Grigor Gatchev - A Weblog

Така се нарича една от най-хубавите книги на Тиодор Стърджън. Преди двайсетина дни имах удоволствието да я прочета. Уви, едва сега смогвам да напиша за нея.

Всъщност, не е редно да пиша за самата книга – ще разваля удоволствието на още непрочелите я. Много повече бих написал за автора й.

Западният тип научна фантастика (извън на моменти досадно християнски морализъм) рядко прелива от човечност. Героите там най-често колят и стрелят, без да си задават морални и етични въпроси; оправдава ги само също толкова изкуственото злодейство на “лошите”. И за внимателния и самостоятелно мислещ читател никак не е трудно да види, че ако въпросните “добри” се окажат случайно не на неговата страна, най-често ще го застрелят или заколят без никакви скрупули и милост към човешкото в него, или към желанието му да има самостоятелност, свобода и собствено мнение.

(Всъщност, тези герои и “тяхната” фантастика са огледален образ на едновремешната соц-фантастика “на близкия прицел”, в която добрите соц-офицери громяха злите и гнусни капиталисти. Втората беше чадо на партийни директиви, спускани отгоре, на намусени цензори, четящи и задраскващи недостатъчно коленичилите пред Партията редове, а нерядко и на безгръбначно подмазвачество и мерак за придобивки, каквито читателят на произведенията би могъл да види единствено сред злия капитализъм. Първата пък се роди от сплашването на хората с каквото попадне (преди комунизма, сега тероризма, утре кой знае…), за да бъдат накарани да продадат свободата си срещу лъжа за сигурност, и желанието да се угоди на страховата психоза, родена от внушенията на сплашвачите.)

Е, Стърджън никога не е бил сред авторите на “фантастиката на омразата”. Да, твореше точно през времената на върха й, на маккартизма и антикомунизма в САЩ. Но разказите и романите му са прекрасно, слънчево и добро опровержение на омразата. В най-прочутия му роман, “Повече от човешки”, злото се надига от неразбирането и самотата, от желанието за свое място сред хората. И придобива зловеща, ако и дребна като мечтите си мощ, чрез свръхестествените си способности. За да бъде победено на свой ред, не от по-свръхспособности или мускули, а от доброто в най-обикновен човек… В цикъла за Ксанаду тази теза е още по-добре показана: пристигналият от милитаристичен свят пратеник е колкото несъвместим с обществото, построено на мира, любовта и стремежа към познание и красота, толкова и безпомощен пред силата му. Защото тя е постигната с инвестиране на ресурси не в оръжия, а в търсене на съвършенството. В “Бавна скулптура”… не, не ми се разказва за него, просто си го прочетете сами.

Накратко, Стърджън е топлина и човечност. А с тях обикновено вървят и острата проницателност на ума и дълбокото разбиране на хората. Той не спестява на лошите си герои правдивата оценка, а често и справедливата съдба – но дори тогава го прави с някакво странно, меко съжаление, доброта и разбиране. Неговият Пиер Людоа в “Бленуващите кристали” е дейно зло, но в същото време виждаме цялата му еволюция – тръгнал от блестящ талант и достоен човек, той дори в дъното на падението си запазва някаква доброта, и се погрижва за съсипаната ръка на Хорти. И тази доброта е не щипка подправка, турена ни в клин ни в ръкав, за да разнообрази неумело набедения злодей – тя е естествена и неделима от него, не кръпка върху характера му, а неразделна част от него.

Изобщо, погледнете целия панаирен цирк, докато четете книгата – защото ви препоръчвам да я прочетете, струва си. Чудото са не свръхвъзможностите на кристалите, и ефектът им върху хората. Чудото в нея е добротата и смелостта на Дийна, и на Хавана и останалите “уроди”. (Стърджън дълго време е мечтал да бъде цирков акробат, и единствено болното му сърце му е попречило… каква пародия на съдбата, точно към него!) Ако трябва да направя списък на оръжията, които трябва да носи в ума си един воин на човечността, тази книга ще е в него.

И никак не случайно излезе именно в “Човешката библиотека”. Неведнъж съм свалял шапка на Калин – това е поредният, и сигурно не последен път. Ако искате, можете да я получите от него.

Повече за Стърджън, а и за книгата, можете да научите тук. А тук можете да си я поръчате – а също и други чудесни книги.

Два коментара към предишния запис ме размислиха. Ето ги:

Жилов:

Прочетох разказа миналата седмица. Прилича ми на “Гайдите на бай Добрин”.

Приказките никога няма да умрат, защото мисленето на хората по начало е магическо и дори и хората с имунитет към магията й се поддават в един или друг момент. Например идеята да не изучаваме нещо, та да остане красотата недокосната, или пък да търсим именно мистично знание, е застъпена в иманярските истории за Индиана Джоунс. Там знанието или не бива да се пипа от хората (защото е “непонятно” и “над възможностите им”), или е нещо, което просто така попива в тях, като магия.

Фантастиката също има своите чудеса, но те няма как да бъдат по-привлекателни емоционално от лесните чудеса на един фентъзи свят. Хората обичат тия неща, от които аз страня (магия, природа, битки, мечове). Фентъзито е много по-предпочитано от фантастиката. Това особено важи при компютърните игри. Ето така съм принуден да садя растения там, където бих искал да сложа ръждясал мост, да сложа магия там, където бих искал да сложа технология, и да поставя битка там, където бих искал да поставя логически пъзел. Назад към природата, назад към магията, назад към това, което сме загубили.

Десислава Делибалтова:

Бъдни вечер е! И това ако не е красиво вълшебно? Тази много, много, много по-стара от магове, жреци, лами и църкви легенда.
Точно сега ми е наслада да споделя една запомнена не знам кога и от къде, но многократно проверена мисъл: Всеки хубав разказ има в основата си легенда.
Не е мой начин на мислене да лепвам определения (хубав, лош …..), още по-малко ми е присърце да правя сравнения.
Четенето (и писането) си е като разговор. Точно сега искам да кажа точно това на точно този човек (тези хора). В отговор на казаното или наученото, или почувстваното . . . Главозамайване. Празник е все пак!
Искаше ми се този раз-каз(-говор) да продължава, да дочета легендата. Защото легенда (лат. legenda “което трябва да се чете”) всъщност означава нещо, което трябва да бъде прочетено. Хората имат вяра в легендите. Дали защото думата вяра (от лат. verus “истинен”) означава истина?

