Grigor Gatchev - A Weblog

Спешно.Инфо е проект на Ели. Нейна идея, и изпълнение – на практика целият.

Идеята, ако си спомням добре, тръгна от едно търсене къде има денонощна аптека в София. Отне ни повече време, отколкото предполагахме. След това Ели се замисли – абе няма ли да е добре някъде да има един сайт, който да е справочник за денонощните аптеки? Всъщност, за всякакви денонощни услуги? Търсиш, примерно по квартали или по вид услуга – получаваш списък, с обяснения кое къде се намира, и прочее.

Отначало проектосайтът така и изглеждаше – постничка още база данни, приятен дизайн, но нищо повече. Ели обаче не миряса. Услугите в списъка започнаха да се разнообразяват. Подсигурен беше денонощен поток актуални новини от БГНЕС, и удобен интерфейс за разглеждането им. Идея нямам откъде се взеха актуалните седмични програми на почти всички телевизии, дори заедно с анонси на някои. По някое време цъфнаха късметчета. След това се добави хороскоп. След това – списък на полезни телефонни номера. Появиха се удобни прогнози за времето, новини за пътната обстановка, валутни курсове – всичко, което прави един истински информационен сайт. За капак, в сайта се появиха и собствени новини, за град София. Най-вероятно, докато пиша тези редове, ще се е добавила и още някоя дребна, но полезна джвъчка.

Смайващо ли е всичко това? Не кой знае колко. Почти всеки от големите портали предлага набор услуги, превишаващ този на Спешно.Инфо. (Не същите, де – базата данни със спешни услуги май е уникална, поне засега.) Смайващото е, че тези портали обикновено са реализирани от екипи от десетки хора, а Спешно.Инфо е направен от един-единствен човек, целият, отначало докрай. Не зная за вас, но мен лично това ме възхищава. Свалям й шапка.

Да си призная, и аз помогнах мъничко. Идеята за търсачката в програмите на телевизиите е на Ели, но аз предложих да има чекбоксчета, които да указват дали от-часът и до-часът са преди, или след полунощ. И до момента непрекъснато се караме с нея дали това е добра идея, или пълен провал. Любопитен съм какво мислите вие – пробвайте го и кажете дали това е по-удобното решение, или традиционната търсачка в телевизионни програми.

(И ако знаете още нещо денонощно, което го няма в списъците, кажете – някой закъсал нещастник може да ви е благодарен.)

Има и още нещо, за което тайничко разчитам на помощта ви. Много ми се ще да измисля поне няколко свежи и полезни идеи за нужни неща, които да могат да се направят в сайта, и за които Ели да не се е сетила. И да не ме издадете, ей! 🙂

Предварително благодаря на всички! 🙂

От Булгакона през Кричим потеглихме към Триград. Красиво място, където никога не се уморявам да отивам. Дори само пътят до него пак си струва. Булгакона го проспах на практика без никакво участие, за което съжалявам здравата. Но смятах да компенсирам на Триград.

Кричим е в самия край на равнината, точно преди склоновете на Родопите. Още на влизане между тях, по течението на Въча, пътят вече е приказно красив. Планината си е… планина. Напомня ти, че на света има не само дребни неща.

Планината е безмилостна към пътищата – за нула време ги осява с дупки, цепнатини и какво ли не. Вчерашният дъжд пък беше отронил от склоновете камъни. Заобиколих няколко по-едри камъка, курдисали се удобно насред шосето в дебнене на недостатъчно внимателен шофьор. На поредното срутване не издържах, спрях колата и преместих камъните край пътя.

Когато се върнах в колата, Ели осъдително гледаше ръцете ми. Бяха мръсни до степен и мен да ме е гнус от тях, дето не съм от най-деликатните. А след малко видях втора подобна купчина камъни насред пътя. Пак не издържах и изгубих известно време, докато ги преместя.

– Защо се мъчиш? По-нататък сигурно ще са още много.

Не знаех какво да й отговоря. Сигурно беше права. Докато го правех, десетки коли ме подминаваха, без на никой да му пука. Повечето – на местни хора, планинци. Само аз ли съм лудият? Не се ли сещам, че така няма да стигнем до Триград и до тъмно? И че не са ги събрали пътните просто защото е събота, и че в първия работен ден ще минат и ще изчистят пътя? Защо го правя? Неудържим пристъп на добродетелщина? Самодоказване пред… какво?… Не знам.

След кратък тунел пътят внезапно минава… по стената на язовир “Кричим”. От едната страна – водното пространство, извиващо се навътре в планината. От другата – над седемдесетметрова пропаст, и реката тече някъде в дъното й като ручейче, и солидният стар мост над нея е като играчка долу. А между язовира и пропастта е стената – хиляди тонове бетон. Достойна по ръст за планината, настанила се безкомпромисно, и принудила върховете наоколо да я уважават. Красотата й е различна от тази на цвете или на дъгата, но е също така дивна и невероятна. Обединява човека и планината в едно по неочакван, странен и много истински начин.

Спрях колата малко след стената, на не особено удобно място, и се върнахме да поснимаме малко. Фотографите обикновено се нахвърлят на гледката откъм високото, но аз бях запленен от язовира от другата страна. Денят беше намусен и ветровит, и по повърхността на водата буквално се виждаше как се носят духовете на вятъра – игриви набръчквания, които се пързалят като сърфисти по гладката повърхност, надбягват се, завиват и се плъзгат… Като вълшебни призраци, като феите от Уолт Дисниевата “Фантазия”, като нещо истинско и живо… Видях с очите си къде се раждат приказните създания. Беше красиво до болка. Ели се опита да ги щракне, но не зная дали се получи нещо.

Язовирът се извива през планината на почти три километра – тесен, но дълъг. А ако се съди по височината на стената, и стръмността на склоновете около него – и много дълбок. Умислен какви ли тайни крие той, разчистих още няколко каменни срутвания (и се отказах да разчистя доста други). За да не се присъедини към тайните в язовира и някой шофьор с колата си… И така, не забелязах кога язовир “Кричим” е свършил, и сме стигнали до стената на следващия язовир – “Въча”.

