Grigor Gatchev - A Weblog

Днес по план-график се падаше да огледам какво хоствам. В един от сайтовете, даден на приятел на приятел след ходатайство, открих с изненада порносайт (който пробва за повече от 20 експлойта разглеждащите го браузери, и ако открие дупка, им зарежда троянски коне).

Бързият оглед изясни нещата – кракерите са се сдобили отнякъде с паролата на въпросния приятел, и са процедирали. (Бяха качили още и цял арсенал инструменти за пробиване и зомбиране на сървъра като цяло, и се бяха направо съдрали да ги пробват – за моя гордост, и дори за мъничко учудване, нито един не беше успял да се справи. Головодници. В сигурността му има поне 4 дупки, за които все не ми остава време да ги изчистя. А май е нужно… Бяха качили и спам релей, управляван през HTTP, и бяха успели да пратят стотина-сто и петдесет спама.) Отначало е действал бот, след това са обърнали и ръчно внимание. Проследих внимателно начина им на работа, и открих и друг пробит (но несготвен още) сайт – пак на приятел на същия приятел.

Смених паролите за достъп до сайтовете и си архивирах зловредното съдържание. (Като цяло – масова продукция, евтин боклук – 120 долара на първия пазар за подобни “стоки”, в който погледнах. Script kiddies.) След това, естествено, се запитах откъде са се сдобили с тези пароли. Огледах доста старателно системата – нямаше видими следи от успешна кражба.

Проверих дали двамата не са се логвали от едно и също IP, преди да ги напипат кракерите (не че това гарантира нещо, но все пак). Така и се оказа – неведнъж. На въпросното IP намерих доста стандартен XP, непочистен от троянския кон и до момента. Не съм го дебъгвал, за да проверя точно той ли е ожънал FTP паролите им, но предполагам, че да.

Бях малко ядосан, така че умишлено им оставих троянеца – да се научат да си го чистят. А на всички други препоръчвам: поддържайте си машините чисти! В противен случай може да се случи наистина какво ли не.

Та дори някой ядосан админ да ви отреже достъпа до личния ви сайт. И да ви го даде обратно само срещу уверение, че ще спазвате необходимата хигиена. Или че ще си сложите Линукс. И също ще спазвате необходимата хигиена.

Цитат от статията на Соломон Паси “www.е-ДЕМОКР@ЦИЯ” в “Капитал”:

“Неговият сънародник Алан Тюринг тъкмо е бил формулирал принципите на съвременния компютър – машината на Тюринг, и разбил с машината “Енигма” кодовете на нацистките шифрограми.”

Че Соломон Паси не е нито компютърен специалист, нито историк, е ясно (и очевидно) – простено му е да обърка това-онова. Ама няма ли редактори в тоя пусти “Капитал”, да помислят за читателите му? Така е по-опасен за здравето от китайските играчки с оловото в тях. Като го прочетох, глътнах отведнъж половин вафла – как не се задавих, аз си знам. Недай боже да го е прочел някой по-компютърен от мен, и във възрастта на инфарктите – а такива има доста…

Страничен ефект от статията е попълването на колекцията ми с глупостите (отдавна не я бях попълвал).

И, като се замисля, се сещам за две хрумки, които не попаднаха в нея:

Минавам днес по бул. “Христо Ботев”, и гледам табела: “Оптика ИИСУС”. И си зададох въпроса – какви ли са им очилата?

(Отговор: Божествени, естествено…)

На една видиотека (така ли се пишеше, или нещо аз бъркам?) пък гледам плакат на “Умирай трудно” 4.0, с Брус Уилис. И развинтеното ми въображение внезапно ми сервира плакат: “Умирай трудно” 17.3, със зомбирания труп на Брус Уилис.

(С подходяща илюстрация, естествено. Е това вече би бил тематичен филм…)

… Нямам категория “глупории”, иначе този запис трябваше да бъде в нея. 🙂

Някои тук сигурно знаят за будизма повече от мен. Но понякога недостатъчното познание е дар… Когато видях коментара на Калин към по-предишния ми запис, внезапно в ума ми прескочи странна искра. Свърза няколко неща, които уж отдавна зная, в неочаквано нова и изненадваща, но стройна и интересна система.

