Grigor Gatchev - A Weblog

Записите в блога идват и си отиват. Рядкост е някой да прочете запис в блог, по-стар от седмица-две. Един запис в моя блог, който вече е на четири години, обаче продължава да бъде четен и коментиран. Нарича се “Съществува ли Дядо Коледа”.

Почти всички коментари са от деца. Някои пишат писма до Дядо Коледа какво искат. Други изказват вярата си, че той съществува. Трети – недоверието си, че го има… И всички, всеки по своя начин, вълнението си от темата. Дори тези, които смятат, че той не съществува.

Лично аз смятам, че съществува (писал съм го неведнъж), точно както и ние, обикновените хора. Да, той няма едно определено тяло, за разлика от нас. Но и ние не сме тялото си, а само живеем в него. Един тъжен ден това тяло ще е още тук за малко, но нас вече няма да ни има – или може би един прекрасен ден това тяло вече няма да го има, но ние ще сме още тук, в ново, по-хубаво тяло… Точно така и Дядо Коледа живее в телата на всички, които купуват подарък на тези, които са им скъпи. За нас, другите живеещи в тези тела, той е легенда и обичай, точно както ние за клетките и органите на своето тяло… Просто тези, които не вярват в Дядо Коледа, не са достатъчно пораснали, за да разберат, че той съществува.

… Отплеснах се. Пиша днес за съвсем друго.

Често ние се чувстваме безпомощни пред страховито, надвисващо зло. Като мънички пухкави животинчета, потъващи в сянката на огромен хищник… Дали това зло ще е тоталитарен тип следене и подслушване, или мафиотска корумпираща система, или военна хунта, или нечия армия, или студено и безсъвестно общество, е без значение. От значение е единствено ужасът в сърцата ни, и осъзнаването колко дребни, слаби и безпомощни сме пред злото. Как съпротивата ни е безсмислена, и съдбата ни – обречена.

И тогава преглъщаме отчаяно, и се опитваме да избием мисълта от главите си. Да я подменим с нещо друго, по-приятно – например да купим коледен подарък на децата и близките си. Без да разбираме, че с това докосваме една нежна, ненатраплива, но страховита мощ – мощта на доброто.

Хилядолетия наред Коледата не е съществувала. Съществувал е езическият средзимен празник на най-дългата нощ, и на него на зимата и на злите божества са се принасяли жертви (отначало човешки), за да кротуват, за да не ни унищожат. И тогавашният Дядо Коледа е бил най-злият от злите богове, приемателят на жертвоприношенията. Всички, дори кланящите му се шамани са треперели при мисълта за него. И майките са плашели с него децата си – ако не слушаш, ти ще си жертвата…

С времето нещата са се променили. Хората са започнали да чувстват увереност в силите си, сигурност в утрешния ден. И злият бог е загубил много от силата си. Превърнал се е в намусен и мрачен старец, който обикаля с голяма торба и прибира в нея непослушните деца. Все още страшничък за по-малките, но само мрачна сянка в умовете на по-възрастните. Част от хората са се измъкнали от властта му.

След дълго и странно съсъществуване на обеззъбения средзимен празник и християнското Рождество Христово, някой е решил да ги слее. Вероятно мрачен и суров религиозен фанатик, решен да изкорени и последните остатъци от езичеството. Но е примесил в обединението и една от многото християнски легенди – как свети Никола една нощ подхвърлил в дар кесия злато на беден баща, който се готвел да продаде една от дъщерите си… За пред деца легендата е придобила друг вид – за справедливия светец, който възнаграждава на края на годината послушните деца, и наказва непослушните. Поредната стъпка в еволюцията на вярванията, умовете и човечността ни, от идол-кръвопиец през Торбалан-плашило към справедлив съдник.

Надали може да се каже кога и как е дошла следващата стъпка. Как свети Никола е престанал да наказва непослушните деца, а само ги е оставял без подаръци. Може би не са достигали съседи, желаещи да налагат хлапетата. А може би и родителите са се досетили, че техният собствен авторитет пред децата им е по-важен за доброто възпитание от плашенето с наказания от светец. Или пък, най-вече, може би са се досетили – понякога поощрението носи повече от наказанието. Понякога празникът е хубав с това, че са щастливи всички… И тихомълком светецът е ставал благ и добър към всички, и е носел подаръци на всеки. Израствал е в душите ни заедно с тях, точно толкова случайно, колкото водата тече надолу, и колкото случайно доброто побеждава злото.

Днес и аз разнасях подаръци. Още нямам деца, на които да ги оставя под елхата. Но купих по нещичко за всички мои роднини и близки. Без да се опитвам да ги лъжа, че е от Дядо Коледа или който и да е друг. Искрицата топлина, капчицата кураж и грижа не се променят от това кой ти носи подаръка – важното е да ги има, някой да се е сетил за теб. Да ти е донесъл нещичко. Може би смешно евтино, може би абсурдно неподходящо, може би отвратително некачествено – какво значение има? Истински ценна е топлината и грижата.

Ако предпочитате да спечелите луксозна лимузина от лотарията пред това да ви подарят едно бонбонче за Коледа, мога само да ви съжаля. Ще имате най-луксозната кола на света, но тя няма да може да ви даде и една десета от щастието, което на мен би ми дало бонбончето-подарък. А колко беден и сакат трябва да е човек, за да събира неща, които не му носят щастие?…

… Подаръците избирах пак днес, по-рано през деня – ангажираността не ми беше оставила време досега. Тичах през магазини и пазари, и ме заобикаляха хора, също тръгнали за подаръци. Мрънкащи за тежката си съдба. Ругаещи кризата, безпаричието, държавата си, света като цяло. Вкиснати от ежегодното заливане с тонове коледна меласа, джингълбелсове, дядоколедовци и друг кич.

