Grigor Gatchev - A Weblog

В предишния запис споменах какво можем да направим за оправянето на държавата си по време на избори. Има обаче нещо много важно, което можем (по-точно трябва) да правим и между изборите. Иначе другото правене ще е безрезултатно.

Вчера един мой познат каза за един от министрите: “Че що да не краде? Може – краде. И ти да си там, и ти ще крадеш.” Контрирах го, че няма да крада, колкото и да не му се вярва, и че честно изкараният сух хляб е по-вкусен и засища повече от откраднатите луксозни манджи. Беше едновременно смешна и тъжна гледка как умът му признаваше, че съм прав, но всичките му навици заявяваха, че съм луд. Човекът просто не знаеше на коя част от себе си да вярва. И следва ли да търси отговорност на крадливия министър, или някак не му е по душа, въпреки че знае много добре, че никога няма да стане министър. Просто защото “и аз да съм, и аз ще крада”.

Мисля, че това е основна част от българската инертност – усещането, че нямаме очи да протестираме срещу кражбите, защото и ние бихме крали. Тези, които не биха крали, са много по-склонни да предприемат действия срещу крадците. Така че може би първата схватка с корупцията и престъпленията е вътре в нас.

Сладка работа са дребните далаверки, откраднатите кутии цигарки, келепирчетата, изпазарените жълти стотинки. Мързелуването, и вършенето на работата през пръсти, вместо както трябва… Сладка, но за дребните души. Често започваме да ги вършим, за да не изглеждаме смешни в очите на околните, и да не ни обявят за “будали”. Но с времето душите ни издребняват от тези постъпки, и започваме да мислим как да откраднем за стотинки, а не как да направим добро за милиони (ако изобщо има как да се измери с пари). Изгубваме самочувствието си – нещо в нас усеща, че няма на какво отгоре да го имаме. Осъзнаваме малоценността си – усещаме, че стойността ни е спаднала до нищо. Изгубваме мечтите си – започваме да мислим единствено как да излъжем половинката, или как да се напием довечера.

И от Хора се превръщаме в мънички-мънички човеченца, виждащи единствено до върха на носленцето си. Такива, които никога няма да се преборят за правата си, защото знаят – права има, и може да ги отстоява който струва нещо, а те не струват нищо. Идеалният добитък за тези, които се изживяват като овчари, стригачи, доячи и колачи.

Как се върви по обратния път ли? Много просто. По пътя към човеченцето-маймунка се върви, като гледаш и мислиш единствено как да взимаш. По обратния се върви, като мислиш и как да даваш – и като го правиш.

Да, не всеки има пари. Не е задължително обаче даването да е в пари. Да събереш боклуците около блока, или да пометеш улицата, без да чакаш на реално несъществуващата “Чистота”, и без да ти пука какво ще кажат съседите, е чудесен начин. Да напишеш статия в Уикипедия, дори много неумела и грозна – също. Да излезеш през уикенда да посадиш някъде дръвче-две, било организирано, било самосиндикално. Да участваш в петиция за защита на природата, или срещу тотално олял се министър, или в митинг или протест. Да варосаш улично дърво, да вдигнеш от земята и пуснеш в кошчето изхвърлена хартийка даже – всичко това е даване.

Да, в него няма нито далаверка, нито келепир. И точно затова е даване.

Дава ли човек известно време, един ден открива, че вече не е човеченце. Че се усеща в правото си да изисква как да бъде управляван, и не е склонен да прощава на крадливите министри, с “и аз да бях…”. Че е готов да действа срещу тях, било с гласа си на избори, било с присъствието си на митинг, било с името си в подписка за нечия оставка. И че някак не го е страх, че “може да има последствия” – напротив, готов е да създаде “последствия” за опиталите се да го сплашват. (Не с тероризъм и престъпления, а с изваждане на заплахите им на бял свят, и използването им, за да агитира срещу тях.)

Да даваме, да творим, да правим страната си по-красива, е начинът да се чувстваме нейни собственици. В правото си да наредим на мениджърчетата, наричащи себе си “властта”, да я управляват както на нас ни е изгодно, или да ги уволним. Даването е, което ни превръща от безгласни поданици на България в собственици на България. Което ни дава сили и увереност да й бъдем собственици, и да усещаме най-сетне кражбите от нея като кражби от нас.

Което е и истината.

Към момента кризата в управлението на България вече се поизясни. Ако загърбим приказките на политиците пред медиите, нещата са прости.

Сергей Станишев е амбициозен момък. Иска да управлява България, а не да бъде нечий фигурант. Само че пред мечтата му имаше пречка, на име Румен Петков.

Паритекупуват предизборни плакати и медийно време, а също и кебапчета и двайсетолевки, които пък купуват гласове. В БСП тези пари ги държи (и донася отнякъде) Румен Петков. Откъде ги донася и преди скандала беше публична тайна. Срещу какво ги получава – също. (Да, смеехме се на тези, които го казваха, обявявахме ги за специалисти по конспирации и кукута, но усещахме, че май са прави.) Който плаща, той поръчва музиката. Иначе не плаща, и няма пари за плакати и купени с кебапчета гласове. Така че като поръча той музиката, БСП я свири.

(И не само БСП. Почти всички известни ми български партии имат своя Румен Петков, и парите им идват не само от същия бизнес, но доста често и от същите хора. Но в момента на власт е БСП, и затова нещата се провиждат по-ясно в нея.)