Уви, още доста неясна пред очите ми. И този текст е опитът да си я изясня. (Не стреляйте по пианиста, той толкова може.)

Религия ли е будизмът? Или може би наука? Или пък, религията наука ли е? Или науката – религия?…

Всъщност, като за начало, що е религия? Казват, че всеки християнин имал свое, различно християнство – което ще рече, че всеки има свой, различен отговор що е религия. Същото вероятно важи и за всяка друга религия. Всъщност, и за науката, а и за будизма. Но, все пак, не обединява ли нещо различните представители на едно понятие?

Бихме могли да кажем, като начало, че религията е система от възгледи и убеждения, подчинени на приемането на един върховен авторитет (понякога разпределен между няколко “личности”). Обикновено (но не винаги) се предполага, че този авторитет е трансцедентален – всемогъщ, всезнаещ и т.н.; като правило в такива случаи той бива смятан и за създател на Вселената. Религиите са като правило ексклузивни – няма как да изповядваш едновременно две различни.

Какво е тогава наука? Общоприетото становище е, че науката е метод за изучаване на света с цел получаване на обективна картина, която го отразява максимално точно. Този метод предполага употреба на бръснача на Окам, опити за доказване / опровергаване на хипотезите и теориите, и т.н. Науката еднозначно се води за единна – няма как да има две науки.

Най-лесно е като че ли да дефинираме какво е будизъм – учение, създадено някъде около 5 век от индийския принц Сидхарта Гаутама, известен по-късно като Гаутама Буда. Въпросът на какво точно ни учи то, и дали е религия, или не, обаче остава отворен.

Е ли будизмът религия? На пръв поглед той има всички белези на религиите. Система от вярвания, посочена цел, правила за постигането й, препоръки да бъде разпространяван, привлекателност за умовете на хората… Определено изглежда като да е религия.

И не. Религиите смятат своите божества за върховни авторитети – будизмът приписва на Буда думите: “Не вярвай безусловно на нищо, дори ако съм го казал аз”. Религиите често са формализирани и систематизирани до голяма стойност, и целят вкарването на човешкия ум в едни определени, единствено правилни граници – будизмът, дори класическият, се корени в дзен-философията, която чрез двусмислия или въпроси без очевиден отговор търси начини да разтвори ума на хората… Значи не, май не е религия.

Тогава будизмът може би е наука? Както науката търси начини да обогати човешкия ум, така будизмът търси начини да премахне границите, капаците му. Както науката обявява за основен свой метод проверката, така будизмът учи да подлагаме нещата на съмнение. Колкото и парадоксално да звучи, будизмът като че ли е наука!

Но не. Науката не предлага на последователите си определен начин на живот, определени правила, определена цел в живота им (пък била тя дори постигането на просветление или нирвана). И определено не отдава какъвто и да било респект на медитацията… Не, няма как будизмът да е наука.

И какво се получи? Хем има много общи черти с религията, хем и с науката. (Освен че е нещо, което е в много отношения различно и от двете – определено не е техен хибрид!) Да не би… да не би религията всъщност да е наука?!

На пръв поглед няма как да има две по-противоположни неща. Религията проповядва вяра – науката проповядва съмнение. Много хора смятат, че научният и религиозният възгледи са несъвместими и взаимно изключващи се. Науката заявява, че всичко подлежи на опознаване – религията постановява, че Бог е съвършено надчовешки, и не можем да се надяваме да опознаем неговите пътища, намерения и прочее… Кой каза, че религията може да има нещо общо с науката?

Който и да го е казал, не е казал глупост. Религията всъщност проповядва опознаване на света и себе си, пък дори погледнато през перспективата на Божеството, и съответната ценностна система. В много религии божественото е не просто познаваемо, а е изрично сродно на хората, и ние можем да го разберем. Религията често се опитва да опознае сама себе си с методи, напълно достойни за всяка наука: теологията е не по-малко сериозна и пълноценна дисциплина от физиката и химията… Може би все пак религията е наука?!

