Grigor Gatchev - A Weblog

Преди нещо време финансовият министър Дянков обяви, че държавата ще връща парите на фирми, към които е задлъжняла, ако те предложат 10% отстъпка от цената на проектите, които са изпълнявали.

Не съм поклонник на фирмите, които изпълняват държавни поръчки. За доста от тях знаем, или правилно се досещаме как са получили поръчките си. И че 10% от цената на проекта въобще няма да ги вкарат на загуба, въпреки солидните дадени рушвети. Не са за жалене.

Само че ако някой е взел сделка по мръсния начин, трябва да бъде съден за това. Ако е платил рушвет, трябва да бъде съден за това. Да, не винаги ще е възможно да бъде осъден. Точно както и други видове престъпници не винаги може да бъдат осъдени. Но начинът за оправяне на кривиците е този. В противен случай силата на правото отстъпва на правото на силата, или иначе казано, на закона на джунглата. Точната противоположност на държавата – или поне на държавата, в която си струва да се живее.

Затова и условието “ако искаш да си вземеш парите, ще опростиш част от сумата” не е вид справедливост. То е най-обикновен рекет, с нищо не по-различен от този на ВИС, СИК или Ал Капоне. И това е страшно. Защото когато държавата ти стане престъпник, е време да се отнасяш към нея като към престъпник. А това е рецепта за… не точно държавност. И определено не точно финанси.

Капакът на нещата беше скорошното уточнение на министър Дянков, че “не ставало дума за рекет”. Просто държавата щяла да се разплати с предимство на тези, които направят 10% отстъпка, а останалите щели да чакат за когато държавата има пари да им плати. Правело се в помощ на фирмите, а не в тяхна вреда. За да не търпят загуби от лихви по заеми, които са взели за изпълнение на поръчките. А пък спестените 10% държавата щяла веднага да вложи в полезни проекти – Северната дъга на Околовръстния път на София и други подобни.

Звучи красиво, нали? Само че е глупава, нагла и безочлива лъжа.

Ако държавата има пари да плати 90% от парите на фирмите, и да инвестира спестените 10% в проекти, значи има пари да плати истинските дължими суми. Но вместо да ги плати, тя изнудва фирмите да отстъпят от цената си, чрез принудата на лихвите по взетите за неин хатър заеми. Ако някой си иска парите докрай, задължително ще му бъде платено колкото се може по-късно. Въпреки че има пари да му бъде платено сега.

Лъжете, министър Дянков. Не става дума за помощ на фирмите. Става дума именно и точно за рекет. За престъпление, което вие извършвате от името на държавата.

Логично и редно е фирмите, които чакат парите си, да не правят отстъпка на Дянков. Вместо това да дадат държавата под съд, и да поискат наказателни лихви за забавените плащания. А ако се докаже, че някоя фирма е прередила друга, понеже е направила рекетьорската отстъпка, то прередената да поиска от съда наказателната лихва за периода на допълнителното закъснение да бъде удържана от заплатата на Дянков. Заради упражнения от него рекет. Аз не съм виновен за неговите престъпления, за да бъдат възмездявани от данъците ми. Откъснал съм тези пари от джоба си за други неща. Редно е да си плати за рекета (а и да си го излежи) той.

… Моята фирма никога не е изпълнявала държавна поръчка. Нито пък изобщо познавам човек, чиято фирма някога да е изпълнявала, доколкото ми е известно. Нямам никакъв личен интерес тези фирми да си получат парите по-бързо, по-бавно, отчасти или изцяло.

Но имам огромен и много личен интерес да нямам финансов министър рекетьор и лъжец. Защото позволя ли му днес да рекетира други, утре той ще рекетира мен. И ще продължава да ни лъже, точно както тези политици, които разкарахме, защото ни лъжеха (далеч не толкова нагло). Оти ручахме жабетата?

Да, не е луд който яде чуждия зелник. Луд е който си му го дава. Затова следващият ми въпрос е направо към министър-председателя.

