Grigor Gatchev - A Weblog

Чух наскоро някакво интервю на Симеон Дянков на тема АЕЦ Белене.

Дали именно Русия ни е прецакала за затварянето на четирите стари реактора на АЕЦ “Козлодуй” – трудно ми е да преценя.

От една страна, решението да бъдат затворени ни го наложи Европейската комисия, а Русия не участва в нея.

От друга обаче, на ЕС не му трябват опасни реактори, но не му трябват и разорени държави. Разорената държава не е купувач – хората й нямат с какво да плащат. Тя е само черна дупка за помощи. Затова предполагам, че ЕК са се допитали до експерти, и са взели безпристрастно мненията им. А експертите по ВВЕР-440, чието мнение тежи, са в Русия.

Затова и тезата, че именно Русия ни е прецакала за старите реактори, ми се струва възможна, но не и гарантирана. А хубавото е, че е лесно проверима. ЕК с гаранция има пълна и точна документация кой за какво я е консултирал, най-малкото за да има с какво да се оправдава пред органите на ЕС за решенията си. Достъпът до информация за консултации от този род надали е засекретен. С пълна възможност е позволен за държави-членки на ЕС, и нищо чудно да има как да я получат дори частни лица или неправителствени организации от тези държави.

Защо ни е, след като битият – бит ли? Защото Симеон Дянков е финансов министър на държавата ни. И е важно да знаем дали той е човек на думата, или жонгльор с думи. Във втория случай би се оказало, че сме назначили лисицата да пази курника, и колкото по-бързо го разберем, толкова по-малки ще са щетите. (ББ си пази рейтинга – ако Дянков е въздух под налягане, и срещу това се вдигне масов, продължителен и лош за рейтинга протест, ще излети.)

Дянков каза и още нещо – че АЕЦ Белене всъщност не ни е нужна. Че конюнктурата наоколо не предполага успешно продаване на ток за в бъдеще. И че лобирането зад централата има точно една цел – тя е скъп проект, и би позволила да бъдат относително неусетно приватизирани суми от порядъка на милиард евро.

Пазарната конюнктура на Балканите за ток за бъдещите 10-30 години не мога да я преценя. Че населението на Турция ще се замогне икономически, и ще потребява повече ток, съм сигурен. Че повечето държави в региона имат чудесни позиции за индустриализиране, и потребяване на повече ток – също.

Но знам и че България има великолепни възможности за развитие на ток от възнобвими източници, особено вятърна и слънчева енергия. Цените на фотоволтаичните елементи за последните няколко години паднаха драстично – ако се продължава така, до не повече от 5 години инвестициите в слънчеви централи ще станат рентабилни и без държавно спонсориране. А ако законодателството позволи (в смисъл, извие ръцете на електроснабдителните ни дерибеи) частни лица да си слагат слънчеви панели на покривите, и да продават тока на прилична цена на снабдителя, това бързо ще стане популярно. Панелите на покрива на еднофамилна къща лятно време покриват консумацията й с излишък, а и през зимата помагат (ако има кой да ги почисти от снега). А ако всички покриви в София се покрият със слънчеви панели, при слънчев ден тя ще произвежда над хиляда мегавата, и на практика ще покрива консумацията си…

Подобно е положението и с вятърните електроцентрали. Тяхната цена не пада толкова бързо, но и така вложенията в тях скоро ще са рентабилни и без държавна субсидия. Имаме предостатъчно планински върхове и хребети, на които духа почти постоянен вятър, а добре направената ветроцентрала на практика не пречи на екологията. Цената на тези централи определено ще е солена, но ако бизнесът има печалба от тока им, и най-вече ако среща по-малко корупция тук, ще настрои предостатъчно. А покривните панели ще си ги наслагат и частните лица, ако им е изгодно. Просто опираме до това да имаме държава вместо мафия.

Да, вятърът и слънцето са непостоянни. Но обикновено когато няма слънце, има вятър, и обратното. А и разполагаме с немалко ПАВЕЦ мощности, и при нужда можем да подготвим нови. Най-сетне, огромната електромрежа на ЕС е добър балансьор. През зимата, когато производството на ток намалява, а консумацията расте, могат да се пускат немалкото ни ТЕЦ-ове, и АЕЦ “Козлодуй”. (Отделно, тогава работят ТЕЦ-овете в топлофицираните ни градове – някои от тях също произвеждат електричество, други биха могли да се приспособят, така ще спаднат и техните разходи.)

