Grigor Gatchev - A Weblog

Наскоро в мрежата се промъкна такава новина. При внимателно преглеждане обаче истината се оказа малко по-различна. Ако трябва да цитирам автора на новината (събрано от няколко негови изказвания и коментари): “Skype винаги е бил свободен софтуер. Сега ще стане и софтуер с отворен код – потребителският интерфейс ще бъде отворен.”

Казано иначе, протоколът на Skype и модулите, които го поддържат, ще останат класически затворен собственически софтуер. Само по себе си това вече е достатъчно, поне за мен, за да игнорирам остатъка от новината – тоя мач вече съм го гледал доста пъти. За негледалите го обаче ще поясня:

“Свободен софтуер” означава софтуер, целият изходен код на който е напълно достъпен за разглеждане, променяне, компилиране до изпълним код и разпространяване както човек пожелае. Skype е безплатен софтуер – разликата е огромна. Да кажем, колкото между свобода и безплатно сиренце.

Идеята е, че от Skype ще компилират само модула, който изпълнява комуникацията, като затворена библиотека. След това ще документират част от обръщенията й, и ще я връчат на общността на свободния софтуер. С надеждата, че ще се намерят ахмаци, които да й направят потребителски интерфейс за без пари, въпреки че не е и няма да бъде свободна. (Оттам и аналогията с безплатното сиренце.) Просто Skype, Inc. се мъчи да прехвърли част от програмистките си разходи на общността на свободния софтуер.

Не съм декомпилирал кода на Skype лично, така че не зная дали да вярвам на твърдението на един познат хакер, че вътре има пълноценен троянски кон, даващ на Skype Inc (и на който друг знае ключовете за достъп) пълен контрол върху компютъра ти. Но съм чоплил протокола му за обмяна, и съм се интересувал какво са разчоплили други. Една от подробностите е, че ако Интернет линията ти е малко по-добра, можеш да се окажеш в ролята на релеен сървър за неизвестен брой Скайпове наоколо – програмата го прави автоматично. Ако плащаш на трафик, на края на месеца те очаква изненадаааа! Проверил съм тази особеност лично, така че стоя зад думите си.

Друга особеност е, че протоколът за гласов обмен е шифрован не съвсем кадърно, а chat съобщенията са си на практика в открит текст. Резултатът е, че масово публикуваната реклама за “защита на комуникацията” в Skype, да го кажем дипломатично, не отговаря на истината. Личното ми впечатление е, че защитата на XMPP протокола (Jabber, Google Talk и пр.) е несравнимо по-добра. При излизане на нови версии на протоколите това може да се промени, но засега е така.

В крайна сметка Skype, както и повечето други затворени собственически програми, са прехвалени далеч над реалните им потребителски качества. Какво друго следва да се очаква от програма, написана и маркетирана от хора, които се опитват да представят като “подарък” опита си да хванат шарани да им правят части от програмата им без пари? Коректност? Правдивост?!…

По всички тези причини от много време не ползвам Skype. Не го смятам за мъдра постъпка. И аргументът “всички други го ползват” ме убеждава колкото воя на вятъра в комина. Ако на някого съм реално нужен, или пък ми е истински приятел, ще ползва Jabber, след като го ползвам и аз. Ако не иска да използва един свестен протокол на общуване, за да се свърже с мен, откъде-накъде ще очаква аз да си сложа на компютъра лош и опасен протокол, за да общувам с него? Съжалявам – не става.

Фанатик на свободния софтуер ли? Не зная. Мисля, че не съм чак фанатик. Може и да греша, и да съм.

Но знам точно какво ме е направило такъв. Програми като Skype, и подходи на техни автори като този, по повод на който пиша това.

Преди време ми направи впечатление, че българското Уикиновини е на практика мъртво. Потокът новини в него е от порядъка на една седмично я има, я не. И се замислих – не мога ли да направя нещо да съживя малко проекта?

Малко благи приказки убедиха Ели, че си струва да разреши създаваните от екипа новини в Спешно.Инфо да се пускат в Уикиновини под свободен лиценз. (Наложи се да обещая, че в новините ще има връзка към оригиналните в Спешно.Инфо – направих го с чисто сърце: статиите в уикитата са длъжни да посочват източниците си.) Похабих известно време в драскане на бот, който да може да бъде настроен да качва съответните новини автоматично. Стюардите на Уикимедия ме изумиха с некооперативността си, но Спири от екипа на Уикипедия използва лични връзки, и подсигури необходимите права (благодаря й от сърце!). Така че всичко необходимо вече е налице.