Сам ли предпочитате да си отиде Дянков, г-н Борисов, или заедно с вас? Изберете си… Да, точно така. Решавам го аз. С бюлетината си, на избори. Скоро са. Ако Дянков не си тръгне, може би и още по-скоро.

И с бюлетините на тези, които ме четат, и ми вярват. И на тези, които слушат и вярват пък на тях. Или на някой друг като мен.

В японските бойни изкуства “кихон” се нарича задължителният набор упражнения и техники, които следва да се изпълняват, за да се придобие необходимото майсторство. В някои от тях (например карате), кихон се нарича също пътят на поведение и съществуване, който следва да спазва желаещият да постигне майсторство.

В повечето школи на айкидо кихон означава още нещо – предписаният, “каноничен” начин на изпълнение на техники и упражнения. Това е начинът, по който те се преподават, и който трябва да бъде показан на изпит.

Не зная да има пълен, точен и краен списък на правилата на кихон в айкидо. Малка част от тях, колкото съм успял да ги формулирам, са:

– Упражняващият айкидо не се противопоставя на атаката, не я блокира или спира. Той се “съгласява” с нея, като й помага да продължи накъдето е насочена, и просто взема мерки да не е вече на пътя й.
– Упражняващият айкидо не търси противоречие с противика си. Той търси хармония с него. Можеш да приспособиш някого към себе си само ако се приспособиш към него.
– Отклонената атака не се оставя да “изтече” – контролът върху нея се запазва. Нито се пречупва под остри ъгли – повежда се в кръг, или по вълнообразна линия (а най-често в съчетание на двете).
– Всички техники се изпълняват в съгласие с осемте основни посоки. Избягване на атака се извършва под ъгъл от 45 градуса към посоката на атаката. Пак под такъв ъгъл застава изпълняващият техниката към партньора си. Хвърляне се изпълнява или в посоката на атаката, или (ако тя е пренасочена) в посока, обратна на нея. И т.н.

Спазването на правилата на кихон позволява техниката да бъде изпълнена по идеалния начин. Колкото по-добре ги спазва упражняващият айкидо, толкова по-близо е до върха на пирамидата на възможното майсторство в съответното изпълнение. Затова и владеенето им, и усъвършенстването в тях е задължително.

Върху овладяването на кихон се работи цял живот. Нищо на този свят не е съвършено, и няма как да бъде. Няма как да е съвършено и владеенето на кихон. Но упражняващият айкидо може да се доближава до съвършенството все повече и повече, като овладява кихон все по-добре и по-добре.

Разбира се, съвършена техника може да бъде изпълнена единствено срещу съвършена атака. При реални схватки атаките обикновено не са съвършени. Рядко правилният ъгъл на поставяне е точно 45 градуса, а правилната посока на хвърляне – перфектно обратната на посоката на атаката… Съответно, за да овладее такива атаки коректно, упражняващият айкидо също трябва да отдалечи техниката си от съвършенството, от кихон. Но е изключително важно изходната точка, от която тръгва упражняващият, да е кихон.

Когато си на върха на пирамидата на майсторството, лесно се слиза надолу в която посока е нужно. Ако обаче не си на върха, го освобождаваш за противника ти – заеме ли го той, губиш схватката. Пътят нагоре по тази пирамида, в упражнения или в схватка, е много по-труден от пътя надолу. За да излезеш от формата, трябва първо да влезеш във формата. Да постигне адекватното на всяка атака несъвършенство може само този, който тръгва от (почти) съвършенството.

Има начинаещи в айкидо, които не разбират това. Те виждат, че великите майстори смело нарушават кихон, и решават, че той е само за недоучилите. Че нарушаването и незнанието му ще ги изравни с великите майстори. Уви, това ги повежда в посока, точно обратна на майсторството. Някои от тях с времето разбират грешката си, и се заемат да учат кихон.