Като теглим чертата, не мога да кажа дали АЕЦ Белене ще ни е необходима, или не. Дори да е необходима, ме безпокои:

– ще бъде колосален държавен разход, който ще направи зависими от Русия и нас, и евентуално други държави от региона за още повече от тока си (а Русия не е най-приятелската към ЕС държава).

– токът й няма да бъде евтин (времената, когато строителството на АЕЦ и горивото за тях бяха относително евтини, останаха далеч назад в историята).

– ще бъде удобна прицелна точка за тероризма – един забит в някой реактор самолет, и цяла Северна България и Южна Румъния ще се превърнат в околочернобилска зона (а до два-три месеца и черноморското крайбрежие, благодарение на Дунав).

– дори ако приключи живота си безпроблемно, още едно парченце от България ще бъде неизползваемо за нищо, и ще трябва да бъде охранявано от всекиго, в течение на десетки хиляди години – мъничко парченце, но все пак.

Всичко това обаче ме безпокои по-малко от другото, което каза Дянков. В което не се съмнявам нито за миг – че цялата тупурдия е за да бъде гушнат милиард-два. Защото тези пари (и влиянието и властта, които дават такова количество пари) ще отидат у хора, чиято истинска професия е да продават интересите на България като цяло и на всеки български гражданин, примерно моите, поотделно. Колко добри времена вещае това за държавата, в която живеем, и за собствените ни права и интереси, не ми се мисли.

Затова си мисля в крайна сметка, че докато не си изчистим в значителна степен корупцията, не бива да помисляме за строителство на АЕЦ Белене. Рискът за екологията, или дали ще си върнем вложенията, може да е приемлив. Рискът (всъщност точната дума е “гаранцията”) милиарди евро да отидат в ръце, посветени на съсипването на държавата ни и нас лично, обаче не е.

Когато излизам от нас, още няма десет сутринта. Денят обаче е слънчев, и на пейката пред входа виждам Георгиеви. Колата ми е точно пред тях, и докато чистя налепените по мокрите й стъкла листа, неволно слушам диалога им:

– Ще видиш, че пак ще задръсти две места.

– Ами ако не ги задръсти? Един-два пъти е спряла така, и си й вдигнал мерника.

– Не е един-два. Всеки път спира по средата между две места, и блокира и двете. Ако има две едно до друго свободни.

– Ами може жената толкова да умее. Перпендикулярното паркиране не е лесно. И аз не го умея добре.

– Като няма две места едно до друго, вкарва тоя параход на едно като чудо. От друго е, не е от неумеене.

Хвърлям към тях поглед. Георгиев се е привел напред, и между пръстите му дими цигара. Преди почти две години отказа пушенето, след белодробната операция, ама не може да захвърли навика да държи запалена цигара. И в очите му играят лукави зевзешки огънчета.

– Друго, друг път. – Георгиева е дребничка и с бухнала коса, но зевзешките пламъчета в очите са точно същите. Съседи сме вече от сума ти години, лесно се вижда – и двамата веселяци подготвят поредната шега. Я със себе си, я един с друг, я за сметка на Петкова.

Петкова е обсъжданата особа. Печели добре, нямам представа от какво. Кара Пежо 407 лукс, до което старичката ми 405 изглежда като циганче катунарче до гвардейски офицер в парадна униформа. И наистина е пословична с това, че види ли две места за паркиране едно до друго, задължително спира абсолютно точно по средата между двете, блокирайки ги.

– Просто паркира където й се вижда по-широко. Вече е минала петдесетте, по-трудно се ориентира жената – продължава Георгиева.

– Петдесетте? Като й гледам труфилата и гримовете, си мислех за шейсетте.

– Бас държим ли, че този път няма да блокира две места? – връща го към темата жена му.

– На по бира – кимва Георгиев, и пламъчетата в очите му проблясват пак. – Виждаш ли ги двете места ей там, точно до Силвето и детето й? Време е вече да се върне от магазина, ще завре колата точно между двете. Бас на каквото щеш. Силвето какво чака там?

– На по бира да е – съгласява се Георгиева, и нейните очи също проблясват дяволите. Оглежда се, и се успокоява, очевидно видяла каквото търси.

А това е излизащият от входа Радко – мъжът на Силвето. Качват се в колата и потеглят. Свободните места едно до друго вече са три – нещо рядко на нашия паркинг. Шапка й свалям на Георгиева. Усетила се е, че Радко и Силвето ще излизат с колата, и при три места Петкова ще вкара нейната на централното място, и няма да запуши две. Акълна жена. Знае кога да се хване на бас.