Стената е висока 142 метра – два пъти колкото тази на “Кричим” – но е трудно да го забележиш. Няма с какво да го сравниш, по какво да го измериш. Едва когато тръгнеш по нея, виждаш колко време ти отнема да стигнеш дори само до средата.

Около стената язовирът беше пълен с… боклуци. Празни бутилки, опаковки от какво ли не, пликчета, всевъзможни мръсотии. Чак ме хвана погнуса. Уж го чистели. Ако природозащитниците решат да идат да го почистят, ще са доникъде с камион или два. (Отделно, ще трябват лодки, за да се изгребе тази отврат.) С удоволствие бих помагал. И се чудя дали няма да е поучително да бъде стоварена на някой централен площад нагоре по течението. Да видят хората в какво превръщат природата около себе си.

И нагоре по пътя имаше каменни сривове. Повечето подминавах – все пак исках да стигнем до Триград същия ден. Особено опасните разчиствах. Не след дълго Ели вече ми помагаше увлечено. Един от камъните ме наведе на размисли – почти точен куб, около или мъничко под половин метър. Опитът ми небрежно да го вдигна и метна от другата страна на пътя завърши с неуспех – не можах да го отлепя от земята! Дори изтърколването ме поозори. След няколко люти проклятия как съм се скапал от физическо бездействие се сетих да сметна колко ли тежи. Около 250 килограма… Май наистина съм се скапал, но не физически.

А язовирът покрай нас продължаваше да се вие из планината. “Кричим” е 3 километра, а “Въча” – 18. Край Чилингир чешма спряхме да пийнем по кафе и вода. Заведението е класика на мутробарока, но изгледът от него е невероятен. Три полуострова са се вдали един срещу друг от двете страни на язовира така, че го превръщат в произведение на изкуството. Просто ми е трудно да повярвам, че това не е направено специално и нарочно, за красота – а знам, че не е. Направо е неестествено. Специален ефект от филмите, но на живо.

А пътят продължава нагоре и нагоре, покрай язовира. След края му преминава през Михалково – другият център на минералните води в долината на Въча, освен Девин. И после отново нагоре, през строящия се хидровъзел “Цанков камък”. 130 метра стена, засега все още само основи. Строящ се нов път – старият ще бъде залят от водата. Още турбини за НЕК. Още изгубена красота, и още създадена красота. Кой би могъл да каже коя е по-голяма?

Още 17 километра бъдещо язовирно дъно, и преминаваме покрай Девин. Малко по-нагоре, в Тешел, се отделя пътят за Доспат. Но ние продължаваме напред, през Грохотно и покрай Гьоврен, към Триградското ждрело.

След разклонението за Гьоврен и без това нешироката долина на Триградската река се стеснява. Небето на моменти е тънка ивичка някъде далече горе, между зъберите на скалите. Когато на времето четях “Време разделно”, си представях местностите точно такива – долинки, сгушени между гигантски планини, свързани с тесни проходи, които буквално можеш да прозяпаш, ако не ги знаеш. (Филмът е сниман основно в едно съседно село – Мугла.)… Понякога скалата е надвиснала над пътя така, че той е сух при дъжд. Чудесен е – построен сравнително скоро, със средства от ЕС, и под контрол на европейски специалисти. Още не се е разбил.

Най-сетне идва и самото ждрело. Дори не забелязах кога реката внезапно изчезна някъде под скалите. Няколкостотин метра от пътя са от само една лента – отвоюваното от скалата е твърде тясно за две. Колата преминава покрай площадката пред входа за Дяволското гърло, взема извивките през сърцето на дефилето нагоре, и излиза в Триградската долина.

Планинска долина. Чист въздух, върхове наоколо. Някои увенчани с гора, други – все още с голи камъни: тук почти всяко дърво е засадено изкуствено, гората не превзема лесно тези варовикови баири. И лек аромат на дим във въздуха, намек за идващата есен, заедно с хладната вечер.

Спираме насред площада, за да потърсим къде можем да преспим. Не се налага – възрастна женица веднага ни пита дали не търсим място за нощувка. Поминъкът тук хич не е лесен, и туризмът е добра възможност да се изкара някой лев. Оскъден – цените са скромни, 10 лева на човек на вечер. Но трябва да се живее…

Оказваме се в уютна стая. Изгледът от прозореца й би струвал в софийските луксозни квартали цифромания. Тук обаче е най-обикновен. Удобни легла, чисти чаршафи, в ъгъла – висока до тавана купчина родопски одеяла. В банята – бойлер на дърва; на твърдо гориво е и кухненската печка. Пъргавата домакиня се чуди как да ни угоди, черпи с какво ли не.

– Може ли да се поразходим наоколо?

– Разбира се! Когато и да се върнете, няма проблем, тук вратите не се заключват…

Планинските селца ми напомнят по това планинските хижи – вратите им са винаги отключени. В планината крадци няма, тя учи на респект и уважение. И към себе си, и към околния. Колкото са гостоприемни тези планински долини, толкова тесни могат да се видят на който не зачита другите.

Не успяхме да намерим свободно място в няколкото заведения – туристи отвсякъде, предимно от София, бяха използвали четирите почивни дни и надошли. Но пък си направихме една чудесна вечерна разходка из вечерния хлад, сред къщите, аромата на дим от дърво… и планината наоколо.

На сутринта се събудихме с едно странно, отдавна забравено усещане. Бяхме се… наспали. Не, не колкото да можем да се движим и да работим, а колкото светът да е слънчев, красив и радостен. Бяхме се наспали истински. Дали заради здравото предварително отспиване, дали заради няколкото поредни почивни дни, дали заради чистия планински въздух – кой знае?

След импровизираната закуска потеглихме към най-близката местна забележителност – Римския път. Всъщност, не зная дали е римски, но има вид като да е строен преди хилядолетия. И като да е готов да издържи още хилядолетия. Просто добре изравнена пътека, изсечена в скалите, достатъчно широка и равна, за да може да се движи здрав джип по нея. Тръгва от старото селско ТКЗС, извива нагоре из планината, хвърля чудесна гледка към целия този край на долината, към върховете наоколо, към ждрелото надолу и продължава навътре в планината, към Мугла. Щракнахме няколко снимки и оттам, върнахме се, и продължихме към ждрелото.

