Grigor Gatchev - A Weblog

Светът е пълен с описания на световни конспирации. То не са евреи, то не са масони, то не са ислямски терористи, не знам какви сектанти, извънземни, марсианци, неорганични, зли духове и там каквото още се лекува с психофармака, или не се лекува дори с нея.

(Не мога да отрека, че има групи, поставили си за цел именно да подчинят и овладеят света. Не смятам обаче някоя да е твърде близо до успеха – вероятно бих я забелязал, освен ако не е само от гении. Но не това е темата.)

Поклонниците на свободния софтуер понякога сме склонни да виждаме световна конспирация на бизнеса срещу свободния софтуер. Не мога да отрека, че бизнесът не винаги е добре настроен към него (и към свободата изобщо, особено тази на служителите му и на клиентите му). Но не смятам, че световните бизнеси са се обединили срещу свободния софтуер. Най-малкото защото доста от тях са му силни поддържници.

По-интересно е друго. Не мога да отрека, че Майкрософт полагат доста усилия, за да обединят и координират всички противници на свободния софтуер. Но дори те го правят по типичния за всяка корпорация метод – “нека работим заедно за общата цел… под моя команда и както аз наредя”. (Често с прибавката: “Иначе ще ви…”.) Това е според мен и основната причина успехите им да са сравнително скромни. Твърде малко са тези, които смятат, че да работят за целта е в техен интерес. Повечето им съратници обикновено са купени или изнудени, а и двете изискват харчене на доста ресурс, и не водят до твърде много желание при изпълнение на задълженията.

Спешно.Инфо е един от проектите, за които заделям по мъничко време. Уви, по мъничко – затова и обещаният ъпгрейд се забави срамотно. Само че най-вече е готов.

Дизайнът на новинарските секции е доста променен – сега се надяваме, че ще бъдат по-удобни за работа. По-точно се надява Ели. На мен са ми осезаемо по-удобни, без да е нужно да се надявам. 🙂

Базата данни за спешни услуги в София тихичко и кротичко си я попълваме и актуализираме. Винаги се случва по някой магазин, аптека или кабинет вече да не са денонощни, или да са затворени; още по-често е да не знаем някой, новооткрит или стар, но пропуснат от нас. Тук разчитаме на помощта на тези, които ни четат. А и на собствениците на денонощните мероприятия – в края на краищата, да ги има в нашата база данни си е безплатна реклама, нали? 🙂

Направих уикито “Родословие”. Оттогава гледам сеир.

От тримата желаещи да станат администратори в него до момента нито един не се е дори регистрирал. Както и следваше да се очаква. Помощта дойде откъдето не я очаквах – а трябваше.

Естествено, най-първо от уикипедианци. Борислав Манолов (един от двамата създатели на българската Уикипедия, пак той създател на “Моята библиотека”, пак той създател или основен двигател на сигурно поне 20 други уикита, и активен администратор в не зная колко, едно от тях е БГ-Фантастика) настрои семантичните разширения на МедияУики и създаде удобен формуляр за създаване, попълване и редактиране на лични генеалогични страници. Спас Колев също посочи разни проблеми. Без да се откъсват от работата в Уикипедия.

На следващия ден намерих в пощата си писмо от vicove.com. Идеята за родословно уики беше харесала на екипа на сайта, и ми беше изпратено предложение да сложат негов банер при тях. Безплатно… Нямах банер – не бях и предполагал, че някой ще поиска да го рекламира. Това изобщо не спря юнаците вицолози – сложиха такава прекрасна картинка, че очите ми останаха в нея. Без никой да ги е карал, без да печелят каквото и да е…

Трудно е да се очаква от уики на една седмица да бъде показателно. Но всичко това за пореден път ме наведе на едни и същи размисли.

Чувал съм, че в САЩ при интервю за работа един от модерните въпроси бил дали кандидатът се е ангажирал с благотворителна дейност, и ако да – с каква и колко време.й посвещава. Като силното предпочитание е не към кандидати, които не се занимават с такава дейност “за да са свободни за работата”, а към такива, които се занимават с нея (стига да не е наистина прекалено много).

Философията зад това е проста. Съгласно нея, хората се делят на “активни” и “реактивни”. Активните са самоинициативни, и движат и подобряват нещата, без да се налага да бъдат непрекъснато наглеждани. Реактивните са не-самоинициативни, и оставени на себе си, не вършат нищо. Ако им висиш на главата и въртиш тоягата, дърпат ралото. Ако не – стоят и преживят.