Георгиев ми кимва и лукавите пламъчета в очите му само се доразгарят. Май още не е схванал номера. А блестящата предница на Пежото се показва на входа на паркинга.

Колата влиза вътре, прави завой и вместо перпендикулярно паркира на трите свободни места успоредно. Запушвайки ги и трите.

Георгиева просто не вярва на очите си. Аз, да си призная, също. Само Георгиев изобщо не изглежда изненадан. Аха да дръпне от цигарата, но се усеща и спира навреме.

Георгиева не издържа. Става и тръгва към Петкова, която демонстративно, да я види целият блок, натиска копчето за заключване на дистанционното на колата.

– Василке, лошо си спряла така. Няма ли да я вкараш натака? – Думата “перпендикулярно” Петкова надали я знае. Както и повечето други думи от над две срички.

– Че кво й е? Екстра си е. Иначе, квато е голема и дълга, стърчи – заявява гордо Петкова. – Па частите й скъпи, чукне ли я някой льольо, ша требе сума ти долари да дам.

– До час най-много Светлето и Радко ще се върнат, и няма да има къде да паркират – прави повторен опит Георгиева, докато аз се чудя защо е нужно частите на европейска кола да се плащат в долари.

– Че тва си е проблем на Радко – свива рамене Петкова. – Той да му мисли. Кат не мой да намери къде да паркира, къв мъж е? Плюнка. Чудя й се на Светлето на акъла що го търпи, аз да съм на нея, досега да съм го фитнала. И още двама като него да съм омаяла и да съм ги фитнала после. Ама ха! То щото и тя една жена, да я не подфащам, че ша мръкне…

Георгиева се връща с угаснал поглед и сяда на пейката до кискащия се съпруг. Подпира глава, мисли няколко секунди, след това става и тръгва нанякъде.

– Къде? – прекъсва кискането съпругът й.

– За бира.

Когато тя се изгубва зад ъгъла, Георгиев угасява фаса в подметката си, прибира го във вече празната кутия, поглежда ме и замислено отбелязва:

– Никога не подценявай жените. Ама никога.

– Петкова ли имаш предвид, или твоята? – подкачам го аз.

– И двете. Всяка по своему.

Уважаеми г-н министър-председател,

Днес видях новина, че държавата ни се е изправила пред още един разход. А именно, че е необходимо на фирмата Майкрософт да се доплатят около 20 милиона долара за лицензи за Windows.

Като загрижен за джоба на държавата човек, бързам да ви уведомя за следното:

Закупените от Майкрософт лицензи за Windows превишават възможностите на държавната администрация да ги използва между 2 и 3 пъти. (Закупени са общо около 40 000 лиценза, докато компютрите в държавната администрация, на които закупеният Windows XP би могъл въобще да тръгне, са по различни оценки между 12 и 18 000.) Излишъкът от лицензи към момента няма как да бъде използван от държавата, още повече, че това е вече стара версия на продукта.

В тази връзка, бих предложил идеята излишните лицензи да бъдат върнати на Майкрософт. Впредвид кризисните обстоятелства, в които се налага да се отказваме от сделки, които биха защитили сигурността на държавата ни, е редно, разбираемо и логично закупените излишъци от софтуерни лицензи да бъдат върнати. (Тъй като производствената стойност на отделния лиценз клони към нулата, Майкрософт пък нямат защитимо основание да претендират, че такава сделка им нанася щети.)

С пожелания за успех в овладяването на кризата,

Григор Гачев.

Много добра статия. За мен си струваше четенето.

123, 1234… 12345678 (минималният позволен брой цифри)
1111, 111111, 11111111 (пак минималният позволен брой)
password (по-рядко wordpass)
qwerty, asdf, asdfgh, zxcv, zxcvbn (в региони с QWERTY клавиатури)
вашето първо име, фамилия или и двете
ЕГН-то ви (или първите най-малко позволени цифри от него)
името на системата / ESSID-а на безжичната мрежа
mamata, fuck, porno (и още известен брой цензурирани)
любимият ви футболен отбор, който неведнъж сте хвалили онлайн
името на половинката / детето ви

По мои наблюдения, в български условия тези пароли се използват от около 20% от акаунтите (сред не-компютърджии – около 50%). Надали е нужно да казвам, че не са добра идея. Нито пък да съветвам какво следва да направи човек, чиято парола е сред тези.