В началото на ждрелото е пътят към Харамийската пещера. Нямаше да имаме време да се катерим през нея (а си струва – незабравимо изживяване е!), но поне се покачихме до входа й и го видяхме. И снимахме. След това побързахме за другата пещера в ждрелото – Дяволското гърло.

Дяволското гърло има два входа. Единият, естественият, е горе в началото на ждрелото; обикновено туристическите групи излизат през него. Погледнато отгоре, водата се хвърля сякаш наистина в озъбена дяволска паст, и оттам нагоре се издига водна пара като нечие страховито дихание. Но всъщност пещерата е получила името си от друго – каквото вкара реката вътре, никога не излиза отново навън. Неведнъж в пещерата са били отнасяни стотици кубически метри дърва – навън няма излязла и тресчица. Всичко се задържа някъде дълбоко долу… Легендата твърди, че именно оттук, през Дяволското гърло, Орфей се е спуснал в ада.

Туристическият вход е доста по-надолу, в самото сърце на ждрелото. Изкуствен е – галерията, която води от него към пещерата, е прокопана в скалата. Стотина-двеста метра спускане навътре и надолу, през камъка и мрака. От време на време в лявата стена отвори дават изглед към зала, вероятно огромна – вече стигналите в нея хора стоят на дъното й като мравчици.

След няколко завоя проходът излиза в залата. Още е високо по една от стените й. Няколко скални площадки и бетонни рампи довеждат туриста на дъното на пещерата, близо до шумящата и хвърляща пръски река. Някъде откъм естествения вход прониква слаба светлина, и се носи грохот. Там е най-високият пещерен водопад на Балканите – седемдесет и няколко метра. Уви, няма как да бъде видян в цялото му величие: на твърде несгодно място между скалните стени е. Само на няколко места се провиждат части от него. Но и те си струват.

А още повече си струва огромната зала. Нямам представа колко е голяма – може би сто и петдесет метра дълга, към шейсет-седемдесет широка, и поне толкова, ако не и повече висока. Пътят към дъното преминава по бетонно мостче (господи, кой и как е довлякъл дотук всичкия тоя бетон? Ум не ми го побира…) над цепнатината, в която реката изтича, и се изгубва под земята. На по-малко от петстотин метра по-надолу в ждрелото ще излезе отново през отвора, кръстен романтично “Задникът на дявола”. Но тези метри отнемат на водата два часа време – вероятно отдолу пещерите са огромни. Никой досега не е успял да проникне в тях. Откъм долния край са се опитвали – резултатът е бил двама загинали водолази. Откъм горния е сигурно самоубийство дори само да опиташ…

Екскурзоводката довършва лекцията си на пода на залата, и посочва стълбата, която води към изхода. Който иска, може да се пробва да я изкачи, който не смее – по обратния път. Някои се отказват още при вида й. Минах по-настрани, за да я погледна хубаво, и… ченето ми увисна. До земята.

Не знам оттук ли е слязъл Орфей в ада, но пътеката е достойна да бъде изход от ада. Тясна и стръмна, оградена със здрави парапети, тя се вие на просто главозамайваща височина под тавана на пещерата. Изкачването й не е кой знае какъв подвиг, но гледката към нея просто трябва да бъде видяна. Шопската ми жилка е категорична, че такова животно няма, пак няма и никога няма да има. Мостовете през Мория във “Властелинът на пръстените” са направо блудкави пред тази пътека – дребни, обикновени и неугледни. Ако някой иска да снима фентъзи филм с подобни гледки, Дяволското гърло е просто създадено за него!

Катеренето ни поизпоти здравата, въпреки удобните парапети и хладноватия въздух. Но изживяването си струваше! Когато излязохме от пещерата, се чувствахме други хора. Видели нещо, което не са виждали преди. Разбрали какво може да има на белия свят (или по-точно под него). На почитателите на фентъзи ще кажа – четенето на фентъзи е нищо, елате да преживеете малко фентъзи! И вие после ще сте други. Нещо като Тери Пратчетовите варвари – където има да се ходи, са ходили, каквото има да се види, са го видели (и най-често и ограбили), и знаят какво е страх. Онова, дето се случва на другите.

Кебапчетата пред пещерата имат вкус на истинско месо, а продаваният мурсалски и боров мед – на истински мед. И кристалите и друзите от маданските мини, продавани на входа на пещерата, са страхотно красиви. Взехме си един – да ни напомня за Триград. И се отправихме обратно.

До Михалково пътят вече беше почистен образцово от падналите камъни. Надолу обаче ние бяхме единствените погрижили се. И отново започнахме да спираме тук-таме, и да разчистваме по-опасните срутвания. Някои бяха прекалено големи за нашите сили и време. С някои обаче се справихме. Добродетелщина? Себедоказване? Не зная.

Може би разбирането, че е важно не колко велико нещо правиш, а че го правиш. Нещо, което средният българин май няма да разбере скоро – той предпочита великите неща. Да говори за тях, и най-вече да ги критикува. Отдалече – да не би някой да го хване да си мръдне пръста за тях…

Мостът при Огняново, който Марица повреди преди… три? четири? години, още си стои неоправен. (В банановите държави такъв мост го оправят за седмици. Нашата каква ли е? Май-май търпеланова…) Добрахме се до София през Пазарджик. С типичното за всяко връщане от отпуска съжаление.

Но и мъничко отпочинали. И видели неща, които си струва да бъдат видени.

Успях да тръгна за кона чак в четвъртък сутринта. Сутринта се поуспах малко (и съответно забавих и Бобсън, на когото бях обещал да го взема натам), но към десет вече бръмчахме по посока Пловдив.

И двамата с Ели бяхме здравата уморени последните няколко дни, така че използвахме пътуването, за да си поотспим. Бобсън отчаяно се опита да ни държи будни, не знам защо – обсъжда с нас разни интересни новини от света на фантастиката, дори ни попя – но това не помогна. Разбудих се чак някъде в Марково. Как е стигнала колата дотам нямам идея. Бобсън категорично отрича да е карал той. Може и да лъже, де – изглеждаше леко нервен, като се събудих, не знам защо.

