Grigor Gatchev - A Weblog

Напоследък май най-хитовата стока на корпоративния пазар стараха фирмите за свободен софтуер. Преди няма две седмици Sun купи MySQL. А преди няма една пък Nokia купи Trolltech… Почвам да се замислям – какво става? Sun се славят като приятел на свободния софтуер, докато Nokia имат доста черен имидж в неговите среди. Откога тръгнаха по една мода?

Такива съвпадения може да са случайни, а може и да не са. И седнах да помисля – има ли нещо общо между двете покупки. От корпоративна гледна точка.

Идеята на Sun е ясна. От няколко време насам, под ръководството на Джонатан Шварц, фирмата възприе политика на комодитизация на хардуера и декомодитизация на софтуера. Казано на български, продава (на прилични цени) хардуер, а софтуера за него е безплатен. Нещо като челен отговор на почти успялата стратегия на Майкрософт да комодитизира софтуера и декомодитизира хардуера, която съсипа много производители на хардуер, и почти съсипа и Sun, а и IBM.

За да работи стратегията на Sun, трябва да имаш пълен софтуерен стек – всякакъв софтуер, който е нужен на потребителите. Важна част от този пакет е базата данни. Нямаш ли качествена база данни, хардуерът ти трудно ще пробие в корпоративния свят – напоследък той иска цялостни готови, работещи решения. Следва философията “компютърът като джаджа с един включ-изключ бутон, и нищо друго”. А ако ползваш нечия чужда база данни, зависиш от производителя й. Oracle го доказаха, като купиха производителите на InnoDB – един от форматите, в които може да пази на диска данни MySQL – и така посяха доста FUD около конкуриращите ги шведи.

На пръв поглед мотивите на Nokia са идентични. Мобилните им устройства работят под поне 3 различни операционни системи – Symbian, WIndows CE и Linux. Кросплатформената интерфейсна библиотека Qt не само би им спестила тройна работа – тя в същото време им дава независимост от външен производител на ключов елемент в “джаджите” им.

Сходството е интересно. И в двата случая движещият мотив не е печалбата – MySQL AB не е високопечеливша фирма, а Trolltech последната година дори е на загуба. Покупките са направени с цел подсигуряване на собствената независимост срещу “дръпване на килимчето” от конкурента. И това ме навежда на много сериозни изводи – то е изгодно само ако пазарът е тесен олигопол с тенденция към излъчване на монополист. Тоест, както на пазара на “компютъруер”, така и на пазара на мобилните телефони може в не твърде дълъг срок да се окажем в положения, близки до монополното.

Понякога това не е толкова лошо. Съсредоточаването на ресурсите на целия пазар в малко фирми обикновено значи още по-интензивна конкуренция, и влагане на големи средства в развойна дейност. Учебникарски пример е безмилостната надпревара между Intel и AMD, или между големите фармацевтични фирми: иновацията спринтира, пазарът печели. В момента обаче, в който единият конкурент закрее, или пък двата се договорят зад завесата, имаме ефективен монопол, с всички гадни последствия. И най-лошото е, че толкова големи монополисти обикновено имат ресурсите да купуват чиновници, държавни регулаторни органи или дори направо правителства…

Има и друг, по-скрит, но може би също опасен елемент. Свободният софтуер вече е самоподдържащо се явление, технологичният му цикъл е затворен, и държи достатъчно пазар, за да е финансово стабилен. Свободният хардуер обаче е все още в зачатъчно състояние. Стратегии на комодитизиране на хардуера биха могли да се поучат от късогледството на Бил Гейтс и компания по времето, когато свободният софтуер се излюпваше, и да вземат мерки да смажат свободния хардуер в зародиш. А на определен етап той може да стане жизнено важен.

Важно е и дали купувачите ще запазят свободата на софтуера, който придобиват. Засега и двата се кълнат, че ще я запазят в пълна степен. Докога обаче?