Друга “блестяща” идея, с която човек може да улесни крадците на пароли, е да използва една и съща парола на повече от едно място (в тежките случаи – навсякъде). Още във Фидонетски времена веднъж ми беше попаднала база с пароли от друг BBS. Почти половината потребители, регистрирани и при мен, ползваха същата парола. Не вярвам оттогава положението да се е променило съществено. За себе си наричам този подход към паролите “технология HAHE” (Hacked Anywhere, Hacked Everywhere). 🙂

Дори когато паролата не е сред “първите”, един сериозен речник с думи от български и най-популярните няколко световни езика и атака с груба сила често успяват да пробият. В случай на защитени с парола файлове или документи атаката отнема няколко часа; дори срещу онлайн услуги тя има приличен шанс, ако услугата не ограничава опитите за отгатване, и ако речниците са подредени по честота на използване на думите (а те са).

Друга “услуга”, която се предлага, е профайлингът. Събиране на всичко, което сте произвели онлайн, дава речник, в който паролата ви се съдържа в над 60% от случаите. Иска малко повече ресурси, но по-сериозна киберпрестъпна група е в състояние да ги задели като на шега (всички текстове в българския Интернет биха могли да се поберат на един по-сериозен сървър). А има ли готови речници за потребителите, винаги има и кой да ги купи. Оттам нататък, убедени ли сте, че в пощата ви няма някое писмо, за което да има някой, който не бихте искали да го види? И т.н…

По тази причина истински добрите пароли са случайно генерираните. (В доста отношение сертификати или публични ключове са още по-добро решение, но то е предмет на друг запис.) Запомнянето им обаче не е лесно, и типичният потребител предпочита да се опари, преди да разбере колко полезно е да се понапъне. Що-годе прилична работа вършат и програмите, които генерират почти случайни, но оптимизирани да са лесни за произнасяне (а оттам и за помнене) пароли: “tic-nan-kob” определено е за предпочитане пред “hGq7T5mZ”, и също е прилично сигурна.

Други пароли, които са не по-лоши от лесните за произнасяне, и могат да са и по-лесни за помнене, са базираните на изречения пароли. Изречението най-често е любима фраза (която помните точно, и не обичате да цитирате прекалено често), или ред-два от стихотворение, което знаете добре. Паролата може да е и цялото изречение; често обаче за удобство се използват само определени букви от всяка дума (или през дума, или нещо подобно) от него – най-често първите букви, понякога вторите или последните, по-рядко други поредни. Има варианти, при които от първата дума се взима първата буква, от втората – втората, и т.н., но те обикновено са по-трудни за изпълнение наум. Също, тази система всъщност изисква не по-малко помнене, а просто го мести другаде – в това коя фраза, кои думи в нея, кои букви от думите, и т.н.

Разбира се, винаги остава като възможност записването на паролите в тефтерче. Ако не сте специална цел за някого, обикновено няма да ви го откраднат. Има обаче риск да го загубите случайно – не записвайте в същото тефтерче името си или други данни, по които биха могли да разберат чие е. Също, загубите ли го, паролите надали ще се върнат. (Може, разбира се, да пазите копие някъде вкъщи – варианти много, но само ако колата още не се е обърнала.)

В крайна сметка обаче, всичко опира до една съвсем проста формула: по-лесно на вас да запомните паролите (вкл. чрез записване) – по-лесно за злонамерените хора да ги отгатнат. Така че истинското решение на проблема е да се напънете да заучите трудна за отгатване парола. Неприятно, но често в живота – единственият начин да получите е да се потрудите.

Откъс от Достоевски – “Братя Карамазови”, втора книга, пета глава – притча, разказана от Иван Карамазов на брат му Альоша. Преводът е мой. Доразделянето тук-там на абзаци, и на по-кратки изречения – също: читателството е тежко усилие във време на зрители.

… Сред дълбокия мрак на килията внезапно желязната врата се отваря, и вътре бавно влиза със светилник в ръка старец – самият Велик инквизитор. Сам е, вратата зад него веднага хлопва. Спира на входа и дълго, минута или две, се вглежда в лицето на затворника. Накрая тихо приближава, поставя светилника на масата и проговаря:

– Ти ли си? Ти? – Но не получил отговор, бързо добавя: – Не отговаряй, мълчи. Та и какво би могъл да кажеш? Зная твърде добре какво би рекъл. А и нямаш право да добавяш нищо към това, що си казвал преди.