Други не го разбират. Далеч не винаги от глупост. Доброто овладяване на кихон изисква не една или две години упражнения, старание, безбройни часове труд и пот. Не всеки има това време – много от нас имат и много други, често важни и тежки грижи. И не всеки има кроткото търпение, и смирението да не очаква бързи успехи. Твърде съблазнителни са невероятните похвати, което показват добрите майстори в залата. Хем нямат нищо общо със скучните техники кихон, хем изглеждат толкова прости и лесни.

Толкова е изкусително да решиш, че има как това майсторство да се постигне някак по-лесно, просто и бързо. И толкова лесно превзема ума дори на иначе умни, мъдри и свестни хора. Толкова неусетно е да забравиш, че ако имаше лесни пътища, майсторите от залата нямаше да са тренирали без изключение по десетки години. Че щеше да има майстори, овладели тези умения за по няколко месеца, дори ако ще са единици…

Само че ги няма. Защото лесни и бързи пътища към майсторството няма, точно както няма лесни и бързи пътища към щастието или знанието. Има трудни, бавни и напоени с пот пътища към майсторството. И лесни пътища към самомнението, и след среща с уличен побойник – към болницата.

… Написах това, за да помоля всички, отделили от оскъдното си и ценно време, за да ме четат, за нещо.

Не вярвайте, че има как за кратко време и с малко сили да станете истински добри в нещо. Ако имаше, истински добрите в него щяха да са твърде много, и да си един от тях нямаше да има стойност.

Не вярвайте, че има как да лекувате хора, или друго, без да знаете истински нещата – човек вижда и мисли с каквото знае, а не с каквото знае къде да прочете.

Не вярвайте, че можете да прецените дали нещо е истина, като сумирате намерени в Интернет мнения. Глупаците имат повече време и сили да пишат глупости, отколкото умните – да ги опровергават.

Не вярвайте, че има как да възпитате от детето си свестен човек, освен с примера на всяка своя дума и постъпка, от преди раждането до след зрелостта му, докато не си отидете.

Не вярвайте, че има как да получите големи заплати и хубав живот, ако не ги заслужавате непрекъснато – и да стане, няма да ви донесат щастие, защото няма да можете да оцените какво получавате.

Накратко – не вярвайте в преките и лесни пътища към каквото и да е истинско. Животът не е пазар, в него няма как да купиш много с малко. За да можеш да излизаш от формата, трябва първо да влезеш във формата.

Истинското в живота има своя кихон. Скучен, проливащ тонове пот, гълтащ хиляди часове време. Но без него няма майсторство, и резултатите вместо отлични са комични, а понякога и трагични.

Напоследък се вдигна шум около генетично модифицираните организми. Участваха немалко мои добри приятели, и от страната на привържениците им, и от страната на противниците им.

И едните, и другите познавам като умни и разсъдливи хора. Как така се оказаха от двете страни на барикадата? Защо не можаха да намерят общ език?

Не искам да психоанализирам никого. Предпочитам да потърся своя път към истината, без да го обявявам за единствен, или да го налагам на някого.

По-долу съм обсъдил няколко аргумента за и против ГМО, в какъвто ми падне ред.

Шепнеш ти любовни признания,
сладки думи за щастие, радост,
топлина и уют, и отдаденост,
обещания в чувства бездънни,
нежност вечна и неповторима,
преклонение, обич и вярност,
благодарност затуй че ме има,
че животът без мен би бил нищо…

Аз мълча. И докосвам подаръка ти.

Обвиняваш ме ти в злонамереност,
в грешки тежки, що прошка не знаят,
в злоумишленост, грубост и мерзост,
в в нетърпимост и подлост докрая,
в думи празни, без стойност, лъжливи,
в незачитане нуждите умни,
в чувства истински твои потъпкани,
и в каквото друго ти хрумне…

Аз мълча. И докосвам подаръка ти.

Тежки думи ти пишеш прощални,
за раздялата мен обвиняваш.
Колко тежка е болката твоя,
колко истински чувства аз смазвам,
как вината изцяло е моя,
колко трудно ще ти е с живота,
близост как няма вече да търсиш,
как доверието твое убил съм…

Аз мълча. И докосвам подаръка ти.

