Grigor Gatchev - A Weblog

– Как можаха, бе! Господ да ги убие! Додето само да взема отвътре щипките, и ни пране, ни леген, ни дявол! Как може, бе! Чумата да ги загроби!… – Възрастната жена реди сълзи и кълне с пълно гърло пред порутената къща. Не зная защо, но ми се приисква да я успокоя.

– Мога ли да ти помогна? Знаеш ли кои може да са?

– Как да не ги знам? Цял квартал ги знае, мамка им мръсна! Ония от оная къща отзад, триетажната. Дето по цял ден само киснат отпред и гледат кого да преджобят. Или ходят наоколо и паланджосват. Всичките сме пропищели от тях, ама оправия няма!

– Защо не се оплачеш на кварталния? Пратят ли им полиция, бързо ще ти намерят прането, то сигурно е мокро още. Хем и ще ги постреснат малко…

– Друг път! Ходила съм при кварталния пет пъти вече, и като пребиха Гошо, и като ни откраднаха масата от двора – не му пука. Вика – все сте цигани, оправяйте си се помежду си…

– Не е прав. Ако дойда и аз, и се застъпя…

– Няма смисъл, момче. Родиш ли се в катраня, той се не отмива. Така е то циганският живот, спасение няма. Бягай, върши си работата. Аз… съм свикнала. Благодаря ти за доброто…

Повечето къщички зад доскорошния ми офис са били изоставени много отдавна. Собствениците им са били изселени в панелени гета още в златното соц-време, но предвидените на тези места грандиозни строежи никога не са били започнати. И в изоставените къщи се самонанесли цигани – временно, докато не ги бутнат, все е покрив някакъв… Отначало е имало противоречия, “цигански работи” – но с времето нещата се уталожили.

Доскоро всеки ден минавах по няколко пъти покрай тези къщички. Денем около тях единствено някоя възрастна жена като леля Анелия ще излезе да простре или премете, или някое момиче с кърмаче в ръцете ще наглежда две-три годишните дечица в двора. Вечер по-големите деца пристигат от детската градина или училището, пак тогава се връщат от работа и жените, и се заемат с домакинството. Мъжете обикновено се прибират по-късно – кои от по-сериозна работа, кои и от някоя кръчма, но да срещнеш пиян по улицата е точно толкова рядко, колкото и в българския квартал отсреща. Можеш да ги видиш денем единствено в неделя следобяд, седнали на каре белот на грубо сковани пейки и маси пред къщите. Изкарали със здрава работа оскъдния корав къшей, си почиват, както умеят.

Подобно беше и положението с престъпността. Дори ако си жена, спокойно можеш да се прибереш нощем през квартала – не е по-опасен от другите. Може би дори по-малко – случвало ми се е да видя как някоя жена извиква, уплашена я от претичало куче, я от внезапна свада в нечий двор. Моментално по всички прозорци цъфват женски лица, и се понасят две тоналности. Успокоително гугукане към изплашената, и агресивен крясък срещу кучето, или свададжиите. И, пак за разлика от българските квартали, циганките нито за миг не се поколебават да изскочат на помощ на случайната непозната, грабнали точилка или кърпел. И да викнат и мъжете си – неохотни да налитат на бой, но вероятно способни да го направят при нужда… Целият квартал знае – тези може да са цигани, но са местни, не пипат, няма защо да се боиш да оставиш нещо без надзор в тяхно присъствие. Напротив, ще ти го пазят.

Изключението е една от къщите в квартала, напълнена с новонанесли се цигани като с хлебарки. Занимават се с описаното от леля Анелия – седят без работа по цял ден пред къщата, или се въртят навсякъде, слухтят и дебнат да ограбят нещо. Не подбират от кого ще крадат. Квартални и полиция са вдигнали ръце от тях, най-вероятно по нареждане отгоре. Уж да нямало проблеми с правозащитни организации. (Да бе, знаем колко са страшни тези правозащитни организации. За същата полиция, на която изкарат ли й чужди журналисти кирливите ризи, ходи да сервира ултиматуми на посланика им. Стига ядохме доматите с колците. Пазят ги, за да можем да се ядосваме с циганите, пък да забравяме истински големите цигании, тези във властта.) Олицетворение на думата “човешки отпадък”…

Повечето знаем, че няма по-различен вътрешно етнос от този. Има както много свестни и чисти, така и отвратителни престъпници. Само дето първите са скромни и тихи, и никой не ги забелязва, а вторите ги вижда всеки. И единици да са, пак дават цвят и вкус на всичко наоколо, като лъжицата катран в каца мед са… Но може би е крайно време да теглим една категорична черта. Да разделим роми от цигани.

“Ром” е етническа принадлежност. “Циганин” е манталитет, и произтичащият от него начин на живот.

Много роми са и цигани – но доста не са. (Ако един ром има свястна работа, чист е и се държи културно, ще го различиш ли лесно от обикновения българин? Не винаги. Сигурно имате познати, за които и не подозирате, че по произход са роми.) Нямам точна статистика, но не-циганите определено не са малко… А пък има цигани, които не са роми (въпреки че се изкарват такива, за да се ползват от малцинствени протекции). От български или турски произход са, но са… цигани. Неоспорими.

С циганите имаме купища проблеми – но с тези роми, които не са цигани, нямаме. Или поне не повече, отколкото с българите, турците или евреите. Категорично бих подкрепил мнението полицията (не гвардия кафяворизци!) да вземе крути мерки срещу циганите. Но бих добавил условието да не ги бърка с ромите. Може в доста случаи двете да се припокриват, но не са едно и също.

Така че – нека правим за в бъдеще разлика между роми и цигани.

(Продължение от предишен запис.)