Предполагам, че първите няколко дни ще са за изпробване и настройка на системата, и че бозите, които тя ще твори в Уикиновини, ще са трудни за описване. Но се надявам, че ще имам времето да изгладя проблемите, и че в крайна сметка всичко ще е наред.

Повече ме безпокои размерът на новинопотока, генериран вътрешно от Спешно.Инфо. Потенциално той може да бъде над 100 новини дневно, но в момента сайтът купува новини от БГНЕС, които до голяма степен дублират евентуалните негови. Реално той създава от порядъка на 3-4 новини дневно, като има големи разнобои – случвали са се дни с по 15-20 собствени новини, но е имало и периоди от по няколко дни без нито една собствена новина. Надявам се обаче собствените новини на сайта с времето да се увеличат, а може би и други сайтове да подемат идеята и също да започнат да качват новини.

Най-сетне, надявам се, че захраненият Уикиновини ще започне да привлича читатели. А с читателите се надявам мъничко по мъничко да си запробиват път между вездесъщите купища вандали и спамери, като житни зрънца между купища плява, и редактори, които да качват новини в сайта. Да, българинът бяга от общественополезната работа като дявол от тамян – но все се намират “луди” (по моите критерии – нормални), които да не са заклети консуматори…

В края на краищата, все повече медии в България попадат под “здрава ръка”, и се превръщат в рупори на мафиоти. Все трябва да има някъде място, където да може да се напише истината.

Афтобиография:
…
Образование: визше
…
Патувал в: Германиа, Англиа, Франциа, Италиа
…

Представете си, че сте работодател, и това е автобиографията на кандидат за работа при вас. На длъжност, която предполага, че той ще комуникира писмено с други хора. Какви шансове му давате да получи длъжността?

Аз въобще не бих го викнал на интервю. Други работодатели може и да са по-либерални. Но не мога да си представя фирма, която би назначила такъв кандидат на длъжност, изискваща завършено средно образование. (За висше изобщо не коментирам.)

На по-възрастните може горният цитат да изглежда смешен. И аз едно време не можех да повярвам, когато ми казваха, че има завършили колеж американци, които не могат да намерят държавата си на картата. Само че като погледна съвременните български ученици, и ми е трудно да повярвам, че средният завършил колеж американец ще може да намери държавата си на картата.

А истината е, че средният завършил колеж американец обикновено не само се справя с карти, но и бие като култура и познания повечето завършващи към момента български висшисти. За правописа изобщо не говоря – тук вече са редки абсолвентите, които могат да напишат по-дълго изречение без правописна грешка. И съвсем не говоря за уменията за писане на есе, за логически и рационален анализ, за способност за изложение… Към момента дори ВУЗ-овете ни произвеждат, средностатистически погледнато, занаятчии с основно образование. А по-ниските степени училища – неквалифицирани общи работници.

За бой тук са основно родителите. Те са, които разхайтват децата си в ученето, но натискат учителите да им пишат отлични оценки. Без да се и замислят, че като се явят децата им после на интервю за по-свястна работа, ще излетят с шут. И че след няколко десетки такива излитания може и да се сетят каква е работата, ама каквото не е научил навремето Иванчо, Иван няма да го научи лесно. Ще са направили на децата си мечешка услуга за чудо и приказ… Вместо да идат в училище и да кажат на учителя: “Не слуша ли моят маскара, смъквайте му гащите и му нашарвайте задника пред всички. Да му е за поука. Ако някой ви каже нещо, аз съм ви помолил – и в съда ще дойда да ви подкрепя, ако е нужно!”. И да си държат “Мамино детенце” на Каравелов за настолна книга. Че да не възпитат поредния Николчо.

За бой са и учителите. Или, по-точно, за бой са всички правителства за последните 20 години. Ако всеки етап от образованието завършваше със задължителна матура, оценявана централно и анонимно от учители от следващия етап (за ВУЗ – според процента възпитаници, намерил си работа по специалността в тримесечен срок), и ако училищата получаваха бюджети за заплати съобразно показаните от учениците резултати, нещата щяха да изглеждат иначе. Вместо да пищят, че законът не им позволявал да се скарат на децата, учителите щяха да носят в час дряновици. Като едновремешните килийни учители, обучили възрожденците ни. И щяха да обясняват право в очите на родителите, че ако искат да възпитат тъпанар, да си потърсят друго училище. Че те няма да си хабят името и авторитета с нечий принц или принцеса… Ама изглежда някой има изгода децата ни да са тъпи и безграмотни. Или не му се кара със свикналото вече на смрадливо блатно съществуване учителство и родителство.

