Grigor Gatchev - A Weblog

Най-сетне докарах статията си до състояние да може да бъде показана пред хора. (Това изобщо не значи, че е изпипана както трябва, нито пък че непременно идеята й е ценна.) За който се интересува – http://www.gatchev.info/articles/bg/metalicensing.html. Има я и в linux-bg.org.

Причината да човъркам въпроса беше безпокойството, че една от най-силните страни на свободния софтуер – общата база код, от която може да се черпи свободно – се фрагментира юридически, чрез различните лицензи, и така силата й се губи. А наличието на много различни лицензи е не само недостатък, но и предимство. Мислех си – няма ли как предимствата му да се запазят, а недостатъците да се минимизират? Така ми хрумна тази идея.

Не знам дали е истински добра. Бих се радвал, ако се окаже, че е. Но ако не е, няма да тъгувам особено. Ще съм се борил както съм умеел, ще съм допринесъл с каквото съм могъл. Това е, което има смисъл… Поне аз виждам нещата така.

Бих се радвал на всяка критика, без значение дали е похвала, или оплювка. Някои критики (както похвали, така и оплювки) сигурно ще бъдат много умни, точни и на място. Други може би ще бъдат много глупави. Ако обаче авторите им са дали от себе си каквото са могли, те ще са стояли на някаква невидима барикада рамо до рамо с мен. Ще са се борили, както са умеели, и ще са допринесли с каквото са могли.

А това е може би дори по-ценно от това непременно да сътвориш нещо велико и гениално. Няма как всички да сме гении, и с един замах да решаваме проблемите на света – светът ще стане прекалено хубав ;-). Но можем да изберем от коя страна на барикадата ще застанем – а това е, което е истинският избор.

Поне за мен.

Вали като в роман на Габриел Гарсия Маркес. Тихо и кротко, и непрестанно. Капките се виждат единствено в студените лъчи на лампите. Нощта е изпълнена с хлад и дъжд, и сякаш някъде далече свири саксофон, и капки звук се сипят върху самотните минувачи.

Време, в което се затваряш, с най-близките си, или в себе си. Време за размисъл и оценка, за преброяване на извалелите минути. Време за равносметка, и вглъбеност. За помъдряване.

Отмятам качулката си, и обхващам с поглед надвисналите стрехи, и черните мокри клони на дървета, с увиснали по тях бистри капки, и пръските под колелата на случайни таксита. И към прохладните ноти на саксофона се прибавят прохладни тонове на пиано, тихи ударни като звуци от капчук, и може би контрабас, или дори и китара. Спокойна нощна музика, отмиваща умората от деня, тиха и напоителна. Музиката на дъждовната нощ.

Вчера не бях на тренировка. Сенсеят беше зает. Компенсира ни с договорка да я направим днес, при негов колега. Чудесно.

Хапчета срещу разсеяност обаче няма. Кой знае как съм запомнил, че тренировката е в клуба на стадион “Васил Левски”. И чинно цъфвам там в шест и половина, за да разбера, че всъщност е в Дружба, на “Дескрим”.

На бегом обратно в съблекалнята. Дрехите. Миг размисъл: пет минути обличане тук, пет събличане там – десет минути изгубени. Миг колебание – и махване с ръка. Да става каквото ще – ще цепя през града така.

“Днес цял ден четох блогове”

(Из блога на един луд.)

Е, не беше точно така.

Последните десетина дни ми се струпа толкова работа, че всичкото останало време отиваше единствено за сън, в името на физическото оцеляване. И днес почна така, за да се окажа обаче към шест-седем вечерта внезапно свършил всичко важно и спешно, и с възможност да се сетя за света и за себе си.

Фен съм на филма, въпреки че е детски. Като излезе първата серия, си и бях дете. Ама ефекти като в нея не бях видял… и на кино. Нямах думи.

Интересното тук е еволюцията на ефектите – и накъде води тя.

В първите три серии ефектите бяха макети, кукли, грим и рисуване върху ленти. Класическа технология, просто отлично приложена.

