Grigor Gatchev - A Weblog

Преди няколко часа Европейският съд за справедливост в Люксембург (това е върховната съдебна институция на ЕС) излезе с решение, че Интернет доставчиците не може да бъдат принуждавани да следят онлайн дейностите на клиентите си, за да филтрират нелегалното споделяне на музика или други произведения с авторски права.

В дъното на това решение е съдебен процес на една белгийска организация на праводържатели в областта на музиката, Sabam, която дава под съд Интернет доставчика Scarlet Extended с обвинението, че неговите клиенти споделят помежду си нелегално музикални файлове. Белгийският съд задължил доставчика да внедри система, която блокира всякакво нелегално споделяне на музикални файлове между клиентите му, дори ако праводържателите не са се оплакали изрично. Scarlet обаче обжалвали решението пред ЕСС.

В мотивите за решението си ЕСС заявява, че подобно изискване е “непропорционално”. И добавя, че то би нарушило “свободата за извършване на бизнес, правото на защита на личните данни и свободата да получаваш или да разпространяваш информация”.

“Законите на ЕС стоят над съдебните решения срещу Интернет доставчици, които ги задължават да инсталират системи за филтриране на цялата електронна комуникация, преминаваща през мрежите им, която се прилага без подбор към всички клиенти, превантивно, изцяло за тяхна сметка и за неограничен период”, допълва съдът.

Праводържателските лобита, естествено, са се опитали да омаловажат решението на съда. Лично Франсез Мур, която беше преди нещо време и в България, и (не особено успешно) се опита да лобира пред Бойко Борисов за въвеждане на нещо като китайско-севернокорейски модел в българския Интернет, е заявила, че другите мерки за борба срещу противозаконното споделяне на музика си остават в сила… Логично е да се очаква. Но е логично и да се помисли какво следва. И най-вече как всъщност са нещата.

Преди доста време преведох едно фундаментално есе на Кори Доктороу – “Как да унищожим книгата“. В него той посочва една ключова истина за книгоразпространението. А именно (префразирано от мен за краткост):

Огромната част от продадените книги се купуват от една сравнително малка част от населението – Хората на Книгата. Тези, които събират книги и задръстват с тях всяко пространство в домовете си. Които хвалят добрите книги пред приятелите си и които учат децата си да четат. Накратко – тези, на които се държат пазарните позиции на книгите в днешния свят.

Тези хора купуват книги не защото не знаят, че могат да ги вземат за четене назаем от приятел, библиотека или читалище. Купуват ги, защото са ги харесали и искат да ги имат. Да ги притежават. Да ги препрочитат, пазят, дават назаем на приятели и да ги завещаят на децата си.

С музиката положението не е много по-различно. Много хора просто слушат музика за някакъв фон, точно както много хора купуват случайна книга, за да имат какво да четат във влака за другия край на страната. Но тези хора не се интересуват особено какво точно ще слушат, точно както случайните купувачи на книги не се интересуват особено какво точно ще четат. Те са доволни и на музикалната класика с изтекли преди столетия права. Или пък на безбройните часове свободна за слушане музика, свободно достъпна в Нета. Има ли какво да им доставя необходимото ниво сензорно дразнене, нещата са ОК… Хората, които реално купуват голямата част от продадената музика, са Хората на Музиката. Те са ценителите, колекционерите, които купуват, понеже искат да притежават харесалия им албум. Да го слушат отново, пазят, дават на приятели и завещаят на децата си.

Хората на Музиката не се задоволяват с това да са чули албума, точно както Хората на Книгата не се задоволяват с това да са прочели книгата. Те искат да купят албума, който им е харесал, именно защото им е харесал. А им е харесал когато предварително са го слушали, било на безплатен концерт, било купен от някое радио и пуснат по него, било изпиратстван от Нета. Свободната достъпност на музиката не унищожава продажбите й – напротив, стимулира ги. (Особено ако авторите на музиката не са сред малкото най-известни в света.)

Ще попита човек – защо тогава големите праводържатели се борят така настървено срещу свободното разпространение на музика? Нали уж то е в тяхна полза? Не си знаят изгодата ли, що ли?… Отговорът е прост – знаят си я и още как. В горния абзац е намекнато достатъчно ясно къде всъщност е тя.

