Grigor Gatchev - A Weblog

Ако някой не знае какво е AutoPatcher – това е колекция от ъпдейтове за Microsoft Windows и Office, която се разпространява на CD. Продукт е на безкористния труд на международен екип, начело с Антонис Каладис. Спестил е вероятно стотици хиляди часове труд на системни администратори на компютри, които не са свързани с Интернет, или не са ъпдейтвани скоро. И е направил по-щастлив живота на потребителте на тези компютри.

Всичко това обаче вече е в минало време. На 29 август юридическият екип на Майкрософт се е свързал със създателите на AutoPatcher, и ги е, хм, “предупредил” да прекратят дейността си.

За мен лично тази новина отначало прозвуча като вестникарска партенка – до степен да не й повярвам, и да изчакам две седмици, преди да реагирам. Големият печеливш от съществуването на AutoPatcher е именно и точно Майкрософт. Нормално беше просто да изчакам, докато се разбере, че новината е закъсняла първоаприлска шега. Или пък че някой в Майкрософт се е объркал тотално, и компанията шумно или безшумно ще си оттегли предупреждението. Вместо това обаче Антонис се изказа, че обмисля възможност да пусне отново проекта, но вече в съвсем друг вид. Значи наистина е бил затворен.

Което пък поставя очевадния и очевадещ въпрос – защо, за бога, на Майкрософт им е изтрябвало това?!

Най-очевидната идея беше, че AutoPatcher може да се използва за заобикаляне на WGA, и прилагане на ъпдейтове, които то не би трябвало да позволява. Наистина, може. Но какво толкова ще си инсталираш така?! Секюрити ъпдейтовете WGA ги позволява така или иначе, а те са реално ценните, другото е дреболии.

Разбира се, може тъкмо сега да идва някаква земетръсно нова технология от Майкрософт, която ще бъде доведена като ъпдейтове и до старите системи, и която да си струва специалното крадене. Тъй де, SP3/XP и SP1/Vista чукат на вратата. Нещо обаче не ми се вярва. Първо, в пълно противоречие с бизнес модела на Майкрософт е – не мога да си ги представя да пуснат такава технология за всеки безплатно, като ъпдейт. И второ, нали тези ъпдейтове и сървис пакове ще дойдат, и ще се види съдържат ли такава велика новост. Ако не, въпросът “защо?” ще увисне с още по-страшна сила.

Друга възможност е Майкрософт да искат ъпдейтовете да се доставят вече само онлайн, за да е сигурно, че са техни. Пак не ме убеждава – елементарен електронен подпис решава този проблем. Така само ще товарят излишно сървърите си…

Възможно е да им е ценна информацията, която получават за компютрите с Windows по време на ъпдейтването. Добре, но… с какво? Нали уж не е идентифицираща? И така или иначе големият процент компютри се ъпдейтват онлайн, AutoPatcher го ползват или големи корпорации (които по дефиниция си купуват легално продукта), или случайни отделни крадци (които са много редки). Критични ли са тези под процент? Звучи странно.

Върти ми се из ума, че е възможно новите сървис пакове да съдържат неща, които може да не харесат особено на потребителя. Или пък задължително изискват Интернет връзка (с къде?! за какво?! и… хайде бе, тези без Нет да мрат ли?!). Да бъдат открити в събрани на CD неща е несравнимо по-лесно, отколкото да бъдат улавяни в (евентуално кодиран) стрийм от данни. Тук обаче навлизаме в сферата на параноята. Същата, която прави за смях хората. Но пък е професионално изискване за сисадмините…

Най-сетне, възможно е наистина да е проява на глупост от страна на юридическия екип на Майкрософт. Звучи извънредно странно и малковероятно. Но корпорации, в които агресивността на мениджъризма е основна добродетел, често правят подобни глупости. Заедно с предимствата на тая добродетел си вървят и недостатъците.

… Не зная. Но ще узная, надявам се.

Напълно е възможно причината да е съвсем доброжелателна, или безобидна, или мениджърско престараване. Не съм чак такъв параноик (сигурно съм лош сисадмин 🙂 ). Възмущава ме, че нямам право да науча каква е работата – и, юридически погледнато, дори да проверя. Ако ставаше дума за свободен софтуер, щях да мога да проверя спокойно. А и надали щеше да ми се наложи: някой проверил, а най-вероятно дори създателите на новината, щяха да съобщят за нея и да разкажат каква е работата. Открито и честно – защото проверкаджии много, а хващането в измама в свободния софтуер е аналогично на заповед за уволнение в несвободния.

За тези, които имат навика да четат написаното на стената – предупредени сте.