Разказът определено прилича на “Гайдите на бай Добрин” – също толкова недоносен е. Но по-важното в този коментар е другото – и него ми се иска да… коментирам. 🙂

Още Кларк е казал (и други са повторили след него по различни начини): магията е технология, която не познаваме достатъчно, освен ако сме магьосници. Което ще рече, че например компютърните програмисти са най-чиста проба магьосници. Хората, които поправят телевизори – също. Както и тези, които умеят както трябва да лепят плочки, оперират бъбреци, садят царевица, произвеждат чипове, подковават коне…

Всъщност, почти всичко около нас е магия. За един едно, за друг друго… Просто магията от книгите ни изглежда по-непозната, тъй като всеки познава програмисти или майстори-готвачи, но не и магьосници. (Или поне не знае, че са магьосници… докато не прочете горните редове.) И с това фентъзито ни привлича повече, отколкото “Цимент” на Гладков: производственият роман е точно така магическа книга, но ние не се сещаме, че е такава.

(Което дали не я прави всъщност още по-магическа? Любимият ми киберпънк е на второ място по популярност след фентъзито, и то точно сред компютърджиите, и то както, и може би именно защото вчерашната фантастика в тази област се превръща в днешна най-обикновена реалност. Дали това не е началото на едно осъзнаване, че всъщност сме магьосници – започнало с компютърджиите, но надали привършващо с тях?…)

Има и друга причина да харесваме фентъзито, и тя ми се струва много основателна, ако и незначителна наглед, като подправката в супата – усеща се на вкус. Магията ни изглежда по-непозната от ремонта на телевизори, и с това ни привлича по-силно от него. Пратчетовият Коен Варваринът винаги си избира най-едрия враг, защото е най-лесен за уцелване: нашият ненаситен апетит за ново сяда като на трапеза в този кръг, който е най-далеч от познатото ни, и чиято периферия се допира до най-малко познати неща, и най-много непознати.

И да, всеки разказ има в основата си легенда. Но всеки разказ е и нова легенда, обновила с нещо старата, отдалечила се от нея, като ново поколение на биологичен вид в екосистемата на легендите ни, пасящи и ловуващи сред пейзажите на умовете ни. Моят и твоят разказ са деца на една и съща легенда, но са различни: ако техните деца на свой ред са още по-различни, един ден легендите ще станат две, от биологичния вид ще произляват нови.

А легендите са много по-важни за нас, отколкото предполагаме. Те са биологичните видове в екосистемата на умовете ни, те са животът в нея, без тях тя е мъртъв лунен пейзаж. Меметата, в които формулираме идеите и начинанията си, са по същество легенди. Машините или строежите, които конструираме, речите или отчетите, които пишем, спомените ни за вчерашния ден или плановете за утрешния – всичко това са легенди. Производствени романи, художествена или документална литература, исторически романи или фантастика… Всяка една наша мисъл е всъщност легенда. Това е причината да вярваме в легендите, и това е причината “вяра” да произлиза от “истина”. Ние, личностите ни, сме легенди. Не вярваме ли в тях, няма как да вярваме в себе си.

Бай Борис го казва по свой си начин: “Ние сме създадени да измисляме, да разказваме легенди. Няма как да не го правим.” И продължава: “И ние сме легенда, момко. Разказана от планини и реки, гори и полета, на техния си език. И създадена чрез разказа им, точно както ние създаваме нашите легенди с думи от звуци или букви, а те пък създават своите чрез ръцете ни, с думи от камък, метал или друго… Такъв е светът, такъв е направен да бъде – всяко нещо да мечтае, и да ражда легендите си. Планините и реките са създадени да разказват, да не могат иначе – който ги е творил, и той е такъв създаден, и ги е направил по свое подобие. После те нас също такива, ние нашите легенди, те своите… До безкрай, и надолу, и нагоре. Светът е всъщност легенди – докато го има, ще ги има и тях.”

(Добре де, разкопах доста от закопаното в “Дяволското гърло”. На екрана на монитора пред вас се върти, като пред Божо и Коста, схемата на канала на пещерата, която е всъщност разказът. Но, както може би вече сте прочели в него, Дяволското гърло далеч не се изчерпва с една подземна река. То е магия: в него има много повече, отколкото виждат тези, които не търсят това много повече. 🙂 )

Уф, отплеснах се. Да се върнем на темата.

Всички ние сме магьосници, и магията е навсякъде около нас. Трябва просто да го осъзнаем истински, и ще я видим. И, както в “Дяволското гърло”, има специални дни, когато това е по-лесно. Един от тези дни е Коледа.

За много хора Коледа е мътен порой от захаросани и втръснали до повръщане коледни песнички, филми, картини, истории и какво ли не още. (И аз съм от тях.) Но ако човек преодолее за миг втръсването, и се опита да види приказката и легендата по приказен начин, може би за миг ще усети магията. Така, както ненатровените със сладкиши наши прадеди са обожавали бучицата небет шекер, и са виждали романтиката и красотата, които са истинската й същност, а не молекулите захароза и калориите. Може би ще усети магическото в подаръците, подбрани с любов и желание, ако и не винаги с много умение. И в атмосферата, и в топлината…

(Преди десетина години едно роднинско детенце внезапно реши да ми подари за Коледа едно бонбонче. Ей така, без никой да го е карал, защото му хареса приказката, която му разказах… Бонбончето беше изровено изпод кревата, с изтекъл преди години срок на годност, и отвратителен вкус на мухъл. Но и досега очите ми на четиридесет и кусур годишен мъж се насълзяват, когато си спомня с каква топлина ми го даде петгодишното дете. А това е една от най-големите магии на света.)