И издирващи искрицата топлина, която ще поднесат на някого. Тихо и неусетно, често сами неразбрали какво всъщност правят, сътворяващи добро сред злото, и от злото. Хранещи надеждите, вярата или пък съмненията на децата, които продължават всяка година преди Коледа да пишат коментари под онзи запис.

И на възрастните, които няма да коментират под него, и надали ще го прочетат. Но ще бъдат стоплени за миг от грижата, и сред студа, трудностите и самосъжалението в живота им ще изгрее искрица добро. Миг топлина сред студа, миг сила сред слабостта, миг прозорче към това да бъдат истински хора.

И отнякъде отвътре в нас ще се усмихне Дядо Коледа. Отказал се дори от присъствието си, от споменаването си, но въпреки това донесъл ни най-големия подарък.

Преди изборите БСП се опитваше да наложи в ЗЕС промени, които целяха да позволят хората да бъдат подслушвани и следени без съдебно разрешение. Но не се решиха да им дадат ход. ГЕРБ тогава бяха категорично против тези промени.

Изборите минаха. На власт дойде ГЕРБ. И смело наложи промени в ЗЕС, погазващи гражданските права значително повече от предлаганите от БСП.

Засега на първо четене. С обещанията, че между двете четения проблемът с нарушаването на човешките права ще бъде пооправен… Благодаря. Вече зная колко струват обещанията на ГЕРБ. Ще си позволя този път да не повярвам.

БСП пък създаде подписка онлайн. Досега е съобщено единствено, че ще бъде достъпна от 23 декември на адрес “Az protestiram.com”. Към момента все още никоя от реалните комбинации, които мога да свържа с това, не отговаря – надявам се да бъде активирана скоро. Защото смятам да я подкрепя.

Точно така – аз, Григор Гачев, смятам да подкрепя подписка на БСП. Нещо повече. Призовавам всеки, който не харесва идеята да бъде следен безконтролно, също да я подкрепи. Време е да спрем да робуваме на инициали, и да започнем да гледаме интереса си.

Едно от нещата, които хората не обичат, е да разчитат на собствената си преценка. Често те нямат самочувствието, че могат да преценят нещо достатъчно добре (например ако то изглежда да изисква познания в област, в която те не са добре информирани). Освен това, собствената преценка изисква усилия и поемане на отговорност – две неща, които често биват избягвани.

А не бива. В един почтен свят собствената преценка не би била твърде необходима. Днешният свят обаче е доминиран от нахални реклами и безсрамни лъжи. Излишното доверие в него често води до неприятни изживявания. Но и без доверие пък е невъзможно да се съществува – налага се човек да преценява на какво да се довери, и на какво не.

Ето по-долу няколко примера как лесно човек може да прецени сам дали нещо е истина, или не е.

Нигерийската измама

Нещото за преценка: Получавате по електронната поща съобщение от роднина на наскоро закъсал известен човек. От него научавате, че известният човек е скрил някъде една умопомрачителна сума, и че роднината му ви е преценил, че на вас може да се разчита. И че ако помогнете тя да бъде изнесена от страната, ще получите солиден процент от нея.

Въпросите, които трябва да си зададете: Откъде-накъде изобщо научиха за вас, та да ви изберат за посредник – толкова ли сте известни чак там? Били преценили, че могат да ви имат доверие, за толкова пари – на базата на какво? При положение, че дори не знаят български? Къде по света няма как да официализират парите? Нещата не били читави? А иска ли ви се да се месите в престъпление?…

Проблемът, който ще ви пречи да прецените вярно: Размерът на предлаганата сума. Срещу много пари човек е склонен да си затваря очите за доводите на разума.

Реалността: Ако се съгласите, отначало ще трябва да си отворите сметка. След това ще има дребен проблем, и ще трябва да им пратите съвсем дребна сума – примерно пет долара. След това още десет. След това още двайсет. После петдесет… Като стигнете двеста или петстотин сигурно вече ще се откажете. Но десет хиляди наивници по петстотин долара са пет милиона…

Скъпите застраховки

Нещото за преценка: Изявление по телевизията на отговорен шеф на голяма застрахователна компания. Автомобилните застраховки са на загуба, казва той, и затова е нужно спешно цената им да бъде вдигната. Евроизисквания, размери на застрахователни суми, овърдрафти, мениджмънт на риска и други страховито звучащи икономически термини.

Въпросите, които трябва да си зададете: Ако са на загуба от застраховките, защо застрахователните фирми се скъсват да ги предлагат? И не само ги предлагат, но към Нова години започват да предлагат и отстъпки, бонуси към тях и прочее? Също, откъде се взимат купищата пари за реклами на автозастраховки? Кой вкарва такива суми в реклама на губеща дейност?

Проблемът, който ще ви пречи да прецените вярно: Купищата икономически обяснения. Обикновено е трудно да прецените верността им, дори ако сте икономист (би било нужно да знаете вътрешнофирмена информация). А звучат впечатляващо.

Реалността: Как предполагате?

Банковите лихви

Нещото за преценка: Изявления на всички банкови ръководители в държавата, че лихвите по кредитите, които са раздали, са минималните възможни в момента, и всякаква надежда за намаляването им или за облекчени режими на изплащане трябва да бъде забравена. Всяка банка категорично отказва да го направи. А ако правителството го нареди, казват банковите шефове, банките ще фалират, и кризата ще стане още по-страшна.

