Grigor Gatchev - A Weblog

Наскоро получих писмо от Любомир Николов. Както повечето му писма (майсторът си е майстор, ако ще и един ред да напише), и това ме докосна отвътре. А проектът, от който ми прати началните две-три странички, раздуха въображението и апетита ми като пещ.

Отговорът се изля върху екрана сякаш сам. И както винаги става, го изпратих преди да се сетя за най-важното, най-точното изречение… А след това си дадох сметка и че такива като него са малко, но все пак не е единствен. И че искам да кажа същото на всеки от тях.

Публикувам отговора, с добавеното последно изречение.

Кажи с какво мога да помогна, за да ти дам възможност да напишеш и останалото от “Чистача”. И от толкова много други неща. Престъпление е, че все още ги няма.

И като се замисля, престъпление е, че “Международна конференция” все още не е довършена. И че първата книга на “Елесар” все още не е в готов вид… И че вече втора седмица те няма никакъв из блога ти също.

В известен смисъл светът наоколо е мрак, Любо. В тези времена, и още повече в държава като нашата. Светят съвсем малко хора, единици, и ти си от тях. Престанеш ли да светиш, веднага се усеща от много около теб. Не умират, не ги боли, но светлината в тях помръква. И от ъгълчетата на душите им се надигат отчаянието и безразличието, и всичко друго, което е мракът.

Моля те, продължавай да светиш. Дори да е по мъничко. Много хора имат нужда от светлината ти. За някои дори не знаеш, че съществуват. И най-често точно за тях си една от мъничкото светлини в живота им, или дори единствената. Моля те, не спирай.

Бъди достоен за дарбата си.

