Grigor Gatchev - A Weblog

В този запис ще напиша малко общи неща за ATV. Подробностите по техниката ще оставя за някой следващ.

Решението за разработването му е взето през 1995 г. Основният мотив е необходимостта разходите на ЕС по създаването на Международната космическа станция да бъдат покривани някак. Възможностите са две – или като ЕС поеме част от поддръжката по строежа и снабдяването на станциите, или като плати за това на американците или руснаците. Хитрите европейци избрали първия вариант – при него парите отиват в компаниите, които ще разработят и построят системите за поддръжка и снабдяване, а те ще са европейски. 🙂 (И вероятно и с другата идея – че създаденото от тях ще остане, и ще е база… Като си помисля как постъпват в подобни ситуации нашичките политици, просто ми се плаче. Примерно как Никито Василев потроши 70 милиона грешни пари за лицензи от Майкрософт…)

Разработката е започната през 1998 г. от екип, воден от Astrium Space Transportation. Използвани са много вече готови елементи и модули от други проекти; дизайнът е много модулен, и както често е с космическите кораби, изумително изобретателен. (Подробности – в следващ запис.) До момента е поръчано строителството на общо 5 кораба ATV; възможно е за в бъдеще да бъдат поръчани и още. Планира се да бъдат изстрелвани през приблизително 17-месечен интервал.

ATV се очаква да изиграе изключително важна роля в поддръжката на МКС. Със скачването към нея на модулите “Колумбус” и “Кибо” се очаква постоянният й екипаж да нарасне през 2009 г. до 6 души. В същото време обаче, през 2010 г. е планирано совалките да бъдат “пенсионирани”, а новият американски космически кораб “Орион” ще е готов най-рано през 2015 г. Това превръща руския “Союз” в единствения кораб, способен да превозва хора до и от МКС. И докато за хората той може да поеме обслужването (с известно зачестяване на мисиите и известни ограничения), снабдяването на станцията с материали, продукти, въздух, гориво и всичко друго се очаква да страда сериозно – руският “Прогрес” носи по-малко от 3 тона товар, а това далеч не е достатъчно. На помощ би могъл да се включи и японският HTV, чийто дебют се очаква да е през 2009 г., но той е нехерметичен и не разполага със скачващ възел – превозът на много видове товари с него би бил много труден, а на някои направо невъзможен. Тази дупка се очаква да бъде запълнена от ATV.

Общите данни на ATV вече са достатъчно популярни, но ще ги припомня накратко:

Максималното брутно тегло на кораба е 21 тона. В тях влизат до 7.4 (по други данни – до 7.7; тук може да има и допълнителна бъркотия, защото не съм открил данни колко е стандартното количество пропелант за кораба, и колко е допълнително и се води към масата на товара) тона полезен товар, който да бъде доставен на Международната космическа станция. Три пъти по-голям от руския товарен кораб “Прогрес” (тегло около 7 тона), той носи и около 3 пъти повече товар. (Обикновено при по-големите кораби съотношението е по-добро, така че на пръв поглед европейските инженери са се справили по-зле; причината обаче е, че за разлика от “Прогрес”, ATV е мислен и за много други неща. Може би ще спомена някои в някой запис. 🙂 )

Корабът се наблюдава непрекъснато и управлява от Център за управление, разположен в Тулуза, Франция. За поддържане на връзката с него са създадени две нови телеметрични станции в добавка към съществуващите за телеметриране на извеждани спътници: една на Азорските острови и една на кораб, който плава в Атлантика.

Формата на кораба е цилиндрична, дължината му е 10.3 метра, максималната ширина – 4.5 метра; това са приблизителните размери на двуетажен лондонски автобус. В предния му край е скачващият възел. В задния са основните ракетни двигатели. Отстрани, близо до задния край, са четирите слънчеви панела и управляващите двигатели.

Товарният отсек на ATV е херметизиран, и съдържа по същество земен въздух, под нормално налягане, подобно на МКС. (Ако някой се чуди защо уточнявам това – първите американски станции, примерно серията Скайлаб, бяха пълни с чист кислород под налягане около 260 милибара: парциално налягане на кислорода както в земната атмосфера при равнище, близко до морското. Това намаляваше изискванията за здравина на стените, и така олекотяваше структурата им; също така, азотът във въздуха при сблъскване с космическите лъчи от слънчевия вятър става източник на опасно вторично излъчване. С времето обаче се прие орбитите на станциите да са ниски, и да минават под магнитосферните пръстени, за да избягнат високоенергийни заредени частици от слънчевия вятър; пак с цел радиационна защита се сметна за оправдано стените да се удебелят, и така нормалният земен въздух стана предпочитана опция.) Обемът на херметичната част на товарния отсек е 48 куб. м.

След извеждането си на кръгова орбита на височина около 260 км, ATV разтваря слънчевите си панели и тества системите си. После се издига със собствена тяга на по-висока орбита, докато не се изравни с МКС, на височина около 345 км. След това започва скачването.

На всеки етап ATV може да бъде “паркиран” в космоса за известно време, и да изчака. (Точно това ще направи първият ATV. Изведен на орбита на 9 март, той ще изчака на орбита на височина 303 км. мисията на совалката “Индевър”, която бе изстреляна на 13 март, и ще остане на орбита 16 дни. Едва след кацането й ще се пристъпи към скачването на кораба.) Тъй като няма екипаж, единственото, което ограничава продължителността на “паркирането” са трайността на товара и постепенната загуба на височина поради триенето в земната атмосфера. (Второто реално също не е фактор – на 260 км. загубата на височина заради триене е сравнително малка, а ATV разполага с много сериозен запас от гориво, с който може да я компенсира.)

Скачването към МКС е възможно единствено на двата й крайни възела – откъм американския и откъм руския край. След скачване кораб може да бъде преместен на някой страничен възел с помощта на механичната ръка на станцията; ударът при скачването, макар относителната скорост при скачване да е само 7 см/сек, обаче изисква то да е строго осево. ATV се скачва откъм руския модул “Звезда”: възелът му за скачване е руско производство (но може вместо това да бъде монтиран и американски).

Скачването на ATV към руския модул означава, че неговият скачващ възел ще бъде блокиран за времето, докато корабът е на него. Съществуват схеми, при които ATV ще бъде временно местен на страничен възел, или отделян от станцията, или дори откачван и дръпван на странична орбита, за да може станцията да се скачи с кораби “Союз” или “Прогрес”. Няма обаче официална информация да е взето решение за подобни действия. Съществува също така план ATV да бъде снабдяван с втори скачващ възел на другия си край, и корабите да могат да се скачват там, и космонавтите да минават през ATV; технически тази възможност е предвидена, но не зная дали ще бъде реализирана в някой от корабите.

Корабът се приближава към станцията изцяло автоматично. Приближаването е разделено на няколко етапа; преди всеки етап е нужно корабът да получи “одобрение” за него от Центъра за управление.

Отначало приближаването на кораба към станцията се управлява чрез високоточна GPS връзка. На около 250 метра разстояние тя се изключва, и се преминава към управление на сближаването чрез система, която е наречена условно “видеометър”. Лазери, разположени на кораба, излъчват импулсни (1 до 10 импулса/сек, в зависимост от разстоянието до МКС) лъчи, които се отразяват от отражатели, разположени на руския модул “Звезда”, с който ще се скачва ATV. Отраженията формират уникално изображение; видеометърът го анализира и определя къде спрямо станцията се намира корабът. Твърди се, че точността на позициониране е 1.5 см. Видеометрите се произвеждат от френската фирма Sodern, клон на EADS; всеки ATV разполага с два; по време на скачване и двата са активни, единият работи като основен, другият – като резервен.

Локализирането се подпомага и от допълнителна система, която използва телегониометри (също 2 – основен и резервен). Те работят с импулсен лазерен лъч (на различна честота от видеометъра; около 10 000 импулса/сек.), и по времето на връщане на импулса определят дистанцията до станцията. Ориентацията на кораба спрямо нея се определя чрез огледала на телегониометрите, които насочват лазерните лъчи.

Резервен вариант, за в случай че и двете двойно подсигурени системи за скачване откажат, е руската система “Курс”, която също е монтирана на ATV, и чрез която се скачват към станцията корабите “Союз” и “Прогрес”. Тя може да действа на разстояние до 3.5 км от станцията, и е базирана на радар. Най-сетне, скачването може да бъде контролирано и чрез образите, предавани от монтираните на МКС камери.

