Grigor Gatchev - A Weblog

Из Щатите се вихри прастара тема – трябва ли богатите да плащат повече данъци от бедните. Някои смятат, че трябва – в края на краищата, богатите изкарват тези пари от бедните (или по-точно от работещите бедни и долните нива на средната класа). Други смятат, че не трябва – богатите създават повече работни места с парите си, което дава възможност на бедните да станат по-богати.

На пръв поглед и двете тези звучат убедително. На по-внимателен поглед обаче едната се клати – тази, че богатите изкарват парите си от бедните. Поне в САЩ немалък процент от богатите са заслужили парите си с много умения, талант, познания и по други достойни начини. (Или поне по-голям процент, отколкото почти където и да е другаде по света.) Докато от бедните немалко са бедни просто защото са мързеливи, впиянчени и т.н. (В интерес на истината, по-малко, отколкото почти където и да е другаде по света.)

Но това все пак не е много. Защото при по-внимателен поглед от другата кауза не остава камък върху камък.

Твърде малък процент от богатите използват парите си, за да разкриват работни места. До голяма степен е в сила точно обратното – богатите инвестират в търсене как да икономисат работни места много повече пари, отколкото в разкриването им. (Предимно в разкриване на работни места отиват парите на средната класа, на собствениците на дребни и донякъде на средни фирми.) Така че подобно изявление е лъжа право в очите.

И не само то. Огромната част от парите на богатите отиват за инвестиции – вложения в стоки, акции, фирми… Инвестициите в крайна сметка също създават работни места, но КПД-то на процеса е ниско. И колкото по-богат е богатият, толкова по-ниско е КПД-то на създаване на работни места. Защото толкова по-често инвестираните пари отиват не в бедните, а в други богати, и се въртят между тях.

Лошо ли е това за икономиката? Да. Икономистите казват, че всяка стотинка от производствената стойност на една стока отива в крайна сметка за нечия заплата. По точно същия начин, цялата икономика е изградена в крайна сметка върху потреблението на хората. Всяка форма на бизнес, която не включва потребими от хора стоки, може да съществува като икономическа дейност единствено ако е основана в крайна сметка върху това потребление. Част от парите в икономиката се реализират пряко чрез потребление на хората, всички останали – косвено. Отлеят ли се пари от прякото участие в потреблението, няма къде другаде да отидат, освен в косвеното участие.

Какво му е лошото на това? В една икономика движението на парите е съответно на движението на различните видове стоки. Много простичко казано, пряко ангажираните в потреблението пари съответстват на стоките, които производителят продава, и които потребителят купува. Косвено ангажираните пари в този опростен модел съответстват на движението на стоките при прекупуването им от търговци. Ако все повече пари се прехвърлят от пряко към косвено участие в потреблението на хората, се получава подобие на ситуация, в която все повече търговци търгуват стоки, произвеждани от все по-малко производители и потребявани от все по-малко потребители. Надали разумен човек би нарекъл подобна ситуация белег на добре развиваща се икономика.

Ситуацията става още по-нестабилна в ситуации на криза. Богатите могат да съкратят потреблението си много повече, отколкото бедните – тоест, процентът на ангажираните пряко в потреблението на хората пари при богатите спада в криза много по-рязко. Иначе казано, такава икономика губи един от основните си самостабилизиращи механизми и става много по-уязвима при сътресения.

Най-сетне, концентрацията на пари нагоре неизбежно уврежда социалната структура на обществото. Възможностите да просперираш (иначе казано – да развиваш своето парченце от икономиката) в едно общество зависят от законите и порядките му. Тези отдолу имат изгода законите и порядките да позволяват лесно проспериране (друг е въпросът разбират ли я), тези отгоре – не (ще умножава конкуренцията им). Където богатите държат по-голям процент от парите в обществото, имат повече влияние. Съответно, в такова общество възможностите да просперираш биват ограничавани. То се разделя на олигархия и простолюдие, и олигархията взема мерки простолюдието да изгуби всяка възможност за икономически просперитет. С което, между другото, унищожава или почти унищожава и възможността на икономиката да се развива. (Да ви напомня това някоя мила родна страна?)

Стивън Кинг в една своя чудесна статия споменава, че реакцията на богатите към подканите да плащат данъци в адекватен размер е или тип Мария Антоанета (“Като няма хляб, да ядат пасти”), или тип чичо Скрудж (“Затворите и каторгите свършиха ли?”) И добавя, че когато дойдат времена на промени, тази реакция се променя. Било по модела на чичо Скрудж (поумняване), било по модела на Мария Антоанета (загуба на главата).

Препоръчвам статията му. Защото е един от тези богати, които са тръгнали от работник в обществена пералня и са стигнали до богатството си благодарение на талант и трудолюбие. За разлика от други хора, които са наследили богатството си или са спечелили го чрез престъпления (повечето съвременни богати българи). Или пък изповядват този възглед, но не са богати и никога няма да станат – неадекватността е сериозна пречка пред забогатяването.