Изходът от схватката между Станишев и Петков беше предрешен. Тези, дето дават парите, бяха впрегнали в подкрепа на Петков, или пък срещу Станишев, всички, на които плащат. Следете кой накъде насочва нападките си, и на кого дава гръб, и лесно ще си направите списъка. (Аз лично не очаквах, че скъпият ни Президент ще се ангажира толкова юнашки в подкрепа на Петков, но… факт. Тъй де, и за неговата предизборна кампания дадоха парите пак тези хора – време е да им посвири каквато музика поръчват.) Станишев обаче е дал на Барозу обещания, че ще прекрати финансирането на партиите от престъпността, а и се твърди, че е чул от него на четири очи много неприятен ултиматум какво очаква България, ако това не стане. Така че към момента ЕС даде гръб пък на него, а гърбът на ЕС е бая по-масивен дори от партиите и президента заедно. И одобрявам резултата – предпочитам да ме управляват даже бивши комунисти, отколкото скрити зад кулисите настоящи босове на криминалната мафия. Но… ще видим.

А докато гледаме, е време да си спомним нещо просто. Демокрацията не е гаранция за богат живот и уредена държава, точно както свободата да си изчистиш и подредиш къщата не е гаранция, че къщата ти ще бъде изчистена и подредена. Тя ти позволява да го направиш, без да трябва да вдигаш революции – но правенето продължава да си зависи от теб.

В случая с държавата то се изразява в избор на колкото по-свестни политици могат да се намерят, и непрекъснат железен контрол върху тях. Законодателна възможност за импийчване на всички изборни длъжности – президент, депутати, кметове, общински съветници и пр. – би помогнала. Но и без нея може. Ако всеки ден се събирахме по двеста хиляди души на митинг да искаме оставката на министър Х, и дадяхме ултиматум, че след един месец ще минем към гражданско неподчинение, министърът щеше или да си подаде оставката, или да бъде изритан с шут от колегите си, за да не си тръгнат и те с него… Имаме средствата – мирни, законни, безопасни – и сега. Просто ни харесва така, или пък ни мързи и ни е страх да променим нещата (което е пак същото).

Писнало ми е някой да хленчи, че нямало за кого да гласува. Драги, чие задължение е да ти намери свестни хора, да ги убеди да си издигнат кандидатурите, и да ги подкрепи? На Румен Петков ли? Или на добрия еврокомисар?… Пак другите ни сраха в гащите.

Не знам точна рецепта как да изберем свестен политик. Но мога да предложа отлична рецепта как да изберем качествен негодник.

Има два начина. Единият е да си харесаме измежду политиците някой отявлен негодник, и да гласуваме за него. Вторият е да отидем за гъби, вместо да гласуваме.

Първият начин изглежда по-надежден, но всъщност е много по-несигурният. При нашите медии как можем да бъдем сигурни дали не гласуваме за оклеветен честен човек? Също, дори ако наистина е негодник, има още много други негодници – шансът да подберем точно най-големия клони към нулата.

Вторият начин е далеч по-сигурен. При него “свестните” хора оставят изборите да ги спечели този, който купува най-много гласове с кебапчета и банкноти по списък. За да успее, кандидатът трябва да се докаже в съревнование с другите като него, едновременно в две отношения. Първото е изкрънкване на най-много средства от криминалните групировки (тоест, даване пред тях на най-много обещания, и най-много гаранции, че обещанията ще бъдат спазени). Второто е най-безскрупулно, широко, безсъвестно и нагло купуване на гласове, мачкане на опитите това да бъде извадено на бял свят, и т.н. Комбинацията от двете дисциплини, плюс конкуренцията в тях, подсигурява надеждното избиране на най-големия негодник. А когато бъде упражнявана в течение на много години, сполучливо довежда държавата до… където сме в момента.

Е, сега вече знаем защо е нужно да гласуваме. Правило за гарантирано избиране на свестен политик може и изобщо да няма, но разберем ли колко е важно, ще търсим начини да го изберем, и ще ги налучкаме.

За последните няколко дни се изписа какво ли не за Георги Стоев. Че е тъпа мутра, присвоила си труда на писатели. Че е тъпа мутра, която се е опитала сама да пише, и е написала боклуци. Че е бивша мутра и настоящ писател, който е загинал заради книгите си, или заради разказите си какво е ставало. Че е престъпник, опитал се да се прави на свестен, и окичен с абсолютно незаслужена слава. Нередно и несправедливо.

Къде е истината?

Ако се разровя достатъчно из живота и книгите му, със сигурност ще разбера какъв е бил всъщност. И да, ще е добре някой ден историците да знаят истината. Само че не някой ден, а точно сега, и не само историците, а целият ни народ е добре да разбере една друга истина. Която се научава без ровене в живота и книгите на Георги Стоев.

Може да е бил всякакъв – мутра, писател, крадец, графоман, агент, престъпник, каквото щете. Едно обаче няма как да се отрече – той изнасяше пред очите ни истината за престъпния ни свят. Може би не цялата. Може би не перфектно точната. Но каквото знаеше и не се боеше да сподели. И напоследък отчаяно търсеше начини да разкрие и предаде на закона поне някаква част от тази престъпност, заради което и загина. (Вече в медиите има достатъчно подробности.)

Ти, посетителю тук, мутра ли си? Сигурно не. Престъпник ли си, или пък графоман? Надали. Крадец, или агент на ДС, топил близките си за едното удоволствие? Също не го вярвам. Така че сигурно си много, много по-свестен от Георги Стоев. По документи.

Само че той говореше истината, и търсеше начин да докара поне мъничко правосъдие. На дело, а не на думи вечер под юргана.С ясното съзнание, че това вероятно ще му струва живота. А ти мърмориш насаме, и страхливо се ослушваш дали няма “някой” да те чуе, “някои” да те нарочат, и да ти създадат “някакви” проблеми. Евентуално, случайно да не би някой може би да ти развали рахатлъка…

Да, и аз не съм много по-свестен от теб. И аз само пиша възмутен блог, и ходя по жалки митинги – нищо рисковано и опасно. Само че те карам да уважаваш не мен, а Георги Стоев. Оня, дето може да беше престъпник и мутра, но се опита да се бори срещу… да го кажем с една дума, Злото. А ти може да си чист като ангел, ама мръдна ли си пръста да направиш нещо? Ако не си, ще ме прощаваш, ама нямаш на какво отгоре да се чудиш какъв е бил Стоев. Почуди се какъв си ти, и струваш ли каквото и да било. Както аз в момента се чудя за себе си.

