Grigor Gatchev - A Weblog

Чета из новините интересни неща. Руснаците пратили към Северния полюс експедиция, включваща специална миниподводница за големи дълбочини. Целта им била да установят дали подводният хребет Ломоносов, който пресича Северния ледовит океан на няколко хиляди метра дълбочина, не е част от руския континентален шелф – и съответно, дали Северният ледовит океан не се полага да бъде руска икономическа зона. Взели проби, забили руския флаг на дъното на Северния полюс, и т.н.

На тяхно място аз лично бих изчакал с флага, поне от кумова срама…

Месец по-късно пробите неоспоримо доказали, че хребетът Ломоносов е част от руския континентален шелф. Какво следва от това, вече знаем. А, забравих да кажа, че се очаква теренът там да е по-богат на петрол и газ и от Персийския залив. Доскоро нямаше как да се бучнат сонди, все пак Северен ледовит океан. Ама откакто ледовете почнаха да се отдръпват (както е тръгнало, нищо чудно до двайсетина години да видим пълни размразявания през лятото; тая година за пръв път в историята Северозападният проход беше напълно размразен), става по-лесно.

Чудя се на друго. На толкова хиляди метра дълбочина силни течения на практика няма. Дъното навсякъде е покрито със стотици метри (в най-тънкия случай) утайки. На борда на миниподводницата сигурно са имали стотици метри дълга сонда, с която да вземат пробите. Големият брат всичко може!

Още по-странно е другото. Подводен хребет, минаващ по океанското дъно (и дълъг хиляди километри), има как да бъде част от континентална шелфова плоча колкото планина има как да е долина. Поне докато геоморфологията, геологията и в по-далечен план теоретичната физика са валидни… Но, както вече казах, Големият брат всичко може. Рече ли – подводните централноокеански хребети стават части от континентални плочи. Вече имаме опит как прави от пустините градини, и как побеждава икономически капитализма…

(Интересното е, че най-възмутено протестираха срещу това канадците. Доскоро ги имах за единица за гьонсуратлък, когато се опре до претенции в Северния ледовит океан. Вярно е, руснаците ги сложиха не в джоба, а в подгъва на бельото си. Ама все пак, като ти е нацапано четирибуквието, не се катери на най-горния клон да крещиш…)

Къде е моят проблем с това ли? А, никъде. Просто си мислех, че Големият брат, заедно с групите съветски учени, е останал в историята. Че едно правителство бушмени другаде се опитва да го имитира в стил “историята се повтаря само като фарс”, и че го настига във военно-агресивен план, но в другите не се очаква да го доближи скоро. И че това е краят му…

Май обаче не съм познал. Групите съветски учени са налице. (Вярно е, титуловат се руски. За срам на народа, създал половината световно върхово изкуство, и постигал не знам колко пъти невъзможното. А пък аз ще се прекръстя на Рокфелер, че да стана милиардер…) Големият брат – и той е налице, непрекъснато го усещаме. Засега по цената на горивата оттам, заплахите на тема да не пипаме съветските военни паметници (кой твърдеше, че Русия не е СССР?) и здравата и нерушима връзка между езика на Първанов и седалищните части на Путин. Утре – може и по други неща. Имаме прецедент. С дългогодишни последици…

Капакът на историята е една публикация за България в руски вестници – и по-точно последствията й. Някаква журналистка ли, порнозвезда ли, била тук и написала подигравателно какви пияници, мижитурки и в същото време русофили са обикновените българи. (Дотук нищо кой знае какво – и в България, уви, човек ще намери огледалните й образи. Всяко стадо си има мършата.) Един-два български вестника публикуваха учудени или обидени мнения. И… няколко “български” журналисти (на прима виста се сещам за Велизар Енчев) избълваха по тези вестници помия, от която и въпросната журналистка сигурно би повърнала… Логично е, мисля си. Колкото е по-голяма една подлога, нормално е да побира толкова повече лайна, и да може да избълва толкова повече смрад.

Изобщо, май в момента гледаме как мечката играе хоро у съседите…

Една вечер разговаряхме с Ани Илиева, и тя внезапно ме попита: “Как точно пишеш? Кое ти е по-лесно – писането или редактирането после?…” Охотно подех темата – и аз бях страшно любопитен как точно пише тя, дано понауча нещо. (Изумителен разказвач е, честно – ако не вярвате, прочетете нещата й, има ги на сайта под Криейтив Комънс лиценз. Дано скоро издаде книга.) Но когато се опитах да обясня как точно пиша, се оказа, че… не мога. Не бях го изяснил за себе си.

Не, не е дарба, за да е по вътрешен усет. От прекалена неподреденост и неорганизираност на ума е… Ще се опитам да дам отговора тук. Наполовина, за да бъда честен към Ани. И наполовина, за да го изясня и изчистя и за себе си.

Вероятно ще отнеме доста записи, между които сигурно ще се вклиняват други, и ще минава време. Тоест, сигурно ще забравям и изпускам някои неща, а други ще повтарям досадно. За някои ще се сещам навреме, за други – твърде рано, или късно, или дори ще ги забравям напълно… Не стреляйте по пианиста, той толкова може.

Ходът на нещата

В предговора си към “Другият вятър” Урсула ЛеГуин пише: “За дълго време бях изоставила Землемория, но когато се върнах към нея, се оказа, че времето там не е спряло междувременно. Нови неща са се случвали…” Изглежда не само с добрите писатели е така – и аз имам подобно усещане.

Ходът на произведението не е измислица – съществуване е, точно както реалният ни свят. Събитията в него следват своята логика, и определят сами какво може да произтече от какво. И властта на писателя върху тях е измамна и крехка. Насили ли ги, той чупи логичността и достоверността на своя свят. Превръща се в бог, който нарушава природните закони при всяка своя дребна прищявка. Има ли как светът му – и като следствие той самият – да бъдат взети насериозно?

Най-много това важи за героите. Те са каквито си ги създал. Няма как да ги накараш да вършат каквото не могат – после идват и те питат: “Защо ме накара да го убия? Аз не съм убиец!”. Нито пък можеш да ги спреш да не вършат каквото ги влече. “Като не искаш да съм чак такъв подлец, защо ме създаде такъв? Какво, поправил съм се? Аааа, не! Човек не се поправя така лесно. Дай ми причините, дай ми времето и опита, поизпоти се малко заради мен! Не става иначе…”

Не, не говоря фигуративно. Отнесеш ли се към света си сериозно, като към истински, няма как да не водиш диалози с героите си. Било насън, докато тайничко ги подпитваш какво смятат да направят. Било наяве, докато увисналата от върховете на пръстите ти тяхна действителност ги чака да направят хода си. “Уважавай ни. Иначе ние няма да те уважаваме…”

“Бе я си гледайте работата! Аз съм създателят ви. Аз съм БОГ. Ще правите каквото ми хрумне. МОЯТА ВОЛЯ Е ТЪКАНТА НА ВАШИЯ СВЯТ. Вие съществувате единствено в ума ми!”

“Да, бе. Велики Боже, помилуй мя… Идиот! Теб примерно какво те спира да убиеш онова котенце до оградата? Стиснеш ли го… А? Отговаряй, ако ти стиска… Господи всемогъщий!”

“Не съм такъв човек…”

“Че кой казва какъв човек си, и какъв не? В закона ли пише, че си такъв и такъв?”

“Не съм убиец. Не искам да бъда. Не си представям себе си като такъв.”

“Тоест, и ти съществуваш само в ума си. Като личност, като каквото си, и какво не си. Тялото ти съществува и реално, но ти не си тяло, нали? Един тъжен ден то още ще е тук, но теб ще те няма. Или може би един хубав ден то вече няма да е наоколо, но ти още ще си, някак… Тогава с какво си различен от нас бе, Боже Всемогъщи? Пикльо такъв… Или ще ни уважаваш, или нямаш как да уважаваш себе си. Ако не си го разбрал, няма от теб да стане и графоман даже.”