В модула “Звезда” има поставен панел, чрез който обитателите на станцията могат по време на скачване да прекъснат процеса, ако преценят, че има опасност за станцията. На панела има 2 копчета (твърди се, че са общо 4, но засега се използват само 2). Едното от тях прекъсва приближаването на кораба, и го спира “на изчакване” където той е в момента. Второто е “аварийно раздалечаване”, и би изпратило ATV да се махне моментално колкото се може по-далече от станцията; предполага се то да се използва, ако корабът изгуби управляемост, или внезапно стане опасен – например при индикации за предстоящ взрив на пропеланта. Системата, която извършва аварийното раздалечаване, се използва само за него, и е напълно независима от всичко друго на кораба, дори софтуерът й е разработен изцяло отделно; при активиране тя изключва всички останали системи, и действа самостоятелно.

Системата за скачване е руска, тип “стъбло-фуния”: метален конус, поставен на стъбло в центъра на капака на люка, влиза в метална фуния, на капака на отсрещния люк. Тя го хваща и закотвя. След това чрез винтов актуатор фунията притегля стъблото, и с него кораба, докато херметичните пръстени на люковете не опрат един в друг и не се притиснат здраво. Разработена е още за станцията “Салют”, и е усъвършенствана постепенно в течение на годините; смятана е за много изпитана и надеждна.

След изпитване на херметичността на образуваната преходна камера двата люка се отварят, и скачването се обявява за завършило. 🙂 Докато корабът е свързан със станцията, люкът стои постоянно отворен.

Планира се ATV да остане скачен със станцията в продължение на около 6 месеца. През това време обитателите й постепенно ще разтоварват кораба от докараните материали (не е необходимо веднага да разтоварят всичко и да задръстят станцията), и ще го запълват постепенно с използвани материали и отпадъци. (Капацитетът на ATV за отпадъци е около 6.5 тона.) Пропелантът за двигателите на модула “Звезда” ще бъде преточен в нейните резервоари чрез тръбни връзки, водата за пиене – също. Въздухът, докаран с ATV, се предвижда просто да бъде изпускан вътре в кораба чрез клапа, и оттам да преминава през люка в станцията. Най-сетне, вътрешността на кораба може да бъде използвана и като работно място – шкафовете му за “сух товар” са от точно същия стандарт, както и шкафовете за експериментална апаратура на модула “Колумбус”, и пространството в кораба е напълно достатъчно, за да могат двама души да работят спокойно.

Една от важните роли на ATV е компенсирането на загуба на орбитална височина на цялата станция (тя също има триене в атмосферата; на тази височина то е много слабо, но дори така станцията може да загуби до над 100 метра височина на денонощие). Периодично, когато бъде сметнато за нужно, двигателите на ATV ще се включват, и ще доускоряват станцията, подобно на космически влекач. Пак на него се разчита да извършва при нужда маневрите, необходими, за да избегне станцията сблъсък със случайни космически боклуци, попаднали в близост до орбитата й. Запасът от пропелант на ATV е достатъчен, за да върши тази работа в течение на шестте месеца, и да остане достатъчно за всички маневри.

(Този запас придава на ATV още една, печална роля. Някъде към 2020 г. полезният срок на съществуване на станцията ще е свършил – тя ще е остаряла, и ще е рисковано да се използва повече. Вероятно известни ремонти ще могат да го удължат, но всичко си има край… Когато той дойде, станцията трябва да бъде де-орбитирана – насочена да изгори в земната атмосфера над необитаем район в океана: със своите над 200 тона тя е твърде голяма, за да изгори в атмосферата изцяло, и би могла да подпали малък град, ако се стовари върху него… Към момента ATV е единственият космически кораб с достатъчно пропелант и мощност на двигателите, за да деорбитира подобна грамада.)

От някакво значение е и помощната роля на слънчевите панели на ATV за електрозахранването на станцията. Докато е скачен, той е в пасивен режим, и собствената му консумация е под 400 вата (когато е активен, е около 1 киловат), а мощността на панелите му достига 4.8 киловата, и дори след 6 месеца на орбита се очаква да не спадне под 3.8 киловата. Това изглежда твърде малко на фона на огромните панели на МКС, но винаги може да се случи ситуация, в която всеки ват да е от полза.

След разкачването на кораба той включва двигателите си, и поемна по стръмна спускаща се траектория. Навлиза в атмосферата и изгаря в нея над необитаем район на Тихия океан.

“Жул Верн”

Всеки от корабите е планирано да има свое собствено име. Първият е наречен на името на френския писател – надявам се дори някои от по-младите да знаят защо. 🙂

“Жул Верн”, като полу-изпитателен, изведе в орбита по-малко товар от пълните си възможности. Общият товар е 4.6 тона, от тях 1150 кг. “сух товар”, 856 кг. пропелант за “Звезда”, 270 кг. питейна вода и 21 кг. кислород. Останалата част е пропелант за кораба. По-малко е и времето, което ще прекара скачен за станцията – около 4 месеца.

След изстрелването му една от четирите горивно-двигателни системи (ще рече един от основните двигатели и 7 от управляващите) – Propulsion Configuration A – отказа. Системата й за управление откри значителна разлика между наляганията на горивото и окислителя, и се изключи (включитено управляващата електроника – това се прави, за в случай че повредата е в самата електроника: при този вариант не би било ясно как тя ще се държи за в бъдеще, ако остане включена). Първоначалните предположения бяха, че или при изстрелването има огънати или притиснати тръби, или че електронният модул не е наред; все още нямам точна информация каква е била причината; не зная дали и инженерите от центъра за управление са сигурни, но май е нещо в електрониката. На 11 са взети мерки електрониката на изключената система да бъде ре-интегрирана в общата (от ЕКА твърдят, че дори с една изключена двигателна система корабът е напълно способен да си свърши работата, но вероятно все пак са намерили причината, и са решили за пълен блясък да я отстранят). Една по една са изключени и четирите горивни системи; след повторното им включване всичко е функционирало нормално. По данни от управлението на полета, двете последващи ускорения до 303 км. височина са направени именно чрез отказалата двигателна система, и са минали отлично.

Преди скачването на кораба системата за избягване на сблъскването ще бъде протествана със съдействието на обитателите на МКС: един от тях ще подаде предварително уговорен сигнал за спиране на скачването. (Твърди се, че американците са го изискали като последна проба за безотказната работа на ATV. Като цяло европейците малко мърляво работим в сферата на космическата техника; няма да забравя как на американците се наложи да спасяват чрез “Касини” връзката с “Хюйгенс”, оплескана заради грешка на европейските инженери.)

Товарът на “Жул Верн” (както и повечето други данни за ATV и Ariane-5) се различава като описание доста не само в различните източници, но и в различни споменавания в един и същ източник. Ето най-често срещаните, и приблизително средни данни:

Общо товарът се очаква да е около 8.3 тона (плюс още 2.3 тона поддържащи структури). Разбивката му е както следва:

– 5.8 тона пропелант за ATV – по мои впечатления, повече от предвижданото типично количество, може би заради многото изпитания и маневри на първия кораб.
– 860 кг. пропелант за “Звезда”. (Двата пропеланта са твърде сродни: окислителят е еднакъв, двуазотен четириокис, но горивото е различно: асиметричен диметилхидразин за “Звезда”, и монометилхидразин за ATV.)
– 270 кг. вода за пиене
– 21 кг. кислород
– 1300 кг. сух товар: 500 кг. храна, 136 кг. резервни части за “Колумбус”, 80 кг. дрехи, и най-различни други неща.

Един любопитен детайл е, че на борда на “Жул Верн” има екземпляр от първото издание с твърди корици на “От Земята до Луната”. 🙂 Екземплярът ще бъде взет на МКС, и после върнат на Земята. Един чудесен, и напълно заслужен жест към паметта на писателя.

И мечтателя. Защото без такива като него надали щяхме да имаме МКС, ATV и какво ли не още. Техническата възможност да ги построим може би щяхме да имаме (а вероятно и нея не). Но надали щяхме да го мечтаем – а човечеството върви натам, където осветява факелът на мечтите му.