Този запис е последният от една дълга серия, в която подхвърлих някои идеи. Идеи как да се действа, когато срещу блогери се извършва произвол от страна на служители на полицията.

Най-вероятно много от идеите в нея не са подходящи, или приложими. Но тя все е някакво начало, нещо, от което да се тръгне. Важна е с това, че търси не начини как блогерът да бъде потаен и нелегален, все едно е престъпник – а как да подгони по закон извършителите на произвола, да застави тях да треперят и да бягат, и да минават в нелегалност. Защото те са престъпниците. Нека сложим нещата на краката им, а не на главата им.

Веднъж вече написани, тези идеи могат да бъдат прегледани от юристи. Пълните провали могат да бъдат задраскани от списъка. Тези, които са добри – да бъдат описани в нов, изчистен списък. А тези, които имат нужда от дообмисляне и доизкусуряване – да бъдат поставени на обсъждане, за да могат да бъдат доведени до нужното за употреба качество.

Блогерите засега сме една доста малка общност. Но с малко модификации и допълнения, този план и списък може да бъде използван и от други журналисти и медии, и от граждански активисти. От всеки, чиято кауза е доброто на обществото, и който е враг на задкулисните престъпници, дърпащи конците на МВР-служители и шефове. Успеем ли да изготвим набор инструменти, с които всички тези хора могат да се защитават, ще имаме една немалка общност, която да ги използва и доусъвършенства. А това е едно добро начало.

Създаде ли се тази общност, няма да е трудно тя да се организира за своята защита. Да се подберат адвокати, които да поемат защитата на жертвите на полицейския произвол. Да се осигурят хора, които биха желали да бъдат свидетели на случващото се, и да се изправят с имената си срещу скритата зад полицейски униформи мафия. Да се говори с журналисти, които да бъдат готови по всяко време да отразяват събитията, честно и открито, без страх от заплахи на мутри, и готови да убеждават заплашваните си началници на медии, че си струва нещата да бъдат изнасяни.

Не зная възможно ли е да стигнем дотам. Когато се опре до защита на правата му, българинът е безнадежден безхаберник. Най-вероятно мафиотите ще ни смазват спокойно един по един, докато другите от “общността” тъпо и безучастно чакат своя ред. Поне досега винаги е ставало точно така…

Но искам поне да пробвам. Поне да направя каквото ми е по силите, да дам едно добро начало, нещо от което да може да се продължи нататък. За да мога, ако се стигне дотам някой ден да бягам от тази държава (всъщност, от този народ – страната ни е красива, дори държавата ни е почти поносима, но народът ни е… знаете какво е казал дядо Петко Славейков), да кажа с чиста съвест: “Пробвах. Направих каквото можах. Дадох от себе си всичко възможно. Нямам от какво да се срамувам. Нямам за какво да съжалявам – нито за кого.”

Други източници:

http://www.rsf.org/rubrique.php3?id_rubrique=542

(По отчета, изнесен на Булгакон 2007.)

На събрание на фондация “Фантастика” през ноември 2006 г. Георги Недялков подхвърли идеята за съставяне на максимално пълна енциклопедия и библиография на българската фантастика. Историята й вече не е кратка, и по-старите събития са останали само в паметта на шепа фенове в не най-първа младост. А немалко и се преселиха в един, надявам се, по-фантастичен свят – само преди седмица към тях се присъедини Никола Кесаровски, светла му памет… Трябва нещо да документира какво е било, за да се помни и знае. И фенове, и творци, дори и добре да са живели, умират, и други се раждат…

На мен пък ми хрумна идеята да реализираме проекта като отворена уики-система, лицензирана под свободен лиценз. Имаше ентусиасти. Имаше и малко скептици. Но реших, че си струва труда да пробвам.

На 14 декември 2006 г. уикито беше инсталирано и пуснато в действие. Официалното обявяване обаче беше на 18 – трябваха ми четири дни, докато окрада Уикипедия откъм помощни страници. (Ако не беше един неин бдителен редактор, и досега нямаше да съм се сетил да сложа на тях позоваванията на оригиналните автори.) Като виден оптимист, предполагах, че ще си пиша в нея предимно сам, и че ще расте с по около 100 статии годишно. В добрия случай.

Как стоят нещата сега:

Към момента БГ-Фантастика има в основното именно пространство 2081 страници. (Възможно е да греша бройките с малко.) Около две хиляди са статии, останалите са списъци, подстраници и пр. Повечето статии никак не са големи, но някои са на практика пълни – към тях почти няма какво повече да се добави.

Най-много са статиите за личности – 1057. Разделени по видове, бройките са както следва (излизат повече, понеже често една личност спада към повече от един вид):

Писатели – общо около 660, в 18 различни категории по жанрове. (За повече от половината, за срам и позор, нямаме информация вкакъв точно поджанр на фантастиката пишат!)