Ако някой е пропуснал – Андерш Брайвик е норвежкият “кръстоносец”, който изби преди към година почти осемдесет души, почти всичките още деца. Причината – били “леви”, тоест потенциално про-ислямисти и унищожители на Европа, по идеологията му.

В момента го съдят. Чудят се достатъчно луд ли е, за да не може да носи отговорност за действията си, или не чак толкова. За мен това е без особено значение. Но е от значение един друг момент в процеса му.

Брейвик обяви себе си за борец за свободата на Европа. И призова или да бъде осъден на смърт, или да бъде признат за невинен. Което ми даде ключ не само към неговата психология, но и към нещо далеч по-важно от нея. Смъртното наказание по принцип.

Психологията му е ясна – той е готов на всичко във войната си срещу “ислямизирането на Европа”. Както вижда и си представя това всичко. Ако го пуснат на свобода, значи е прав и ще продължи войната си с още убийства. Ако го осъдят на смърт, ще стане мъченик, пример и знаме за милионите други, които следват свещената му кауза. В Норвегия обаче няма смъртно наказание, така че ще го осъдят на затвор или затворническа лудница. А това ще го превърне в подигравка и антипример. По-добре да умре…

Така изглежда светът в главата му. На мен обаче там не ми харесва. Ще изляза и ще го погледна отвън с очите на психотерапевт. Или ще изкарам на бял свят подсъзнанието му, защото то е доста по-нормално от съзнанието и знае неща, които ще са ни ценни.

В психозата си Брайвик е стигнал до неспособността да понесе себе си. (Друг начин да се каже същото е че той страда от ужасяващо усещане за малоценност и безстойностност, многократно по-тежко от типичния комплекс. Причината за това чувство е разбирането колко изкривен е той по начало. Повечето хора при това положение биха опитали да си отдялат треските, но за него това изглежда непосилно. Твърде безполезен е, за да има сили да се справи със себе си, така че търси други начини да запълни празнотата си.) За да си придаде стойност, Брайвик е прегърнал кауза, която в изкривения му свят изглежда велика. И “малко населена” – конкуренцията вътре е кажи-речи нулева. В нея той намира мястото, на което може да се чувства важен. Достатъчно е да е достатъчно краен – в тази кауза се стига до върха с това.

Веднъж заел мястото, той не се бои толкова от населването на каузата с конкуренти, поради “старшинството” си. (И защото изкривеността на каузата му включва уважаване на такъв тип “старшинство”.) Следващата логична стъпка е да я промотира, на каквато цена е необходимо. Например да избие десетки деца. И след това да стане герой на тази кауза в съда.

Проблемът тук е, че независимо колко тежко психотичен е, нещо в него продължава да усеща изкривеността му. А тя не е намаляла, напротив. Нещо в него разбира, че единственият му начин да стане герой е да застане наравно или по-високо морално от противника си, в случая съда. (Съзнанието на Брайвик е психопатично и за него врагът е ислямът. Подсъзнанието му обаче не е толкова изкривено и правилно преценява, че ислямът е претекст, а противникът е съдът. Съдът е изразителят и въплъщението на обществото, което кара Брайвик да се чувства непълноценен.) А няма как да се изкачи на морална позиция. Ако му беше по силите да си оправя недостатъците, нямаше да стигне дотук.

Затова Брайвик поема по обратния път – да принизи съда (и по този начин обществото) до себе си. Да ги принуди или да го признаят за прав (тоест, да го издигнат до себе си), или да го осъдят на смърт (тоест, да се превърнат в убийци като него). Тогава е, когато той ще се почувства реализиран и доказал се. Цел, която напразно е гонил, мечтал и преследвал цял живот, за която е убил толкова хора. Струва си да умре за нея.

А трябва ли обществото да се принизи до Брайвик? Риторичен въпрос. Но с едно неочаквано следствие. Случаят “Брайвик” илюстрира с безмилостна точност какво всъщност е смъртното наказание – принизяване на обществото до ролята на колективен убиец. И това, че “жертвата” му е също убиец, не променя факта. Брайвик е избрал да стане убиец на виновните според него, и с това е заслужил наказанието си. С приемането на смъртното наказание обаче обществото избира да бъде убиец на виновните според него. И пада на равнището на Брайвик.

Може много да се спори оправдано ли е убийството, когато е заслужено тежко наказание. Дали доживотният затвор примерно не е по-страшно наказание, и какво ли още не. Тези спорове са водени, водят се и ще се водят до скъсване. Всичките обаче са насочени към една частичка от проблема – какво заслужава виновният според обществото. А тук имам предвид друга частичка – трябва ли обществото да убива тези, които според него са виновни. Дали психологията “убийството е позволено, ако е на някой, който ни изглежда виновен” не е по-страшна и рушителна от престъпника, който убива невинни. Масовият убиец обикновено убива съвсем малка част от обществото. Психологията на убийци, дори “справедливи”, съсипва всичките му членове, всички нас.