Въпросите, които трябва да си зададете: Дали не се наблюдават обективни факти, които говорят не за обедняване на банките и спадане на печалбата им от кредити, а за охолство и великолепна печалба от кредити, която спокойно търпи орязване, и облекчаване условията на кредитите. Например бум на банкови клонове къде ли не. Или агресивно търсене на банкови депозити (и съгласието на банките да плащат големи лихви по тях). Или огромни количества скъпоструваща реклама, пускана от банките…

Проблемът, който ще ви пречи да прецените вярно: Единодушието на банковите шефове. Обикновените хора са склонни да отдават твърде единодушните мнения на обективна реалност, а не на негласен (или таен) картел.

Реалността: …

Политикът-антикорупционер

Нещото за преценка: Политик от новосформирана партия се кандидатира на избори. Страната е залята с негова реклама. Основният му лозунг е за борба срещу корупцията и краденето на обществени пари. Обещава, че ако бъде избран, ще унищожи корупцията без нито капка милост.

Въпросите, които трябва да си зададете: Ако този човек наистина е враг на корупцията, откъде е намерил пари, и то в България, да залее страната с реклама? Това са не един и не два милиона. Кой инвестира толкова пари, за да бъде избран определен политик? И безвъзмездно ли ги инвестира, или смята да си ги върне със солидна печалба – и как точно ще си ги върне?

Проблемът, който ще ви пречи да прецените вярно: Лозунгите срещу корупцията импонират на всеки в измъчена от корупцията държава. Точно както лозунгите за 35% месечна лихва импонират на всеки в измъчена от бедност държава.

Реалността: …

Щастливите потребители

Нещото за преценка: Виждате по телевизията реклама на щастливи потребители, които се скъсват да хвалят някакъв продукт. Да твърдят с лъчезарни усмивки, че той е променил живота им, да го препоръчват на всеки, и т.н.

Въпросите, които трябва да си зададете: Това истински потребители ли са? Ако гледате повечко реклами – дали лицата на тези потребители не са ви познати и от други реклами? Вие на тяхно място бихте ли се държали пред камера толкова уверено, спокойно и професионално? И изобщо, ако някой хвали нещо в телевизионна реклама, и твърди, че е обикновен потребител, това гаранция ли е, че нещото наистина е добро, и че той наистина е обикновен потребител?

Проблемът, който ще ви пречи да прецените вярно: Желанието за доверие към авторитета. Телевизията има авторитет – ако каже, че някой е обикновен човек като вас, ще ви изглежда по-вероятно той наистина да е.

Реалността: …

В петък привечер попаднах в наистина кошмарно задръстване. Обикновено не се сещам за радио в колата, но този път го пуснах – нужно ми беше нещо, с което да се отвлека от мисълта, че закъснявам. Попаднах точно на предаване, което пускаше обаждания по телефона от софиянци – дали са почистени улиците. Почти всички се оплакваха, че са изчистени само два-три най-големи булеварда, и че и това е станало чак към обяд… Внезапно обаче едно обаждане привлече вниманието ми:

– Добър ден, кажете вашето мнение – почистена ли е София от снега?
– Искам да кажа, че си е много добре София! Оплаквате се, защото софиянците сте кекави и лигави, така да знаете!
– Така ли? А вие, госпожо, откъде сте?
– От Елена съм. Днес цял ден бяхме в София с мъжа ми. Дойдохме с колата още сутринта, цял ден сме карали из града, и в момента се връщаме.
– И смятате, че градът е бил почистен?
– Екстра си беше! Никъде не сме имали проблеми. Просто шофьорите ви са лигльовци и само хленчат.
– Виж ти… Госпожо, а вие ли карахте, или съпругът ви?
– Той, естествено. Аз нямам книжка.
– А той също ли беше доволен от почистването на улиците?
– А, той нещо мърмореше и ругаеше, ама вие мъжете всичките сте такива разглезени, само мърморите и ругаете за щяло и нещяло.
– Така ли? – Водещият тихичко се кискаше.
– И само се влачите като народна песен! Днес сто пъти съм ръчкала мъжа ми да кара малко по-пъргавко, че той и по празни улици пълзеше като мравка, все едно нямаме работа. Всичките днешни мъже сте плюнки, така да знаете! Няма вече истински мъже…

Не зная дали диалогът продължи още. Смеех се така, че колата се тресеше. Добре, че задръстването не помръдваше, иначе сигурно щяха да ме освиркат до небето.

Така и не разбрах дали госпожата беше остроумна шегаджийка, или “булка на военен”. Не вярвам и да има някакво значение. Хората са два вида: всякакви и още по-всякакви. Не можеш да съдиш по един за всички.

Едно обаче със сигурност можеше да се съди по думите й – доколко е изчистена София. (Макар че, да си кажа честно, към този момент повечето главни улици вече бяха поостъргани.)

(В добавка: още нещо, което чух по радиото пък днес. Беше някаква анкета сред минувачи. Един, леко дрезгав и сякаш пиянски глас, привлече вниманието ми с отговорите си:

– Извинявайте, изненада ли ви снегът?
– Не, естествено. Синоптиците си казаха, че ще вали. Значи се знае, че ще вали.
– В смисъл, общината дали я изненада снегът?
– Не, естествено.
– Тоест? Улицата на почистена ли ви прилича?
– Еми именно! Общинарите си казаха, че ще почистят. Значи се знае, че няма да почистят…

Уви, това никак не ме разсмя.)

Мярнах вчера някаква дискусия по телевизията. Надълго и нашироко се обясняваха – ще бъде ли заплаха за страната ни, ако приемем един или двама затворници от Гуантанамо? Затриха за това поне половин час.

(За протокола: личното ми мнение е, че ако един или двама души, предварително известни като вероятни терористи, са опасност за държавата ни, то е безумие да останеш да живееш в тази държава и ден повече, с или без тези един-двама.)

В същото време забелязах как отделиха няма пет минути на една друга новина – че депутатите са се произнесли за референдум дали да има новини на турски език по телевизията, или не. Което ми изправи косите.