Защо дойде да ни пречиш? Защото да ни пречиш си дошъл, и сам го знаеш. Но знаеш ли какво ще стане утре? Не зная кой си, нито искам да зная ти ли си това, или само подобие негово. Но ще те осъдя утре и изгоря на клада, като най-зъл между еретиците. И същият народ, който днес ти целуваше нозете, утре при първия ми знак ще се хвърли да слага дърва в огъня ти, знаеш ли го? Да, може би го знаеш – добавя той в проникновен размисъл, без нито за миг да откъсва поглед от пленника си.

Най-необичаното време. Във всички други успяваме да намерим красота – в зелената пролет, в жаркото лято, в бялата зима. А в есента толкова малко хора виждат привлекателност и естетика.

Такъв сезон е, ще кажеш. Но красотата е в очите на гледащия. И който не вижда красота в някой от сезоните, пропуска възможност да се наслади и зарадва. Защото много други неща могат да са добри или лоши и така изначално красиви или грозни. Сезоните обаче просто са себе си. И е добре да се научи човек да ги харесва и цени каквито са.

(Да, може би един ден лесно ще можем да превърнем есента в цъфнала пролет, и воя на хладния вятър в песен на славеи. Но дори тогава, мисля си, ще е по-мъдро вместо това да запазим есента, и да се научим да я харесваме и обичаме заради нея си.)

Би казал човек, че има лоши сезони, за да ценим хубавите. Но нужно ли ни е това наистина? Страната ни е благословена с четири сезона, всеки различен и по своему красив. Не е нужно да страдаме в един, за да се радваме на друг – докато ни омръзне красотата на единия, и вече идва следващ. И можем да му се радваме точно като на нов и хубав, ако и предишният да не е бил лош…

Оглеждам се наоколо, и се опитвам да възприема красотата. Не е трудно – ето я.

В царствените премени на дърветата – красиви са, ако и предзимни, ако и безжалостно преходни. Нима не сме преходни и ние? Защо тогава да не виждаме прекрасното в преходността? И да се радваме на танца на листата, на изящните им подскоци и спирали, сякаш създадени в балетна школа. (Апропо, гледали ли сте оригиналната “Фантазия” на Дисни? Ако не, пропуснали сте. Поправете се.)

В сивите облаци по небето, понесени от вятъра. В полутоновете и светлосенките им, изписани сякаш от майстор. В заоблените им очертания на фона на по-далечните, сякаш платна на кораби, понесли се из друг океан, безспирни летящи холандци с екипажи от птици и ванти от студени дъждовни струи.

В загърнатите минувачи по улиците, увили лица в яки, понесли своите късчета топлина. Сякаш срамежливи искри, бродещи по своите пътища, прекръстосващи ги, докосващи се, обменящи топлина и светлина насред студа. Уж чужди една на друга, а помагащи си, подкрепящи се дори само с вида си. Във внезапните им усмихнати случайни улични срещи, в добрата мисъл, с която носят товарите си.

В първите снегове по върховете на планините, и отблясъка им при случаен слънчев лъч по залез, червено-виолетов, прогледнал измежду облаците. И в неизстиналите още от горещите летни лъчи тротоари, упорито съхнещи след случайния дъжд, упорито топящи първите докосвания на снега. Сякаш самата земя казва: “Имам топлина. И не се скъпя да я дам.”

В увисналите жълтеещи гроздове по лозите, накичили панелни балкони, обадили се: “Лятото не е изгубено, лятото е в нас!”. И в упоритата зеленина на бръшляни и треви, напомнящи ни: “Не есента е намусена, мрачна и тъжна – мрачни и тъжни сте вие, защото така сте решили. Ние не сме, ние се радваме на красотата й – поучете се от нас, и ще се стоплите, и ще бъдете мъничко по-щастливи.”

Гледах преди ден-два парче от “Сървайвър” не знам си кой. Доповръща ми се.

Като начало, защото е просто един малко по-екзотичен Биг Брадър. Имам си свой живот за живеене. Не ща да живея лъсналия пред камерите живот на тоя или оня в някаква измислена среда. Повръща ми се от мисълта за такъв безполезен, скучен, тъп, празен, смотан, безсмислен, кух, задръстен живот. Моят е хиляди пъти по-хубав, на неговия фон бигбрадърските са вегетиране, даже сървайвърските. И си го правя сам, а не чакам да ми го налеят в главата от екрана.

