не беше вдигнала шум, надали е нужно да пиша. И по-точно, ако не се беше засилила да прати данните до ЕС, че да видят как се борим срещу корупцията. Иван Иванов също надали щеше да бъде арестуван, ако Атанас Атанасов от ДСБ нямаше точни данни на кои престъпни босове каква информация е изнасял, и т.н. – и ако не знаеше на кого точно да прати тази информация, така че шамарът върху правителството ни да бъде най-звучен. (Ето един коментар под предишен запис тук, който е поредният жив пример – Ружке, прави си изводите.)… Само че ЕС натисна здраво по чувствителното място на българския политик – джобът на братовчедските му фирми. Така че почва замазване на очите с лов на дребни риби.

И дребната риба е риба, ще кажат някои, и кампанийното чистене все е чистене. (Същите някои, дето упорито чакат еврокомисарите да дойдат да им изметат къщата и да им измият чиниите. И си мислят, че след като кампанията свърши, корупционерите няма мигновено да запълнят мъничкото изчистени места.) Е, да, ама не. Защото, освен че ловим само отделни дребни рибки, май още по-охотно ловим и хора, които може и да нямат вина.

Преди около седмица беше арестуван шефът на Лицево-челюстна хирургия към Военна болница, д-р Бъчваров. С рушвет. Първата ми реакция беше да си кажа: “Браво. Още един изнудвач в бяла престилка си получи заслуженото. Ако продължава така, скоро може вече да не ме е срам да си призная, че съм лекар.” След това обаче се загледах по-внимателно в размера на рушвета.

50 лева.

Не зная дали в ЛЧХ на Военна болница има практика за взимане на рушвети. В повечето централни клиники, за които имам информация, има такава практика, и “цените” са горе-долу едни и същи. За тази ЛЧХ не зная. Но ако има, бих предположил, че цените ще са подобни.

Размерът на рушветите зависи от размера на “услугата”. За много сериозни операции, на богати хора, може да се стигне и до над 50 000 лева. В типичните случаи се иска между 2000 и 5000. Рушвети под 500 лева на практика не се обсъждат, поне от лекари – няма толкова дребни услуги, които да “струват” толкова малко пари; тази финансова зона е за сестрите и санитарките. Шеф на клиника на практика никога не се занимава с неща за рушвет под 5000 лева – услуги от този размер се вършат от по-обикновените лекари.

Не познавам д-р Бъчваров, и нямам представа що за човек е. Ако обаче не е наистина маниак, който си плюе на авторитета и за жълти стотинки, просто не мога да си представя да е взел рушвет 50 лв. Подобна сума би се третирала в медицинските среди като откровена подигравка, дори към току-що завършил лекар, в повечето клиники дори към по-старша сестра, и дори ако е само предплата. Би било все едно някой да помоли компютърен специалист да му преинсталира компютъра, и да му предложи 50 ст. за услугата – аз или ще му откажа, или ще му го направя безплатно, но няма да се унижа да взема такава сума.

Затова и сериозно се чудя над възможността тук да има някаква мръсна игра. Нямам представа дали я води МВР, или някой съвсем друг. Нямам представа дали е игра, или Бъчваров наистина е взел 50 лв. рушвет, колкото и мизерен и обиден да е. Но ми се струва, че тук има нещо странно. И може възможността това да е нечия “активна разработка” да е малка, но ме е страх от нея. Защото би демонстрирала до каква степен скъпите ни управници се подиграват и с нас, и с еврочиновниците. И на какво са готови, за да прикрият истинските корупционери от почистване.

Всъщност, че го правят с нас вече си го знаем, от толкова други случаи. И това е, което е от значение – еврочиновниците са си добре, не живеят в България. Ние сме, които страдаме, и ние сме единствените, които могат да вземат мерки това да не се случва повече. Не го ли направим, ще чакаме друг да ни го направи и дълго след като налъмите цъфнат, прасетата литнат и чумата върне на хората децата.

Нямам какво да добавя.

Повечето хора знаят, че в годината има дни, посветени на болните от тази или онази болест (или група болести). До днес обаче и аз не знаех, че има Международен ден на болните от синдрома на Даун. Научих го от е-майл от мой приятел.

Надали бих могъл да публикувам информации за всеки ден на някого или нещо – всеки ден в годината е ден на стотици какви ли не. Но си спомням как наскоро четох няколко срамни и ужасни новини – как жителите на населени места, в които може да бъдат преместени деца от Могилино или други душегубки, пардон, домове за изоставени деца, не ги искат. Как протестират срещу тях, как организират подписки, как не желаят такива деца да живеят близо до тях, да учат в едно и също училище с техните деца…

Не знаех къде да се дяна от срам, че съм българин. Как е възможно?!?!… В първия момент бях бесен до степен да съм готов да закова тези хора на дъската на позора. Не би било никак трудно… Чак после се усетих, че не бива така, че може би има как очите им да бъдат отворени за по-различните хора, поне за по-различните деца отначало. Че злите средства опорочават дорбите цели… И реших, че може би е добре да разкажа за деня на болните от синдрома на Даун.