Разберем ли веднъж красотата и магията на Коледа, усетим ли ги, изпитаме ли ги, ще ни е мъничко по-лесно да направим и следващата крачка. Да осъзнаем, мъничко по мъничко, че всеки ден е уникален, вълшебен и магически, точно както всеки от нас е всъщност магьосник. (И може би точно затова. Тези, които са безнадеждни мърлячи, и за никого няма как да бъдат магьосници – за тях дните винаги са тъпи, сиви и обикновени. Огледайте се и ще го забележите.) И да живеем един невъобразимо дълъг живот, непредставимо приказен, всеки ден от него по-вълшебен и безкраен от целия сив и скучен живот на обикновените, немагически, “реални”, “здравомислещи”, “материални” хора. Какво ти всеки ден – всяка секунда…

Искате ли да живеете един почти вечен, и невероятно вълшебен живот? Дълъг колкото много, много хиляди животи от тези, които живеят повечето хора, и много по-интересен, пъстроцветен и щастлив? Можете го. Просто посегнете и си го вземете.

А ако не искате, не казвайте, че не сте знаели, че има как. Имам нахалството да ви го кажа. Тук и сега.

Весела и щастлива Коледа!

И весел и щастлив цял необятен, приказно красив живот!

Преди няколко дни гледах по телевизията дълбокоуважаемия ни председател на Народното събрание – Георги Пирински.

Как разпалено защитава даването на тринайсета заплата на депутатите, понеже се били трудили много и здраво. И как обяснява на журналистите, че споменаването в медиите на депутатството в негативен контекст било противодържавна дейност, така че да се замислели много добре…

Георги Пирински привлича вниманието ми не от вчера. Преди години участвах в един протест пред парламента, когато депутатите дадоха няколко милиона за нови луксозни лимузини за властта вместо за лекарства за болните.

Тогава въпросното… хм, лице, дойде да ни пита дали смятаме, че си прекарваме времето по най-добрия възможен начин. А след това се изказа в медиите, че било редно и нормално министрите от белите държави да ходят пеша, а тези от банановите републики да се возят в десетметрови лимузини. Понеже в банановите републики имало много повече неща за оправяне, и съответно министрите им били заслужили повече.

Тогава не издържах, и му написах отговор. В който изказах позицията, че според мен връзката е обратната. Че не министрите от белите държави ходят пеша, защото държавите им са уредени, и вършат малко – а че ходят пеша, но и вършат много, понеже гласоподавателите им ги контролират здраво, и не им позволяват излишни разходи, и точно затова държавите им са уредени. Докато министрите от банановите републики карат десетметрови лимузини, защото гласоподавателите им не ги контролират здраво – и затова и повече крадат държавите си, отколкото работят за тях, и точно затова държавите им са неуредени и мизерни.

Оттогава мина време, и много неща се видяха. Не вярвам да се намери нормален човек, освен добре платен клакьор, който да каже, че не съм се оказал прав. (За моя нерадост.) Две неща обаче не се промениха. Едното е безхаберието на българина към това как го управляват. Другото – логичният гьонсуратлък на управляващите го. Начело с Георги Пирински.

Нещо повече. Много от управляващите ни просто “покрадват” колкото могат да носят, но тайничко, с надеждата да не бъдат забелязани. Георги Пирински открито застава и заявява, че който посмее да извика “Крадат, крадат!” ще бъде обявен за престъпник, и много да внимаваме в картинката, че да не се стовари адът върху нас. Не зная дали ви е нападал обирджия, който да опре нож в гърлото ви и да съска: “Млъквай, или ще те заколя!”, докато ви изгребва джобовете…

И още. В центъра на криза сме. Фирми съкращават масово работници. Много министерства не могат да си позволят да платят тринайсета заплата на служителите си. При това положение, депутатите да си я дават, от събраните от НАШИТЕ джобове данъци, е уреждане на пир по време на чума. Платен от джобовете на болните от чумата…

Психолозите отдавна са посочили – запускането и порутването на къща най-често тръгва от един неоправен счупен прозорец. А запускането и порутването на държава – от един ненаказан корупционер или опериран от съвест гьонсурат. Така че Георги Пирински в момента е не просто заплаха за демокрацията, със заплахите си към очите и ушите на хората. Той е трупната отрова, която съсипва умовете и съвестите ни, внушавайки ни усещане за безнадеждност и неспасяемост. И разяжда държавата и обществото ни, и съсипва мъничкия свят, сред който живеем.

Искате ли да ви посоча човек, за който си струва на всяка цена да отидеш на избори и да гласуваш за него? Който ще ви спаси от всякакви злини и проблеми? Не мога. Все още не познавам такъв. Но вече мога без никакво колебание да ви посоча човек, за който си струва на всяка, ама на всяка цена да отидеш на избори и да гласуваш ПРОТИВ него. Който е един от хората, направили България това, което е в момента – място, от което всеки се чуди как да се махне по-далече, или поне да прати децата си по-далече оттук. Държава, която всеки мрази с омраза, по-силна дори от обичта му към тази толкова приказно красива, и родна за нас страна. И общество, което всички използваме като синоним на ад на земята.

Този човек се казва Георги Пирински. А партията, която го държи във властта, е БСП.

Призовавам всеки, без значение на политически възгледи, ангажираност или пристрастност – на следващите избори отидете и гласувайте срещу този човек, и срещу партията, която го подкрепя. Ако междувременно е сменил БСП с друга – срещу нея. Но отидете и гласувайте срещу него, за да му попречим да продължава да трови и съсипва съществуването ни, като съсипва държавата и обществото ни. Нека с бюлетините си го изрежем от организма на държавата, както от болен се изрязва тровещият го гнойник. Иначе болният ще умре, или ще страда доживот – а в тази метафора болният сме ние.

Този призив е най-много именно към поддръжниците на БСП. Нека ми кажат честно – тя е ли социалната партия, за която се представя? Или е подлога в България на точно този тип хора, които идеолозите на социализма заклеймиха най-люто (и с право)? Това ли е идеята им за социална справедливост – депутатите да пируват по време на криза с парите на данъкоплатците, и да заплашват който се осмели да проговори за това? Нека си изберат категорията хора, която ги отблъсква най-силно – било безсъвестни капиталисти, било гьонсурати чорбаджии – и да кажат има ли някой в България, който да се вписва в тази категория по-добре и по-намясто от Георги Пирински и тези като него… Ако няма по-такъв, ако съм прав, нека помогнем на БСП да се освободи от такъв човек. Това е единственият начин тя да има шанс да стане партията, която поддръжниците й биха искали да бъде.