А най-много заради същността на играта. Някои от задачите, които сервират на отборите, са интересни. Някои дори са изобретателни. Но това не променя същността на играта като цяло – “Сървайвър” е модерно име за “прееби-другарче”. Нещо като “ром” за циганин.

“Тайната” философия на играта е, че трябва да си колкото се може по-лицемерен и подъл. Да се сдружаваш с всеки пред лицето му, и да прецакваш всеки зад гърба му. Да се правиш пред другите на свестен, а всъщност да си най-големият боклук. Приятелството ти с някого да е единствено инструмент да прецакаш трети, и в момента, в който третият падне, да забиваш нож и в гърба на приятеля.

Това ли е храната, от която личността ми се нуждае? Която ще ме съгради като истински, достоен, ценен човек? Нещо не ми се вярва. Това ли ми е примерът за подражание, или антипримерът? Мерси. Не желая да стана подлец, лицемер, мръсник… с една дума, боклук. Защото образцовият “сървайвър” е това.

Повръща ми се от идеята да стана такъв “сървайвър”, било наистина, било за миг във въображението си, пред екрана. Не бих приел тази “ценност” срещу всички богатства на света.

Някой може да ми каже, че съм идеалист. Че независимо дали ми харесва или не, животът е такъв. Ще го пратя да го духа на слон, без извинение. Неговият живот може и да е такъв. Моят не е, и няма да бъде. Защото животът не е абстрактно понятие извън нас, защото той е не нещо, което се случва, а нещо, което всеки прави според себе си… А когато на слона му омръзне, ще подсетя нещастника да се огледа наоколо. Да види ще открие ли поне едно нещо, сътворено от “сървайвъри”. Построено, написано, изпълнено, посадено, сглобено, нарисувано, изваяно, проектирано, поддържано…

(Добре де, ще види. Закони, направени да пазят престъпниците от правосъдието и честните хора. Корупционни вериги, направени да ограбват свестните. Съсипани инициативи, от които би спечелило обществото. Та чак до отчупените ръце и глави на древни статуи, символ на красотата… Това е, което са “сътворили” боклуците. Защото те не могат да творят – могат единствено да покваряват и съсипват сътвореното. Не е вярно, че животът е такъв – такова е гниенето на боклуците. Животът е съвсем друг.)

Подлеците минават през живота като дим и изчезват без следа. Оставят следа в него свестните хора. Всичко струващи си около нас е сътворено от свестни хора, или дори от лоши хора, в свестните им мигове, или участия в свестни начинания. Това е, с което нещо е свястно – че остава, и помага на другите.

Други може да ми кажат, че си има причина “Сървайвър” да е такъв. Да, знам, защото хората били го искали такъв. Ако хората търсели свястно нещо, щял да бъде. И в другите нации бил същият, не е до българска лошотия. Че съм бил идеалист. И че независимо дали ми харесва или не, животът е такъв… Писах вече къде ще ги пратя. Дано се сетят, че истински свестните хора са като витамините, че и в най-добрите общества те са малък процент – но без тях като пример, без непрекъснато да ги сочи на всички, обществото хваща скорбут, и се превръща в загнил труп.

Повръща ми се от прееби-другарчести бигбрадъри. На който му харесват, трябва или да е наистина човешки отпадък, или ама наистина да се е предал като човек, и да е бил от не знам колко дълго време на душевна диета, без нищо свястно в нея… Уви, вторият тип е преобладаващ у нас. Иначе нелоши хора, но примирили се с калта, взели пример от свинете. И търсещи в себе си вината, че калта и лайната някакси не им дават истинско и пълно удовлетворение. Че им се иска нещо повече. А потърсят ли го, търсят повече кал и лайна – защото единственият им пример за “успех” са свинете, а те друг пример не дават.

Не е вярно, че робът се бори за свобода. Бори се да стане надзирател. Не защото е боклук по същност, а заради натрупаната горчилка и чернилка от робството. И защото да си надзирател и да плющиш бича по гърбовете на другите е единствената свобода, която е успял да види и оцени истински…

Само че аз не искам да живея сред хора, излъгани, че са свине, и опитващи се да надмогнат същността си и да станат свине. Сред роби, бленуващи да станат надзиратели, и най-гнусните измежду тях успяващи. Искам да живея сред истински хора – слънчеви, творящи, заливащи света с красота, лъчезарни със знание или с жажда за знание, сгряващи с доброта и желание за още повече доброта.