Хората променят мисленето си, особено при трудности. При спокоен и добре обезпечен живот един човек може да смята, че смъртно наказание се полага само на някой, който е убил поне двама души или е проявил изключителна жестокост и безчовечност. При мизерен и измъчен живот същият човек ще е на мнението, че който убива, трябва да бъде убит, може би дори ако е убил по невнимание – да внимава бе, умрелият си е умрял! А при война пак същият човек вероятно ще одобри смъртното наказание при кражба, или “морално разложение”. И ако примерно той е окраденият, нищо чудно да е съгласен да изпълни присъдата лично…

Вмъкнеш ли в картинката смъртното наказание, е нужно само да притиснеш и измъчиш хората достатъчно, и те се превръщат в охотни убийци. А трудности могат да се случат винаги – било по обективни причини, било защото някой с голямо влияние има изгода обществото да е общество на престъпници. (Например за да го постави на едно морално ниво със себе си. Ако стои по-ниско от обществото, то може да не е много търпимо към голямото му влияние.) Но без значение има ли зъл световен конспиратор, или просто пътят на света минава през тази “местност”, не ми се иска да живея в общество, което е приело, че ще се отнася към виновните според него като престъпник.

Защото ще се отнася така и към набедените виновни. А оттам има твърде малко крачки до масовото отношение на обществото като престъпник към невинните.

Тоест, до превръщането ни едновременно в престъпници и жертви.

(Всъщност, по-точното заглавие вероятно би било “Продуцентска къща Глобал Вижън и bTV”. Но повечето ми познати асоциират къщата предимно с “Господари на ефира”, така че грешката е вярна. 🙂 )

Вероятно всички са в течение на спора. Маги Халваджиян от ГВ реши да премести “Господари на ефира” и другите предавания на продуцентската къща в друга телевизия, защото bTV им налагали цензура за неща, излагащи бившия президент Първанов. bTV категорично отрекоха, скъсаха се договори, Маги беше махнат от журито на “България търси талант”, и т.н.

Закъснял съм с ден обаче да отразя едно ново развитие, което чудесно е отразил Боян Юруков. Клипът с пресконференцията на Халваджиян, в която той обяви за цензурата в полза на Първанов, е свален от YouTube и заменен с надписа, който можете да видите, когато цъкнете на линка.

Уж всичко е окей, но с една дребна подробност – bTV няма никакви права върху този клип. Той е заснет и излъчен от Канал 3. Иначе казано, от bTV просто са злоупотребили със закона и са лъжесвидетелствали пред Google. Бедна ми е фантазията какво може да им докара Халваджиян на главите, ако реши да използва това. Друго обаче е по-важно – тази лъжа демонстрира нивото на коректност, което bTV проявяват по въпроса. А ако нивото им на коректност е такова, нямам нито капка съмнение, че и са цензурирали “Господари на ефира”.

Нямам съмнение и по друга причина. Собственикът на bTV Красимир Гергов е известен като бивш служител на ДС. Не зная какви са били отношенията му там с един друг бивш служител – въпросният Георги Първанов – поради факта, че “агент Гоце” най-безогледно си изпра досието, докато беше президент. Но зная, че бивше политическо ченге, за разлика от бивш негър (Майкъл Джексън, примерно) няма. Че от тяхната мафия се излиза единствено с краката напред. Така че е напълно логично Първанов да му е наредил тази цензура, като по-старши в “братството”.

Логично ли е да се очаква подобна постъпка от Първанов? Винаги, когато съм имал възможност да проверя някой особено гнусен слух за него, се е оказвало, че не просто е истина, а е малка и скромна част от истината. Един елемент от нещата обаче неизменно се повтаря – всички, които са ми давали информация за тези неща, са я давали трудно и с ужас. Заради предупрежденията какво ще им се случи, ако това се разбере някога. Без значение дали става дума за ловни подвизи по време на национален траур, заповеди за цензура в медиите (Иво Инджев е само началото на един дълъг списък), назначаване на капота на мафията във върхушката на съдебната система (и подсигуряване на съдебна защита на най-големите български престъпници), и какво ли не още. И не просто за предупрежденията – да приказва големи приказки може всеки – а защото “Първанов съществува на принципа, че целта оправдава средствата”, по думите на един от тях.

… Както и да е. “Господари на ефира” ще си намерят къде да ги излъчват. (И ако е в праймтайма, доста бързо ще направят въпросната телевизия една от най-гледаните.) Делата на bTV срещу “Глобал Вижън” надали ще постигнат много, особено след гафа им с лъжесвидетелстването. (Дори в назначената от Първанов българска съдебна система.) За тях не се безпокоя. Но се замислям за друго.

След няма месец е пленумът на БСП, на който ще се реши дуелът между Първанов и Станишев. И от изхода на този дуел според мен до голяма степен ще зависи бъдещето на България.

Станишев получи наскоро тежка подкрепа от Партията на европейските социалисти – неин висок пост. Причината не е че в ЕС са влюбени в бившата ни комунистическа партия, а именно че алтернативата е Първанов. За всеки нормален европеец идеята в страна от съюза да е влиятелен фактор Гоце е източник на ужас. Най-малкото защото там, за разлика оттук, много добре знаят и какво представлява той, и за кого работи – за най-мизерабилната част от Путиновата клика. Качи ли се начело на БСП, единственият начин България да има някакво приемливо бъдеще е БСП да стане извънпарламентарна партия, а това не е лесно.