Поетите са общо 11. Затова пък имаме 42 редактори, и 27 рецензенти. А, и 37 журналисти. Критиците пък са цели 83 – личи си къде е на баницата мекото. 😉

Библиографите са само 4 (единият от тях – Евгений Харитонов – е руснак). Фантастолозите са 11 – изглежда, че науката, и особено библиографирането, са тежка работа.

При толкова автори, съставителите са само 6. Издателите са цели 24, на които обаче се падат само 3 коректора. Ако видите правописна грешка във фантастична книга, сетете се за статистиката ми.

Имаме си 11 сценаристи, 4 драматурзи, и само 2 режисьори – тоест, потенциалът за творене на филми е голям. Художниците са цели 55, но на музикалния фронт Симо Лазаров е “сам воинът е воин”.

Най-сетне, преводачите са легион – общо към 870, разделени в 25 категории по това от и на кои езици превеждат. (Немалко от тях са посочени в категориите по повече от веднъж, ако превеждат от и на повече от един език.)

В добавка, имаме и категория “Нефантасти” – за личности, за които имаме статии, но нямаме сигурни потвърждения, че са допринесли с нещо към фантастиката. Нейни достойни членове са 8 души.

Описаните до момента произведения са общо 207, от тях 47 романа, 9 повести, 70 разказа, 74 филма, 4 новели, и по една приказка, комикс и есе.

При изданията имаме описани около 250 книги, и 26 периодични издания. Издават ги (описани до момента) 45 издателства. В категорията “Поредици” фигурират 34 имена.

Творбите на изкуствознанието – рецензии, статии и интервюта – са около 80.

Тези творчески усилия биват оценявани, според БГ-Фантастика, чрез 3 награди. (Тук определено има какво още да опишем – известни са ми поне още 4-5, но нека даде информация някой, който ги познава от по-близо.) Документирани са 5 конкурса, в които творбите могат да се състезават (пак същата уговорка – има още доста…).

В частта “Фенство” са описани 36 клуба. Членовете им са провели, по опис, 16 изложби, 7 конвента (някои от тях – по повече от един път 😉 ), и една Официална Първа Среща. В тази част е и интересната колекция от статии на Тодор Ялъмов и Наско Славов за свързаните с фантастиката хобита.

И всичко това е организирано по начин, който го прави като цяло достъпно за използване.

Брутният обем на БГ-Фантастика е от порядъка на 2500 стандартни машинописни страници, което я прави най-голямата съществуваща библиография на българската фантастика. И тя продължава да расте. Надявам се до не повече от 2-3 години тя да е на практика пълна библиография на българската фантастика.

Вероятно е за в бъдеще полето й да бъде разширено. Насоките, които биват обсъждани, са две. Едната е разширяване на библиографирането с всичката фантастика, изобщо издавана някога на български – колосална задача, но вероятно постижима в дългосрочен (примерно 10 години) план. Другата е отваряне на енциклопедията към включване на цел произведения на българската фантастика, лицензирани под свободни лицензи. И в двата случая обаче вероятно първо ще се изчака библиографирането на българската фантастика да достигне по-завършена степен.

Сега, малко за екипа, реализирал този проект.

Когато повечето събрали се подкрепиха идеята ентусиазирано, моментално ми стана ясно, че никой от тях няма да си мръдне и пръста за нея. (Иначе подкрепата щеше да е доста по-омърлушена. 😉 ) Така и стана. Жоро Недялков, авторът на идеята, и до момента дори не се е регистрирал в уикито. Другите ентусиасти повечето се регистрираха, един-двама дори написаха по ред-два – и нещата приключиха. За мое смайване обаче, в работата се включиха много хора, от които не се надявах на помощ – а повечето дори не познавах.

Трудно ми е да посоча кой е допринесъл най-много. Но може би първото място принадлежи на варненския фен Венци Тодоров. В продължение на повече от половин година той изсипваше ежедневно такива количества материал, че останалите едвам насмогвахме да ги обработим и оформим. Последните месец и нещо беше в творческа отпуска, но очаквам всеки момент отново да започне да допълва библиографията. 🙂

Другият конкурент за първото място тук е Наско Славов. Тръгнал от нулеви познания по уики, той вече оформя статиите си образцово. Също налива тонове информация, и работи с някаква мрачна, неудържима решимост – сам да остане в уикито, сам ще го допълни и довърши докрай. А като се има предвид и че е може би най-отдавнашният фен в България, има какво да напише. Възхищавам му се.