И така се научаваш да уважаваш героите си, и света им. Разбираш, че не можеш да ги насилваш, че потърпевшият ще си ти… И се превръщаш от съчинител в разказвач, който просто документира случващото се.

—

Понякога нещата се развиват трескаво, докато чакам в колата на светофара, или чопля нечий компютър, или изплувам сутрин от небитието. Или – с отвратителната ми отнесеност – дори докато прегръщам момичето си… И се моля да не забравя какво се е случило, да не пропусна твърде много от внезапно избликналите хиляди ярки детайли, действия, разменени думи, неочаквани намеци, едновременни действия. А малко по-късно ги забравям. И понякога възстановявам пустотата наслуки, съчинено и насила, бесен от яд, но безсилен. Защото паметта ми е пропуснала нещата, а времето не иска да се върне и да се повтори.

Друг път действието е спряло. Чакам го с ръце на клавиатурата да тръгне, но не. Андрей Видич е замръзнал в момента, когато се надига от стола в импровизираната си приемна, за да изпрати небрежния Муфаса. Васил тъкмо вдига глава от компютъра си, за да пита Пенко дали не е пропилял и последните им пари. Ръката на Черната Мечка е спряла насред замаяното търсене на копието му, и очите му разфокусирано оглеждат помещението за реинкарнация. Още не е открил, че годините са паднали от плещите му – но с тях и богатството на живота му, неговите бойни и ловни белези…

Понякога времето се движи накъсано, и парчета от него падат безредно, не на място и не по време. Христина и Петърчо вече са провели разговора си с Георги преди втората си раздяла с него, след новите преживени приключения. Самите приключения обаче едва са започнали – двамата стоят в общата стая у Петърчови, и се чудят какво търси Христина отново на Ортодокс, и как е попаднала там. Дребни парченца от приключенията са изникнали, като случайно поставени парченца от пъзел – разговора на двамата с игуменията на “Света Петка”, опитът на Лазар да изгуби отново на бас току-що спечелените дамаджани вино…

Друг път пък времето внезапно се раздвоява и разтроява, тече по паралелни пътища, и се чувствам като изваден от фантастичен роман, неспособен да разбера кое време, кои случки са истинските. Брат Алфонсо вече почти е привършил разговора си с Аделмо от Монцина, но не могат да си кажат последните думи – от този момент нататък тръгват няколко различни техни бъдеща, всяко в различна посока, разделени от няколко случайни думи. В едното те наблюдават от планинската пътека как барон Тревоар смазва бунта на Веролинската долина. В друго тази долина не се е бунтувала изобщо, и те двамата се чудят как да се измъкнат от тъмницата на епископ Агвила. В трето брат Алфонсо невнимателно разкрива тайната на Аделмо твърде рано, и после се налага да го издирва и спасява от неприятности. В четвърто пък Аделмо го спасява, почти случайно, от агенти на Сумрака, подслушали разговора му с Джони… Паралелни бъдеща, всяко от които може да бъде истинското. А има как да стане истинското само едно. Дори в тази борхесовска градина с разклоняващи се пътеки няма как да тръгнеш по повече от една едновременно.

Понякога много ми се иска нещата да завият нанякъде. Деликатно ги побутвам – оттук, моля, тук е нещото, което искам да споделя с читателя. Нещото, заради което ви пиша, смисълът на съществуването ви… И пред дядо Геле внезапно спира автобус, точно в нужния момент. (Преди миг автобусът е трябвало да мине чак след час, но внезапно разписанието му е било сегашното открай време, поне за дядо Геле. Той надали ще се сети да запита – и преди минута ли си беше такова открай време?) В главата на Ирена внезапно изплува черен спомен от детството й, и тя стреснато се дръпва, и забелязва сянката, която иначе е нямало да види навреме. Бенковски пристига на срещата с Мурад бей ранен в гърба (но оцелял, и победил – няма как иначе, виртуалната плът на бунтовника е опазена от самата същност на фантомашината, обгърнала китното балканско градче), а срещата по неизвестно какъв повод внезапно е защото Радко ковачът е занесъл на Мурад нож – дар на Бенковски…

Понякога това помага. Внезапно действието се отклонява като преградено ручейче, и поема по новото русло, естествено и логично. Логиката на света е спазена, желаното алтернативно развитие е възможно… Но понякога не е. Колкото и да му спираш автобуси, дядо Геле упорито не иска да се качи – още не е узрял за решението да се откаже да иде пеша до града. Каквито и количества злато да изсипват извънземните над света през Голямата криза, това не я прекратява – цената на златото се променя, но неумолимите закони на производството и потреблението не искат да се трогнат… И малко по малко разбираш, че толкова желаното от теб развитие на нещата не е възможно, измислено и съчинено е. Че лъжеш себе си, и настояваш ли да продължиш, само ще излъжеш и читателя – а той после ще се усети, и ще ти обърне гръб, и дори най-истинските ти истории вече ще умират нечути…

Случва се случката внезапно да свърши много преди да съм го очаквал. Или пък да не иска да спре, въпреки че всичко замислено отдавна вече е казано. Вместо да отиде на Пътят на Аллаха, Марайя Сингх щастливо се пенсионира и върна на Легиона. И тъкмо я бях зарязал вече, внезапно командването й я мобилизира и изпрати обратно сред пясъците и оазисите, право към срещата с Мустафа Асмал… Родителите на Христина трябваше да успеят да я разделят от Петърчо още след като я хванаха да ползва трансмитера. За мое смайване обаче Петърчо ги метна първокласно, а после нямаха късмет и с обсъждането на случая в Научния съвет. Не можех да направя нищо – историята просто се случваше пред очите ми не такава, каквато я предвиждах… И продължи – от малко разказче, та до размерите почти на роман. (Чак сега разбирам, че Отговорникът на Ортодокс вероятно е дърпал конците. Как е възможно, при положение, че АЗ, Техният Създател, имах съвсем други намерения?!… Нямам представа. Но се случи.)

Нека сюжетът се случва както той реши. Искаш ли произведението да е искрено и истинско, не го съчинявай. Не насилвай сюжета, той ще се развива сам, по най-верния начин. Може да не разкаже каквото си си навил на пръста – но пък ще разкаже истината, а тя е по-ценна, винаги. Просто го документирай. Смайващо е как нещата вървят и се развиват сами. И е поучително, и мъдро.

Защото е намек за богатството, което крие вътре в себе си всеки от нас. И за това колко малко хора го подозират, и вярват в него… А го има. И който събере силата да му повярва, ще получи награда за вярата си.

– Добър ден, обаждам се от ваш клиент. Преинсталирахме тук компютъра, и ни е нужно малко съдействие за възстановяване на Интернет връзката.

– Разбира се. Отивате на My Network Places, от там избирате Connections…

– Тук сме под Линукс. Нямаме My Network Places и прочее. Просто ни дайте IP и прочее, ще си ги сложим.

– Амии… Трябва да си инсталирате LanClient – връзката към нас става чрез него. Слагате компютъра да си вземе IP адрес през DHCP, след това отваряте в браузера адрес еди-кой си, цъквате на “LanClient”, и казвате “Run”. Той се инсталира и тръгва.

– Ако е изпълним файл на Уиндоус, няма нито да се инсталира, нито да тръгне. Тук сме под Линукс.

– Ох… А, имаме версия на LanClient и за Линукс. Отивате на…

– Може ли да сваля изходния му код, и да си го компилирам?

– Как така изходният код?! Не може, естествено!

– Тук сме под Линукс най-вече за да имаме контрол върху това какво прави компютърът ни. Поставянето на програма със затворен код е извън обсъждане.