Да, има и по-свестни телевизионни предавания, ако и да са малко. Във “Форт Бояр” поне основната цел не е да прецакаш съотборниците си. Едновремешното “Какво? Къде? Кога?” ми пълнеше душата, ако и да разчиташе като че ли на знания малко повече, отколкото на мислене. Но “Форт Бояр” е от дъжд на вятър, и така или иначе екипната работа и работата с главата в него са редички, а “Какво? Къде? Кога?” отдавна вече го няма по българските екрани.

Едно предаване, което ми харесва донякъде, е “Ловци на митове”. Не толкова с пробите, които правят на митовете, а с изобретателността в съоръжаване на опитни постановки. Гледам го заради тях. За да виждам, че все още има хора, които използват главите си. Даже от време на време научавам по нещо.

Иска ми се да направя предаване, което да е антитеза на прееби-другарчестите бигбрадъри. Което да им завре девиза “Човек за човека е свиня” където си мисля. Знам, отначало ще пробие трудно. Който е свиквал цял живот на рядка помия, трудно ще оцени истинската храна. Но съм сигурен, че ще успее да събере аудитория – и че ще трупа все повече и повече.

Искам да видя дали дружина навитаци ще успеят в рамките примерно на 100 000 евро бюджет да направят и изстрелят в Космоса спътник. Като работят заедно и използват заедно всичките си умения и възможности.

Искам да гледам как изобретателни ентусиасти ще се опитат само със средства и технологии от времето на древния Египет да преместят 20-тонен каменен блок на един километър разстояние, и да го качат върху друг такъв блок. Да покажат, че с изобретателност може да се построи пирамида и без машини. И да пратят в историята някой и друг лъжеучен.

Искам да видя пак такива ентусиасти, пак със средства и технологии от това време, да се опитат да осъществят радиовръзка. Като за целта получат електричество и направят частите за радиостанции от материали и с инструменти, които са били достъпни там и тогава.

Искам да видя как изобретателни хора сглобяват елементарен изчисляващ уред, който обаче не използва електричество. (Като за по-трудно, може да се постави и изискване да няма движещи се части.) Или да направят с минимален бюджет или пък от купчина отпадъци плазмена резачка, или друг сравнително високотехнологичен уред.

Изобщо, искам да виждам как хора с ум, решителност и желание да впрегнат ума и силите си заедно постигат неща, които изглеждат невероятни. Как понякога се провалят, но често успяват, и възхищават хората наоколо, и ги запалват за същото… Искам и другите хора да го виждат, и да го виждат често. За да попива в тях малко по малко идеята, че подлостите и интрижките не са начинът да успееш. Че начинът са личните качества, и безкористната помощ и споделяне с другите.

… Добре де, излъгах. Не искам да гледам такова предаване. Искам да помагам то да се прави.

Защото не вярвам, че човек за човека е свиня. Смятам, че човек за човека трябва да е светлина.

Цялата тая патардия около така наречения Мюсюлмандемократичен съюз почна да ми писва.

И малоумните разбраха, че това е провокация на Доган с двама изпълнители накръст. Кажи-речи всички останали участници в тая партия бяха дошли на кьорсофра, повечето не знаеха по какъв повод е тя. Както се представи един от тях пред камерите: “Аз съм българин от турски произход, и по-точно циганин”. Ще ме прощават мургавите събратя, ама толкова циганска работа и те не могат да спретнат.

(То това май си е открай време – най-циганските работи ги спретват българи. Погледнете ни управлението. Тоя път за разнообразие се разписаха турци, ама изключението потвърждава правилото…)

Този запис е посветен на Уилям Камквамба.

Уилям е роден и израсъл в Малави. (Ако някой не знае какво е това – една от най-“затънтените” държави в Африка.) Както може да се предположи от фамилията му, е чистокръвен африканец. От затънтено дори като за Малави селце.

До 14-годишна възраст Уилям е ходел на училище. След това родителите му го спират, неспособни да плащат годишната такса за обучение (80 долара). Оттук нататък перспективата е както за почти всички други деца на Малави. Родното селце без ток и течаща вода. Нивичките с царевица, изпепелени от все по-ужасяващите с всяка година африкански суши. Ако има истинска безперспективност и безнадеждност на света, е тази.

Гениите често могат да се измъкнат от всякакви обстоятелства. Уилям обаче не е гений. Има единствено любознателността си. И желанието да не бъде… това, което наричам добитък.