Естествено, предпочитаните служители са първите. А проблемът е, че според теорията те са само около 10% от кандидатите. (В България – сигурно далеч под 1%, защото са такъв процент от населението.) Те обаче са “каймакът”, за който се борят работодателите. В една организация те са 10-те процента, които докарват 90% от приходите. Те са двигателите на нещата. В идеалния случай целият персонал на организацията трябва да се състои от такива – тогава тя е максимално ефективна. (Това е причината доброволческите, любителски проекти като Уикипедия да са толкова невероятно ефективни, като съотношение към броя на работещите за тях – поради характера си те се състоят на практика само от активни хора.)

Обикновено активните хора показват същия подход и в обучението. Активният самоинициативно усвоява знанията и уменията, необходими за добро и активно изпълняване на професионалните му задължения, докато реактивният дори в добрия случай учи само ако специално му се налива в главата. Ако назначите активен неспециалист, той бързо ще натрупа нужните познания. Реактивният не само е на практика невъзможно да бъде научен да бъде активен, но и е доста трудно да го накараш да повиши квалификацията си; всъщност, ако реактивен човек е добър специалист, той обикновено или не е наистина реактивен (тоест, имате проблем с преценката си за активност), или не е наистина добър специалист (имате проблем с преценката си за професионализъм). Различните професии, и най-вече различният обем изисквани познания могат да променят точното съотношение между активност и познания. Във всички случаи обаче в момента на назначаването реактивният професионалист изглежда по-добрият избор, но много скоро активният неспециалист става по-добрият служител, и продължава да трупа преднина пред другия.

В реалния свят, за съжаление, няма как една организация да подбере за служители само активни хора – битката за тях е голяма, и те напоследък започват да осъзнават ценността си (тоест, да искат по-високи заплати). Отделно от това, активните хора не винаги се справят добре с особено скучни, нискоквалифицирани и монотонни работи, както реактивните. (Но не бива да се забравя, че повечето скучни и монотонни работи всъщност са зле организирани разнообразни и интересни работи.) Затова се налага назначаване и на реактивни хора.

Дори назначени обаче, разликата между активните и реактивните остава. Да назначите за ръководител реактивен човек означава да трябва непрекъснато да му висите на главата и да го ръчкате, ако искате отделът му да работи. Затова и назначаването на реактивен ръководител е една от най-големите глупости, които може да направи една организация: трябва той да е направо безценен като други качества, за да е по-добър за ръководното място от активен човек. Иначе казано, дори вече назначени, активните хора запазват предимството си – в повечето организации те биват предпочитани за ръководни постове. (А където не биват предпочитани, на организациите не им се пише твърде светло бъдеще.)

Мисля си, че ако ще назначавам още хора във фирмата си, най-важният критерий ще е да са активни. Като се замисля, досега буквално не съм виждал активен човек, който да не разбира от компютри поне на нивото на напреднал потребител… Откъде обаче ще взема активни, просто не знам.

Дано да имам късмет. Или дано да се променим като народ.

Преди няколко дни писах за идеята да се направи уики за родословни цели. И предложих, ако се намерят кандидати за администратори (аз нямам достатъчно време и сили, за да поема и това), да го направя и хоствам.

Спас Колев ми посочи нещо, което бях прозяпал – че Wikia има такъв проект, и е достатъчно да бъде разкрит български клон. Обмислях няколко дни идеята. Имаше предимства и недостатъци в сравнение с тази да направя същото на собствен хостинг. Двете дълго бяха на кантар; накрая реших, че идеята за собствен хостинг печели, макар и на косъм.

Направих уикито на rodoslovie.zavinagi.org. С MediaWiki версия 1.15.1 е. Сложих няколко популярни и полезни разширения – ParserFunctions, SemanticMediaWiki, SemanticForms, и разбира се, SpamBlacklist. Направих минималистична начална страница, написах като за старт някакви правила за работа и за именоване на страници, начален списък често задавани въпроси, и сложих няколко полезни шаблона. Направих и своя генеалогична страница, като най-примитивен пример как се прави такава.

Юридически уикито е под същите лицензи, както и Уикипедия – GFDL и CC-BY-SA. Засега аз ще съм “върховното величие”; от сърце се надявам да се завъди общност, на която да връча тази власт. По възможност по-скоро… Към момента ще е на мой хостинг. Реклами в обозримото бъдеще не предвиждам.