Официалното съобщение, с известни съкращения, казва следното:

Синдромът на Даун е хромозомна аномалия, дължаща се на тризомия 21, една допълнителна хромозома на 21-ви чифт хромозоми. Хората с този синдром притежават характерни външни черти и имат известно изоставане в умственото, говорното и двигателното си развитие. Честотата на синдрома е 1 на 800.

Всяко родено дете със синдром на Даун има реалните възможности да води един пълноценнен и сравнително независим живот, стига да му бъде предоставена тази възможност. Хората, които трябва да му помогнат са на първо място родителите, разбира се и държавата. Нейната основна функция е да се стимулират родителите да не оставят децата си в домовете като за тях се въведат улеснения и привилегии, да се информира обществото за това какво представлява синдромът и да стане ясно на обществото, че това са едни нормални хора със същите потребности като на всички нас, които просто имат нужда от професионална помощ (специални педагози, логопеди, психолози, кинезитерапевти), за да успеят да развият целия си потенциал.

21 март е международен ден на хората със синдром на Даун. Този ден ще бъде отбелязан за първи път в България в Двореца на децата (бул. “Константин Величков” и “Стамболийски”), театрална зала от 10:30 – 12:30 ч.

Нашата основна цел е отбелязването на този ден да се превърне в ежегодна традиция. Да се обърне внимание на обществото към проблемите на хората със синдром на Даун – да се подпомогне тяхната интеграция, подпомагане създаването на ефективна държавна политика за улесняване на живота им, да се открият центрове, които те да посещават и да получават професионална помощ, да се учат на различни занаяти.

Даването на гласност на тези събития е първата стъка към успешното интегриране на хората със синдром на Даун в обществото, затова се нуждаем от силната подкрепа на всички заинтересовани за подобряването на техния статут, както и за реализирането на бъдещите проекти. Един от тях е изграждане на специален център за работа и интеграция на деца със синдром на Даун.

Много ми се иска да разкажа нещо повече за синдрома на Даун, но има страшно много за разказване, а съм много уморен. Накратко, това, от което хората се интересуват най-често, е следното:

Синдромът може да бъде наследствен. Болните от Даун не могат да имат деца, но човек може да бъде “здрав носител” на синдрома, чрез транслокационната му форма (има 2 хромозоми от двойка 21, но едната от тях е свързана механично с хромозома от друга двойка, и при мейозата върви заедно с нея; резултатът е, че половината от децата, които той може да създаде, биха били болни от синдрома). Единствената известна засега профилактика е ранна диагностика на плода (преди третия месец), и аборт при откриване на синдрома (ако това може да се нарече “профилактика”). Ранната диагностика е оправдана при хора, които имат в рода си болни от синдрома, или при родилки над 35-годишна възраст (тогава честотата на не-транслокационната форма нараства).

Характерни за болните са специфичните черти на лицето – т.нар. “монголоидно” лице, донякъде подобно в очите на европееца на външността на източноазиатските народи, заради по-широките скули, тесните очни цепки и изразения епикантус; болните от Даун деца си приличат едно на друго много повече, отколкото на братчетата и сестричетата си. Други характерни черти са ниският ръст, чупливите кости, халтавите стави, нездравата като цяло физика, затрудненото движение. Средната продължителност на живота им е по-ниска от тази на здравите хора.

Психически тези деца са с изоставане в развитието. Оставени без лечение, те достигат интелектуалното ниво на около 3-годишни; при подходящо обучение и рехабилитация – на около 7-годишни. (Известен ми е случай, когато дете със синдром на Даун беше успяло да завърши гимназия, но той е изключение.) Изоставането им е не само психическо, но и в почти всяко отношение – трудно придвижване, крехко здраве и т.н. Обикновено са инертни, неинициативни, с намалена енергия. Емоциите им рядко достигат до изразяване, и обикновено са много сдържани (но изпитват емоции не по-малко от здравите хора).