Плътно по петите им е Калин Ненов (както навсякъде и във всичко, свързано с фантастиката). Още един човек, на когото се възхищавам. Не само заради нечовешката работоспособност и производителност, въпреки крехкото му здраве, а и… просто заради това какъв човек е. А напоследък с нарастваща скорост се включва и Тодор Ялъмов, с когото имаме и планове за фотогалерии върху историята на фенството.

Информацията за филмите определено щеше да е непълна без усилията на Кромбърг – описанията им са почти изцяло негово дело. А тази за художниците щеше да е бедна без Калин Николов – там единствено още Наско Славов помага с информация.

Немалко и ценни приноси имаха Littlebitcr4zy и Мандор (да, да, същият – sfbg.us). В началото полезен тласък даде и Спас Колев от екипа на Уикипедия, а после огромна работа отметна с познанията си по ботовете Борислав Манолов (“Моята библиотека”). Един човек обаче, който трябва на всяка цена да бъде спомена, е Светла (Sol Iam) – на нея дължим безценните статии за ранните български диаболици и техните творби. Очаквам с нетърпение да напише още нещо за тях.

Най-сетне, но не и на последно място, задължително и на всяка цена трябва да спомена и Анастасия Илиева – Intery. Количеството работа, което тя е свършила по чистене, оформяне и подреждане на статии, просто няма как да бъде описано. Преди три месеца тя абсолютно заслужено стана администратор в БГ-Фантастика. В момента е в уикиотпуск, но също я очаквам да се появи отново. Колкото и да й благодаря, все ще е малко.

… Това засега. Повече – по-нататък.

Преди няколко дни пуснах един запис, в който разказвах как си представям отвътре хората, които познавам по-добре. Дискусията отдолу доста бързо се изроди в как другите си представят мен; един от коментарите – на Ани Илиева – ме докара до тих бяс. Уважавам страхотно Ани, и се възхищавам до немай-къде (и завиждам) на писателското й майсторство – който не мисли така, нека прочете сайта й. Но въпреки това, коментарът й беше на границата да бъде първият цензуриран в блога ми за тази година.

За да си успокоя нервите и самоуважението, надрасках един самоироничен разказ – “Гайдите на бай Добрин”. Литературната му стойност клони към нулата (претенциите за такава – също, така че това е ОК). Разведрих се, покрих вътре една-две любопитни закачки, и толкова. Без никакво съмнение е най-скорострелният ми разказ – публикувам го по-малко от седмица, след като го започнах. Нямам друг разказ, който да не съм държал като неоповестена чернова поне 2 години.

Под Криейтив Комънс лиценз е, и е вече на страничката с разказите в сайта. Ако на някой му се чете, е добре дошъл. 🙂 А ако някой го хареса, ще знам, че и от ядосването понякога има полза за някого. 🙂

Кой е Азис, знаете. Известен е на почти всеки българин. За разлика от умението да пишеш нещо различно от името си – него към 40% от младите българи, според разни проучвания, не го владеят. (Учителите получиха ли увеличението на заплатите, за което стачкуваха?… Но това е друга тема.)

Мадона надали я знаят чак толкова българи. Щяха да я знаят във времената отпреди да вдигнат заплатите на… пардон, обещах, че ще зарежа темата. Ама извън България я знаят доста народ. Може би защото не е наша. Ама нищо. Нашата Мадона е Азис. И нашето умение да пишем е пак той. Вече написа една книга. Очаквам скоро да почне и буквари да пише. И ВУЗ-овски учебници после…

Холи Доли вероятно също я знаят доста българи, макар и не колкото Азис. А почти всички са й чували прочутата песничка, ако и да не знаят какво са слушали. За неосведомените – тя е анимационна магаричка. Творение на фирма за телефонни рингтонове – тоест, сестриче на Лудата жаба. Да не кажа близначе, за целта на упражнението.

Интересното е, че Холи Доли се пада роднина също така на Азис, и малко по-далечна и на Мадона. Не защото всичките пеят – това не прави изпълнителите роднини. А с факта, че са последователни стъпала на една и съща еволюционна стълба.

Това пък какво ще рече ли?

Първото стъпало от стълбицата, нейната маймуна, е Мадона. Тя е жив човек, и нищо човешко не й е чуждо. Притиснат ли я твърде зловещо разни разпространители, къса договорите с тях, и не можеш нищо да й кажеш. Гласът й си е неин, славата й си е нейна.

Да, ама ако си разпространител, няма да си щастлив от това. Разпространителите са, които взимат лъвския пай от продажбата на изкуство, дори това на най-известните и силни чрез славата си звезди. Да ти дръпне килимчето Мадона означава да изгубиш пари, дето десет нови Мадони ще създадат, и сто налични ще изчезнат безследно. Пък не можеш да го направиш.