В дискусията около предишен запис се повдигна въпросът: не са ли прави авторите на шоута от типа на Music Idol да се подиграват безжалостно с явилите се кандидати? В края на краищата, никой не ги е канил, и се борят за слава, а пък шоуто си е на авторите си. От друга страна обаче – има ли право който и да било да се държи по подобен начин към някого, особено към млади и (някои от тях) талантливи хора?

За да илюстрирам темата, реших да си представя себе си като член на подобно жури, натоварен от сценаристите със задачата да се държи по такъв начин. (Няма да скрия – представата ми е базирана основно на държането на Фънки. Но няма гаранция, че той непременно би постъпил така.) И “поканих” в предаването някои от най-известните гласове по световната сцена, с презумпцията, че са млади и неизвестни. (Не ми се сърдете за значителния процент оперни певци – личното ми впечатление е, че между естрадните певци единици имат гласовите данни и школовка на средностатистически оперен певец.)

Монсерат Кабале

Тая как успя да влезе през вратата? Бързо навън! Не, въобще не ме интересува може ли да пее, или не. Да иде да свали стотина.двеста кила, пък тогава да ми се явява. Това да не е конкурс за мис Хипопотам?

Лучано Павароти

И той след нея! Бързо, докато не е счупил подиума!

Андреа Бочели

Абе оправя се криво-ляво, ама какво да го правиш, като е сляп? Ни за сцена става, ни за естрада. Сори, момче, сбъркал си пътя. Тук е за хора, които имат перспектива.

Борис Христов

Ти луд ли си бе? От контратенор бас ще ми става. И то на тая възраст. Я въобще не ме занимавай. Ако ставаше певец от тебе, нямаше да се мотаеш от единия край на вокалния диапазон на другия.

Михаил Белчев

Ти пелтек ли си бил? Я кажи “чичковите червенотиквеновичковичета”! Или “Петър плет плете, през три пръта преплита”!… Малей, ще умра от смях. Как пък ще пееш, въобще не искам и да чуя. Тръгвай си, доде не си изморил от смях и зрителите.

Александрина Пендачанска

Бе момиче, къде си го понесла това вибрато? Имаш външност, сценично поведение може и да научиш с много школовка, дори глас може и да развиеш, ама така не става!… Хайде от мен да мине, няма да те скъсам сега, ама не те виждам да оцелеш още един кръг.

Валя Балканска

Спри го тоя пискун, ма! Ти нормални песни не можеш ли да пееш, ами само народни? Я изпей нещо на Мадона, да те чуем… Не можеш? Бил ти бил хубав гласа за родопски песни? Можеш ли ми каза едно място, дето ще те търпят само родопски песни да им пееш?… Я по-добре си тръгвай. Виж я ти – оперила се, със самочувствие, все едно в Космоса ще лети…

Янка Рупкина

Още една селска мома. Абе не разбрахте ли, че потурите и сукманите излязоха от мода? Че няма хляб вече в народнте песни. Поне попфолк да беше, не че ми е любим, де, а то? Още малко и за шестте кокошки ще ми запееш. Я стига ти толкова, мотиката те чака вече…

Фреди Меркюри

Какви са тези пози от теб, бе, това да не е Драматичния театър! Композирал бил? “Бохемска рапсодия” – онова, дето е само кръпки от различни стилове? Това ли ти е музикалното? Я по-добре по-далеч оттук, че ще отучиш и циганите да пеят… Я стой малко. Вярно ли било, че си педал?…

Елтън Джон

Още един педал, дето се изживява като композитор. Мерси, не ща въобще да го чувам. И свиренето му на пиано също не ме интересува. Да се маха, докато съм на кеф. Айде пътя.

Лили Иванова

Това миньонче го пазете да не падне в някоя цепнатина на подиума. Какво си се остригала като момче, мислиш ли, че някой ще иска да те гледа такава? Бюста ти и той като на хлапак осмокласник. Вземи си направи малко пластика, че иначе до най-много година пак ще биеш инжекции в болницата. То и да си направиш, като те гледам, не ти давам много повече на сцената…

Едит Пиаф

Купете й на тая нещо за гърло. И като се излекува, я пратете да участва в екранизация на “Как гарджето стана певец”. Друг певчески ангажимент и Господ не може да й измисли.

Хулио Иглесиас

И кво? Сгазиха те, не можеш повече да риташ топката – певец ще ми ставаш! Добре че не са осакатявали наскоро някоя мутра, че и той да дойде да ми блее. Господи, що не си прибереш вересиите?… Махай се. Или чакай малко. Къде е онова цигане, дето никой не можеше да познае коя песен пее? Я се пробвай в дует с него, ще си пасвате.

… Сериозен проблем ми беше да измисля някой изпълнител, който би минал през цедката на подобно “жури”. Според мен известни шансове биха имали Сара Брайтман и Джули Андрюс, и може би Пласидо Доминго. За други не се сещам. Който и изпълнител да ми хрумне, автоматично попълва списъка по-горе.

Ако трябва да бъдем справедливи, може би реалното жури би показало снизходителност към някои от изброените изпълнители, заради доброто им пеене. Но пък ако трябва да бъдем реалистични, вероятно пък твърде малко от тях са имали на възраст като за Music Idol певчески способности като на върха на кариерата си. Така че вероятно немалко от тях биха отпаднали по време на класирането, или още преди него.

Друг е въпросът и колко хора въобще биха се явили в такова предаване. Аз лично не бих отишъл, ако ще да ми обещаят да го спечеля. Като ми тръсне някой от журито нещо подобно, на втория път ще забърша с него пода чак до изхода на сградата. И ще се чувствам като човек, реализирал единствена възможност в живота си – да натупа едно хубаво подобен тип… Повечето българи са по-търпеливи от мен, но твърде малко са толкова закъсали, че да идат доброволно да изтърпят подобно отношение. Така че Music Idol допринася не за откриването на таланти, а за още по-дълбокото им скриване.

Поне според мен.

В неделя, 4:03 по Гринуич, се случи нещо много интересно. Повечето по-любопитни го чуха, но надали много му обърнаха внимание. А си струваше.

Става дума за изстрелването на европейския автоматичен товарен космически кораб – ATV. Преминало без кой знае какъв безумен шум, то е ключов момент в европейската космическа програма. И тъй като уж вече година и нещо сме европейци, може да си струва да поразкажа малко по-подробно за него.

Да се разкаже интересното за ATV е огромна задача. Ще я разбия на няколко записа, които ще пускам когато имам време.

Ето го и първият – за носителя на системата. Описанието съдържа доста данни, но съм се стремял да икономисам най-големите подробности, и да го направя що-годе популярно.

Ариане-5

Всеки космически кораб се изстрелва на орбита чрез определен носител (понякога е интегриран с носителя – такава е космическата совалка). Носителят на ATV се нарича Ariane-5 ES ATV, и представлява специално модифицирана версия на европейската ракета Ariane-5.

Ariane е популярното име на серия ракети, създадени и използвани от Европейската космическа агенция (ESA). Биват използвани основно за научни и комерсиални цели (платено извеждане на спътници); Ариане-5 е използвана досега почти само за комерсиални цели.

Разработва се и се експлоатира комерсиално от компанията Арианеспейс, собственици на която са CNES, EADS и още 22 компании, предимно европейски. Самите ракети се произвеждат от SNECMA, френска компания, която произвежда също самолети.

История

След доста успешната Ариане-4, Европейската космическа агенция (и по-точно Френската космическа агенция – така или иначе, французите дирижират тук оркестъра) си поставя задачата да създаде мощна ракета за извеждане на орбита на сравнително тежки спътници, и евентуално модули за космическа станция.

Отначало известно време французите са се опитвали полу-тайно и полулегално да закупят от руснаците доказалата своята надеждност система “Протон”, с която са извеждани станцията “Мир” и тежките съветски спътници. Доколкото зная, са били обсъждани суми от порядъка на 20 милиарда тогавашни долара (в днешни това е поне два пъти повече). В крайна сметка обаче преговорите се провалили, и се наложило ЕКА да се заеме с разработването на собствена ракета-носител.

Първото изстрелване на Ариане 5, на 4 юни 1996 г., е неуспешно. Успява чак второто, на 30 октомври 1997 г. Последващите изстрелвания на Ариане-5 също не са от най-успешните. От първите 14 четири завършват с провал. Това срива доверието на клиентите, и през 2002 г. изправя Арианеспейс пред финансова катастрофа.

