– Как можаха, бе! Господ да ги убие! Додето само да взема отвътре щипките, и ни пране, ни леген, ни дявол! Как може, бе! Чумата да ги загроби!… – Възрастната жена реди сълзи и кълне с пълно гърло пред порутената къща. Не зная защо, но ми се приисква да я успокоя.
– Мога ли да ти помогна? Знаеш ли кои може да са?
– Как да не ги знам? Цял квартал ги знае, мамка им мръсна! Ония от оная къща отзад, триетажната. Дето по цял ден само киснат отпред и гледат кого да преджобят. Или ходят наоколо и паланджосват. Всичките сме пропищели от тях, ама оправия няма!
– Защо не се оплачеш на кварталния? Пратят ли им полиция, бързо ще ти намерят прането, то сигурно е мокро още. Хем и ще ги постреснат малко…
– Друг път! Ходила съм при кварталния пет пъти вече, и като пребиха Гошо, и като ни откраднаха масата от двора – не му пука. Вика – все сте цигани, оправяйте си се помежду си…
– Не е прав. Ако дойда и аз, и се застъпя…
– Няма смисъл, момче. Родиш ли се в катраня, той се не отмива. Така е то циганският живот, спасение няма. Бягай, върши си работата. Аз… съм свикнала. Благодаря ти за доброто…
Повечето къщички зад доскорошния ми офис са били изоставени много отдавна. Собствениците им са били изселени в панелени гета още в златното соц-време, но предвидените на тези места грандиозни строежи никога не са били започнати. И в изоставените къщи се самонанесли цигани – временно, докато не ги бутнат, все е покрив някакъв… Отначало е имало противоречия, “цигански работи” – но с времето нещата се уталожили.
Доскоро всеки ден минавах по няколко пъти покрай тези къщички. Денем около тях единствено някоя възрастна жена като леля Анелия ще излезе да простре или премете, или някое момиче с кърмаче в ръцете ще наглежда две-три годишните дечица в двора. Вечер по-големите деца пристигат от детската градина или училището, пак тогава се връщат от работа и жените, и се заемат с домакинството. Мъжете обикновено се прибират по-късно – кои от по-сериозна работа, кои и от някоя кръчма, но да срещнеш пиян по улицата е точно толкова рядко, колкото и в българския квартал отсреща. Можеш да ги видиш денем единствено в неделя следобяд, седнали на каре белот на грубо сковани пейки и маси пред къщите. Изкарали със здрава работа оскъдния корав къшей, си почиват, както умеят.
Подобно беше и положението с престъпността. Дори ако си жена, спокойно можеш да се прибереш нощем през квартала – не е по-опасен от другите. Може би дори по-малко – случвало ми се е да видя как някоя жена извиква, уплашена я от претичало куче, я от внезапна свада в нечий двор. Моментално по всички прозорци цъфват женски лица, и се понасят две тоналности. Успокоително гугукане към изплашената, и агресивен крясък срещу кучето, или свададжиите. И, пак за разлика от българските квартали, циганките нито за миг не се поколебават да изскочат на помощ на случайната непозната, грабнали точилка или кърпел. И да викнат и мъжете си – неохотни да налитат на бой, но вероятно способни да го направят при нужда… Целият квартал знае – тези може да са цигани, но са местни, не пипат, няма защо да се боиш да оставиш нещо без надзор в тяхно присъствие. Напротив, ще ти го пазят.
Изключението е една от къщите в квартала, напълнена с новонанесли се цигани като с хлебарки. Занимават се с описаното от леля Анелия – седят без работа по цял ден пред къщата, или се въртят навсякъде, слухтят и дебнат да ограбят нещо. Не подбират от кого ще крадат. Квартални и полиция са вдигнали ръце от тях, най-вероятно по нареждане отгоре. Уж да нямало проблеми с правозащитни организации. (Да бе, знаем колко са страшни тези правозащитни организации. За същата полиция, на която изкарат ли й чужди журналисти кирливите ризи, ходи да сервира ултиматуми на посланика им. Стига ядохме доматите с колците. Пазят ги, за да можем да се ядосваме с циганите, пък да забравяме истински големите цигании, тези във властта.) Олицетворение на думата “човешки отпадък”…
Повечето знаем, че няма по-различен вътрешно етнос от този. Има както много свестни и чисти, така и отвратителни престъпници. Само дето първите са скромни и тихи, и никой не ги забелязва, а вторите ги вижда всеки. И единици да са, пак дават цвят и вкус на всичко наоколо, като лъжицата катран в каца мед са… Но може би е крайно време да теглим една категорична черта. Да разделим роми от цигани.
“Ром” е етническа принадлежност. “Циганин” е манталитет, и произтичащият от него начин на живот.
Много роми са и цигани – но доста не са. (Ако един ром има свястна работа, чист е и се държи културно, ще го различиш ли лесно от обикновения българин? Не винаги. Сигурно имате познати, за които и не подозирате, че по произход са роми.) Нямам точна статистика, но не-циганите определено не са малко… А пък има цигани, които не са роми (въпреки че се изкарват такива, за да се ползват от малцинствени протекции). От български или турски произход са, но са… цигани. Неоспорими.
С циганите имаме купища проблеми – но с тези роми, които не са цигани, нямаме. Или поне не повече, отколкото с българите, турците или евреите. Категорично бих подкрепил мнението полицията (не гвардия кафяворизци!) да вземе крути мерки срещу циганите. Но бих добавил условието да не ги бърка с ромите. Може в доста случаи двете да се припокриват, но не са едно и също.
Така че – нека правим за в бъдеще разлика между роми и цигани.