Накратко, трапезата е сложена. Заповядайте, яжте – тоест, правете си родословията. Разпитайте възрастните хора в родовете ви за произходи, прародители и генеалогично полезни истории, преди да са си ги отнесли в гроба. Разпитайте старци, които помнят рода ви добре, за неща, които хората в него са забравили. Ако имате възможност, огледайте общински актове за раждане и смъртни актове, нотариални книги и каквото още се сетите… Описвайте роднини и родства, без да се колебаете – кой знае, може един ден това уики да е паметта за родствата и произходите ни. Или да е нещо друго, но с тръгнала оттук информация – в известен смисъл, потомък на Родословие.

Не вписвайте лични данни. (И не правете страниците си в него лични уебстраници – това не е безплатен хостинг, ще бъдат изтривани безмилостно.) Не вписвайте ЕГН-та, имуществени състояния, дребни постижения и други неща, които нямат отношение към генеалогията ви. Не вписвайте компрометиращи и излагащи информации, особено за други хора – ще бъдат вземани мерки… Но извън това, не се колебайте да похабите някой и друг час, за да опишете родословието си. Тъжна гледка е човек, който знае какво сервират във всеки нощен бар в София, но не знае името на прадядо си.

И, най-сетне, ако смятате идеята за полезна – разпространявайте я. Пишете за нея в блогове, уебсайтове и където още сметнете за добре. Разказвайте за нея на хора, които се интересуват от подобни неща. Споменавайте я на приятели, роднини, познати, които може би биха се запалили. Уикитата успяват, когато привлекат хора.

Под първоначалния запис коментираха двама желаещи да станат администратори. Какво пък, ще започнем с тях. Каня ги да се регистрират в уикито (и да впишат в на личните си страници е-майл адресите си, в поразместен вид, да не ги намерят спамботовете – по тях ще позная, че това са те), за да им дам администраторски права. И им изказвам съболезнованието си – администраторството е по-монотонна, скучна и заробваща работа и от това да си хигиенист. Но пък удовлетворението от доброволния труд, за да съществува нещо полезно, за мен е едно от най-големите в живота – ако и за тях е такова, няма да съжаляват.

Аз също няма да изоставя уикито. Като ми остане време, ще юрна един бот да понаправи малко полезни категории. А като ми остане малко повече време, ще направя възможност цялото съдържание на уикито да може удобно да се свали, за който би искал да си го има. И междувременно също ще му мятам едно око, когато смогна.

Ако ми остане достатъчно време, може би дори ще опиша своето родословие. 🙂

Пиша това по повод на един предишен запис – “Софийски антагонизми“.

Дълго време се чудех как най-точно да изразя какво чувствам, когато гледам как двама се карат, а третият печели от това (и подклажда огъня). Особено когато от караницата страдат всички, включително и аз… Опитах се да го изразя в този запис. Някои от коментиращите го разбраха. Огромното мнозинство видяха в записа повод да си продължат караницата…

Сещам се за една разпечатка, която виси над бюрото ми в офиса. Листът вече е пожълтял, буквите – избледнели. На английски е. Оригиналният текст е принадлежал на Сидни Дж. Харис, но с времето е претърпял толкова промени и редакции в Интернет, че вероятно е с неустановимо авторско право.

Мисля, че е време да я преведа и споделя. Най-малкото за да я имам на удобно място, и да я линквам при необходимост.

С поклон към Смирненски, посвещавам превода на тези, които ще кажат “Това не се отнася до мен”.

—-

Победителят вярва, че ние създаваме съдбата си.
Загубенякът вярва, че съдбата създава нас.

Победителят мисли: “Има какво да науча от всекиго”.
Загубенякът мисли: “Всички са по-зле от мен – няма какво да науча от тях”.

Победителят държи на сериозните неща и прави компромиси с дреболиите.
Загубенякът държи на дреболии и прави компромиси със сериозните неща.

Победителят вижда във всеки проблем решения.
Загубенякът вижда във всяко решение проблеми.

Победителят използва тежки аргументи и безобидни думи.
Загубенякът използва безобидни аргументи и тежки думи.

Победителят казва, когато сгреши: “Моя грешка”.
Загубенякът казва, когато сгреши: “Не съм аз виновен”.

Победителят се учи от грешките си, когато прави нещо.
Загубенякът се учи да не прави грешки, като не прави нищо.

Победителят казва: “Нека ти помогна”.
Загубенякът казва: “Това не е моя работа”.

Победителят казва: “Може да е трудно, но е възможно”.
Загубенякът казва: “Може да е възможно, но е трудно”.

Победителят винаги има план за действие.
Загубенякът винаги има извинение за бездействие.

Победителят казва: “Трябва да направя нещо”.
Загубенякът казва: “Трябва да се направи нещо”.