Не вярвам скоро да дойде правителство, което да почне да плаща на учителите според резултатите от работата им. Най-малкото защото три четвърти от учителите у нас ще стигнат до гладна смърт, преди да им дойде акълът в главата. Но който е родител няма накъде да мърда – чадото си е негово доживот. Затова бих посъветвал всеки да не мисли за грамотността по принцип, а за грамотността на конкретното си, собствено дете. Да не се налага вместо то да го храни и гледа на стари години, той да трябва да се напъва да го храни и тогава.

Тук е една от причините да уважавам американците. Основата на обществото им е, че длъжни да се погрижат за теб няма. Не се ли напъваш и бориш сам и с всички сили, мястото ти е на дъното.

Че учителите ще ти обучават децата добре само ако непрекъснато ги контролираш – било чрез парите, които плащаш за обучение, било чрез гражданска активност, ако плащаш чрез данъците си. И че ако децата ти не се напъват да вземат и последната сричка информация от учителите си, позорът си е лично твой, и си го заслужил отвсякъде.

Че точно същото важи за лекарите, политиците, полицията, военните и абсолютно всички други обществени служби. Те получават заплатата си от твоите данъци – значи са твои служители. Който чака на съда, прокуратурата и “общественото мнение” да ги сложи на място, е идиот, който сигурно чака и Дядо Коледа да донесе подаръци на децата му. Какво мнение за него и отношение към него може да има нормалният човек?

Всичко това създава култура, в която се цени активността и борбата за своето. Там никой не пише по блогове, че хора, които си дават зелника да го яде друг, са добитъци – точно както никой тук не пише по блогове, че водата е мокра. В същото време, всеки знае колко трудно е да постигнеш каквото и да е, и колко сам си, когато си закъсал. Точно по тази причина там да спукаш гума на магистралата значи до пет-десет минути да са спрели поне няколко желаещи да ти помогнат, просто защото имаш проблем. И ако си инвалид, всеки ще си отдели от времето и силите, за да ти помогне.

Да, и хората, и системата там си имат купища недостатъци. Но ако трябва да избирам къде бих искал да се родя, няма да се поколебая и секунда. Дори ако там е бедна държава, а тук – богата: при тези условия ролите много бързо ще се разменят.

Уви, човек не избира къде да се роди. Може да отиде другаде – като гледам мнозинството тук, не мога въобще да се сърдя на избягалите по-далече. Но още повече според мен може да се опита да се пребори за това-онова.

Пък дори само да научи децата си (а често и себе си) на малко повече грамотност. Защото тя е добра илюстрация за всичко останало.

Чухме безценният ни премиер да казва, че публикувалите “оня доклад” трябва да влязат в затвора, с големи присъди. Иначе това не било държава, а не знам какво…

На времето имаше едни задачки: “Имате вляво една колонка от думи, и вдясно една колонка от думи. Подредете думите във втората колонка така, че да се връзват с думите от първата.”

И аз имам една такава. Вляво имате колонка от две думи – “САЩ” и “България”. Вдясно – други две: “държава” и “разкапана ченгесарница”. Подредете думите във втората колонка така, че да се връзват с думите от първата… Колко трудно е?

Добре де, защо “държава” слагат срещу “България” само жълтите книжки? В България разпространяването на секретна информация е наказуемо за всеки. В САЩ то е наказуемо само за служителите, подписали договори и задължения да я опазват – за всички останали то е ненаказуемо. По логиката на Бат Бойко излиза недвусмислено, че държавата трябва да е България.

Само че очите ни най-нахално го опровергават. Най-лошото е, че и не само те.

Преди четиридесетина държави предизборният щаб на Демократическата партия в САЩ беше в един хотел, известен като “Уотъргейт”. Никсън, президент от Републиканската партия, без да му мигне окото нарежда на тайните служби да подслушват демократите, и да му докладват. Дотук все едно говорим за България.