– Съжалявам. Няма как да се свържете към нас освен с LanClient. Не се безпокойте, той е изпробвана програма…

– И аз съжалявам. LanClient или този клиент – изберете сами. Възможностите са взаимноизключващи се.

– … … … Е добре де, можете да се свържете и през обикновено PPPOE, сигурно го имате под Линукс. Търсите един файл в /etc, казва се chap-secrets…

– Не се безпокойте, имам тук KPPPOE, с него се настройва лесно. (Опс! Забравил съм да го инсталирам. Нищо, и на ръка не е трудно. Да спестя на момъка обясненията.) Извинявайте, а след като може и с обикновено PPPOE, какъв е смисълът от LanClient? И Линукс, и Уиндоус имат чудесни вградени PPPOE клиенти…

– Много удобно е, включително за вас. Няма нужда да го настройвате. А и при нужда можем да ви помогнем чрез него.

– Да ни помогнете ли?! И за какво?

– О, за много неща. Да ви оправим омазани настройки, да ви почистим вирус, какво ли не. Много е удобно…

Малко съм шашнат от чутото. Оказва се, че LanClient е по същество backdoor… Вярно е, да се боиш от подобни неща си е параноя. Но нали съм (пишман) сисадмин, параноята за мен е професионално изискване.

Недоумявам защо един сериозен провайдер може да иска да използва LanClient. Не печели от него абсолютно нищо – удобствата за провайдера, които той предлага, са твърде дребни и вършат работа много рядко. Недостатъците обаче не са.

Ако от нечий компютър изтекат особено ценни данни, и на него е имало LanClient, провайдерът ще е под съмнение. А в някои случаи това може да означава и много големи ядове. В България има обичай да си държим най-секретните файлове на домашния компютър… Същото, ако от нечий компютър изтече персонална, финансова и пр. информация. Иди доказвай, че компютърът е бил заразен с вирус, пък после човекът си го е почистил.

Друго обаче е далеч по-вероятно. Бих бил здравата учуден, ако достъпът към “задната вратичка” на LanClient е с нещо различно от парола. Още по-юнашки бих бил учуден, ако паролата е по-дълга от четири знака (и ако не е в челната хиляда на речниците за разбиване на пароли). А ако не е една и съща за всички инсталации, бих бил направо изумен… Да бъде дебъгната програмката вероятно е въпрос на не повече от месец, дори ако е добре защитена, за съответен специалист. Да бъде разбита паролата с груба сила – на няколко часа, за съответен специалист. А да намери закъсал финансово или в личен план служител на провайдера вероятно е въпрос на минути, за съответния специалист…

Не зная на колко компютъра дори само в София седи тази програмка, вероятно на хиляди. Може би на десетки хиляди. Ух, каква сладка ботмрежа, на тепсийка поднесена! Всякакви други защити в LanClient, по MAC или IP, са преодолими от средна категория кракер за не повече от седмица-две… И бих бил ама тотално изумен, ако “черните” хакери не са се сетили за това много отдавна. И ако нямат от много време вече приготвено всичко, необходимо да лапнат цялата тази мрежа с един удар за секунди, ако внезапно им потрябва повече ботмрежова мощност.

А най-тъжното е, че зомбирането на машините дори не е нужно. Достатъчно е един злонамерен, купен или изнуден служител при провайдера – а кой провайдер може да подбере и гарантира персонала си на 100%? – и всички компютри в мрежата му могат да бъдат претърсени, изчистени, използвани, каквото щете. Достатъчен е един псевдо-БОП-аджия с фалшива съдебна заповед, или дори само с малко по-тежък поглед и убедителни думи. Достатъчно е провайдерът ви да е малко по-комерсиално ориентиран от общоприетото – нищо лично, просто бизнес…

Параноя? Може би. Но преди по-малко от месец един мой добър приятел гордо ми заяви: “Не може да имам вируси! Не държа на компютъра си нито банкови сметки, нито кредитни карти, нищо важно и финансово. Не разбирам за какво са се заяли и са ми спрели пощата.” А когато видя списъка на зловредията, изчистени от компютъра му, беше убеден, че са го сбъркали с някой важен, та затова. Как да му обясниш, че недържането на банкови сметки на компютъра го спасява толкова, колкото неносенето на пари в наличност го спасява от гладни вълци в гората?…

Разбирам, че за провайдера LanClient може да е улеснение. Можеш през него да видиш какъв е проблемът на компютърния идиот, който ти вдига пара по телефона. Можеш да почистиш вируса на другия компютърен идиот, който се кълне, че няма вирус, и не те пуска да идеш при него… Но пробие ли го някой черен кракер, нормалният провайдер би предпочел всички компютърни идиоти на света на главата си пред последиците. А пък е недопустимо лесно.

Затова съветът ми към всеки, тръгнал да си избира провайдер, е: НЕ се съгласявайте да си инсталирате специален несвободен софтуер от провайдера, за да се свържете с него. Кажете му това, което аз казах на провайдерите на приятеля ми: “LanClient или клиент – избирай сам. Двете са взаимноизключващи се.” Друг провайдер винаги ще се намери.

Yesterday I learned that some person, pretending to be al-Qaeda head in Iraq, promised bounty for the head of Lars Vilks, author of the last Muhammad cartoon. (And on the head of the newspaper editor, etc.) He offered extra payment if Vilks “is slaughtered like a lamb”.

I already wrote here (in my native language) that I’m appalied by this cartoon, and would not support it. However, this announcement appailed me much more deeply. There is no excuse for it, for anyone pretending to be Muslim.

A God may be good. A religion, however, is what its followers make out of it. Does it matter if a religion prays to the Only True God etc, if some of its followers seek murder as its tool? How can I be sure that any Muslim I see is not one of them?… I know some really crazy Christians – but none of them ever mentioned that killing or harming a Muslim because of her/his faith may be a good thing!

And more. The freedom of expression is essential and cricial of a truly civilised society. I will be completely appailed by neo-Nazi antisemitic cartoons etc. stuff, too – but will defend the right of their makers to express their beliefs. And anyone who tries to stop them will be my personal enemy, like this al-Qaeda head. A society that forbids the freedom of expression is as good as a company of rabid dogs, and has as much future, too. And a person that pays to make the society works this way, is the primary rabid dog that infests the others. This person must be killed, quickly.

Is there someone around to offer a bounty on his head? I’d like to contribute some money. If he is killed in a way that shows his internal misery, I’d give more. If you have a rabid dog confined somewhere, you may think of ways to help it, or at least to treat it humanely. However, when it is on the street and tries to bite the people around, there is only one way: the bullet, immediately. Kill it before it has killed or infested someone… Let this man get what he gives to the others.

And I think that every normal Muslim will side with me, too.

Поредната комисия на тема “досиета” избълва поредния списък “доносници”. Писал съм вече някои неща по тази тема – тук, тук, тук и тук. Още тогава споменах – ще ни бъде сервиран просто поредният пример как който слушка досието му ще бъде скрито. (В списъка ги няма хора, за които преди е било официално оповестявано, че са доносници.) И как, ако някой не слушка, пък може да се сдобие с досие, взело се отникъде. (Знам поне един такъв случай от оповестените, със сравнително висока вероятност да е истински; по-долу ще разкажа за него.) С може би малко истински досиета в списъка, за подправка.

Няма да забравя каква погнуса изпитах още по времето на Великото народно събрание, когато беше обявен за доносник Бойко Димитров – синът на Георги Димитров. Първата ми реакция беше да тържествувам: още един комунист доносник! След това обаче, като прочетох обявеното, щях да повърна. Бил вербуван на 17-годишна възраст, вероятно с типичните уверения за служба и защита на родината. 17-годишен хлапак, пълен с идеализъм – ако някой беше дошъл да вербува мен на тази възраст, да браня страната си, най-вероятно щях да приема с удоволствие. Наивник, да – но който на тази възраст не е наивник, не е човек… Призля ми. И се замислих – докъде ли стига мерзостта и низостта на вербовчиците? “Просто работа, нищо лично”…

Отговорът за мен дойде от последния списък, и по-точно от един от случаите в него. Нямаше да ми говори нищо, ако по семейна линия не знаех парченцето информация, което осветлява нещата.