Престъпник, мутра или крадец, Стоев ще остане в историята като борец за нещо свястно. А повечето от нас, свестните и чистите съдебно, няма да останем в нея. Абсолютно заслужено – нямаме с какво. Не че не можем да имаме – така сме си избрали, да нямаме. Просто ще получим каквото сами сме избрали, и заслужили.

Така е редно. И справедливо.

Бях там. Видях го. И… ми е трудно да намеря подходящите думи.

Очаквах организаторите да са хора на Бойко Борисов. Бях сгрешил. За пръв път виждам подобно нещо, от самото създаване на СДС насам – групичка мънички организацийки, всяка със своя, често твърде различна кауза, и дори самосиндикални граждани. Обединени от неприемането на корумпираността на държавата ни. Смешни и жалки на фона на големите ни политически партии, щедро финансирани (от организираната престъпност, както се оказа, и изградили с престъпните й пари мащабните си структури). Но въпреки това свикали митинг.

Говорителите бяха и те същите. Необучени в риторика, неумели в изказ, без мярка колко говорене е колкото трябва, без мисъл какво от казаното ще хареса на околните, и какво не. Просто казващи си кой какво го мъчи – един едно, друг друго. Виждащи спасението ни всеки в различно нещо – кой в ревностното християнство, кой в намесата на ЕС, кой в решителното митингуване…

Същите бяха и посетителите на митинга – надали и двеста души, объркани, търсещи каква да е надежда, отчаяни. В един миг пред очите ми като че ли стоеше по-масова версия на “Гражданите на Кале” на Роден – съсипани, изтощени, победени хора, които отиват да се предадат на завоевателя. Почти без надеждата, че той може би ще ги пощади. За да спасят останалите от своя град.

Стърчах сред тълпата като нелепо дърво, и в мен се въртеше маелстрьом от мисли, емоции и чувства. Видях познати, с които си поговорих – объркани, обезверени, готови да очакват чудеса. Чух оратори да призовават да не признаваме повече българското правителство, да искаме да сме на пряко управление на ЕС, все едно това ще помогне с нещо. Десетки пъти видях ядовити кимвания към подминаващите минувачи: “Как не им пука! Не разбират ли, че онези изедници горе смучат и техния живот, не им ли е жал за собствените им деца, за самите тях като остареят?…”

Не разбират, и не им е жал, мислех си. Добитъкът си е добитък, време е да го разберем. Който сам си е избрал да е добитък, нищо и никой на света не може да го спаси от ножицата за стригане, ведрото за доене, оглавника, повода и коледния нож. Още преди много години са казали, че най-страшният враг на свободата е доволният роб. Не е вярно. Безразличният роб й е още по-страшен враг – доволният поне е жалък, а безразличният е единствено отблъскващ, и то само за тези, които се гнусят от лайна.

Но може би все някой от тях, все още, е спасяем. Може би все още някои решения да бъдат добитъци не са окончателни… Наскоро четох как младите сицилианци са се организирали, за да убеждават местните бизнеси да не плащат рекет на мафията, и малко по малко започват да завоюват влияние, и да вземат превес. Това в самото сърце на мафията… Може би има някакъв шанс и за българите, поне за някои, колкото и да сме по-зле и сицилианците. И си струва ние, хората, да се борим за него.

Идеше ми да се разплача и да избухна едновременно, когато чух оратор да призовава за управление от ЕС, което щяло да ни оправи. Не мога да не му отговоря, макар и тук. Ще се повторя, за кой ли път. Съжалявам – някои неща трябва да бъдат повтаряни.

Виждали ли сте човек, който по Коледа отказва да купи подаръци на децата си? С думите: “Това не е моя работа, работа на Дядо Коледа е.”? Как мислите, ще поднесе ли Дядо Коледа подаръци на децата му? Какво мислите за този човек – изпитвате ли към него уважение, разбиране, желание да му помогнете?… Или единствено съжалявате децата му, а него го презирате?

Дядо Коледа и добрият еврокомисар имат едно общо – и двамата са приказни герои. Единият от книжките за деца, другият от градските легенди, които създаваме в опит да припишем своята отговорност другиму. (Пак в тази компания са и добрият цар, добрият пъдар и другите подобни.) Ще ни оправят когато Дядо Коледа долети от Северния полюс да донесе подаръци на децата ни. Чакаме ли ги, ще дочакаме единствено презрението на околните.

Не можем нищо да направим ли? Безсилни сме ли? Трябва някой друг да го направи заради нас ли?!… Бе не ви ли е срам?!

Хан Аспарух кого е чакал да му завладее България?

Хан Крум на кого се е надявал да разгроми заради него нашественика Никифор Геник? Или да му напише законите?

Цар Борис кого е чакал да му организира покръстването на българите, или да му приеме и подслони учениците на Кирил и Методий?

Симеон Велики от кого е искал да му създаде Златният век на България? И да я опре на три морета?

Петър и Асен кого са чакали да ги освободи от Византия? Калоян на кого е разчитал да му разгроми кръстоносците? Или Иван-Асен – кого е очаквал да се сражава вместо него, и да му плени Теодор Комнин?

Ивайло на кого се е молил да победи вместо него Константин Тих, и да даде отпор на татарите?

Паисий Хилендарски на кого се е надявал да напише вместо него История славяноболгарская? А Софроний Врачански кого е чакал да я преписва и разпространява?

Петко Славейков, Любен Каравелов, екзарх Йосиф и още неизброими будители кого са чакали да пробуди българския народ вместо тях?

Светецът български Васил Левски на кого се надяваше да освободи България? Кого диреше да му изгради революционна мрежа? Кого чакаше да не предаде никого пред османския съд, и да увисне на бесилото вместо него?