А да не би пък науката да е религия? Много учени биха побеснели от подобно твърдение. В училищата в САЩ продължава да гори сражението да се преподават ли учения като “интелигиентният дизайн”, и аргументът срещу тях е, че са религия, а не наука. Много учени са били преследвани от църквата, много научни положения – отричани от нея до комизъм. За истински учен масово признават само този, който иска първо да претегли Бог на кантар и да му премери кръвното, а после да признае съществуването му (а още повече точки печели, ако и тогава няма да го признае)… Не става, нали?

Не, ама да. Още повече учени са били преследвани от науката, в лицето на утвърдени други учени. Науката обича да обвинява религията в сляпо следване на догми, но най-често срещаният учен е не по-малко догматичен от свещениците (а за разлика от тях е видял поне две-три опровергавания на текущата си догма, и подмени с нова, и това не го е отучило да вярва сляпо в нея). Дори ние, масовите хора, сляпо вярваме, че науката ни поднася абсолютната истина – а това, естествено, не е така: поднася ни единствено само най-доброто приближение до нея, което е успяла да постигне към момента. Тоест, нищо чудно науката всъщност да е реално до голяма степен религия…

Добре, де. Са, пък не са. Това някакъв дзен ли е, или просто нуждата да поразширим границите на ума си?

(А този въпрос?)

Галерията с блогърите се пълни все повече. От последния ми запис на тази тема се появиха четири-пет, за които не писах тук (а бяха разкошни – можете да ги видите). Последната блогърка там обаче е зашеметяваща. И като красота на колажа, и като попадение в същността на човека.

Чудя се, кой ли ще е следващият? Чувал съм от Ели неведнъж, че в блогщността 😉 има няколко души, които упорито й убягват като визия. Но досега не е имало случай да минат няколко дни, и тя да не си намери нова жертва. Пък и Пейо беше след тези, дето й убягваха, а ми хареса как е станал.

Така че очаквам с нетърпение следващата жертва. (Или може би някое друго лице на вече гостувалите. Какво ще се появи в този блог обикновено е тайна за всички, включително за мен. (За версията на “Властелинът на пръстените” с чернокожи актьори знаех предварително, но за блогърите Ели не ми казва. И може би така е по-добре.)

(09:35:46) < wchera si goworihme neshto s (x) za kakwo li ne i stana duma za teb: "A toj Grigor e instituciq weche." (14:32:59) > в смисъл? не разбрах това за институцията…
(14:34:16) < имаш доволен брой читатели, които те възприемат като верен източник на информация
Не вярвам въпросният разговор с (х) да е протекъл наистина. Предполагам, че събеседникът ми (етичен човек с много блага душа) просто искаше да ми каже нещо хубаво и повдигащо духа. (Изключвам възможността да се е опитвал да ме ласкае – не е такъв човек.) Но вместо това ме уплаши. Защото може би наистина тук има читатели, които ме възприемат като верен и надежден източник на информация, и разчитат на мен.

Започнах този блог навремето, за да се уча на откритост пред хората. И да не храня мисли, които бих се срамувал да споделя с други. Уви, не съм постигнал докрай нито едното, нито другото: вероятно човек се учи на тях цял живот, и е добре да започне от малък… Често обаче споделям тук и какво ме вълнува, движи и кара да мисля и постъпвам по определени начини. И някои читатели сигурно го приемат за чиста монета, и неволно залагат душата си за него. Така сме устроени хората – ако възприемем някого за авторитет, да му вярваме по-лесно.

И това е, което е добре да поставим под контрол в себе си. Търсенето на центрове на доверие, или на гаранти на доверие, е естествено. То ни пести много от усилията за опознаване и преценяване на света. Но излъжем ли се, ударът е болезнен. А понякога вместо удар има тиха и неусетна вампирска целувка, и изсмукване до сухо.