На Sun бих вярвал, поне на този етап – наистина им е изгодно, и са доказали, че работят в тази посока. Проблемът при тях е, че под “свобода на софтуера” често имат предвид “получавате го безплатно, ама ние командваме как ще бъде писан”. Класически пример е управлението на проекта OpenOffice.org. Sun инвестират в него сума ти средства, но държат контрола му здраво, и това е отблъснало не един и двама талантливи разработчици. Смело мога да кажа, че ако бяха предали управлението на добре съставена фондация, и само упражняваха влияние, проектът щеше да върви доста по-добре.

Nokia са по-мътни тук, а свободата на Qt е не по-малко важна от тази на MySQL – върху нея е съграден десктопът KDE, който май и към момента е най-разпространеният (дори след като вече от години почти всички големи дистрибуции слагат GNOME като водещ). Независимостта на KDE, включително влиянието му върху Qt, са скрепени със споразумения между Trolltech и KDE e.V (юридическото лице зад проекта). Тези споразумения дават доста сигурност, че Qt ще може да бъде използвана в KDE (и другаде) свободно и занапред. Не е невъзможно обаче да бъдат заобиколени някак… Засега от Nokia твърдят, че при покупката са обещали всички споразумения между Trolltech и KDE e.V да се спазват. Да видим.

Мисля си, че не е и нужно да се спазят тези споразумения завинаги. GUI-то като парадигма за интерфейс вече започва да опира в ограниченията си. За много цели е най-добрата възможна, и не зная дали изобщо някога ще бъде създадена по-добра. Но за много вече има по-подходящи възможни, и предполагам, че в един момент ще се тръгне към тях.

И тогава да имаме свободна Qt ще е толкова важно, колкото сега е важно да имаме свободен текстов интерфейс – да, ще се използва, но няма да е достатъчно. Ще е добре да имаме, като свободен софтуер, интерфейс от следващата парадигма. Който ще трябва да създадем сега…

Мамка му, как ми се иска да имах малко повече време, и за това!

Преди доста време бях посетил “Мост компютърс”. Бях решил покрай този случай повече да не пазарувам оттам, но точно преди Нова година направих изключение. Комбинация от промоция, приятелски хвалби и отчаяно нямане на време ме притиснаха, и набързо си купих от тях лаптоп. Цената беше прилична, гаранцията – дълга, компонентите – съвместими с Линукс. 🙂 Изобщо, вършеше ми работа.

Като добавка към него вървяха в подарък мишка и чанта. За момент се почудих трябват ли ми, след това си казах – дават ли ти, взимай. Бъди поне веднъж мръсен авантаджия. 🙂

Две седмици след купуването мишката започна да ми създава проблеми. Забиваше често, и се налагаше да я изключа и включа от куплунга; след няколко такива операции изобщо преставаше да работи. Един ден, малко поизнервен, звъннах до сервиза им:

– Извинете, обаждам се във връзка с една покупка. (Описах нещата.) Подлежат ли на ремонт тези мишки?

– Ами… Заповядайте, ще видим какво можем да направим.

Ден по-късно повторих точно същото описание на момичето, което приемаше в сервиза рекламираната техника. Тя се замисли:

– Хм. След като мишките са подарък, би трябвало да са без гаранция.

– Добре, това го разбирам. Защо обаче ми казаха да дойда? Бия път през целия град, за толкова изгубено време щях просто да си купя нова.

– Ммм… Не зная кой ви е казал. Един момент, да проверя какво мога да направя. – Тя бързо набра пет-шест телефона, да търси различни шефове. Никой обаче не се оказа достъпен.

– Хммм… Извинете, без одобрението на ръководител ми е трудно да ви помогна. Просто стоката се води без гаранция, и…

– Окей. – Вдигнах рамене. В края на краищата, напълно прави бяха – подаръците по цял свят обикновено са без гаранция, и го знам. Докато мятах на рамо чантата обаче, тя се обърна към коридорчето на техниците и махна някому:

– Можем ли да помогнем на човека? Има проблем с една мишка. Извънгаранционна, ама все пак…

– Ей сега. – Оттам излезе младо момче, може би още ученик. Или може би остриганата глава и слабичката фигура създаваха такова впечатление. – Извинете, какъв точно е проблемът?… Хмм. Не ми хрумва какво може да е… Впрочем, дайте я. Една подобна мишка преди няколко дни имаше ядове, оказаха се лоши спойки. Ще ги препоя на тази, може да се окаже, че са те.