Сам по себе си референдумът е изключително демократична и т. н. стъпка. Проблемът е в зрелостта на нашия народ да решава подобни неща. Гадно е, обидно е, но нека си го кажем честно – засега не е съвсем разумно подобни решения да се подлагат на масово гласуване. Както не е съвсем разумно да дадеш на десетгодишно дете да си играе със заредено оръжие.

Не мога да понасям турските сериали – прекалено сапунени са ми, а и нямам времето да ги следя. Но не мога да отрека, че играят една огромна полезна роля. Показват на масовия българин, че турците всъщност са най-обикновен народ, съвсем като нас (а в доста отношения, уви, и далеч по-европейски – погледнете им болниците, улиците…). Че масовият турчин е напълно чужд на ислямизма, за тероризма пък да не говорим. И че ако имената на героите и надписите по улици и магазини бяха сменени (никак не е трудно), доста хора нямаше да се усетят, че това не са български филми – толкова много е общото.

Стереотипите и страховете обаче не минават лесно. Бас държа, че ако до този референдум се стигне, мнозинството от българите ще гласува новини на турски език по телевизията да няма. Все едно под дъжда на тези новини около нас от земята ще изникнат талибани с ятагани и експлозивни пояси. Все едно по тях ще четат инструкции как българите да бъдат изклани…

Чудя се, какво страшно се очаква тези новини да донесат? Още повече, че ще бъдат по държавен канал – частните нито има как да бъдат накарани насила да ги излъчват, ако не искат, нито има как да бъдат спрени, ако искат. И при положение, че всяко турско семейство в България хваща чрез сателит, кабелна телевизия или дори обикновена антена колкото си иска канали изцяло на турски език, излъчвани от Турция. Дали новини от България на турски език няма да са далеч по-добрата алтернатива?

Не очаквам излъчването на новини на турски език да доведе до каквото и да било лошо за България. Спирането им по този начин обаче е доста вероятно да доведе. И то точно тези неща, от които се боим.

Като начало, към момента етническото положение в България е на практика напълно спокойно, и най-вече откъм българските турци. Като изключим отделни откачалки, каквито винаги е имало и ще има сред всеки народ, те не мислят нищо лошо за българите. Възродителният процес, докарал нещата до неприятно етническо напрежение преди само 25 години, е на практика забравен от обикновените турци. И причината е именно и точно че на обикновените българи им е все едно дали колегата или съседът им не е турчин. “Турците” като абстракция все още са гнусно плашило за тях, но колегата Хасан е просто колега, точно както Иван и Пешо. Не им се зловиди, че си е върнал името вместо даденото му насила Асен. Не му отричат правото да е различен; нещо повече – не го схващат като различен. И, естествено, той им отвръща със същото – за него те са просто колеги.

Казано накратко – етническият мир у нас е съграден на това, че се научихме да се приемаме каквито сме и да признаваме свободата си да сме каквито сме. И открихме, че сме на практика едни и същи.

Съответно, начинът да провалим етническия мир, и да съсипем постигнатото за 25 години, е да отречем едни на други свободата да бъдем себе си, и така да издигнем стени между нас. С амбразури в тях.

Като начало, към момента ДПС е на път да започне да губи подкрепата си сред българските турци. С падането си от власт то изгуби едно от средствата да контролира този етнос. Все още разполага с други инструменти, но първото оръжие от арсенала му е обезвредено. С още търпелива работа, и недопускането му на власт, все повече турци ще се изтръгват от хватката му.

Ако ограничим свободите им, ще провалим това развитие. Ще ги принудим насила отново да потърсят закрилата на ДПС, за която вече почваха да вярват, че не им е нужна. А ДПС ще има нужда от радикализъм и вълнения в България, за да се върне като помирител на бял кон. Познайте какъв ще е резултатът.

… Преди няколко месеца бях разговарял с един човек от Хасковско, чист турчин. Той ми спомена, че синът му се хванал като професионален войник. Не се учудих много – знам, че по тези краища безработицата е страшна. Когато го споменах обаче, човекът само дето не се обиди:

– Мислиш, че ме е срам, че синът ми служи в българската армия ли? Хич биля даже! Ако ми харесва да живея като в Турция, да съм в Турция сега. Бях заминал по голямата екскурзия. Щом съм тук, прави си сметката харесало ли ми е там… А щом тук е по-добре, значи е и нормално, и редно синът ми да пази тук да не стане като там. И заради мен, и заради себе си, и заради децата. Какво странно има?

Предполагам, че не всеки турчин мисли така. Но очевидно първите лястовички са тук. Започнало е осъзнаването на всички етноси в България като български граждани, които харесват България и й желаят доброто. Не го ли попари мразът на глупостта ни, не се ли разделим и настроим едни срещу други насила, ще можем един ден да имаме страна (и може би дори държава), в която да можем да живеем заедно щастливо.

Уви, боя се, че именно българите в България не сме дозрели още за това разбиране. За мъдростта, че добрият съсед е по-сигурен гръб от високия плет. И че на един референдум за новини на турски език ще докажем, че страхът ни е по-силен от разума ни. Колкото и да е парадоксално, съм склонен да подкрепя мнението на “скъпия ми” президент Гоце – че такъв референдум не е желателен. Поне засега, докато достойнството и мъдростта ни са още в детството си.

Прави ми впечатление, че бюджетът преди година имаше 3 милиарда излишък, а сегашният въпреки жестокото затягане е с недостиг. Откъде идва това?

От кризата, би казал всеки. Добре, де – как точно тази криза влияе на бюджета? Какво точно по време на криза почва да гълта повече пари от бюджета, и приходите от какво точно спадат? И с колко?