Струва ли си да ми се вярва? Донякъде – може би да. Пиша тук каквото мисля, без да се опитвам да манипулирам никого. Същността на човек с лице струва много повече, отколкото мога да спечеля чрез лъжи и измами – не съм съгласен да я продам. Писал съм достатъчно преди за разликата между това да имаш и това да бъдеш, и кое е по-ценно.

Донякъде обаче – определено не. Всеки е субективен, аз също – преценките ми се влияят от убежденията и предразсъдъците ми. Опитвам се да бъда обективен, но възможно ли е да го постигна в съвършенство? Естествено, че не… А и да си съвършено обективен не е достатъчно, за да можеш да предскажеш точно бъдещето, трябва да си и всезнаещ. (Твърди се, че двете вървят заедно, примерно в Господ, само че засега съм обикновен смъртен. 🙂 ) Трудно ми е да преброя колко пъти съм правил прогнози, изглеждащи абсолютно неоспорими, които после са се оказвали погрешни; колкото и да се старая, и за в бъдеще ще е така.

Затова и не искам да бъда водач, когото другите гледат в устата и му вярват. Не защото при първата грешка “Осанна”-та ще се превърне в “Разпни го” – това не ме плаши, не зная защо. Плаши ме много повече, че поискам ли да бъда пастир на другите, ще се окажа вместо сред хора сред добитъци. А така ни е нужно точно обратното, да сме хора и да живеем сред хора. То е, което изпълва живота ни със смисъл, прави го живот, а не съществуване.

Затова искам да помоля всички мои читатели: не ми вярвайте прекалено много. Четете аргументите ми, но ги преценявайте със собствения си ум. Правете си свои изводи, ако е нужно – различни от моите: абонирани за истината няма, а ако има, то аз не съм сред тях. Не се бойте да мислите. Да, ще грешите многократно, точно както и аз продължавам да греша: за много неща опитът е единственият начин човек да се учи. Който е пробвал хиляди пъти, и всеки път е грешил, е хиляди пъти по-богат от който никога не е пробвал. Богат на едничкото, което ще вземе със себе си и извън този свят.

Не бъдете нечии резонаторни кутии – бъдете, както казва Иван Попов, автокефални. Говорете своите думи, мислете със своите глави. (И най-добре, ако сте достатъчно силни отвътре – говорете своите мисли, и се учете да мислите каквото няма да ви е срам да кажете.) Не се бойте да признавате грешките си, не бъдете като Пол Тибитс. И не се бойте да правите нови – чисти са ръцете само на тези, които никога нищо не попипват, след които на света не остава никаква следа…

Дано силата бъде с вас. Шаблонен и изтъркан израз – но точният.

Преди два дни си купих такъв принтер. Офертата ме изкуши: има и паралелен, и USB, и мрежов интерфейс (мога да го давам временно като оборотен на клиенти с повредени всякакви принтери), и рекламирана поддръжка за Linux (включително любимия ми Дебиан – спокойно мога да го използвам и в офиса, когато нашият принтер е повреден, както в момента). Цената на отпечатана страница не е от най-ниските (касета за ок. 150 лева стига за 1500 копия, т.е. около 10 ст. на страница), но за не твърде интензивен печат е добра – а принтера успях да намеря за малко над 350 лева.

Проблемът започна, когато се опитах да го свържа в офиса. С предоставения от провайдера .deb пакет открих указание, че е подходящ за Debian 3.0 – т.е. woody, версия, излязла преди около 6 години. С надеждата, че ще става и за по-нови версии, го инсталирах съгласно указанията.

Инсталацията изискваше поне 2 командни реда: инсталирането на пакета (през dpkg), и пускането на допълнителен настройващ скрипт. Прогоних като досадна муха мисълта, че новак в Линукс вероятно би се поуплашил, и че е редно фирмен софтуер, с претенции за производителски, да е по-лесен за слагане. Още повече, че инсталацията интелигиентно добави в менюто на КДЕ програма за управление на принтера. Дотук – добре.