– Мислите ли, че има смисъл да ви създавам работа? – Стана ми съвестно. Поне да беше ясно, че проблемът е този.

– Не ме мързи. – Той пое мишката и тръгна по коридора навътре.

– Кога да дойда да я взема?

– Ей сега ще я направя, изчакайте само пет минутки…

След няколко минути донесе мишката обратно. Трябваше да се вгледам внимателно, за да забележа къде точно я е отварял. Неволно се усмихнах. Хора, които си изпипват работата с мерак, не са много чести.

– Благодаря ви много.

– Още не е ясно има ли защо. – Той също се усмихна. – Пробвайте я. Спойките наистина не бяха добри. Ако е бил в тях проблемът, ще е решен, направих ги както трябва.

Мигах на парцали. От срам, че нямам с какво да се отблагодаря на момчето. Хич нищо да не е успял да оправи, пак си е дал труда. Честно е да получи нещо в замяна. Пари не вървеше да му давам пред другите, да тичам да му купувам бонбони или друго нямах време… Благодарих отново, и си тръгнах сконфузен. Надявам се някой ден животът да ни срещне отново, и да мога да му помогна според силите си.

Мисля си – не зная дали атмосферата там се е променила, или пък в сервиза е различна от тази в дилърския отдел. Или може би просто има хора, които духът на неуслужливост и безполезност не успява да ги просмуче толкова лесно… Каквото и да е, видях този ден едни по-различни хора. Струва си да знае човек, че има и такива.

… Оттогава минаха две седмици, и мишката не ми е отказала нито веднъж. Пиша този запис с нейна помощ. И си мисля – който е разказал лошото, е честно да разкаже и доброто.

Give credit where credit is due, казват хакерите. Прави са.

“Милиони хора страстно желаят безсмъртие, обаче не знаят какво да правят в дъждовния неделен ден…“ – Ертц

Тази мисъл стигна до мен през познати, а до тях – през блога на Енея. И ми се стори възхитителна. Благодаря, Енея!

… Много хора знаят какво да правят в дъждовния неделен ден. (Някои не могат да си вдигнат главата от правене.) Въпросът обаче е доколко правенето им е правене. На нещо, нужно и на някой друг освен тях. А всъщност, истински и на тях.

Кои неща от тези, които правим в дъждовния неделен ден, са важни, и кои не?

Важно ли е например да се измие подът в къщи, извън стандартното едноседмично миене?

Важно ли е да звъннем просто ей така на някого, когото не сме виждали отдавна, и да му кажем: “Здрасти, как си? Я горе главата, светът е чудесен! Дори когато е дъждовен…”?

Важно ли е да вземем поредното ниво на < любимата ви игра>? Или дори най-мързеливо да се наспим след изцеждаща седмица?

Да опечем един кейк, колкото хубав умеем? Да напишем поредния разказ, който най-вероятно ще си четем само ние и шепичка приятели? Да седнем на прозореца, и да пускаме малко сапунени мехури? Да си препрочетем “Пипи Дългото чорапче” или “Малкият принц”?

Да напишем в блога си запис като този?

Всъщност, кой решава кое е важно, и кое не? Ние? А по какво го решаваме – по защо е важно, или по как го чувстваме? Рациото или емоцията? Или и двете, или пък нещо трето?

Въпроси, въпроси, въпроси… И успеем ли да им отговорим, колкото и както умеем, идва ред отново на първия. Но вече в нова светлина.

Имаме ли какво да правим в дъждовния неделен следобед?

Научих наскоро, че Чък Норис бил съдел разпространителите на весели лафове за него. Реакцията ми беше: “Това е партенка. Чък Норис само поглежда строго лафовете, и те сами се изваждат от разпространение. По-скоро съди разпространителите за разгласяване на личния му живот. Като знак на симпатия – иначе щеше да погледне строго и тях…”

Сериозно, тъжно е, когато някой е чак толкова лишен от чувство за хумор.