Защо не е лесно го е казал още Уилиам Гибсън. Известността, това да си звезда, е вид валута. Валутата, която купува умове и души. Красотата, която печели сърца. Валута, по-ценна дори от парите. Валута, която се подчинява на всички правила, на които и другата – пазарни закони, инфлация, отпечатване, изземване от обръщение и т.н. и т.н… Но това пак е отделна, и дълга тема.

Номерът с тази валута е, че се намира в ръцете на талантите, които я пораждат. А както всеки едър бизнесмен знае, талантите са вид добитък. Резултатите от дарбата им не се полагат на тях, а на едрите бизнесмени, и затова трябва да бъдат издоявани от тях до капка, най-старателно. Учени, инженери, дизайнери – всички те са в обора, на яслата, под доилната машина. Да се оставят резултатите от таланта им в техните ръце е, хм, да го кажем културно, безотговорно. Те трябва да бъдат в ръцете на авторитетни и отговорни корпорации, или поне хора.

Да, ама певците не щат да влизат в тази схема. Хората се вманиачават по Джон Бон Джоуви или Битълс, а не по Сони БМГ или ЕМИ. И тази най-важна валута, влиянието върху умовете и сърцата, се оказва в ръцете на талантите, които я създават. Безотговорно и недопустимо положение, нали?… Ето затова еволюцията, тласкана от социо-икономическите Дарвинови закони, продължава напред, изоставяйки Мадона назад.

Следващото звено от тази еволюция, нейният питекантроп, е Азис. Ако някой случайно си спомня един мой стар запис (а и другаде това е разисквано нашироко), всъщност “Азис” не е име – истинското му име е Васил Боянов. Псевдоним ли? Уж да, ама не.

“Азис” е запазена търговска марка на поп-фолк империята “Планета Пайниър”. Ако Васил Боянов посмее да се нарече Азис някъде без разрешението на Митко Пайниъра, може да бъде съблечен гол. (Във финансов смисъл. Иначе досега сигурно да го е направил.) Името Азис, и всички песни, които му принадлежат, са собственост на Корпорацията. Конкретният изпълнител е просто вдигнат отнякъде, и му е нахлузена маската на славата. Маска, изтъкана от реклами, стайлинг, грим, клюки и светски блясък. Която може да му бъде съдрана от главата в момента, в който на Корпорацията й се прище.

В този смисъл, Азис е полупродуктът на еволюцията. Вече не е изцяло реален, жив човек, който сам може да определя волята си и да договаря приходите си свободно – но все още зад него стои реален и жив човек, който в известна степен може да си позволи това. Ако не прекалява, спокойно могат да му бъдат подхвърляни трохи от трапезата, и маската му да бъде доизлъсквана грижливо.

Какво ще стане, ако прекали ли? Няма да е лесно да бъде подменен с друг изпълнител на ролята “Азис” – все пак се изисква физическа прилика. (Гласът е много по-лесно да бъде подсигурен.) Но не е невъзможно. Не зная виждали ли сте едни големи транспаранти с Азис и Китаеца, не помня какво рекламираха. Е, рекламират го, ама не са Азис и Китаеца – техни “двойници” са, и то в оригинал не твърде приличащи им. Реклама, стайлинг и грим. Ако “оригиналите” станат твърде непослушни, може така и да не разберем за подмяната – или по-точно да разберем, ама по начин, който ще ни накара да не ни пука. Не е трудно. Оня педал Азис го подменили с друг? Бе дреме ми на … фритюрника. Прибавяме към вече даденото малко клюки и светски блясък, и маската вече е на по-послушна глава.

Както виждаме, Азис е изпреварил Мадона по корпоративно-дарвинистката еволюционна стълба на популярните изпълнители. Все още обаче не е достигнал “цивилизованост”, тоест пълна удобност. За тази цел е нужно повече.

Това е Холи Доли. Анимационен образ, леко усъвършенствана версия на Лудата жаба. Герой, който е точно така реален в умовете и сърцата на потребителите – но не съществува юридически, няма никакви човешки права, няма воля или право на защита, и е 100% собственост на Корпорацията. Нулев риск нейното мнение да е различно от каквото Корпорацията реши да е. Нулеви изненади. Перфектният добитък. Даже инат няма.

Всеки един ингредиент, който съставя Холи Доли, е заменяем неограничено. Аниматорите. Дизайнерите. Композиторите. Музикантите. Дори гласовите изпълнители. Лудата жаба, ако сте внимавали, пее в различните парчета и албуми с лееекичко различни гласове, ако и доста подобни – наблюдателен и придирчив потребител би забелязал, съвършенството на владеенето над ума и сърцето е нарушено. Гласът на Холи Доли също се синтезира на база човешки глас, но е обработен с куп трикове, които да го стандартизират – с тия трикове и аз да й изпълня песните, ще прозвучат по точно нужния начин. (Затова споменах, че тя е усъвършенствана версия на Лудата жаба. Ако Жабата е кроманьонецът, Homo sapiens, то Холи е съвременният човек, Homo sapiens recens на тази еволюция.)