– А може ли да те питам нещо за личния ми лаптоп? Че направо съм се отчаяла.
– Разбира се. Казвай смело.
– Приятелят ми го купи преди три години. Беше с инсталиран Windows Vista, и известно време работих с нея. След месец-два изпоизтекоха пробните времена на един куп програми по него, на офиса, на антивируса и какво ли още не. Ама аз ги деинсталирах и си сложих истински – и офис, и антивирус, и плейъри, и всичко. С това се справих, ама много ме тормозеше как върви.
– И какво му беше?
– Много бавен. Нали е със само един гигабайт памет, направо се влачи. Особено като беше с Norton Antivirus. Пробвах няколко други антивируса, оказаха се малко по-добре. Най-добре беше с NOD32, вече не помня точно коя от всичките версии. Кракването й беше доста сложно, пробвах поне десетина крака, докато я пусна. Ама и с нея даже беше бавно и тромаво.
– Ами, един гигабайт памет не е много…
– Не е и малко. Преди години работех на настолен компютър с половин гигабайт и вървеше добре… Та, намерих аз от нета разни програми за селективно деинсталиране и олекотяване, и те не бяха лесни за кракване, ама се се справих. Поизчистих с тях доста ненужни неща от Вистата, разни неизползвани драйвери, сървиси, библиотеки, тръгна доста по-прилично. Работих така повече от година, ама в един момент хванах някакъв наистина много проклет вирус.
– Помниш ли случайно кой?
– Бяха цял куп. Всеки ден антивирусът изчесваше по десетина, и пак оставаха. Усетих се, че гадините се свалят една друга от Нета, сложих файъруол и блокирах всичко освен HTTP-то на браузерите. Ама все успяваха някак да се проврат и да се справят, ум не ми побира как. Какви ли не комбинации правих от антивируси, чистеха се купища и пак после тръгваха. Три-четири пъти пробвах различни Windows PE-та с антивируси, ама и те не успяха да изчистят системата докрай. За няма месец се омаза до степен въобще да не тръгва системата. Едвам успях да си извадя данните, пуснах Windows PE и с флашка едно по едно ги пренесох на компютъра на приятеля ми.
– Сети ли се да ги провериш за вируси?
– Естествено! С два различни антивируса. Нищо че бяха почти само текстове и снимки… И след като ги спасих, теглих юнашката проклетия и реших, че ми е дотук от Вистата така или иначе. Хванах и инсталирах XP.
– Това наистина е по-добра идея. Ще върви на един гигабайт чудесно.
– Наистина! Направо се родих. Но пък излезе друг гаден проблем. Оказа се, че хардуерът няма драйвери за XP. Аз не се предадох, де. Четох една седмица от сутрин до вечер из форуми и ръководства и намерих драйвери за към половината устройства. Инсталирах и две програми за сканиране на хардуера и търсене на драйвери. Едната беше Еверест, другата вече ми се губи как се казваше. С тях донагласих още малко драйвери. Накрая само блутута остана без драйвер, ама не беше беда. Купих си едно USB блутутче с драйвери за XP и си вършех чудесна работа.
– А какъв му е проблемът на XP-то?
– Ми, исках да обработя едни големи картинки с Photoshop, и системата се влачеше под тях ужасно. И аз пробвах пак номера с олекотяването й. Пак се мъчих два дни, ама ако знаеш после каква пъргава беше станала, приятелят ми направо се шашна. XP-то беше слязло на малко над гигабайт зает на компютъра…
– Стига бе! Това си е наистина сериозно постижение!
– Нали? 🙂 Лошото е, че пак го правих с едни програми, и от един от краковете за тях пак тръгна вирус. Тоя път го хванах още отначало откъде е, ама пак се оказа адски труден за чистене. Не можа да ми съсипе системата тоя път, де, антивирусите го ловяха и държаха под контрол. Ама мине не мине час работа, антивирусът извряка, че отнякъде се е пръкнало ново копие на вируса. Цъкваш на “изтрий”, и нямаш проблеми. Ама като го правиш по десет пъти на ден всеки ден, в един момент ти писва…
– Така е. И досега ли продължава?
– А, не. Работих така почти два месеца, ама накрая ми дойде много. Прочетох разни реклами колко неуязвим е Windows 7, забърсах си диска и си го сложих…
– Данните си спаси ли?
– Разбира се. И понеже все пак сигурното си е сигурно, му сложих и антивирус, и антибот, и всичко. Малко зор падна с кракването на някои програми, краковете им не вървят като хората под седмицата, ама на всеки му намерих някакъв начин да го излъжа да тръгне. Краковете също ги проверих и с антивирус, и от познати, които ги ползват – дали са имали вируси, след като са ги пускали… И оттогава също много внимавам. Не ходя по съмнителни сайтове, не свалям програми, за които не съм сигурна, че са чисти. Изобщо, много си му внимавам и си го гледам, и хубаво се държи.
– И аз съм чувал, че седмицата е много приятна.
– Ама и тя е малко бавничка. Доста по-пъргава е от Вистата, сравнение няма, ама все пак не е като XP-то. Поне отначало не беше, де – аз пак четох в нета, и пак свалих и чоплих с едни програми за селективно деинсталиране и олекотяване. и бая я поорязах. Вече върви не по-зле от XP. И много внимавах, така че след орязването се държи безупречно. Един път не съм имала яд.
– Браво! А… от какво тогава си се отчаяла?
– Обмислям (шшшш!) да ида в една друга фирма. Ще плащат добре, ама ме карат да работя с таблет. Аз мразя таблети, ама не можеш да си представиш как. А те настояват… Та, преговаряхме и накрая се разбрахме, ако искам да работя на лаптоп, да работя на моя си лаптоп. Но искат всичкия софтуер на него да е легален, иначе няма да разрешат да го внеса в офиса, бояли се от проверки.
– Може и да са прави. Проверките напоследък не са редки.
– О, сигурно. Та, аз изчетох колко струва да се купи софтуера ми. Дори само най-важните неща са над три хиляди долара…
– Че какво толкова имаш? Windows 7, Office 2010…
– И Photoshop, и един куп други програми… Та да те питам, няма ли някакъв начин да се купят лицензи за софтуера по-евтино? По цена на едро някак примерно, или пък втора ръка, или нещо подобно?
– Разликата в цената е десетина процента. Където изобщо може да се постигне… Имам идея. Пробвала ли си някога да работиш с Линукс? Той е безплатен.
– Не. Гаджето ми има приятел, който е пробвал. Казва, че няма смисъл да се опитвам. Много сложно било.
– И какво му било сложното?
– Ами иска да го чоплиш, докато го нагласиш. И с драйверите не било лесно – често искали допълнително инсталиране. И някои програми също искали донастройване… Абе, много е сложно да се работи с него. Работа за техничари като теб е. Аз искам да съм си прост юзер, не ща такива сложнотии…

Развитието на технологиите, или на обществото ни, или дори на човечеството като цялостно явление, понякога преминава през ключови, “фокусни” точки. (На английски често ги наричат “nodal points”.) От развитието на събитията вътре в тях зависи накъде ще тръгне развитието на голям аспект на човечеството. Един от любимите ми автори (и дарен с умението да забелязва фокусните точки) – Уилиам Гибсън – например сочи като ключова фокусна точка в началото на 21 век 11 септември 2001 г. Тоест, взривяването на кулите-близнаци в Ню Йорк. Това събитие вдигна огромен шум и промени развитието както на международните, така и на социалните отношения. (Например даде безпрецедентни права на правителствата и силовите институции в името на “сигурността”.)