Големите праводържатели са всъщност големите разпространители на музика. Те съществуват и правят свръхпечалбите си от това, че стоят между музиканта и слушателя му. Че без тях музикантът и слушателят нямат как да комуникират – ако имаха, кому е нужно паразитно звено, което изсмуква повечето от стойността?… Е, Интернет се оказа способен да замени това звено. Вече не е нужно музиката ти да я разпространява мегакорпорация, за да стигне до слушателите и да изкараш някоя стотинка – вече можеш да изкарваш и сам стотинката, и в добавка да си запазиш милионите, които иначе правиш за корпорацията. Посредническото звено внезапно се превръща в паразитно.

Какво може да направи то, за да се опази? Да превърне пазара на интелектуален продукт във феодална система, в която то е феодалът. Да унищожи свободното разпространение на музика, защото то е рекламата на новите музиканти, и на несключилите заробващи договори с праводържателя. Да го очерни и оплюе, за да не смеят и да помислят музикантите, че то е по-добро от това да пълниш джобовете на феодала. Ах, тези зли слушатели! Най-злите врагове на музиканта, от нас да го знаете! Кой ви излъга, че живеете от тях? Не е вярно! Живеете от нас праводържателите, слушателите гледат само как да ви ограбят…

Всъщност истина ли е, че слушателите само гледат как да слушат, без да платят? Да, ама не. Много хора наистина не искат да плащат. Но не искат, защото ценят парите си повече от музиката – иначе казано, не могат ли да я чуят безплатно, няма да я слушат. Ако ще всички те да чуят безплатно парчето Х, това не е нито една изгубена продажба. Никой от тях е нямало да купи тази музика и така, и иначе… При това положение за музиканта е по-изгодно те да чуят музиката му. Може пък на някои да хареса и да станат съгласни да плащат за нея.

А ще си платят ли другите – тези, които колекционират музиката? На теория те могат преспокойно да си правят колекция от музикални файлчета по харддиска. Кой знае защо обаче, подобни “виртуални колекции” не съм забелязал да примамват никой истински Човек на Музиката. Хората на Музиката искат да държат в ръцете си истинското нещо, материалния носител, СД-то със снимката на групата или култовото лого. Да го поставят във фонотеката си сред другите, да й се радват и наслаждават… Понякога някои от тях, притиснати от финансова несъстоятелност, минават на музикални файлове. Но в момента, в който могат да си позволят отново да купуват музиката си, те го правят. Повечето от тях не от романтична честност. Просто купеното нещо е истинското нещо, което засища душата и начесва колекционерската краста.

… Познавам немалко творци. И аз съм пишман творец, може нещата ми да не са добри, но разбирам творческия манталитет. Осъзнавам чудесно нуждата творецът да живее от творбите си (и си мечтая – де да можех и аз). Но разбирам и как нещата имат как да стават, и как нямат. И още по-добре разбирам какво е изгодно за мен, и какво – за този, който иска да ме убеди, че моят най-зъл враг са читателите ми.

Затова искам да кажа и на музикантите – не вярвайте на тези лъжи. Много хора са авантаджии, но те не са ваши слушатели – не им пука дали свирите точно вие, и предпочитат да минат без музиката ви, отколкото без парите, които тя струва. Истинските ви слушатели ще купуват вашата музика, дори ако могат да я откраднат. И за да ви подкрепят финансово, и за да се чувстват достойни хора, и просто защото купеното нещо е истинската придобивка в колекцията. Ако са натъпкани до шията в мизерия, някои от тях може и да спрат да купуват, но това е временно – докато не успеят да се поизмъкнат колкото да си поемат въздух… Вярвайте им. Те са вашите истински приятели. Враг ви е този, който се опитва да ви скара с тях, за да печели от това.

Занимавам се със свободни проекти, като се замисля, вече повече от 20 години. Минал съм през над 40 – дори не мога да си спомня всички… Наскоро нещо ме накара да си направя равносметка и да формулирам част от опита си с тях. Този запис е резултатът.