При стартирането й ме посрещна добре познатото на потребителите на Windows прозорче с “ти си червей под краката ни” ЕULA. Едва се сдържах да не подскоча от възмущение – тия за какви се мислят?!… След това се усетих, че допреди няколко години такива ултиматуми изобщо не ме смущаваха. Мда, определено Линукс ме е разглезил на тема свобода… Цъкнах нужната чавка, и продължих. Но вече се чувствах като западен турист в соц-държава, на когото учтив милиционер току-що е обяснил: “Тук, господине, не може да се говори срещу партийното и държавно ръководство. Това, че ви е забранено да се отклонявате от утвърдения маршрут, е грижа за вашето здраве и добруване…”

Оттук нататък обаче ударих на камък. Оказа се невъзможно да добавя опашка за този принтер – вероятно командите за добавяне бяха специфични за някоя версия на CUPS отпреди 6 години. Около два часа отдавах проблемите на лична некадърност, Мърфи и каквото още ми хрумна. Част от драйвера беше реализиран като скриптове – изчоплих ги открай докрай, но проблемът не беше в тях. Повечето от останалото беше, естествено, без изходен код, и стотици килобайта като обем – отказах се да го дебъгвам моментално. Посражавах се още известно време, но не постигнах нищо.

Същият провал ме очакваше и когато се опитах да настроя нещата през контролния панел на КДЕ. Драйверът не добавяше стандартен PPD в CUPS – вместо това го пачваше, за да прехване обработката, и я правеше вътрешно. Кипнах и зарових из сайта на Lexmark, за да търся PPD-та. Оказа се, че допреди известно време е имало… но вече ги няма.

На хоризонта започваше да се очертава гръмотевична буря. За щастие си удържах нервите колкото да поровя още малко, и търпението беше възнаградено. В сайта на Open Printing открих точно това, което ми трябваше – чудесен, напълно функционален PPD за Lexmark E250dn! Деинсталирах фирмения драйвер, и изтеглих този.

Оказа се, че разполага с чудесен, простичък инсталатор. Пак команден ред, но само една стъпка. Въпросите бяха еднакви с тези на фирмения драйвер до степен, доста надхвърляща обяснимото чрез случайна конвергенция (с думи прости, вероятно някой е крал идеи от другия… чудя се кой ли от кого). След това се оказа удоволствие да добавя през контролния панел точно нужния ми модел принтер… и просто песен да отпечатам пробна страница.

Добавянето през мрежов интерфейс се оказа лесно – принтерът си беше взел настройки през DHCP. Реших обаче, че искам да му задам статичен. Което ме сблъска с любопитна задача – на предния му панел има само няколко светодиодчета. Определено недостатъчно, за да може да се настрои IP адрес оттам. След малко търсене открих ръководство за мрежово настройване на Lexmark E320. Не е същият, но като няма риба, и ракът е риба.

Изчетох ръководството внимателно, след което се посмях едно хубаво. Оказа се, че единственият начин да настроиш IP адрес на подобен принтер, е… през мрежата! Като, ако нямате вече сложен адрес, на моменти се прибягва до трикове, извадени буквално от арсенала на кракерите (все още помня за какво точно веднъж бях видял да се използва техниката с асоцииране на MAC адрес с IP адрес чрез пряк запис в ARP кеша)… След слагането на адреса обаче настройката през telnet (telnet xxx.xxx.xxx.xxx 9000) е чрез удобно и интелигиентно меню, ако и не твърде графично.

Като цяло – да свържете подобен принтер под Линукс не е задача като за възрастната ми майка. Но ако не ви е страх от командния ред става, и работи добре. 🙂

Наскоро почина Пол Тибитс. Ако някой случайно е пропуснал – това е пилотът, който пуска първата в света атомна бомба над Хирошима от борда на бомбардировача “Енола Гей”. Загиналите са 140 000 души непосредствено, и вероятно поне още толкова от последствията. Един от хората, чийто жизнен път ми е било интересно да проследя… в някои отношения.

И по-точно – в това как той се отнася към стореното от него.

Наскоро открих тук един коментар от ss7. С коментара не съм съгласен, и отговорих – но в блога на автора му открих един чудесен запис на тема каране през зимата.