Преди няколко дни се случи едно друго събитие, което според мен е една не по-малко важна фокусна точка в развитието на човечеството. Френският филм “Артистът” взе 5 Оскара.

Не, не се шегувам. Всъщност, по американските критерии този филм е американски – сниман е в САЩ. Просто е малко особен филм – както вероятно всички вече знаете, това е черно-бял ням филм. И това, че получи един куп награди (както и на кажи-речи всички други големи световни филмови фестивали), според мен иде да покаже някои важни неща. И да промени много повече, отколкото подозираме.

“Артистът” демонстрира, че “по-малкото е повече”. Какво толкова ли? Ами, светът около нас е буквално съграден на принципа “по-малкото е по-малко, повечето е повече”. Но в момента все по-остро се усеща, че няма как да има повече за всички. Начинът всички да са доволни ще е достатъчно хора да открият, че и по-малкото може да е повече – и ако някой им посочи как да поемат по този път… Е, “Артистът” е в това отношение една огромна пътна табела.

Първото, което всеки филмов критик (освен набедените) забелязва в този подход, е че супер-дупер-хипер ефектите все повече са скривали актьорската игра. И че премахването им (и на куп други лъскавини) помага тя да бъде видяна и оценена. (Ако и актьорите не са набедени – но нито Дюжарден, нито Бежо са.) “Артистът” поднася на зрителите, свикнали с добре сдъвкана попара, истинско ястие. Напомня им, че има неща, далеч по-вкусни от попарата. Толкова по-вкусни, че да си струват дъвкането. Колкото и да е непривично отначало.

По-интересен обаче е страничният ефект, останал незабелязан от повечето критици. Да снимаш ням филм, че и черно-бял отгоре на всичко, е несравнимо по-евтино от супер-HD 5D-ефектите. (Всъщност, и да направиш с компютър такъв филм е много по-лесно.) Става възможно да заснемеш подобен “минималистичен” филм и без да имаш финансовата мощ и базата на Холивуд. Кръгът на възможните творци на филми се разширява рязко – до степен да могат да се справят дори не твърде голяма групичка ентусиасти. И холивудските магнати скоро може да се окажат в положението на изправените пред Интернет вестникарски магнати. А талантливите, но бедни – да получат реалистична възможност да се докажат. И “Артистът” ще бъде един от техните вдъхновяващи примери как и с много малко може да се постигне много.

Резултатът е, че талантът престава да е собственост реално само на шепичка свръхбогати. Както Интернет напълни света с купища глупости, но и създаде неща като Уикипедия, YouTube и още много полезни сайтове, така отприщеното творчество може да създаде купища некачествени филми – но между тях и много непознати досега нива на майсторството.

Дали това ще се случи? Може би да. Може би не. Най-вероятно – в някаква степен. Но дори ако степента е малка, тя ще покаже на хората, че не са винаги зависими от големите. Че могат да търсят свой собствен път и да се справят каквито са.

Тук идва вторият ключов ефект на “Артистът” – било пряко, било чрез вдъхновен от него успешен минимализъм. За да го обясня обаче, ще трябва да се взрем за малко в бъдещето.

Все повече експерти се чудят дали мобилните телефони няма скоро да станат неразделна част от нас – примерно присадени под кожата и свързани направо с мозъка. Аз пък се чудя дали няма скоро ние да станем неразделна част от мобилните си телефони. Защото все по-добрите елементи на ИИ в тях и връзките с “облачните центрове” ще продължат да ни дават възможност попарата да е все по-сдъвкана. Кеф ти “зъркелите” на Иван Попов (още един от тези с усета за фокусните точки). Кеф ти възможността да съхраняваме “облачно” било спомени, било дори части от личността си (както обикновено, без да сме прочели EULA-то). Кеф ти възможността да “се изключим” за работния ден, докато “облакът” управлява тялото ни да работи вместо нас – голям кеф, а?…

Не знам дали ще стигнем до чак такива апокалиптични сцени, но идеята вероятно е ясна. И все повече хора вероятно няма да я приемат. Наскоро си дадох сметка, че умишлено не си купувам смартфон – ползвам най-прости и дървени мобилки. За по-сложното си имам лаптоп, голям и неудобен, но все пак компютър, а не джаджа. Универсален, а не специализиран… Все повече хора вероятно ще избират простото пред сложното. Или поне това, което скрива сложността. Простичък и спокоен живот като през 19 век, а не инфарктният ритъм на 21 (но ако може все пак със здравеопазването на 21). Пържола, която изисква рязане и дъвкане, а не попара. Работа на бюро, сред писалки и хартии, а не бесен темп във виртуалното пространство, жакнати чрез мозъчен имплант… И “Артистът” и вдъхновените от него неща биха могли да са идеологията и художествената мотивация зад този избор.