Един ден обаче историята с подслушването излиза в един вестник. Службите, пак по заповед на Никсън, моментално затварят вестника със сила и го дават под съд. На следващия ден обаче информацията е препубликувана в десетки вестници. И докато службите се опитват да им запушат устата един по един, на по-следващия ден я публикуват хиляди вестници. Духът вече няма как да бъде напъхан обратно в бутилката. Колкото и да му е неприятно, Никсън е принуден да подаде оставка като президент.

А съдът постановява, че вестникът не само има право, но е и морално длъжен да публикува такава информация. Защото медиите са начинът обществото да знае какво всъщност вършат назначените от него управляващи – запушването на устата им по същество е еквивалент на установяване на диктатура на управника, и на прекъсване на контрола на избирателите върху него. Представлява посегателство върху демокрацията, на практика равностойно на държавен преврат – да думата звучи ужасно пресилено, но е вярната. Уви.

Към момента нямам информация властта в България да се е опитала да спре медиите да не изнасят доклада. Но и енергичното търсене кой го е осветлил пред тези, които най-много трябва да го познават, и на практика пълното бездействие към описаните в него престъпления и престъпници, говорят достатъчно показателно. От действията на правителството дотук оставам с впечатление, че то се опитва да накаже информацията за корупция, и да опази корупционерите, а не обратното.

Не зная какво ще предприеме по-нататък, но с тези си действия Бойко Борисов изглежда същата стока като Симеон и Станишев. Ако не промени позицията си изцяло и абсолютно на 180 градуса, до не повече от година масовото “Осанна” към него ще се е превърнало в още по-масово “Разпни го!”. А тъй като друга надежда към момента не е останала, все по-нетърпеливото недоволство на хората вероятно ще започне да се изразява в силови действия. А започнат ли те, не бих дал пукната пара за живота и здравето на който и да е по-известен политик. И да има сурово, ще изгори покрай купищата сухо до последна искра.

И така трябва. Защото САЩ са държава – силни икономически, силни военно, богати, влиятелни, технически напреднали, и каквото още хрумва на човек – именно защото корупциите там цъфват пред очите на всички, дори ако са прикрити под печат “най-строго секретно”. Благодарение на това там политиците не смеят да крадат, разсипват и продават държавата си така юнашки, както например у нас.

А ние… си избираме сами дали да сме държава или разкапана ченгесарница. С това как ще се отнасяме към “засекретени” описания как сме крадени, разсипвани и продавани. Дали овчепослушно ще ги скриваме, или ще ги огласяваме смело, дори пред риска от репресии. Скрием ли ги, ще получим още повече репресии – просто ще са финансови вместо физически, ако това ни утешава. И ще са не само на наш личен гръб, а и на гърба на всички други българи.

Всъщност, най-точно го е казал един от създателите на САЩ. Цитирам по памет, може би не съвсем точно по думи, но гарантирам за точността на смисъла:

Който е готов да замени исконна свобода срещу временна сигурност, не заслужава, нито пък има как да получи, нито свобода, нито сигурност.

Не мога да се удържа от изкушението да го кажа по-простичко, като за българи:

Който избере свободата пред сигурността, печели и двете. Който избере сигурността пред свободата, губи и двете.

Новината на деня е плъзването на доклада на ДАНС за корупцията между политиците в медиите.

Не си дадох труда да го прочета (нямах и времето, да си призная, но това е по-малкият мотив). Вечерта го получих от няколко приятели, всеки от тях любопитен какво ще напиша за него.

Поне към днешна дата няма да напиша нищо. Не съм го чел. Най-вече защото не виждам смисъл да го чета.

Ще бъде ли образувано по повод този доклад разследване? Вече е образувано, и въобще няма да се учудя да завърши с тежка присъда.

Делото кой го е разсекретил и предал на медиите, разбира се. Някой да не би да е очаквал да е срещу описаните в него корупционери? Наивници…

Българската съдебна система обожава да засекретява делата за корупция. За да може тихомълком да ги прекрати, без ние да забележим. Пари сменят собственика си, и хоп – пладнешките кражби на някои хора се оказват секретни. Държавна тайна. Тъй де, тези хора са държавата – каквото кажат, това става… А след това те си наваксват дадените пари многократно. От нашите джобове, разбира се. Защо не? Не е луд който яде чуждия зелник…

Знам обаче, че малко по малко почва да ни писва. Ама истински, не кръчмено и подюрганно. Насочим ли трупащата се енергия в правилната посока, току-виж някой път успеем да изберем политик, който няма да играе за мафията. Ако Бойко Борисов реши да е такъв, с гаранция ще остане в българската история, а вероятно и в политиката, докато е жив. Иначе ще се присъедини електорално към охранявания преди от него Симеон.