Епизод 1 обаче го правиха след доста повече години, и нещата се бяха променили. Вече много от екзотичните фонове не бяха декори, а компютърни изображения. Много от по-екстравагантните действащи лица – също, поне повечето им явявания. Не зная дали в целия филм имаше и един кадър на кораби в Космоса, заснет с макети.

По предварителна информация, законът за софтуерните патенти в Европа е вече с на практика предрешено бъдеще – секира. Очаква се да бъде писан изцяло наново.

Официалната позиция на поддръжниците на този закон засега е, че няма да отстъпят нито на крачка. Сигурно ще се пробват до последно. Сигурно ще пуснат в ход и още средства. Вече се разбра, че от “Майкрософт” са изнудвали Дания и Полша да се откажат от съпротивата си – обещавали са закриване на работни места във фирми, тяхно притежание. (Как да не си припомни човек клетвената декларация на Стив Балмър, че наложат ли му да се съобразява с антимонополното законодателство, той ще спре продаването на Уиндоус?)

Само че вече алтернатива на Уиндоус има, и потребителите знаят за нея. Вероятно държавите ще се сетят, че и на работодателството на “Майкрософт” също има алтернативи – тези, които щяха да бъдат погубени от патентите, и които дават хляб на много повече хора. Така че на любителите на софтуерните патенти реално ще им се наложи да направят отстъпки в новия проект – а дори в сегашния си вид законът беше по-поносим от американския.

На всички поддръжници на свободата – честито! 🙂

Днес пак срещнах момиче, което ми грабна окото. Беше съвсем дребничка срещу моите почти 2 метра, с не особено правилна физиономия и някое и друго килце в повече. На снимка сигурно би изглеждала в най-добрия случай невзрачна. Но на живо беше лъчезарна и искряща от живот.

Защото беше усмихната, и в очите й грееше доброта.

Разминахме се, и не я видях повече. Но видях по пътя си десетки други момичета. Стройни от фитнесите и диетите, гримирани, маникюрирани, напудрени, с грижливо накъдрени боядисани или изрусени коси, очни спирали, блясък за устни, луксозни обици, гердани, гирлянди, гривни, пръстени, брошки… Произведения на изкуството. Изобразителното.

И кисели като лимони.

Вчера и днес пусках сървър при едни клиенти.

Чули хората за идеята, и им харесала. Става, рекох. Тъкмо ще видите интернет на компютрите си – досега те кажи-речи и вътрешна мрежа нямат…

Ако не бях убеден, че този сървър работеше коректно, докато го инсталирах, отдавна да се бях отказал. Вчера цял ден и днес до обяд – никакъв успех да го свържа с другите компютри! Поне сто пъти го проверих – брех, уж всичко е наред, а връзка с него няма!

Преди почти седем години присъствах на една лекция на Кен Мюлер, експерт по невронауки. За да проследи точния произход на един вид мозъчни клетки, неговият екип създал вирус, който заразява точно определен вид зародишни клетки, и прикрепва в тях лесен за идентифициране ген… Прозвуча ми като фантастика. Защото който може това, може да вкарва каквито иска гени където иска. Който има дори начални познания по биология, знае какво значи това.

Вярно е, от един успех до масова технология има много път. Но принципно вратичката беше отворена. И оттогава започнах да следя за съобщения на тази тема.

Съобщенията дълго време бяха подозрително малко. Вярно е, Мюлер и екипът му може, образно казано, случайно да са успели да запратят нещо в орбита около Земята с гола ръка. Само че кой колектив от учени изобщо се опитва да изстреля спътник с хвърляне от ръка, ако не знае, че има приличен шанс да успее – тоест, отработена и изпитана неведнъж технология? Нещо се губи…

Днес си припомних една история от следването ми, и се смях от сърце. Разказва я един от преподавателите ми по хирургия, и показва един лист, поставен в рамка и окачен на стената в кабинета му.

След завършването го разпределили в един от градовете в Югозападна България (не помня кой точно – Благоевград? Сандански? Банско?…) Един ден в кабинета му пристига хлапак от някакво затънтено село в района, с превързана и окачена на врата ръка.

– Ти за какво си дошъл бе, юнак?