Какъв ще е резултатът ли? Примери за него има и днес. Амишите в САЩ са един. Стиймпънковите общества в Англия – друг. В крайна сметка, вероятно ще се създадат различни общности, привързани към един или друг тип общество, взаимоотношения и мироглед (аз наричам всичко това заедно “тезаурус”). Дали тези общности ще стигнат мащаба на истински общества, със свои икономики и т.н., не зная. Но и да си останат просто “клубове по интереси”, пак ще е интересно.

И може би полезно.

Бранимир е на трийсетина години – твърде крехка възраст за добър писател. Но въпреки това е един от любимите ми, може би дори най-любимият ми български автор на хорър. (Което е амбициозна приказка – доста от големите в българската фантастика са писали поне по малко хорър. Но специално неговият някак ми лежи на сърцето.) Всъщност, повече инфо за него може да се намери в БГ-Фантастика.

Запознахме се на една “Таласъмия”. Беше застанал скромничко в един ъгъл, край няколко броя от и досега единствения си издаден сборник – “Хоро от гарвани”. Поговорихме си мъничко и страхотно ми хареса като човек. И на импулс реших – ще си купя една книжка. Ей така, да подкрепя добрия момък… След Таласъмията прегледах набързо сборника. Само да се ориентирам що за графоман е пък този. След преглеждането обаче го прочетох внимателно и с удоволствие. Оказа се, че книгата си е струвала парите открай докрай. И че разказите са интересни и впечатляващи не само като четиво, но и с качествата си.

От една страна, в тях ще срещнете всички ужасии от арсенала на хоръра. Мотоциклети-вампири, статуи-убийци, маниакални психопати… Обикновено стигна ли до подобен шаблон, прекъсвам четенето. Но не и при Бранимир. Често разказът изобщо не се и опитва да крие развръзката, но въпреки това те държи до последната буква. Като изкушен в графоманията, старателно съм ги препрочитал доста пъти – къде се крие номерът?… Не зная отточен майсторлък ли е или писателски инстинкт, но пустият му младок умее чудесно да дозира съспенса. Навсякъде е точно колкото трябва. И си мисля, че има тук какво да науча от него.

А и самите ужаси са не толкова количествени, колкото качествени. Писнало ми е от некадърници, които вадят от джоба си цял свят зомбита и с това те приспиват, вместо да те уплашат. Или пък описват с маниакална подробност на колко точно парчета е накълцано всяко черво на жертвата, с което пък само те погнусяват. Бранимир умее с няколко пестеливи думи, най-често дори без графични детайли, да натрупа напрежението и адреналина (отново в точно необходимата доза). Стил, който ме кара да мисля, че ако си го постави за цел, ще постигне отличен ефект и само с по някоя капка кръв или следа от обувка тук-там… Вие мислете каквото щете, но аз виждам един наистина многообещаващ писател.

На владеенето на мярката според мен се дължи и още едно чудесно качество на разказите му. Те успяват да са ефектен хорър, без обаче да те скапват при четене. Напомнят ми в това отношение на истински хубав алкохол: дори да попрекалиш с него вечерта, на следващата сутрин не те мъчи махмурлук. Дали е от често използваната структура на “разказ в разказа”, дали от умелото редуване на пряко с преизказно наклонение, дали от куп други неща – не знам. Ще ги анализирам някой път, като ми остане време.

Засега просто ги чета с удоволствие. Не само заради комбинацията от непретенциозност и отлични качества, а и защото вече са достъпни и под Криейтив Комънс лиценз. От няколко дни Бранимир освен блог си има и сайт, където могат да бъдат четени свободно.

Ако не сте го чели – заповядайте! Препоръчвам го от сърце.

И ако ви хареса, не забравяйте да го сръчкате да пише още, колкото се може повече. 🙂

В понеделник ядох торта. Спечелена на бас. Че Кунева ще напусне НДСВ и ще направи нова партия. Новата партия още не е направена де, но опонентът ми призна, че нещата вече са очевидни. И ме попита откъде съм знаел предварително. А знаенето на тези неща предварително не е никак сложно. Или поне имането на мнение по въпроса. 🙂

Помните ли някогашния митингов възглас “БСП е мафия”? Е, не е съвсем верен. БСП не е кадесарско-кагебистката мафия, а само един от изборните й инструменти. Стоката, насочена към “пазарния сегмент” на червените бабички. Доскоро този сегмент беше най-големият и продължава да е един от най-големите. Но по естествени биологични причини намалява с времето, и се налага да бъдат овладявани и други.