Лечение на болестта не съществува. Възможно е обаче тежестта й да бъде облекчена чрез подходящи мерки. Интелектуалното ниво, което болните постигат без лечение и подходящо обучение (еквивалент на 3-годишна възраст) ги оставя почти неспособни да се грижат за себе си. С подходящ режим на обучение и грижи те достигат еквивален на 7-годишна възраст, при което са до голяма степен способни да се грижат за себе си, с помощта на придружител. Могат самостоятелно да се обличат, да се грижат за хигиената си и за здравето си, и т.н. – тоест, гледането им става много по-лесно. Могат дори да вършат работа, съобразена с възможностите им – тоест, да се издържат. Това не само намалява много тежестта им върху обществото, но и прави живота им много по-качествен и щастлив.

Други специфични мерки, които подобряват качеството на живота на болните, и намаляват тежестта им върху обществото, са специализираните здравни грижи (болните от синдрома на Даун имат специфични здравословни проблеми), специализираното обучение (някои видове обучение дават при тях по-добри резултати, отколкото други), възможността държавата или организации да поемат част от тежестта по отглеждането им, по един или друг начин, и т.н.

Най-сетне, болните от синдрома на Даун, особено когато са били гледани както трябва, са един чудесен начин ние, “здравите”, да се научим, че и “болните” са хора като нас. Че може да не са толкова интелигиентни, здрави и силни, но си имат своите радости и своето щастие, че могат да са благодарни за грижата, да се грижат за себе си (ако ние сме се погрижили да ги научим), че могат да ни помагат според силите си. Накратко – че “различните” не са с нищо по-лоши от нас.

А също и че може би утре нашето дете ще е едно от тях – уви, случва се. И, както казва една друга кампания в полза на различните – нека внимаваме дали не мразим някой, когото обичаме.

… Това е, което се сещам. Ако имате още въпроси около болестта – питайте, ще се постарая да отговоря.

Е, първият ATV вече е изстрелян. Дотук имаше само един дребен проблем, разрешен успешно. Докато аз пишех предишните записи от тази серия, пробите за Collision Avoidance Manoeuvre минаха, по твърденията на ESA, перфектно. Основната част от мисията тепърва предстои; ако през нея не се получи някой катастрофален фал, нещата ще са великолепен успех. Ще можем с чиста съвест да кажем, че Европа е стъпила стабилно в Космоса (което на фона на рязко ускорените космически програми на Индия, Китай и Япония напоследък означава, че сме хванали последната възможност да станем сериозна космическа сила).

Добре. Ще можем да снабдяваме и поддържаме МКС. Но бих бил абсолютно смаян, ако европейските амбиции си останат дотам. Както каза един от шефовете на НАСА: “Европейците имат от известно време чудесен носител – Ариане-5. Сега вече имат и чудесен безпилотен товарен кораб. Бих се учудил, ако не направят в най-скоро време и следващата стъпка – да изстрелят пилотиран кораб. Ще чакам с нетърпение да го видя.”… Е, това са предположенията. А реалността?

Реалността е, че шефът на ESA Жан-Жак Дорден ще има през октомври или ноември среща с висшите функционери на Европейския съюз. Ако първият полет е минал поне малко успешно, Дорден ще държи всички козове, които са му нужни, за да поиска средствата за програми за по-нататъшно развитие на кораба. (Тоест, ако не се случи катастрофален гаф – всички специалисти по Космоса трудно измъкват пари за развитие от правителствата си, и им е най-лесно, когато конкуренцията между правителствата е силна, и “другите” напредват успешно. Така че очаквам по-дребните гафове да бъдат дружно покривани от цялата общност.)

Накъде ще тръгне това развитие? Без съмнение натискът ще бъде основно към създаване на завръщащи се модули. Вероятно САЩ също ще притиснат, или спонсорират ЕС (а може би и двете) в тази насока – след като совалките бъдат пенсионирани през 2010 г., та чак до успешното пускане на “Орион” (най-рано 2015 г., а може би и 2020) възможностите за връщане на товар на Земята ще бъдат ограничени до няколкото допълнителни килограма на борда на “Союз”. Това ограничава много сериозно както изследванията, така и възможностите за реално промишлено производство на МКС.

Какво вече прави ESA по въпроса? Към момента в агенцията текат две изследвания на възможностите за развитие на ATV, с различни обхвати. Едното е част от т.нар. General Study Programme, и е започнато в началото на 2004 г. Другото (по-детайлното) се нарича CARV (Cargo Return Vehicle), и е започнато през есента на 2004 г. По същество всички те използват базовия модул ATVSM без никакви или почти никакви промени, като модифицират или заменят надстройката му – модула ICC.

Първото изследване разглежда следните три сценария:

Large Cargo Return Spacecraft

Този сценарий преценява възможността модулът ICC да бъде заменен от голяма капсула, която притежава термичен щит, и е способна да върне на Земята стотици килограми (всъщност, предполагам, поне 2-3 тона) образци и резултати от експерименти. Съществуват съмнения, че ESA е способна да построи такъв модул със собствени сили; не трябва обаче да се забравя, че през 1998 г. те изстреляха и изпитаха успешно т. нар. Atmospheric Re-entry Demonstrator (ARD), който по същество е точно това.