През март 1976 г. майка ми кандидатства за преподавател по английски език във Висшия икономически институт. С ясното съзнание, че няма да го бъде. Внучка на (набедени) кулаци да стане преподавател в елитен соц-вуз – през тия години това още беше трудно мислимо… Но когато си с десетгодишно дете на ръцете, а майка ти и баща ти са болни старци с ниски пенсии, се хващаш и за сламка. Анонимен изпит, със задачи по английски език – може и да има шанс.

На 1 април, съвсем не на шега, излизат резултатите. Майка ми е втора в класирането, на няколко стотни след първия. Тогава и се запознава с него – млад симпатяга с наистина великолепен английски, на име Димитър Стефанов… На 3 април обаче идва шокът – повикана е, за да й кажат, че е назначена. На въпросите й “Нали съм втора – мястото е едно, как така?” отвръщат с оня поглед, който ти казва да не питаш за някои неща. Кой знае – може би Митко се е отказал, или да са го отхвърлили заради още по-“вражеския” произход от този на майка ми… А на 10 април внезапно бива обявено още едно свободно място за преподавател по английски. И, тъй като все пак е бил първи на изпита, го заема Митко Стефанов, без допълнителен конкурс. Логично и справедливо.

Бях забравил тези неща, но когато попаднах на името на Митко в списъка на доносниците, се стреснах, и прочетох изнесеното много внимателно. Второ главно управление – контраразузнаване. На соц-български – слухтене около чужденци. Вербуван на 3 април, заведен на отчет на 10 април 1976 г.

Нещата са ясни. Викнали са Митко и са му обявили, че го дисквалифицират от конкурса заради произхода му. Тях какво ги вълнува, че той е с възрастни родители и прочее? Да не се е раждал в такова семейство. Те са лошите ченгета… Дали са му 2-3 дни, да изпита докрай горчилката и несигурността, след което се е появило доброто ченге. С увещанията за служба на родината, измиване на петното на произхода, справедливост и признание най-сетне за рода му, работа единствено срещу чужденци… И Митко, като потомствен патриот, е приел. Толкова сладко поднесена покана, в толкова черен и безнадежден момент…

Мисля си с ужас – какво ли щеше да бъде, ако първа в класирането се беше оказала майка ми? Разликата е била няколко стотни – една правописна грешка. На вербувачите надали им е пукало кого точно ще изнудят по мръсния начин, жена даже ще е още по-лесно. С дете и възрастни родители с малка пенсия, бъхтеща от зори до мрак срещу най-мизерната възможна заплата. При толкова сладко поднесена покана, в толкова черен и безнадежден момент… Една правописна грешка – и сигурно щях да намеря в този или някой друг списък нейното име.

(А вашите родители? За колко се е разминало на тях? И сигурни ли сте, че им се е разминало, а не пазят позорната тайна, разкъсвани всеки ден от нея – не от страха, че ще ги разкрият, а от срама, че са се поддали на шантажа, или са се подвели по измамата? Ако се окаже, че не им се е разминало, как ще се чувствате?)

Имам познати, които казват – дайте да унищожим тези досиета, да изличим тази рана. Но не съм съгласен. Също съм писал и преди защо.

Имало е немалко доносници, които са топели другите и са им вършели мръсно с неизказано удоволствие. Отмъщавали са на околните заради собствената си безстойностност, ненужност и мръсотия… Имало е и немалко, които са го правели заради облагите – аз да докопам поста, или публикацията, или наградата, какво ми пука за тези, дето ще ги накисна?… Но мисля, че най-много са били вербуваните насила, или с изнудване, или с измама. Точно такива жертви на системата, както и тези, за които са донасяли, или е трябвало да донасят. Истинските злодеи, надзирателите в концлагера “Народна република България”, са не те – а техните вербовчици.

Защо във всички списъци на служители на “службите”, изнесени досега, няма нито едно име на вербовчик? Изнесени са вече над 300 имена на “агенти”, на тях трябва да се падат поне десетина вербовчици. Къде са?! Няма как молохът на “социализъма” да е стоял във въздуха, без крака. Кой крие краката му, и защо? Не стои ли именно на тях днес молохът на “капитализъма” по български (“мутрирал социализъм” ми се вижда по-точно определение – защо ли)? И ако стои на тях (а защо иначе да бъдат така старателно пазени и крити), какъв да очакваме да бъде – като в белите държави? Кога, след колко време?… Във фантастиката на крака на хиена може да стои тяло на благороден елен, но в реалния свят на тях стои винаги и без изключение хиена. Докато не престанат да бъдат крака.

И не, не е безсмислено да задавам този въпрос! Точно както не беше безсмислено да чистя падналите камъни от планинския път. Може да съм почистил твърде малко, но съм направил каквото беше по силите ми. Ако всички, които ги подминаваха, бяха направили същото, това щеше да е най-перфектният път на света. Аз свърших моята част от работата – имам правото с чиста съвест да ги посоча с пръст и да кажа: “Живеем в кочина заради вас. Вие сте, които я осирате.”

Ако достатъчно българи зададат този въпрос, и не мирясат, докато не получат отговора му, в доста кратък срок държавата ни изведнъж ще започне да се чисти и оправя. Ако ли не го направят – какво пък, те и децата им ще живеят в държавата, която са си създали, живота, който са си заслужили. Аз пък някой ден ще се предам, ще си избера държава с по-нисък процент на добитъците, и ще отида там. Наистина ми е писнало да живея в обор само защото достатъчен процент от околните са добитъци – аз съм човек, и съм се потрудил за правото да живея в нормален дом. Заслужил съм го. И за себе си, и още повече, за децата си. Нямам право да ги заключа да растат в обора при добитъците, сред смрадта и миазмите им, само защото аз съм роден там.

… Отклоних се от темата. А тя има още един важен аспект.

Вече зная за случаи от соц-времето, когато вербовчици са отчитали за “вербувани” нищо неподозиращи хора, и дори са писали доноси “по материал от тях”. Отчетност, план… Насрещни планове… Преизпълнения… И все по-често чувам за старателно допълнени или дори написани специално досиета, с които да бъдат шантажирани по-непослушни или пък ключови хора. “Ей оня, кривия, видиш ли го? Така ще те подпише, че сам ще се кълнеш, че си бил ти…” Така че нямам много вяра на отваряните днес досиета – но това е само началото.

Не съм, и не вярвам да стана някога много ключов човек. Непослушен обаче съм бил винаги, и смятам и да бъда завинаги. Така че рано или късно сигурно някъде ще се пръкне мое досие – дебело и с пикантни доноси, “писани” и “подписани” от мен. Може би социалистическо. Може би постсоциалистическо. Топящо мутри или политици, руснаци или американци, в зависимост от кой ще е тогава силен, и ще се почувства заплашен. Или прости изстрадали хора, ако ще е за консумация на масмедии… Ако не се появи, значи не съм си свършил работата на този свят както трябва. Не съм изплашил, засегнал и притиснал достатъчно тези, които ни учат колко е сладка ярмата, колко са удобни оглавникът и поводът, и колко са полезни доенето и стригането.

Затова и смятам още в първия ден, когато ми остане малко свободно време, да отида и да подам молба към съответната комисия (и да науча коя е тя, и къде се подават такива молби). За разкриване на всякакви мои връзки с всякакви ДС-та, ако имам такива. Досега не ми беше хрумвало, че има смисъл, и че може да се наложи – но като гледам текучеството на досиетата, се замислям. (Не че няма да мине време, и някой да каже: “Той тогава е публикувал в блога си фалшификат!… Какво, истинският документ с печата ли? Осигурил го е някак, такива като него имат връзки навсякъде…” И хората да му повярват. Но не ми пука.)