(“Народе????”)

Героите на Априлското въстание кого очакваха да го вдигне вместо тях? А българските опълченци на кого се надяваха да отбранява вместо тях Шипка, и да умре вместо тях на нея?

Българските войници кого чакаха да превземе вместо тях Одринската крепост, Гургулят, Тутраканската крепост… господи, тоя списък не искам дори да го започвам! И на кого се надяваха да опази всички бойни български знамена, едно да няма пленено от чужда армия?

Димитър Пешев, и хилядите други българи със съвест, кого изчакваха да спасява българските евреи вместо тях?

… Ето на какви хора сме потомци. Дали ще бъдем техният срам, или тяхната гордост?

Зависи единствено от нас.

Не е нужно да сме герои. Много от изброените по-горе не са били от кристал и диаманти. Никога няма да забравя как Захари Стоянов описа в “Записки по българските въстания” всичките водачи на въстанието каквито са си били – маниаци, страхливци, пияници, авантюристи, вейхайвеи, идеалисти, някои даже престъпници. И след това добави: “Те, и никой друг умиха лицето на България, когато умните и свестните се криха под миндера.”…

Нека се борим както умеем, колкото можем, несъвършени и непремъдри, всеки башка луд. Но да се борим, а не да се крием под миндера. Нека търсим истината и я подкрепяме – ще ни лъжат пак и пак, но не губим ли никога надежда, и продължаваме ли да се борим, ще спечелим.

Най-важната битка – тази за превръщането на добитъците в хора. Хора, които сами си метат къщата и си мият чиниите, а не чакат добрият еврокомисар да дойде да им почисти. Това е, което ни прави хора – осъзнаването, че отговорността си е наша, и поемането й. Нека там, където няма слънце, да светим ние – ако ще като свещица да е, но да светим, а не да се крием в мрака. Мракът не се прогонва с още мрак – мракът се прогонва със светлина.

И ква я стана тя?

Разбра се, че срещата на Румен Петков с “братя Галеви” всъщност си е била най-приятелска и колегиална среща. Да ги предупреди да се снишат, докато отмине седмица-две бурята откъм ЕС, пък после пак да си… бизнесменстват. Че да имат пари да финансират БСП и на следващите избори. И не само нея, както разбираме впоследствие.

Заедно с Георги Стоев, същия ден, разстреляха и Борислав Георгиев, директор на “Атоменергоремонт” и човек на Ковачки. Бандитите се чувстват заплашени единствено от конкурентните банди. Полицията изобщо не влиза в сметките им, не съществува за тях.

В Щатите не остана политик да не спомене България като държава в хватката на престъпността, която има нужда от агресивен дипломатически натиск.

В ЕС, по неофициални слухове, решиха да изчакат посещението от комисията им у нас другата седмица, преди да решат какви точно санкции ще ни наложат – орязване на още фондове, спиране на признаването на български съдебни и полицейски решения, или и двете.

В България… тройната коалиция, със силен натиск от страна на скъпия ни Президент, реши да подкрепи оставането на Румен Петков като министър на вътрешните работи! И възложи очистването на МВР от корупцията и връзките с престъпността на него!!!

Какво точно се е случило ли? Подобно трогателно единодушие може да има само в един случай. Ако престъпната групировка, която финансира кампаниите и на трите партии в коалицията, плюс президентската, им е наредила да закрепят бушончето й. Толкова е нагла, че даже не смята за нужно да го смени. Дори под натиска на ЕС и САЩ.

Тоест, и БСП, и НДСВ, и ДПС са всъщност партии на организираната престъпност. В най-буквалния възможен смисъл на думата. Имам предвид не само че ръководствата им са от престъпници, а че са партии, които служат и защищават интересите на мафиотските босове, и на никой друг. И президентът ни е президент пак на същата “социална прослойка”. Че мафията ни си има държава… Кой ли не го знае, де. Просто в момента имаме поредното доказателство.

Как е възможно ли? Ей така, както го виждаме с очите си. Не е луд който яде чуждия зелник, луд е който си му го дава. Да, повтарям се. Защото така трябва. Няма да ми омръзне.

Мога да добавя много неща. Първото е най-просто. Корупцията и престъпността са, които ни пречат да се справяме не по-зле от Чехия или Унгария. Казано най-просташки, да взимаме средни заплати по 1500 евро. И сега вече имаме списък на партии, които покровителстват мизерията ни. Сигурно не пълният. Но все е начало… Ето ви критерий за кого да гласувате, и за кого не. Ако ви харесва да живеете така, в такава държава, с такива политици, и с такива заплати, гласувайте за някоя партия от тази коалиция. Ако не – гласувайте за противниците й. Наближат ли избори, ще го припомням често-често. Няма да забравя.

И още нещо. В петък, от 17:30, ще има на площад “Батемберг” митинг. Протест срещу корупцията във властта. Ако не го забранят или преместят… Не знам кой го организира. Може и да е някой не-читав. Но ще отида.

Важното е да се почне. Да ги почнем. Било по един, било накуп, как ще да е. Но да отървем държавата си, себе си, от тях. Иначе утре ЕС ще ни ореже фондовете, ще престане да признава съдебните ни решения и полицейските търсения и заповеди за арест, и нищо чудно да започне да обмисля и замразяване на членството ни, ако не и нещо повече. А политиците ни ще ни обясняват как в това няма нищо страшно, че е само временно, и какво чак толкова, преди като бяхме въобще извън ЕС, да не бяхме умрели…

Господи, как е възможно и секунда да търпим подобни гьонсурати?! Как е възможно да сме дегенерирали, да сме се изродили, да сме увили в лайна умовете и сърцата си чак дотам?!…

Има още много за писане, но съм под натиска на емоциите. Ще изчакам ден-два, да се уталожат в мен, и ще се опитам да предложа конструктивен и ефикасен план за действие. Да видим.