11. Външна подкрепа

При положение, че сплашвачите са полицейски служители, не е изключено да имат връзки и на високи нива – чак до върха й. А в България обикновено акциите за сплашване се провеждат именно по нареждания на този “връх”, и в полза на негови баджанаци или кукловоди. Логично е такива хора без колебание да впрегнат инструментите на държавата за мръсните си цели. Затова е много важно сплашваният блогер да получи колкото се може повече подкрепа и от извън страната, където “върховете” й нямат толкова власт. Важно правило: да се прекали с подкрепата е невъзможно – може само да не е достатъчна.

11.1. Начини за помагане изотвън

Най-първият начин да се помогне е чрез медийна кампания. Външните организации често имат добри връзки с някои медии, и понякога и прилични връзки с големи и влиятелни медии. Сплашвачите надали ще имат влияние над небългарски медии, така че има добри шансове да се постигне сериозна публичност. Чрез нея сплашвачите внезапно получават пред огромна аудитория имиджа, който им се полага. Медийната кампания може да получи значителна тежест, ако се организира посещение на място, и по възможност среща с блогера, на подходящи чужди журналисти. В по-тежките случаи може да помогне пристигане на място на чужди наблюдатели, които да удостоверяват с присъствието си случващото се, и да държат в течение външните медии.

Тази публичност е базата за второто ниво на натиск. Най-големите външни организации могат да упражнят натиск пряко върху правителството, чрез протестни писма и ноти до него, действия на свои депутати в Европарламента, лобиране и т.н. По-малки често също имат връзки във влиятелни институции, и могат чрез тях да направят някои от тези неща. Стигне ли се дотам, обикновено се нагазват интереси далеч по-големи от тези на типичния сплашвач или поръчителите му, и сплашването бива принудено да даде заден ход.

Ако това не е достатъчно, може да се стигне и до трето ниво на натиск. Допускането на корупционни интереси високо в някоя власт, ако бъде доказано, е удобен инструмент за много международни политици. То би могло да бъде използвано например за блокиране на финансови фондове за съответната държава, и потенциалното им пренасочване към други реципиенти (евентуално свързани с тези политици). Във всяка държава тези финансови фондове се преразпределят между могъщи групировки, които бързо разбират, че никое сплашване на блогер не си струва да загубиш много милиони.

Още по-катастрофални могат да бъдат последиците, ако се стигне до открито търсене на сметка на държавата по международни форуми: блогерът няма как да е причина за толкова крупни действия, но истински причини и интереси за тях винаги има, и често е нужен единствено повод. Достатъчно добре оформеният повод може да им позволи да действат. А корумпираните държави неизбежно създават интереси срещу себе си, колкото и продажни пред чужбината да са държавниците им.

11.2. Кого и как да ангажираме в чужбина

Най-лесно е с организации и групи по интереси, които са клонове на чужди, или имат добри връзки с организации и групи в чужбина. Ако например сплашването се прави заради про-екологична позиция на блогера, могат да бъдат задействани местни екологични организации с добри връзки със световните. (Казионни “еколози” следва да бъдат избягвани, по понятни причини.) В други случаи това биха могли да бъдат активисти за защита на гражданските права, на националните малцинства, и т.н.

Международни организации, които подкрепят съответната кауза, трябва да бъдат търсени, дори ако нямат представителство в България. (Защитата на блогера може да бъде за тях добър повод и основа за установяване на клон тук.) Пише им се пряко, случаят се описва подробно, и се моли за помощ. Не всички биха се ангажирали със случая, но ако се пише на достатъчно, желаещи ще има.

Важна подкрепа може да дойде от защитници на свободата на словото – блогерът е по същество независим журналист, и има право на свободен израз. Независимо от темата, заради която той е сплашван, е задължително да се установят контакти с международни журналистически и правозащитни организации, и случаят му да бъде описан подробно, за да могат те да го използват максимално ефективно за пропаганда, включително за свои цели.

В кампанията могат успешно да бъдат ангажирани и международни правозащитници, и защитници на гражданските свободи – особено ако сплашването е било по-агресивно. Случаят се описва подробно, и им се представят максимално чести (по възможност ежедневни) комюникета за развитието му. Ако сплашването се повтори, или срещу блогера започне натиск да прекрати кампанията си, те задължително трябва да бъдат поставяни в течение на случилото се, максимално бързо и максимално подробно, и от тях да се иска ангажиране не само с морална подкрепа, но и чрез медийни кампании и политически влиятелни фигури.

Най-сетне, възможно е да бъдат потърсени преки връзки и с влиятелни политически фигури, за които се знае, че имат интерес да играят срещу сплашвачите, или срещу правителството, което ги прикрива (или им е марионетка). Такива не винаги спазват обещанията си да ви помогнат, но ако се съчетаят връзките с тях с пълномащабна кампания по всички други фронтове, те може да свършат реална работа (естествено, заради медийните дивиденти – все пак са политици), и да прибавят ресурси към натиска срещу сплашвачите.

11.3. Как да подпомогнем максимално добре кампанията извън страната.

Повечето от участващите в тази кампания или искат искрено да ви помогнат, или имат еднакви с вашите интереси. Затова колкото повече и по-пълна информация имат, толкова по-добре могат да ви помогнат.

Точки, по които следва да се предостави информация, са:

– информация за случая, дал повод за реакцията на блогера, заради която го сплашват
– информация за блога, който е предизвикал сплашването
– информация за блогера
– информация за сплашването
– информация за сплашвачите (колкото се може по-точна и персонална)
– информация за поръчителите на сплашването (пак колкото се може по-точна и пълна)
– информация за корупционните механизми, които реализират връзката между поръчители и сплашвачи (доколкото е известно)

Добре е информацията по всяка точка да се оформи в 2 варианта: първоначално стегнато и кратко представяне на най-същественото, в обем до половин страница, и препратка към максимално подробно изложение, прикрепено към първоначалното описание. (Подробно ще рече наситено с факти, а не раздуто с думи и емоции.)