А самият доклад… За какво да го чета? Пише ли в него нещо различно от това, което знаем всички? Ако да, си струва. Но не ми се вярва. И ще последва ли от него нещо освен затвор за който го е осветлил, и е показал документално как ни слугуват назначените от нас слуги? Ако да, си струва. Но не ми се вярва.

Добре, де. Нека кажем, че това е поредният лакмус за Бойко Борисов. И да видим.

Чух наскоро някакво интервю на Симеон Дянков на тема АЕЦ Белене.

Дали именно Русия ни е прецакала за затварянето на четирите стари реактора на АЕЦ “Козлодуй” – трудно ми е да преценя.

От една страна, решението да бъдат затворени ни го наложи Европейската комисия, а Русия не участва в нея.

От друга обаче, на ЕС не му трябват опасни реактори, но не му трябват и разорени държави. Разорената държава не е купувач – хората й нямат с какво да плащат. Тя е само черна дупка за помощи. Затова предполагам, че ЕК са се допитали до експерти, и са взели безпристрастно мненията им. А експертите по ВВЕР-440, чието мнение тежи, са в Русия.

Затова и тезата, че именно Русия ни е прецакала за старите реактори, ми се струва възможна, но не и гарантирана. А хубавото е, че е лесно проверима. ЕК с гаранция има пълна и точна документация кой за какво я е консултирал, най-малкото за да има с какво да се оправдава пред органите на ЕС за решенията си. Достъпът до информация за консултации от този род надали е засекретен. С пълна възможност е позволен за държави-членки на ЕС, и нищо чудно да има как да я получат дори частни лица или неправителствени организации от тези държави.

Защо ни е, след като битият – бит ли? Защото Симеон Дянков е финансов министър на държавата ни. И е важно да знаем дали той е човек на думата, или жонгльор с думи. Във втория случай би се оказало, че сме назначили лисицата да пази курника, и колкото по-бързо го разберем, толкова по-малки ще са щетите. (ББ си пази рейтинга – ако Дянков е въздух под налягане, и срещу това се вдигне масов, продължителен и лош за рейтинга протест, ще излети.)

Дянков каза и още нещо – че АЕЦ Белене всъщност не ни е нужна. Че конюнктурата наоколо не предполага успешно продаване на ток за в бъдеще. И че лобирането зад централата има точно една цел – тя е скъп проект, и би позволила да бъдат относително неусетно приватизирани суми от порядъка на милиард евро.

Пазарната конюнктура на Балканите за ток за бъдещите 10-30 години не мога да я преценя. Че населението на Турция ще се замогне икономически, и ще потребява повече ток, съм сигурен. Че повечето държави в региона имат чудесни позиции за индустриализиране, и потребяване на повече ток – също.

Но знам и че България има великолепни възможности за развитие на ток от възнобвими източници, особено вятърна и слънчева енергия. Цените на фотоволтаичните елементи за последните няколко години паднаха драстично – ако се продължава така, до не повече от 5 години инвестициите в слънчеви централи ще станат рентабилни и без държавно спонсориране. А ако законодателството позволи (в смисъл, извие ръцете на електроснабдителните ни дерибеи) частни лица да си слагат слънчеви панели на покривите, и да продават тока на прилична цена на снабдителя, това бързо ще стане популярно. Панелите на покрива на еднофамилна къща лятно време покриват консумацията й с излишък, а и през зимата помагат (ако има кой да ги почисти от снега). А ако всички покриви в София се покрият със слънчеви панели, при слънчев ден тя ще произвежда над хиляда мегавата, и на практика ще покрива консумацията си…

Подобно е положението и с вятърните електроцентрали. Тяхната цена не пада толкова бързо, но и така вложенията в тях скоро ще са рентабилни и без държавна субсидия. Имаме предостатъчно планински върхове и хребети, на които духа почти постоянен вятър, а добре направената ветроцентрала на практика не пречи на екологията. Цената на тези централи определено ще е солена, но ако бизнесът има печалба от тока им, и най-вече ако среща по-малко корупция тук, ще настрои предостатъчно. А покривните панели ще си ги наслагат и частните лица, ако им е изгодно. Просто опираме до това да имаме държава вместо мафия.