Не мисля, че тук непременно има заровена някаква страховита корупция, световна конспирация или нашествие на марсианци. Просто смятам, че е добре тези неща да бъдат обяснени на разбран език и с точни числа, които могат да бъдат проверени, а чрез тях може да бъде проверена разликата в бюджета.

Някой желаещ?

Това е заглавие на статия на Карла Шрьодер в Linux Today.

Казва чудесно това, което мисля. Затова най-нахално си позволих да я преведа, без дори да попитам авторката за разрешение. Предполагам, че няма да ми се разсърди.

Сигурно ще си умра бедна, защото не вярвам в експлоатирането на хората, и ценя много неща повече от парите. Разбира се, обичам да печеля, по възможност повече. Чудесно е да изкарвам достатъчно, за да мога да си позволя малко повече свобода, и да мога да изпълня някои от мечтите си. Изкарвам си хляба сама още от тинейджърка, и се гордея, че го правя. Когато растях, момичетата още ги учеха да се омъжат за някой, който да се грижи за тях. Още на тази възраст това вече ми изглеждаше като сделка, лоша и за двете страни.

Вярвам, че действията на хората трябва да се базират на етика. Моята е съвсем проста: не прави на другите каквото не искаш да правят на теб. Мисля, че това покрива всички основни случаи. (Не твърдя, че го спазвам на 100%. Но поне опитвам.) Антитезата на това е “Ще правя каквото трябва само ако ме накарат насила”. Което май е философията, движеща много от съвременния живот.

Затова и мътя водата и върша всичко, което върша. Само един човек съм, но все пак трябва да правя каквото мога. “Колко милиона или милиарда ще спечеля, ако си пусна пердето” е за мен абсолютно скучен и безсмислен въпрос, празно нищо. Да, нужни са бая акъл и безсърдечие, за да станеш крупен богаташ чрез обиране на хората. Е, и какво? Тези богаташи са скучни и без въображение. Във всяко поколение те действат по един и същи сценарий: лъжи, мами, кради, експлоатирай, злоупотребявай, прави всичко, което е нужно, за да се сдобиеш с много пари и власт. След това се пенсионирай и се прави на филантроп. И много внимателно не забелязвай как купища хора оправят поразиите, които си направил, и това им струва много повече от всичките ти дарения и всички ползи от теб за страната ти или света. Колко предсказуемо и безполезно.

Технологичният бум създаде много нови милионери и разви какви ли не нови бизнеси. Донесе също и изумителен брой лоши неща: измами в заплатите и работното време (постоянни “временни” работи, липса на доплащане за извънредна работа, износ на работни места в други държави). Притисна световната икономика под разходите за борба със спама и вирусите (десетки милиарди долари годишно, по най-консервативни изчисления). Пазар, доминиран от боклукуер без никакви полезни новости в него. И най-лошото, атаки към гражданските ни права и свободи. Прогрес, няма що!

Състезанието към дъното

Проблемът не е само в крупните богаташи, издигнали се чрез мръсотии. Той се простира чак до началото на екосистемата. Знам, че някои ще кажат: “Ама бизнесите трябва да се грижат единствено за увеличаване на печалбите, иначе акционерите ще ги съдят, и други лоши работи”. Хайде стига. Подобни обяснения са боклук. Това е неетично поведение, за което няма извинение. Бизнесите се управляват от хора с морални стойности, ако и понякога грешните. Това е все едно да кажеш, че бизнесмените са длъжни да лъжат, мамят и експлоатират, защото това е единственият път към успеха. Така де, всички го правят.

И какво да правя? Да дера кожите на музикантите, хората на изкуството и творците, защото те са твърде слаби, за да се продуцират сами и да защитят правата си. Да задушавам самостоятелно работещите, да тормозя служителите си, да събличам голи клиентите си, и да си купувам изгодни закони… Само че да задушаваш успеха на другите не е успех. Според мен е провал.

Състезанието към върха

Иска ми се повече експерти, блогери, аналитици и технически репортери да коментират изумителната щедрост, на която са основани Линукс и свободният софтуер. Някои продължават да подчертават само безплатността, и да говорят за “религиозни фанатици”. Благодаря, нека си продължават. Ние обаче имаме нужда да престанем да спорим едни с други, и да изкажем уважението си към хилядите талантливи творци, които освобождават продукта на труда си. Да, те получават компенсация – код, инструменти за програмиране, документация, оформление, удобно направени дистрибуции, които съвместно правят удобна и полезна среда за работа. Добре настроените към Линукс фирми го предлагат предварително инсталиран на всякакви машини. Много от допринасящите дори получават заплати за труда си. Но това не прави щедростта им по-малко ценна и ценена. Струва си тя да бъде забелязвана, признавана и почитана. И по възможност вземана за пример.

Затова – благодаря ви!

Не става дума за “радостните” и “тъжни” ритуали, с които се сблъскваме понякога в ежедневието си. Този път говоря за биология. Темата ми е интересна, затова и си я записвам тук като в личен дневник.

С появата на стадата участниците в стадото се сблъскват с проблема за взаимодействията между индивидите в него. Ако например старшинството при всяка среща се доказва наново с битка, това стадо надали ще има светло бъдеще. Затова и в стадото се изработват поведенчески (рядко други) признаци, по които подобни неща да се изясняват. При среща между два вълка водачът вирва заплашително опашка и ръмжи, а по-нископоставеният присвива опашка между краката, прикляка и скимти. Старшият бизон рие заплашително земята и насочва напред рога – по-низшият в йерархията излага уязвимите си хълбоци. Водещият петел в кокошарника кукурига и се перчи – тези по-ниско в йерархията пеят само в унисон с него, и му отстъпват път…

Всъщност, подобни елементи се наблюдават при висшите животни и в периодите на зачеване на поколение, както като символи на съответния пол, така и като ритуали за установяване на превъзходство при конкуренция. Пойните птици пеят, и с това обявяват територията за “запазена”. Щраусите се въртят, глухарите токуват, горилите реват и заплашително се бият в гърдите… Всичко това са ритуали, които символизират пол, нападение над противник, или и двете.