12. Опити за досплашване на блогера, или натиск да прекрати кампанията си.

Ако подкрепата за блогера от чужбина е достатъчно масирана и ефективна, той може да бъде изнудван да потърси прекратяването й. В по-културния случай му се предлага сделка. В по-българския бива заплашен, че нещата ще се влошат, ако не прекрати кампанията; възможно е отначало някои от заплахите дори да бъдат приведени в действие. Естествено, това изнудване по същество е признание на сплашвачите, че кампанията е ефективна. И правилният ход е да бъде отхвърлено, и тя да бъде засилена още, колкото се може повече.

Обратното – блогерът да се поддаде на изнудването – е най-грешният възможен ход: той говори на сплашвачите, че блогерът е податлив на смачкване, и единствената логична за такива хора постъпка ще е да го досмачкат, без да изпълнят нищо от уговорките, които може да са му дали. Важно е всички гадости, които биват вършени на блогера, за да го сплашат, да се разшумяват колкото се може повече, и да бъдат моментално доставяни на комуто ще свършат работа срещу сплашвачите. Това е единственото, което може да ги спре – те не са нормални хора, а хора, които живеят от корупция и мръсотии. За тази порода хора преклонената главичка е само най-удобната за сечене.

Тази порода обича да се представя за нормална, разбрана и държаща на думата си, но истината е, че за тях обещанията и уговорките са вид шум, и не ги карат да се чувстват обвързани. Реално значение за тях имат единствено резултатите – успели ли са лъжите им да разкарат опасността от главите им (и могат да продължат да ви тормозят), или не успяват (и се налага да престанат). Затова приемането на обещания от тях е начин да изгубите. Натискът и принудата са единственият език, който те разбират. Нямам как да подчертая това достатъчно дебело. Колкото и да ви плашат, и дори тормозят, единственото ви спасение е да усилвате натиска срещу тях. Щом са почнали да ви плашат, значи сте близо до точката, където ще трябва да се откажат; щом усилват натиска си, значи доближавате тази точка още повече.

Дори ако наистина престанат с тормоза, ако блогерът даде отбой, това означава не че спазват думата си, а че той е бил твърде близо до пречупването и капитулацията им. А и тогава животът не свършва: може този път да престанат, но ако блогерът напише пак нещо неугодно, ще го притиснат отново, много по-нагло. Защото ще знаят, че той може да бъде победен и пречупен с натиск. Ще го оставят на мира трайно единствено и само ако той ги е победил безусловно. Сключването на съглашение с тях по същество е капитулация за в бъдеще, и съгласие с условието никога повече да не им настъпвате интересите. А при тях апетитът идва с яденето, и интересите растат с победите им.

http://money.cnn.com/news/newsfeeds/articles/newstex/AFX-0013-19044296.htm

Накратко: Уолмарт са започнали да продават музика без DRM, и смятат да разширяват каталога си. Не са първите – първи бяха EMI, след това Vivendi… Везните бавно, но сигурно се накланят.

Интересното е, както и в другите два случая, че музиката без DRM струва повече от същата музика с DRM. Тази разлика няма как да бъде обяснена с производствени разходи – по-скъпо е да добавиш DRM, отколкото да не го добавяш.

Остава другото обяснение, което май е твърде очевидно логичното.

Че DRM влошава потребителската стойност на съдържанието, опаковано в него. И затова съдържанието без DRM има по-висока потребителска стойност от това с DRM.

Изводите са много, и са за всички нас.

Новината вече я знаете. Боян Расате, лидерът на БНС, ще прави “Национална гвардия”. За защита от циганите и прочее. Юнаците, дето ще са основното й ядро, вече маршируват с кафяви униформи, тренират бойни изкуства и дават интервюта пред медиите.

Гледах вчера интервюто на един такъв юнак. В прав текст заяви, че едно малцинство от години тормози обществото с престъпленията си, и че след като полицията не смогва да го озапти, значи трябва с най-голямо уважение към нея, и с най-добри чувства да й се помогне. Безкористно, доброволно и категорично.

Полицията не е на същото мнение. Поне ако вярваме на изявленията на МВР-истъра Румен Петков. Щели да вземат най-категорични мерки срещу въпросните отряди, и т.н. Какви са тези мерки, предстои да видим. Ако се съди по други обещания на г-н министъра, най-вероятно ще се изразят в още някоя и друга медийна изява, и толкова. Въпреки изплашените изявления на лидери на еврейската общност в България.

Всъщност, отношението към еврейската общност е първият лакмус, който ще покаже каква игра играе Расате. Съдейки по интервютата му, той има остър и пъргав ум, и сто на сто е забелязал, че на практика няма евреин обирджия, крадец или изнасилвач. Ако е загрижен за реда и спокойствието на хората искрен националист, или е решил да бъде самостоятелен политически играч, той ще приобщи евреите, вместо да ги настройва срещу себе си. Ще ги похвали за образцово некриминалното им поведение, ще ги покани изрично в отрядите си. И ще елиминира противодействието на противник с широки връзки и силно влияние. Подтик да ги отблъсква и отчуждава има само ако е нечия марионетка, спазарена за обществено плашило… Ще мине време, ще видим.

Ще се върна обаче към думите на юнака от БНС, защото казват истината право в очите. Въпросната гвардия има доброволци единствено защото населението е пропищяло от престъпността, и от безразличието и бездействието на МВР, на което тя е резултат. Ако МВР си вършеше работата поне малко съвестно, Расате щеше да има още двама-трима последователи, и влиянието им щеше да е колкото на каре белотаджии от квартална кръчма.