Да, вятърът и слънцето са непостоянни. Но обикновено когато няма слънце, има вятър, и обратното. А и разполагаме с немалко ПАВЕЦ мощности, и при нужда можем да подготвим нови. Най-сетне, огромната електромрежа на ЕС е добър балансьор. През зимата, когато производството на ток намалява, а консумацията расте, могат да се пускат немалкото ни ТЕЦ-ове, и АЕЦ “Козлодуй”. (Отделно, тогава работят ТЕЦ-овете в топлофицираните ни градове – някои от тях също произвеждат електричество, други биха могли да се приспособят, така ще спаднат и техните разходи.)

Като теглим чертата, не мога да кажа дали АЕЦ Белене ще ни е необходима, или не. Дори да е необходима, ме безпокои:

– ще бъде колосален държавен разход, който ще направи зависими от Русия и нас, и евентуално други държави от региона за още повече от тока си (а Русия не е най-приятелската към ЕС държава).

– токът й няма да бъде евтин (времената, когато строителството на АЕЦ и горивото за тях бяха относително евтини, останаха далеч назад в историята).

– ще бъде удобна прицелна точка за тероризма – един забит в някой реактор самолет, и цяла Северна България и Южна Румъния ще се превърнат в околочернобилска зона (а до два-три месеца и черноморското крайбрежие, благодарение на Дунав).

– дори ако приключи живота си безпроблемно, още едно парченце от България ще бъде неизползваемо за нищо, и ще трябва да бъде охранявано от всекиго, в течение на десетки хиляди години – мъничко парченце, но все пак.

Всичко това обаче ме безпокои по-малко от другото, което каза Дянков. В което не се съмнявам нито за миг – че цялата тупурдия е за да бъде гушнат милиард-два. Защото тези пари (и влиянието и властта, които дават такова количество пари) ще отидат у хора, чиято истинска професия е да продават интересите на България като цяло и на всеки български гражданин, примерно моите, поотделно. Колко добри времена вещае това за държавата, в която живеем, и за собствените ни права и интереси, не ми се мисли.

Затова си мисля в крайна сметка, че докато не си изчистим в значителна степен корупцията, не бива да помисляме за строителство на АЕЦ Белене. Рискът за екологията, или дали ще си върнем вложенията, може да е приемлив. Рискът (всъщност точната дума е “гаранцията”) милиарди евро да отидат в ръце, посветени на съсипването на държавата ни и нас лично, обаче не е.

Когато излизам от нас, още няма десет сутринта. Денят обаче е слънчев, и на пейката пред входа виждам Георгиеви. Колата ми е точно пред тях, и докато чистя налепените по мокрите й стъкла листа, неволно слушам диалога им:

– Ще видиш, че пак ще задръсти две места.

– Ами ако не ги задръсти? Един-два пъти е спряла така, и си й вдигнал мерника.

– Не е един-два. Всеки път спира по средата между две места, и блокира и двете. Ако има две едно до друго свободни.

– Ами може жената толкова да умее. Перпендикулярното паркиране не е лесно. И аз не го умея добре.

– Като няма две места едно до друго, вкарва тоя параход на едно като чудо. От друго е, не е от неумеене.

Хвърлям към тях поглед. Георгиев се е привел напред, и между пръстите му дими цигара. Преди почти две години отказа пушенето, след белодробната операция, ама не може да захвърли навика да държи запалена цигара. И в очите му играят лукави зевзешки огънчета.

– Друго, друг път. – Георгиева е дребничка и с бухнала коса, но зевзешките пламъчета в очите са точно същите. Съседи сме вече от сума ти години, лесно се вижда – и двамата веселяци подготвят поредната шега. Я със себе си, я един с друг, я за сметка на Петкова.

Петкова е обсъжданата особа. Печели добре, нямам представа от какво. Кара Пежо 407 лукс, до което старичката ми 405 изглежда като циганче катунарче до гвардейски офицер в парадна униформа. И наистина е пословична с това, че види ли две места за паркиране едно до друго, задължително спира абсолютно точно по средата между двете, блокирайки ги.

– Просто паркира където й се вижда по-широко. Вече е минала петдесетте, по-трудно се ориентира жената – продължава Георгиева.

– Петдесетте? Като й гледам труфилата и гримовете, си мислех за шейсетте.

– Бас държим ли, че този път няма да блокира две места? – връща го към темата жена му.