След години отново те виждам.
Други устни до твоите пърхат.
и на някого нещичко шепнеш,
с все така лъчезарна усмивка.
Сладки думи за щастие, радост,
топлина, и уют, и отдаденост,
обещания в чувства бездънни,
преклонение, обич и вярност…

Аз мълча. И докосвам подаръка ти.

Днес чух по новините някаква история за бременна, която в един момент разбрала, че няма къде да роди, въпреки че си е платила здравните осигуровки.

Което ме навежда на мисълта – ами ако не си ги е платила? Доста хора не си ги плащат. Значи ли това, че ще я отпратят да ражда в къщи сама?… Ако да, здравната ни реформа спешно се нуждае от реформа.

Или държавата ни от революция.

– Една кутийка парацетамол и една аспирин. Че и аз, и сестричката на тоя калпазанчо сме хремави. – Жената кимва към пет-шестгодишния малчуган, който води за ръка.
– За него нещо?
– Не, не. Слава богу, засега не се налага.
– Мамо, ама и аз искам!
– Ти нямаш нужда. Не си болен.
– Щом има за вас с кака, искам и аз!
– Няма да ти харесат. Те са гадни.
– Амааааа… Нищо! Искам гадни!…

Едва удържах смеха си. Няма излизане на глава с такова чудо. Вари го, печи го – той да не се мине.

След това се замислих.

Доста хора биха реагирали на ситуацията с някакъв вариант на “не дете, а чудовище”. Но няма да са прави. Защото малкият калпазанчо не е чудовище, а именно дете. С любопитството му към света. С неудържимостта, и грешките на детството. С цялото му очарование, което го прави най-слънчевият период от живота ни. Защо ние, възрастните, искаме да имаме деца, ако не за да докоснем отново техния прекрасен, и уви, преходен свят?

И с желанието да не остане по-назад от другите, да пробва каквото искат те. С недоверието към тях, ако му отказват. С поставянето на плашилата под съмнение. Както всяко истинско дете, неосакатено от “мъдри” или “възпитани” родители.

Надявам се скоро и аз да възпитавам деца. И дано когато отрочето ми някой път се запъне, да си спомня тази ситуация. И вместо да му се карам, да се усмихна вътре в себе си, и да измисля начин да му обясня на достъпен за него език нещата. Може би да му дам парченце аспирин или парацетамол да го пробва, за да се увери, че не е вкусно. Или да му напомня как вече го е пил, когато е бил болен преди.

Да не унижавам детето си, и да не изхвърлям доверието му. За да не се оплаквам един ден, че не ми вярва, и да се чудя на кого се е метнало, и кой го възпита така зле…

Успех, калпазанчо. Пробвай смело в живота всичко, което не е безразсъдно и опасно за пробване. Научи с желание и доверие какво бива, и какво не. Стани силен, уверен в себе си мъж. Създай любящо семейство, и дай на децата си най-чудесното и слънчево детство. И не забравяй да се грижиш за майка си, с топлина и разбиране. Защото това ще те учи как да се грижиш и за децата си – а те ще гледат теб на старини колкото добре си ги възпитал, и както си ги учил с гледането на майка си.

Днес гледах (или по-точно слушах) по телевизията разговор с Йосиф Сърчаджиев. Който ми напомни част от неговата история.

Преди нещо време той беше отнесъл направо ужасяващ инсулт. Едвам прескочи трапа. Пълна парализа на десните крайници, пълна загуба на говор (включително разбирането на говор), и т.н… На практика жив труп. Да си призная, когато научих каква е работата с него, го отписах. С много съжаление, защото изпълни знаменити роли (особено ценя тази на Караибрахим във “Време разделно” – според мен е великолепно актьорско постижение).

Човекът обаче се оказа много по-упорит и волеви, отколкото предполагах. Малко по малко се възстанови – говор, движение (ако и не перфектни)… От няколко години отново играе в постановки. По думите на Ели, “въпреки че инсултът още му личи, седи на сцената направо като исполин”. Действително излъчването му е такова – иначе дребничък физически, оставя усещането, че стърчи две глави над всички други актьори на сцената.