Дали някой учи тези животни на ритуалите, и им обяснява кога какво точно следва да се прави? Надали. В природата такива учители няма… Част от нещата младите научават, като гледат по-старите. Но вършат ритуалите не защото виждат рационален смисъл в тях (сами по себе си те са безсмислени), а защото по този начин имат усещането, че правят каквото трябва. Иначе казано, ако не ги правят, се чувстват дискомфортно по един или друг начин, а правенето на тези ритуали им носи психологически комфорт. Това е механизмът, чрез който природата ги принуждава да извършват подходящите (често спасителни) в дадена ситуация ритуали.

Комфортът, който носят ритуалите, често носи на животните успокоение и извън ситуациите, в които ритуалът е адекватен. Когато котките се чувстват обидени, или им е развалено спокойствието, но няма как да отговорят с агресия, се мият. Ако патица бъде прогонена от храната от по-висшестояща в ятото, започва да си чисти перата. Тук ритуалът се използва не като средство за разрешаване на ситуацията (ситуацията вече е свършила), а като средство за успокояване и възстановяване от причинения дистрес.

Ритуалите носят успокоение и когато то не е непосредствено необходимо, но по някаква причина е полезно – когато маймуни търсят (до)сближаване, оправяне на отношенията и т.н., те се пощят една друга. Или ако водачът на групата е ядосан и не се знае на кого може да си го излее, женските често го пощят (или дори му предлагат секс)… Тоест, ритуалите се извършват до голяма степен извън ситуацията, за която са предназначени, и без необходимост от успокояване на изпитан дистрес, специално заради успокоението, което носят.

Всичко това сочи една интересна еволюция в механизма на ритуалите. Отначало те са безвреден заместител на вредно действие, и психологическото успокоение, което носят, е единствено механизъм, който цели да доведе до изпълняването им в определени ситуации, за да бъде избягнато вредното действие. Впоследствие обаче ритуалите започват да се изпълняват и извън (или след) ситуациите, в които са алтернатива на вредно действие, като компенсация за невъзможността да се действа по друг начин (или да се действа изобщо, защото ситуацията вече е свършила). Най-сетне, ритуалите от едно ниво нататък започват да се използват напълно несвързано със ситуацията, от която произхождат, и без належаща нужда от тях, с цел постигане на общо успокояване и снижаване на дистреса.

Иначе казано, още при висшите животни ритуалите еволюират до съзнателно използвано, неспецифично за ситуация поведенческо “хапче” срещу дистрес. Употребата им бива предизвиквана не толкова от достигане на дистреса до граница, над която е трудно да бъде търпян, а във всеки случай, когато е добре дистресът да бъде понижен, дори ако към момента не е твърде висок.

Как стоят нещата при хората? Много просто – една огромна част от това, което вършим, са ритуали. И немалко от тях са именно неспецифично подтискане на дистреса.

Как реагираме, ако добър познат не ни поздрави при среща в коридора? Още повече пък ако не отвърне на поздрава ни? Обикновено си мислим лоши или тревожни неща за него. Чувстваме се поне малко по-дискомфортно. Причината – не е спазен ритуалът.

Откъм другата страна е същото. Ако по някаква причина познатият не може да ни поздрави (например ако в момента го гледа някой, пред който не бива да се издаде, че ни познава), той изпитва вероятно още по-силен дискомфорт. Ако при това ние сме го поздравили, дискомфортът ще е още по-силен: ритуалът е започнат, а познатият ни не е изиграл ролята си в него.

Ако сме в дистрес по някаква причина, ние най-често изпълняваме ритуали, с което да се разтоварим психологически. Чупим пръсти и се разхождаме нервно, например. Обругаваме здравата причината за дистреса ни, или някой друг (особено любим и разтоварващ ритуал). Заравяме се в хобито си – до късно през нощта лепим модел на Белведере от кибритени клечки, или отиваме през уикенда за риба, или редим пасианси (или играем други компютърни игри – те контрират дистреса и по друг начин, като ни осигуряват преодолими препятствия). Хвърляме си една здрава шопинг терапия. Жените сменят прически, лакове за нокти, облекла. Мъжете – коли и/или любовници (ако могат да си го позволят).

Ако по някаква причина човек (или дори висше животно) не може да се разтовари от дистреса чрез ритуали, било защото по някаква причина не може да ги изпълни, било защото те са недостатъчни, той изпитва подтиснатост. Настроението се влошава, самооценката спада катастрофално, активността намалява, оптимизмът изчезва, понякога дори е възможно временно засилване на интровертността. Казано иначе, човекът изпада в депресивно състояние. В по-тежки случаи то е клинична диагноза – т.нар. реактивна депресия.

Ритуалите играят и огромен брой други важни (някои – дори по-важни) роли в едно съвременно общество. Използването им като отдушник за напрежението ни, дистреса ни, обаче има ключов аспект. Ние се гордеем с разумността си, но всъщност изпълняваме огромната част от социалните си взаимодействия не следвайки логиката и разума си, а по стария животински начин – като неподходящите действия (или бездействия) пораждат в нас дискомфорт, напрежение, и ние търсим подходящия ритуал, за да го отслабим и отпуснем.