Има много неща, които са ключови за успеха и изобщо за съществуването на един свободен проект. Едно от тях обаче се обсъжда рядко, а е сред най-ключовите – откритостта и публичността.

Често под откритост и публичност се разбират различни неща. Едното от тях е дали дадена информация е достъпна за всички участници в проекта. Другото е дали тя е достъпна и за хората извън проекта. Когато става дума за свободен проект, двете са на практика едно. Каквото може да е достъпно за всички участници в проекта, на практика винаги може да бъде достъпно и за хората извън проекта.

Както казваше Валери Петров, пауза.

Както казват “Господари на ефира”, гледам и не вярвам на ушите си.

И ми иде да застана като един Паисий Хилендарски и да река:

О неразумний и юроде! Поради что се срамиш от Ицето Стоичковия? Дето язика болгарски обогати и преумножи свръх всекиго, и разнесе го надалеч извън земите наши, и известен го стори на мало и голямо по белий свет! По-вече от всякой друг учен допринесе – как ще да не е достоен за признанието человеческо?… От всего словенского народа найславни станаха болгари! Они се царове нарекоха, и целий свет се прекръсти! И майката Божия и всечия друга по-вече и от най-богоугодните монаси споменават, и мудрост и любословесност най-много от всите народи имат!

Иде ми и да застана и като един Христо Стоичков и да река:

Алма ти матер, неразумний и юроде! Да ти хонорис на каузата! Гаудеамус да ти гитур! Чрътами и резами да те нагадаят, поганино сонщи! Житието и страданието грешно да ти насофронят! На попрището ти жизнено – в средата! Като Ботев на Вола да те опнат! Баба Илийца с лодка да те прекара! Като те завали, та цяла неделя!…

И още много други светли слова…

Познавам Мирослав Моравски сравнително отскоро. Но не с малко – универсализмът му е впечатляващ. Любител на фантастиката, основател на музикалната група “Кът”, безкористен и жертвоготовен любител на книгите, ентусиаст, готов да помага и твори заради другите, страхотно истински приятел и не на последно място баща на две чудесни дечица и съпруг на очарователно момиче. Кога го смогва всичко това, ум не ми побира. Нито откъде взема това богатство на неговата възраст. (Всъщност не зная на колко е – наглед на двайсет и малко…)

А наскоро видях още една негова страна – нестандартният мислител, който взема обикновеното до скука и ни показва някакъв негов неочакван аспект, или връзка, или смисъл. За пръв път го видях такъв в публикуваната в Webcafe.bg статия “15 минути решителност“. А сега се радвам на удоволствието да представя пред света друг негов текст от тази серия – “15 минути постоянство”.

—-

Оксиморон, нали – говорим за постоянство, а го броим в минути. Що за противоречие?

Ще цитирам една наскоро четена приказка – „Децата се чудеха всеки път защо възрастните казват „Ще го направя ВЕДНАГА. Още УТРЕ”. Какво е това наистина? Поне като ги лъжат, да измислят някакво прилично оправдание, а не тази глупост. В такива моменти винаги осъзнавам доколко сме привикнали с противоречията в живота си, адаптирали сме се към тях, също както човешкото око към остра песъчинка – постепенно спира да я усеща, стига да има постоянно дразнене. Колкото по-постоянно, толкова по-незабележимо. Като стар, съвестен библиотекар – никога не го виждаш да подрежда, но книгите винаги са на местата си.

Постоянството, Санчо…

Онова нещо, което ти трябва в тежък момент, за да продължиш. Онази частица смелост, издръжливост или честност, за да не се пуснеш, да не се откажеш или спреш по средата. Да направиш още една крачка, да изплюеш истината, да избуташ щангата още веднъж, далеч след като си стигнал предела на възможностите си.

Помня един от първите ми сблъсъци с нуждата от постоянство. Беше по време на един от първите ми катерачески опити. С приятели се качихме на Комините на Витоша, за да ме просвещават в основите на алпинизма – да си „поначукам канчето”, за да се науча да катеря.