Не зная какво му е в живота. Сигурно инсултът продължава да му е проблем. Сигурно среща какви ли не трудности. Но там, където повечето хора биха се предали, той не се предаде. Възстанови се от удара, и се върна на сцената. И продължава да прави възхитителни, невероятни роли.

Всъщност, историята е известна. Доста хора вероятно знаят повече подробности от мен.

Написах я, за да подсеща – околните, а и мен по-нататък – че има хора, които се преборват, и успяват. Дори когато другите са ги отписали.

Че винаги има надежда.

(Посвещавам този запис на всички любители на подслушването. 🙂 )

От Windows XP насам споделянето на екран е популярна опция. Но не съвсем безопасна – твърде лесно е стриймът данни да бъде подслушан, и някой да разглежда какво правите отдалечено. Надали е желана опция. Особено пък ако си запише паролата, и се включи по някое време и активно…

По-предпазливите хора ползват програми като VNC, които позволяват някаква степен на шифроване на пренасяната информация. За съжаление тя е недостатъчна – атака тип “груба сила” може лесно да отгатне по подслушания стрийм паролата. Пак надали е желана опция.

Различните UNIX системи, включително Линукс, имат доста сериозни инструменти за подобна задача, вградени направо в основния софтуер. Работата с тях не е трудна дори за начинаещи, а дават великолепно ниво на сигурност. Затова е полезно да се познават. Искат мъничко работа на командния ред, но както често е под Линукс, простичка и лесна.

И така, имате локален компютър и отдалечен компютър. И двата, за ваше щастие, с Линукс. Бихте искали да посвършите малко работа на отдалечения, но така, че злонамерени любопитници по линията да не могат да научат какво вършите. Какво ще направите?

Графичната среда на Линукс, така наречената X11, е предвидена за тази задача. Тя дава възможност да стартирате програма на отдалечения компютър, а да виждате нейния прозорец, и да можете да работите с него, на локалния. А програмата за шифрована връзка SSH използва тази й възможност, и пренася обмена на информация между двата компютъра през тежко шифрован канал. Съчетанието от двете ви дава възможност да си свършите работата при сигурност далеч над тази на коя да е друга програма за отдалечена връзка. И двете са стандартна част от всяка Линукс дистрибуция, която има графична среда.

Ако отдалеченият компютър не е подготвен за такава връзка, се налага първо да го подготвите. Свържете се с SSH към него, вземете root права, и отворете за редактиране файла /etc/ssh/sshd_config. Някъде вътре ще намерите следния ред:

X11Forwarding no

Сменете “no” с “yes“. Запишете файла и рестартирайте SSH сървъра на отдалечения компютър. (Това няма да прекъсне връзката ви.) Ако случайно там вече е записано “yes“, тази процедура отпада.

След това просто стартирайте нужната ви програма на отдалечения компютър. (Например за OpenOffice.org Writer стартирайте oowriter, за Calc – oocalc, и т.н.) Прозорецът на програмата ще изскочи на локалния компютър, и ще можете да работите с него, все едно седите на отдалечения компютър.

(Дребен трик: Ако искате да стартирате повече от една програма, добавяйте пауза и амперсанд след името на всяка стартирана – например “oowriter &“. Така SSH няма да изчака програмата да свърши, а ще ви върне контрола веднага.)

Понякога е по-удобно да виждаш целия екран на отдалечения компютър. За тази цел чудесна работа върши комбинацията от VNC сървър/клиент и X11 среда (и разбира се, SSH шифрован тунел).