– Каква ни е толкова ползата от Евросъюза? – сподели днес един познат. – Поредната империя, към която ни присъединяват. Първо Византийската, после Османската, след това Руската. На тях им видяхме сметката – и на Европейската ще я видим…

Чувал съм тоя рефрен неведнъж. Този път обаче ме впечатли безразличието, с което каза “Руската”. С точно същия констативен тон, както и “Византийската” или “Османската”. Неведнъж съм си мислел, че всъщност Съветският съюз и целият соцлагер всъщност бяха продължение на Руската империя, под идеологическа външност. Но не бях виждал досега някой, който да го приема като обикновен, безспорен факт. СССР реално беше Русия плюс присъединени територии. А останалите страни от “соцлагера” бяхме реално колонии.

Няма белег, който да определя едни взаимоотношения като колониални, и да не важи за отношението на СССР към соц-страните. (Като изключим може би формалната държавност и подчиненост. Колко беше реалната обаче знаем всички – при дори не твърде големи вътрешноикономически реформи в тях СССР възстановяваше нещата с танкове. Повечето скорошни империи са имали по-голяма толерантност към колониите си.) Чувал съм аргументи, че СССР строял инфраструктура и промишленост у нас, че обучавал кадри и какво ли не още – че коя империя не го е правела? Че нямал агенти у нас – хайде холан, съвсем още скачаме по дърветата… Да, дребни разлики с тази или онази империя има, но не по-големи, отколкото между кои да е две империи. Така че за мен “народната демокрация” у нас е, и ще си остане руски колониален режим.

Интересен е другият момент. Присъединяване към империя ли е присъединяването ни към ЕС? В много голяма степен, да. Ако ще живеем на този свят, ЕС е заформяща се в момента империя. Ако САЩ са съвременният Рим (аналогиите са страшно много), ЕС се очертава да бъде Византия на близкото бъдеще. Така че – да, присъединяваме се към империя.

Тънкият момент е, че ни присъединяват не като колония, както беше със СССР. Да, ролята ни определено е подчинена за момента на тази на по-старите и силни европейски държави. (И слава богу. Че иначе както умеем да си избираме управници, щяхме скоро да останем 7 и половина хиляди…) Но с времето вероятно ще стане достатъчно равностойна, особено ако се научим да мислим, преди да гласуваме. Ще сме в позиция в ЕС, много по-близка до тази примерно на американски щат в САЩ, отколкото на колония на империя. Така че според мен е напредък.

Да, ЕС определено си има купища кирливи ризи, гадни моменти и невероятни тъпни. Корупцията там не е много по-малка от тази у нас (може би само с порядък-два), разпоредбите, които ограничават правата и свободите на хората са повече от звездите на небето, и още списък, сигурно по-дебел от Библията. Да, въобще не е меко легло с розов балдахин. Да, би могло дори да се спори дали е по-добре да сме в него, или извън него. Но поне ще сме в него в ролята не на колония, а на партньор, равностоен колкото се е показал.

В по-предишния запис писах, че заслужават каквото и да било тези, които са готови да се борят за него. Понякога обаче готовността не е достатъчна, трябват и малко знания. Да, трудът да ги откриеш е важна и ценна част от готовността да се бориш. (Точно както трудът да откриеш достоен политик, или да убедиш достоен човек да се кандидатира на избори, е важна и ценна част от готовността да си избереш управници, които няма да те дерат до кост.) Но е по-добре, когато можеш да намериш нужната ти информация лесно, поднесена в удобен за използване вид. И тези, които са се погрижили да я съставят и популяризират, заслужават добра дума, известност и благодарност.