Марково се оказа нещо като пловдивска Бояна или Драгалевци. Същите “прогимназии” в стил мутробарок, притиснали и изместили скромните къщички на оригиналните местни жители. Направо си отдъхнах, когато излязохме от него. След още половин час из извивките на планинския път и малко табелна ориентация стигнахме до хотела.

“Копривките” се оказа доста солиден хотел, в нещо като почивен парк между родопските върхове. На влизане установихме, че има какви ли не луксове. Двойни стаи, уви, вече нямаше свободни, но двама незнайни за мен фенове геройски се жертваха и преместиха в стая при други, и ни освободиха стая. Благодаря им от сърце, които и да са.

Дрямката в колата май не ни беше освежила особено, така че решихме да подремнем още малко… Някъде към 9 вечерта се събудихме. Гладни. Хотелският ресторант се оказа много приличен, поне за моите критерии. За съжаление, бяхме изпуснали сума ти ценни и полезни лекции, дискусии и разговори. Но пък хванахме филмовата програма, която фенството беше осигурило със собствени усилия – и която си струваше. А още повече си струваше това да видя сума ти фенове, които почти бях забравил как изглеждат. Един от тях беше Калин, който ме изагитира да си купя новата книжка на клуб “Светлини сред сенките” – “Монетата”.

В Родопите се спи много хубаво, особено когато отвън вали дъжд. На сутринта едвам успях да стана що-годе навреме. Лекцията ми, естествено, закъсня с половин час, който използвах, за да прочета новата придобивка. “Монетата” се оказа истинско чудо. Колективно дело на тинейджърите от казанлъшкия клуб и ръководителката им Валентина Димова, може би първото българско ню уиърд произведение, тя се оказа изненадващо добре написана, и извънредно увлекателна. Ако си падате по жанра (той ще рече смесване на фентъзи с научна фантастика), предполагам, че ще ви хареса. С нетърпение чакам продължението.

Докато я довърша, вече се бяха събрали фенове. Набързо ги осветлих за статистиките на БГ-Фантастика, и премеждията й. Беше голяма веселба, и удоволствие – информацията вече е публикувана тук.

След мен Наско Славов представи новото събитие в българската фантастика за тази година – “Десет на минус девета” на Николай Теллалов. Бързахме с Ели за Триград, така че се наложи да тръгнем. За съжаление – книгата е великолепен нанопънк, също първият известен ми български. Още на представянето й казах в клуба – не мога да понасям Ники Теллалов, първо, защото ми краде идеите по телепатичен път, и второ и най-вече, защото ги пише по-добре, отколкото аз мога. Също с огромно нетърпение чакам продължение.

Пътят от “Копривките” към Кричим беше една голяма неизвестност – никога не съм минавал оттам. За щастие, случайни местни хора ни упътиха. Оказа се, че минаваме точно под ръба на Родопите, между тях и равнината; на места гледката към Тракийската низина е просто страхотна. За не повече от четиридесетина минути бяхме в Кричим.

Останалото – в друг запис.

Ако някой не знае какво е AutoPatcher – това е колекция от ъпдейтове за Microsoft Windows и Office, която се разпространява на CD. Продукт е на безкористния труд на международен екип, начело с Антонис Каладис. Спестил е вероятно стотици хиляди часове труд на системни администратори на компютри, които не са свързани с Интернет, или не са ъпдейтвани скоро. И е направил по-щастлив живота на потребителте на тези компютри.

Всичко това обаче вече е в минало време. На 29 август юридическият екип на Майкрософт се е свързал със създателите на AutoPatcher, и ги е, хм, “предупредил” да прекратят дейността си.

За мен лично тази новина отначало прозвуча като вестникарска партенка – до степен да не й повярвам, и да изчакам две седмици, преди да реагирам. Големият печеливш от съществуването на AutoPatcher е именно и точно Майкрософт. Нормално беше просто да изчакам, докато се разбере, че новината е закъсняла първоаприлска шега. Или пък че някой в Майкрософт се е объркал тотално, и компанията шумно или безшумно ще си оттегли предупреждението. Вместо това обаче Антонис се изказа, че обмисля възможност да пусне отново проекта, но вече в съвсем друг вид. Значи наистина е бил затворен.

Което пък поставя очевадния и очевадещ въпрос – защо, за бога, на Майкрософт им е изтрябвало това?!

Най-очевидната идея беше, че AutoPatcher може да се използва за заобикаляне на WGA, и прилагане на ъпдейтове, които то не би трябвало да позволява. Наистина, може. Но какво толкова ще си инсталираш така?! Секюрити ъпдейтовете WGA ги позволява така или иначе, а те са реално ценните, другото е дреболии.

Разбира се, може тъкмо сега да идва някаква земетръсно нова технология от Майкрософт, която ще бъде доведена като ъпдейтове и до старите системи, и която да си струва специалното крадене. Тъй де, SP3/XP и SP1/Vista чукат на вратата. Нещо обаче не ми се вярва. Първо, в пълно противоречие с бизнес модела на Майкрософт е – не мога да си ги представя да пуснат такава технология за всеки безплатно, като ъпдейт. И второ, нали тези ъпдейтове и сървис пакове ще дойдат, и ще се види съдържат ли такава велика новост. Ако не, въпросът “защо?” ще увисне с още по-страшна сила.

Друга възможност е Майкрософт да искат ъпдейтовете да се доставят вече само онлайн, за да е сигурно, че са техни. Пак не ме убеждава – елементарен електронен подпис решава този проблем. Така само ще товарят излишно сървърите си…

Възможно е да им е ценна информацията, която получават за компютрите с Windows по време на ъпдейтването. Добре, но… с какво? Нали уж не е идентифицираща? И така или иначе големият процент компютри се ъпдейтват онлайн, AutoPatcher го ползват или големи корпорации (които по дефиниция си купуват легално продукта), или случайни отделни крадци (които са много редки). Критични ли са тези под процент? Звучи странно.

Върти ми се из ума, че е възможно новите сървис пакове да съдържат неща, които може да не харесат особено на потребителя. Или пък задължително изискват Интернет връзка (с къде?! за какво?! и… хайде бе, тези без Нет да мрат ли?!). Да бъдат открити в събрани на CD неща е несравнимо по-лесно, отколкото да бъдат улавяни в (евентуално кодиран) стрийм от данни. Тук обаче навлизаме в сферата на параноята. Същата, която прави за смях хората. Но пък е професионално изискване за сисадмините…

Най-сетне, възможно е наистина да е проява на глупост от страна на юридическия екип на Майкрософт. Звучи извънредно странно и малковероятно. Но корпорации, в които агресивността на мениджъризма е основна добродетел, често правят подобни глупости. Заедно с предимствата на тая добродетел си вървят и недостатъците.