Ако някой случайно е живял в дъното на пещера последните години – Георги Стоев беше бивш съдружник на много вече напуснали ни мутри, по-късно написал няколко книги за тях и техните фирми. А пък вчера го застреляха.

Не съм поклонник на теориите за конспирациите и прочее. Но не съм и сляп, нито пък безнадежден идиот. Не зная толкова ли е бил близък Стоев с де що има по-известна загинала мутра, но не мога да отрека – всичко, което съм чел в книгите му, или знам че е истина, или ми звучи напълно правдоподобно.

Накрая остана и последният факт – че го застреляха. Тихите кукута, които пишат измишльотини, не ги застрелват – напротив, оставят ги на пускат фишеци и димни завеси из обществото. Така че подозирам, че е казвал цялата истина. В едно от интервютата си той казва, че съжалява, че това, което е работа на журналистите, те се боят да го вършат, и трябва да го върши той.

Долу съм вмъкнал части (уви, не намерих пълния текст) от негово интервю в “Сеизмограф”, публикувани от агенция “Фокус”. (Ако агенцията има някакви претенции за авторски права, първо да си ги уреди с Георги Стоев. А също и да се замисли дали не й е изгодно този текст да се намира на колкото се може повече неща. Може да спести доста неприятности на шефовете й…) Четете и си правете изводите сами.

—

На 29 март 2008 година, събота, писателят Георги Стоев беше гост в предаването на бТВ, “Сеизмограф”. Агенция “Фокус” публикува със съкращения някои от акцентите в предаването и части от интервюто на Георги Стоев.

(…)
Водещ: Обиждате ли се като ви казват писателят-мутра?
Георги Стоев: Да, много. Никога не съм бил мутра. Само искам да внеса едно уточнение в това както ме представихте. Много се радвам, че за пръв път гостувам тук и моите думи ще се чуят от мен, а не от Слави Ангелов или от Христо Калчев, Бог да го прости.
Водещ: Да, това е много важно. Предаването е на живо, не можем да ви редактираме, не можем да манипулираме това, което казвате.
Георги Стоев: Точно така. Защото тези хора гостуваха тук и говореха с моите думи.
Водещ: А защо, господин Стоев, решихте да се преквалифицирате тъй да се каже? Как да си обясним тази промяна, проговарянето ви?
Георги Стоев: Ами искам да ви обясня, че в смисъл, макар че моите книги са литература, въпреки че са отричани от така наречените писатели.
Водещ: Да. Аз като ви попитах за истината имах предвид, че това няма да е художествена измислица, което ще казвате.
Георги Стоев: Да, то не е художествена измислица. Те са литература безспорно, но те са абсолютна истина, те са моят живот, разказват моя живот, страданията в моя живот, моите патила и така.
Водещ: Вашите книги “СИК”, “ВИС” и “ВИС-2”.
Георги Стоев: Ами говоря най-точно за БГ Кръстника.
Водещ: Говорите за БГ Кръстниците специално?
Георги Стоев: (…) за БГ Кръстника, да, специално за тях.

(…)