(Малко подробности за ARD: Основната му цел е да провери алгоритмите за контрол на полета, които бяха разработени за изоставения после проект за космоплана “Хермес”. Представлява капсула, подобна на тези на американските кораби “Аполо”. Алгоритъмът му за спиране в атмосферата е подобен на този на “Аполо” и совалките. Системата му за навигация и контрол се състои от GPS, инерционна навигационна система, компютър, захранване и двигателна система (7 хидразинови двигателя CHT 400 N и два сферични 58-литрови резервоара BT-01 за пропелант.) Забавянето на скоростта е класическо, чрез въздушното съпротивление, и на последния етап – чрез парашути.

Изстрелян е на 21 октомври 1998 г., с Ариане-5, полет 503. На височина 216 км. се отделя от ракетата. Достига максимална височина 830 км (повече от два пъти височината на МКС), след което отново навлиза в атмосферата на Земята. Кацането е извършено в Тихия океан, между Маркизовите острови и Хаваите, след час и 41 минути полет, на 4.9 км. от идеалната цел. По данни на ESA, по време на спирането в атмосферата температурата на топлинния щит е достигнала 900 градуса, и капсулата след кацането е била в перфектно състояние – без никакви повреди, запазила херметичност през цялото време, и всички системи са функционирали идеално. (Направо като соц-рапорт. Чак да не повярваш.) Към момента капсулата е изложена в Cité de l’Espace в Тулуза, Франция.)

Crew Transport Vehicle

Точно така – кораб с екипаж. Включва по-сложна модификация на модула ICC, която да го превърне в капсула, подобна на тази за връщане на товар. На първия етап се предвижда той да бъде използван като спасителна капсула за МКС, която да може при нужда да върне екипажа й на Земята. На последващ етап вече се предвижда пълноценното му използване за извеждане в орбита на екипаж и връщането му. (Това би изисквало сериозно разширяване на наземните системи, които подпомагат кораба. Например, тъй като изстрелването се извършва над океан, ще трябва под траекторията му в океана да има кораби, които да могат да извършват спасителни функции.)

Тази модификация би превърнала ЕС в четвъртата (ако междувременно не ни изпревари още някой) космическа сила, способна самостоятелно да изведе екипаж в Космоса. (Китай успешно развива своя програма, с малко закъснение същото прави и Индия; програмите и на двете страни са базирани почти изцяло на руско ноу-хау; китайците буквално са закупили капсула от “Союз” и са направили своя кораб по неин образец.)

Unpressurized Logistics Carrier

Тази модификация на ATV е предвидена за извеждане в орбита на нехерметизирани товари, монтирани на специален олекотен товарен модул. Предвижда се те да бъдат поставяни на необходимото място на МКС чрез космическа разходка или механичната ръка на станцията. По този начин вероятно могат да бъдат извеждани в орбита и неголеми допълнителни модули за станцията… или за други цели. 🙂

Второто изследване разглежда следните сценарии:

Спасителен модул / свободно летяща лаборатория

ATV лесно може да бъде превърнат в неголяма лаборатория, безпилотна или с минимален екипаж. Поради много по-малката й маса от тази на МКС, тя би предложила по-ниска микрогравитация. Би могла периодично да се скачва с МКС за презареждане и поддръжка.

Друга полезна роля на този вариант е възможността той да действа като спасително убежище за космонавтите при тежки аварии на МКС. Изцяло отделен и херметизиран, той би могъл да подслони обитателите на станцията за времето, докато спешна спасителна мисия бъде подготвена и изстреляна.

Връщане на малки товари

Този вариант предвижда в модула ICC да се вгради неголяма капсула, която побира до 150 кг. товар, отстрелва се от кораба при обратното навлизане в атмосферата, и е способна да осъществи връщане, и достави товара си в непокътнат вид.

Не е трудно да се види, че вариантът е сравнително лесен и евтин, но и ползата от него е твърде минимална в сравнение с по-сериозните. Бих предположил, че той е “резервният план” на ESA за в случай, че с ATV стане сериозна авария, и не бъдат отпуснати средства за сериозните модификации и варианти. Вероятно би могъл да бъде полезен и при мисии, които имат нужда именно от това – доставка на сериозен товар на орбита, и връщане на не повече от 150 кг. обратно.

Мини-космическа станция

С поставянето на втори скачващ възел ATV-тата придобиват способността да се скачват един с друг, подобно на вагоните на влак. Поне единият от крайните скачващи възли спокойно би приел и кораб с екипаж. Този вариант би дал на ESA принципната възможност да достроява МКС по своя инициатива, или дори при нужда да построи собствена космическа станция.