Докато пишех това, си мислех – колко ли други блогъри ще подкрепят идеята, и ще повдигнат призива, въпреки че той ги касае много повече от насилието в Ирак или глобалното затопляне? Надали много. Всъщност, може би никой или почти никой. Но аз няма да се откажа. Нито пък ще се уплаша, ако се опитат да ме сплашват – напротив, ще ги изкарам на светло, каквото и да ми струва това. Когато дойдат избори, ще припомня тази случка, и още други. И ще повтарям призива си, отново и отново. Докато не го чуе и разбере всеки, който има уши и ум. И везните не наклонят бавно, но сигурно в посоката, която ще изсипе Пирински извън политическата сцена. Бъдеще има или за него като политик, или за България като държава и общество – но не и за него, и за нея.

А България като държава и общество означава и всички нас.

Ще останете ли безучастни, или ще надигнете и вие глас?

Ще останете ли безхаберни, или ще помогнете да се очистим от този извор на отрова?

Изберете сами.

Резултатът от избора ви няма да закъснее.

Издадоха ме! 🙂 И даже не за пръв път! :-)))

Всъщност, отпечатаха мое разказче в антологията “Ваяния 2008”. Казва се “Дяволското гърло”, и е доста непретенциозно. Чух за него най-различни мнения, от “Много е хубаво” до “Много е гадно”, и това ме радва. Щом хората се ангажират с оценка, значи поне са го прочели. 🙂

Антологията е поредната заслуга на Емануел Икономов към българската фантастика – издадена е от неговото издателство, на негови разходи. (И не е единствената му заслуга – той организира и конкурси за българска фантастика, обявява награди, всичко от джоба си.) Досегашните й годишни издания са били много добри – надявам се и това да е такова.

“Надявам се”, защото, за срам и позор, вече седмица не намирам време да прочета книжката изцяло. (А беше време, когато непрочетена книга у нас не замръкваше. Чукча не читател вече… 🙁 ) Както и предишните антологии, съдържа българска фантастика и фантастология, и имената вътре са обещаващи.

До момента съм смогнал да прочета само “Непонятният хлад по гърба” на Георги Малинов, “Изборът” на Ники Теллалов, и “Навье” на Ивайло П. Иванов. Първите две ми харесаха много повече от моя разказ; няма да ги разказвам, за да не разваля удоволствието на читателя. Но истинският удар се оказа “Навье”.

Да си призная, знаех предварително що за чудо е. От четири години убеждавам Иво да го публикува най-сетне. Възхищавам се от сърце и душа на Ани Илиева (по-известна под псевдонима Йоан Владимир), и дори малко й завиждам – за майсторството, за перфектния стил, за умението да държи читателя със затаен дъх, и в същото време да обсъжда сериозни и важни идеи. Дълго време за мен тя беше единственият кадърен автор на етнофентъзи в България. Иво обаче с “Навье” направи категорична заявка за споделяне на лидерството – произведението е просто изключително!

Сега вече имам повече избор на кого да завиждам. Освен на Ани и Иво – и на всички читатели, които не са прочели “Навье”.

(И ще издам една малка тайна: Иво обмисля негово продължение! Не зная колко бързо ще стане, и дали няма после да го убеждавам още четири години да го публикува. Но направо ми текат лигите от очакване.)

Май трябва да понаблегна повече на четенето. Преди седмица се сдобих и с едно друго ново издание – “Бленуващи кристали” на Тиодор Стърджън, в издание на човека-чудо Калин Ненов. Още един от хората, на които се възхищавам от сърце и душа, и ги гледам отдолу нагоре (много-много горе). И, уви, също не съм смогнал да я прочета. А комбинацията от шедьовър на Стърджън с шедьовър на Калин (всеки негов превод е шедьовър – който не вярва, може да прочете неговия превод на “Последният еднорог”), плаче за лакомията на погледа ми. Обещавам да го прочета колкото мога по-бързо, и да напиша тук специален запис.

“Дяволското гърло”, разбира се, е под свободен лиценз – CC-BY-SA. Можетеда го откриете тук, най-отдолу в списъка на моите разкази. (Не очаквайте да е нещо кой знае какво: тъжна и бледа сянка е на творби като “Навье” и сборника “Легенди за стражите на трите порти”. Но човек трябва да свети колкото може. По-добре като свещица, отколкото никак.)

В един идеален свят няма да има граници, а и войни. Няма да има престъпления, пътни произшествия, дори спорове. Няма да съществуват болести, нито пък бедност, или бедствия. Всичко в икономиката – промишленост, земеделие, финанси, туризъм и пр. – ще се регулира само с безупречна точност. Законите ще са напълно излишни. И т.н., и т.н.

Съответно, в този идеален свят няма да има нужда от граничари, митници, а и армии. Няма да му е нужна полиция, КАТ или съд. Здравеопазването ще е безпредметно, социалните грижи също, противостоенето на бедствия – и то. Управлението на икономиката ще е безсмислено. Парламентът ще е излишен. И т.н., и т.н. С една дума – няма да има нужда от всичко това, което наричаме държава.

Да, но това е в идеалния свят. Възможно ли е да постигнем подобно нещо в реалния?

За различните неща – различно. Границите постепенно отпадат; армиите също стават все по-малко нужни, макар и по-бавно. Пътните произшествия надали някога ще изчезнат напълно, но могат много да намалеят (на цената на трудни и ужасно скъпи мерки). Управлението на икономиката, чисто теоретично, също би могло до голяма степен да се премахне (където не е нужно), или да се автоматизира (където няма как без него). Унищожаването на всички болести обаче засега е извън възможностите на човечеството. Премахването на бедността и на престъпността може да е и още по-сложно: може да се окаже например, че е възможно единствено на цената на “кастриране” на инициативността на човешкия род. И, най-сетне, споровете, а оттам и нуждата от закони, вероятно ще умрат единствено заедно с човешкия род. Бедствията пък ще продължат дори и след изчезването му.