Искам да знам дали вече няма нещо по мой адрес. Било съчинено още по соц-време от някой пре-отчетен вербовчик. Било скалъпено тайно в по-скорошно време… И смятам да публикувам резултата тук, дори ако е тлъсто досие със “собственоръчни” доноси. Ако ще никой да не ми повярва, че не съм бил кука, истинските им автори вече няма да могат да ме шантажират с тях. Което е едно чудесно отмъщение за мръсотията им.

И бих приканил всеки да направи същото.

Какво ли ще се случи, ако аз или вие се окажем с дебели досиета? Не зная как ще съдят другите. Но знам какво ще мисля аз за тези, които са публикували досиетата си.

Едно друго име в публикувания списък е това на Александър Маринов. Бивш председател на софийската градска организация на БСП, бивш член на ВС на БСП. Той надали подозира за съществуването ми, но аз го познавам задочно доста добре – и искам да разкажа за него.

Някъде през 1996 г. той внезапно започна да се оттегля от дейността на БСП – още по времето, когато нямаше признаци за разклащане на управлението й. Не помня точния график, но пет години по-късно той вече изобщо не беше неин член. И което е по-странно за тази кариера хора, нямаше луксозни коли и вили, работеше не особено доходни професии, и се простираше според скромна черга… Неведнъж е разказвал за причината за оттеглянето си – как след среща с бедни, гладуващи пенсионери-симпатизанти попаднал на кьорсофра във ВС на БСП ли, в нейния тогава Министерски съвет ли, и не понесъл контраста, и започнал да се отдръпва. Говорил е публично как именно той е държал контактите на БСП с Мултигруп и с разни мутренски фирми, и се е разкайвал и извинявал за това пред всички. (Вместо да капитализира тези контакти в тлъсти позиции, участия в бордове, луксове, пари, власт…) Напоследък е обикновен журналист в един от най-антикомунистическите вестници – “Гласове”. В много други вестници сигурно с удоволствие биха му предложили място, и вероятно далеч повече пари, особено ако си мълчи – но е избрал там. Защо – той си знае.

Информация за него изтече (няма да споменавам къде) още преди официалното обявяване на списъка. Маринов беше шокиран, и категорично отрече да е имало такова нещо. В списъка пише – дал съгласието си домът му да се използва за явка на агенти. Не е кой знае какво, но хвърля петно… Реакцията му беше, че след като е разказал какви неща е вършил във ВС на БСП, съгласие за явочна квартира е твърде дребно, за да си струва да мълчи и отрича за него. Звучи ми логично. Всъщност, дори само това, че е бил член на ВС на БСП през това време вече говори по-лошо, отколкото да е дал някога такова съгласие, и той го знае, и никога не го е крил – но за квартирата отрича. И е пуснал молба за пълно изнасяне на данните му. Срокът за обработка е един месец…

Не зная какво ще излезе след месец – само косвени данни, или и реални подписани документи, истински или фалшиви. Но си мисля, че не ми пука давал ли е съгласие преди повече от 20 години, или не. Преценявам го по това какъв е и на каква кауза служи сега. Дори ако наистина е направил тогава грешката, тя не е като да е топил невинни хора заради удоволствието или придобивките – по моите критерии заслужава без колебание прошка и забрава. Особено след осъзнаването и отдръпването му от позиции, за задържането на които немалко хора биха убивали. Отдръпване от срам, заради съвест…

Това за мен приключва въпроса с Александър Маринов. И смятам да приключа по точно същия начин въпроса с всеки, който при проверката открие на свое име досие, и има смелостта да го оповести. Каквото и да съдържа досието му, ако е имал смелостта и силата да го покаже, и да поиска прошка (ако наистина е вършил тези неща), за мен ще е удоволствие и чест да го познавам.

Това според мен е и истинският начин досиетата да бъдат “изгорени”. И може би е все някаква прелюдия към издирването не на жертвите, а на палачите в концлагера.

Защото единствено свободният от властта на досието си има силите и желанието да издири палача си, и да осветли и него. А има бъдеще единствено страна, в която светлината върху подобни палачи е безпощадна. Не е ли, с времето още много българи ще идат по други държави, а останалите един ден ще открият, че някоя друга държава е дошла тук. И вероятно ще въздъхнат с облекчение, след всичко, което ще са видели и преживели.

Особено лоши неща. Защото започват да се сбъдват ужасяващо бързо.

Проблемът, естествено, не е че няколко файла са ъпдейтнати – а че са ъпдейтнати при изрично указано в настройките на Windows Update да не ъпдейтва нищо без разрешение от потребителя. Идеята, че един софтуер ще работи както е настроен, е неписаната договореност между автора и потребителя му. В момента, в който авторът измамва потребителя право в очите, той ритва доверието му, и скъсва тази неписана договореност.

Разбира се, човек трябва да е кръгъл идиот наивник, за да вярва, че Майкрософт не са си запазили такава задна вратичка. Бизнес, нищо лично. Те не са виновни, че са монополисти… Просто не очаквах нещата да започнат толкова скоро, и толкова демонстративно.

Изводите са си за всички, които носят глава на раменете си.

(Което, уви, ще рече малцинството.)

Спешно.Инфо е проект на Ели. Нейна идея, и изпълнение – на практика целият.

Идеята, ако си спомням добре, тръгна от едно търсене къде има денонощна аптека в София. Отне ни повече време, отколкото предполагахме. След това Ели се замисли – абе няма ли да е добре някъде да има един сайт, който да е справочник за денонощните аптеки? Всъщност, за всякакви денонощни услуги? Търсиш, примерно по квартали или по вид услуга – получаваш списък, с обяснения кое къде се намира, и прочее.

Отначало проектосайтът така и изглеждаше – постничка още база данни, приятен дизайн, но нищо повече. Ели обаче не миряса. Услугите в списъка започнаха да се разнообразяват. Подсигурен беше денонощен поток актуални новини от БГНЕС, и удобен интерфейс за разглеждането им. Идея нямам откъде се взеха актуалните седмични програми на почти всички телевизии, дори заедно с анонси на някои. По някое време цъфнаха късметчета. След това се добави хороскоп. След това – списък на полезни телефонни номера. Появиха се удобни прогнози за времето, новини за пътната обстановка, валутни курсове – всичко, което прави един истински информационен сайт. За капак, в сайта се появиха и собствени новини, за град София. Най-вероятно, докато пиша тези редове, ще се е добавила и още някоя дребна, но полезна джвъчка.

Смайващо ли е всичко това? Не кой знае колко. Почти всеки от големите портали предлага набор услуги, превишаващ този на Спешно.Инфо. (Не същите, де – базата данни със спешни услуги май е уникална, поне засега.) Смайващото е, че тези портали обикновено са реализирани от екипи от десетки хора, а Спешно.Инфо е направен от един-единствен човек, целият, отначало докрай. Не зная за вас, но мен лично това ме възхищава. Свалям й шапка.

Да си призная, и аз помогнах мъничко. Идеята за търсачката в програмите на телевизиите е на Ели, но аз предложих да има чекбоксчета, които да указват дали от-часът и до-часът са преди, или след полунощ. И до момента непрекъснато се караме с нея дали това е добра идея, или пълен провал. Любопитен съм какво мислите вие – пробвайте го и кажете дали това е по-удобното решение, или традиционната търсачка в телевизионни програми.

(И ако знаете още нещо денонощно, което го няма в списъците, кажете – някой закъсал нещастник може да ви е благодарен.)