… Не зная. Но ще узная, надявам се.

Напълно е възможно причината да е съвсем доброжелателна, или безобидна, или мениджърско престараване. Не съм чак такъв параноик (сигурно съм лош сисадмин 🙂 ). Възмущава ме, че нямам право да науча каква е работата – и, юридически погледнато, дори да проверя. Ако ставаше дума за свободен софтуер, щях да мога да проверя спокойно. А и надали щеше да ми се наложи: някой проверил, а най-вероятно дори създателите на новината, щяха да съобщят за нея и да разкажат каква е работата. Открито и честно – защото проверкаджии много, а хващането в измама в свободния софтуер е аналогично на заповед за уволнение в несвободния.

За тези, които имат навика да четат написаното на стената – предупредени сте.

Този запис е последният от една дълга серия, в която подхвърлих някои идеи. Идеи как да се действа, когато срещу блогери се извършва произвол от страна на служители на полицията.

Най-вероятно много от идеите в нея не са подходящи, или приложими. Но тя все е някакво начало, нещо, от което да се тръгне. Важна е с това, че търси не начини как блогерът да бъде потаен и нелегален, все едно е престъпник – а как да подгони по закон извършителите на произвола, да застави тях да треперят и да бягат, и да минават в нелегалност. Защото те са престъпниците. Нека сложим нещата на краката им, а не на главата им.

Веднъж вече написани, тези идеи могат да бъдат прегледани от юристи. Пълните провали могат да бъдат задраскани от списъка. Тези, които са добри – да бъдат описани в нов, изчистен списък. А тези, които имат нужда от дообмисляне и доизкусуряване – да бъдат поставени на обсъждане, за да могат да бъдат доведени до нужното за употреба качество.

Блогерите засега сме една доста малка общност. Но с малко модификации и допълнения, този план и списък може да бъде използван и от други журналисти и медии, и от граждански активисти. От всеки, чиято кауза е доброто на обществото, и който е враг на задкулисните престъпници, дърпащи конците на МВР-служители и шефове. Успеем ли да изготвим набор инструменти, с които всички тези хора могат да се защитават, ще имаме една немалка общност, която да ги използва и доусъвършенства. А това е едно добро начало.

Създаде ли се тази общност, няма да е трудно тя да се организира за своята защита. Да се подберат адвокати, които да поемат защитата на жертвите на полицейския произвол. Да се осигурят хора, които биха желали да бъдат свидетели на случващото се, и да се изправят с имената си срещу скритата зад полицейски униформи мафия. Да се говори с журналисти, които да бъдат готови по всяко време да отразяват събитията, честно и открито, без страх от заплахи на мутри, и готови да убеждават заплашваните си началници на медии, че си струва нещата да бъдат изнасяни.

Не зная възможно ли е да стигнем дотам. Когато се опре до защита на правата му, българинът е безнадежден безхаберник. Най-вероятно мафиотите ще ни смазват спокойно един по един, докато другите от “общността” тъпо и безучастно чакат своя ред. Поне досега винаги е ставало точно така…

Но искам поне да пробвам. Поне да направя каквото ми е по силите, да дам едно добро начало, нещо от което да може да се продължи нататък. За да мога, ако се стигне дотам някой ден да бягам от тази държава (всъщност, от този народ – страната ни е красива, дори държавата ни е почти поносима, но народът ни е… знаете какво е казал дядо Петко Славейков), да кажа с чиста съвест: “Пробвах. Направих каквото можах. Дадох от себе си всичко възможно. Нямам от какво да се срамувам. Нямам за какво да съжалявам – нито за кого.”

Други източници:

http://www.rsf.org/rubrique.php3?id_rubrique=542

(По отчета, изнесен на Булгакон 2007.)

На събрание на фондация “Фантастика” през ноември 2006 г. Георги Недялков подхвърли идеята за съставяне на максимално пълна енциклопедия и библиография на българската фантастика. Историята й вече не е кратка, и по-старите събития са останали само в паметта на шепа фенове в не най-първа младост. А немалко и се преселиха в един, надявам се, по-фантастичен свят – само преди седмица към тях се присъедини Никола Кесаровски, светла му памет… Трябва нещо да документира какво е било, за да се помни и знае. И фенове, и творци, дори и добре да са живели, умират, и други се раждат…

На мен пък ми хрумна идеята да реализираме проекта като отворена уики-система, лицензирана под свободен лиценз. Имаше ентусиасти. Имаше и малко скептици. Но реших, че си струва труда да пробвам.

На 14 декември 2006 г. уикито беше инсталирано и пуснато в действие. Официалното обявяване обаче беше на 18 – трябваха ми четири дни, докато окрада Уикипедия откъм помощни страници. (Ако не беше един неин бдителен редактор, и досега нямаше да съм се сетил да сложа на тях позоваванията на оригиналните автори.) Като виден оптимист, предполагах, че ще си пиша в нея предимно сам, и че ще расте с по около 100 статии годишно. В добрия случай.

Как стоят нещата сега:

Към момента БГ-Фантастика има в основното именно пространство 2081 страници. (Възможно е да греша бройките с малко.) Около две хиляди са статии, останалите са списъци, подстраници и пр. Повечето статии никак не са големи, но някои са на практика пълни – към тях почти няма какво повече да се добави.

Най-много са статиите за личности – 1057. Разделени по видове, бройките са както следва (излизат повече, понеже често една личност спада към повече от един вид):

Писатели – общо около 660, в 18 различни категории по жанрове. (За повече от половината, за срам и позор, нямаме информация вкакъв точно поджанр на фантастиката пишат!)

Поетите са общо 11. Затова пък имаме 42 редактори, и 27 рецензенти. А, и 37 журналисти. Критиците пък са цели 83 – личи си къде е на баницата мекото. 😉

Библиографите са само 4 (единият от тях – Евгений Харитонов – е руснак). Фантастолозите са 11 – изглежда, че науката, и особено библиографирането, са тежка работа.