Не съм съгласен и че гумите не са от голямо значение, и не бих посъветвал никого да кара през зимата с летни гуми, и да не слага вериги, когато са нужни. (ss7 може и да е феноменален шофьор, но поне аз не съм.) Но съветите в записа са ценни, и ги препоръчвам на всекиго.

Още малко съвети, от личния ми опит:

– През зимата е полезно да имате в колата: метличка и лопатка за сняг, пликче с 2-3 кг пясък, здрави и топли работни ръкавици, и цялото задължително оборудване – резервна гума, крик и пр. Ако имате кабели за подаване на ток и вериги, също не ги оставяйте в къщи. Един път на три зими да ви потрябват, ще са изплатили многократно “неудобството” от това да ги возите някъде из багажника.

– Не оставяйте колата на ръчна спирачка за повече от няколко минути, особено ако сте изключили двигателя – оставете я на скорост. Случвало ми се е жилото на ръчната спирачка да замръзне в дръпнато положение, и да трябва да го размразявам, пъхнал се под колата в снега, с импровизирана факла, точно до резервоара с горивото…

– Почиствайте колата напълно от натрупания сняг – не чакайте времето да се стопли и да го разтопи, или вятърът да го издуха, докато карате. Не е приятно при рязко натискане на спирачката внезапно 50-сантиметровата снежна покривка от покрива да слезе на предното ви стъкло. А задуха ли я при каране вятърът, я хвърля върху тези зад вас – между тях се случват и нервни… Да не говорим, че е удобен повод за глоби от “ловците”.

– Преди да започнат големите студове, напръскайте с WD-40 (или аналогичен спрей) всички ключалки на колата (включително тези на багажника и на предния капак), пантите на всички врати и капаци, а по възможност и механизмите вътре във вратите за отключване и заключване, и за вдигане и сваляне на стъклата. Пази ги от обледеняване.

– Добавете в резервоарчето за чистачките концентрат за чистачки. При много ниски температури, или при движение с по-прилична скорост, и той ще замръзне – но при по-нормални условия успява да размрази обледенено стъкло. И си купете хубава стъргалка за лед – нормално е поне 2-3 пъти през една зима да оставите колата си сутринта чудесно изчистена, а да я намерите вечерта обледенена като на кино.

– Добра идея може да е и да намажете контактните повърхности на вратите с глицерин – така залепват от замръзване по-трудно. Ако все пак вратите ви са замръзнали, не дърпайте силно ръчката – ще я счупите. Натиснете силно вратата последователно през 15-20 см по обиколката й (освен откъм пантите), може и повече от веднъж, и тогава опитайте пак; опитвайте се да дърпате не толкова за дръжката, колкото с подпъхнати под ръба на вратата пръсти. Ако пак не се отваря, пробвайте другите врати; влезте през която успеете да отворите, и отворете другите изотвътре с натиск. Ако някоя от вратите не се отваря и изотвътре, загрейте колата и пуснете парното да работи 15-20 минути – ще я поразмрази. В най-краен случай нетечащ найлонов плик с топла вода, лепнат на вратата, помага. (Не се изкушавайте да поливате топла вода направо – едно, че нямате си на представа колко бързо замръзва и тя, и второ, че напуква и съсипва боята.)

– Сменете маслото в началото на зимата – така по време на студовете то още ще е по-чисто и течливо, и ще пази по-добре двигателя ви. Алтернатива: по-качествено, макар и по-скъпо масло. Не забравяйте обаче: колкото по-висок клас е маслото, толкова по-рядко е, и толкова повече колата гори от него – проверявайте често и доливайте при нужда, задължително със същото масло.

– Посетете в началото на зимата акумулаторджия. Зимно време добрият акумулатор е Много Полезно Нещо. Ако нямате подръка такъв специалист, проверете поне дали акумулаторът ви няма нужда от доливане. (Има акумулатори, които не се доливат, но повечето класически имат нужда от периодично доливане.) Доливането ЗАДЪЛЖИТЕЛНО се прави с дестилирана вода – не снежна или хладилникова, те са друго нещо!… Продава се по бензиностанциите, лев-лев и нещо литърът е.