Всичко се развиваше чудесно, слънцето се беше лепнало за врата ми, въжетата се хлъзгаха, ръцете ми трепереха при всеки нов преход по скалата, все по-високо и по-високо. Няма да разсмивам опитните пещерняци, като описвам подробно новобранските си изпълнения. Ще кажа накратко, че горе-долу се справих добре. Докато не стигнах до един „навес” както го нарекоха приятелите. Място, където скалата се извива над главата ти и назад към гърба, и би била чудесен заслон, ако вали.

Водачът, след който бях аз, вече бе минал това последно препятствие и бе стигнал до върха. Там вече бе завързал и въжето, и лафа с друг баирджия, също про като него.

Не знам колко стоях и (срам-не срам) им подвиквах да ме изтеглят. В един момент ги чух да си разправят, че преди време друг пишман алпинист като мен висял до вечерта, а те го чакали в кръчмата пред греяното вино и боба-яхния… докато не дошъл.

След минути бях горе при тях. Тогава не знаех как успях. Забравих всичко, стиснах въжето и… някак се получи.

Сега като се върна назад, мисля, че вече мога си дам обяснение.

Навесът ме отчая до крайност – сякаш цяла вечност бях на скалата, зъзнех мокър от пот, ръцете ми – като соев кашкавал, височината ме притегляше до виене на свят… Е, наистина – покривът за упражнения на Спайдърмен ми дойде в повече… Отпуснах се, вкиснах се и бях готов да се откажа. Знаех, че няма как да се върна долу, че изходът е само напред, но това още повече ме блокираше.

В този момент човек има нужда от една вълшебна думичка.

От нещо, което да го запали отново. От мотив.

Мисля, че моята думичка беше „боб-яхния”. Просто бях изгладнял като изгубено вълче.

Запалих, стиснах зъби и като един истински Брус Уилис спасих света… за себе си. Не помня какви движения съм направил и как съм стигнал горе. Само помня как се отпуснах на тревата за малко, а после скочих отново и заръчках всички да слизат по-бързо към хижата, към боба и виното…

Сега осъзнавам, че това ми се е случвало след този случай и на други места, в други сфери. Особено в отношенията ми с хората – с колеги, с приятели, в любовните ми връзки. Идва един момент, в който дали защото сте на различни мнения дали защото емоциите вземат връх, но пред вас се появява онзи „покрив” или по-скоро таван, който вещае край на връзката ви, надвисва заплашително над работата ви.

Какво да направим в този миг за постоянството? Какво да сторим, за да продължим, да издържим или намерим изход?

Усилията са от полза, ако имаме още сили. Волята е от значение, ако има смисъл. Стабилността би била решаваща, ако е споделена. Основното спасение обаче е да има мотив. Мотивът е в основата на желанието, той е зарядът и двигателят на смисъла.

„Какво се опитва да каже тоя, вече му изгубих нишката?” ще каже нетърпеливият ми опонент и читател.
Ами, колкото и противоречиво да звучи – ние наистина имаме нужда от 15 минути за постоянството. И това е, когато се сблъскваме с… промяната. Не звъним на инструктора си всеки път, когато сменяме предавката и не се събираме на семеен съвет всеки път като пресичаме улицата. След като свалим помощните гуми на колелото повече не ги слагаме, нали?

Но в този момент, в който промяната идва внезапно, неочаквана и често сурова и брутална, ние имаме нужда да разберем дали да продължим, имаме нужда от сили, за да вземем решение.

Имаме нужда от постоянство, за да издържим.

Моят мотив на скалата беше прост. Гладът, биологическия глад за живот задейства силите ми и аз успях да направя още една крачка на скалата.

15 минути катерене.

И после – нататък.

По какво се познава истинският писател? Един белег вероятно би бил, че си почива от писането, като… пише. 🙂

С или без критерии, надали някой ще се усъмни, че Любомир Николов е истински писател. Но отговаря и на този “критерий”. Докато превеждаше и работеше по други проекти, той написа цяла серия приказки. Приказки на различните народи – всички изпод неговото перо, но в стила и духа на съответния народ. Прочел съм ги вече поне по десетина пъти, но продължавам от време на време да си ги чета и да се възхищавам на майсторството му. Ако някой иска да се научи как се пише в национален стил, те са чудесен урок. Без нито капка прекаляване, сякаш чудесна картина, нарисувана само с няколко щрихи. Има на какво да се възхити човек.

