Ако някой е пропуснал – Андерш Брайвик е норвежкият “кръстоносец”, който изби преди към година почти осемдесет души, почти всичките още деца. Причината – били “леви”, тоест потенциално про-ислямисти и унищожители на Европа, по идеологията му.
В момента го съдят. Чудят се достатъчно луд ли е, за да не може да носи отговорност за действията си, или не чак толкова. За мен това е без особено значение. Но е от значение един друг момент в процеса му.
Брейвик обяви себе си за борец за свободата на Европа. И призова или да бъде осъден на смърт, или да бъде признат за невинен. Което ми даде ключ не само към неговата психология, но и към нещо далеч по-важно от нея. Смъртното наказание по принцип.
Психологията му е ясна – той е готов на всичко във войната си срещу “ислямизирането на Европа”. Както вижда и си представя това всичко. Ако го пуснат на свобода, значи е прав и ще продължи войната си с още убийства. Ако го осъдят на смърт, ще стане мъченик, пример и знаме за милионите други, които следват свещената му кауза. В Норвегия обаче няма смъртно наказание, така че ще го осъдят на затвор или затворническа лудница. А това ще го превърне в подигравка и антипример. По-добре да умре…
Така изглежда светът в главата му. На мен обаче там не ми харесва. Ще изляза и ще го погледна отвън с очите на психотерапевт. Или ще изкарам на бял свят подсъзнанието му, защото то е доста по-нормално от съзнанието и знае неща, които ще са ни ценни.
В психозата си Брайвик е стигнал до неспособността да понесе себе си. (Друг начин да се каже същото е че той страда от ужасяващо усещане за малоценност и безстойностност, многократно по-тежко от типичния комплекс. Причината за това чувство е разбирането колко изкривен е той по начало. Повечето хора при това положение биха опитали да си отдялат треските, но за него това изглежда непосилно. Твърде безполезен е, за да има сили да се справи със себе си, така че търси други начини да запълни празнотата си.) За да си придаде стойност, Брайвик е прегърнал кауза, която в изкривения му свят изглежда велика. И “малко населена” – конкуренцията вътре е кажи-речи нулева. В нея той намира мястото, на което може да се чувства важен. Достатъчно е да е достатъчно краен – в тази кауза се стига до върха с това.
Веднъж заел мястото, той не се бои толкова от населването на каузата с конкуренти, поради “старшинството” си. (И защото изкривеността на каузата му включва уважаване на такъв тип “старшинство”.) Следващата логична стъпка е да я промотира, на каквато цена е необходимо. Например да избие десетки деца. И след това да стане герой на тази кауза в съда.
Проблемът тук е, че независимо колко тежко психотичен е, нещо в него продължава да усеща изкривеността му. А тя не е намаляла, напротив. Нещо в него разбира, че единственият му начин да стане герой е да застане наравно или по-високо морално от противника си, в случая съда. (Съзнанието на Брайвик е психопатично и за него врагът е ислямът. Подсъзнанието му обаче не е толкова изкривено и правилно преценява, че ислямът е претекст, а противникът е съдът. Съдът е изразителят и въплъщението на обществото, което кара Брайвик да се чувства непълноценен.) А няма как да се изкачи на морална позиция. Ако му беше по силите да си оправя недостатъците, нямаше да стигне дотук.
Затова Брайвик поема по обратния път – да принизи съда (и по този начин обществото) до себе си. Да ги принуди или да го признаят за прав (тоест, да го издигнат до себе си), или да го осъдят на смърт (тоест, да се превърнат в убийци като него). Тогава е, когато той ще се почувства реализиран и доказал се. Цел, която напразно е гонил, мечтал и преследвал цял живот, за която е убил толкова хора. Струва си да умре за нея.
А трябва ли обществото да се принизи до Брайвик? Риторичен въпрос. Но с едно неочаквано следствие. Случаят “Брайвик” илюстрира с безмилостна точност какво всъщност е смъртното наказание – принизяване на обществото до ролята на колективен убиец. И това, че “жертвата” му е също убиец, не променя факта. Брайвик е избрал да стане убиец на виновните според него, и с това е заслужил наказанието си. С приемането на смъртното наказание обаче обществото избира да бъде убиец на виновните според него. И пада на равнището на Брайвик.
Може много да се спори оправдано ли е убийството, когато е заслужено тежко наказание. Дали доживотният затвор примерно не е по-страшно наказание, и какво ли още не. Тези спорове са водени, водят се и ще се водят до скъсване. Всичките обаче са насочени към една частичка от проблема – какво заслужава виновният според обществото. А тук имам предвид друга частичка – трябва ли обществото да убива тези, които според него са виновни. Дали психологията “убийството е позволено, ако е на някой, който ни изглежда виновен” не е по-страшна и рушителна от престъпника, който убива невинни. Масовият убиец обикновено убива съвсем малка част от обществото. Психологията на убийци, дори “справедливи”, съсипва всичките му членове, всички нас.
Хората променят мисленето си, особено при трудности. При спокоен и добре обезпечен живот един човек може да смята, че смъртно наказание се полага само на някой, който е убил поне двама души или е проявил изключителна жестокост и безчовечност. При мизерен и измъчен живот същият човек ще е на мнението, че който убива, трябва да бъде убит, може би дори ако е убил по невнимание – да внимава бе, умрелият си е умрял! А при война пак същият човек вероятно ще одобри смъртното наказание при кражба, или “морално разложение”. И ако примерно той е окраденият, нищо чудно да е съгласен да изпълни присъдата лично…
Вмъкнеш ли в картинката смъртното наказание, е нужно само да притиснеш и измъчиш хората достатъчно, и те се превръщат в охотни убийци. А трудности могат да се случат винаги – било по обективни причини, било защото някой с голямо влияние има изгода обществото да е общество на престъпници. (Например за да го постави на едно морално ниво със себе си. Ако стои по-ниско от обществото, то може да не е много търпимо към голямото му влияние.) Но без значение има ли зъл световен конспиратор, или просто пътят на света минава през тази “местност”, не ми се иска да живея в общество, което е приело, че ще се отнася към виновните според него като престъпник.
Защото ще се отнася така и към набедените виновни. А оттам има твърде малко крачки до масовото отношение на обществото като престъпник към невинните.
Тоест, до превръщането ни едновременно в престъпници и жертви.