Сред тях са Даниела и Михаил. Първото, което забелязах в техния блог, беше един чудесен запис на тема правата на купувача да предявява рекламации. Съвсем сериозно обмислям идеята да си го запиша в някой текстов файл за полезни юридически неща, или дори да си го разпечатам и сложа в портмонето. Благодаря ти, Михаиле – страхотен си! 🙂

А може би най-много ми хареса първото и най-основно правило – Вие имате толкова права, колкото можете да защитавате!… А много често единственото, което е нужно, за да защитите правата си, е да се борите, без страх и колебание, докато не спечелите.

Време е да се научим да правим каквото трябва, ако ще да става каквото ще. И тази чудесна статия е една крачка по пътя.

Днес случайно минах през подлеза на ЦУМ, покрай църквичката “Света Петка Самарджийска”. Когато се загледах, ми направи впечатление, че нещо липсва. А именно – паметната плоча за Левски, която дълго време бе поставена на стената й… Едно звънване по телефона изясни нещата – свалена е по решение на БПЦ.

Първата ми реакция беше – как посмяха?! След това обаче разбрах, че е станало каквото трябва, и че всичко си е дошло на мястото.

Както и всеки реален човек, Левски не е бил съвършеният идеал, за който го смятат много българи. Но е факт, че е бил твърде близо до него. Всичко, което сме чували за честността, чистотата и отдадеността му на свободата на народа, е истина. Малко народи имат дори един такъв в историята си. Вазовите думи “Селяните прости светец го зовяха” казват всичко – Левски е провъзгласен за светец от самия народ, още приживе. От тези, за спасението на които се е борил. За разлика от всичките ни други светци, канонизирани от събори на владици и митрополити след смъртта им, защото са се борили за спасението на собствената си душа… Няма сравнение, нали?

А кои са съвременните ни църковни ръководители? С много малки изключения (които също не са много по-добри), са хора, с които бих се гнусил да разговарям. Почти всичките – бивши служители на Държавна сигурност, редовно писали доноси до нея. Изпълнявали безпрекословно нарежданията й. Водили след десети ноември пунически войни за свещоливници и други приходни местенца, а зарязвали църкви и манастири да се рушат (докато междувременно се возят в скъпи лимузини). Най-вероятно не са много хората в паствата им, които да не са по-достойни от тях.

(И още една подробност. На 18 януари, от 11 часа, в ротондата “Свети Георги” трябваше да се състои панахида в памет на Анна Политковская. На 16 обаче свещеникът от ротондата се отказал, тъй като от “службите” му били забранили. Когато Пламен Пенчев от Обществения съвет на асоциацията за свободно слово “Анна Политковская” го попитал не е ли независима БПЦ, свещеникът (по негови думи) отговорил: “Независима е, но като наредят от службите…”

Панахидата е преместена в параклиса до Паметника на репресираните при НДК, по същото време. Въпросният свещеник обаче чий служител е, по дяволите – на духа, или на “службите”? Че то по-добре тогава аз да ида да правят примерно опело на мои роднини направо във въпросните “служби”. Или да ми кръщават детето. Поне да се знае официално що за лице е вършило церемонията…

А после калимявките плачат защо хората били атеисти, и си загубили вярата. Колко чудно защо, а? Все едно слушам Симеон ненаситника да плаче защо хората били станали републиканци, и изоставили монархизма…)

Заслужава ли църква, управлявана от тези хора, да се кичи с Апостола? Бива ли паметта му да търпи подобно петно? Според мен – не. Колкото и да напредва медицината, не вярвам да доживея деня, когато БПЦ ще се очисти до степен да заслужава името й да се споменава в някаква връзка с това на Левски. Нямат право да цапат паметта му. Ако решат да върнат обратно паметната му плоча, аз ще съм против. Не са заслужили с нищо честта да я носят.

Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
“Аз не зная! Аз не мога!” – общ е глас.

(П. Р. Славейков – “Не сме народ, а мърша”)

В Щатите в момента текат предварителните вътрепартийни избори за кандидат за президент. И сред демократи, и сред републиканци картинката е интересна – кандидати какви ли не. Един обаче ми направи впечатление.

Гледах запис на една агитационна реч на Барак Обама. Демократ. Черен (е, наполовина – майка му е бяла). На 45 години – тоест, сукалче по критериите на стола, към който се стреми. Още първият му мандат като сенатор не е изтекъл.