С една дума – държавата никак не е хубаво нещо, но уви, в обозримото бъдеще няма да има как да минем без нея. Да, има безброй схеми как функциите й да бъдат прехвърлени под друга “шапка”, кръстена с друго име – но дори ако схемите са реалистични и работоспособни (което е много рядко), ако гледаме не имената, а същността, това е пак държава.

Така че, за мое съжаление, въпросът “нужна ли е държавата” просто не стои. Докато на света има повече от един човек, ще е нужна. Въпросът по-скоро е каква държава ни е нужна.

Но това според мен е тема за друг запис.

Честита загуба на над 200 милиона от ЕС… и още по-честита пълна липса на поета отговорност от правителството!

И още по-честита почти пълна липса на обществен дебат по въпроса. Ако някой каже, че заслужаваме по-свястно правителство, ще му се изсмея.

Празнината от липсата на обществения дебат бива запълвана с изфабрикувани слухове, по познатия калъп от бай Тошово време. Как ЕС искали да икономисат пари, и да си убедят гласоподавателите, че икономисват, та затова ни били порязали. Ние сме невинни и по-чисти от изворна вода, ама злите еврокомисари ни правят мръсно! Те са виновни! Подли капита… така де, врагове!

Истината е, че бюрократите от Брюксел наистина искат да икономисат пари, и да си убедят гласоподавателите, че икономисват. Само че ни дадоха предостатъчно възможност да си опазим парите. Всичко, което се искаше от правителството ни, беше да вземе РЕАЛНИ мерки срещу най-скандалните корупционери. (Още отначало се знаеше, че или ще има реални мерки, или ще няма пари.)

Изборът пред правителството беше много прост: загубва корупционерите и запазва парите, или запазва корупционерите и загубва парите. То категорично и без колебание избра втория вариант. Няколко най-видни корупционери бяха “уволнени” (всъщност само разместени лекичко), но така, че да не загубят нито стотинка. Дела срещу тях, естествено, не се допуснаха. Ако вие сте този от Брюксел, който дава парите, как бихте преценили този избор на правителството ни – като избор в полза на средствата, или в полза на корупцията? И дали бихте отпуснали средствата, или бихте ги спрели – дори ако в момента не сте притиснати да ги икономисвате? Просто защото това вече е подигравка с вас?

И дали после ще приемете обвинението на това правителство, тиражирано чрез медии от неговата мафия, че вината е ваша?

Дупката, отворена от спирането на тези 200 милиова в плановете ни за развитие, в момента бива запушвана със средства от бюджетния излишък. Казано другояче, след като ЕС не дава пари, които да бъдат налети в бездънните гуши на своите хора, правителството ще напълни тези гуши от джоба на данъкоплатеца. Моят и вашият. Малко болни ще поизмрат, защото няма пари за лечение, и разни други несъществени дреболии…

За кой ли път: Не е луд който яде чуждия зелник. Луд е който си му го дава.

Спирането да си даваме зелника става по точно един начин – като гласуваме срещу тези политици. За други, които или да са малко по-свестни, или поне да не са се доказали като същите. Тези трябва да идат в пенсия завинаги. След такова крадене нямат право на още гювеч.

И намирането на свестни политици, за които да гласуваме, е наша работа, точно както е наша работа да си измием в къщи мръсните чинии и да си сменим изгорелите бушони. Не е нито на ХЕИ, нито на министерството на социалните грижи, нито на министерството на енергетиката. И най-вече не е на еврокомисарите.

Наскоро един от най-уважаваните от мен блогъри, Ясен Праматаров, отново заяви позицията си, че не трябва да се гласува, като форма на протест срещу лошото управление. И че политиците са, които трябва да те убедят да гласуваш за тях. Възхищавам се на Ясен, но недоумявам как е стигнал до тези идеи. Нека ги преведем в по-познат контекст:

Представете си, че сте собственик на фирма – не много голяма, но изключително приятна, с отлични бизнес-дадености и добра пазарна позиция. За съжаление, нямате времето и ресурсите да я управлявате лично. Назначили сте й за четири години мениджър, който ви е наобещал реки от мед и масло. Краят им наближава, а той я е разсипал от некадърно управление и крадене. Предстои заседанието, на което да бъде освободен или преназначен. Какво ще направите?

а) да откажете да упражните волята си на собственик, като форма на протест срещу управлението му

б) да го оставите на поста, защото “всички мениджъри са крадливи и некадърни – този може и да се е наял вече, другите ще са още гладни”

в) да продължите да го държите на поста за периоди от по четири години, докато някой друг мениджър не обещае още по-бомбастични неща. След това да назначите него, и да очаквате той да си спази обещанията.

г) да го смените без колебание, и да го вкарате в затвора – перфектни мениджъри няма, но като поровичка човек месец-два-три, все ще намери нещо по-свястно, или поне не по-лошо (и е добре нещото да види какво правите с крадливите, за да има едно наум).

Ако се колебаете кой е верният отговор, имам за вас жокер.

Повечето фирми наоколо реално са имали на някой етап подобна ситуация в управлението си. Обиколете няколко от тях, които са оцелели, и се поинтересувайте коя от четирите стратегии са избирали. Ще установите, че всички оцелели са се спирали на една и съща. Попитайте ги коя е.

И си направете изводите.

Кой ли вече не писа за прочутия предконгресен клип на БСП със Станишев и Ламбо (кой от кой по Серго). Мислех да го оставя без внимание, ама не издържах. Такава весела комбинация от гафове не бях виждал скоро.

Докато Станишев се прави на ватман и си плямпа със Стефан Данаилов, се мярва отлично разпознаваема част от надписа “Не говорете с ватмана”. Абсолютно оправдано – иначе стават катастрофи. (Сигурно затова разните ни управляващи толкова не обичат да си говорят с нас.) Хем вече знаем – виновен за затъването ни е… Ламбооо!