Exploration Transport Vehicle

Този вариант е насочен към бъдещи сериозни изследователски програми. При него модифицираният ATV може да бъде използван за превоз към орбити около Луната или Марс на тонове товари, примерно космически телескопи или сродни им уреди, или пък планетарни кораби. (Не ми се вярва обаче да бъде използван за космически експедиции с екипаж дотам – за тази цел са необходими доста по-сериозни като размер космически кораби, а те изискват носители от категорията на “Сатурн-5”, “Енергия” или бъдещия “Арес”. Разбира се, опция е извеждането им на части и сглобяването на орбита, но ще са необходими твърде много изстрелвания – разработката на тежък носител може да се окаже по-практичната идея.)

Бъдещето

Не чета мисли, и не зная какво ще поиска Дорден, ако нещата се развият добре. Предполагам обаче, че първата стъпка ще е Large Cargo Return проектът, и колкото се може по-бързо след него и Crew Transport Vehicle. (Успоредно може да бъде реализиран и проектът за връщане на малки товари – той не би бил особено скъп.) Като се имат предвид мощността и размерите на ATV, бих очаквал CTV да може да извежда в орбита до 6, може би дори до 8 души екипаж. Тоест, комбинацията от него и директни изстрелвания с Ариане-5 на практика би покрила повечето от възможностите на космическата совалка. А това е едно добро начало. 🙂

Всъщност, планира ли ЕС разработката на тежък носител, и експедиции към Луната и/или Марс? Към момента не ми е известно да има такива планове, или поне да бъдат разглеждани сериозно. Когато обаче американците (а може би не само те) започнат да изграждат постоянна база на Луната, сигурно необходимостта от по-интензивна космическа програма ще бъде осъзната по-ясно. Ако междувременно и ATV в различните си модификации покаже надеждност и функционалност, пък може да бъдат събрани и необходимото самочувствие и смелост.

Най-сетне, остава и въпросът за средствата, с които да се финансират тези проекти. В ЕС вече веднъж се обсъждаше въпросът за покачване на процента от националния продукт, отделян от държавите-членки пряко за съюза. Планът беше да бъде увеличен с четвърт процент, и огромната част от увеличението да бъде заделено за научни и развойни цели – очакваше се средствата за тях да бъдат увеличени с 300-400%. Въпросът беше повдигнат в изключително неподходящ момент, точно по време, когато всички големи страни в ЕС бяха много разтревожени за бюджетите си и, както следваше да се очаква, се провали. Ако обаче бъде повдигнат отново в по-подходящ момент, и бенефициентите извършат достатъчно сериозна лобистка подготовка, нищо чудно идеята да бъде приета. Така че средства… в някой момент може да се окаже, че има, дори за доста смели планове. 🙂

Бях забравил тази случка, но един днешен разговор ми я напомни.

Преди няколко месеца ме возеше един стар познат. По-голям е от мен само с няколко години, но е почти напълно побелял, с дълбоки бръчки, и не е трудно да му се дадат шейсетте. Поредния светофар го пресякохме напълно изправно на зелено (или поне влязохме на зелено, излязохме на жълто – сигурен съм в това, гледах точно в светофара), но катаджиите, които ни спряха след светофара, май бяха изгладнели.

– Дайте си документите… Защо минахте на червено?

И двамата в колата се спогледахме смаяно.

– Не съм минавал на червено! На зелено си беше!

– Не е вярно. Ето, и колегата е видял, нали, колега?… Та, какво ще ви правим сега?

На мен ми кипна; познатият ми обаче се владееше изумително. Искам и аз така.

– Ами каквото щете.

– Ще ви напишем акт.

– Хубаво.

– И ще ви вземат от точките. Знаете ли колко точки се взимат за минаване на червено?

– Не.

– Може и съвсем да останете без точки. И да ви вземат книжката.

В погледа на познатия ми проблясна лукава искричка.

– Няма страшно. Той синът ги оправя проблемите с точките, инак досега пет пъти да са ми я взели.

– Така ли?! И какво работи синът ви, ако може да знам?

– Не може, господине. Такава му е работата, че нямам право да я казвам.

За някакъв неуловим миг лицата на катаджиите се опънаха. След това вече на тях си пишеше, че ще помрънкат още малко, но ще ни пуснат. Което и стана…

– Каквото повикало, такова се обадило – заключи философски приятелят ми, докато потегляше.

Не знам дали бих шмекерувал така, ако ме спрат основателно. Но при изнудване за рушвет като онова не бих се поколебал и секунда.