– Ако сменяте антифриз – източете изцяло стария, промийте веднъж с чиста вода, и налейте нов. Има различни по състав антифризи, и понякога реагират химически и изкристализират в охлаждането, тоест вътре в двигателя… Надписи от типа на “до -60 градуса” следва да се отдават на чувството за хумор на производителя: такъв антифриз няма как да има. Купете си концентрат, и го пробвайте, разреден колкото е нужно, в камерата на хладилника, заедно с термометър. Целта ви е на -20 в него да няма никакви ледени кристалчета: има ли, държите в ръцете си менте, опасно за колата ви.

(Избягвайте най-евтините антифризи. Преди няколко години купих от “Метро” един на изгодна цена; въпреки че промих охлаждането отлично, той самосиндикално полимеризира и изкристализира в него. След изваждане с пинсети от разкачена тръба на няколко люспи полимер, и малко химически експерименти, успях да разтворя полимера в охлаждането с адска смес от вода, спирт и толуол; как колата не експлодира, като я пуснах да загрее сместа, просто не знам… Ако нямате моите познания по химия и шанс, не експериментирайте с твърде евтини антифризи. Аз вече четвърта година си купувам концентрат от фирма “Теоком”, на Бистришко шосе, и съм доволен.)

– Ако нямате кабели за подаване на ток, купете си. (И следете колко дебели са жиците им; не външната обвивка, а жиците в нея – потърсете дали някъде не пише сечението им, или се опитайте да ги видите. За типичния Голф 2 е добре сечението на кабелите да е поне 6-7 квадрата; за по-мощни коли, и за дизелови двигатели е нужно повече.) При подаване на ток, първо оставете колите свързани десетина минути, за да се съвземе закъсалият акумулатор, и също да помага при стартирането, и тогава палете; колкото по-тънки жици, толкова повече време за съвземане. Не забравяйте да напомните на закъсалия да покара, или да остави колата да поработи достатъчно, за да позареди акумулатора.

– Ако палите колата при голям студ, а акумулаторът ви не е много добър, първо включете фаровете за 20-тина секунди, загасете ги и изчакайте 10-тина секунди. Реакцията в него го позагрява мъничко, а последващото изчакване му дава възможност да събере сили. Още по-добър вариант е, ако можете да си позволите вечерта да го откачите и вземете в жилището си, а на сутринта да го сложите обратно. А най-добрият вариант е посещението при акумулаторджия, или дори купуването на нов акумулатор.

– При купуване на нов акумулатор: не се колебайте да купите една категория над това, което по спецификация се полага за колата ви (след като сте се уверили, че ще се побере на съответното място). За моята 405 дизел е нужен по книжка 70 Ah; аз купих 75, и горчиво съжалих, че 90 не се побира – иначе щях да взема него… Също, има акумулатори, които осигуряват по-голям пусков ток при палене: при еднакви амперчасове те са по-добри от обикновените, но все пак, ако можете, вземете акумулатор с по-голям капацитет.

– Веригите не са особено полезни в големия град, но извън него, особено в хълмист или планински район, може да са извънредно ценни: ако пътувате през такива места, се погрижете да имате вериги, и познания как да ги сложите. При купуване взимайте вериги тип “меча стъпка”. Нормалните вериги с напречни звена помагат при буксуване, но при спиране често са напълно безполезни; “мечата стъпка” държат еднакво добре и при въртене, и при спиране.

– Зимните гуми са полезни не само за двигателните колела. Много шофьори, особено с коли с предно задвижване, оставят отзад летните гуми и през зимата. При спиране, съответно, колата отпред спира, но отзад занася, и се получават холивудски тип каскади – уви, често без хепиенд.

– Ако имате възможност, оставете колата да работи поне 5-10 минути, за да загрее, преди да потеглите. (За дизели и бензини на пълен инжекцион това време спада до около минута-две.) Спестявате както бензин, така и износване на двигателя.