При толкова автори, съставителите са само 6. Издателите са цели 24, на които обаче се падат само 3 коректора. Ако видите правописна грешка във фантастична книга, сетете се за статистиката ми.

Имаме си 11 сценаристи, 4 драматурзи, и само 2 режисьори – тоест, потенциалът за творене на филми е голям. Художниците са цели 55, но на музикалния фронт Симо Лазаров е “сам воинът е воин”.

Най-сетне, преводачите са легион – общо към 870, разделени в 25 категории по това от и на кои езици превеждат. (Немалко от тях са посочени в категориите по повече от веднъж, ако превеждат от и на повече от един език.)

В добавка, имаме и категория “Нефантасти” – за личности, за които имаме статии, но нямаме сигурни потвърждения, че са допринесли с нещо към фантастиката. Нейни достойни членове са 8 души.

Описаните до момента произведения са общо 207, от тях 47 романа, 9 повести, 70 разказа, 74 филма, 4 новели, и по една приказка, комикс и есе.

При изданията имаме описани около 250 книги, и 26 периодични издания. Издават ги (описани до момента) 45 издателства. В категорията “Поредици” фигурират 34 имена.

Творбите на изкуствознанието – рецензии, статии и интервюта – са около 80.

Тези творчески усилия биват оценявани, според БГ-Фантастика, чрез 3 награди. (Тук определено има какво още да опишем – известни са ми поне още 4-5, но нека даде информация някой, който ги познава от по-близо.) Документирани са 5 конкурса, в които творбите могат да се състезават (пак същата уговорка – има още доста…).

В частта “Фенство” са описани 36 клуба. Членовете им са провели, по опис, 16 изложби, 7 конвента (някои от тях – по повече от един път 😉 ), и една Официална Първа Среща. В тази част е и интересната колекция от статии на Тодор Ялъмов и Наско Славов за свързаните с фантастиката хобита.

И всичко това е организирано по начин, който го прави като цяло достъпно за използване.

Брутният обем на БГ-Фантастика е от порядъка на 2500 стандартни машинописни страници, което я прави най-голямата съществуваща библиография на българската фантастика. И тя продължава да расте. Надявам се до не повече от 2-3 години тя да е на практика пълна библиография на българската фантастика.

Вероятно е за в бъдеще полето й да бъде разширено. Насоките, които биват обсъждани, са две. Едната е разширяване на библиографирането с всичката фантастика, изобщо издавана някога на български – колосална задача, но вероятно постижима в дългосрочен (примерно 10 години) план. Другата е отваряне на енциклопедията към включване на цел произведения на българската фантастика, лицензирани под свободни лицензи. И в двата случая обаче вероятно първо ще се изчака библиографирането на българската фантастика да достигне по-завършена степен.

Сега, малко за екипа, реализирал този проект.

Когато повечето събрали се подкрепиха идеята ентусиазирано, моментално ми стана ясно, че никой от тях няма да си мръдне и пръста за нея. (Иначе подкрепата щеше да е доста по-омърлушена. 😉 ) Така и стана. Жоро Недялков, авторът на идеята, и до момента дори не се е регистрирал в уикито. Другите ентусиасти повечето се регистрираха, един-двама дори написаха по ред-два – и нещата приключиха. За мое смайване обаче, в работата се включиха много хора, от които не се надявах на помощ – а повечето дори не познавах.

Трудно ми е да посоча кой е допринесъл най-много. Но може би първото място принадлежи на варненския фен Венци Тодоров. В продължение на повече от половин година той изсипваше ежедневно такива количества материал, че останалите едвам насмогвахме да ги обработим и оформим. Последните месец и нещо беше в творческа отпуска, но очаквам всеки момент отново да започне да допълва библиографията. 🙂

Другият конкурент за първото място тук е Наско Славов. Тръгнал от нулеви познания по уики, той вече оформя статиите си образцово. Също налива тонове информация, и работи с някаква мрачна, неудържима решимост – сам да остане в уикито, сам ще го допълни и довърши докрай. А като се има предвид и че е може би най-отдавнашният фен в България, има какво да напише. Възхищавам му се.

Плътно по петите им е Калин Ненов (както навсякъде и във всичко, свързано с фантастиката). Още един човек, на когото се възхищавам. Не само заради нечовешката работоспособност и производителност, въпреки крехкото му здраве, а и… просто заради това какъв човек е. А напоследък с нарастваща скорост се включва и Тодор Ялъмов, с когото имаме и планове за фотогалерии върху историята на фенството.

Информацията за филмите определено щеше да е непълна без усилията на Кромбърг – описанията им са почти изцяло негово дело. А тази за художниците щеше да е бедна без Калин Николов – там единствено още Наско Славов помага с информация.

Немалко и ценни приноси имаха Littlebitcr4zy и Мандор (да, да, същият – sfbg.us). В началото полезен тласък даде и Спас Колев от екипа на Уикипедия, а после огромна работа отметна с познанията си по ботовете Борислав Манолов (“Моята библиотека”). Един човек обаче, който трябва на всяка цена да бъде спомена, е Светла (Sol Iam) – на нея дължим безценните статии за ранните български диаболици и техните творби. Очаквам с нетърпение да напише още нещо за тях.

Най-сетне, но не и на последно място, задължително и на всяка цена трябва да спомена и Анастасия Илиева – Intery. Количеството работа, което тя е свършила по чистене, оформяне и подреждане на статии, просто няма как да бъде описано. Преди три месеца тя абсолютно заслужено стана администратор в БГ-Фантастика. В момента е в уикиотпуск, но също я очаквам да се появи отново. Колкото и да й благодаря, все ще е малко.

… Това засега. Повече – по-нататък.

Преди няколко дни пуснах един запис, в който разказвах как си представям отвътре хората, които познавам по-добре. Дискусията отдолу доста бързо се изроди в как другите си представят мен; един от коментарите – на Ани Илиева – ме докара до тих бяс. Уважавам страхотно Ани, и се възхищавам до немай-къде (и завиждам) на писателското й майсторство – който не мисли така, нека прочете сайта й. Но въпреки това, коментарът й беше на границата да бъде първият цензуриран в блога ми за тази година.