Възможно е този запис да стане доста дълъг и скучничък, въпреки че ще посъкратя най-големите подробности. А дори и така очаквам да е интересен само за любителите на космоса, които обичат да мечтаят. Дори така обаче може би няма да е излишен – от тези мечтатели израстват инженерите, които създават подобни чудеса.

Общо устройство

Формата на ATV е грубо цилиндрична (състои се от два цилиндъра – преден, широк 4.5 м., и заден, широк мъничко над 4 м.) Дължината на цилиндъра е 10.3 м. Максималната му ширина е 4.5 метра. Теглото му напълно празен е 10 470 кг; максималното тегло при изстрелване е 20 760 кг.

Състои се от два модула: преден – Integrated Cargo Carrier (ICC), и заден – ATV Service Module (ATVSM).

Целият кораб е покрит с бяло фолио, под което са разположени панели за защита от микрометеорити. Панелите са изработени от алуминиеви слоеве с различна дебелина, разположени в структура тип “пчелна пита”. Поради високата скорост при удар микрометеоритите са способни да пробият дори доста дебел плътен защитен слой, но се изпаряват напълно дори при среща с много тънък слой, Ако няколко тънки слоя са разположени във вакуум с известно разстояние помежду им, те успешно предпазват от удара на микрометеорит, който иначе би пробил единичен защитен слой с дебелина далеч над общата на няколкото тънки. Така се олекотява структурата.

ATV Service Module

Ако оприличим ATV на космически камион, ATVSM е неговата “платформа”: двигател, кабина, шаси, колела. (ICC пък би бил специализираната надстройка-каросерия.) ATVSM е основата на ATV; предвиден е да може да работи с различни “каросерии”, за изпълнение на различни функции. Модулът е нехерметичен. Дължината му е около 4 м, ширината е малко над 4 м.

В предната част на модула се намира т. нар. Avionics Bay. Представлява цилиндричен пръстен с дължина 1.36 м., и съдържа компютрите, жироскопите, навигационните системи и комуникационното оборудване – по същество мозъкът на ATV. Оборудването е монтирано в десет специални касети, които са защитени от промените в температурата чрез специални топлопроводи. Захранва се от батерии: непрезареждащи се, които захранват кораба преди разгъването на слънчевите панели, и презареждащи се, които поемат функцията след разтварянето на панелите. Максималната консумирана от оборудването мощност е около 400 вата в “спящо” и около 900 вата при “активно” състояние (предполагам, че по време на скачване тази стойност може да бъде надхвърлена).

Отвън на пръстена се намират четирите слънчеви панела на ATV. Всеки от панелите се състои от четири секции, които при изстрелването са сгънати една върху друга. Всяка секция представлява многослоен пластмасов панел с площ 2.1 кв. м., подсилен с въглеродни влакна, върху който са разположени силициевите слънчеви клетки, които му придават металносин цвят. Общата площ на всеки панел е 8.4 кв. м., на всички панели заедно – 33.6 кв. м. Всеки панел е свързан към кораба чрез въртяща се ос, и се управлява самостоятелно така, че да заема най-благоприятно разположение спрямо Слънцето. Биват разгънати 100 минути след изстрелването, и придават на ATV характерната му Х-образна форма. Размахът им достига 22.3 м.

Средната мощност, която произвеждат панелите, е 4800 вата; след 6 месеца на орбита мощността може да спадне за сметка на излезли от строя клетки, секции или панели, но се очаква да е не по-малко от 3600 вата. Необходима е както за захранване на оборудването, така и за зареждане на акумулаторните батерии, които ще захранват оборудването, докато корабът е в сянката на Земята.

Зад, и отчасти вътре в Avionics Bay се намира Propulsion Bay – отсекът с резервоарите за пропелант. Осем на брой (четири за гориво, четири за окислител), сферични по форма, те са изработени от титан. Разделени са на две четворки, една пред друга, всяка захваната за поддържащ пръстен с плоскост. Побират общо около 7000 кг. пропелант. Пак там се намират двата резервоара за хелий, изработени от въглеродни влакна. (Хелият е необходим за поддържане в резервоарите на налягане, което да изтласква пропеланта към двигателите.)

Около 2300 кг от пропеланта са необходими за орбиталните маневри на ATV – издигане на орбита до станцията, скачване, отделяне и де-орбитиране: това е минимумът, който винаги ще бъде зареждан в кораба. Останалите до 4700 кг. могат да бъдат използвани за издигане на МКС на по-висока орбита или за други задачи на ATV; те могат да не бъдат заредени изцяло, за да се освободи възможност за доставяне на повече товар.