Също, не знам колко хора обърнаха внимание в кой трамвай се развива действието. За несофиянците се налага да поясня – това е линията на трамвай номер 2. Който циркулира между руското посолство и Централните софийски гробища…

Авторите на клипа се съдраха да обясняват, че бил изключително успешен. Щом толкова се говорело за него. По тази логика, Уиндоус Виста ще да е най-големият успех на Майкрософт.

И изобщо, целият клип е построен по тертипа на “На всеки километър”, и фрашкан със заемки оттам. Музиката, кадрите, идеите. То хубаво, ама разумно ли е? Че след събитията от филма знаем какво последва. Да не стане както винаги в България – който не си е научил урока по история, повтаря класа.

И изобщо, можеха да вземат от филма и още една идея – застрелването на ватмана. Бас държа, че тогава клипът щеше да е още по-успешен. Не само че щеше да се говори повече за него, но и оценката на масовия му зрител, същият той българският данъкоплатец, щеше да е несравнимо по-висока. Пък и Станишев щеше да може да казва после с чиста съвест, че за идеята е готов да го застрелят даже…

Днес получих линк към едно записче във форумите на dir.bg. Текстът ме порази и възхити.

Не зная под какъв лиценз е, и дали имам право да го препубликувам тук. (Сигурно под свободен, все пак е във форум.) Надявам се авторката му да няма нищо против. Ако има, ще го сваля.

Размислите ни относно “днешното поколение” се различават мъничко. Но всичко останало… иска ми се това да го бях написал аз. Толкова добре отразява идеята ми за любовта.

Текстът е пуснат в клуба “Говорим си за секс”. Авторката се е подписала като emma_goldman.

(Бях го публикувал и тук, но авторката ме помоли временно да го сваля. С малко съжаление, заради чудесните мисли, но и с много уважение към нея го свалям – и си пожелавам скоро да мога да го публикувам отново. 🙂 )

Днес ми разказаха един очевидно скорошен политически виц:

Отишъл Буш на тайна среща с Путин, и му се оплакал:

– Съсипаха ни арабите с тия цени на петрола. Стига сте играли с тях, подбийте им малко цените, че да се освестим! Остава ми половин година, избори предстоят…

– Добре – рекъл Путин. – Ще им ги подбием. А какво печелим в замяна?

– Каквото си поискате, стига да не е нещо, дето хората ще се сетят, че е по ваше желание!

Стиснали си двамата ръцете, върнал се Буш в САЩ. А Путин и Медведев седнали да мислят какво да поискат. Каквото и да измислели обаче, все било очевадно, че Русия го иска. Накрая Медведев се отчаял:

– Измамиха ни пустите американци!

– Дай поне да се изгаврим за отмъщение – отговорил Путин. – Ще поискам да изберат за президент негър…

Само преди едно поколение това беше непредставимо. А днес е факт. Вярно е, латиносите гласуваха 2:1 за Обама, а черните американци – почти 20:1. Но скритият в картинката слон са белите – без техните гласове това нямаше как да стане. Родилният грях на САЩ, расизмът, още не е мъртъв, но този нокаут го превърна от мълчаливата идеология на мнозинството в позасрамена идеология на малцинство.

Браво на американците. Може да са тъпи, арогантни, всякакви. Но доказаха, че са повече народ, отколкото мърша. Свалям им шапка.

Дотук – добре. Изборите приключиха. Вече знаем кой ще е президент. Остава въпросът… кой ще е президент.

Управляването никога не е лесно. Обикновено идеологиите са различни, но реалното положение не оставя особен избор на управника. (Поне ако управлява хора, които няма да го оставят да ги граби безнаказано.) В криза това е още по-вярно. Ако беше спечелил МакКейн, щеше да трябва да приложи немалко от нещата, предлагани от Обама. Точно така е вярно и обратното – Обама ще трябва да приложи немалко от нещата, предлагани от МакКейн.

Това обаче не значи, че избор няма. Например между решаване на проблемите на САЩ (и света), или отвличане на вниманието. Големият проблем в момента е икономиката. Чувам, че Обама я е обявил за приоритет номер 1. Тепърва предстои обаче да се види ще го спазва ли, или ще прави войни и други глупости, за да отвлича вниманието на публиката от неспособността си да се справи. А изкушението да ги прави не е малко: кризата е дълбока, и изгазването няма да е бързо и лесно, независимо кой управлява. Така че изпитанието е сериозно.

Друг голям въпрос е поведението на САЩ като държава. При Буш то беше поведение на самозабравила се империя. Резултатът – световна омраза към САЩ, и рухване на имиджа им на морален лидер. Не зная дали Ал Кайда е тайно оркестрирана от щатски агенти, за да имат “враг”, но и да не е, надигащият се световен антиамериканизъм би я създал, и би поставил начело й психиатрични случаи… За останалото вече писах: начинът войната срещу тероризма да бъде спечелена е САЩ (и Европа!) да върнат имиджа си на морални лидери, на държави на свободата. Тогава корените на организации като Ал Кайда ще изсъхнат, редиците им ще се свият, а лидерите им и техните бъдещи заместници ще потеглят обратно към лудниците. Това зависи пряко от Обама, и дали ще го направи, или не, е въпрос на личен избор.

Стои и въпросът с вътрешните свободи на гражданите в САЩ. Логиката “Буш” изисква полицейска държава, която да следи всичко и всеки, за да ги “пази от терористи”. (Като се премълчава дали ако живееш в такава държава ти трябват терористи…) Неразделна част и от свободата на живота в САЩ, и от моралното им лидерство обаче е спирането на полицейщината и бигбрадърството, и връщането на свободите, които дълго време бяха гордостта на тази държава. Които показаха и доказаха на хората от комунистическия блок, че живеят в империя на злото, и че истинската свобода е тази на Запада. Които постигнаха това, което не можаха да постигнат всичките страховити въоръжения на НАТО – събориха соц-лагера и СССР.

И които и сега са не по-малко нужни. Русия е почти толкова тоталитарна, колкото и СССР преди. Надигащата се световна сила Китай – също. Единственият начин те да бъдат победени в дългосрочен план, не като страни на хора, а като държави на злото, е моралното лидерство на гражданските свободи в свободния свят. На пръв поглед освобождаването на живота в САЩ може да изложи американците на риск. На практика обаче именно то е, което ще ги спаси от този риск. И изборът дали да тръгне по този път отново е изцяло на Обама.