– На по бира – кимва Георгиев, и пламъчетата в очите му проблясват пак. – Виждаш ли ги двете места ей там, точно до Силвето и детето й? Време е вече да се върне от магазина, ще завре колата точно между двете. Бас на каквото щеш. Силвето какво чака там?

– На по бира да е – съгласява се Георгиева, и нейните очи също проблясват дяволите. Оглежда се, и се успокоява, очевидно видяла каквото търси.

А това е излизащият от входа Радко – мъжът на Силвето. Качват се в колата и потеглят. Свободните места едно до друго вече са три – нещо рядко на нашия паркинг. Шапка й свалям на Георгиева. Усетила се е, че Радко и Силвето ще излизат с колата, и при три места Петкова ще вкара нейната на централното място, и няма да запуши две. Акълна жена. Знае кога да се хване на бас.

Георгиев ми кимва и лукавите пламъчета в очите му само се доразгарят. Май още не е схванал номера. А блестящата предница на Пежото се показва на входа на паркинга.

Колата влиза вътре, прави завой и вместо перпендикулярно паркира на трите свободни места успоредно. Запушвайки ги и трите.

Георгиева просто не вярва на очите си. Аз, да си призная, също. Само Георгиев изобщо не изглежда изненадан. Аха да дръпне от цигарата, но се усеща и спира навреме.

Георгиева не издържа. Става и тръгва към Петкова, която демонстративно, да я види целият блок, натиска копчето за заключване на дистанционното на колата.

– Василке, лошо си спряла така. Няма ли да я вкараш натака? – Думата “перпендикулярно” Петкова надали я знае. Както и повечето други думи от над две срички.

– Че кво й е? Екстра си е. Иначе, квато е голема и дълга, стърчи – заявява гордо Петкова. – Па частите й скъпи, чукне ли я някой льольо, ша требе сума ти долари да дам.

– До час най-много Светлето и Радко ще се върнат, и няма да има къде да паркират – прави повторен опит Георгиева, докато аз се чудя защо е нужно частите на европейска кола да се плащат в долари.

– Че тва си е проблем на Радко – свива рамене Петкова. – Той да му мисли. Кат не мой да намери къде да паркира, къв мъж е? Плюнка. Чудя й се на Светлето на акъла що го търпи, аз да съм на нея, досега да съм го фитнала. И още двама като него да съм омаяла и да съм ги фитнала после. Ама ха! То щото и тя една жена, да я не подфащам, че ша мръкне…

Георгиева се връща с угаснал поглед и сяда на пейката до кискащия се съпруг. Подпира глава, мисли няколко секунди, след това става и тръгва нанякъде.

– Къде? – прекъсва кискането съпругът й.

– За бира.

Когато тя се изгубва зад ъгъла, Георгиев угасява фаса в подметката си, прибира го във вече празната кутия, поглежда ме и замислено отбелязва:

– Никога не подценявай жените. Ама никога.

– Петкова ли имаш предвид, или твоята? – подкачам го аз.

– И двете. Всяка по своему.

Уважаеми г-н министър-председател,

Днес видях новина, че държавата ни се е изправила пред още един разход. А именно, че е необходимо на фирмата Майкрософт да се доплатят около 20 милиона долара за лицензи за Windows.

Като загрижен за джоба на държавата човек, бързам да ви уведомя за следното:

Закупените от Майкрософт лицензи за Windows превишават възможностите на държавната администрация да ги използва между 2 и 3 пъти. (Закупени са общо около 40 000 лиценза, докато компютрите в държавната администрация, на които закупеният Windows XP би могъл въобще да тръгне, са по различни оценки между 12 и 18 000.) Излишъкът от лицензи към момента няма как да бъде използван от държавата, още повече, че това е вече стара версия на продукта.

В тази връзка, бих предложил идеята излишните лицензи да бъдат върнати на Майкрософт. Впредвид кризисните обстоятелства, в които се налага да се отказваме от сделки, които биха защитили сигурността на държавата ни, е редно, разбираемо и логично закупените излишъци от софтуерни лицензи да бъдат върнати. (Тъй като производствената стойност на отделния лиценз клони към нулата, Майкрософт пък нямат защитимо основание да претендират, че такава сделка им нанася щети.)

С пожелания за успех в овладяването на кризата,

Григор Гачев.

Много добра статия. За мен си струваше четенето.