Ето как най-важната на света (погледнато в не най-непосредствена перспектива) валута се оказва прибрана и управлявана отговорно от отговорни единици. Доскоро тя беше приоритет на потенциално непредсказуемия добитък, но вече разумът на човека почва да взема мерки за прибирането й под контрол.

Интересен е още един елемент във феномена – корпорациите, които са се усетили най-рано и най-добре за необходимостта от този “еволюционен преход”, са именно свързаните с мобилните телефони. Тези, които държат бъдещето. (Наричаме века си компютърен, но кой е най-разпространеният компютър на света? Към какво еволюира всичката електронна техника наоколо – калкулатори, органайзери, часовници, радиопарати, уокмени, дистанционни, дори компютри? Кое е “устройството за всичко” на близкото бъдеще?) А това гарантира, че подходът ще бъде пренесен успешно в бъдещето, и че ще бъде разширен и възприет със скоростта, с която се възприема всичко, свързано с мобилните телефони.

Накъде ще избие всичко това? Не знам. А и да знаех, какво от това? Понякога важното е не да знаем, а да мислим. Най-малкото защото знаенето, особено с точност, на бъдещето, е трудна работа. И мисленето е трудно, де, но е по-нужно. И по-постижимо.

Поне за тези българи, които все още могат да напишат нещо различно от името си.

http://www.darik.net/uploads/audio/200707/path_13318.mp3

Докато слушах това, се удивлявах на фантазията на детето. Ако съдя по гласа му, на тази възраст е напълно реално да не знае още какво е Гугъл и кой го е измислил, какво е търсачка, и т.н. Но пък ме порази свежестта на въображението му. Неволно се потопих в един прекрасен детски свят, в който компютрите ти пишат домашните и ти готвят вечерята, в който си има специални мъдри министри по тях, които им измислят нови и чудесни неща, в който си има специални хора да търсят и намират загубените вещи…

Не, не програмируеми кухненски автомати, не министри на ИТ и не детективи или скучни бюра “Изгубени вещи”! Съвсем други, шарени и весели като детска рисунка, съчетаващи преспокойно качества, за които ние, възрастните, знаем, че са несъвместими, или въобще невъзможни. Но децата не го знаят, и ги сътворяват във въображението си – а някои от тях, успели да останат деца за цял живот, и на практика.

И колко различно е това детско въображение от някои други случаи, за които съм писал. Колкото родената от детска необремененост свежест на ума, и родената от мързела тъпотия. Уж едно и също – неинформираност. А каква колосална разлика… Може би разликата между по-малко ограниченост от тази на средния възрастен, и повече.

Интересно е сравнението с една подобна анкета, пак на Дарик. Бяха питали кои са Христо Ботев, Васил Левски… Децата обясняваха пак безумия – че Христо Ботев бил футболист, много добър, ама много псувал. С кой Христо са го объркали, е ясно. И тук вече е някакъв граничен случай – въображение или тъпота? Май зависи изцяло от детето. Май без да го познаваш добре, няма как да прецениш истински.

А да познаваш всяко дете истински, за да направиш преценката, е нереално. И сигурно лесно някой ще се изкуши да отмери всички с общия аршин, да забухти с тежки думи, дошли от много хилядолетия – как младежта нищо не знае, и ще затрие света… И лесно-лесно ще изсипе заедно с мръсната вода и детето, заедно с обикновената тъпотия – и детското въображение и свежест.

А не бива. Защото на тях се държи новото в света. Както пък старото, и най-вече вредното, се държат на глупостта.

… Уффф. Разфилософствах се. Стига толкова.

Днес шведското правителство изказало пред ислямските държави съжаление. По повод карикатура на Мохамед, публикувана в един шведски вестник. Отказало да се извини, понеже карикатурата не била негово дело, и то нямало право да ограничава свободата на словото в Швеция.

Вече съм изказвал становището си на тема карикатури и опити те да бъдат забранени. Този път обаче ми се иска да поздравя шведите. Това се казва правителство. Всъщност, това се казва народ – защото той го е избрал такова, и той го поддържа такова с контрола си върху него. Изводите… да, за нас са си, ама няма да си ги направим. Ще чакаме някой друг да ни оправи, докато не се сцепим от оправяне, и не изчезнем.