Това, което ги превръща в лидери на растяща като гъба кафява армия, е руменпетковизмът в МВР. Увереността, че униформата, и властта й по закон, са единствено за лични облаги и услуги на баджанаци. Голият факт, че МВР е орган не на реда и законността, а на рушветчийството и олигархията – и това, че всеки нормален българин го вижда и знае. И десет писателски съюза да наеме Румен Петков да го хвалят, пак няма да помогне. Обикновеният българин ще знае, че МВР няма да си мръдне пръста за него, и ще вижда единствената си надежда в кафявите гвардейци.

(Поставям още веднъж въпроса: с какво МВР ще заплаща писателското славослагателство? Ако не получа отговор, от следващия път ще започна да предполагам!… И как се пише тая проклета дума, че ми я подчертава автокоректорът? Славослагачество? Словослъгателство? … Все не уцелвам точната дума. Почвам да се чудя има ли я изобщо, или всички възможни са само приближения до нея.)

Накъде ще се насочи тази армия? Ако БНС е просто удобна марионетка-плашило на нашенски политици, нещата са ясни. Армията ще организира антиромски погроми, без да има реален ефект срещу престъпността, но ще отчита дейност. МВР ще организира в отговор анти-БНС мероприятия, без обаче да взима мерки срещу дребната криминална престъпност, и също ще отчита дейност. Нещо като палестинските и израелски екстремисти – мразят се до смърт, но тайно се подкрепят, защото едни без други са за бунището на историята. Армия без враг е ненужна и смешна.

Ако обаче БНС прояви амбиции за реално участие в политиката, е възможно да насочи армията си не към показни акции без реален ефект, а към реално опазване на хората. Това бързо ще повиши авторитета й, и вероятно ще привлече още участници в нея. Но и ще й добави още полета за действие. Вторият лакмус за същността й вероятно ще бъде отношението към наркодилърите, и в училищата, и другаде. Ако се прави, че не ги забелязва, ще е ясно кой кому целува ръка и му вика “кръстник”. Ако обаче започне да взима мерки срещу тях, и да им пречи, дори деликатно и недемонстративно, е вероятно да спечели още повече авторитет. (А реакцията на МВР на търкания между наркодилъри и гвардейци пък ще е лакмус дали има останало каквото и да е свястно в МВР, или министерството е за пълно разформиране и съграждане наново, от нулата.)

Ако гвардията на БНС издържи успешно изпита, ще е ясно – БНС е сериозен претендент за властта, вероятно недостатъчно обвързан с посткомунистическата мафия. Така че бих очаквал тук масиран удар от всички казионни медии. И най-вече от МВР – ясно е, че за корумпираните там това ще е битка за оцеляване. Но ако междувременно гвардията на БНС е спечелила с работата си добро име сред обикновените българи, ударът ще рикошира и ще помете изпълнителите си. Ако всеки ден четеш във вестника, че гвардейците са мръсни фашисти и людоеди, а пък те неведнъж са спасявали от грабежи и наркодилъри децата ти, за гвардейците ли ще развалиш мнението си, или за вестника?

И тук ще дойде третият, най-сигурен лакмус. Дребната криминална престъпност е в значителна част циганска. Едрата престъпност обаче е почти изцяло българска. Тя изважда от джоба на обикновения българин десетки пъти повече пари годишно, отколкото джебчиите и квартирните обирджии. Прави го не по улиците, а в охранявани от МВР сгради, под прикритието и от името на държавата. Но ги вади точно така сигурно, и конкретно от джоба на всеки от нас, както пазарните и автобусни джебчийки. Ако си създадат име на борци с престъпността, БНС рано или късно ще трябва да се справят и с тази престъпност Успеят ли дори само да я подрежат по-сериозно, вероятно властта им е гарантирана за десетки години напред – българинът трудно забравя толкова голямо благодеяние.

Уви, почти съм сигурен, че те ще се окажат поредното плашило, договорено някъде тайно, с участие на мафиотите ни като поръчители. И че ще ги има точно докато има полза от това хората да бъдат плашени с някого, за да не забелязват как междувременно тези мафиоти изпразват джобовете им на едро, чрез бушончетата си във властта. Не, не съм скептик – реалист съм, затова гледам толкова черно. В България обикновените скептици са подвид оптимисти.

Но знам и друго – понякога подобни Франкенщайновци подгонват създателите си. В момента Израел излиза от кожата си, за да смачка Хамас – но е публична тайна, че Хамас е създаден от израелски агенти, за да подрива влиятелната тогава Фатах на Ясер Арафат… Такива случаи има много. Да видим ще успее ли този нашенски Франкенщайн да излезе изпод контрола на създателя си.

Ще мине време, ще видим.

Не мога да се удържа да не споделя ето тази статия. Рядко съм чел толкова смислен, умен и безпристрастен анализ на темата.

Наистина, Линукс не пробива не защото е по-лош, или заради световната майкрософтска конспирация. Не пробива, защото в представите на повечето хора Уиндоус (а и всичкият останал софтуер) е безплатен – не е сериозен проблем да го откраднеш. Ако за всекиго Уиндоус беше така платен, както е физически компютърът, Линукс щеше да държи поне 70% от потребителската база.

Интересният извод оттук е, че Майкрософт нямат изгода Уиндоус да бъде истински защитен срещу пиратстване. Което и се потвърждава от реалността. Вярва ли някой наоколо сериозно, че фирма с 50 милиарда в джоба и един от най-добрите програмистки екипи на света, ако не и най-добрият, иска, но обективно не може да защити продукта си от кражби? Да, бе. А хлябът расте по дърветата.