Победителят се грижи нещата да се случват.
Загубенякът оставя нещата да се случват.

Победителят има мечти.
Загубенякът има кроежи.

Потребителят се труди, за да победи.
Загубенякът иска да победи, без да се труди.

Победителят казва: “ПостигнахМЕ го”.
Загубенякът казва: “Постигнах го”.

Победителят изповядва философията “Не прави на другите каквото не искаш да направят на теб”.
Загубенякът изповядва философията “Направи го на другите, преди те да са го направили на теб”.

Победителят вярва, че начинът той да спечели е като всички спечелят.
Загубенякът вярва, че начинът той да спечели е като другите изгубят.

Победителят дава повече, отколкото взема, без да прави сметки.
Загубенякът смята, че победител е който взема повече, отколкото дава.

—-

Победител или загубеняк – всеки си избира сам. С действията си.

Много отдавна имах акаунт в Yahoo. Отказах се от него, защото бяха започнали да стават умерено досадни. (Което обикновено еволюира към досадни без мярка.)

Наскоро попаднах на споменаване, че от сделката с Microsoft насам в Yahoo Mail се случвали странни неща. Реших да не вземам такива думи на доверие, направих си акаунт и поразгледах наоколо.

Първото, което ми направи впечатлението, беше тлъсто съобщение, че “услугата не е изпробвана дали работи добре с вашата операционна система”, и условие да цъкам допълнителни потвърждения, че съм предупреден, че са възможни негативни ефекти. Това ме остави да се чудя дали новият екип на Yahoo мисли, че операционната система има някакво отношение към работата на браузера, или смятат да се вмъкнат в компютъра ми, и не са се подготвили за работа с Линукс… С една дума, първите цветенца, посети от договора с Microsoft. Ако мине. Когото изплашим, все е кяр…

Както и да е. Вписах съобщението наум в графата “корпоративен идиотизъм”, и цъкнах където трябваше. Негативни ефекти, естествено, нема.

Всъщност, излъгах. Имаше. Още при следващото логване, два дни по-късно ме посрещна модална изскачаща кутийка, че мога да бъда вписан в Yahoo Messaging Service, със статус “достъпен за чат”. Кутийката имаше точно един бутон – за съгласие. Това ако не е негативен ефект, здраве му кажи.

Естествено, трябва да си компютърно неграмотен, за да не можеш да я заобиколиш, но доста хора са. Любопитен какво е да си в тяхното положение, цъкнах. След това обаче се поуплаших колко ли спамботове ще почнат да ми досаждат, и си сложих статута на “недостъпен за чат”.

След това обърнах внимание на входящата кутия. Една от целите на експеримента беше да проверя дали Yahoo, в нарушение на изричната си политика за опазване на личните данни, няма да дадат адреса ми на някого. (Аз не го давам на никого, използвам го само от отлично защитен компютър, и т.н.) Както и подозирах, в него вече имах спам – луксозен рекламен бюлетин от BNC Updates, предназначен за фирми в строителния бранш (?!). Като изключа твърде малко вероятната възможност някой да сканира абсолютно целия трафик към Yahoo Mail и да вади адресите, за да ги продава на спамерите, очевидно за само два дни Yahoo вече бяха продали адреса ми. (Предполагам обаче, че това няма нищо общо със сделката с Microsoft.)

Изчетох най-старателно техните Anti-Spam Policy и Privacy Policy – открих тонове празни думи. Реалните ангажименти на Yahoo към потребителя бяха твърде малко, и опазването на адреса му, или каквато и да е друга негова информация, не беше сред тях. Напротив – имаше предупреждения, че те ще го споделят с когото сметнат за подходящо… Е, вече знам с кого смятат за подходящо – с първия попаднал спамер.

(Да, определено мога да го маркирам като спам, и може би да не получавам от точно този спамер. Но това по никакъв начин не отменя въпроса как BNC Updates са получили новосъздадения ми, известен единствено на Yahoo и на мен, адрес. Седели са до леглото ми с бележник, докато бълнувам нощем? И от колко такива още трябва да се отпиша, за да си осигуря съществуване без спам?)

Интересно е, че истинският ужас се оказа Spam Folder-а. В него вече имаше 10 спама на всевъзможни езици и теми!… Изводите да си ги прави кой каквито иска.

Долу вляво намерих солиден списък услуги, които ме зарадваха. Почти всички обаче се оказаха разработени от странични фирми, и изискващи от мен да споделя информацията си към Yahoo (а ако ги използвам и за нещо друго, примерно прехвърляне на файлове, органайзър и пр. – и всичката информация, която влагам в тях) със съответната странична фирмичка. Е, където основният носител на авторитет моментално продава акаунта ти на спамерите, колко да вярвам на другите покрай него?… Така че за мен този списък се превърна в непродуктивно заета площ на екрана.