И… явление. Сенатор е от Илинойс – един от най-белите щати. И го спечели с може би най-високия процент, печелен в историята на щата – над 70%, по мои спомени. За сегашните предварителни избори всички го брояха далеч зад Хилари Клинтън, а той ги взе съкрушително в Айова, и г-жа Амбиция трябваше да се разреве от екрана, за да спечели с минимална преднина Ню Хемпшир. За нула време се превърна от also-ran в абсолютно реален противник на Клинтъновата предизборна машина.

Нещо повече. Коментаторите са единодушни – ако демократите изберат за кандидат Хилъри, шансовете й да стане президент не са големи, но ако изберат Обама, са взели изборите. Поддръжката му сред независимите и колебаещите се е смазваща. Нещо повече – ако се беше явил на предварителни избори като републиканец, щеше да е третият по поддръжка сред техните кандидати… Феноменално харизматичен е.

Нормално е, когато такъв човек изникне на сцената, да внимавам в картинката. Добре е да си подготвен за бъдещето. От Хилъри знам какво да очаквам – още Клинтън, със залитания по симулиране на дейност вместо по орален секс. От Обама не знам – от нов шеф и ново прасе не се знае каква свиня ще излезе… Първите, може би грешни впечатления, са за решителен човек. И (може би защото ми се иска) с известен либертарен уклон, и желание да върне САЩ към моралното вместо към бруталното лидерство. Но не това ме накара да пиша сега за него.

Обама се различава от църковните евангелизатори по две неща – че събира много по-големи тълпи, и че проповядва увереност в себе си, а не в Бога. И май първото се дължи на второто. Девизът и рефренът му е: “Ние можем!”. И с това запалва и грабва хората (по-свестните от тях дори в по-висок процент от средното). Това е, на което той съгради подкрепата към себе си – показа на хората, че могат, че си струва да се борят, че има надежда. Как да не го подкрепиш? (Особено на фона на Буш…) Не знам ще успее ли да пребори Хилари Клинтън, и дали ще е по-добрият президент. Но определено е напипал верния начин да събира привърженици.

Всъщност, открай време американците са се кланяли на принципа “Ние можем”. Били са твърдо убедени, че невъзможни за тях неща няма. И както обикновено става, убедеността се е превръщала в истина – станаха най-силната икономически и военно държава на света, а още не е късно да станат отново и най-свободната… Същата убеденост съм забелязал да стои зад постигането на почти всички велики, или пък невероятни неща през последните над сто години. Съветската космическа програма, съвземането на Германия след Втората световна, извоюването на независимостта на Индия…

Ако американците са единият полюс, на другия сме ние, българите. Вечните убедени, че нищо не можем, за нищо не ставаме, и нищо не умеем. Плюти затова от всеки по-буден ум и остър език у нас, и неизлекували се. Свикнали да приучват на безпомощност и чувство за малоценност децата си още от най-малки, и околните до гроба. Поклонници на принципа “в къщи пророци и мъдреци няма, у наше село по-свестни от другите няма, от българин нищо не става”. Принесли в жертва на идиотизма, тъпотията и лайнодушието си всички свои национални герои, без изключение – борци за свобода, поети, музиканти, инженери…

Понякога си мисля – няма ли да сторим благодеяние на света, ако се затрием като нация?… Но после отчаянието ми минава, и се вземам в ръце. Толкова просто е – да се научим, че и ние можем. Че трябва да се окуражаваме и подкрепяме, а не препъваме и загробваме. Друг начин да живеем добре просто няма.

Въпросът е как да го постигнем на практика. Как да преминем от пожелания към действия.

Да, голям процент българи – може би огромният – никога няма да разберат. Отказал съм се да ми пука за тях. Добитъците са си добитъци. Не дължа на тях нищо – дължа добър живот на децата си. Не мога да оправя цяла България. И не бива. Добитъците трябва да живеят в обор, а не в къща наравно с хората – само тогава хората ще ценят и уважават това, че са хора, и ще се трудят и грижат да останат такива.