По-скоро бих предполагал, че Уиндоус ще става по-лесен или по-труден за крадене в точна пропорция с увеличаването или намаляването на влиянието на Линукс (или другата конкуренция, доколкото я има). Естествено, винаги за това ще са виновни зли кракери, които Майкрософт ще се скъсва да преследва, и някак си все няма да успява да хване, въпреки всичките си милиарди… Ще ме прощават, ама съм изчел достатъчно лоша фантастика, в която един супергерой изпребива цели империи. Не съм съгласен да ми я пробутват не просто за добра, а направо за реалност. Не съм чак толкова луд, че да го повярвам.

И тук стигаме до парадокса – борбата за дялово влияние между Линукс и Уиндоус всъщост, поне на този етап, се оказва борба между поддръжниците на легалния софтуер (в случая Линукс), и поддръжниците на пиратстването (в случая Уиндоус). Звучи абсолютно парадоксално, и малко обидно за поддръжниците на Уиндоус. Признавам, те не са виновни за това положение, и между тях има немалко, които доброволно и съвестно са платили солената му за българи цена. Това обаче не променя факта – влиянието на Уиндоус се държи на факта, че той може да бъде лесно пиратстван, и Майкрософт знаят това, и съобразяват политиката си с него. Просто съдбата е раздала картите така.

Това е и отговорът завинаги ли Уиндоус ще е достъпен за крадене. Имам познати, които ме “успокояват”: “Не се кахъри, винаги ще се намира кой да му пробие защитите”. Мисля, че ако алтернативите на Уиндоус загинат, тези мои познати бързо ще останат неприятно изненадани.

Вярно е и другото – че краденето на Уиндоус, Офис и т.н. лишава Майкрософт (а и други софтуерни компании) от пари, на фона на които дори сегашните им печалби са смешни. Като се има предвид, че вероятно над 70% от копията на комерсиален софтуер, работещи по света, са крадени, представете си размера на сумите… Е, сега вече знаете между Бил Гейтс и колко пари е застанал Линукс. Как мислите, има ли въобще нещо (освен може би пълното унищожение на човешкия род), пред което един истински бизнесмен да би се спрял, когато става дума за толкова пари? И най-вече за толкова власт – защото контролът върху компютрите дава страховита власт.

И тук съдбата е раздала лошо картите. Единственият начин въпросният истински бизнесмен да получи въпросните пари е да отнеме избора на потребителите. Да ги зароби, без да се спира пред никакви средства. На Майкрософт в този филм е връчена ролята на злия властелин – или ще я играят от сърце и душа, или трябва да слязат от сцената. Просто нямат друг избор.

Не вярвам това да харесва на поддръжниците на Уиндоус, но така са се сложили нещата, и нито те, нито аз можем да направим нещо, за да ги променим. Възможно е Бил Гейтс да е много либерален и свестен човек, но няма избор. Нищо лично, просто бизнес… Неговият – да ни зароби. Нашият – да му попречим. Което става, като окажем подкрепата си на Линукс – като го използваме.

http://www.diogenes.bg/temp/bbb/

Линкът е забавен в границите на средностатистическото. По-забавна обаче ми се вижда идеята в заглавието.

Ако го публикуваме достатъчно често по блогове и сайтове, Гугъл рейтинга му ще го изведе на първо място, преди всички други намирания на “Бойко Борисов”. Според мен ще е една добра шега със софийския градоначалник и кандидат министър-председател.

(И една мъничка обичка на ухото – да знае, че Интернет дал, Интернет взел, а който е срещу Интернет, бързо става взел-дал.)

(Продължава от предишен запис.)

9. Медийна подкрепа

В България медиите са под контрола както на държавната машина (чрез лицензния режим, управляван от Медийния съвет, назначаван по политическа линия), така и на богати мафиоти (чрез връзките им с големите рекламодатели и рекламни агенции, или пряко със собствениците на медиите). Отделно от това, някои медии могат да са настроени срещу блогерите (напр. ако смятат блогерите и блоговете за конкуренция, или блогерите са им вадили кирливи ризи). Затова е твърде вероятно при полицейски произвол срещу блогери доста медии да са на страната на извършилите произвола. Почти винаги обаче някои ще подкрепят блогерите.

Сред медиите, които вероятно биха подкрепили блогери при произвол срещу тях, са:

– традиционно “неказионни” медии, с екипи от истински журналисти.
– медии, които са в стадий на “пробиване” на пазара, и търсят прикритата новина
– медии, които са в остра конкуренция с “казионни” медии
– медии, които имат сериозен гръб в чужбина (чужди радиостанции и телевизии, и др.)
– медии, които са под влияние на играчи в конфликт или конкуренция с извършителите на произвола

Най-първата от нужните стъпки е да се знае предварително кои медии биха подкрепили блогери при произвол срещу тях – тоест, блогществото превантивно да има списък на подкрепящите го медии. Добре е списъкът да е колкото се може по-дълъг, тъй като в реални ситуации сериозен държавен и/или мафиотски натиск може да попречи на някои медии да окажат подкрепата си.

Установяването на връзка с медиите е една от първите стъпки, които блогерът трябва да предприеме при произвол срещу него. На журналистите се представя цялата събрана информация за произвола, документална или устна, и им се дава максимално добра възможност да направят интересен и привличащ публиката репортаж – това е, което те търсят.

На всички стъпки, които блогерът предприема по-нататък – като се почне с явяване на привиквания от полицията, и се стигне до завеждане на дела, и заседанията по тези дела – се канят журналисти от медиите, които биха оказали подкрепа. Поканата се отправя поименно, персонално, с точно място и час. Ако е възможно, се предпочитат напористи журналисти, които ще направят всичко възможно, за да отразят новината колкото се може по-пълно.

Ако е необходимо, стъпките, които предприема блогерът, се организират така, че да са максимално привлекателни за журналистите – например с него отиват още хора, които да проведат мирен протест, и т.н. Всякакви мероприятия, които биха придали на предприетите стъпки елемент на новина, новост, нещо забавно и привличащо вниманието, достойно за вниманието на зрителите (и оттам на журналистите) трябва да се използват.