Има и още нещо, за което тайничко разчитам на помощта ви. Много ми се ще да измисля поне няколко свежи и полезни идеи за нужни неща, които да могат да се направят в сайта, и за които Ели да не се е сетила. И да не ме издадете, ей! 🙂

Предварително благодаря на всички! 🙂

От Булгакона през Кричим потеглихме към Триград. Красиво място, където никога не се уморявам да отивам. Дори само пътят до него пак си струва. Булгакона го проспах на практика без никакво участие, за което съжалявам здравата. Но смятах да компенсирам на Триград.

Кричим е в самия край на равнината, точно преди склоновете на Родопите. Още на влизане между тях, по течението на Въча, пътят вече е приказно красив. Планината си е… планина. Напомня ти, че на света има не само дребни неща.

Планината е безмилостна към пътищата – за нула време ги осява с дупки, цепнатини и какво ли не. Вчерашният дъжд пък беше отронил от склоновете камъни. Заобиколих няколко по-едри камъка, курдисали се удобно насред шосето в дебнене на недостатъчно внимателен шофьор. На поредното срутване не издържах, спрях колата и преместих камъните край пътя.

Когато се върнах в колата, Ели осъдително гледаше ръцете ми. Бяха мръсни до степен и мен да ме е гнус от тях, дето не съм от най-деликатните. А след малко видях втора подобна купчина камъни насред пътя. Пак не издържах и изгубих известно време, докато ги преместя.

– Защо се мъчиш? По-нататък сигурно ще са още много.

Не знаех какво да й отговоря. Сигурно беше права. Докато го правех, десетки коли ме подминаваха, без на никой да му пука. Повечето – на местни хора, планинци. Само аз ли съм лудият? Не се ли сещам, че така няма да стигнем до Триград и до тъмно? И че не са ги събрали пътните просто защото е събота, и че в първия работен ден ще минат и ще изчистят пътя? Защо го правя? Неудържим пристъп на добродетелщина? Самодоказване пред… какво?… Не знам.

След кратък тунел пътят внезапно минава… по стената на язовир “Кричим”. От едната страна – водното пространство, извиващо се навътре в планината. От другата – над седемдесетметрова пропаст, и реката тече някъде в дъното й като ручейче, и солидният стар мост над нея е като играчка долу. А между язовира и пропастта е стената – хиляди тонове бетон. Достойна по ръст за планината, настанила се безкомпромисно, и принудила върховете наоколо да я уважават. Красотата й е различна от тази на цвете или на дъгата, но е също така дивна и невероятна. Обединява човека и планината в едно по неочакван, странен и много истински начин.

Спрях колата малко след стената, на не особено удобно място, и се върнахме да поснимаме малко. Фотографите обикновено се нахвърлят на гледката откъм високото, но аз бях запленен от язовира от другата страна. Денят беше намусен и ветровит, и по повърхността на водата буквално се виждаше как се носят духовете на вятъра – игриви набръчквания, които се пързалят като сърфисти по гладката повърхност, надбягват се, завиват и се плъзгат… Като вълшебни призраци, като феите от Уолт Дисниевата “Фантазия”, като нещо истинско и живо… Видях с очите си къде се раждат приказните създания. Беше красиво до болка. Ели се опита да ги щракне, но не зная дали се получи нещо.

Язовирът се извива през планината на почти три километра – тесен, но дълъг. А ако се съди по височината на стената, и стръмността на склоновете около него – и много дълбок. Умислен какви ли тайни крие той, разчистих още няколко каменни срутвания (и се отказах да разчистя доста други). За да не се присъедини към тайните в язовира и някой шофьор с колата си… И така, не забелязах кога язовир “Кричим” е свършил, и сме стигнали до стената на следващия язовир – “Въча”.

Стената е висока 142 метра – два пъти колкото тази на “Кричим” – но е трудно да го забележиш. Няма с какво да го сравниш, по какво да го измериш. Едва когато тръгнеш по нея, виждаш колко време ти отнема да стигнеш дори само до средата.

Около стената язовирът беше пълен с… боклуци. Празни бутилки, опаковки от какво ли не, пликчета, всевъзможни мръсотии. Чак ме хвана погнуса. Уж го чистели. Ако природозащитниците решат да идат да го почистят, ще са доникъде с камион или два. (Отделно, ще трябват лодки, за да се изгребе тази отврат.) С удоволствие бих помагал. И се чудя дали няма да е поучително да бъде стоварена на някой централен площад нагоре по течението. Да видят хората в какво превръщат природата около себе си.

И нагоре по пътя имаше каменни сривове. Повечето подминавах – все пак исках да стигнем до Триград същия ден. Особено опасните разчиствах. Не след дълго Ели вече ми помагаше увлечено. Един от камъните ме наведе на размисли – почти точен куб, около или мъничко под половин метър. Опитът ми небрежно да го вдигна и метна от другата страна на пътя завърши с неуспех – не можах да го отлепя от земята! Дори изтърколването ме поозори. След няколко люти проклятия как съм се скапал от физическо бездействие се сетих да сметна колко ли тежи. Около 250 килограма… Май наистина съм се скапал, но не физически.

А язовирът покрай нас продължаваше да се вие из планината. “Кричим” е 3 километра, а “Въча” – 18. Край Чилингир чешма спряхме да пийнем по кафе и вода. Заведението е класика на мутробарока, но изгледът от него е невероятен. Три полуострова са се вдали един срещу друг от двете страни на язовира така, че го превръщат в произведение на изкуството. Просто ми е трудно да повярвам, че това не е направено специално и нарочно, за красота – а знам, че не е. Направо е неестествено. Специален ефект от филмите, но на живо.

А пътят продължава нагоре и нагоре, покрай язовира. След края му преминава през Михалково – другият център на минералните води в долината на Въча, освен Девин. И после отново нагоре, през строящия се хидровъзел “Цанков камък”. 130 метра стена, засега все още само основи. Строящ се нов път – старият ще бъде залят от водата. Още турбини за НЕК. Още изгубена красота, и още създадена красота. Кой би могъл да каже коя е по-голяма?

Още 17 километра бъдещо язовирно дъно, и преминаваме покрай Девин. Малко по-нагоре, в Тешел, се отделя пътят за Доспат. Но ние продължаваме напред, през Грохотно и покрай Гьоврен, към Триградското ждрело.

След разклонението за Гьоврен и без това нешироката долина на Триградската река се стеснява. Небето на моменти е тънка ивичка някъде далече горе, между зъберите на скалите. Когато на времето четях “Време разделно”, си представях местностите точно такива – долинки, сгушени между гигантски планини, свързани с тесни проходи, които буквално можеш да прозяпаш, ако не ги знаеш. (Филмът е сниман основно в едно съседно село – Мугла.)… Понякога скалата е надвиснала над пътя така, че той е сух при дъжд. Чудесен е – построен сравнително скоро, със средства от ЕС, и под контрол на европейски специалисти. Още не се е разбил.

Най-сетне идва и самото ждрело. Дори не забелязах кога реката внезапно изчезна някъде под скалите. Няколкостотин метра от пътя са от само една лента – отвоюваното от скалата е твърде тясно за две. Колата преминава покрай площадката пред входа за Дяволското гърло, взема извивките през сърцето на дефилето нагоре, и излиза в Триградската долина.

Планинска долина. Чист въздух, върхове наоколо. Някои увенчани с гора, други – все още с голи камъни: тук почти всяко дърво е засадено изкуствено, гората не превзема лесно тези варовикови баири. И лек аромат на дим във въздуха, намек за идващата есен, заедно с хладната вечер.