Дали ключовият момент в раждането на Homo sapiens не е не използването на инструменти, а именно съотношението между логика и дистрес-ритуалност механизми в обществото ни? И раждането да е когато логиката надмине 50% от обществените взаимодействия? Ако да, този момент вероятно няма да е скоро. И докато не дойде, осъзнаването колко голяма част от действията ни в обществото се определят от механизма на дистреса и ритуалността ще е важно, ако искаме да разберем себе си.

Може би да. Може би не. Тук вече навлизам в хипотези. Но чопленето в механизма на ритуалите като средство за възстановяване от дистреса и преодоляване на подтиснатостта е интересно. Може би ще го продължа някой път.

… а какво ти си направил за нея!

Това е един девиз, който доста често чувам напоследък. И ми се иска да му отговоря – веднъж и завинаги.

Нямам нужда да питам какво съм направил аз за България. Знам го. Ще го кажа обаче, заради другите, които не го знаят.

Като начало, съм си плащал данъците, през целия си живот досега. Даже и тези, които принципно има как да скриеш – данъците върху заплатата. (Така или иначе, те са много малка част от данъчната тежест. Огромната част от нея са ДДС, акцизите, митата и прочее. Всички данъци, които плащат всички фирми, държавни или частни, които ме обслужват, в крайна сметка излизат отново от моя джоб, чрез цените. Реално българинът плаща като данъци, преки и косвени, повече от половината си заплата.)

Чрез данъците си, като начало, аз съм изплатил абсолютно всичко, което България е направила някога за мен. Всички медицински разходи. Цялото ми образование, с всички стипендии и придобивки, които съм получавал. Моята част от всички дежурства на пожарникари, полицаи и всички други необходими общественоохранителни служби. Всеки един държавен разход за мен, до последно. (Всъщност, някои от тези разходи са платили за мен родителите ми, а аз ще ги платя за децата ми. Но в крайна сметка нещата се изравняват.)

Също така, чрез данъците си аз изплащам разходите, които държавата ще направи за моята пенсия. (По косвен начин – аз изплащам пенсията на родителите си, а моята ще я изплащат децата ми. Но в крайна сметка нещата се изравняват.) Така че на мой гръб е също така всичко, което България някога ще направи за мен.

Изплатил съм също така своята част от разходите по издръжката на всички институции, които не ми помагат пряко, но са някаква част от държавата, и на теория са ми от полза в някакви висши сфери, или при някакви обстоятелства. Всички държавни и общински институции – като се започне от президентството и парламента, мине се през министерства, комисии по бедствия и аварии, армия, държавен резерв, разузнаване, и се стигне до научни институции и регулационни органи. Всички.

(Отделно от това, съм лежал две години в затвора, наречен “казарма”. Осъден за престъплението да принадлежа към мъжкия пол. И наказан освен с лишаване от свобода и с опити за промиване на мозъка и обяснения, че това било “служба на Родината”, и “защита на Родината”. Не зная как е сега, но който е служил по мое време, знае за какво всъщнот служеше казармата. И как се отнасяше към войниците. А и каква боеспособност постигаше. Добре, че тогава не ни атакува някой. Примерно Албания, с отряд от стотина овчари с геги. Щяха да превземат България, подпомогнати на драго сърце от нас, войниците. За да ни отърват от гаврата, на която бяхме подложени от държавата си.)

Затова и не виждам никакъв смисъл да питам какво България е направила за мен. Отговорът е неоспорим – нищо. Дължа й благодарност колкото на продавач, комуто плащам покупката си. В рамките на учтивостта – да, благодарен съм. Но ако се опита да излиза с номера, че съм й длъжник, няма да мине. Всичко, което ми е дала, съм го платил до стотинка… И това е само началото.

Освен това, аз съм изплатил и своята част от разходите, направени за хора, които не могат да плащат данъци. Инвалиди, сираци и всички други в неравностойно положение. Тежко болни, чието лечение струва много, и техните лични данъци не го покриват. Пенсии на възрастни хора без деца, които да им ги изплащат чрез данъците си. Помощи за безработни, социално слаби и нуждаещи се. Обезщетения за пострадали при бедствия, аварии и злополуки. Издръжка на домове за деца без родители. Държавна субсидия за културни институции. Всичко, което съществува в България, и за което тя си приписва заслугите, е изплатено от мен – и от теб, който четеш това в момента.

(Да, знам, че държавата няма откъде другаде да вземе пари, освен от мен. Но ако е така, нека не претендира, че ми е дала каквото и да е. Редно е тя да ми е благодарна за това, което аз съм направил за нея.)

Така че и тези, които получават пари “от държавата”, не й дължат нищо. Дължат го на теб и мен. А аз, и сигурно и ти, не ги смятам за длъжници, и не съжалявам за тези пари. Ако имах възможност да си ги взема обратно, не бих взел и стотинка, ако ще да умирам от глад. Така че, ако си инвалид или социално слаб, не вярвай на лъжата на държавата, че й дължиш нещо – този помен тя го прави с моята пита.

В добавка към това, аз съм платил невероятни суми, изхарчени от управници за личния им кеф. Докато аз се гърбя да изкарам за хляба, те от моя джоб живеят като бейове – те, слугите ми. Привилегии, лимузини, почивни станции, кортежи, дрешки за хиляди – всичко това го плащам аз, от джоба си. А в замяна получавам фрази като “не питай какво България е направила за теб…”. И да беше само това.

Пак аз съм платил астрономическите суми, загробени от въпросните управници за далавери. Не зная колко милиарда, с гаранция не един или два. Получил съм от тях пътища, чийто асфалт се троши като юфка, построени на думи обекти, закупени за безумни суми ненужни никому боклуци. И самочувствието на жител на бананова република без банани… Ей, вие с големите девизи, къде се дянахте?