Като първа стъпка, инсталирайте на локалния компютър някакъв VNC клиент. Изпробван е и добре работи с описаната по-долу процедура TightVNC. Пакетът му в Дебиан се нарича xtightvncviewer, и се инсталира (през root акаунт) лесно:

aptitude install xtightvncviewer

След това, когато се свържете през SSH с отдалечения компютър и го подготвите за връзка, инсталирайте на него и сървърната програмка X11VNC. Пакетът й в Дебиан се нарича x11vnc, и се инсталира, както се сещате:

aptitude install x11vnc

След това спокойно можете да излезете от SSH връзката – не ви е нужна вече. 🙂

Когато решите да се свържете към отдалечения екран, трябва първо да стартирате на отдалечената машина X11VNC. За целта не е нужно дори да се логвате там – достатъчно е да напишете на локалната си машина следната команда:

ssh -t -L 5900:localhost:5900 [user@]host 'x11vnc -localhost -display :0'

където [user@]host са името или IP адресът на отдалечената машина, и евентуално потребителят, като който ще се свържете. Например

ssh -t -L 5900:localhost:5900 gatchev.info 'x11vnc -localhost -display :0'
или
ssh -t -L 5900:localhost:5900 grigor@grigor.gatchev.info 'x11vnc -localhost -display :0'

В типичния случай ще видите въпрос за паролата на съответния потребител. Въвеждате я, и готово. Конзолата, в която работите, ще остане блокирана, докато не привършите работа – за да продължите, отворете нова конзола.

(Много сложно ли изглежда въвеждането на подобни команди? Използвайте великата хакерска хватка Copy&Paste. По-опитните дори могат да си направят елементарно скриптче с този ред – ако някой има нужда от инструкции как става, пишете ми – и само да цъкват на него в графичната среда. А още по-опитните могат да погледнат ръководството на x11vnc, и ще открият, че там има опции как да го направиш да е стартирано постоянно, и да няма нужда от тази еквилибристика.)

След като стартирате на отдалечената машина сървъра, трябва да стартирате на локалната машина VNC клиента. Това става със следния команден ред:

vncviewer -encodings 'copyrect tight zrle hextile' localhost:0

Може да ви се скара, че не поддържа един или друг енкодинг, но ще работи. Voila! 🙂

Допълнителни дребни трикове:

Не е трудно да обедините двете скриптчета в едно, на което просто да цъквате във файловия мениджър, и на екрана да изскача отдалечената машина. Впечатляващо е за пред не толкова компютърни колеги. 😉 Скриптчето трябва да изглежда примерно така:

ssh -t -L 5900:localhost:5900 grigor@grigor.gatchev.info 'x11vnc -localhost -display :0' &
vncviewer -encodings 'copyrect tight zrle hextile' localhost:0

Забележете амперсанда след първата команда. Без него скриптът ще чака при отварянето на сървъра, и няма да пусне клиента. Той обаче създава и един дребен проблем – SSH няма да може да ви попита за паролата на потребителя, и сесията няма да се осъществи.

За да го избегнете, ще трябва да си направите логване без парола. (Много удобно нещо е.) Намерете в потребителската си директория на локалната машина поддиректорията “.ssh” (забележете точката в началото). Тази директория е скрита – може да се наложи да включите показването на скрити файлове, за да я видите.

В нея ще намерите няколко файла. Един от тях се нарича id_rsa.pub и съдържа един дълъг ред със странни символи – ключът за връзка, който използва вашият SSH. Откопирайте този файл (като tempfile.pub) на отдалечената машина, например с scp, която е част от пакета SSH:

scp ~/.ssh/id_rsa.pub [user@]host:.ssh/tempfile.pub

(Не забравяйте вместо [user@]host да впишете подходящите хост и евентуално потребител.)

След това се свържете през SSH с отдалечената машина, и влезте в директорията “.ssh” на тамошния потребител. Потърсете там файл на име authorized_keys. Ако няма такъв, просто прекръстете tempfile.pub с това име:

mv tempfile.pub authorized_keys

Ако го има, добавете съдържанието на tempfile.pub към него:

cat tempfile.pub >> authorized_keys

и изтрийте tempfile.pub.