Водещ: Защо според вас пламна тази условно да я наречем “Война на генералите”, защото системата отдавна е девоенизирана и желанието на някои хора там, вече комисари, да се наричат генерали издава манталитета им?
Георги Стоев: Да, точно така. Ами аз мисля, че тя е заложена доста отдавна, още може би от 2000 година. Смятам, че хората, които я подпалиха много добре знаеха как се взима такава информация, как си изстисква и как може следващите, които дойдоха и ги наследиха, как могат да бъдат дискредитирани по този начин. Това са хора, които…
Водещ: А кои са хората, които я подпалиха?
Георги Стоев: Ами случаят генерал Атанасов.
Водещ: Генерал Атанасов е от подпалвачите според вас?
Георги Стоев: Според мен, мое лично мнение, да. Човек, който чудесно знае как се манипулира по този начин системата, как се събира такава класифицирана информация, как може да бъде обвинен някой с нея. доста елементарно, доста прост и елементарен ход, нищо сложно не виждам в него.
Водещ: В този смисъл казвате, не е нещо добро генералите или изобщо хората от службите да стават политици, виждаме, че и в новата и може би най-рейтингова, най-популярна партия ГЕРБ има доста бивши хора от МВР, от службите.
Георги Стоев: И аз мисля, че не е добре, защото службите притежават доста мръсни тайни, които когато изкарат наяве, нещата се преобръщат. Може и да е за добро, по този начин може да стигнем до истината. В случая генерал Атанасов може да се каже, че направи нещо добро. Но пък хората, които той обвини, вече трудно могат да разследват какво той е правил през онези години, откъде той притежава тази информация и откъде знае как може да я събира. Защото версията с това, че и била подхвърлена…
Водещ: Е защо мислите така, премиерът нареди да се направи една ревизия, проверка на работата на антимафиотите, на антимафиотската дирекция?
Георги Стоев: Да, знам. На мен това ми звучи доста смешно, в смисъл десет години назад то всичко е унищожено напълно. Вие виждате, че някакъв разговор, който е доста по-скоро проведен и унищожен и няма никакви данни за него.
Водещ: Би следвало архивите на тези служби да са много солидни и добре охранявани, добре пазени. Ама това са само предположения както казвате.
Георги Стоев: Това са само някакви предположения, да.
Водещ: Адвокат Васил Василев, който защитава вече сложения под домашен арест Илия Илиев, твърди, че всъщност битката е за това кой да ръководи престъпността. Вие склонен ли те да приемете едно такова обяснение, една такава диагноза на бурята по върховете?
Георги Стоев: Не, не бих казал, аз мисля, че престъпността е нещо отделно. Това по-скоро е някаква политическа битка.
Водещ: Смятате, че е битка на лобита в МВР и извън МВР?
Георги Стоев: Да. Знаете ли престъпността не си служи с такива точно методи. Макар че може да предположим двата враждуващи лагера, че биха използвали единия или другия човек. Да кажем в случая Румен Петков, който да кажем седи зад единия и да кажем генерал Атанасов, който би помогнал на другия, за да се измъкне от кризата си.
Водещ: Добре. Вашите знания по въпроса какво говорят, има ли полицейски чадър над престъпността в България?
Георги Стоев: Безспорно е. Аз съм го изпитал на гърба си.
Водещ: И на какви равнища се осъществява той?
Георги Стоев: На всякакви, от най-високото до най ниско.
Водещ: От най-високо какво имате предвид?
Георги Стоев: От най-високо имам предвид от министъра.
Водещ: Министъра и след това надолу по стълбичката?
Георги Стоев: И след това надолу по стълбичката. Макар че като говорим за МВР сега, понеже вие оня ден казахте, че обикновените граждани ги слагат всички под един знаменател, но мисля, че там има хора, които искат да си свършат работата, но не могат, тук бих намесил и прокуратурата. Прокуратурата доста също е обвързана с такива, части от прокуратурата са обвързани с такива структури и някой път пречат на полицаите да си свършат работата.
Водещ: Добре. Снощи, вчера Николай Свинаров каза, че няма престъпен бос в България, жив или мъртъв, който да не е бил сътрудник на службите.
Георги Стоев: Това е безспорно така. Още от началото на 90-те години тези хора, та и от 80-те, са били вербувани от службите.
Водещ: И бихте ли казали в този смисъл кои са най-изтъкнатите сътрудници на службите от този вид, от този модел?
Георги Стоев: Ами аз мисля, че няма, в смисъл най-изтъкнатите при това положение би трябвало да са Младен Михалев и Красимир Маринов.
Водещ: За тях е сигурно?
Георги Стоев: Ами, при положение че толкова години се задържаха, за тях е сигурно, да. Един много изтъкнат вече е покойник. Той беше Поли Пантев.
Водещ: А вие знаете ли, че това е формализирано, в смисъл формализирано ли е това тяхно сътрудничество, има ли документ, който да…
Георги Стоев: Не, няма документ, който да, те са просто, какво да ви кажа, те са на едно ниво на тези служби. В смисъл много е трудно да бъде…
Водещ: Е сега вече трябва да ни разтълкувате това, на едно ниво с тези служби?
Георги Стоев: Ами в смисъл такъв, че те работят заедно с тези служби, вербувани са още от предишните служби, говоря за Държавна сигурност (ДС). След което вече са взети по наследство от новите служби, тъй като не е имало хора с повече знания, които да бъдат използвани. Сега това ниво аз не мога да кажа дали може да бъде официализирано, но е безспорно, че има такива данни.
Водещ: Искате да кажете дали има някакъв документ, който да удостоверява, че тези хора са…
Георги Стоев: Да, едва ли има някакъв документ, който ще удостоверява. Ще ви обясня защо, защото аз също съм сътрудничил на службите.
Водещ: Как точно?
Георги Стоев: Ами викали са ме на частни разговори, влизал съм СДВР без да си показвам личната карта или през разни гаражи и така нататък.
Водещ: И това за всички ли от престъпния свят и бизнеса се случва?
Георги Стоев: Предполагам. Не мога да говоря за други хора, които не съм виждал, аз ми казвам лично за мен ето например.
Водещ: Добре. Какво знаете вие за Куйович и за неговото дефиле из България бих казала, за безпрепятственото му шетане?
Георги Стоев: Аз знам, че Куйович е просто обикновен посредник на Сретен Йосич, а тук е посрещнат от известния Брендо. В смисъл така да се каже под негова опека работи, човек подсигуряващ каналите. Обикновен работник, на ниво работник. Той човекът е прав като се сърди, че го обвиняват, че е чак толкова висшестоящ.
Водещ: Че е станал толкова важен в България, както твърди в някои вестникарски интервюта.
Георги Стоев: Да, в смисъл обикновен престъпник, в смисъл на доста по-ниско ниво.

В сряда в Европарламента ще бъде изнесен от Guy Bono доклад A6-0063/2008. Темата на доклада е “Културни индустрии в Европа”, и засяга покрай другото и разпространението на произведения на изкуството в Интернет.

Много от съдържанието на доклада заслужава положителна оценка. Така например, Боно се обявява за активно търсене на начини авторите на произведения на изкуството да получават адекватно възнаграждение за произведенията си. Също така, той изрично сочи, че криминализирането на крайни потребители, които свалят от Интернет произведения за лична употреба, без да търсят да извлекат от тях комерсиална изгода, е контрапродуктивно и няма да доведе до добри резултати.

В същото време, докладът съдържа един изключително обезпокоителен момент. Това е призивът Интернет провайдерите да съдействат на органите за опазване на реда, като прилагат адекватни мерки за блокиране на обмяната на произведения на изкуството в Интернет, най-вече чрез подходящо филтриране на обменяната информация.

Следствията от подобна позиция биха били много, и негативният им ефект превишава много далече позитивния:

– провайдерите ще бъдат задължени да изпълняват ролята на “Интернет полиция”, което ще ги натовари с непосилни задължения (длъжни ли са примерно Макс Телеком да знаят за всяко едно произведение на света, до последния разказ на последния графоман, на всеки един възможен език и във всеки възможен формат, дали може да се разпространява свободно, ако да – при какви условия, и кой и как точно по света има правото да го потребява, а кой и как – не?!)

– същото задължение неизбежно ще им даде ненужни права (де факто ще имат правото да обясняват всяко нямане на връзка с блокиране заради подозрение по нарушение на авторски права, и тъй като са в позицията на полиция по въпроса, клиентите няма да имат правото да ги съдят за неизпълнение на задълженията, или дори да проверят така ли е).