Дали Станишев е по-добрата алтернатива? За мен – определено. По време на управлението си той успя да съчетае една сравнително социална (колкото бе възможно в България по негово време) политика с мерки, които се отразиха много добре на икономиката. На него дължим плоския нисък данък, на който пък дължим, че кризата в България не е много по-страшна от извънкризисното време. (И на това, че накъде повече почти няма как, но все пак.) Категорично не мога да приема много от възгледите му, но все пак за мен Станишев е политик с грешни възгледи, докато Първанов е един изключително безскрупулен мафиотски капо. А това е далеч по-страшна алтернатива. Всъщност, най-страшната възможна за България.

Така че ще се наслушвам какво става с “Господари на ефира” и bTV, но ще следя с четири очи какво се задава на конгреса на БСП. Мисля, че е далеч по-важно за бъдещето на България, отколкото примерно дали ще ни приемат в Шенген наесен.

От известно количество време един човек редовно спами блога ми. Този запис е посветен на нея.

Основната й тема е злобното плюене в стил вестникарски форум по някой на име Апостол Апостолов; има и други. Всеки коментар е подписан с различно име, но общият стил мигновено издава автора. (Както и фактът, че са пуснати от един и същ компютър.) Нито един от коментарите няма връзка с темата, под която е пуснат. Не сте ги виждали, защото ги трия ръчно. Но ги има, всеки ден.

Първоначално просто ги чистех, без да обръщам внимание. На всекиго може да се случи да изпусне нервите си до степен дори да направи подобно нещо. Когато нещата продължиха с месеци обаче разбрах, че имам работа с друг тип явление – луд с кауза. И че ако не взема мерки, спамът в блога ми ще продължи докато авторката му е жива. (Дано е по-дълго, колкото и мизерен да е такъв живот.) Много лесно ми е да я блеклистна и забравя, но лекарският ми манталитет казва, че на болния трябва да се помогне. А компютърджийският – че трябва да се помогне и на оспамените от нея блогери.

Преди да взема мерки, реших първо да проверя – дали все пак не става дума за основателна психотравма? Де да зная кой е Апостол Апостолов, може да е някой злодей, съсипал живота на бедното момиче… Уви (или за щастие), случаят не се оказа точно такъв. Диагнозата беше вярна.

Все пак реших първо да подходя по-културно. Написах й писмо да престане с тормоза си, защото в противен случай ще изнеса личните й данни в Нета. Резултатът бяха коментари по други блогове, посветени вече на мен. Цитирам един от www.optimiced.com:

собственикът на блог http://www.gatchev.info/blog/?p=294 … григор гачев е проникнал в личния ми компютър и заплашва да публикува в интернет личните ми данни.по негова вина компютъра ми е повреден.по какъв начин да постъпя с този “човек”

Очевидно каузата на това момиче е съсипването на хора, които тя е решила, че й се зловидят. Само че психиатрията ми е стара страст и зная добре как се лекува този тип “кауза” – с нулева толерантност. Затова, колкото и да ми е неприятно, ще изпълня предупреждението си.

IP адресът, от който тя пише, е 87.97.242.145. (Уважаеми Еврокомци, помислете си дали искате да толерирате подобен “клиент”. Ако реша да се оплача, с гаранция няма да съм само аз – надали наоколо има много блогове, който да не са спамени от нея.) Подписва се с каквито имена й хрумнат – anjela, venci, зло куче, anton, djoni, Forsa, падналия ангел… Е-майлът й е в dir.bg; ако още веднъж се опита да плюе из блогове, мен или някой друг, ще публикувам и него. Блогерите, които тя спами, вероятно ще имат какво да й напишат.

Компютърните й познания са колкото да напише коментар в блог. (Това е и причината защитата на компютъра й да е отчайваща, особено като се има предвид каква машина е и с какъв софтуер. 🙂 ) Дори не знае, че компютърът й не може да бъде повреден чрез проникване в него (добре де, може, но аз съм последният на света, който би го направил). Начинът й на действие е чрез Гугъл – търси имената на нарочените хора и ходи по места, на които те са споменавани. Ако там има възможност да се коментира, плюе. Не обръща внимание на текстовете, в които имената са споменати, интересува я единствено писането на коментарите. Заделя за тази дейност прилично количество време всеки ден…

… Добре, нека не бъда брутален. Засега стига толкова. Ако обаче тя реши да продължи, ще продължа и аз. Компютърът й знае за нея повече, отколкото дори тя знае за себе си, и е готов да го разкаже на който се поинтересува. 🙂

(Да, нищо не ми пречи да се обърна към ГДБОП, те вземат насериозно тормоза през Интернет. Или да намеря въпросния Апостол Апостолов и да му предложа да го направи той. Но не виждам смисъл да товаря други с проблем, с който мога да се справя и сам.)

