Grigor Gatchev - A Weblog

Дончо:

Григоре, това удари в едно много чувствително място!
Но… може би така трябва. За някои – така, за други – другояче.
Аз не искам да описвам разликите, защото първо ще съм банален, и второ – трябва да пиша много неща за места, които са ми мили и близки!
Но… това удари много точно!

Съжалявам за удара… Никак нямаше да е странно или невъзможно сега да пиша от някой друг континент. И мястото щеше да е чувствително и за мен (а то и сега е). Това колко места и неща тук са ми мили нямаше да се промени тогава, както сигурно не се е променило и за теб.

В ръкописа ми за имигрирането в Канада, за която споменах, има към две страници, посветени на това дали емигрирането е предателство, както твърдят някои хора. (Не помня колко от тях влезе в издадения вариант; определено имаше нещо.) Те завършват с простичко заключение: както никой няма право да съди тези, които остават, така никой няма право да съди и тези, които емигрират. Защото, като си погледна държавата, не знам кое е по-патриотичното.

— Голям идиот си, значи. Америка е страна на неограничените възможности, повярвай го. С твоите познания и умения за пет години ще станеш тук голямо нещо. Ако беше дошъл с мен, сега щеше да си я шеф на клиника, я университетски преподавател, я управител на софтуерна фирма! Щеше да си си оправил живота.
— Щом тук не съм станал, където съм роден и знам всичко, колко е шансът ми там?
— Защо остана в България? Заради жена, помня го. Я си кажи правичката, заедно ли сте още?

Оправих си колата!

По-точно – оправиха ми я. Вчера вечерта ми писна, и я закарах на познат механик – свястно и кадърно момче. След твърде внимателен оглед се оказа, че едно маркуче Точно Където Отникъде Не Се Вижда се е пукнало, и смуче въздух… Сменихме го, и сега съм щастлив.

И смятам в момента да погъделичкам щастието си, като покарам мъничко кола. Затова и този запис е толкова къс. Нещо като урок на тема за конкуренцията между колите и блоговете. 🙂

Днес сутринта запалих колата с доста зор. Нормално, казват – било минус осемнайсет. А пък колата е дизелова, и вече на доста години и километри. Още по-нормално.

Не беше нормално обаче да гасне на всеки светофар (често по няколко пъти), а често и между светофарите. И да придръпва непрекъснато. И двигателят непрекъснато да прескача. Какво да се прави – бричка… Да й е горивото лошо? Филтрите задръстени? Я да видим какво влиза в горивната помпа, все пак. Преди да я напсувам като хамалин.

Докарах я някак до офиса, и в удобен момент прескочих до “Симеон” – добре че ми е на две пресечки. Купих метър прозрачен маркуч и две скобички, и го сложих на мястото на стандартния черен маркуч от филтъра към горивната помпа. Запалих пак колата. И като погледнах маркуча, косата ми се изправи. През него течаха въздушни мехури с тук-таме по някоя капка гориво между тях!…

Докато оглеждах днес сайта си, забелязах как съм лицензирал съдържанието му – под BY-ND лиценз на Creative Commons. Тоест, със задължително позоваване на мен, и без право да променят нещата от него.

А защо ми е всеки да пази в пълна точност Безценните Ми … глупости? Не е ли много по-разумно, ако открие нещо смислено в тях, да може да го използва за съграждането на нещо свястно? Без да бъде ограничаван? В края на краищата, така се пише свободен софтуер – а в достатъчно широк смисъл на думата, всичко е софтуер 🙂

Така че отсега лицензът е само BY. (За да ми носят по света славата… ;-))

Днес реших да прегледам вестника, докато обядвах. Идеята се оказа лоша.

– Какво стана? – попита Любо, когато най-сетне успях да изкашлям хапката. – Ръката ме заболя.

– Прочети това заглавие. Ама не, първо си глътни залъка!

– “Свинаров закуси с Буш”…

Wankata:

Между другото докато ти пишех осъзнах, че минути преди това гледах изключително интелектуалното предаване “Огледала” по БТВ, където се вихреше възвишеният спор, дали един мъж трябва да бъде оценяван по часовника му или по колата?

В крайна сметка един скъп часовник, може да се окажа имитация, но един Лайбах трудно ще да се имитира, обясняваше една от култовите жени в ефира.

Чудя се, какво би могло да направи хората толкова повърхностни?

Преди около десет години бях отишъл, не помня вече за какво, до “Дружба-1”. Наближаващата вечер носеше обещание за прохлада след горещия летен ден, не бързах, и просто бутах велосипеда си по уличките на комплекса. Внезапно обаче някой ме дръпна за ръкава:

– Здрасти! Помниш ли ме?

Вторачих се с недоумение в човека пред мен. Определено циганин, макар и не съвсем типичен – гладко обръснат, вехти, но безупречно чисти дрехи. И прям, но не нахален или дебнещ поглед. Иначе невзрачен колкото щеш.

– Не – признах си. – Да не ме бъркаш с някого?

Направил съм си нова рубрика. Разкази, или спомени, или както щете – за хора, които са ме възхитили. С нещо велико, или нещо дребно, или (най-често) с нещо и дребно, и велико едновременно. Мъничките великани, незабелязаните велики хора, които тихо и кротко, без шум и врява, най-често без блогове, крепят някаква част от света, често важна, на гърба си.

Пред мен, на пода, е акумулаторът ми. До него – самоделно зарядно устройство. В ръцете ми – тънка книжка, издадена преди години от някой мераклия. С инструкции как се поддържа и съвзема акумулатор.

С времето акумулаторът се износва. Всекидневната работа малко по малко запушва порите на активната маса вътре в него, и тя престава да реагира. Задръства се. С най-различни боклуци, най-вече с частици от себе си, реагирали и свързани твърде устойчиво, за да се разградят лесно, и да могат да реагират наново.

И вече нещата не са същите. Почваш все по-малко да издържаш, и да ти трябва все повече зареждане. Натоварванията почват да те съсипват бързо. Почваш по-трудно и бавно да палиш – а дойде ли бялата зима, често вече съвсем не можеш. Колкото повече време минава, толкова по-зле… Да не се разпростирам. Всеки, който бръмчи наоколо, го знае.