Но и знам, че моят свят, моята България не се състои от всички българи. Състои се от тези няколкостотин до няколко хиляди, които познавам, с които общувам и взаимодействам. Толкова хора може би мога да науча да бъдат можещи и уверени в себе си, коректни към околните и свестни. Или поне да науча тези от тях, които има как да бъдат научени – а останалите да зарежа да си стоят в обора, и да търся за приятели и познати хора, които искат да излязат от него. Да могат и знаят, да са готови да се трудят и борят, за да имат надежда.

Мисля си – какво ли ще стане, ако тези, които искаме да бъдем хора, а не добитъци, да вярваме, че можем, и да се борим за целите си, си подадем ръце? Ако всеки от нас се заеме да помага на тези, които искат да могат / работят / се борят? Дали няма да си съградим, макар и не лесно и бързо, къща като за хора? Може да е сред голям и смърдящ обор, но по-добре такава къща, отколкото оборът.

(Пък може и по-будните от добитъците да видят, че сме успели. И, къде обнадеждени, къде завидели, да се опитат да се присъединят към нас. А когато и те успеят, да ги последват пък следващите. И така къщата да расте, а оборът да намалява. И малко по малко да се учим да бъдем народ, а не мърша. Не с хокания и поучения, а с нагледен пример – аз, който се боря за своето, живея добре, а ти, който чакаш друг да ти уреди живота, гниеш и ще гниеш в обора…)

Всъщност, въпросът е само един, и съвсем простичък.

Можем ли ние?

Цитат от dir.bg (като оригинален източник е посочен technews.bg):

“Възможно е злонамерени лица да форматират твърдия диск на принтера през интернет, твърди американски експерт по сигурност, който е публикувал метода в портала Ha.ckers.org.”

Мамка му, какви велики американски експерти имало. Веднага ще отида да погледна метода.

(Мислех си, че за момента почти няма принтери с твърд диск. Ама очевидно не съм прав.)

> tuka e otvrat s taq politkorektnost, chovek, no moj da se disha…
grigor> чак пък отврат… какво толкова, да не са те издискриминирали?
> ne men, edin kolega… osvobodiha go vmesto drugi dvama, po-nekadyrni
> nali sakrashtenie vav firmata
> shtoto ediniat gay, a drugata jena
> pyrvia pak stava za neshto, ako da e myrzel za boi
> ama taia patka ne da programira, a da si pusne msvc-to ne moje… ama nali naznachena veche
grigor> и се боиш следващия път да не уволнят теб?
> to te sega mojeha, nali sаm v proben period, ama ne posmqha
> chuvdenec sas greencard, moga da gi sadia za diskriminacia.
grigor> да, и геят и жената също, пък колегата ти, който сигурно е и бял не може… много вицове слушаш.
> ne si prav… poznavame se otdavna, znaesh me, nesam toa tip
> tuk naistina e taka
> deto go uvolniha verno e bial, ama to cherni nema vav firmata
grigor> дискриминация при назначаване, а? 😉
> ne me bazikai, chovek, gadno mi e. tva e otvrat
> tuka normalni hora nema
> na ulicata prostacite she te napsuvat i nabiat poneve ne si WASP
> vav firmata se broi na topa na ustata ako si
> seriozno, tva e polovenieto… welcome to USA, the land of freedom…
grigor> сериозно ли ме убеждаваш, че ако не си жена, гей или негър, те дискриминират?
> na praktika da
> ako si, uvolniat li te, gi osyvdash za diskriminacia kato dobrutro
> hem pak si na rabota, hem firmata ti plashta mamata si jasa kolko obeshtetenie
> ako ne si, si out in the cold.
> teq det ne gi priznavat za diskriminirani nai gi diskriminirat
> politicheska korektnost
grigor> човече, успокой се
grigor> докато станеш официален американец, вече ще си на възраст, и ще ги съдиш за дискриминация на възрастни 😉
> ne mi e do maitap chovek 🙁
> men ne me zasqga ama e gadno
> tuka ima tochno edno diskriminirano malcinstvo – heteroseksualnite beli mave…