Или по-точно от законодателите. И изпълнителите. И най-вече от баджанаците им.

Става дума за гората по Витоша. И всъщност за Витоша, каквато я познаваме и обичаме.

На 14 март (сряда), от 18:30 до 19:00 ч. шествие в защита на витошката природа ще тръгне от НДК и ще стигне до площад “Възраждане”, където ще има митинг. Аз ще бъда там. И приканвам всеки, на който му се иска да вижда и природа по Витоша, да заповяда.

За тези, които не знаят предисторията: след като прилапа Банско, Боровец и Пампорово, курортната мафия у нас си наточи зъбите за Витоша. (Конкретно се споменава името на Цеко Минев, банков олигарх и масивен инвеститор в курорти.) “Близката до него” фирма “Витоша ски” от доста време държи лифтовете и ски-влековете на Витоша и се опитва да “курортизира” планината в стил Банско. С една дребна подробност – Витоша е доста по-малка от Пирин и Родопа, а София – доста по-голяма от Банско. Там на някои по-непристъпни места оцеля и по малко природа. Тук я очаквам да оцелее предимно в саксиите по прозорците на хотелите.

Дълго време остатъците от закон не позволяваха “мероприятието”. Тази зима “Витоша ски” спря лифтовете и ски-влековете и заяви, че няма да ги пусне, докато не променят закона да позволява строителство и гола сеч и в защитени горски територии. (Територията, която “Витоша ски” използва, е част от природен парк “Витоша”, защитена и включена в “Натура 2000”.) Иначе нямали право да разчистят под лифтовете, а неразчистени били опасни. (Директна лъжа – имат право. Но когато интересите говорят, истината мълчи.) Вместо да им скъсат договора, министрите и кметицата Фандъкова се направиха на две и половина, и в момента исканите от олигарха промени в закона вече са гласувани на първо четене в парламента.

Дълго време на плановете за унищожаване на витошката природа се опъваше Тома Белев, директор на природния парк “Витоша”. Накрая преди към месец беше сменен с подставен конкурс, на който беше избран кандидат без изискваната квалификация (но пък също “близък” до споменатия олигарх). Така че мероприятието е задвижено, и ако не вземем мерки, Витоша скоро ще се превърне в поредния мутрокурорт. Да, от ЕС ще ни насвяткат едни яки глоби за целта, ама тях ще ги плащаме ти и аз, драги ми читателю. “Инвеститорите” само ще тъпчат гуша.

Имаше разни обещания за спазване на закона и опазване на природата. Как ще се изпълняват може да се прецени по досегашната дейност на “Витоша ски”. Преди две години, за да могат да направят някои дребни и неотложни неща, им беше дадено разрешение да извадят внимателно с булдозер и преместят 18 морени в горните части на каменните реки. Те директно взривиха и пренатрупаха над 400. Естествено, напълно безнаказано… Към момента планът им е за създаване на ски-зона с площ 142 декара. Не е трудно да се сметне колко ще станат реално. И да се предскаже какво ще стане с резерватите, гората, туристическите пътеки по билото. С витошката вода, която пият немалко квартали… Полезно е човек да се сеща такива неща. Особено ако живее в България.

Призивът за митинг е на природозащитни организации. В първия момент това малко ме поохлади. Неведнъж съм виждал как ентусиазмът и доверчивостта им биват използвани за плановете на сенчести мафии. Но този път целта е спиране на мероприятието на напълно открита, откровена и пъчеща се с безнаказаността си мафия. И за запазване на най-красивия и истински символ на София. Дори ако някой изпечен кукловод дърпа конците, според мен си струва действието да се подкрепи.

Не само заради планината. Заради нас си. За да свикваме ние да даваме отпор на наглите олигарси, а те да свикват, че наглостта им не минава. По цял свят корупционерите бягат от където ги гонят и отиват където ги търпят. Борим ли се срещу тях, ще имаме в крайна сметка не само по-чиста и по-свястна планина – доста хора това не ги интересува, те никога няма да се качат на нея. Но ще имаме в крайна сметка по-чиста и свястна държава, а това интересува всеки, който живее в нея. По един начин се живее в държава, където редките корупционери треперят, когато им скърцаш със зъби. По друг – където ти трепериш, докато те на тълпи изгребват джоба ти.