Сроден ход е непрекъснатото и богато отразяване на случката от всички блогове наоколо. Освен че блогществото само по себе си е медия, това превръща случката в новина, и привлича медиите, които не искат да пропуснат отразяването й. Невключването на медии, които искат да прикрият произвола, е добре да се отразява широко в блоговете, за да може максимален брой хора да разберат, че тези медии са цензурирани, и не им дават реална картина на случващото се: трябва да се дават алтернативни (максимално сродни като профил) медии, които обаче го отразяват. Също, масовото изразяване на подкрепа към блогера улеснява журналистите, които го подкрепят, и затруднява тези, които играят на страната на противниците му.

Коментарната част, която добавят журналистите, е може би най-важната. Прави се каквото е възможно журналистите да отразят пряко и коментират откровено колкото се може повече от произвола, упражнен към блогера. Важно е масовият българин да разбере, че този произвол е насочен пряко към друг, но косвено към него, и е реално да бъде и пряко насочен към него, дори ако не даде изричен повод – просто ако някой проима интерес, на който той да се окаже на пътя.

Това е една от ситуациите, в която се познава колко струва наистина един журналист, и доколко на него може да се разчита. Затова е добре да се следи отношението и реалния принос на всеки журналист при нея, и да се правят съответните изводи за него – както за в случай на други произволи, така и извън тези случаи. Може да е добра идея блогществото да си направи “бял списък” и “черен списък” на журналисти.

10. Не-медийна подкрепа

Подкрепата от съмишленици може да бъде ценна както косвено (подсилва и привлича медийната), така и пряко – морална и материална поддръжка, подсигуряване на юридическа защита и свидетели за случващото се, протести, демонстрации, и най-вече открито заемане на позиция в подкрепа на блогера. Тук влиза и отразяването на произвола от колкото се може повече блогове.

Полезно е тези случаи да се използват за политически натиск (ако произволът се извършва под политически чадър). Съставяне на списъци на политиците, които застават зад произвола, публикуването им, и публичното им обявяване за неподходящи за доверие при избори (заедно с политическите сили, които ги включват или ще ги включват при изборите), е добър инструмент. (Задължително е да се действа по време на избори – да се следи къде са тези политици, и масово да се публикува: “Няма да гласувам за еди-кои си, защото еди-кой си, който направи тази и тази свинщина, е в тяхната листа”. Иначе натискът е само на думи, и е безрезултатен.)

Друго средство е опитът за икономически натиск срещу икономически играчи, които са обслужвани от този произвол, или пък застават зад него. В зависимост от икономическите им интереси, натискът може да приема най-различни форми – бойкотиране на стоки, популяризиране на конкуренцията им, разкриване на техни незаконни действия от всякакъв характер, и т.н. Този натиск се връзва добре с търсенето на подкрепа от икономически играчи с противоположни интереси.

Важна е подкрепата от близки до съответната кауза организации. Организациите често имат сериозни ресурси, връзки, юридическа база и т.н., и могат да се справят със задачи, които не са по силите на обикновен кръг привърженици. Също, те понякога имат богати и влиятелни клонове в чужбина, които могат да окажат силен натиск в полза на блогера.

Добре е да се търси подкрепата на икономически и други играчи, чиито интереси са срещу извършителите на произвола: подходящата и пълна информация за него им дава козове в тяхната игра срещу извършителите му. (Тук има и уговорки: ако на играчите “не им е чиста работата”, или се ползват с лошо име, може да е по-добре съдействието им да не бъде търсено, а понякога и да бъде отказвано, дори ако бъде предложено.) Ако е необходимо, може да се организира разяснителна кампания (публична или при затворени врати), която да покаже на тези играчи изгодата им да подкрепят случая.

Най-сетне, може да се търси косвено засягане чрез случката на икономическите интереси на големи и силни играчи. Ако например информацията за полицейски произвол стигне до хора в ЕС, заинтересовани да отклонят еврофондово финансиране от България към други страни и проекти, и ако се подсигури нещата да не могат да бъдат прикрити и устите – запушени, е напълно реално върхушката на политическото статукво (която е свързана с тези пари) да предпочете да окаже натиск върху извършителите на произвола. Натискът върху тях ще бъде минималният възможен, затова е важно да се иска много, и да се иска решително и непоколебимо – да се престава с вдигането на шум единствено когато поръчителите и извършителите на произвола пострадат така, че да не им стиска да го повтарят.

(Продължава в следващ запис.)

… под името “N неща, които не знаеш за мен”.

Този път няма да прехвърлям топката на никого. Но пък ще я приема. Както писах в предишния запис, истински силните нямат страх да разкрият истината за себе си. (Правя го не затова, а защото е вярно и обратното – това да не криеш истината за себе си тихичко и неусетно те прави силен, по най-истинския начин. Отвътре.)

Този път N = 8, а топката дойде от Енея. С обвинението, че не се забавлявам достатъчно. Ами как да се забавлявам достатъчно, като денонощието е само 24 часа? 🙂

1. Обожавам да карам кола – но мразя да карам бързо, особено извън града. Любимата ми скорост е 75 км/ч, за да се любувам на пейзажа наоколо. Нямам нищо против стигането на целите, но защо да изпускам заради тях удоволствието от пътуването?

2. Възхищавам се на огромните мъжаги. Спомен от времето, когато бях най-хилавият в класа. Сега единици измежду връстниците ми могат да ми се опрат по сила и издръжливост, но детското възхищение си остава.

3. Нямам късмет с програмирането. Тъкмо науча някой език що-годе добре, и се налага да почна да програмирам на друг. Минал съм през поне 10; най-ранните вече съм почнал да ги позабравям. (От поне още два пъти по толкова съм позакачил това-онова.)