ЕС взема спешни мерки и създава специален оздравителен фонд. По мои наблюдения, такива фондове най-често са пари на вятъра – но Арианеспейс се оказва изключение. Дизайнът на ракетата и всички процедури по строежа и използването й са буквално прекарани през сито, при строги изисквания за качество. Оттогава до извеждането в орбита на ATV Ариане-5 има 22 изстрелвания, всичките завършили щастливо. (Някои от изстреляните спътници дават дефекти, но това не се дължи на носителя.) Успехите връщат доверието в Ариане-5, и към момента тя извежда в орбита 2/3 от всички комерсиални спътници.

Технически детайли

Докато Ариане-2, 3 и 4 са еволюционни подобрения на Ариане-1, Ариане-5 е на практика дизайнирана изцяло наново. Използвана е хибридна дву/тристепенна схема (съществуват различни дефиниции дали втората степен, която работи едновременно с първата, не трябва всъщност да бъде смятана за част от първата; за удобство на описанието тук ги водя като отделни първа и втора степен).

Първата степен дава тласък около 1100 тона, или около 92% от общия тласък на ракетата. Състои се от двата странични блока. Всеки от тях е дълъг 31 и широк 3 метра. Теглото им празни е по 37 тона, и побират по около 238 тона твърд пропелант.

Всеки блок се състои от стоманена рамка, която обхваща и съединява 3 сегмента, всеки със стени, дебели по 8 мм. Най-горният побира 23.5 тона пропелант, и бива зареждан в Колеферо, Италия, и превозван после до космодрума. Другите два се пълнят с пропелант в заводите на космодрума; средният побира 107.5 тона, долният – 107 тона.

В долния край на блока е соплото, дълго 3.8 и широко 3.1 метра. Актуатори могат да го завъртат на до 7.3 градуса във всяка посока, за да управляват ракетата. (Обикновено актуаторното завъртане се използва при течногоривните двигатели, при твърдогоривните се предпочитат газови кормила, въпреки по-лошите параметри – но очевидно инженерите са успели да решат проблема.)

Пропелантът за първата степен е: алуминиев прах за гориво, амониев перхлорат за окислител и полибутадиен за свързващо вещество и катализатор. (Подозирам, че за по-добра катализа добавят и малко желязо, но никъде не го пише.) Произвежда го френско-италианската фирма Регулус, в заводи на територията на космодрума.

Пропелантът се запалва чрез специално пиротехническо устройство, разположено в горната част на степента. Гори от центъра й към периферията, със скорост около 7.5 мм/сек. (В центъра на степента още при пълненето се оставя празен канал, в който изгорелият пропелант набира скорост към соплото. Специфичният импулс е 262 сек, максималното налягане – 64 бара, мощността – 5400 килонютона (ок. 550 тона).

Втората степен е базирана на централен криогенен блок, висок 30.5 метра, с диаметър 5.4 м. Теглото му празен е 12 тона; зареден с пропелант – 170 тона.

Основата на блока е криогенният резервоар. Изработен е от алуминиева сплав, и се състои от две отделения. Горното има дебелина на стените 4.7 мм, обем 120 куб. м., и побира 133 тона течен кислород. Долното има дебелина на стените 1.3 мм, обем 390 куб. м., и побира 26 тона течен водород. Заради твърде тънките стени резервоарът се поддържа под налягане дори когато е празен – иначе би се смачкал под тежестта си.

В долния край на резервоара има структурен елемент, който го съединява с ракетния двигател. В горния има друг подобен елемент, който носи третата степен и товара на ракетата. На него и продълженията му са захванати и предават тласъка си и двата странични блока на първата степен.

Течният водород и течният кислород за първата степен се произвеждат в заводи, разположени край космодрума в Куру. Транспортирането на вече напълнена степен от Европа би било невъзможно – тя не само е твърде деликатна, и вероятно би била повредена при толкова дълъг превоз, но и ще е невъзможно да се опази през цялото време охладена до температурите, необходими за запазване на пропеланта течен. (И това въобще не са най-големите проблеми…)

Криогенната втора степен има само един двигател – Vulcain. Разработен е и се произвежда от SNECMA Motors, и създаването му е струвало около една четвърт от цената на създаването на цялата ракета. Дълъг е около 3 м., широк 1.76 м., и тежи 1686 кг. Тласъкът му е около 110 тона; специфичният импулс не съм успял да открия никъде, но бих очаквал да е около 430 секунди. Посоката му може да се управлява чрез маслени сервоактуатори, контролирани от компютър. (Любопитен детайл – соплото му се произвежда от фирмата “Волво”.)

Импулсът на втората степен – колко скорост може да набере за единица тегло – е великолепен, а това е ключов параметър за всеки носител. За съжаление обаче е много трудно да се направи двигател, който да има едновременно много висок импулс и много голяма мощност. Мощността (тласъкът) на втората степен е само 110 тона, а това не е достатъчно, за да повдигне 746-тонната ракета. (Дори без първата степен, тя тежи около 170 тона.) Затова е добавена първата степен: тя работи малко над 2 минути, но за това време втората степен се изпразва и олеква достатъчно (и курсът й се променя от вертикален към близък до хоризонтален), за да може вече двигателят й да продължи да я ускорява.

Докато първите две степени служат, за да изведат товара си в орбита, третата степен го стабилизира там, и евентуално го издига на по-висока орбита. Размерът й е 3.35 м. височина, ширината – от 3.94 м. в основата до 2.62 м. на върха. Състои се от две двойки резервоари за пропелант, ракетен двигател (заедно с управляващите го актуатори) и поддържаща структура. Тежи 1275 кг. без гориво, и около 11 тона заредена.

Използването при обикновени мисии за извеждане на комуникационни спътници на геостационарна орбита гориво е монометилхидразин (ММХ) – общо 3.2 тона. За окислител се използва двуазотен четириокис (6.6 тона). (И двете съставки са изключително гадни и отровни, но са чудесни като пропелант, особено извън атмосферата. Предимството им е, че се самозапалват при смесване, и горят много стабилно – двигателят се включва просто чрез отваряне първо на клапата на окислителя, и след това тази на хидразина; гаси се по същата процедура, по обратен ред. Това ги прави много подходящи за използване в двигатели, които трябва да се включват и изключват многократно, при фин контрол върху работата им. Руската “Протон” работи изцяло на двуазотен четириокис и АДМХ – асиметричен диметилхидразин, братовчед на ММХ; това много стабилизира двигателите й, но взриви ли се в атмосферата, не дай боже пък да падне някъде невзривена, си имаме местна екологична катастрофа.) Възможно е използването и на други сходни горива.

Двигателят на третата степен е известен като Aestus. Прикрепен е към поддържащата структура чрез топкова става, и два електрически актуатора могат да го завъртат на до 16 градуса. Теглото му е 116 кг, мощността във вакуум – 2.7 тона.

Третата степен се сглобява нацяло и зарежда с гориво още в Европа, и се доставя в Куру готова за монтиране.

“Мозъкът” на ракетата е т.нар. Vehicle Equipment Bay – съоръжение с формата на кош, поставено върху криогенната втора степен. Ширината му е 5.4 м., височината – 1.56 м., теглото – 1300 кг (без пропеланта, който е споменат по-долу). Вътре в него е третата степен, а върху него се разполага полезният товар. То съдържа управлението на всички системи на Ариане-5 – компютри, акселерометри, жироскопи, телеметрия, друга електроника… Абсолютно всички негови системи, от компютрите до антената за външна връзка, са дублирани. Друг негов важен елемент е системата за насочване на ракетата – две тройки неголеми, странично насочени ракетни двигатели, захранвани от два 38-литрови резервоара със 70 кг. хидразин. Тази система допълва управлението на ракетата, което се извършва чрез насочване на двигателите на степените.

Предпазителят на товара е “капак”, който покрива извеждания товар отгоре и отстрани по време на набирането на скорост в земната атмосфера, за да го защити от механични и температурни повреди. (Някога е съдържал и звукоизолация, но е било преценено, че тя не е особено нужна.) Направен е от покрити с въглерод алуминиеви панели със структура, подобна на пчелна пита, с променлива дебелина. Има приблизително конична форма, и се състои от два полу-конуса, свързани с вертикален шев. Теглото му е около 2 тона.