Това е най-чудесното на демокрацията – дава хубав живот не на всички, а само на заслужилите го. На положилите усилия, на преборилите се. Така е редно, честно и справедливо. Където хубаво живеят готованците, няма и няма как да има прокопсия. Има я където живеят хубаво борещите се, а готованците мизерстват. Затова и някои държави процъфтяват, а в други се бъхти като говедо срещу мизерен залък. Където каквото народът си е заслужил.

Нека не бъдем готованци. Нека се преборим за природата си. Пък нищо чудно така да спечелим и други неща, които правят страната ни по-свястна и живота ни по-богат.

Днес пред очите ми мина новина, която вероятно е останала незабелязана за повечето хора. А именно: страните от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка) са се договорили да търгуват помежду си в националните си валути вместо в долари. Като ключова резервна валута между тях ще бъде китайският юан.

Сигурно и аз нямаше да й обърна внимание, ако не следях внимателно за нея вече от няколко години. От около година преди този запис, който обяснява с какво е интересно подобно развитие и до какво може да доведе.

Русия е най-големият износител на петрол на света. Китай е най-големият вносител, Индия също е сред най-големите. Бразилия и Русия са огромни износители на суровини и потребители на промишлена продукция, Китай и Индия – огромни производители и износители на промишлена продукция, от суровини. Когато опитите за петролно ембарго срещу Иран престанат, независимо по каква причина, вероятно той ще е много добре дошъл в компанията им… Между тези държави се върти поне 15-20% от световната търговия, може би повече. Тя е процес, който се нуждае от количества долари, сравними с тези във вътрешното потребление на САЩ. Ако тези долари станат ненужни, трябва да идат някъде – емитирани са, пуснати са в обръщение, САЩ са купили срещу тях нещо. И това някъде е реално да е вътрешният пазар на САЩ, да си търсят там покритието. Което го няма…

Да си призная, когато го писах, очаквах нещата да станат по-иначе. Китай държи като валутен резерв хиляди милиарди щатски долари, Русия също. Надали ще им се иска доларът внезапно да се превърне в хартийки. Най-малкото защото това ще ги лиши от възможността да притискат САЩ на политическата сцена. И ще даде на САЩ повод да се осъзнаят, да спрат изтичането на бизнеси и работни места и да си оправят търговския баланс. И да се върнат отново като суперсила с вековни традиции в гражданските права и свободи, а те са ключов извор на икономическо, и оттам и на политическо и военно могъщество… Очаквах постепенното поставяне на САЩ под контрол, основно китайски, да стане абсолютно незабелязано за публиката. Очевидно съм сгрешил.

Всъщност, може и да не съм. Лишаването на щатския долар от статута на световна валута няма как да стане без официални договорки като тази, а те не може да бъдат сключени тайно – търгуващите няма как да ги спазват, ако не ги знаят. Но пък нищо чудно да са се случили неща, които не съм очаквал и дори сега не зная или не оценявам напълно. Може би например за аналитиците на Китай и Русия да е станало ясно, че САЩ няма да могат да овладеят търговския си дефицит, и може да се действа по-свободно. Или пък щатското правителство да не се е показало достатъчно послушно, и да му е ред да опита тоягата вместо моркова… Надявам се да го разбера в някой момент.

Убеден съм, че нито Русия, нито Китай имат желанието отведнъж да спрат търговията в долари и да врътнат на САЩ събуждащ шамар. Шамарът най-вероятно ще дойде, но когато вече е късно за събуждане – убеден съм, че това няма да е преди 2020 г., нищо чудно да не е преди и 2025, може да е дори след 2030. Дотогава просто ролята на долара и САЩ в световната икономика ще спада постепенно и неусетно, докато тази на Китай и компания ще расте. И процесът ще се контролира много внимателно да е плавен… Да, винаги може да изскочи нещо неочаквано и да промени хода на нещата. Но очакваното е за мен това.

Как ще повлияе тази ситуация на ЕС, и в частност на България? Дали промененото политическо и икономическо положение няма в някой момент да форсира радикални промени в САЩ? Дали… Много и много интересни въпроси. Но нека са в някой друг запис.

Наскоро ми се наложи да организирам бекъп от (наследен) сървър под FreeBSD на машина под Linux.

Оригиналната система за бекъп от сървъра беше Bacula, която никак не е лоша. Личните ми вкусове за системи с малко компютри в тях обаче клонят към rsync. Затова, когато дискът на бекъп машината се препълни и се наложи да бъде сменен с по-голям, реших да заложа на легендарния си любимец. Както винаги, той не ме подведе.