За да си успокоя нервите и самоуважението, надрасках един самоироничен разказ – “Гайдите на бай Добрин”. Литературната му стойност клони към нулата (претенциите за такава – също, така че това е ОК). Разведрих се, покрих вътре една-две любопитни закачки, и толкова. Без никакво съмнение е най-скорострелният ми разказ – публикувам го по-малко от седмица, след като го започнах. Нямам друг разказ, който да не съм държал като неоповестена чернова поне 2 години.

Под Криейтив Комънс лиценз е, и е вече на страничката с разказите в сайта. Ако на някой му се чете, е добре дошъл. 🙂 А ако някой го хареса, ще знам, че и от ядосването понякога има полза за някого. 🙂

Кой е Азис, знаете. Известен е на почти всеки българин. За разлика от умението да пишеш нещо различно от името си – него към 40% от младите българи, според разни проучвания, не го владеят. (Учителите получиха ли увеличението на заплатите, за което стачкуваха?… Но това е друга тема.)

Мадона надали я знаят чак толкова българи. Щяха да я знаят във времената отпреди да вдигнат заплатите на… пардон, обещах, че ще зарежа темата. Ама извън България я знаят доста народ. Може би защото не е наша. Ама нищо. Нашата Мадона е Азис. И нашето умение да пишем е пак той. Вече написа една книга. Очаквам скоро да почне и буквари да пише. И ВУЗ-овски учебници после…

Холи Доли вероятно също я знаят доста българи, макар и не колкото Азис. А почти всички са й чували прочутата песничка, ако и да не знаят какво са слушали. За неосведомените – тя е анимационна магаричка. Творение на фирма за телефонни рингтонове – тоест, сестриче на Лудата жаба. Да не кажа близначе, за целта на упражнението.

Интересното е, че Холи Доли се пада роднина също така на Азис, и малко по-далечна и на Мадона. Не защото всичките пеят – това не прави изпълнителите роднини. А с факта, че са последователни стъпала на една и съща еволюционна стълба.

Това пък какво ще рече ли?

Първото стъпало от стълбицата, нейната маймуна, е Мадона. Тя е жив човек, и нищо човешко не й е чуждо. Притиснат ли я твърде зловещо разни разпространители, къса договорите с тях, и не можеш нищо да й кажеш. Гласът й си е неин, славата й си е нейна.

Да, ама ако си разпространител, няма да си щастлив от това. Разпространителите са, които взимат лъвския пай от продажбата на изкуство, дори това на най-известните и силни чрез славата си звезди. Да ти дръпне килимчето Мадона означава да изгубиш пари, дето десет нови Мадони ще създадат, и сто налични ще изчезнат безследно. Пък не можеш да го направиш.

Защо не е лесно го е казал още Уилиам Гибсън. Известността, това да си звезда, е вид валута. Валутата, която купува умове и души. Красотата, която печели сърца. Валута, по-ценна дори от парите. Валута, която се подчинява на всички правила, на които и другата – пазарни закони, инфлация, отпечатване, изземване от обръщение и т.н. и т.н… Но това пак е отделна, и дълга тема.

Номерът с тази валута е, че се намира в ръцете на талантите, които я пораждат. А както всеки едър бизнесмен знае, талантите са вид добитък. Резултатите от дарбата им не се полагат на тях, а на едрите бизнесмени, и затова трябва да бъдат издоявани от тях до капка, най-старателно. Учени, инженери, дизайнери – всички те са в обора, на яслата, под доилната машина. Да се оставят резултатите от таланта им в техните ръце е, хм, да го кажем културно, безотговорно. Те трябва да бъдат в ръцете на авторитетни и отговорни корпорации, или поне хора.

Да, ама певците не щат да влизат в тази схема. Хората се вманиачават по Джон Бон Джоуви или Битълс, а не по Сони БМГ или ЕМИ. И тази най-важна валута, влиянието върху умовете и сърцата, се оказва в ръцете на талантите, които я създават. Безотговорно и недопустимо положение, нали?… Ето затова еволюцията, тласкана от социо-икономическите Дарвинови закони, продължава напред, изоставяйки Мадона назад.

Следващото звено от тази еволюция, нейният питекантроп, е Азис. Ако някой случайно си спомня един мой стар запис (а и другаде това е разисквано нашироко), всъщност “Азис” не е име – истинското му име е Васил Боянов. Псевдоним ли? Уж да, ама не.

“Азис” е запазена търговска марка на поп-фолк империята “Планета Пайниър”. Ако Васил Боянов посмее да се нарече Азис някъде без разрешението на Митко Пайниъра, може да бъде съблечен гол. (Във финансов смисъл. Иначе досега сигурно да го е направил.) Името Азис, и всички песни, които му принадлежат, са собственост на Корпорацията. Конкретният изпълнител е просто вдигнат отнякъде, и му е нахлузена маската на славата. Маска, изтъкана от реклами, стайлинг, грим, клюки и светски блясък. Която може да му бъде съдрана от главата в момента, в който на Корпорацията й се прище.

В този смисъл, Азис е полупродуктът на еволюцията. Вече не е изцяло реален, жив човек, който сам може да определя волята си и да договаря приходите си свободно – но все още зад него стои реален и жив човек, който в известна степен може да си позволи това. Ако не прекалява, спокойно могат да му бъдат подхвърляни трохи от трапезата, и маската му да бъде доизлъсквана грижливо.

Какво ще стане, ако прекали ли? Няма да е лесно да бъде подменен с друг изпълнител на ролята “Азис” – все пак се изисква физическа прилика. (Гласът е много по-лесно да бъде подсигурен.) Но не е невъзможно. Не зная виждали ли сте едни големи транспаранти с Азис и Китаеца, не помня какво рекламираха. Е, рекламират го, ама не са Азис и Китаеца – техни “двойници” са, и то в оригинал не твърде приличащи им. Реклама, стайлинг и грим. Ако “оригиналите” станат твърде непослушни, може така и да не разберем за подмяната – или по-точно да разберем, ама по начин, който ще ни накара да не ни пука. Не е трудно. Оня педал Азис го подменили с друг? Бе дреме ми на … фритюрника. Прибавяме към вече даденото малко клюки и светски блясък, и маската вече е на по-послушна глава.