На височина около 100 км, когато значимата част от атмосферата вече е преодоляна, но ракетата все още има да набира скорост, и всеки грам излишно тегло пречи, пиротехническо устройство взривява връзката между полу-конусите, и те се разделят странично и откачат от ракетата.

Под предпазителя на товара се намира поддържащата товара структура. (Ариане-5 е предвидена да извежда по 2 спътника на изстрелване, така че е нужен някакъв “скелет”, който да ги крепи надеждно, и предпазва от притискане един в друг.) Към момента се използват две нейни версии – Speltra и Sylda 5. Естествено, при изстрелването на ATV те не се използват.

Цикълът на изстрелване

Пълната продължителност на цикъла, от изстрелване до изстрелване, по работни спецификации е 25 дни – толкова отнема сглобяването и подготвянето на поредната ракета, изкарването й на площадката, изстрелването й и последващата профилактика. На практика досега и най-малкият известен ми интервал между 2 изстрелвания е бил над месец. Заедно с несмогването на наплива от комерсиални спътници за изстрелване това ме кара да мисля, че може би цикълът всъщност е по-дълъг. 🙂

Ракетата се сглобява във вертикално положение в сграда на космодрума, върху специална платформа. Твърдогоривните ускорители и третата степен са напълно заредени, но втората не е. След като бъде напълно сглобена, платформата я извежда по релси на площадката за изстрелване. Там бива заредена втората степен, и се извършва изстрелването. Последователността му (поне на най-интересното от него) е следната:

Първата от необратимите стъпки е запалването на двигателя Vulcain чрез три пиротехнически устройства. (Само неговата мощност не е достатъчна, за да повдигне ракетата.) 6 секунди след стабилизирането на работата му биват запалени твърдогоривните ускорители, и ракетата излита.

Около 132 сек. след изстрелването пиротехнически устройства отстрелват твърдогоривните ускорители от ракетата, и неголеми ракети ги отдалечават от нея. След още около 100 км полет те падат в Атлантика, на около 450 км от космодрума. Ако товарът на ракетата не е твърде голям, може да бъдат снабдени с парашути, и да бъдат извадени от морето. Повторно използване не е допустимо, но може да бъдат изучавани с цел проверка дали са работили както трябва.

Двигателят на втората степен продължава да работи. Около 560 секунди след запалването му той бива изключен, и втората степен се отделя, пак с помощта на пиротехника, на височина около 145 км. След балистичен полет тя навлиза отново в атмосферата. По-голямата част от нея изгаря, а остатъците падат в необитаем район на Тихия океан, на около 2000 км. от брега на Южна Америка.

Идва редът на третата степен. При стандартните мисии тя работи малко над 1000 секунди, и издига товара си – комерсиалните спътници – на орбита, близка до геостационарната. Задължението да циркуларизират и стабилизират орбитата си и да заемат полагащите им се геостационарни слотове си е тяхно. Отделилата се от тях трета степен, чиято орбита е елиптична, при връщането си към перигей навлиза в земната атмосфера и изгаря. (Предполагам, че не без известно управление къде точно да навлезе и изгори.)

Максималното ускорение, което развива ракетата, е 20 м/сек, което означава максимално натоварване от 3 G. То е малко по-високо от това на щатската космическа совалка, но не чак толкова, че да е реален проблем при изстрелването на спътници. (А впоследствие, надявам се един ден, и на хора.)

Вариантите на ракетата

Описаните дотук данни важат за Ariane-5 Generic, основната версия на ракетата. Нейната височина е 46 до 52 м. (в зависимост от товара), диаметърът – 5.4 м (до 11.4 заедно със страничните ускорители), стартовото тегло – 746 тона, и е способна да извежда до 6 тона на геостационарна орбита. Изстрелвана е общо 16 пъти от 1996 до 2003 г. (последният път – с три спътника).

На нейна база е създадена, с минимални подобрения, Ariane-5 Generic Plus. Трите й изстрелвания през 2004 г. минават успешно.

Следващата версия на ракетата се нарича Ariane-5 ECA, и към момента е основно използваната версия. Ориентирана към по-тежки спътници, тя има 780 тона стартово тегло, и е способна да изведе до 9.6 тона на геостационарна орбита. Първата й степен носи 5 тона твърдо гориво повече, и дава 100 тона повече тласък през първите 20 секунди след изстрелването. Втората степен е снабдена с подобрена версия на Vulcain, наречена Vulcain-2, която има до 137 тона мощност; капацитетът й за течен кислород е увеличен с 20 тона. Работи малко по-кратко – около 540 сек. – но достига по-голяма височина, между 160 и 210 км. Основната заслуга за увеличената товароподемност е нейна.

Ariane-5 GS е наследник на Ariane-5 Generic Plus, последната от тази линия. Изстреляна е успешно на 11 август 2005 г., но май не се очаква да бъде използвана отново. Ariane-5 ECA определено се е доказала като по-добрият модел.

И най-сетне стигаме до Ariane-5 ES ATV – версията, създадена, за да изстреля ATV. Тя е базирана основно на ECA, и отчасти на Generic Plus.

Базовите Ariane-5 не биха могли да се справят с тази задача. Ariane-5 ECA има достатъчна мощност, за да изведе 21-тонния ATV в ниска околоземна орбита, но не е достатъчно здрава механично, за да издържи теглото му на върха си. Затова структурата й е била допълнително подсилена, особено VEB-а.

Друга голяма разлика е в траекторията на полета. Докато за геостационарни спътници се изисква екваториална траектория, ATV трябва да бъде изведен на траектория с наклон 51.4 градуса спрямо екватора, за да може да се скачи с МКС. Това допълнително повишава изискванията към мощността на ракетата. Не съм срещнал да го пише изрично, но мисля, че се е наложила известна преработка и на третата степен – подобряване на издръжливостта й на многократно запалване.

Третата степен също така работи в съвсем различен режим. След като първите две се отделят, двигателят й се запалва както обикновено, но скоро след това бива угасен: целта е да доускори още малко нещата, но не чак като за геостационарна орбита. 🙂 Комплексът от ATV, VEB и третата степен лети 45 минути по балистична крива, достигайки височина около 260 км., след което степента бива запалена отново, за да циркуларизира орбитата – без това ATV отново би навлязъл в атмосферата, и би изгорял. След това третата степен отново угасва, ATV се отделя (още малко пиротехника), и след раздалечаване на безопасно разстояние двигателят на третата степен бива запален за последен път – за да бъде тя насочена да изгори в земната атмосфера.

… Уффф. Издържа ли някой да чете дотук? Ако да, съм сериозно впечатлен. Имало още хора, които се интересували от Космоса. Може пък българската любознателност и ум да са живи още. 🙂

А за самия ATV ще разкажа повече в още записи (вероятно повече от един, за да не стават чак толкова дълги).

– Приятели ме предупредиха, и гледах набързо няколко от предаванията на Music Idol. Прави се оказаха – Фънки наистина се държи като боклук. Не като човек, дошъл да търси таланти, а като мутра в бащинията си. Това не бива да се търпи.

– И какво ще направиш?

– Ще измисля нещо. Примерно ще призова хората да бойкотират предаването му.

– Пука му на Фънки за теб. Ще си го премести в другия джоб. Той паричките си ги взима.

– Мога да постъпя и по-грубо.

– ?

– Да призова недоволните от него хора да бойкотират стоките и услугите, които се рекламират в предаването му. И да убеждават всички около тях да направят същото.

Строго погледнато, не зная дали сценарият на предаването не е такъв – Фънки да е “лошото ченге”. Не го познавам лично, и не зная дали сценаристите не са му написали мутренско-самодоволните реплики. Но и не ми пука особено. Ударя ли по рекламите, ще остане без финансиране предаването. Нека тогава Фънки (или който и да е друг там) да си прави сметка полезни ли са му простащините, или ако няма власт да ги махне, да прецени иска ли да работи с такова предаване.