Приказките са най-различни. Гръцка, украинска, тайландска, датска, чешка, арабска, циганска, българска, а само преди ден и ирландска… Че даже и една лично негова си, простичка и слънчева като усмивка на дете. А предпоследната е извън тази категория – весело-тъжна, тя май е приказка на всички нас.

Който го може, го може. Спор няма. А аз чакам с огромно нетърпение продължението на историята за Международната конференция. И се надявам един ден да продължи и историята за Елесар.

Мисля, че съм го споменавал и преди, може би неведнъж. Но съм любопитен – колко ли хора биха дарили средства, за да има Любо времето да допише някоя от тези две истории? И колко ли биха дарили средства, за да напише той история по поръчка на читателите? Талант като него не би се затруднил с нищо… А може би да напише нещо, което да е по душа на самия него, да е изненада за читателите? Аз бих.

Ако бихте помогнали за идеята, драснете по някой коментар тук. (Или в неговия блог.) Да видим заслужаваме ли писателите да творят за нас.

Напоследък бизнесът ми закъсва. Конкуренция много, пазар малко. Умните бизнесмени в такъв случай търсят разширяване към нови области. Реших и аз да направя същото. А именно – да издавам хомеопатични книги.

Какво е хомеопатична книга ли? Същото като хомеопатично лекарство, само че книга. Празни страници без нито една буква на тях.

А какъв е смисълът от такава книга ли? Отново същият, както и от хомеопатичните лекарства. Всъщност, много по-широк.

По време на предизборната кампания на няколко пъти чувах по телевизията речитатив с мотото “Срам ме е”. “Срам ме е, че парите за образование са колкото парите за подслушване. Срам ме е, че МВР получава три пъти повече средства от здравеопазването…” И т.н. В изпълнение на Стефан Данаилов.

А мен пък ме е срам, че чувам този речитатив от него.

Ще си го кажа направо – Стефан Данаилов е от най-любимите ми български актьори, че и не само български. Че кое хлапе не си е мечтало да бъде като “бате Серго”? Политическата ориентираност идва на двуцифрена възраст… И не само затова. Великолепен актьор с тонове чар и излъчване е. Надали някога ще престана да го харесвам. Без изобщо да ми пука бил ли е партиен секретар, или не – чувал съм, че и тогава пак си е бил слънчево, искрено и мъжко момче.

И още нещо – той така и не се научи да лъже. Което е изключително странно за актьор – в края на краищата, работата на актьора е именно да те лъже. Че е друг човек, че изпитва разни емоции… За пръв път го гледах в отрицателна роля в “Дом за нашите деца”. Там той играеше корумпиран и безчувствен архитект. И ме порази колко изкуствено и неубедително изглежда в тази роля, на фона на естествеността и обаятелността му в образите на “добрите”. По-късно го забелязвах неведнъж – бате Ламбо просто не умее да бъде лош, нито пък да лъже истински. Веднага му проличава, и по изражението, и още повече по гласа. Вслушайте се в речитатива – ще го усетите моментално. Или пък гледайте запис на пресконференцията, на която той обяви защо се е кандидатирал за вицепрезидент – ще го видите моментално.

Всъщност, не е нужно човек да има усет за лъжата, за да се замисли – не беше ли всичко, което той изрежда под графата “срам ме е” точно същото и по времето, когато правителството беше на БСП? И не е като да е нямал право на глас по въпроса – беше министър в това правителство! Да, много от казаното е вярно (не всичко), но и тогава също беше вярно. Така че и да не можех да го позная кога лъже, не бих му повярвал.

Нямам представа чрез какво са го накарали да се цани в мръсната клоунада, която е в България кандидат-президентската кампания. Не ми се вярва да е било лесно, независимо дали са го изнудили, измамили или и двете… Не зная, може би ми се счува каквото ми се иска – но ми се струва, че чувам в гласа му истински срам. Но не от това, което го изброява, а от това, че го изброява. Че не е щастлив от ролята, която са му поверили в това представление. И че дори докато я играе, нещо в него се бунтува срещу нея, и срещу Тях. На моменти дори си мисля, че големият актьор умишлено пресилва неспособността си да лъже. За да могат тези, които имат уши, да го чуят и разберат.