Интересно е и какво предлагаха услугите – все неща, които в Google Mail са по подразбиране. Имам чувството, че Microsoft са се вътрили наистина здравата с такава покупка. Ако ще да са я взели безплатно. Не съм гледал еволюцията на Yahoo за тези години, но никой не може да ме убеди, че гадостите са дошли покрай сделката с компанията на Бил Гейтс. По-скоро бих се надявал на нея да ги оправи.

Ужас!!! Това ли е доброто старо Yahoo, което помня отпреди 6-7 години?!

Ужас!

Не знам дали ще успея да се насиля да се логна отново там.

Съжалявам за отвратителната рецензия, но е заслужена.

Наскоро четох изследване на някаква авторка, която твърдеше, че жените били напоследък по-нещастни, отколкото “преди еманципацията”. Целта на изследването беше да открие защо.

Беше стигнала до дълъг списък изводи. С някои бях съгласен. С някои не бях. Но на един се смях до сълзи, ако и хуморът да беше доста черен:

“Мъжете понасят по-лесно сърдечните крушения, и се възстановяват от тях по-лесно. Това може лесно да се установи по факта, че има повече вдовици, отколкото вдовци.”

Без коментар.

Наскоро помагах да се подготви за печат книга, писана от четирима ентусиасти, издирвали родовите си корени.

Бяха успели да стигнат шест поколения по-назад от най-възрастните живи. Възхитиха ме и ме смаяха с количеството труд, положен, за да издирят рода си. Бяха описали роднинските връзки на сигурно над 200 живи днес хора (и към толкова починали вече). Свалих им шапка.

След това се замислих.

Едно уики би било идеален начин голяма група от хора да съставят удобно родословните си дървета. Не само че интерфейсът е удобен (особено ако се използват семантични разширения), но и така хората ще могат да откриват роднинските си връзки (за гордост или срам), и да си помагат в проследяването на родовите корени и роднинствата.

Виждал съм сайтове, посветени на това (напр. www.myheritage.com). Според мен обаче им липсва удобството на уикито, а и не на последно място неговата свобода. Мисля си, че при това положение би било престъпление да не взема да направя едно такова уики. Пък който иска да го използва, да го използва. Който не иска, не е длъжен.

Има обаче един проблем. Фирмата ми лесно ще спонсорира сайта. Нямам обаче силите и времето да администрирам това уики. А без поне един мераклия администратор, по възможност и повече, не виждам смисъл да го пускам в действие.

Затова и официално обявявам – търсят се администратори за уики, посветено на съставяне на родословните вериги на хора. Под кодовото име “Родословие”. Ако се намерят, ще направя уикито и ще го пусна в действие. Дано от него излезе нещо добро.

Хаймън Мински е един икономист от 20 век. Живя и почина (преди към десетина години) на практика незабелязано. Такива като него обикновено биват бързо забравени от всички, и потъват в забвението на историята.

През последната година обаче Мински внезапно стана едно от най-споменаваните имена в икономиката. Книгите му, които мухлясваха по щандовете приживе, сега се преиздават в огромни тиражи, и разграбват. Нобелови лауреати го цитират под път и над път. Все повече авторитети го определят като втория по принос икономист на 20 век след Кейнс; немалко вече почват да го поставят и наравно.

С какво е заслужил всичко това?

От известно време наблюдавам какво става в медийния сектор. Все пак той е четвъртата власт. Която управлява първите три. Затова и промените в него са показателни.

Прави ми впечатление как медиите една след друга биват изкупувани от един и същи човек. Става дума за Ирен Кръстева. (От време на време, за разнообразие, за сина й Делян Пеевски.) Сред поредните й придобивки гордо се мъдри вестник “Уикенд”, всъщност цялата група жълти издания. Носи се слух, че е закупила тайно и ReTV. А наскоро ми споменаха, че преговаря за закупуване на вестниците на ВАЦ. Зад почти всички безплатни вестничета из страната стои в крайна сметка пак тя, по един или друг начин.

Това не са малко пари. Откъде ги има, мога само да предполагам. За историите в тотализатора, докато Кръстева му беше шеф, могат да разкажат доста Нешка Робева и Христо Марков. Нешка Робева всъщност дори разказа как след теглене на тиража към наличните фишове се добавят по няколко фалшиви с изтеглени петици и шестици.