– създаването на инфраструктура, която е в състояние да блокира достъпа на всеки до всичко, по същество ще е еквивалент на филтриращите системи в Китай, Северна Корея и други “флагмани на демокрацията”; само по себе си то ще е брутално нарушение на гражданските свободи на хората, и отделно от това ще създава големи улеснения за всеки, решил да злоупотреби с него и да установи де факто диктатура

– създаването на такава инфраструктура неизбежно ще струва колосални суми, които ще бъдат извадени от джоба на данъкоплатците, тоест ние (би било справедливо да ги платят праводържателите, които са бенефициенти на мероприятието – но те просто не притежават суми от този порядък)

В тази връзка, евродепутати от всички краища на политическия спектър са предложили следната поправка към доклада на Боно:

“призовава Комисията и държавите-членки да признаят факта, че интернет е обширна платформа за изразни средства на културата, достъп до знания и демократично участие в европейската творческа дейност, която събира поколенията чрез информационното общество; следователно призовава Комисията и държавите-членки да избягват приемането на мерки, които противоречат на гражданските свободи и правата на човека, както и на принципите на пропорционалност, ефективност и възпиращ ефект, като например прекъсване на достъпа до интернет”

Съмнявам се дали нашите евродепутати ще се присъединят към поправката, ако не видят категорична и решителна подкрепа за нея от гласоподавателите си. Така че, моля ви, напишете за случая, и изразете позицията си. Моята е категорично за тази поправка – по-горе описах защо.

Благодаря ви!

Като всеки български гражданин, и особено такъв с парно, се радвам на домашни любимци. Не особено любимци де, но и не особено лесни за прогонване. Хлебарките.

Напоследък нещо са позачезнали, но преди пет-шест години бяха абсолютна напаст. Нямаше нощ да не убия поне по пет-шест, и това изобщо не ги разколебаваше. Скъсвах се да пръскам и мажа с какво ли не, от всички възможни купешки измишльотини, та до саморъчно направени бъркочи – дори след вторите оцеляваха, и се появяваха отново. Направо бях се отчаял.

Една вечер, след работа, открих, че фауната в къщи се е разнообразила. Навсякъде из кухнята бъкаха мравки. За съжаление точно тогава беше началото на период на безумно претоварване в работата. Връщах се в къщи среднощ, спях по три-четири часа, и се мятах отново на спринт, с надеждата да спестя някоя и друга минута за сън следващата нощ. Седем дни в седмицата… Периодът продължи близо месец. Когато приключи, вече се бях принудил да слагам краката на леглото в паници, пълни с вода, за да мога да спя необезпокояван. (Мравките са гадно нещо, но такива периоди могат да те научат много добре колко по-скъп е сънят от всичко друго – включително дреболии като мравки, крокодили или вампири-убийци в къщи.)

Отпразнувах края на периода с наспиване, продължило с три-четири няколкоминутни прекъсвания към две денонощия. След това реших, че е време да отвоювам жилището си. Не беше лесно – мравунякът се оказа скрит във фуга между панелите, зад кухненските шкафове: наложи се да разместя цялата кухня, и след това да разбивам с къртач, за да го достигна… С една дума, реших проблема, и се отървах от мравките.

За да забележа и друга промяна: хлебарките бяха станали доста по-малко. Убивах на нощ по не повече от две-три. А след седмица изчезнаха напълно, и над половин година ги нема никакви.

Първата ми мисъл беше, че някой съсед (вероятно покрай мравките) е изнамерил някакъв страховит химикал, и е изтребил и хлебарките. Комшийските консултации обаче отхвърлиха хипотезата – на по няколко апартамента във всяка посока от моя всеки се чудеше как така хлебарките са изчезнали, и то сами… Отне ми известно време, докато се досетя каква е работата.

Мравката е уникално всеядна. С изключение на целулоза, яде почти всякаква органика, която е неподвижна и достатъчно дребна. (За щастие, в България засега нямаме от онези видове мравки, които не се вълнуват от това ограничение.) Хлебарките се бяха оказали прекалено едра плячка за дребните домашни мравчици – но това не важеше за яйцата им. Мравките ги бяха изчистили така качествено, както само те могат, и бяха спрели смяната на поколенията. Към момента, в който унищожих мравуняка, бяха останали живи само престарели хлебарки, които вече не снасят яйца. И когато и те измряха (някои от моята ръка), е отнело месеци на съседите им да мигрират и запълнят освободената ниша отново…

В момента нямам особени проблеми с хлебарки. Но ако се навъдят отново, ще се замисля сериозно дали да не си завъдя пак мравки. Няколко здрави кутии ще опазят добре припасите в кухнята, а добрата хигиена ще остави мравките гладни, и ще ги насочи отново към яйцата на хлебарките.

Да, ще се наложи отново да слагам краката на леглото в паници с вода. Но се чудя дали идеалното изчистване от хлебарки не си струва. 🙂

Вече знаем новината. Приеха го за стандарт. И доказаха, че парите могат всичко. Какво обаче следва от това?

Нищо лошо – един стандарт повече. Особено при положение, че (с доста условности) е свободен. За съжаление обаче подозирам, че следват и един куп лъжи към потребителите. На една от тях съм посветил този запис. А именно – че MS Office 2007 използва свободен формат, който е ISO стандарт, и има широка поддръжка.

Истината е, че OOXML няма никаква поддръжка. Не съществува софтуер, който да може да го чете или пише. Нито пък е свободен. Microsoft са обявили, че няма да съдят използването му за некомерсиални цели, но ще искат такса за използването му за комерсиални цели (Microsoft Open Premise). Освен че е несъвместимо с идеята на световен стандарт (от средство за постигане на интероперабилност стандартизирането се превръща в средство за правене на пари, тоест точно обратното), това условие е несъвместимо и с принципите и лицензите на свободния софтуер. (писал съм за това преди).