От този момент нататък вашият потребител на локалната машина ще може да се свързва като използвания от вас потребител на отдалечената машина, без да се налага да въвежда парола. 🙂

Ако идеята за команден ред ви плаши, се засрамете. Щом сте се доцъкали до този блог и запис, значи няма да имате никакъв проблем да се справите по толкова подробно описание. Пробвайте се! Ако не успеете, в Линукс общността има достатъчно свестни хора, за да ви помогнат с удоволствие.

Приятна отдалечена работа! 🙂

Преди десет-петнадесет години летаргията сред авторите на фантастика беше почти пълна. Издаването на книги бе на практика невъзможно. От време на време по някой позакрепил се финансово организираше по някой конкурс за фантастично произведение. Събираха се разкази, даваха се дребни награди. Понякога организаторът успяваше да издаде в някоя книжка свястното събрано. Често не смогваше. За авторите беше мразовита зима. За читателите – също.

Още тогава си мислех, че трябва да се намери начин творците да се съберат в някаква общност, за да имат по-често до себе си сродни души. Единомишленици, които да си оказват морална подкрепа, и да поддържат мечтите и надеждите живи.

И размислите ми една вечер внезапно се изляха в текст. Ето го:

Една ръка се протегна от тъмнината и постави нова цепеница в огъня. В първия миг пламъците сякаш се поколебаха. След това обаче я обгърнаха и се издигнаха, разширявайки малко осветения кръг.

Стените на залата се губеха в мрака. Виждаше се само огнището в средата й, и четирите колони, които крепяха над него отвора на димохода. Изглеждаха, сякаш са от дялан камък – както и осветеният под наоколо, и невидимите сега стени и таван. Не бе обаче истина – съграждаше ги нещо неуловимо, ала по-нетленно и от камъка.

Отвъд границата на осветения кръг се усещаше присъствието на събралите се. За миг отблясък от огъня се отразяваше в нечии очи; за миг светлината на пламъка изтръгваше от мрака нечие движение. Ала никой не пристъпваше в кръга. Не от страх от светлината – това бе привилегия на този, който ще поиска вниманието на околните. За да покаже с умението си достоен ли е да го има.

Дълго време цареше мълчание. Накрая нечий глас попита:

– Защо ни събра?

От тъмнината отново се протегна същата ръка. За миг сякаш беше празна, но сигурно бе игра на сенките, защото сложи в огъня нова цепеница. След това дълбок глас иззад нея отвърна:

– Ако тези въглени бяха пръснати, щяха да угаснат. Но заедно…

Гласът изчака.

– Стоплят тялото сред студа – продължи колебливо гласът, който зададе въпроса.

– Осветяват какво става наоколо – протътна гръмлив бас.

– Показват кои са околните. И кои сме ние – обади се звънливо момичешко гласче.

– Посочват ни пътя, и дават надежда – пронесе се шепот.

От мрака се обаждаха все нови и нови гласове:

– Събират ни заедно, и ни вдъхват сила.

– Припомнят ни, че имаме очи. И умове.

– Че на света има светлина и топлина.

– И разпалват още дърва в светъл пламък.

– Въоръжават ни срещу студа и мрака – завърши дълбокият глас.

Отново настана кратко мълчание, след това завършилият проговори отново:

– Тежки са грижите на ежедневието, и лесно гасят пламъка в хората. В някои той угасва може би завинаги. В други едва тлее под саждите. В малко все още живее… Не се ли съберат, не разпалят ли пламъка отново, той ще угасне и в тях. Бавно, но сигурно.

Затова ви събрах – да поддържаме пламъка, да си го предаваме, и да го разпалваме в околните. На стража до него, понесли отговорността.

Дълго време смятах да продължа разказа. Нямах възможност. Нито пък да седна да го правя реално. За срам. Защото разбралият е отговорният, а не поех отговорността си. Защото започналият историята е длъжен да я продължи, или ако не може – да я предаде на който може.

(Не се оправдавам или самосъжалявам. Оправдание за несвършеното няма, нито смисъл от самосъжалението. Нито пък си прося утешения – нямам нужда от тях. Просто споделям.)