4. Доста рядко ям месо. Жал ми е за животните. (И за растенията, ама все пак трябва да се съществува.) Сигурно съм лицемер – не съм пълен вегетарианец, защото обожавам месо. Ако имаше как да се получава изкуствено месо, вкусно като истинското, трудно щях да сядам на трапезата без мръвка.

5. Нещо напоследък съм се повредил на тема млади жени. Не си падам по жени по-малко, но под 25, понякога дори 30-годишните, ми изглеждат като дечица. Тя на 25-6-7, с две-три деца, а аз като я гледам, ми хрумва единствено да я водя за ръчичка на училище… Смях в залата.

6. Мечтая си за къща американски тип. С голям двор. (До 16-годишен съм расъл в къщичка с двор, и страшно ми липсва.) Ама ако някой очаква да си подстригвам ливадата, е сбъркал – не знам дали в двора ще има насадени домати и чушки, или гора елфически тип, ама няма да е американска ливада. Навява ми асоциации с други късо подрязани американски неща.

7. Поне девет десети от идеите за разкази, които ми хрумват, ги забравям до 15 минути. И въпреки това на компютъра ми има започнати един куп. Искам да живея толкова дълго, че да успея да напиша всички неща, които са ми хрумнали като идеи. Може да се наложи да удължават лиценза на Вселената заради мен.

8. Същото е с идеите за всичко друго. Страшно съм любопитен дали връщането под хипноза в минал живот не е скрита форма на психофизиологична декапсулация. (И за куп други неща около хипнозата, ама не останаха достатъчно луди, че да си направим експериментаторска група.) Дали положението колко информация се съдържа в едно послание не е всъщност старият спор между материализъм и идеализъм. И… Стига толкова. Защо да изброявам, като никога няма да ги смогна?

Ако някой друг иска да сподели 8 малко известни неща за себе си, да се чувства поканен. 🙂

Орм Ембар не е име за пред другите – то е истинското му име. Той не го крие, както другите хора и дракони. Най-могъщият от всички е – не се бои, че някой може да го победи. Нито пък лъже – няма нужда от това…

Урсула Легуин, “Най-далечният бряг”
(цитирано по откъслечни спомени)

Преди няколко дни се бях замислил какво става наоколо. Блогери, които са си позволили да разкажат истината, и да я подпишат с името си, биват привиквани и сплашвани в полицията. Полицията пък се държи с гражданите като с добичета. (Всъщност, доста малко полицаи го правят – но са като лъжицата катран в каца мед, отравят имиджа на стотици пъти повече свестни момчета с пагони.) И ако забележат, че някой документира постъпките им, побесняват… Какво е това?

Нарича се “обикновен руменпетковизъм”, и заедно с още много други примери, е отделна тема. Привлече вниманието ми друго – странното противоречие, или може би съвпадение. Нормално е ние, простите граждани, да се боим да си кажем имената, да не злоупотреби с тях престъпник – а полицаите гордо да оповестяват своите, за да дават пример за сила и увереност в правотата и властта на реда и закона… А става обратното. Ние, обикновените блогери, си пишем имената, със самочувствие и гордост. Онези “полицаи” пък бягат от светлината като хлебарки. И това сравнение повика в паметта ми цитата от “Най-далечният бряг”.

Някой би казал, че сме наивници и глупаци, и затова не се пазим. Пък въпросните полицаи са хитри и оправни, и си гледат интереса, за разлика от нас. И че те затова ще се опаричат, и ще си живеят кефа, пък ние ще гризем дървото, ще ни тормозят в полицията, ще изпускаме тлъстите далавери и сладките рушвети. И че като сме абдали и ахмаци, така ни се пада.

Само че няма да се сети да ни попита защо сме такива ахмаци Нали виждаме как се става овластен бабаит, защо не искаме и ние? Не е трудно… А и да се сети, надали ще посмее. Защото нещо вътре в него го спира, ако не е тъп, та вдлъбнат.

А вдлъбнати има. Има и “ахмаци и абдали”, които не разбират овластените бабаити, и не знаят какво е това вътре в тях, дето спира този въпрос. Пиша това заради тези неразбиращи.

Представете си какво е да си човек, който намира удоволствие в това да тормози и бие. Задължително беззащитни – изправи ли се срещу такъв истински мъж, онзи почва да размахва служебни карти и да плаши, ако това не помогне дава заден ход, а ако бъде притиснат в ъгъла, скимти и лиже подметки. Представете си какво е насилието над слаби да ти е такова удоволствие, че да те е накарало да си избереш професия заради него, а срещата със смели да те кара да се насираш. Колко осакатен, изкривен, малоценен трябва да си отвътре – и колко да те боли от това. С болка, от която нито власт и униформа могат да те скрият, нито има как да избягаш.

Примамливо ли е да си такъв? Бихте ли си го избрали пред това, което сте сега? Срещу колко власт бихте се съгласили? Къщи, коли, пари…? Помислете си – може пък да има толкова на света… Правилно. Няма. Да си такъв, дори на върха на щастието си – когато пребиваш някой по-слаб – е мизерия и отврат в сравнение с обикновеното ежедневие на продавач, или секретарка, или фермер.

Да си такъв е по-мъчително от това да си сакат – сред свестни хора сакатият се чувства здрав, а такъвият – смазан, унизен, разкрит като нищожество и отрепка. Дори ако свестните са добре настроени към него, и (може би най-много) ако искат да му помогнат. Проблемът му е не с тях, а със себе си. С усещането и знанието, че е разкапан и слаб. Затова и такъвият се бои от светлината и името си – за него те само разкриват истинската му същност.

Затова и не смеят да попитат защо не искаме да сме като тях. Знаят отговора. Може да са нагли, и да пробват да не би случайно ние да не го знаем, и номерът да минава. Затова написах този запис – да знаем отговора и ние, и ако изнаглеят, да можем да им го кажем. За да треперят от нас, понеже номерът няма да мине.