Мислех да подкрепя свободата на словото и този път, и да препубликувам карикатурата, но като я видях, ми се отщя. Куче с главата на Мохамед. Сори, ама това си е чиста обида, просташка и директна, без чувство за хумор или кой знае каква позиция в нея. Съжалявам, но това няма да го подкрепя. Няма да забраня на който иска да го публикува, но аз няма да го направя. Имам своята свобода да не подкрепям подобни неща.

Толкова.

Трябваше да изляза с колата от малка уличка на “Оборище”, точно в следобедното задръстване. Докато приближавах към кръстовището, мислено въздъхнах – кой знае колко чакане ми предстоеше?… И бях доста изненадан, когато още първата кола спря, за да ми отстъпи предимство.

Завих, махнах с ръка на онзи отзад, и се загледах в огледалото. Беше на трудно определима възраст, може би около четиридесетте. Изглеждаше като… Хм.

Представете си всички карикатури и картинки на простаци, съвременни питекантропи и всичко от този род. Хората, които слушат единствено най-просташка чалга, плюят навсякъде, къпят се и се бръснат по веднъж месечно, и речникът им се изчерпва с десетина псувни. Сега си представете, че всички тези карикатури са нарисувани от различни художници, ползвали един и същи модел. Е, моделът караше колата зад мен. Не плюеше, не псуваше, от колата му не се чуваше музика. Не беше облечен просташки, не се държеше така – но изглеждаше като прототип и еталон за този тип хора. Нещо в чертите на лицето. Не успях да забележа какво точно.

Но пък беше пуснал случайния непознат моментално, без дори да се замисли.

Задръстването бавно пълзеше към светофара. Наблюдавах го в огледалото. Докато колоната заобикаляше полузадръстило улицата камионче, той се притисна плътно към него, за да може едновременно с него да мине и някой друг. И в този момент лицето му сякаш се промени, само за миг. Простащината в чертите му се изгуби някъде, и то стана лице на загрижен и внимателен човек. Нещо в мимиката. Не успях да забележа какво точно.

Специалистите по лица, грим, филмови типажи сигурно в миг биха посочили какво точно създава тези впечатления. И биха ме поучили, че човекът вероятно си е роден с такава челюст или пък вежди, и те нямат нищо общо с характера му – а на моменти мимиката ги маскира, и издава частици от характера. Знам. Но и се замислям.

Често преценяваме хората по външността им, дори когато се мъчим да го избегнем. Оценяване красивите като по-добри, плешивите като по-възрастни, по-добре облечените като по-надеждни, по-високите като заслужаващи повече доверие (кой знае защо – но психолозите са го доказали). Далеч не винаги това е така… Не зная за другите, но с времето съм започнал да си представям неволно хората, които срещам, с външност, която съответства на личността им. Нещо като външността им отвътре.

Външност, която въображението ми наглася според чуто, видяно, прочетено… Изминали са едва няколко часа, а вече опитам ли се да си представя днешния ми (не)познайник, попитите още през детството Жул Верн и Робърт Луис Стивънсън ми поднасят образа на шотландски благородник с официална перука и офицерски мундир, хванал собственоръчно юздите на каретата си, и готов без колебание да се намеси в помощ на някого… Смешно, нали? Наивно и инфантилно, нали? Аз обаче не бих се отказал от тези видения, колкото и да са смешни и наивни.

Често си представям други хора така. Имам например позната, която външно е, като се замисля, отблъскваща. Петдесет и немалко годишна лелка, без особен вкус за обличане, ужасно дебела, с цяла шепа брадавици по лицето, и огромна, жабешка уста… Но е златна душа – умна, наблюдателна и невероятно свестен човек. И в моето въображение, чудно ли е защо, тя е висока и стройна, носи скромна, но стилна рокля, и съчетава запазената красота на четиридесетте с мъдростта на седемдесетте. Просто така изглежда за мен отвътре.

Просто не мога да изброя колко хора около мен изглеждат отвън по един начин, а отвътре по съвсем друг. Почти седемдесетгодишна жена, която в моите очи е слънчево двайсетгодишно девойче с лятна рокличка, твърде младо, за да го пожелая. Важен шеф, кофражиран винаги с костюм и вратовръзка за хиляди лева, когото въображението ми облича в скъсани хамалски дрехи и му слага в устата угарка без филтър, в ръката – недопита бутилка, а около него по земята – десетки храчки. Пропаднал музикант в бар, умислен пиянски над поезията, която изтръгва от струните, се превръща в диригент с фрак, едва успял да се отскубне след концерта от тълпата журналисти.