Останал без училище, той ходи и заема книги от местната библиотека. Чете ги вечер на светлината на огъня или парафиновата лампа в полу-землянката на родителите си. Запленен от науката, предпочита пред развлекателното четиво учебниците. Дори когато са разпарцаливени до неузнаваемост.

В полуразпаднал се учебник той вижда картинки на вятърна мелница, а също и на вятърен генератор. В други е виждал, че електричеството захранва осветление като в училище, и може да изпомпва вода – тоест, може би да полива нивата… И, без да му мигне окото, ентусиазираният хлапак се заема да реализира невероятната си донкихотовска идея.

Скоро цялото село се чуди на тинейджъра, който всяка свободна минута ходи и рови из бунища и боклучарници, събира какви ли не отпадъци под импровизиран навес и прави с тях разни странни неща. Родителите му са разтревожени – защо малкият ги върши такива, да не би да е почнал да пуши хашиш? Успокояват се едва когато той им казва, че се учи да се занимава с джуджу (магия). Щом е за магия, може. Току-виж стане важен човек от него.

Трудно се прави вятърен генератор от отпадъци, особено ако си на 14 години и нямаш дори точна представа какво всъщност правиш. След много опити и грешки Уилям издига петметрова кула от парчета клони, вързани с лико. На върха са закрепени две стари велосипедни главини, през които минава импровизирана ос. На единия й край, откъм където най-често духа вятърът, е закрепен вентилатор от охлаждането на отдавна изхвърлен трактор, и перките му са удължени с парчета пластмасови тръби, сплескани с нагряване на огън. На другия е закрепено колело, което чрез импровизиран ремък – парче стар ластик – е свързано като повишаваща предавка към друго. Другото върти изтръгнат от захвърлен автомобил, все още работещ генератор. От генератора висят до земята съединени десетки отпадъчни парчета жица, снадките им често неизолирани – няма с какво…

Когато обаче вятърът завърта перките на самоделното чудо и Уилям свързва към жиците автомобилна крушка, изровена пак от отпадъците, тя светва. Събралите се зяпачи изпадат в екстаз.

Скоро малкият “магьосник” вече е събрал достатъчно парчета жици, за да прокара тока до жилището на родителите си. Баща му е щастлив – икономисват парафин за лампата. Уилям пък е чел, че където има ток, трябва да има и бушон, и го импровизира от пирони и магнитите на повредено високоговорителче. А превключвателят, с който пускат и спират домашното осветление, е направен от огънати велосипедни спици и парче от скъсана гумена подметка. Но работи.

Щастливи са и малкото собственици на мобилни телефони, които се редят на опашка да си ги заредят. Клетка, захранвана от слънчеви батерии, има наблизо, но най-близкият ток за зареждане е на десетки километри. Славата на Уилям се разнася, и четири години по-късно за него излиза статия във вестника. Точно навреме – той вече е ъпгрейднал ветроцентралата си да генерира 48-волтово електричество, и строи 12-метрова кула. Доброжелатели му подаряват захранвана със слънчева енергия водна помпа, която той инсталира в местната сонда за вода. След като добавя саморъчно направени водни резервоари, които да събират водата при слънчево време, мястото се превръща в единствения надежден източник на питейна вода в целия район. А след като довършва 12-метровата кула, той впряга вятъра да изпомпва вода, за да полива нивата на родителите му.

През 2007 г. юнакът е поканен на престижна конференция за технологии в Танзания. Тогава за пръв път през живота си вижда компютър, и разбира що е Интернет. “Потърсих в Гугъл информация за вятърни мелници – господи, колко много имало за тях!”, казва той. Невероятната му история, разказана на ужасен английски, трогва дори закоравелите бизнес-акули. Снимката му цъфва на първа страница на “Уолстрийт джърнъл”, и той получава купища предложения за кариера къде ли не из света.

В момента Уилям Камквамба учи като стипендиант в Йоханесбург, Южна Африка. Там му е най-близо до в къщи. Защото смята след като привърши обучението си да се върне в селцето си. “Там е мястото, където има най-много работа за вършене”, казва той.

… Разказах тази история, защото ми напълни деня. И за да мога, ако някой ден седна да си препрочитам блога – да се срещна с по-младото ми аз – да я видя.

И да си спомня, че в каквито и ужасни условия да е наритан от живота, човек сам си избира дали да се бори, или да седи и да мрънка.