Любителите на фантастиката надали имат нужда да им представям Велко Милоев. Няма да забравя с какво удоволствие четох на времето сборника “Нанокомпютър за вашето дете”. Толкова лирични, нежни и красиви разкази се срещат много рядко. А творчеството му далеч не свършва с тях.

Нито пък само с фантастиката. Велко е автор на куп репортажи от интересни (и понякога опасни) места на света. Автор е и на единствената засега книга, забранена от автора си (по тази причина не съм я чел – твърде много го уважавам). Един интересен мислител и разказвач, за който ми се иска да имам време да го представя по-добре.

Уви, вече съм поуморен, а утрешният ми ден също ще е напрегнат. Затова ще спра дотук, и ще добавя само хубавата вест: Велко вече си има блог. Там той може да даде далеч повече и по-хубави неща от себе си, отколкото аз мога да опиша. (И вече е започнал.)

Гордея се, че съм от първите му читатели – и възнамерявам да му бъда редовен читател още дълго време. Велко винаги е имал какво интересно и мъдро да каже, и сигурно винаги ще има.

Успех, брате по фантастика. И нека перото бъде с теб.

Наскоро гледах “Контакт”. (По-точно го слушах, докато Ели го гледаше. И понеже вниманието ми беше другаде, надали съм възприел повече от общо една минута фрази.) Чутото някак се върза със скорошния религиозен спор между Кентърберийския архиепископ и Ричард Докинс. Резултатът беше каша.

Но интересна каша.

Като начало, в нашия свят абсолюти принципно не могат да съществуват. (Включително поради принципа на Хайзенберг, но не само.) Абсолютът задължително е трансцедентален. Което автоматично свързва в едно двете основни определящи качества на Бога по дефиниция: той е абсолютен и трансцедентален. Дотук като че ли всичко е наред.

Следствие от този факт обаче е, че логиката е несъвместима с абсолютите. В момента, в който въведете в една логическа система абсолют, той я разрушава – законите на логиката престават да важат в нея. (Защото престават да работят причинно-следствените връзки, а те са необходими дори за статична система: анализирането й вече е не-статичен процес.) Оттук и първият интересен извод: Бог е обект на вярата, а не на познанието. Всеки опит съществуването на Бога да се доказва автоматично противоречи сам на себе си (доказателството неизбежно изисква логическа основа).

Вторият интересен извод е, че ако някой е абсолютно убеден в нещо, то той не може да бъде истински атеист – абсолютът е качество на Бога, тоест убеденият допуска скрито в логическата си система Бог. Дори ако приписва неговите качества на себе си (абсолютна лична увереност в нещо). А по-интересният аспект на този извод е, че ако някой е абсолютно убеден в нещо, то той не може да бъде истински учен. Науката задължително се базира на логиката като апарат, а логиката не позволява абсолюти. (Оттук и закачката на професор Уилямс към Докинс, че атеисти няма, има само агностици.)

Всъщност, ние знаем това от хилядолетия. Поне от толкова много теолози твърдят, че Бог (абсолютът) е познаваем единствено чрез вярата, а не чрез знанието. Всъщност, твърдят и друго важно нещо – а именно, че човек е и винаги ще бъде ограничен в познанието си, независимо колко го разширява. Просто познанието няма как да бъде базирано на не-логическа система, ще спре да е познание. А логическите системи задължително са относителни.

Оттук и следва третият интересен извод. А именно, че успешното осъществяване на връзка с Бога е невъзможно. Като минимум от гледна точка на наблюдател, а вероятно и принципно. Една от причините е, че човек е краен, следователно няма как да съдържа или да се свързва с абсолюти. Друга е, че ако човек осъществи “контакт” с абсолют, ще се окаже в някаква степен абсолютен, тоест ще престане да е разбираем / възприемаем / съществуващ за останалите не-абсолютни хора. Ще се превърне в никога несъществувал (защото изчезването му поради въвеждане на абсолют също ще наруши законите на Вселената ни – единственият изход, който би ги запазил, е човекът да престане изобщо някога да е съществувал).

Иначе казано, на закачката на професор Уилямс може да се отговори, че вярващи също няма, има само заблудени. 😉

Но това вече е съвсем друга тема на разговор.

В предишния си запис описах накратко случка, която имах с един мой състудент.

Излях преживяването върху екрана, сякаш за да се отърва от него. Уж се оттече към миналото. Но в главата ми продължават да бръмчат мисли като сърдити кой знае на кого рояк пчели.

Един ден психологическата хигиена сигурно ще стане… първо мода (вече става), после ежедневие, накрая може би дори ще се институционализира. В края на краищата, тя е начин да бъдат предотвратени огромен куп страдания в едно общество. Много повече, отколкото изобщо осъзнаваме, че има наоколо.

Представете си общество, което се е отървало не просто от различните видове психопати – престъпници, изнасилвачи, терористи – а от психопатията като явление. В края на краищата, много малко престъпници се харесват каквито са. Опитните криминалисти казват, че престъплението е викът за помощ на престъпника, опита му да обърне вниманието на обществото към себе си и своите проблеми. И наистина е така, освен когато някой върши престъпления за удоволствие – а това си е вид психично заболяване, най-първата цел на психологическата хигиена. Дали в такова общество няма да се живее по-спокойно?