Спираме насред площада, за да потърсим къде можем да преспим. Не се налага – възрастна женица веднага ни пита дали не търсим място за нощувка. Поминъкът тук хич не е лесен, и туризмът е добра възможност да се изкара някой лев. Оскъден – цените са скромни, 10 лева на човек на вечер. Но трябва да се живее…

Оказваме се в уютна стая. Изгледът от прозореца й би струвал в софийските луксозни квартали цифромания. Тук обаче е най-обикновен. Удобни легла, чисти чаршафи, в ъгъла – висока до тавана купчина родопски одеяла. В банята – бойлер на дърва; на твърдо гориво е и кухненската печка. Пъргавата домакиня се чуди как да ни угоди, черпи с какво ли не.

– Може ли да се поразходим наоколо?

– Разбира се! Когато и да се върнете, няма проблем, тук вратите не се заключват…

Планинските селца ми напомнят по това планинските хижи – вратите им са винаги отключени. В планината крадци няма, тя учи на респект и уважение. И към себе си, и към околния. Колкото са гостоприемни тези планински долини, толкова тесни могат да се видят на който не зачита другите.

Не успяхме да намерим свободно място в няколкото заведения – туристи отвсякъде, предимно от София, бяха използвали четирите почивни дни и надошли. Но пък си направихме една чудесна вечерна разходка из вечерния хлад, сред къщите, аромата на дим от дърво… и планината наоколо.

На сутринта се събудихме с едно странно, отдавна забравено усещане. Бяхме се… наспали. Не, не колкото да можем да се движим и да работим, а колкото светът да е слънчев, красив и радостен. Бяхме се наспали истински. Дали заради здравото предварително отспиване, дали заради няколкото поредни почивни дни, дали заради чистия планински въздух – кой знае?

След импровизираната закуска потеглихме към най-близката местна забележителност – Римския път. Всъщност, не зная дали е римски, но има вид като да е строен преди хилядолетия. И като да е готов да издържи още хилядолетия. Просто добре изравнена пътека, изсечена в скалите, достатъчно широка и равна, за да може да се движи здрав джип по нея. Тръгва от старото селско ТКЗС, извива нагоре из планината, хвърля чудесна гледка към целия този край на долината, към върховете наоколо, към ждрелото надолу и продължава навътре в планината, към Мугла. Щракнахме няколко снимки и оттам, върнахме се, и продължихме към ждрелото.

В началото на ждрелото е пътят към Харамийската пещера. Нямаше да имаме време да се катерим през нея (а си струва – незабравимо изживяване е!), но поне се покачихме до входа й и го видяхме. И снимахме. След това побързахме за другата пещера в ждрелото – Дяволското гърло.

Дяволското гърло има два входа. Единият, естественият, е горе в началото на ждрелото; обикновено туристическите групи излизат през него. Погледнато отгоре, водата се хвърля сякаш наистина в озъбена дяволска паст, и оттам нагоре се издига водна пара като нечие страховито дихание. Но всъщност пещерата е получила името си от друго – каквото вкара реката вътре, никога не излиза отново навън. Неведнъж в пещерата са били отнасяни стотици кубически метри дърва – навън няма излязла и тресчица. Всичко се задържа някъде дълбоко долу… Легендата твърди, че именно оттук, през Дяволското гърло, Орфей се е спуснал в ада.

Туристическият вход е доста по-надолу, в самото сърце на ждрелото. Изкуствен е – галерията, която води от него към пещерата, е прокопана в скалата. Стотина-двеста метра спускане навътре и надолу, през камъка и мрака. От време на време в лявата стена отвори дават изглед към зала, вероятно огромна – вече стигналите в нея хора стоят на дъното й като мравчици.

След няколко завоя проходът излиза в залата. Още е високо по една от стените й. Няколко скални площадки и бетонни рампи довеждат туриста на дъното на пещерата, близо до шумящата и хвърляща пръски река. Някъде откъм естествения вход прониква слаба светлина, и се носи грохот. Там е най-високият пещерен водопад на Балканите – седемдесет и няколко метра. Уви, няма как да бъде видян в цялото му величие: на твърде несгодно място между скалните стени е. Само на няколко места се провиждат части от него. Но и те си струват.

А още повече си струва огромната зала. Нямам представа колко е голяма – може би сто и петдесет метра дълга, към шейсет-седемдесет широка, и поне толкова, ако не и повече висока. Пътят към дъното преминава по бетонно мостче (господи, кой и как е довлякъл дотук всичкия тоя бетон? Ум не ми го побира…) над цепнатината, в която реката изтича, и се изгубва под земята. На по-малко от петстотин метра по-надолу в ждрелото ще излезе отново през отвора, кръстен романтично “Задникът на дявола”. Но тези метри отнемат на водата два часа време – вероятно отдолу пещерите са огромни. Никой досега не е успял да проникне в тях. Откъм долния край са се опитвали – резултатът е бил двама загинали водолази. Откъм горния е сигурно самоубийство дори само да опиташ…

Екскурзоводката довършва лекцията си на пода на залата, и посочва стълбата, която води към изхода. Който иска, може да се пробва да я изкачи, който не смее – по обратния път. Някои се отказват още при вида й. Минах по-настрани, за да я погледна хубаво, и… ченето ми увисна. До земята.

Не знам оттук ли е слязъл Орфей в ада, но пътеката е достойна да бъде изход от ада. Тясна и стръмна, оградена със здрави парапети, тя се вие на просто главозамайваща височина под тавана на пещерата. Изкачването й не е кой знае какъв подвиг, но гледката към нея просто трябва да бъде видяна. Шопската ми жилка е категорична, че такова животно няма, пак няма и никога няма да има. Мостовете през Мория във “Властелинът на пръстените” са направо блудкави пред тази пътека – дребни, обикновени и неугледни. Ако някой иска да снима фентъзи филм с подобни гледки, Дяволското гърло е просто създадено за него!

Катеренето ни поизпоти здравата, въпреки удобните парапети и хладноватия въздух. Но изживяването си струваше! Когато излязохме от пещерата, се чувствахме други хора. Видели нещо, което не са виждали преди. Разбрали какво може да има на белия свят (или по-точно под него). На почитателите на фентъзи ще кажа – четенето на фентъзи е нищо, елате да преживеете малко фентъзи! И вие после ще сте други. Нещо като Тери Пратчетовите варвари – където има да се ходи, са ходили, каквото има да се види, са го видели (и най-често и ограбили), и знаят какво е страх. Онова, дето се случва на другите.

Кебапчетата пред пещерата имат вкус на истинско месо, а продаваният мурсалски и боров мед – на истински мед. И кристалите и друзите от маданските мини, продавани на входа на пещерата, са страхотно красиви. Взехме си един – да ни напомня за Триград. И се отправихме обратно.

До Михалково пътят вече беше почистен образцово от падналите камъни. Надолу обаче ние бяхме единствените погрижили се. И отново започнахме да спираме тук-таме, и да разчистваме по-опасните срутвания. Някои бяха прекалено големи за нашите сили и време. С някои обаче се справихме. Добродетелщина? Себедоказване? Не зная.

Може би разбирането, че е важно не колко велико нещо правиш, а че го правиш. Нещо, което средният българин май няма да разбере скоро – той предпочита великите неща. Да говори за тях, и най-вече да ги критикува. Отдалече – да не би някой да го хване да си мръдне пръста за тях…

Мостът при Огняново, който Марица повреди преди… три? четири? години, още си стои неоправен. (В банановите държави такъв мост го оправят за седмици. Нашата каква ли е? Май-май търпеланова…) Добрахме се до София през Пазарджик. С типичното за всяко връщане от отпуска съжаление.

Но и мъничко отпочинали. И видели неща, които си струва да бъдат видени.

Успях да тръгна за кона чак в четвъртък сутринта. Сутринта се поуспах малко (и съответно забавих и Бобсън, на когото бях обещал да го взема натам), но към десет вече бръмчахме по посока Пловдив.