Много се изписа, че Music Idol е отвратителна пародия на оригиналния American Idol. (Един мой приятел се изрази феновски, но точно – “все едно орки са го правили”.) Миналогодишният беше полу-пародия, но този е отврат. Вместо реалните таланти се подбират и избутват недоразуменията, които да разсмиват и отвращават зрителите. Вероятно с глупавата презумпция, че така ще го гледат, и ще се ангажират да пращат SMS-и повече хора. (За разлика от американското предаване, което се издържа изцяло от реклами, българското се издържа основно от SMS-и с гласувания. Може би точно на тази разлика в издръжката се дължи разликата в ориентацията и качеството.)

Music Idol е само едно от стотиците, може би хиляди подобни предавания по всякакви медии, правени като за пълни идиоти. Или пък като за хора без капка усет за красота, или морал, или съвест, или доброта, или всичко това и още други неща накуп. Не покажем ли на авторите им, че искаме храна, а не помия, ще ни наливат в устата помия, докато не загрухтим… Много от тях обаче просто не разбират от дума. Някои просто не могат да произведат друго, нечии чичови-лелини-братовчедови са, и те самите не правят разлика между храна и помия. Други пък я правят, но се чувстват като мутри в бащинията си, и не им пука.

И двете групи обаче имат едно чувствително място – джоба. Отдръпнат ли се рекламодателите им, моментално ще ни чуят. А обявим ли ние бойкот на рекламираните при тях неща, в знак на протест срещу политиката на предаването, много рекламодатели ще предпочетат да се изтеглят. И на тях джобът им е чувствително място.

Вече сякаш чувам: “И какво като им обявиш бойкот? Пука му на някого…” Не е така.

Независими масмедии в България са на практика само блоговете. И по тази причина са интересни, и привличат читатели. Повече от половината потребители на Интернет четат поне по един блог. А Интернет използват предимно хората, които са активни, интересуват се и са осведомени, и другите гледат тях какво правят, говорят и купуват – тоест прослойката, която определя мнението на масовия потребител. (По мои впечатления, за тази им част, която чете блогове, това важи в още по-голяма степен.) Затова и блогърите имаме огромно влияние и сила в обществото. Вече поне веднъж сме използвали тази сила на практика – само няколко души, уж смешно малко, уж без надежда, но сработи, и получихме резултат.

Нужно е просто да си повярваме, да разберем, че сме силни, и да обединим силите си. Без мафиотска координация, без тайни кукловодски схеми – просто като подкрепяме тези кампании на другите блогове, които ни допадат, към които бихме искали да се присъединим. Като призоваваме читателите ни да се присъединят към тях. За да живеем утре в малко по-свястна държава – ние, и децата ни.

Да разберем, че в демократичните (дори само на хартия) държави принципът “всеки се спасява поединично” е лъжа. Че са истина принципите “всеки умира поединично”, и “свестните се спасяват заедно”.

И нека едно от оръжията в арсенала ни бъде бойкотирането на стоки и услуги, рекламирани в недостойни предавания. Повярвайте ми, ще има ефект.

Бях решил, че няма да пиша на тема пожара във влака в Кардам. Ако ще да е за да съм изключение… Както обикновено, нещата стигнаха дотам да ме накарат да си сменя решението.

В деня след пожара любимият ни президент Първанов отиде… както знаете, не на мястото на пожара. Отиде на Симитли, на лов. Принципно – за вълци, но успял да удари само една лисица. Горкият. Сигурно после цял ден е бил в траур. Не за лисицата, естествено. Още по-малко пък за жертвите във влака. Гадове. Опитаха се да му развалят лова, а? Няма да я бъде тяхната…

След това канцеларията му излезе с официално съобщение, че той НЕ Е бил на лов. Че това са злонамерени слухове. Които, предполага се, целят да уронят авторитета на нашата светла, древна и мъдра социалистич… така де, демократическа държава. Че е бил на Симитли ей така, на почивка, да се разходи из гората.

(Това е вид почитане на жертвите от пожара във влака. Ловът може да е развлечение, ама Първанов не е ловувал. Разходките из гората са комбинация от личен траур с отговорно присъствие на мястото на трагедията, както подобава на президент. Ако не знаете, да знаете.)

За да е максимално ясно посланието, Първанов през следващите дни обясни, че филмът за Могилино е част от антибългарска кампания. Сигурно същата, която оклевети неговия лов, пардон, разходка – ако не знаете, да знаете. Пак тя същата сигурно твърди и че националният траур е бил отложен от 3 чак за 5 март, защото на 4 нашите евродепутати щели да се борят срещу показването на филма за Могилино в Европейския парламент, с аргумента, че още празнуваме националния си празник, и че щели после да играят хоро в парламента. Тъй де, да казваш на бялото черно право в очите, е разбираемо, ако си български евродепутат. (Както казва съветник на евродепутат, пожелал да остане анонимен, ако български политик ти каже “Добър ден”, значи е 2 през нощта, и навън е буря, дето събаря планини.) Ама и хоро да играят по време, когато би трябвало да сме в национален траур – рискуваме ЕП да вземе мерки за изключването на България от ЕС, чудя се дали не с пълно право…

Е, ние смело пробвахме, и ни се размина. Колко ли обаче се е качило налягането в парния котел на европейците, вече почваме да разбираме по спиращите един след друг еврофондове. (Ама това е резултат от антибългарската кампания и кръговете, които стоят зад нея. Ако не знаете, да знаете.)

С цел пресичане на злонамерените антибългарски клевети по адрес на Първанов, канцеларията му взе мерки. Злонамерените хакери от “Нетинфо” към момента са успели да ги избягнат, и при тях все още (към момента на писането на този запис) може да бъде намерена информация за случката (и за обуздаването на клеветниците от в-к “Струма”). В-к “Дневник” обаче не успя – след ултиматум по телефона от неизвестно кого, и заплаха с неизвестно какво, статията за ловуването на Първанов спешно е била свалена от печат. Да не сте посмели да се интересувате от кого и с какво – това е антибългарско. Ако не знаете, да знаете.

Изобщо, много неща около Първанов не знаете. Че досието му никога не е било прочиствано, ами просто си е такова несвързано по рождение. Че той и канцеларията му никога не са заплашвали медии с отнемане на лицензи чрез влиянието си в СЕМ, ами медиите просто много-много го уважават, защото е велик българин. Че не е подбрал лично ръководството на новата ДАНС по един-единствен критерий – колко верни служители са били на най-мръсните отдели на ДС – ами първо не ги е подбрал той, и второ, те не са служили в ДС, вие халюцинирате. Че той е гърбът на корупционерите във висшите съдебни органи и правителството – глупости, той е пръв борец срещу корупцията…

… И всъщност, вие какво точно очаквате да прочетете в този запис, и изобщо в този блог? С какви намерения сте тук? Не знаете ли, че да се интересувате от президента си е антибългарска дейност? Ааааа! А трябва да знаете! Незнанието не ви оправдава – и това трябва да знаете! Кротувайте си, мълчете, и всичко ще бъде наред. Иначе… да, да, знам, че никой не ви е казвал какво ще е иначе, ама трябва да знаете! Поне тези, дето сте живели при социализЪма, трябва много добре да знаете!

По-младите ли? Вижте, много е просто. Президентът – това е България. Затова е държавен глава, написано е в конституцията. Изгорелите във влака обаче не са България, за тях в конституцията нищо не пише. И за вас нищо не пише, така че и вие не сте България. А след като не сте България, вие сте враждебни антибългарски сили. Които разпространяват злонамерени антибългарски слухове. Измислени, разбира се. Някакви хора били изгорели във влак, някакви деца мрели в домовете – глупости! Вместо да се присъедините към борбата срещу тези гнусни клевети, вие четете източници, които ги поддържат. И така им ставате съучастници. Поправете се, и справедливият гняв на закона и България може да ви помилва. Ако слушкате. И тропкате. Не се ли поправите… сещате се.

И най-вече си оправете понятията за българско и антибългарско. България – това е президентът. Маяковски го е писал вече, за Ленин и Партията, четете и се учете. Щом нещо е против президента, значи е антибългарско – примерно историите, че ходел на лов, вместо да си гледа работата. Или лъжите, че в дома в Могилино децата били зле… Пробългарски са нещата, които крепят авторитета на президента и управниците – примерно истината, че Първанов не е бил на лов в Симитли, а че собственоръчно е спасил всички останали живи от влака. И че в дома в Могилино децата живеят по-добре, отколкото в Англия, и освен това там въобще няма дом за изоставени деца… Учете се да различавате злонамерените лъжи от истините. Така ще бъдете истински българи и патриоти. Ако не знаете – да знаете.