На задната част на модула, близо до периферията на цилиндъра, са монтирани четирите главни двигателя. Всеки от тях има тяга 490 нютона, или 50 кг. Управлението им е гъвкаво: дори два (диагонално разположени) са достатъчни за на практика всяка задача на ATV.

Отстрани на модула, срещу всеки главен двигател, има блок с двигатели за контрол на ориентацията и посоката. Блокът е приблизително кубичен, и на него са разположени общо 5 двигателя: два обърнати напред, и по един обърнат назад и към двете страни. Докато обърнатите напред и назад двигатели са поставени под сравнително лек ъгъл към оста на движение и корпуса на кораба, обърнатите настрани са под ъгъл около 45 градуса; така се подобрява съвместната им работа и гъвкавостта на насочването и завъртането около оста на кораба. Още по 2 на страна (общо осем) ориентационни двигателя са поставени отстрани в предната част на Integrated Cargo Carrier модула, върху възела за скачване. Всеки от ориентационните двигатели има тяга 220 нютона; дори при пълно изключване на главните двигатели, ориентационните биха могли, на цената на малко повече разход на пропелант, да изпълнят задачите на ATV.

Двигателите са свързани в 4 системи – Propulsion Configuration A, B, C и D. Всяка система се състои от 2 резервоара за пропелант (1 за гориво и 1 за окислител), 1 главен двигател, 7 контролни двигателя, свързващите ги тръби и клапи, и 1 модул за управление. (PC A при “Жул Верн” се беше изключила, вероятно поради проблем с електрониката – при последващо рестартиране на всички модули за управление на двигателите, всичко беше наред.)

През цялата дължина на ATVSM, през средата му, минава празен канал с ширина малко над 1 м. Предвиден е, за да може да бъде поставен в него херметичен ръкав, и на задния край на ATV да бъде монтиран втори скачващ възел; така корабът ще може да се скачва към други кораби откъм и двата си края, и космонавтите да минават през него.

В модула има предвидено място за монтиране и на допълнителни елементи. Така например, в него е монтирана руската система за управление на скачването “Курс”, чрез която се скачват към модула “Звезда” корабите “Союз” и “Прогрес”. Тя е резервен вариант, за в случай, че двете основни системи за управление на скачването на ATV откажат.

Integrated Cargo Carrier

Дължината на ICC е около 6.3 метра, ширината му е 4.5 метра. Дели се на херметичен и нехерметичен (Equipped External Bay) отсек, и носи всички припаси за снабдяване на станцията.

Модулът е базиран на италианския Multi-Purpose Logistics Module – херметичен модул, използван като “баржа” за товари, които трябва да бъдат пренесени чрез товарен космически кораб и разтоварени в херметизирана среда. MPLP е летял на космическата совалка, и е свързван чрез американски скачващ възел към американския край на станцията; изваждането му от товарния отсек на совалката и скачването е извършвано чрез механичната ръка на МКС. (На същия модул е базиран и европейският модул на МКС – “Колумбус”; всъщност ICC използва някои и от неговите елементи.)

(Изобщо, италианците сериозно се опитват да се наложат като втори след французите в ЕКА. Те произведоха и модула Cupola за МКС, и взеха дейно участие в мисията “Касини-Хюйгенс”, по-точно в построяването на “Хюйгенс”. Свалям им шапка.)

На нехерметичния отсек се пада около 10% от обема на ICC. Той е разположен в задната част на модула. Представлява цилиндричен, или по-точно пръстеновиден (средната му част, с ширина около 2 м., е празна) отсек, в който е разположен “течният” товар. Съдържа 22 сферични резервоара с различни размери, боядисани в различни цветове. Резервоарите побират както следва:

– до 840 кг. вода за пиене
– до 100 кг. атмосферни газове (въздух, азот, кислород) (2 резервоара по 50 кг – наведнъж могат да се превозват не повече от 2 различни газа)
– до 860 кг. пропелант за станцията (2 вида, подходящ за руския модул “Звезда” – АДМХ за гориво и двуазотен четириокис за окислител)

(Не винаги всички резервоари ще бъдат зареждани напълно. Теоретичният пълен капацитет на всеки резервоар и отсек поотделно, събрани заедно, дават около 12 тона (без да се брои горивото за орбитални маневри), въпреки че корабът може да бъде натоварен с не повече от 7.7 тона. Така се постига гъвкавост във видовете на доставяните на орбита товари.)

След свързване към МКС съдържанието на резервоарите се прехвърля в нея. Някои от течностите (напр. пропелантът) се прехвърлят през тръби, свързани автоматично със скачването; други, напр. питейната вода – по ръчно свързани маркучи; газовете за дишане (кислород, азот, въздух) просто се изпускат през клапа вътре в ICC, и преминават оттам през люка в МКС.