И двамата с Ели бяхме здравата уморени последните няколко дни, така че използвахме пътуването, за да си поотспим. Бобсън отчаяно се опита да ни държи будни, не знам защо – обсъжда с нас разни интересни новини от света на фантастиката, дори ни попя – но това не помогна. Разбудих се чак някъде в Марково. Как е стигнала колата дотам нямам идея. Бобсън категорично отрича да е карал той. Може и да лъже, де – изглеждаше леко нервен, като се събудих, не знам защо.

Марково се оказа нещо като пловдивска Бояна или Драгалевци. Същите “прогимназии” в стил мутробарок, притиснали и изместили скромните къщички на оригиналните местни жители. Направо си отдъхнах, когато излязохме от него. След още половин час из извивките на планинския път и малко табелна ориентация стигнахме до хотела.

“Копривките” се оказа доста солиден хотел, в нещо като почивен парк между родопските върхове. На влизане установихме, че има какви ли не луксове. Двойни стаи, уви, вече нямаше свободни, но двама незнайни за мен фенове геройски се жертваха и преместиха в стая при други, и ни освободиха стая. Благодаря им от сърце, които и да са.

Дрямката в колата май не ни беше освежила особено, така че решихме да подремнем още малко… Някъде към 9 вечерта се събудихме. Гладни. Хотелският ресторант се оказа много приличен, поне за моите критерии. За съжаление, бяхме изпуснали сума ти ценни и полезни лекции, дискусии и разговори. Но пък хванахме филмовата програма, която фенството беше осигурило със собствени усилия – и която си струваше. А още повече си струваше това да видя сума ти фенове, които почти бях забравил как изглеждат. Един от тях беше Калин, който ме изагитира да си купя новата книжка на клуб “Светлини сред сенките” – “Монетата”.

В Родопите се спи много хубаво, особено когато отвън вали дъжд. На сутринта едвам успях да стана що-годе навреме. Лекцията ми, естествено, закъсня с половин час, който използвах, за да прочета новата придобивка. “Монетата” се оказа истинско чудо. Колективно дело на тинейджърите от казанлъшкия клуб и ръководителката им Валентина Димова, може би първото българско ню уиърд произведение, тя се оказа изненадващо добре написана, и извънредно увлекателна. Ако си падате по жанра (той ще рече смесване на фентъзи с научна фантастика), предполагам, че ще ви хареса. С нетърпение чакам продължението.

Докато я довърша, вече се бяха събрали фенове. Набързо ги осветлих за статистиките на БГ-Фантастика, и премеждията й. Беше голяма веселба, и удоволствие – информацията вече е публикувана тук.

След мен Наско Славов представи новото събитие в българската фантастика за тази година – “Десет на минус девета” на Николай Теллалов. Бързахме с Ели за Триград, така че се наложи да тръгнем. За съжаление – книгата е великолепен нанопънк, също първият известен ми български. Още на представянето й казах в клуба – не мога да понасям Ники Теллалов, първо, защото ми краде идеите по телепатичен път, и второ и най-вече, защото ги пише по-добре, отколкото аз мога. Също с огромно нетърпение чакам продължение.

Пътят от “Копривките” към Кричим беше една голяма неизвестност – никога не съм минавал оттам. За щастие, случайни местни хора ни упътиха. Оказа се, че минаваме точно под ръба на Родопите, между тях и равнината; на места гледката към Тракийската низина е просто страхотна. За не повече от четиридесетина минути бяхме в Кричим.

Останалото – в друг запис.

Ако някой не знае какво е AutoPatcher – това е колекция от ъпдейтове за Microsoft Windows и Office, която се разпространява на CD. Продукт е на безкористния труд на международен екип, начело с Антонис Каладис. Спестил е вероятно стотици хиляди часове труд на системни администратори на компютри, които не са свързани с Интернет, или не са ъпдейтвани скоро. И е направил по-щастлив живота на потребителте на тези компютри.

Всичко това обаче вече е в минало време. На 29 август юридическият екип на Майкрософт се е свързал със създателите на AutoPatcher, и ги е, хм, “предупредил” да прекратят дейността си.

За мен лично тази новина отначало прозвуча като вестникарска партенка – до степен да не й повярвам, и да изчакам две седмици, преди да реагирам. Големият печеливш от съществуването на AutoPatcher е именно и точно Майкрософт. Нормално беше просто да изчакам, докато се разбере, че новината е закъсняла първоаприлска шега. Или пък че някой в Майкрософт се е объркал тотално, и компанията шумно или безшумно ще си оттегли предупреждението. Вместо това обаче Антонис се изказа, че обмисля възможност да пусне отново проекта, но вече в съвсем друг вид. Значи наистина е бил затворен.

Което пък поставя очевадния и очевадещ въпрос – защо, за бога, на Майкрософт им е изтрябвало това?!

Най-очевидната идея беше, че AutoPatcher може да се използва за заобикаляне на WGA, и прилагане на ъпдейтове, които то не би трябвало да позволява. Наистина, може. Но какво толкова ще си инсталираш така?! Секюрити ъпдейтовете WGA ги позволява така или иначе, а те са реално ценните, другото е дреболии.

Разбира се, може тъкмо сега да идва някаква земетръсно нова технология от Майкрософт, която ще бъде доведена като ъпдейтове и до старите системи, и която да си струва специалното крадене. Тъй де, SP3/XP и SP1/Vista чукат на вратата. Нещо обаче не ми се вярва. Първо, в пълно противоречие с бизнес модела на Майкрософт е – не мога да си ги представя да пуснат такава технология за всеки безплатно, като ъпдейт. И второ, нали тези ъпдейтове и сървис пакове ще дойдат, и ще се види съдържат ли такава велика новост. Ако не, въпросът “защо?” ще увисне с още по-страшна сила.

Друга възможност е Майкрософт да искат ъпдейтовете да се доставят вече само онлайн, за да е сигурно, че са техни. Пак не ме убеждава – елементарен електронен подпис решава този проблем. Така само ще товарят излишно сървърите си…

Възможно е да им е ценна информацията, която получават за компютрите с Windows по време на ъпдейтването. Добре, но… с какво? Нали уж не е идентифицираща? И така или иначе големият процент компютри се ъпдейтват онлайн, AutoPatcher го ползват или големи корпорации (които по дефиниция си купуват легално продукта), или случайни отделни крадци (които са много редки). Критични ли са тези под процент? Звучи странно.

Върти ми се из ума, че е възможно новите сървис пакове да съдържат неща, които може да не харесат особено на потребителя. Или пък задължително изискват Интернет връзка (с къде?! за какво?! и… хайде бе, тези без Нет да мрат ли?!). Да бъдат открити в събрани на CD неща е несравнимо по-лесно, отколкото да бъдат улавяни в (евентуално кодиран) стрийм от данни. Тук обаче навлизаме в сферата на параноята. Същата, която прави за смях хората. Но пък е професионално изискване за сисадмините…

Най-сетне, възможно е наистина да е проява на глупост от страна на юридическия екип на Майкрософт. Звучи извънредно странно и малковероятно. Но корпорации, в които агресивността на мениджъризма е основна добродетел, често правят подобни глупости. Заедно с предимствата на тая добродетел си вървят и недостатъците.

… Не зная. Но ще узная, надявам се.

Напълно е възможно причината да е съвсем доброжелателна, или безобидна, или мениджърско престараване. Не съм чак такъв параноик (сигурно съм лош сисадмин 🙂 ). Възмущава ме, че нямам право да науча каква е работата – и, юридически погледнато, дори да проверя. Ако ставаше дума за свободен софтуер, щях да мога да проверя спокойно. А и надали щеше да ми се наложи: някой проверил, а най-вероятно дори създателите на новината, щяха да съобщят за нея и да разкажат каква е работата. Открито и честно – защото проверкаджии много, а хващането в измама в свободния софтуер е аналогично на заповед за уволнение в несвободния.

За тези, които имат навика да четат написаното на стената – предупредени сте.