Сблъсках се обаче с интересен проблем – не ми беше лесно да организирам връзката през шифрован канал. Споделям тук как се справих, за ако някой някога се мъчи с подобна ситуация.

За канала използвам SSH. Задавате на rsync опция -e ssh (в моя случай SSH беше разумно настроен на нестандартен порт: -e "ssh -p 12345") и информацията тече във вид, неприятен за любопитните по трасето. За да настроите обаче автоматиката, ви трябва логване чрез ключ. А по някаква причина SSH сървърът упорито отказваше да ми приеме ключа и настояваше за парола. Прверките на правопис на имената на файловете, пермишъни за тях и директориите и чопленето за информация през -v, -vv и -vvv опциите на SSH не дадоха резултат.

След половин час чоплене и зяпане накрая видях очевадното: на сървъра имаше инсталирани както SSH, така и SSH2, и работеше вторият. Наругах се здравата и откопирах authorized_keys файла в ~/.ssh2, с отново същия резултат. След пет минути ровене из мрежата последва второ самонаругаване – SSH2 използва различна система на описване на оторизираните за връзка ключове.

~/.ssh2# mv authorized_keys backup.pub
~/.ssh2# echo "Key backup.pub" >> authorization

И… нещата отново не проработиха.

Този път падна около час четене и ровене, докато не открих втората логична до очевадност разлика – форматът на публичните ключове за SSH и SSH2 е различен. Изконвертирах формата на линуксовската машина:

~# ssh-keygen -e -f ~/.ssh/id_rsa.pub > ~/.ssh/id_rsa_ssh2.pub

и вече този файл, копиран като ~/.ssh2/backup.pub, свърши чудесна работа. 🙂

С едно изречение – Любомир Николов се нави да води писателски уъркшоп!

Ураааа! 🙂

Идеята на този етап е да бъде воден онлайн, така че да е достъпен за всички желаещи. Такса за участие, доколкото познавам Любо, не се очаква – поне докато той смогва да си изкарва хляба с друго. Така че всеки, който иска да се научи да пише от ама много истински писател, е добре дошъл!

Все още не зная как точно ще бъде оформен уъркшопът. Технически изглежда като още един блог. (Което ме кара да мисля, че вероятно Любо ще пуска в него теми за писане като задачи, и желаещите ще пускат писанията си като коментари. Дали обсъждането ще е в следващи коментари или в нова тема, ще си реши Любо.)

Дали ще има официално записване – не знам. Може би просто всеки, който има желание да се учи, ще изпълнява задачите на Любо. Може да има официално записали се. Както реши учителят. 🙂

Е, желаещите са добре дошли. Мястото е тук. А аз бързам да се запиша. 🙂

Може ли отнякъде си да се свържете с компютър с вашия офис и да работите във вътрешната му мрежа? Разбира се. Това нещо се нарича VPN, и е доста разпространено.

Пускането на VPN свързаност в някой офис често бива смятано за “черна магия”, посилна само за най-легендарните администратори. Е, не е точно така. Имате ли в този офис подходяща машина под Linux? Ако да, няма да ви е никакъв проблем да пуснете на нея VPN сървър. По-долу е описано как се прави това на Debian GNU/Linux 4.06.0 (Squeeze), чрез PPTP VPN.

Инсталиране

Ако вече имате инсталиран на някой компютър Debian Squeeze, почти всичко е готово. (За предпочитане е компютърът да е сървър, който да не се изключва. Когато си извън офиса, понякога е удобно и нужно да се свързваш по всякакви странни часове. Аз обикновено използвам или Интернет гейта, ако е компютър, или файлсървъра.) Ако нямате вече инсталиран, е нужно да инсталирате. Върши работа и старичка машина и инсталацията не е сложна. Графична среда не ви е нужна.

След като вече имате машината и базовата OS, трябва да проверите дали в ядрото има вградена поддръжка за MPPE (елемент от PPTP протокола). Дебианските ядра от 2.6.15 нататък я имат; за Squeeze стандартното е 2.6.32 – всичко трябва да е наред. Ако държите да пробвате, опитайте следната команда:

modprobe ppp-compress-18 && echo OK

(Изпише ли OK, сте… ОК. 🙂 )

Втората стъпка е инсталирането на VPN сървърния софтуер. То също е простичко – въведете:

apt-get install pptpd

Третата стъпка е да подсигурите фирмата ви да има публичен статичен IP адрес в Интернет (било това адресът на машината, която ще бъде VPN сървър, или на фирмения рутер). Говорете на тази тема с Интернет доставчика си.