Херметичният отсек има обем 48 куб. м. Носи “сухия” товар за станцията, и евентуално оборудване за експерименти. В него могат да бъдат поставени до 8 стандартни стелажа, всеки от които съдържа по 6 стандартни алуминиеви чекмеджета. Всяко от чекмеджетата може да съдържа апаратура или “насипен” товар (всъщност предметите се поставят в тях задължително опаковани в надписани бели пластмасови торби); по понятни причини всяко чекмедже има капак, който го покрива отгоре. Предназначени са да бъдат изваждани от стелажа нацяло, и пренасяни през люка в станцията, където да бъдат отваряни и съдържанието им да бъде разпределяно на място. Общото тегло на стелажите, чекмеджетата и съдържанието им е до 5500 кг.

Освен като товарен склад, херметичният отсек може да бъде използван и като работно място за експерименти с монтирана в чекмеджетата апаратура. Височината и ширината на празното пространство между шкафовете са по малко над 2 м. – предостатъчно, за да могат двама космонавти да работят удобно.

Скачващият възел

Възелът е руско производство, и тежи 235 кг. Предназначен е за скачване с руския модул “Звезда”. В предишния запис от серията дадох някои подробности за работата му и описах механиката, която извършва механичното скачване; тук е описано техническото устройство.

Дължината му е около метър, ширината в предната част около метър, и малко под 2 метра в задната; отворът на люка му е с диаметър 80 см. При включването си автоматично свързва електрически връзки и тръби за прехвърляне на пропелант.

На възела са разположени 2 видеометъра, 2 телегониометъра, 2 уреда за следене на звездите (които са способни да разпознаят съзвездията и да се ориентират по тях), два визуални идентификатора (по тях екипажът на МКС следи приближаването на ATV) и 8 двигателя за управление (свързани по два към четирите системи за управление на двигателите на ATVSM).

Функционално част от възела (макар и да е разположена физически в ATVSM) е руската система за управление на скачването “Курс”.

“Оживяването” на кораба

ATV е автоматичен кораб, способен да извършва извънредно сложни задачи – а това ще рече, че сложността му в някои отношения доближава тази на живите същества. Подобни системи най-често не се включват отведнъж като котлон. При ATV последователността е следната:

– 2 часа преди изстрелването космодрумът на Куру установява връзка с ATV Control Centre в Тулуза, и последната версия на специализирания софтуер се зарежда в ATV.
– 30 минути преди излитането в ATV се зарежда орбиталния полетен профил.
– 10 минути преди излитането контролните центрове в Тулуза и Куру прави последна преценка дали всичко в ATV работи изправно
– 8 минути преди излитането ATV се превключва на автономно захранване
– 70 минути след изстрелването ATV се отделя от третата степен на Ариане-5. Навигационните и двигателните системи се активират. Отговорността за управлението на кораба се предава от космодрума в Куру на центъра за управление в Тулуза.
– 70 до 90 минута след изстрелването се установява и оптимизира връзката към кораба през системата за връзка с него.
– около 95 минута след изстрелването: ATV установява самостоятелна навигация, като използва уредите за следене на звездите
– около 100 минута след изстрелването: разтварят се четирите слънчеви панела
– около 120 минута след изстрелването: разтваря се антената, която подпомага скачването с МКС
– около 130 минута след изстрелването: активира се GPS системата на ATV.
След тази стъпка корабът вече е в пълен орбитален режим.

Често съм мислил как да опиша точната разлика между будния народ и заспалия народ. Или ако предпочитате, между народа от граждани и народа от добитъци, или между народа и мършата, и т.н. Никога обаче не съм виждал по-точно определение от ето този коментар, написан от момиче, което от 3 години насам живее в САЩ:

Гриша, според мен гражданската съвест в САЩ съществува защото всеки, ако стане свидетел на подобно унижение, си казва, “Господи, ами ако това бях аз? Веднага трябва да направя нещо!” Докато в БГ зрителят си казва, “Егати! Добре, че не съм аз! Я, дали следващият няма да е още по-жлембав?” Затова полицаят в САЩ спира на 3-лентова магистрала, изчаква дупка в трафика и тича като обезумял, за да махне парчето гума на ТИР от пътя. Затова, като ме виждаха да се придвижвам пеша с дете в слинг на корема и с по 4 торби пазарувано в ръцете, хората от минаващите коли спираха и ме питаха дали нямам нужда от помощ.

Ще го повторя още веднъж, макар и не с точно същите думи:

Българинът при гледката на подобно унижение си казва: “Егати! Добре, че не съм аз!”. Американецът – “Утре може да се случи на мен – трябва да направя нещо!”.

Нямам какво повече да добавя.