Доколко чудото от Илинойс е с развързани ръце да направи тези неща? Не напълно.

Като начало, ще трябва да се съобразява с цвета на кожата си. Един бял президент може да прави почти каквото му хрумне: ако е изключително либерален, да провежда без колебание изключително либерална политика. Първият черен президент обаче не може да си позволи такава волност – той е длъжен да е умерен, за да не развали имиджа на расата си. Ако не е, ще рискува да засили вътрешните напрежения, вече сериозни покрай Буш. Да, ако успее да се справи с икономиката задоволително, ще има доста мандат за либерализъм, но… ако.

После, демократите в момента имат масивно мнозинство и в Конгреса, и в Сената – на теория ръцете му са развързани. На практика обаче мнозинството в Сената не е достатъчно, за да спре републиканците да блокират законодателни инициативи чрез процедурни трикове. Също, Обама притегли гласовете на умерените избиратели – но това означава, че в Конгреса и Сената има повече “десни” демократи, които не бива да бъдат отчуждени. А в същото време избраните републиканци са предимно по-десни от обикновено, което пък ще ги сплотява допълнително.

Най-сетне, наследството на Буш е наистина отровно. Едновременно две войни, и двете батакдисали по-зле и от Виетнам. Срината икономика. Изнесена промишленост. Колосален външен и вътрешен дълг. Изобщо, кажи-речи едно светло петно няма в картината. Такава ситуация би била изключително трудна за преодоляване дори за много силен президент с огромна подкрепа.

Подобни ситуации обикновено се изгазват не с умел мениджмънт, а с “идеологическо” управление. Обичайният начин, хората да бъдат манипулирани умело, не е достатъчен – те трябва да бъдат вдъхновени. Обама се оказа много добър в това (всъщност точно то му спечели изборите). Не продължи ли обаче и в управлението по същия начин, няма да успее. А да управляваш с идеология е много по-трудно, отколкото да спечелиш избори с идеология. Изкушението да се превърнеш от идеолог в мениджър е много голямо, и не зная дали няма да му се поддаде. Управленският му опит до момента е почти никакъв – няма как да се прецени какво да се очаква от него.

Накратко – знаем кой спечели изборите в САЩ, но само на пръв поглед. Всъщност не знаем кой е той, и какъв е. Предстои ни тепърва да научим.

– Найш колко ми дреме къде ще паркират? Техна си работа – сепна ме нечий глас.

Огледах се. Докато вървях замислено по тротоара, бях стигнал до място, където работници слагаха колчета срещу коли. Отстрани двама възрастни мъже, вероятно познати, може би съседи от сградите наоколо, кротичко спореха:

– Недей така бе, Тоше. Погледни, тротоарът е към четири метра широк. По закон кола трябва да остави 2 метра до стената, пешеходците ще минават спокойно. Какво ти пречат колите?

Спрях да огледам ситуацията. Често паркирах на това място, като идвах до клиенти. Ако продължат до края на улицата, а сигурно ще продължат, вече няма да има как да се спира. Гадоооост. Ще трябва да паркирам на повече от километър оттук, и да губя по двайсетина минути. Недай боже пък да се наложи да пренеса от или до колата някой по-сериозен UPS…

– Е като не пречат, що тогава слагат колчета? За да харчат пари ли? – Диалогът отстрани продължаваше.

– Парите са от моя и твоя джоб, що да не ги харчат? А защо ги слагат – за да пращат колите на платените паркинги, и на сините зони, да пълнят гуши общината и разните им фирми на баджанаци.

– Че аз карам ли ги да идват с коли по центъра? Колко от колите тук са на хора от входа? Половината със зор. Останалите са на хора от офисите, идват с тях на работа. Не могат ли да идват с автобуса?

– Защо да идват с автобуса, като може с кола? По-удобно им е…

– Бах им таковато. Аз се дрънкам в автобуса, те ще ми се правят на тежкари с коли. Щом аз мога с автобус, и те могат. Може па и да не дойдат на работа точно на високи токчета и с курвенски тоалети! – заби гордо кола анти-автомобилистът.

Опонентът му премига – не знаеше какво да отговори. На мен обаче ми стана весело, и реших да се намеся:

– Извинявайте, господине… да се пътува с автобус не е лесно. Често ли пътувате?

– Всеки ден по два пъти! – гордо се изпъчи човекът. – Верно че е голяма тъпканица, ама нищо не ми е станало.

– И искате и тези с колите също да пътуват с автобуса? Щом вие можете, и те могат?

– Именно! Какво ще ми се правят на важни. Знаете ли колко по-чист и свободен ще стане центъра? Хем и той ще си паркира по-лесно колата – кимна мъжът към събеседника си, който стоеше отстрани и ме гледаше хитро. Май усещаше, че готвя някакъв номер. За момент ми стана жал за анти-автомобилиста, но продължих:

– Много по-свободен ли ще стане центърът, според вас?

– Ухааа! Половината народ вече пътува на работа с коли, ако не и повече. Знаете ли как ще се изчисти тук, ако си оставят колите в къщи? Тука са… четири… шест… осем… единайсет коли в момента. От тях… две… пет са на хора от кооперацията, останалите шест са на хора, дошли с тях на работа. Половината коли ще изчезнат!

– Разбирам… Прилична кооперация си имате. Шест етажа по два апартамента?

– На два от етажите са и по три! – гордо кимна човекът.

– Общо четиринайсет. И имат само пет коли?

– А, не са само пет. – Той бързо запресмята на пръсти. – Още пет… не, шест коли има.

– А къде са?

– На работа са сигурно. Вечерта бяха тук всичките…

Събеседникът отстрани вече се смееше на глас. Подтиснах желанието да се присъединя към него – не бях свършил още.

– Значи към… половината хора, да кажем, пътуват на работа с коли, другите – с градски транспорт?

– Там някъде ще да е.

– А като направят невъзможно да се пътува с коли, с какво ще ходят на работа шофьорите?

– Как с какво? С градски транспорт, нали това обяснявам.