Както виждаме, Азис е изпреварил Мадона по корпоративно-дарвинистката еволюционна стълба на популярните изпълнители. Все още обаче не е достигнал “цивилизованост”, тоест пълна удобност. За тази цел е нужно повече.

Това е Холи Доли. Анимационен образ, леко усъвършенствана версия на Лудата жаба. Герой, който е точно така реален в умовете и сърцата на потребителите – но не съществува юридически, няма никакви човешки права, няма воля или право на защита, и е 100% собственост на Корпорацията. Нулев риск нейното мнение да е различно от каквото Корпорацията реши да е. Нулеви изненади. Перфектният добитък. Даже инат няма.

Всеки един ингредиент, който съставя Холи Доли, е заменяем неограничено. Аниматорите. Дизайнерите. Композиторите. Музикантите. Дори гласовите изпълнители. Лудата жаба, ако сте внимавали, пее в различните парчета и албуми с лееекичко различни гласове, ако и доста подобни – наблюдателен и придирчив потребител би забелязал, съвършенството на владеенето над ума и сърцето е нарушено. Гласът на Холи Доли също се синтезира на база човешки глас, но е обработен с куп трикове, които да го стандартизират – с тия трикове и аз да й изпълня песните, ще прозвучат по точно нужния начин. (Затова споменах, че тя е усъвършенствана версия на Лудата жаба. Ако Жабата е кроманьонецът, Homo sapiens, то Холи е съвременният човек, Homo sapiens recens на тази еволюция.)

Ето как най-важната на света (погледнато в не най-непосредствена перспектива) валута се оказва прибрана и управлявана отговорно от отговорни единици. Доскоро тя беше приоритет на потенциално непредсказуемия добитък, но вече разумът на човека почва да взема мерки за прибирането й под контрол.

Интересен е още един елемент във феномена – корпорациите, които са се усетили най-рано и най-добре за необходимостта от този “еволюционен преход”, са именно свързаните с мобилните телефони. Тези, които държат бъдещето. (Наричаме века си компютърен, но кой е най-разпространеният компютър на света? Към какво еволюира всичката електронна техника наоколо – калкулатори, органайзери, часовници, радиопарати, уокмени, дистанционни, дори компютри? Кое е “устройството за всичко” на близкото бъдеще?) А това гарантира, че подходът ще бъде пренесен успешно в бъдещето, и че ще бъде разширен и възприет със скоростта, с която се възприема всичко, свързано с мобилните телефони.

Накъде ще избие всичко това? Не знам. А и да знаех, какво от това? Понякога важното е не да знаем, а да мислим. Най-малкото защото знаенето, особено с точност, на бъдещето, е трудна работа. И мисленето е трудно, де, но е по-нужно. И по-постижимо.

Поне за тези българи, които все още могат да напишат нещо различно от името си.

http://www.darik.net/uploads/audio/200707/path_13318.mp3

Докато слушах това, се удивлявах на фантазията на детето. Ако съдя по гласа му, на тази възраст е напълно реално да не знае още какво е Гугъл и кой го е измислил, какво е търсачка, и т.н. Но пък ме порази свежестта на въображението му. Неволно се потопих в един прекрасен детски свят, в който компютрите ти пишат домашните и ти готвят вечерята, в който си има специални мъдри министри по тях, които им измислят нови и чудесни неща, в който си има специални хора да търсят и намират загубените вещи…

Не, не програмируеми кухненски автомати, не министри на ИТ и не детективи или скучни бюра “Изгубени вещи”! Съвсем други, шарени и весели като детска рисунка, съчетаващи преспокойно качества, за които ние, възрастните, знаем, че са несъвместими, или въобще невъзможни. Но децата не го знаят, и ги сътворяват във въображението си – а някои от тях, успели да останат деца за цял живот, и на практика.

И колко различно е това детско въображение от някои други случаи, за които съм писал. Колкото родената от детска необремененост свежест на ума, и родената от мързела тъпотия. Уж едно и също – неинформираност. А каква колосална разлика… Може би разликата между по-малко ограниченост от тази на средния възрастен, и повече.

Интересно е сравнението с една подобна анкета, пак на Дарик. Бяха питали кои са Христо Ботев, Васил Левски… Децата обясняваха пак безумия – че Христо Ботев бил футболист, много добър, ама много псувал. С кой Христо са го объркали, е ясно. И тук вече е някакъв граничен случай – въображение или тъпота? Май зависи изцяло от детето. Май без да го познаваш добре, няма как да прецениш истински.

А да познаваш всяко дете истински, за да направиш преценката, е нереално. И сигурно лесно някой ще се изкуши да отмери всички с общия аршин, да забухти с тежки думи, дошли от много хилядолетия – как младежта нищо не знае, и ще затрие света… И лесно-лесно ще изсипе заедно с мръсната вода и детето, заедно с обикновената тъпотия – и детското въображение и свежест.

А не бива. Защото на тях се държи новото в света. Както пък старото, и най-вече вредното, се държат на глупостта.

… Уффф. Разфилософствах се. Стига толкова.

Днес шведското правителство изказало пред ислямските държави съжаление. По повод карикатура на Мохамед, публикувана в един шведски вестник. Отказало да се извини, понеже карикатурата не била негово дело, и то нямало право да ограничава свободата на словото в Швеция.

Вече съм изказвал становището си на тема карикатури и опити те да бъдат забранени. Този път обаче ми се иска да поздравя шведите. Това се казва правителство. Всъщност, това се казва народ – защото той го е избрал такова, и той го поддържа такова с контрола си върху него. Изводите… да, за нас са си, ама няма да си ги направим. Ще чакаме някой друг да ни оправи, докато не се сцепим от оправяне, и не изчезнем.

Мислех да подкрепя свободата на словото и този път, и да препубликувам карикатурата, но като я видях, ми се отщя. Куче с главата на Мохамед. Сори, ама това си е чиста обида, просташка и директна, без чувство за хумор или кой знае каква позиция в нея. Съжалявам, но това няма да го подкрепя. Няма да забраня на който иска да го публикува, но аз няма да го направя. Имам своята свобода да не подкрепям подобни неща.

Толкова.