И това е само началото. На практика всички буквално тънем в психологически проблеми. Все едно пещерни хора, покрити от глава до пети с язви, струпеи, въшки, бълхи, страдащи от туберкулоза, проказа и какво ли не още, едва живи от болестите и миазмите си. Пълни сме със страхове, комплекси, безпокойства и всякакви други извори на дистрес. Всеки психотерапевт ще ви каже, че всъщност на него не му е по силите да ви изчисти от психологическите ви проблеми. Че е щастлив, ако успее да ви помогне да си решите един-двата най-сериозни.

А какво би било, ако средностатистическият човек успее да се отърве от най-сериозните девет десети от вътрешните си проблеми, да си излекува психотравмите, да си преодолее комплексите? Колко по-щастлив живот ще живее? И колко повече щастие ще дава на околните? Погледнете го дори само в едно отношение: липсата на дистрес е и по-дълъг живот. Изчистването на девет десети от натрупаните в хората проблеми вероятно ще доведе в рамките на обществото до между пет и десет години по-голяма средностатистическа продължителност на живота. Без да броим подобреното му качество. Не си ли струва?

И какво? Напред към прекрасния нов свят? Да, точно така. Време е за червената лампичка. Да, сигурно с въвеждането на такава хигиена ще се злоупотребява до дупка, и то най-вече от властта. Нищо чудно нещата да бъдат зловещо изкривени. А дори да не бъдат, не е изключено психичната болест да се превърне в привилегия на една олигархична върхушка. Доста съмнителна, но в техните очи все пак привилегия… Малко вероятно ми се струва нещата да поемат естествения си път и върхушката да разбере, че вместо на върха се е самозаключила в канавката. Кой знае защо, все не става така.

Всъщност, фантастиката предлага достатъчно модели на подобни ситуации. Не само Олдъс Хъксли. Бетризацията на Лем (“Завръщане от звездите”). Шлемовете за управление на мозъка на Артър Кларк (“Трета одисея”)… Не зная дали е добра идея да се иска такова нещо. “Успокоява” ме мисълта, че ако е за лошо, ще го поискат (и наложат, ако е нужно със сила) директно властниците. Че ако бъде поискано в момент, в който те не са готови да злоупотребят с него твърде тежко, ползата може да надхвърли вредата. Но засега нямам ясна визия какво и как трябва да се приложи. А и мероприятието няма да е хич евтино, вероятно ще е по джоба на шепичка най-богати страни…

Но си мисля, че във всички случаи все пак ще е от полза да се помисли за постоянна психологическа консултация и подкрепа поне за лекарите в тежки отделения. За населението като цяло ежемесечен преглед за силикоза ще е излишно облъчване, но за миньорите си струва. Мисля, че и с лекарите е така.

Бях се подпрял на стената в коридора на отделението и си отдъхвах. Познатият ми е доста тежичък, а го мъкнех по лекари и стаи вече два часа. За щастие, всичко е наред – приет, сложена диагноза (правилна по мое мнение), изписано лечение. Можех да си позволя мъничко почивка.

Внезапно осъзнах, че чувам откъм лекарската стая гласове. Обикновено не обръщам внимание на чужди разговори, а и слухът ми не е добър. Този път обаче ги чувах чудесно, благодарение на някаква шега на акустиката, и единият глас ми се стори познат:

– Писна ми от тая, мамата й да ***! Все недоволна!
– Астмата ли?
– Плеврита. А и астмата е същата. Като не им харесва да мрат, мама им стара!… Бронхиолита ли пукна при теб днес?
– Аха. Най-сетне ще се измирише стаята от него.
– И при мен емфизема е на път. До утре сигурно ще е ритнал камбаната. Чудя се дали да не му напиша заключението още сега, да не губя време после…

Неволно вдигнах вежди. Не може да е той. Не го познавах много добре, но помня – не беше такъв като студент… Отлепих се от стената и надникнах в стаята, уж търся някого:

– Извинете, доктор Николов?
– Нямаме такъв… Я, Григоре, ти ли си бе?! Не съм те виждал вече колко, двайсет години?

Определено беше той. Понатежал, пооплешивял, с торбички под очите, но иначе същият. И видът му извика нов спомен – как направо грейваше, когато имаше как да помогне на пациентите. Как си казвах – ето ти родения за лекар, учи се от него, такива са един на сто…

– Радвам се да те видя. – Ех, да се радвах и да го чуя. Не можех да повярвам, че се е превърнал в такъв боклук.
– Сядай, разкажи как си, какво правиш? Къде работиш сега? Преди години Митето разправяше, че те е срещнал в БАН, там ли си още?
– Не. Занимавам се с компютри.
– Стига бе. Хабиш си образованието… Компютри ли рече? Можеш ли да погледнеш моя у нас? Имам ядове с него, на сума ти специалисти го носих, същата работа. Пък ти още като студент, помня, клуб “Компютър” въртеше. Ще ми помогнеш ли?