Така е и с много от познатите ми – и най-силно с тези, които имат някакви допирни точки с изкуството. Дребничко момиче, с нищо не по-особено наглед от кое да е наоколо, се вижда през хилядоцветното стъкло в ума ми на бял кон, и с меч, лъскава броня и шлем. Рано започнал да оплешивява момък, който отчаяно пази диета и спортува, във въображението се оказва с плащ и магически жезъл. Шейсетинагодишен чичко, натрупал бръчки и килограми, внезапно се превръща в слабичък двайсетинагодишен момък, подмишил купчина книги, и замечтан, с поглед към звездите… Твърде много са, за да ги изброя.

И си мисля – добре беше да има някакъв начин човек да може да изглежда отвън както изглежда отвътре. Примерно някаква система като Second Life, където обаче нямаш право да си направиш свой образ – имат право да ти го направят другите, които те познават.

(А другите четвъртък, петък, събота и неделя е Булгаконът. Дали ако предложа там идеята, няма да се пръкне нещо? Най-вероятно нищо, като знам колко са делови и продуктивни повечето фенове. Но какво ми пречи?… Всъщност, какво ми пречи да поканя и тук всеки, който има идея по въпроса, да я сподели?)

Както обикновено, стигам до интересните новини един от последните. Но пък, като стигна, им се радвам не по-малко от първия.

“The IT Crowd” се оказа сериал на тема ИТ отдел в голяма фирма. Комедия. Както се полага за американци, със смехове на заден фон, за да те подсещат къде и ти да се смееш. С тази разлика,
че на повечето от геговете й се смях и без нужда от подсещане. Струваше си.

Ако случайно работите в ИТ отдел, или изобщо имате поносими компютърни познания, гледайте го. Струва си.

Преди няколко дни писах за една наистина трудно представима разпоредба на китайските власти – забрана живите Буда в Тибет да се прераждат без тяхно разрешение. Тя обаче се оказа само върхът на сладоледа – както и с други ледени работи, девет десети се оказаха незабелязани покрай нея.

Ето малко от попадналите ми новонареждания:

– Забранява се излъчването на негативни новини и репортажи. (По-точно такива, които показват в негативна светлина вътрешното положение в Китай.) В частност, се забранява показването на недоволни хора и претъпкани автобуси. Май имаше и още изрично указани неща, ама ги забравих.

– Забранява се изпращането на SMS-и с нецензурно съдържание. (Предполагам, че при определени условия – например много порно-SMS-спам – това би било донякъде оправдано. Само че много, ама много се съмнявам положението да е такова. Точно в Китай. И се замислям какви ли нецензурни неща, които касаят властта, се разменят по SMS там.)

– Забранява се откриването на нови Интернет-кафета. (Тук няма да коментирам. Това, че са блокирали почти всеки външен сайт, където се споменават думите “свобода” и “демокрация” – и най-вече и твърдо китайската Уикипедия – не е от вчера, знаем си го. Съвременната Велика китайска стена е Made by Cisco.)

– Забранява се разпространяването на слухове. Вече са арестувани 50 души по обвинение в това “престъпление”. (Как да не си припомни човек Висоцки – “ходят сплетни, что не будет больше слухов; ходят слухи, будто сплетней запретят”..)

– Забранява се на телевизиите да излъчват операции за смяна на пола, пластични операции, липосукции и прочее. (Любопитен съм, колко телевизии в Китай са се засилили да показват такива операции?)

– Забранява се на таксиметровите шофьори в Шанхай да се хранят, докато в колата има пътник, и… да се прозяват. (За храненето – де да знам, да си представим за момент, че шанхайските таксиджии са пословично некултурни, и някой е решил да вземе крути мерки. Но за прозяването?!?!)

Да си призная, не разбирам нуждата от такива идиотско-комични забрани. Ако положението в Китай е толкова на границата на демократичен взрив, смятат ли сериозно, че ще успеят да го удържат с подобни глупости? А ако не е чак толкова, защо са им изтрябвали?… Наистина не разбирам.

Много добре обаче разбирам нещо друго. Най-силните икономики са тези, които налагат на света социалните си правила. А по мерките на Китай подобни забрани са съвсем обикновени. Ако това стигне дотук, нищо чудно самозабравковците, които оставяме с овче безразличие да си купят място във властта с кебапчета, ще ни нахлузят хомоти и оглавници и буквално. И ще ни задължат с наредби да им благодарим за тях, и да им ръкопляскаме за грижата…

Хубаво са го казали прадедите ни – “играе ли мечката хоро при съседите, чакай я скоро и в твоя двор”.

Така че може да е добра идея да попомогнем на съседите да укротят мечката. Колкото и както можем. Защото ако не успеят, Средният Българин (с) после има да се чууууди откъде му е паднало на главата това-онова, и как е стигнал до него…

(Какво е Средният Българин (с) ще опиша някой път в друг запис.)