Уффф…

Какъв президент имаме ли? Какъвто сме си избрали, и какъвто търпим. Което ще рече – какъвто сме заслужили.

Този път с един чудесен призив ми гостува Калин Ненов:

Здравейте, четящи приятели!

Издателство “ИнфоДАР” и Фантазийската преводаческа школа към фондация “Човешката библиотека” подготвят проект по Европейски фонд “Култура” за превод на четири български романа към немски и английски език. Името на проекта е Tales for Europe’s Youth (“Приказки за младите в Европа“) и избраните книги са обединени от пригодността си за по-млади читатели (10 години и нагоре), литературното си качество и силната си ценностна система, която по увлекателен начин ще запознае европейците с българската култура, предания и история – каквато е целта на такива проекти.

Четирите книги, с които участваме, са:

– “За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството” – Величка Настрадинова

– “Аз, грешният Иван” – Николай Светлев (интервю с автора, което акцентира върху трилогията му за Доброто и Злото)

– “Аурелион: Монетата” – колективен роман на клуб “Светлини сред сенките“, Казанлък

– “Мина, магиите и бялата стъкленица” – Весела Николова Фламбурари

Ако идеята ви харесва и искате да помагате (а значи и да станете част от екипа ни 🙂 ) – може да го сторите по два начина, и двата с краен срок 20 март:

1. Конкретна помощ: Търсим европейски партньори, които да изразят подкрепата си за проекта и готовността си да популяризират и помагат с разпространението на преведените книги, когато те са готови. На този етап става дума само за едно неформално обещание “Харесва ни какво правите, ако спечелите проекта, ще дадем едно рамо, за да стигнат четирите книги до повече читатели”; самата помощ ще ни е нужна едва в края на 2009-а, и то само ако спечелим проекта.

Партньорите могат да бъдат издателства, университети, читателски клубове, форуми, блогъри, културни институции – и всички други, за които се сетите и с които поддържате връзка. За този проект ни интересуват читателите в Германия, Австрия, Швейцария, Великобритания и Ирландия, както и други части от ЕС, където се ползва активно английски и/ли немски език (например Скандинавския полуостров). Може просто да ги свържете с нас – а може и направо вие да им разкажете за проекта (което е много по-убедителният вариант, ако познавате хората лично). Във втория случай ще ви осигурим превод на тази информация и резюмета на четирите книги на английски. Вие пък ни пишете какво друго ще ви е нужно.

2. Обща помощ: Искате да участвате като преводачи на кратки текстове (нехудожествени, информативни – подобни на този мой призив) от и към английски и немски; да помагате с кореспонденцията с немско- и англоговорящи среди.

Всички, които желаят да се включат по 1. или 2. – моля драснете ми един ред на kalin.nenov в gmail.com или оставете отговор тук. Специално за 1. – веднага ще ви пратя примерен текст на писмото за партньорство.

И – Бъдете! 🙂

Калин

Новосъздаденият блог е като новородено дете.

На някои е съдено да умрат още в младенческа възраст, най-често заради липса на родителска грижа от надценилите силата си техни автори. Други обаче оцеляват и се закрепват.

И поглеждат света с очи на дете, защото са различни и неповторими като създателите си, точно както са и новородените. И ни носят новото, уникалното в създателите им. Защото новороденият блогър е избрал да се роди именно за да даде на света уникалното в себе си. Каквото съдържа, с каквото разполага. Каквото смята за важно и уникално в себе си.

И преоткриват света – невероятно различен във всеки блог, пак точно както във всяко дете. Всеки техен нов запис е нова стъпка в света, нов и свеж като зелено листенце напролет, уж така подобно на всички други, разлиствали се през всички пролети, а все пак единствено и неповторимо. Хранено от неповторимостта на създателя си.

Но времето не прощава и на блоговете.

Някои от тях загиват рано, изоставени от автора си, внезапно претрупан от работа, грижи или щастие. Новата длъжност или семейството изтласкват блога на заден план, записите в него стават все по-редки, докато един ден, неусетно или с кратък некролог, секнат… Други пък отлитат в небитието, изпълнили задачата, заради която са се появили – излели пред света скритата болка на автора си, или срещнали го с човека, когото е търсил, или каквото и да ги е породило.

Трети обаче не се предават. Записите се умножават като свещички по торта, неусетно и неотклонно. Но и, точно като трупащите се дълги дни, всеки от тях е незабележимо, неусетно, една идея по-сив от предишния. Защото никой не е неизчерпаем и животворен завинаги. Запасът свежи идеи, които човек е трупал до момента, в който става блогър, започва да се изчерпва, опашката им свършва, и блогът е, който започва да чака да се появи отнякъде някоя нова. А тя идва все по-трудно – пречи й тежестта на вече натрупаните, удобно запечатили ума на блогъра в извивките и гънките си, в руслото си. И блогът започва да посивява и да губи сили. Довчерашната игра вече е напън, довчерашното ежедневие – рядък празник.

А блогърът не се предава, и търси как да продължава да сее красота и сила. И нерядко намира изворите им където не ги е търсил преди. Открива хубостта на ежедневието, полезността на обикновения съвет, нежността на тихото и кротко споделяне… Но минава още време, и още, и те също започват неумолимо да се изчерпват. Отначало пак неусетно, прикрито от натрупаното с времето майсторство. После и все по-невнимателните забелязват как рецептите започват да си приличат, шегите да се повтарят, идеите да се изтъркват. И записите да омръзват.

При блога е дошла побелялата, прегърбена старост. А по-замислящите се знаят какво значи това – блогът е само отражение на ума на създателя си: старостта е дошла всъщност при него. Понякога тялото му може още да е младо и красиво, но безмилостното огледало на блога показва истината: умът отвътре вече седи тихо в ъгъла, подпрян на бастуна си, и чака представлението да свърши.

И това е хубаво. Защото телата ни, уви или за радост, все още не могат да бъдат подмладявани, но умовете могат. И замислящите се знаят и това. И когато видят в магическото огледало сбръчкано старческо лице, знаят, че преборят ли се за младостта на ума си, бръчките ще се изгладят, гърбът ще се изправи и бастунът ще се превърне в алпинистка тояга, или меч, или жезъл…

И блогът им може би ще се прероди. Под същото или друго име, внезапно или постепенно, отново ще хвърля искри, богатство и красота. А заедно с него ще се преродят и те. Може би мъничко поостарели в един друг свят, света на биологичните тела и на датите в паспортите. Но отново млади в света, който е вътре в тях, в който те всъщност живеят.

Защото младостта не е дата в паспорта, нито липса на бръчки около очите – тя е способността да прегърнеш и целунеш любимия човек пред очите на стотици учудени минувачи. Или, останал без стотинка за цветя в джоба си, да му подариш китка цветчета от улична липа, вързани с конец, измъкнат от подгъва на ръкава. Да си изгладиш ризата по липса на ютия с нагрят на котлона тиган. Да откриеш годишното събрание на фирмения управителен съвет с “Колеги, предлагам да проведем събранието в ресторанта отсреща, и да го започнем чак след като всеки е по на поне две чаши вино.” Или да помолиш строгия митничар или граничар да го снимаш усмихнат и с цветенце в ръката… Да, и алкохолът може да ти помогне за всичко това – но с глупостта на интоксикацията, а не с мъдростта на младостта.

(Ще дойде ден, когато ще могат да се подмладяват и телата. Не вярвам да доживея да го видя, още повече пък да се възползвам – но може би за тези, които все още с нетърпение чакат пълнолетието си, няма да е късно. Дали обаче ще са щастливи да крачат в осемнайсетгодишни тела, но с умове на стогодишни старци, обременени, сиви, сухи и вкиснати?… Затова е нужно човек да умее да намира в себе си младостта отново и отново. Само тогава я заслужава.)

Благодарен съм, че съществува това магическо огледало – блогът ми. Че мога да се погледна в него, и да се видя. И ако съм изгубил от младостта си, да се потрудя да си я върна отново. Да, ще дойде (ако съм късметлия) ден тялото ми да е на седемдесет, осемдесет, деветдесет години, изсушено, немощно, в количка, с похабени сетива и отслабнала острота на ума… Но запазил ли съм младостта си, животът ще продължава да бъде за мен нов, и щастлив, и чудесен.