Също така, Microsoft Open Premise важи само за сегашната версия на формата. За бъдещите му версии не са поемани никакви обещания. Напълно е възможно сравнително скоро да видим следваща версия на формата, която обаче не е обвързана с това обещание. Резултатът ще е, че разработчиците на приложения, които използват OOXML, ще трябва да плащат на Microsoft за патентите им върху негови елементи. Ако Microsoft изобщо им продаде права по тези патенти. Което те могат и да не направят, по каквито си щат причини. Например ако не им харесва този или онзи конкурент. (Microsoft имат доста история и в отношенията си към конкуренцията.)

MS Office 2007 поддържа формат, който е в някаква степен близък до OOXML, но не е същият. За да не се бъркат двата, бих го нарекъл условно Office 2007 XML. OOXML е базиран на Office 2007 XML, но в него има промени, които правят двата формата на практика несъвместими. Office 2007 XML не е покрит от Microsoft Open Premise – обещанието им да освободят формата – тоест, е несвободен формат.

Най-прости файлове (гол текст, електронна таблица без формули…), записани в двата формата, са до някаква степен сходни – добре написано приложение, което поддържа единия формат, има добри шансове да може да прочете коректно файл от другия. (Без гаранция, че след като го запише обратно, оригиналното приложение ще може да го прочете.) При по-сложни файлове (текстове с рамки и вмъкнати изображения, електронни таблици с формули, и т.н.), каквито са огромният процент създавани днес файлове, разликите обикновено ще са непреодолими.

Оттук е и лъжата. MS Office 2007 НЕ поддържа OOXML, и съответно не е приложение, което може да използва приет от ISO формат. Нито пък форматът му е свободен. OOXML няма към момента НИКАКВА поддръжка, така че използването му като формат е безсмислено. В същото време, конкурентният формат ODF се поддържа в почти пълна степен от OpenOffice.org и StarOffice, и в немалка степен от KOffice и някои други офис-пакети; в усилена разработка е плъгин, който ще позволи на MS Office да работи с ODF.

Възможно е бъдещи версии на MS Office да поддържат OOXML. Като се има предвид обаче многозначността на схемите в дефинициите на формата (едно и също нещо може да бъде описано по няколко различни начина), е възможно имплементацията на OOXML в бъдеща версия на MS Office да бъде непълна – да се поддържат само някои от вариантите за описване. Това отново превръща формата на данни на пакета MS Office в “движеща се цел” – конкурентите ще трябва да губят години, докато налучкат какво поддържа MS Office, и какво не. Дори ако конкурентите реализират пълна имплементация на OOXML (което е почти невъзможно – форматът е изключително сложен и на места неясен), те ще могат да четат записаните от MS Office файлове, но записаните от тях файлове вероятно няма да се четат коректно от възможно непълната имплементация на MS Office. Тоест, Microsoft ще продължават да могат да използват файловия формат на MS Office като средство за “арестуване” на потребителя и налагане на свой монопол – нещото, което стандартизацията на формата цели да предотврати.

Така че, накратко:

• MS Office 2007 НЕ използва формат, който е приет стандарт, или пък е свободен;
• стандартът за формат OOXML няма НИКАКВА поддръжка от приложения, и НЕ Е свободен формат.

Това е истината. Когато някой започне да ви лъже, че MS Office поддържа свободен ISO стандарт за файлов формат, или че OOXML има поддръжката на офис-пакет с голямо разпространение, го прекъснете и го попитайте защо ви лъже. Ако “не разбира” какво имате предвид, обяснете му го. И го попитайте как така не го знае. Ще е много неприятно излагане, но ще си го е заслужил.

На пръв поглед надали могат да се измислят по-противоположни неща. Но понякога рекламата неволно казва истината. (Или поне представя доста хумористична версия за рекламираното.)

Не съм фен на политиката на GSM операторите на нови тарифи. Причината е, че почти винаги новите тарифи са по-неизгодни от старите, но се предлагат замаскирани зад такива опашати лъжи и засукани приказки, че човек да не знае какво да мисли. (Аз лично в такива случаи си правя изводите с каква презумпция да подхождам към всичко, излизащо от съответния оператор. В смисъл, че отдавна съм си я направил и за трите. Но това е друга тема.)

Преди няколко дни забелязах по билбордове из София реклама на нова тарифа на Вивател. Поучен от предишните техни реклами, не й обърнах никакво внимание. Всичко, което запомних, беше символът й – редица яйца, от които първото е от блестящ златен станиол. Имаше и нещо за златното яйце на потребителя, което не бива да се изпуска, или нещо подобно, не си дадох труда да го помня. Нито пък дори съм си задал въпроса свястна ли е тарифата, или пак ми предлагат да купя мазни думи. Отдавна съм си създал презумпция по темата – нарушавам я, когато нещо ме убеди на практика, че е иначе.

Същата вечер си бях дал по едно време петминутна почивка, и си преглеждах любими кадри от филми. Между тях е и кадърът от “Карибски пирати – Проклятието на Черната перла”, в който лунната светлина показва истинската същност на пиратите – прогнили скелети, облечени в разпадащи се дрипи. (Иначе те са наглед повече или по-малко юначни, и съвсем живи пирати.) Много символично, и много добре направено като ефект. 🙂

Малко по-късно вечерта минах да взема Ели от работа. Докато изчаквахме един светофар, вдигнах поглед към билборда отсреща, и се втрещих. Станиолът на златното яйце от рекламата на практика не отразяваше халогенната светлина на прожекторите, и то изглеждаше абсолютно черно, като гнила дупка в плаката. Ефектът се подсилваше и от лекия ветрец, който прокарваше по станиола вълнички, и те хвърляха белезникави отблясъци – сякаш по гнилото черно яйце пълзяха бели червейчета…

Иди кажи после, че филмите не могат да те наведат на някои весели, а може би и полезни мисли.