Конфигуриране

При свързване към вашия VPN сървър на клиентския компютър (напр. лаптопа, който си носите в командировка) се създава “мрежово устройство” – по терминологията на Уиндоус, вашият VPN. То трябва да има някакво IP, ако ще комуникира през мрежа. А тъй като VPN-ът е пренос на мрежа, на сървъра също се появява съответно на вашия лаптоп “мрежово устройство”, което също трябва да има някакво IP. Първата ви работа е да настроите VPN сървъра да раздава тези IP-та.

Отворете файла /etc/pptpd.conf. Към края му ще намерите таговете localip и remoteip – те са, които ви трябват. Localip са адресите, които ще се появят на сървъра – те задължително трябва да са адреси от вътрешната ви мрежа. Remoteip са адресите, които ще бъдат на VPN устройството на отдалечения компютър – те могат да са адреси както пак от вашата мрежа, така и от друга частна мрежа. Във файла е дадено указание в какъв синтаксис се изписват, и примери.

Принципно localip може да е и само едно – полезен вариант, ако имате много външни клиенти и вътрешна мрежа с почти изразходени IP-та. Ако обаче не е така (а обикновено не е), не се скъпете, позволете да има достатъчно локални IP-та за всички свързващи се компютри. Полезно е например, ако някой в офиса иска да си откопира нещо от споделена директория на “командирования” компютър.

Ако не сте мислили как да разпределите вътрешната мрежа, сега е моментът. Примерно, ако мрежата ви ползва сегмента 192.168.1.0 – 192.168.1.255, бихте могли да оставите адресите от 1 до 100 за фиксирани вътрешни IP-та, 101 до 200 за раздавани по DHCP, и 201 до 254 за давани на VPN-а.

Важно е адресите за localip и за remoteip да не съвпадат, или ако са обхвати, да не се припокриват. Иначе стават… бози.

След като въведете промените, престартирайте pptpd сървъра:

/etc/init.d/pptpd restart

Второто нещо, което трябва да настроите, са потребителите на VPN-а и паролите. Тяхното място е във файла /etc/ppp/chap-secrets. Просто добавете на края му съответния брой редове със следния синтаксис:

username pptpd password *

където username е името на потребителя, а password – паролата му.

Не е нужно да рестартирате нищо след това – при първия опит за свързване сървърът ще си ги прочете автоматично.

Ако имате firewall на компютъра, е нужно да направите необходимия достъп в него. С iptables става чрез следните команди:

iptables -A INPUT -p tcp –dport 1723 -j ACCEPT
iptables -A INPUT -p 47 -j ACCEPT
iptables -A OUTPUT -p tcp –sport 1723 -j ACCEPT
iptables -A OUTPUT -p 47 -j ACCEPT

VPN протоколът използва както порт 1723 на протокола TCP за начална автентификация, така и протокола GRE (протокол 47 – не го бъркайте с порт 47 на протоколите TCP или UDP!) за довършване на автентификацията и прехвърляне на данни. Трябва да отпушите и двата.

Форуардване през рутер

Ако сървърът е инсталиран на машина, която няма пряк излаз към Интернет, е нужно да подсигурите нужните портове и протоколи да се препращат към нея. Настройте фирмения гейт или рутер да форуардва към IP адреса на съответната машина порт 1723 на TCP протокола и GRE протокола. (Някои рутери не могат да форуардват изобщо. Други могат, но само TCP, UDP и/или ICMP протоколите – също няма да свършат работа. При трети номерът става чрез специални обявявания. В краен случай VPN сървърът може да бъде обявен за DMZ компютър, ако рутерът поддържа тази опция и това няма да компрометира сигурността на други задачи на сървъра.)

Свързване към сървъра

Обикновено изнесените машини са под Windows. На него се процедира по следния начин:

– Създавате нова мрежова връзка, от тип VPN към офиса ви
– За сървър, към който ще се свързвате, въведете IP адреса на VPN сървъра или фирмения рутер.
– За потребител и парола въведете потребител и парола, които сте задали при конфигурирането на сървъра.
– За име на връзката е подходящо например “Офиса” 😉
– Името на услугата просто оставете празно.

След това стартирайте тази връзка, и ще се окажете свързани към офиса си. Изчакайте малко (SMB / Windows мрежата има голяма латентност – могат да минат до 20 минути, преди да се появят компютрите от офиса), и… сте в бизнеса. 🙂