– Аха… Кажете ми, като тръгнете сутрин на работа, ще ви хареса ли, ако в автобуса има два пъти повече хора отсега?

– Че то няма как да има два пъти повече хора! Те и сега не се побират, чакам по два-три автобуса, докато успея да се вредя! – Човекът май упорито не разбираше какво се мъча да му кажа.

– Ако спрат колите, ще има два пъти повече хора. Шофьорите няма да имат как да идат на работа, освен с автобус – търпеливо поясних аз.

Внезапно лицето на събеседника ми просветна за миг, след това помръкна. Помисли минута-две старателно, след това проточи неуверено:

– Ами, общината сигурно ще пусне повече автобуси. Ще измислят нещо, ще направят нещо. Не може да оставят хората така. С гаранция ще се измисли нещо…

Продължих си по пътя – бях закъснял. И се усмихнах тъжно на наивността на човека. Очевидно не му хрумваше, че два пъти повече автобуси отсега са страшно много пари – и за возилата, и за гаражи за тях, и за заплати за персонал, и какво ли още не. И че приходите от билети надали ще покриват тези разходи – общините са прочути с това, че стопанисват на загуба транспортни линии, от които реалният бизнесмен печели прилично. Че надали има откъде да паднат експресно няколко хиляди новообучени шофьори, да се материализират от въздуха още толкова трамвайни и тролейбусни пътища, да се съградят за година останалите диаметри на метрото. Накратко – че това, което си представя той, не е възможно технически.

Отделно пък не е реално политически. И сега пътуващите с градски транспорт в София се блъскат и гъчкат както сигурно само в най-западналите страни от Третия свят. На времето токийското метро ме изумяваше като претъпканост – за последните 10 години то се пооправи, а софийските автобуси задминаха най-лошото му положение. И общината непрекъснато приказва как ще оправи транспорта, ще пусне повече коли и какво ли не още, но не си мръдва пръста. Защото линиите и така са на загуба, а ако по тях за същия брой хора се пуснат и повече автобуси или мотриси, съвсем ще потънат…

Не това имах предвид обаче.

Драгият ми събеседник беше видял в колчетата решение, което спасява лично него – ще има по-малко паркирали коли, ще е по-приятно. (Не се беше замислил, и грешеше – но това е без значение.) Затова го подкрепяше, без да се замисли, че така прецаква стотици хиляди хора. И че тези стотици хиляди неизменно и задължително, точно както е винаги и във всичко, ще направят пък неговия живот черен. Не за отмъщение, а защото нямат как иначе. Идеята “спасявам се поединично” беше затъмнила в ума му не само това, че така съсипва другите, но дори това, че и той ще бъде прецакан.

Преди време бях писал, пак за колите, за инициативата на Столична община да “разреши” на живеещите да паркират колите си пред жилищата, срещу (не дотам) скромно заплащане. Много от коментарите, за мое смайване, бяха убедени, че това е правилно, и така центърът ще се изчисти от коли. И че “синята зона” трябва също да стане по-скъпа, и т.н.

Да, всеки има право на мнение. Но и всеки има правото да анализира мнението на другите, и да си прави преценката за него и за тях. Почти всички тези мнения ми направиха впечатление с една и съща логика – “аз съм по-богат от повечето хора, мога да си позволя да плащам повече от тях – ще подкрепя идеята, ще ги прецакам да си махнат колите, и ще паркирам на тяхно място”. Класическо “прееби-другарче”, може би не умишлено, но абсолютно… Чудя се, как да обясня на тези хора, че просто така няма да стане?

Да, отначало ще се получи. И те гордо ще паркират, а по-бедните прецакани ще ги гледат накриво. Само че те ще са се вредили, и ще са глухи и слепи за околните… Но след това цените ще скочат още. После и още. Докато не станат непосилни и за тях.

Тогава внезапно ще пропищят. Ще ги озари идеята колко лошо и несправедливо е така, колко е нахална общината, и каквото още щете. Ще започнат да мрънкат и хленчат, както може само някой, който е свикнал да прецаква другите, но този път е бил негов ред. И за нищо на света няма да могат да разберат защо по-бедните, които още преди това са били разкарани, не им съчувстват, и не ги подкрепят. Защо им се подхилват, а може би и направо подиграват.

А своята досегашна позиция ще продължават да чуват, заявена убедено, от шофьорите на фирмени коли. (Парите за паркиране ги плаща фирмата – какво значение има колко са?) Да, вече ще им звучи ужасно неубедително, и просто няма да разбират как е възможно при тези престъпни цени да подкрепяш идеята. И ще бистрят по кафенетата и в къщи с горчилка какъв егоист е българинът, и как гледа само своето, а не подкрепя другите.

(Да ги утеша – ще дойде ред и на шофьорите на фирмени коли. В момента, в който шефът каже: “Много нараснаха разходите – заплати ли ще съкращаваме, или служители?”. Тогава и те внезапно ще прогледнат колко вредни и страшни са големите такси за коли, и ще пропищят от тях на свой ред… Поединичното спасяване винаги води до давене.)

Колите и таксите им са само един пример. Българите сме такива във всичко. Затова и сме толкова пропаднали – защото признаваме само поединичното спасяване. А да живееш в общество означава да можеш да се спасяваш предимно, или почти само колективно. И е достатъчно престъпник на власт да ни “затопля водата” постепенно, за си направи супа от всички нас – всеки път, когато някой изпищи, другите дружно ще му отказват помощ. Първо един, после друг, трети… до последния. Честито!

Спасението е простичко, но и много трудно. Сигурно втръснах на всички вече с Ганди, но пак ще го цитирам – “Бъди ти промяната, която искаш да видиш в света”.

Преведено на съвременен български – като видиш някой закъсал, не се прави на разсеян, а си мръдни задника да му помогнеш! Дори ако трябва да се понапънеш. И без да въртиш тънки сметки дали ще си получиш помощта обратно с тлъста лихва. Мръдни си шибания задник и помогни на закъсалия, даже ако се вътриш! Иначе такива като мен ще ти серат всеки път на главата, заслужено и с кеф!

Дано тази изказна форма да стигне и до тези хора, които е нужно да го разберат.