И пак аз върша със собствения си труд това, което съм платил на държавата да върши, а тя не е свършила. Събирам със собствените си ръце боклуците, с които са затрупани планините, и за почистването на които държавата ми удържа данъци. Протестирам срещу бетонирането на природата, за което съм платил на държавата да го предотврати или поне ограничи. Възмущавам се от своеволията на банки, топлофикации и всякакви монополисти, за които плащам на държавата да ги регулира. А държавата, финансирана от моите пари, се задейства, за да ми пречи, и да влошава последствията от това, че не е свършила за каквото й плащам.

И пак аз съм платил разходите по създаването на негодни за използване, а понякога и безумни или направо престъпни закони. За всякакви средства, с която държавата, слугата ми, да контролира мен, собственика й. За всякакви режими на секретност, с които да ми пречи аз да я контролирам. За наредби, че имам право да протестирам срещу нея, ама когато на нея й кефне да ми разреши. И за разпореждания, че ако това не ми харесва, и го заявя открито, аз съм престъпник, и трябва да бъда следен, проучван и дори сплашван…

Ето това аз съм направил за България, и тя е направила за мен. Отсега нататък няма да питам, а ще го казвам. При всеки случай, когато чуя някой демагог да се опитва да изкарва хората, платили всичко в тази държава, длъжни на някого за нещо.

За да го чуват и те, и да знаят – те са тези, които са направили в България всичко за всекиго. Който друг си приписва нещо, краде техните заслуги, и това не бива да му се позволява. Истината трябва да се казва в очите. Само тогава гьонсуратите ще престанат да ни се качват на главите и да ни изгребват джобовете. Само тогава ще престанем да бъдем поданици на тези, чиито гуши пълним, и ще станем граждани, които се разпореждат с държавата, която притежават.

Поредната дискусия на тема обществото ни ми припомни нещо, което отдавна бях забравил. Една мъдра приказка, която бях чул като пет-шест годишен от престарелия, над стогодишен брат на дядо ми.

Дядо Стоян беше роден някъде около Освобождението. Кога точно – никой не знаеше, даже и той. Прехвърлил стоте, човекът продължаваше непрекъснато да работи от сутрин до вечер, каквото му е по силите, без да чака на гърба на децата си. И докато ми разказваше приказката, треперещите му ръце продължаваха да ронят царевица за кокошките… Ето я, изчистена от шопския му диалект от края на 19 век, доколкото си я спомням:

Едно време всички живинки били еднакви. Нямало хора, животни, птици – всичко било еднакво. Докато един ден не ги събрал Господ, и не рекъл:

– Дойде време да решите кой какъв иска да е животът му. Мислете добре – каквото поискате, това ще получите.

Станали едни тогава, и рекли:

– Ние, Господи, искаме от работа глава да не можем да вдигнем. С нея да ставаме и лягаме, и за всичко открай докрай да трябва сами да мислим и да се грижим. Ала животът ни да зависи от нас си.

– Бива – рекъл Господ. И ги сторил хора.

Станали след малко мислене други, и рекли:

– Господи, и ние сме съгласни да работим според както можем. Ала тежък товар е на себе си да разчиташ за всичко. Искаме да не е на наш гръб. Нека друг се грижи покрив и храна да имаме.

– Бива – рекъл Господ. И ги сторил биволи, говеда и друг всякакъв добитък.

Видели туй трети, и станали и рекли и те:

– Господи, а не може ли хич да не работим, само акъл да даваме, кога видим нещо не както трябва? Пък и за нас да се грижат, и покрив да ни строят и храна да ни дават? На онези го даде.

– Бива – рекъл Господ. И ги сторил кучета.

Като видели туй, се надигнали едни четвърти. И рекли:

– Господи, щом може така, дай тогава на нас нищо никога да не попипваме, пък други да се грижат за нас. Покрив да ни строят, храна на ръце в леглото да ни носят, да ни чистят и слугуват за всичко.

– Бива – рекъл Господ. И ги сторил свине.

Оттогава светът е уреден както го знаем. И всеки има каквото си е пожелал.

Хората с работата стават и лягат, и сами за всичко открай докрай се грижат. Ала ядат топъл хляб със сирене, мед и масло, и спят зиме на меко легло до топла печка. А престареят ли, опора са им децата им, според както те сами са си ги възпитали.

Добитъкът за храна не се грижи, нито за покрив – хората покрив му строят, и лете го водят на паша, а зиме сенце и слама му дават, събрани от тях. Ала влачи хомота, доят го и го стрижат, и щастливи старини не вижда. Така е, който чака на друг за нещо – получава каквото изнася на другия.

Кучетата по цял ден нищо не вършат. Най-много да лавнат, кога се зададе опасност, да кажат, че нещо не е наред. Ала покривът им е кучешка колиба, а храната – къшей сух хляб, на колкото дни стопанинът се сети, или е на кеф. И почнат ли много акъл да дават, с тояги и кърпели ги отучват.

А свинете за нищо нямат грижа. Покривът им човекът го прави, храната им носи на ръка в нея, тора им изрива, никога никакъв труд не иска от тях… Ала жилището им е кочина, в лайна се валят, храната им е помия, и дойде ли Коледа, виждат ножа, и никой ги не жали. Такова са си избрали.

Откак си спомних тази приказка, честичко си мисля – къде сме ние, българите, в тази история? Какво ли ще да са си избрали повечето от нас?… Дали не задавам отговор?

Мисля си и как все се оплакваме от живота. Дали не се оплакваме именно от туй, че получаваме каквото сами сме си избрали?

Ако да, ясно е дали от оплакванията ни ще има файда. И какъв е единственият начин животът ни да се оправи.

А най-хубавото е, че и досега всеки си избира сам какъв да бъде. И че никога не е късно да си промени избора.