Което е и важното. Защото само такъв живот заслужава да се живее.

Не гледам “Music Idol”.

По тази причина успешно изпуснах онзи ден възможността да се пукна от смях. За щастие има Интернет. До момента съм получил общо 16 пъти линк със записа на въпросното изпълнение. Съмнявам се дали вече е останал някой, който да не го е видял – ако обаче тъкмо падате от Луната, или сте прекарали последната седмица в пещера, погледнете го. По възможност с лекарство за сърце и кана студена вода под ръка. Може и с шишенце амоняк, което да дадете на някой около вас да ви свести, ако се наложи…

(Един важен детайл липсва от записа. Когато не помня вече точно кой от журито попита Валентина “На какъв език беше тази песен?”, тя абсолютно убедено отговори: “На английски!”)

Уви, тук правя аналогия с предишните ми записи за занижената култура сред израслите по време на прехода. Момичето определено има глас; малко музикална школа би я направила чудесна певица. Може дори да я научи, че английският език не е просто набор от срички, каквито ти попаднат на устата. Не зная обаче дали някога ще може да се измъкне от сянката на славата, която си създаде с това си изпълнение. Понякога е трудно да си представи човек колко можеш да станеш за резил за точно една минута…

Признавам обаче охотно – попадението е уникално дори по критериите на най-черногледите и дърти мърморковци. Смял съм се не знам колко време, с прекъсвания за претичване до тоалетната. На всяка цена трябва да отворя подходящ раздел в колекцията си с бисерите на глупостта. Такова нещо си струва да бъде увековечено.

Should we congratulate the new Microsoft premise to offer freely documentation about its protocols and interfaces, and to not sue developers who use it to create code for non-commercial goals, even if they violate Microsoft patents? Yes, I think – even if cautiously. It is falling short of the freedom we are used to, but is a step in the right direction. Unless it is a part of some sinister plan, we should commend Microsoft for it.

Whether this premise is actually useful in the FOSS world, however, is a completely different question. The legal foundation of FOSS are the FOSS licenses. A contribution is only useful to us if it helps creating software that is under a FOSS license. The free documentation from Microsoft can be used in creating FOSS, so it should be useful. However, there is an important “but” – the Microsoft patents over the documentation subjects.

Unhappily, the world is full with software patents. Every piece of software over 100 lines possibly infringes some of them. The good part here is, if a company known to almost nobody sues you over a patent of theirs, you can safely pretend that you didn’t knew about the existence of this patent (it is obviously impossible to know about every software patent in existence). Then, you can request an opportunity to either stop using the software, or to have it rewritten to avoid the patent violation.

The Microsoft premise is a different case. Since it is the Redmond company who release this documentation, it’s them who will be responsible, at least partially, for its violation of third-party patents. With this, Microsoft turns into a guardian angel of the FOSS. 😉 However, it also means that there is only one owner of patents you, the programmer, should be concerned about. It is easy, hence reasonable that you must check with them, and make sure that your code doesn’t violate their patents. If they sue you, or a client of yours, there may be no grace opportunity or period.

Every free license states that you have the right to use the software as you like, even for commercial goals. However, if a software violates some of their patents, MS may require a payment from its commercial users. This discrepancy comes to show that a software violating Microsoft patents cannot be really free, even if it is created according to the Microsoft open premise. (Software that is created according to it, and does not violate Microsoft patents, can be free – as long as Microsoft don’t register a patent after the creation of your software…)

The reason for the discrepancy is simple: in order to license the right to use a software as you like (incl. commercially), you must control this right yourself. If a software violates some patent, you may license it for a free use only if it is you who controls this patent, or if its owner allows for this. In the case of the Microsoft open premise, they control their licenses, and they don’t allow their commercial usage without a payment. You simply cannot license a software that may violate a patent of theirs under a FOSS license, because you can’t give someone rights that you don’t control.

So, a software created under the Microsoft Open Premise may not be licensed under a free license, if it violates, or may violate a Microsoft patent. In other words, one should excercise extra care when FOSS-licensing such a software. MOP is only partially compatible with the free licenses, and it could be safer to regard it as generally incompatible with them.

There is a lot of discussion around the new Microsoft premise to offer freely documentation about its protocols and interfaces, and to not sue developers who use it to create code for non-commercial goals, even if they violate Microsoft patents. Some people think that this is done to avoid further pressure from the European Commission. It could be so – but there could be also a different rationale for it.

The former approach of Microsoft – threatening to crush the top FOSS projects by litigation – was stillborn. It was clear that the total weight of the IT powerhouses behind The Linux Foundation – IBM, Sun, Oracle, Google etc – is greater than that of Microsoft, and that they will fight for it, knowing that this could be their last opportunity to defend themselves. So, Bill Gates didn’t even tried it.

Waging a patent war, even through a proxy (SCO), backfired. Sites like Groklaw put in the light the entire plan, and a lot of moves around it that Microsoft hoped will stay hidden. Even worse, the image of Microsoft as a honest IT player was all but ruined. Trying to continue the war may bring them so much bad publicity that their sales could be damaged.

The latest promise, however, took into account an important change in FOSS. During the last years, more and more of the best-known FOSS project – the Linux kernel, and the entire GNU/Linux OS – was written not anymore by hobbyists, but by paid professionals, hired by companies who make money from FOSS. Some key projects, like MySQL, PHP etc, are developed almost exclusively by companies. They, together with the FOSS commercial distribution companies, are the ones who provide FOSS not only with development power, but also with business and institutional influence. Undercutting them, combined with some more investment into commercial software development, could put FOSS in the position of inferior, obsolete, second-degree software.

By giving up the fight against the hobbyists, Microsoft loses practically nothing. Far less than 1% of the software users would compile their OS and applications, debug their code etc themselves. At the same time, MS gains an important image ground: they are not anymore “those evil greedy people who harass the selfless open source programmers”. By targeting the commercial distribution only, they get in the position of “just business, and a humane one – we don’t touch the noncommercial people”. And by asking only for a patent tax, they pretend to want only what is by law, reason and decency theirs. Add to this the promise for “low, minimal tax”, and instead of despising them, the average Joe will sympathise them. Wouldn’t you?

I would. Fair is fair… If only it wasn’t for one small detail: this way, they destroy the FOSS essence. Every FOSS license gives you the right to use and distribute the software in any way you like, commercial or not. If you are limited to non-commercial distribution only, this is not freedom anymore. And this is going to damage the positions of FOSS not only among the freedom pundits, but also (and maybe even more) among the ordinary users. That is – to marginalize FOSS.

And another small detail. If Microsoft were going to sue a FOSS project, the image fallout would be horrible, and the united strength of the anti-MS IT heavyweights could prove greater. The current promise puts the pressure on the FOSS commercial distributors, who not only evoke far less sympathy, but also have much less legal resources. Actually, you can sue them over even the most stupid and senseless patent – a lot of them simply don’t have the money to stand a serious litigation, and will have to settle. In other words, Microsoft until now were in a losing position – but with this premise they move into a winning one.

Sure, projects like The Open Source Defense Fund may be able to help a couple of defendants – but the seeds of FUD among the commercial distributors would be planted. And if Microsoft creates an initiative that allows every patent litigation company (in a good standing etc.) to litigate for their patents, and get a (big) percent of the money, they will harness the free initiative to suppress the free software. (For greater convenience, they could even supply lists of the possible offenders, and lists of the appropriate violated patents. They could even hide these lists from all but the patent litigation companies, citing the condition for a good standing, and thus would catch the defendants less prepared.) I doubt that OSDF and its likes would be able to stand against this. And we must think about this possibility, and find ways to act against it, as soon as possible.

Of course, this might be just paranoia. I confess of not expecting that the Samba project will get anything under the MS-EC agreement – but still, they got the protocol documentation they needed, and Microsoft showed a great deal of goodwill there. It could be that the tide inside MS has turned, and they will be friends to FOSS. And it could be also that this was just a part of the plan that unravels now with the premise we discuss… Time will tell.

But when the time tells it, best we be ready not only to work together, but also to defend ourselves. Hope for the best, but prepare for the worst – this is the best one can do to make the preparations for the worst undue.