Мислено въздъхнах. Щеше ми се да отговоря “На боклуци не помагам.” След това се засрамих. Едно време човекът не беше такъв. Може би все пак заслужаваше един жест, заради миналото.

– Става. Тая вечер след работа. Къде живееш?
– Където и преди. – Той ми драсна на парче хартия адрес. – Към кога да те чакам?
– Към осем…

На позвъняването ми отвори непозната жена, вероятно съпругата му. Представих се, тя ми кимна към една от вратите в коридора:

– Влизайте.

Още от вратата стана ясно защо някогашният ми колега не ме посрещна лично. На бюрото до компютъра стояха полупразна вече бутилка евтина водка и също полупразна чаша. На екрана се въртеше някакъв пасианс.

– Влизай, влизай. Ей го. Да ти сипя ли и на теб? – Говорът му леко заваляше. Надали бутилката е останала от вчера.
– Не, с кола съм.
– Както искаш. Аз разпускам. – Той лениво премести още една карта, отпи от чашата и махна с ръка. – Заповядай.

И не беше и алкохолик навремето. Поне не повече от типичния студент по медицина. Усетих някъде в мен да светва далечна червена лампичка… Седнах и зачоплих компютъра.

Не зная на какви специалисти го е бил носил – май на открай докрай набедени. Антивирусната програма беше изтекла още преди три месеца, и компютърът гъмжеше от електронен живот. Който доста успешно отбиваше опитите да бъде почистен. Нищо, старо куче съм, почти винаги успявам да преборя някак подобни гадини, ако имам достатъчно време.

– С теб какво става?
– Скука. Като завърших, две години работих в едно село. Късмет беше, че и там даже намерих работа. После се цаних стажант тук, без заплата, добре че родителите ме издържаха, лека им пръст. След това на временно място, след това на постоянно… Това ми ти. С теб?

Разказах му накратко моите житейски одисеи. Той слушаше с живнали очи, сякаш гледаше филм.

– Та, това пък с мен… Как е при теб, тежко ли е отделението?

Очите му мигновено угаснаха и той сякаш се прегърби. Забравената по време на разказа ми чаша сякаш сама се оказа в ръката му и той отпи голяма глътка.

– Ми… отделение като отделение. На който му е тежко да е лекар, да не се е цанил.

Хм.

– Често ли умират пациенти напоследък? Чувам, че идват по-запуснати отпреди…

Той допресуши на две глътки чашата и я напълни наново. Ръката му трепереше, за пръв път откакто бях дошъл.

– Нали нямат пари хората, стискат докато могат. А тогава вече често е късно. Дарвинизъм.
– Ти беше много кадърен студент. Сигурен съм, че помагаш с всичко, с което можеш.
– Кво да им помагам, мамата им да ***? То се не погрижило за себе си, идва ти с тумор с разсейки, ти помагай! Вади го! – Половин чаша потъна в гърлото му. – Да мрат! Ако може изобщо да не идват, най-добре! За тях ще е все тая, аз нищо не мога да направя! – Допи чашата и отново я наля. – Не заслужават изобщо да им се помага, от мен да го знаеш! Да плуят им се полага!…

Тъкмо бях успял да приклещя най-неприятната гадина на компютъра му. Изчоплих я с удоволствие. Опитът да инсталирам нов антивирус след това мина успешно. Оттук нататък щеше да е играчка работа.

– Е, сигурно не всички са така. Пък и както те познавам, сигурно все някой успяваш да изтръгнеш.
– Успявам, ама какво от това? Имам сега един с емфизем, забравих му името. Трети път идва. Първите два пъти как го извадих от гроба, не ме питай. И кво? Пак се натряскал, пак се простудил юнашки, тоя път вече няма да го бъде. Кат си помисля само, ми иде да се натряскам кат свиня…

Определено е на път, помислих си. Чак в следващия миг червената лампичка се превърна в прожектор и освети всичко. Как някогашният пример за мен се беше превърнал в алкохолизиран вулгарен циник…

За миг усетих, че настръхвам. Ако животът ме беше случил в тежко отделение с много умиращи пациенти, дали и аз нямаше да стана като него? Да пия като разпран, уж по лекарска традиция (а тая традиция откъде ли иде?)… И да псувам пациентите и да говоря мръсотии за тях, в позорен опит да омаловажа поне частичка от товара да ги губя, да умират в ръцете ми, без да мога да ги спра…

Преглътнах на сухо. Миг-два из главата ми се въртеше единствено идиотската мисъл, че не съм сбъркал, когато се съгласих да му направя услугата. Малко по малко разбирах, че виждам пред себе си не урод по душа, а осакатен от работата си. Неговата чувствителност се беше оказала вратичка, през която животът го беше докопал и смазал.

Колко ли по-добре щеше да бъде, ако той беше започнал работа някъде, където смъртните изходи са рядкост, където пациентите обикновено си тръгват здрави и щастливи? Има немалко такива специалности. Какъв лъчезарен лекар щеше да бъде… Замислях се и колко често лекарите в тежки отделения са пияници и циници. Как плащат малкото здраве, което могат да дадат на пациентите там, с черните си дробове и душите си. А също и как други лекари, невидели особена мъка или безразлични към нея, се опитват да се впишат в тая лига. Как се държат по същия начин, без да са платили правото си за това…

След това се опомних. Надали можех да му помогна особено. Но се чувствах длъжен да пробвам, колкото мога.