123, 1234… 12345678 (минималният позволен брой цифри)
1111, 111111, 11111111 (пак минималният позволен брой)
password (по-рядко wordpass)
qwerty, asdf, asdfgh, zxcv, zxcvbn (в региони с QWERTY клавиатури)
вашето първо име, фамилия или и двете
ЕГН-то ви (или първите най-малко позволени цифри от него)
името на системата / ESSID-а на безжичната мрежа
mamata, fuck, porno (и още известен брой цензурирани)
любимият ви футболен отбор, който неведнъж сте хвалили онлайн
името на половинката / детето ви

По мои наблюдения, в български условия тези пароли се използват от около 20% от акаунтите (сред не-компютърджии – около 50%). Надали е нужно да казвам, че не са добра идея. Нито пък да съветвам какво следва да направи човек, чиято парола е сред тези.

Друга “блестяща” идея, с която човек може да улесни крадците на пароли, е да използва една и съща парола на повече от едно място (в тежките случаи – навсякъде). Още във Фидонетски времена веднъж ми беше попаднала база с пароли от друг BBS. Почти половината потребители, регистрирани и при мен, ползваха същата парола. Не вярвам оттогава положението да се е променило съществено. За себе си наричам този подход към паролите “технология HAHE” (Hacked Anywhere, Hacked Everywhere). 🙂

Дори когато паролата не е сред “първите”, един сериозен речник с думи от български и най-популярните няколко световни езика и атака с груба сила често успяват да пробият. В случай на защитени с парола файлове или документи атаката отнема няколко часа; дори срещу онлайн услуги тя има приличен шанс, ако услугата не ограничава опитите за отгатване, и ако речниците са подредени по честота на използване на думите (а те са).

Друга “услуга”, която се предлага, е профайлингът. Събиране на всичко, което сте произвели онлайн, дава речник, в който паролата ви се съдържа в над 60% от случаите. Иска малко повече ресурси, но по-сериозна киберпрестъпна група е в състояние да ги задели като на шега (всички текстове в българския Интернет биха могли да се поберат на един по-сериозен сървър). А има ли готови речници за потребителите, винаги има и кой да ги купи. Оттам нататък, убедени ли сте, че в пощата ви няма някое писмо, за което да има някой, който не бихте искали да го види? И т.н…

По тази причина истински добрите пароли са случайно генерираните. (В доста отношение сертификати или публични ключове са още по-добро решение, но то е предмет на друг запис.) Запомнянето им обаче не е лесно, и типичният потребител предпочита да се опари, преди да разбере колко полезно е да се понапъне. Що-годе прилична работа вършат и програмите, които генерират почти случайни, но оптимизирани да са лесни за произнасяне (а оттам и за помнене) пароли: “tic-nan-kob” определено е за предпочитане пред “hGq7T5mZ”, и също е прилично сигурна.

Други пароли, които са не по-лоши от лесните за произнасяне, и могат да са и по-лесни за помнене, са базираните на изречения пароли. Изречението най-често е любима фраза (която помните точно, и не обичате да цитирате прекалено често), или ред-два от стихотворение, което знаете добре. Паролата може да е и цялото изречение; често обаче за удобство се използват само определени букви от всяка дума (или през дума, или нещо подобно) от него – най-често първите букви, понякога вторите или последните, по-рядко други поредни. Има варианти, при които от първата дума се взима първата буква, от втората – втората, и т.н., но те обикновено са по-трудни за изпълнение наум. Също, тази система всъщност изисква не по-малко помнене, а просто го мести другаде – в това коя фраза, кои думи в нея, кои букви от думите, и т.н.

Разбира се, винаги остава като възможност записването на паролите в тефтерче. Ако не сте специална цел за някого, обикновено няма да ви го откраднат. Има обаче риск да го загубите случайно – не записвайте в същото тефтерче името си или други данни, по които биха могли да разберат чие е. Също, загубите ли го, паролите надали ще се върнат. (Може, разбира се, да пазите копие някъде вкъщи – варианти много, но само ако колата още не се е обърнала.)

В крайна сметка обаче, всичко опира до една съвсем проста формула: по-лесно на вас да запомните паролите (вкл. чрез записване) – по-лесно за злонамерените хора да ги отгатнат. Така че истинското решение на проблема е да се напънете да заучите трудна за отгатване парола. Неприятно, но често в живота – единственият начин да получите е да се потрудите.