Затова и ние, които имаме позиции, и ги подкрепяме с имената си, плашим отрепките. Да, фукат се с властта си, и се опитват да ни излъжат, че са по-силни. Но покажем ли своята сила, подвиват опашки. Силата да не се уплашим и да не предадем позициите си, въпреки насилието и заплахите. Силата, която ни дават имената ни.

Оказва се, че ние, обикновените блогери, които не крием имената си, сме в позицията на най-силни в малкия ни местен свят. Тези, които могат да са пристрастни, но нямат нужда да лъжат. Парадокс? Може би. Мегаломания? Може би. Но защо тогава “богоизбраните” ни управници, и “юмрукът на държавата” треперят от нас? Не е ли защото знаят, че под мантията от закони и правила, в истинската реалност, ние сме по-силните? И защото останалите хора (включително огромното мнозинство от полицаите) също знаят това, и е въпрос само на време някой да извика: “Царят е гол!”?

Не сме имунизирани срещу страха. Който никога не се бои, се нарича глупак – смел се нарича който се бои, но е по-силен от страха си. Знаем, че униформени или цивилни бабаити могат да ни пребият, че лекета с власт могат да ни създават проблеми, ако ги настъпим… Но знаем и че имаме силата да се борим. И треперим, но не крием имената си. И ни е страх, но настъпваме и ще настъпваме лекетата с власт. И дойдат ли да ни пребият или плашат, ще стискаме зъби, за да прикрием потракването им, но няма да се предаваме.

От гола фукня ли? Не. От чувство за отговорност. След като си силният, след като си този, на когото хората вярват и разчитат, значи носиш отговорността пред тях. Да ги защитиш при нужда, да им кажеш истината сред лъжите, да не ги подведеш дори в тежък момент. Пътят от обикновен, незабележителен човек към силен и авторитетен е еднопосочен, връщане по него няма. Извървиш ли го, имаш два пътя – или към достойнството и паметта на хората, или към смрадта, и погнусата им. Изборът си е твой.

… Може би съм прав. Може би не. Нека всеки преценява за себе си.

А аз ще продължа да не си крия името. Това е моята сила.

Това направо ме уби:

Китайските власти забраниха на всички тибетски Буда да се прераждат без официално разрешение, съобщи АФП. Съгласно наредбата, която ще влезе в сила на 1 септември, всички Буда, които искат да докажат, че са преродени или искат да се преродят отново в Тибет, трябва да изпратят молба до китайските власти за одобрение.

(От блога на Богомил Шопов.)

Какво да очакваме по-нататък? Идват ми на ум няколко идеи:

Руската Дума е сериозно загрижена от състоянието на строежите в Далечния север, съобщи АФП. Много от тях са изгубили стабилност поради размекването на почвата, предизвикано от глобалното затопляне. Вчера Думата прие закон, съгласно който на затоплянето се забранява да влиза на руска територия, както и в руските териториални води. Пребиваващите в момента на руска територия затопляния са длъжни да напуснат страната в едноседмичен срок. В противен случай ще бъдат арестувани и депортирани. На опиталите се да влязат нелегално затопляния, както и на ненапусналите страната навреме, ще бъдат налагани финансови санкции, а при повторни случаи ги заплашват от пет до десет години затвор.

Държавният департамент на САЩ вчера е излязъл с официална декларация по повод твърденията на някои медии, че президентът Роналд Рейгън страдал от Алцхаймер. В декларацията се казва, че свидетели са удостоверили, че президентът е в отлично здраве и самочувствие, не изпитва никакви страдания, и не помни скоро да е имал каквито и да било проблеми. Припомняме, че преди три дни президентът Буш издаде заповед, с която срещу Алцхаймер е започнато разследване за антиамериканска дейност. Преди месец, пак със заповед на президента, Алцхаймер беше включен в списъка на терористите, и бяха обявени 2 милиона награда на всеки, който даде сведения, довели до залавянето му.

Севернокорейският лидер Ким Чжон Ил е обявил новата инициатива на великия корейски народ – да овладее Космоса. В тримесечен срок Корея предвижда да изведе в орбита пилотиран космически кораб, а в едногодишен – да построи обитаема космическа станция. Постоянният екипаж на станцията ще включва 17 1/3 космонавти, чиято основна задача ще бъде пропагандирането на идеята “чучхе” сред субектите на космическото пространство – първо на преминаващите микрометеорити, а впоследствие и на други небесни тела. За да спомогне за изпълнението на тази горда и национално отговорна задача, корейският парламент временно е отменил закона на Нютон за гравитацията.

Италианската агенция по печата предаде, че по време на предизборната си обиколка Силвио Берлускони днес се е срещнал с папа Бенедикт XVI. Говорител на г-н Берлускони е заявил: “Бяхме заявили среща с шефа на Ватикана, но той не пожела да уважи желанието ни. Наложи се да се задоволим с наместника му Бенедикт. Предадохме му официална нота да прекрати веднага възмутителното си отношение. Искаме от него да забрани на поданиците си да се обръщат към г-н Берлускони със “Сине мой”: той не е син, а баща на Италия. Също така, длъжен е веднага да освободи престола на г-н Берлускони, който е узурпирал незаконно. Кръста и пироните, както и онова нелепо украшение за глава може да си ги задържи, не ни трябват. И най-строго му забраняваме да възкръсва без предварително разрешение от паспортните служби – още повече пък в чужбина. Ако смята да създава нови планети и прочее, да не забравя, че те са по закон италианска територия, и да се съобразява с това.”

… Уффф… Хвана ме логореята. Много ми се иска да предположа какво ще стане и в България, но ще го оставя на вас.