Не зная доколко събеседникът ми е прав, и доколко e просто под шока от разминаването на косъм с уволнение. Няма година откакто го назначиха, с добре платен, но много неизгоден като условия договор. Направо по чудо успя да си издейства зелена карта, и аз не знам точно как е станал номерът (и не искам да питам). Несигурността с гаранция го тормози здравата…

Но това не отменя въпроса дали не е прав. И, всъщност, дали не описва едно много по-често срещано явление – малцинства да си издействат привилегии, понеже били дискриминирани, и да ги използват, за да дискриминират мнозинството, или други малцинства.

Да, много често са наистина дискриминирани. Погледнете типичното отношение към ромите (дори ако са чисти и възпитани, и се държат културно). Или към гейовете, дори в не чак толкова нискокултурни среди… Да, имат право на нормално отношение. Но не това е начинът.

Всяко малцинство, което е успяло да се сдобие с привилегии, привлича боклуци като медът мухи. Лепват се за него, обявяват се за негови членове, и ненаситно започват да искат повече и повече привилегии, уж в името на горкото малцинство. По-глупавите си присвояват привилегиите, и карат така, докато останалите не кипнат и не ги изритат. Не те са страшните обаче.

Страшни са по-хитрите. Тези, които работят, за да създадат в малцинството усещането, че те са хем дискриминирани до безкрай, та им се полагат привилегии до безкрай, хем специални до безкрай, та трябва да са по-така и по-отгоре от другите. Класически пример – “висшата арийска раса”. Не е била малцинство в Германия, но тактиката винаги работи. Ваксинирани хора, групи или нации няма.

(Като видя примерно някой евреин, който е твърдо убеден, че “гоите” са създадени, за да са добитък на евреите, ми се повръща от погнуса. И имам приятели, също евреи, някои от тях дълбоко вярващи, които се чувстват като мен. Един от тях веднъж ми каза: “Да, специален народ сме. Длъжни сме да носим на останалите светлина, и добро, и стремеж към равенство. Това е, което ни прави народът на Бога. А тая отрепка върши точно обратното…” Такова самоусещане за специалност пък го одобрявам.)

Имам познат, който се води гей. (Стана “гей”, като не успя да пробие никъде другаде – по едно време преди това беше направо женкар.) Последният път, когато го видях, се опитваше да навие компанията си да ходят да омаскарят някакъв бар, понеже там гледали хомосексуалните накриво. Останалите го укротиха, че нямали време, защото искали да ходят на шоу в някаква дискотека, чието име не назоваха. Просто от любопитство ги попитах може ли и аз да дойда на шоуто. Повечето се изчервиха, оня ме изгледа и заяви, че няма да ми хареса, а друг от компанията, също приятел, ми обясни тихичко и смутено, че тя е само за хомосексуални, и няма да ме пуснат…

Тръгвайки си, си мислех, че мястото наистина няма да ми хареса, след като там има човек като оня ми познат. И че ако се водят по неговия акъл, гейовете най-вероятно ще се сблъскат с далеч повече дискриминация, отколкото сега. За щастие, твърде малко от тях се водят. Но в тази работа лъжица катран разваля бъчва мед, един такъв беладжия може да извади лошо име на стотици хиляди свестни. Същото е и с циганите – не чак толкова голям процент от тях се занимават с престъпност; тези, които не се занимават, не можеш и с бой да ги накараш да почнат, по-трудни са от българите в това. Но тези, които го правят, са оставили България с впечатлението, че всеки циганин е за пребиване на място.

Мисля си, че отчаяно ни трябва мъдростта да преценяваме хората срещу нас индивидуално. Всеки спада към малцинство, или по-точно към голям куп малцинства едновременно – към синеоките, към велосипедистите, към компютърно грамотните… Списъкът е безкраен. Почнем ли да дискриминираме малцинства, създаваме практика малцинства да бъдат нарочвани. Не е ясно в кой момент може да се обърне срещу нас.

И да се окажем поредните хетеросексуални бели мъже.