– Чак пък всички дошли ли умират?
– А, не, естествено. Някои все пак имат акъл. Една я изписах днес… ох, как й беше името… Абе, преди две години й открили тумор на белия дроб. Случайно, при рентген за опасение за гърдата. Още ранен, сравнително доброкачествен. Рязаха я във Втора хирургия, махнаха сегмента, мина окей. Ама се случи мръсна история – алергична на два антибиотика, сложили я на трети, тя пък случила бацил резистентен на него. Докато била в хирургията, уж била добре, ама два дни след като излезе, дойде при нас. Врътнах една безумна комбинация антибиотици, ей така, на нюх – извадих я, макар и на косъм. Заради възпалението й остана телектазия на остатъка от сегментния бронх. Слабо място, ама тя си се пази. Преди седмица беше направила някакво възпаление, но щом го усетила, се обади. Пак не беше приятно, ама я скърпихме, стана екстра. Шефа каза, че ако телектазията продължи да й прави проблеми, ще говори с Втора с екипа й да направят корективна операция. Те са млади момчета, навитаци, няма да откажат… – Живецът се беше върнал в очите му и чашата отново седеше забравена за момент на масичката.
– Супер… А аз май извих врата на твоите бацили. Само да привърши антивирусът сканирането…
– Лесно ти е на теб. И нищо да не можеш да направиш, компютър се прежалва лесно и просто. Сега разбирам защо си се махнал от медицината… – Езикът му вече направо се плетеше. Виждах как алкохолът се опитва да го приспи, но разказът за успеха, за спасения човек го държеше.
– Медицината не е нещо, от което можеш да се махнеш. Роден ли си за нея, тя ще те намира, където и да се скриеш. И ще те товари с проблеми, и ще те измъчва с тях. Но докато се мъчиш, безброй незапомнени, но излекувани пациенти ще живеят живота си щастливо. И когато се сетят за теб, тихичко ще ти благодарят наум…

Той се усмихна – широко, пиянски. Но дори през мъглата и загрозяването от алкохола си личеше щастието му. Ръката му се свлече в креслото до него и той отпусна глава и запуфтя тежко. Беше заспал.

– Колко ви дължим? – попита жена му, докато се обувах в коридора.
– На колеги пари не взимам.

Докато вървях към колата си помислих, че видях още нещо, което не бях очаквал. Вулгарен и циничен лекар, който обаче продължаваше да обича пациентите си. И да му тежи теглото им…

Получих още едно прозорче, през което да мога да видя част от света около мен.

Този път блогерът е добре известен на хората, които обикновено ме четат. И сигурно доста от тях са се питали защо си няма блог. Е, вече си има. 🙂

Заповядайте при Калин Ненов.

Всъщност, доскоро Калин на практика не е имал нужда от блог. Едно, че блогът на Човешката библиотека го пише основно той. И второ, че е достатъчно презатрупан от работа, за да няма време за свои изяви. Но когато имаш какво да кажеш, нуждата да извисиш личния си глас рано или късно взима връх и човек се обажда.

А Калин има наистина предостатъчно ценни и интересни неща за казване. Така че ще следя блога му с удоволствие.

Успех, Калине! Първият ти читател чака с нетърпение.

Наскоро получих писмо от Любомир Николов. Както повечето му писма (майсторът си е майстор, ако ще и един ред да напише), и това ме докосна отвътре. А проектът, от който ми прати началните две-три странички, раздуха въображението и апетита ми като пещ.

Отговорът се изля върху екрана сякаш сам. И както винаги става, го изпратих преди да се сетя за най-важното, най-точното изречение… А след това си дадох сметка и че такива като него са малко, но все пак не е единствен. И че искам да кажа същото на всеки от тях.

Публикувам отговора, с добавеното последно изречение.

Кажи с какво мога да помогна, за да ти дам възможност да напишеш и останалото от “Чистача”. И от толкова много други неща. Престъпление е, че все още ги няма.

И като се замисля, престъпление е, че “Международна конференция” все още не е довършена. И че първата книга на “Елесар” все още не е в готов вид… И че вече втора седмица те няма никакъв из блога ти също.

В известен смисъл светът наоколо е мрак, Любо. В тези времена, и още повече в държава като нашата. Светят съвсем малко хора, единици, и ти си от тях. Престанеш ли да светиш, веднага се усеща от много около теб. Не умират, не ги боли, но светлината в тях помръква. И от ъгълчетата на душите им се надигат отчаянието и безразличието, и всичко друго, което е мракът.

Моля те, продължавай да светиш. Дори да е по мъничко. Много хора имат нужда от светлината ти. За някои дори не знаеш, че съществуват. И най-често точно за тях си една от мъничкото светлини в живота им, или дори единствената. Моля те, не спирай.

Бъди достоен за дарбата си.