Не зная, може би ми се счува каквото ми се иска. Но ме е срам от казаните в онзи речитатив косвени (а къде и преки) лъжи. Всъщност, не от тях – политиците лъжат с всяка дума. Срам ме е, че ги изрича именно Стефан Данаилов. И може би затова ми се иска и него да го е мъничко срам – за да продължа да вярвам, че той е истински слънчев, честен и изобщо истински човек. Останал неоцапан от мръсотията на политиката, въпреки министъруването и кандидат-вицепрезидентствуването си.

Защото искам да продължа да го харесвам и обичам. Не чак като кумир, отдавна вече не се кланям на никого и нищо. Просто за да ме топли мисълта, че талантът и обаянието могат да издигнат към върховете и добрите хора.

Става дума за събиране, посветено на gTLD програмата на ICANN. (Ако това ви звучи на китайски – става дума за тънкостите около управлението на имена на домейни, и надали ще ви е интересно. Подходяща е за хора, които се занимават с DNS – регистрари, администратори, Интернет доставчици и т.н.)

Провежда се в зала “София” на Гранд хотел “София”. (Познайте в кой град е. 😉 ) Започва в понеделник сутринта, та до вечерта. (Във вторник до обяд ще има лични срещи.) Предвиждат се огромен куп лекции, някои от тях от наистина интересни хора – президентът на ICANN Род Бекстрьом, Аври Дория, Бен Крауфорд, Вернер Щауб, Натали Тренаман и още куп други. Има и предостатъчно българи – Драгомир Славов и Даниел Калчев от Регистър.БГ, юристите Георги Димитров и Николай Кискинов, (разбира се) представителят на ICANN Вени Марковски, Юлиан Бориславов от ICN.bg… Ще има обяснения какво е аджеба тая нова gTLD програма, как се кандидатства за регистрар по нея, юридически аспекти, сигурност и прочее.

Надали бих могъл да разкажа подробно всичко, а и не е нужно – на практика цялата достъпна информация може да бъде открита на сайта на събитието. За участие се изисква безплатна регистрация, и към момента, в който пиша това, има още девет места свободни. Така че ако сте специалисти по DNS, или професионалисти в областта, се чувствайте поканени. С гаранция ще има какво интересно да видите и чуете. 🙂

Днес присъствах на едни разговори в Държавна агенция Архиви. Една от историите, които разказа единият от събеседниците ни от агенцията, ме остави без дар слово. И без понятие да се смея ли, или да плача.

По случай наближаващата 100-годишнина от Балканската война агенцията подема инициативата да се направи и оповести списък на всички български войници, загинали във войната. Юристите обаче казват: “Това е вид оповестяване на лична информация – нужно е разрешение от Комисията за защита на личната информация. Глупаво е, но законът го изисква.”

И тъй като законът е глупав, но е закон, от агенцията изпращат до Комисията за защита на информацията искане да им бъде разрешено да публикуват такъв списък. След неизбежното бюрократично забавяне, получават от Комисията следния отговор (цитирам по памет):

“Моля да ни изпратите списък на всички от въпросните лица, които са все още живи.”

…

Под един стар предизборен запис и друг, още по-стар по темата има дискусия. В нея си позволих да се скарам много остро на Андрей Ковачев – кандидат за кмет на София от политическа партия “Зелените”. Последва дискусия, в която на моменти никой не чуваше истински добре другия (аз също, за мой срам).

Изборите отминаха. И за моя много приятна изненада Андрей се върна към дискусията, с нов коментар. Бях започнал да му пиша отговор, който обаче стана твърде дълъг. Реших, че ще е по-добре те заедно да станат отделен запис. Ето ги по-долу. (Ако коментарът на Андрей ви се вижда извън контекст, вината е моя – прочетете дискусията под предишния запис, там е съвсем на място.)