Измина време обаче, и други се потрудиха да съберат бардовете. Да построят за тях залата, в която да се приютят, и огнището, около което да се съберат. Да разпалят в него огъня, да съберат дърва за него, и да го поддържат. Направиха това, за което мечтаех.

И тъй ми показаха, че разказът за огнището на бардовете вече не е мой. Че е време да го предам на друг, който да излезе в светлината на огъня, и да продължи. Да стане хранител на вниманието и интереса, на мечтите и топлината на околните. И да ги носи, докато може – а когато силите му се изчерпят, да отстъпи място на следващ.

За моя ум краят на тези редове е затворен, заради някогашното ми бездействие. Мога да ги продължа, както бих могъл да продължа с четвърти ред хайку – да добавям излишно, да надскачам себе си. Но ако друг чувства в себе си историята, нека я подеме, накъдето и както го поведе вдъхновението. Около огнището на бардовете има място за всеки.

Посвещавам това на всички, събрали бардове около огнище. В мисълта ми изплуват Човешката библиотека и клубът “Светлини сред сенките”, но знам – има и други. Ако и да не съм ги чувал, нека знаят – посветено е на тях. Нека не губят надежда. Нека поддържат огъня, според силите си.

Дори най-треперливата свещица прогонва мрака.

През блога на Светла Енчева попаднах на следната история:

Старозагорският блогер Генади Михайлов е участвал в протеста срещу периодичните обгазявания на Стара Загора. На следващия ден е бил привикан на разговор в РПУ – Стара Загора по повод запис в блога му, с който той призовава към протеста.

Доколкото разбирам от последващия му запис, разговорът не е бил злобен или пък умишлено насочен към нагло и безпардонно сплашване. По тази причина и мисля, че да бъде наричан “Мишел – 2” е мъничко пресилено. Просто полицията е била юрната по нареждане от София да разследва кой е замерял с яйца министъра. И е разпитала който е предположила, че би могъл да е бил подбудител на замерянето, без да прекалява. Наглед нищо особено.

Но само наглед. Старозагорските обгазявания с нищо не отстъпват на едновремешните русенски, за които се събираха комитети и хора се опълчваха срещу бай Тошо. Трето вече правителство (ако не и повече) обещава да разследва откъде идват, и да ги прекрати. А обгазяванията си продължават, необезпокоявани като наркодилър в училище.

Разговарял съм с приятели от Стара Загора. Повечето казват, че обгазяванията идват от местния военен полигон. И че изглеждат свързани не с учения по него, а с унищожаване на западни боеприпаси, което се правело на него. Нямам представа дали са прави. Не е и моя работа да имам. Работа е на съответните правителствени институции. А те не си я вършат. И старозагорци с години вече дишат отровните газове.

Затова и мисля, че запратените по министъра яйца са не оскърбление на скъпоценната му персона, а нежно напомняне какво е заслужил с бездействието си. Да, аз не бих го замерял с яйца, или каквото и да е друго. И бих приканил и другите да не го правят – въпрос на самоуважение е. Но в случая се е превърнало в израз на неуважението към институцията. А това неуважение е стократно заслужено с бездействието й пред бедата на старозагорци.

Затова и министърът, ако не е последно леке, би трябвало да се замисли над нещата, вместо да се запенва. И най-вече да се засрами. И вместо да се опитва да разследва кой е хвърлял яйцата, да се опита да се направи на държавник, и да се стегне да разследва обгазяванията… Разбира се, ако е последно леке, ще си прави каквото си иска.

Само че да не се учудва тогава, ако партията му и нейните кандидати получат на следващите избори един юнашки порой “яйца”. (До вълнения още преди изборите много се надявам да не се стигне.) Писах вече и в предишния си запис – хората вече почват да им насъбират. Ако имат каквото и да било намерение да не паднат отвисоко, да вземат мерки.

Например като си свършат работата, вместо да разследват на кой вече му свършва търпението да ги чака. Иначе ще започне да свършва търпението на все повече хора. А във времена като сегашните търпението по начало е малко, и свършва лесно.