Дъждовна нощ

Вали като в роман на Габриел Гарсия Маркес. Тихо и кротко, и непрестанно. Капките се виждат единствено в студените лъчи на лампите. Нощта е изпълнена с хлад и дъжд, и сякаш някъде далече свири саксофон, и капки звук се сипят върху самотните минувачи.

Време, в което се затваряш, с най-близките си, или в себе си. Време за размисъл и оценка, за преброяване на извалелите минути. Време за равносметка, и вглъбеност. За помъдряване.

Отмятам качулката си, и обхващам с поглед надвисналите стрехи, и черните мокри клони на дървета, с увиснали по тях бистри капки, и пръските под колелата на случайни таксита. И към прохладните ноти на саксофона се прибавят прохладни тонове на пиано, тихи ударни като звуци от капчук, и може би контрабас, или дори и китара. Спокойна нощна музика, отмиваща умората от деня, тиха и напоителна. Музиката на дъждовната нощ.

Ето как започват легендите…

Вчера не бях на тренировка. Сенсеят беше зает. Компенсира ни с договорка да я направим днес, при негов колега. Чудесно.

Хапчета срещу разсеяност обаче няма. Кой знае как съм запомнил, че тренировката е в клуба на стадион “Васил Левски”. И чинно цъфвам там в шест и половина, за да разбера, че всъщност е в Дружба, на “Дескрим”.

На бегом обратно в съблекалнята. Дрехите. Миг размисъл: пет минути обличане тук, пет събличане там – десет минути изгубени. Миг колебание – и махване с ръка. Да става каквото ще – ще цепя през града така.

Що за хора сме?

“Днес цял ден четох блогове”

(Из блога на един луд.)

Е, не беше точно така.

Последните десетина дни ми се струпа толкова работа, че всичкото останало време отиваше единствено за сън, в името на физическото оцеляване. И днес почна така, за да се окажа обаче към шест-седем вечерта внезапно свършил всичко важно и спешно, и с възможност да се сетя за света и за себе си.

Звездни войни

Фен съм на филма, въпреки че е детски. Като излезе първата серия, си и бях дете. Ама ефекти като в нея не бях видял… и на кино. Нямах думи.

Интересното тук е еволюцията на ефектите – и накъде води тя.

В първите три серии ефектите бяха макети, кукли, грим и рисуване върху ленти. Класическа технология, просто отлично приложена.

Епизод 1 обаче го правиха след доста повече години, и нещата се бяха променили. Вече много от екзотичните фонове не бяха декори, а компютърни изображения. Много от по-екстравагантните действащи лица – също, поне повечето им явявания. Не зная дали в целия филм имаше и един кадър на кораби в Космоса, заснет с макети.

Загърбихме ги – поне засега!

По предварителна информация, законът за софтуерните патенти в Европа е вече с на практика предрешено бъдеще – секира. Очаква се да бъде писан изцяло наново.

Официалната позиция на поддръжниците на този закон засега е, че няма да отстъпят нито на крачка. Сигурно ще се пробват до последно. Сигурно ще пуснат в ход и още средства. Вече се разбра, че от “Майкрософт” са изнудвали Дания и Полша да се откажат от съпротивата си – обещавали са закриване на работни места във фирми, тяхно притежание. (Как да не си припомни човек клетвената декларация на Стив Балмър, че наложат ли му да се съобразява с антимонополното законодателство, той ще спре продаването на Уиндоус?)

Само че вече алтернатива на Уиндоус има, и потребителите знаят за нея. Вероятно държавите ще се сетят, че и на работодателството на “Майкрософт” също има алтернативи – тези, които щяха да бъдат погубени от патентите, и които дават хляб на много повече хора. Така че на любителите на софтуерните патенти реално ще им се наложи да направят отстъпки в новия проект – а дори в сегашния си вид законът беше по-поносим от американския.

На всички поддръжници на свободата – честито! 🙂

Усмивката

Днес пак срещнах момиче, което ми грабна окото. Беше съвсем дребничка срещу моите почти 2 метра, с не особено правилна физиономия и някое и друго килце в повече. На снимка сигурно би изглеждала в най-добрия случай невзрачна. Но на живо беше лъчезарна и искряща от живот.

Защото беше усмихната, и в очите й грееше доброта.

Разминахме се, и не я видях повече. Но видях по пътя си десетки други момичета. Стройни от фитнесите и диетите, гримирани, маникюрирани, напудрени, с грижливо накъдрени боядисани или изрусени коси, очни спирали, блясък за устни, луксозни обици, гердани, гирлянди, гривни, пръстени, брошки… Произведения на изкуството. Изобразителното.

И кисели като лимони.

Магарешки инат планина повдига

Вчера и днес пусках сървър при едни клиенти.

Чули хората за идеята, и им харесала. Става, рекох. Тъкмо ще видите интернет на компютрите си – досега те кажи-речи и вътрешна мрежа нямат…

Ако не бях убеден, че този сървър работеше коректно, докато го инсталирах, отдавна да се бях отказал. Вчера цял ден и днес до обяд – никакъв успех да го свържа с другите компютри! Поне сто пъти го проверих – брех, уж всичко е наред, а връзка с него няма!

СПИН, генното инженерство… и авторските права

Преди почти седем години присъствах на една лекция на Кен Мюлер, експерт по невронауки. За да проследи точния произход на един вид мозъчни клетки, неговият екип създал вирус, който заразява точно определен вид зародишни клетки, и прикрепва в тях лесен за идентифициране ген… Прозвуча ми като фантастика. Защото който може това, може да вкарва каквито иска гени където иска. Който има дори начални познания по биология, знае какво значи това.

Вярно е, от един успех до масова технология има много път. Но принципно вратичката беше отворена. И оттогава започнах да следя за съобщения на тази тема.

Съобщенията дълго време бяха подозрително малко. Вярно е, Мюлер и екипът му може, образно казано, случайно да са успели да запратят нещо в орбита около Земята с гола ръка. Само че кой колектив от учени изобщо се опитва да изстреля спътник с хвърляне от ръка, ако не знае, че има приличен шанс да успее – тоест, отработена и изпитана неведнъж технология? Нещо се губи…

Фамилна анамнеза – необременена

Днес си припомних една история от следването ми, и се смях от сърце. Разказва я един от преподавателите ми по хирургия, и показва един лист, поставен в рамка и окачен на стената в кабинета му.

След завършването го разпределили в един от градовете в Югозападна България (не помня кой точно – Благоевград? Сандански? Банско?…) Един ден в кабинета му пристига хлапак от някакво затънтено село в района, с превързана и окачена на врата ръка.

– Ти за какво си дошъл бе, юнак?

Пак за емиграцията

Дончо:

Григоре, това удари в едно много чувствително място!
Но… може би така трябва. За някои – така, за други – другояче.
Аз не искам да описвам разликите, защото първо ще съм банален, и второ – трябва да пиша много неща за места, които са ми мили и близки!
Но… това удари много точно!

Съжалявам за удара… Никак нямаше да е странно или невъзможно сега да пиша от някой друг континент. И мястото щеше да е чувствително и за мен (а то и сега е). Това колко места и неща тук са ми мили нямаше да се промени тогава, както сигурно не се е променило и за теб.

В ръкописа ми за имигрирането в Канада, за която споменах, има към две страници, посветени на това дали емигрирането е предателство, както твърдят някои хора. (Не помня колко от тях влезе в издадения вариант; определено имаше нещо.) Те завършват с простичко заключение: както никой няма право да съди тези, които остават, така никой няма право да съди и тези, които емигрират. Защото, като си погледна държавата, не знам кое е по-патриотичното.