– Ако карате дизел: нуждата да добавяте бензин в нафтата означава или температура доста под минус 20, или напълно съсипан двигател (не толкова компресия, колкото разпръсквачи на дюзите), или некачествена нафта – сменете бензиностанцията, от която зареждате. На минус 20 трябва да нямате никаква нужда от това упражнение. Ако въпреки всичко ви се наложи, максималното допустимо (и вече нежелателно) количество бензин е литър на 10 литра нафта. Повече ще намали смазващите качества на нафтата; дизеловата помпа разчита на тях, тоест рискувате да ви потрябва нова. А са скъпи дори на старо.

– Ако закъсате с гума, хлътнала в издълбана от нея дупка, пробвайте с бутане и даване на газ на едновременни тласъци: имате повече шанс, отколкото с даване на газ и доудълбочаване на дупката. Ако и това не помогне, разчистете снега, повдигнете колата с крик откъм съответната страна, и запълнете дупката с камъни (не със сняг!), или с каквото друго няма да поддаде под тежестта на колата. След това нахвърляйте върху него клонки или върху каквото колата няма да се пързаля, докато излезе, и тогава спуснете крика.

– И, на последно място – а трябваше да е на първо – човечност. Видите ли някой закъсал сред снега и студа, било автомобилист, било стопаджия… помислете ще ви струва ли много да му помогнете. Да, може да е бандит, обирджия, или пък терорист от Световната Конспирация, Която Планира Убийството Ви… Какъв човек искате да сте – такъв, който подминава закъсалите, или такъв, който им помага? Изборът си е ваш.

Днес получих призив за “поредното последно гражданско присъствие за Натура” :-), който ще прочетете по-долу.

Понякога си мисля, че единствената полза от тези протести са разните “екологични” партии, които се пръкват или активират предизборно, и си приписват заслугите за тях. Най-често без нито да са ги организирали и изпълнили, нито дори да са знаели къде и кога са… (И не само партии. Четох вчера за гръмката инициатива на “Труд”, “Дарик радио” и БТА. Да де, все е принос – но в размер на 1 дръвче, и огромна вреслива табелка. Ако това е екология, то политиците ни са държавници.) Но понякога и се сещам за битката за Странджа, която спечелихме. Поне в някаква степен. Поне временно.

Така че охотно подкрепям призива. Може да не успеем да повлияем решението на избраниците си – затова е трябвало друго, а именно да се мръднем по изборите и да изберем държавници, а не политикани. Но поне ще се опитаме… Може да не успеем да спасим добитъците от това да живеят в обор, а, уви, и ние с тях. Но поне ще покажем, че в този народ има и шепичка хора.

(Да, да, знам – на работа сте. Точно както бяхте на работа по време на митинга, който искаше депутатите да дадат едни големи пари за раково болни деца вместо за луксозни лимузини. А ако вашето дете легне болно от рак, няма да сте на работааааа!… Само че тогава пък другите ще са, и детето ви ще последва тези, по време на митингите за които пък вие сте били на работа. На детето – съчувствие и мъка, на вас – честито! Получили сте заслуженото… Същото е и с екологията.)

Ето и призива:

—-8<---- Юначки и юнациииии 🙂 Поредното последно гражданско присъствие за Натура! 22 ноември, четвъртък, от 9.30 ч пред Министерски съвет на площад Независимост! Предстои нашите честни и загрижени държавници да гласуват последния окончателен обхват на зоните по Натура 2000 и да прибавят най-накрая т. нар. „отложени" зони – само те си знаят в какъв обхват! (и за кой ли път…) Необходимо е обаче да отпадне противозаконното условие, наложено от министъра на регионалното развитие Асен Гагаузов, в Натура да не влязат зоните „с приет общ и/или подробен устройствен план към датата на обявяване на зоната" и концесионните площи! Това условие е противозаконно, защото противоречи на европейското законодателство и на 2те директиви за Натура 2000 – за птиците и за местообитанията! Ако бъде прието, обхватът на зоните ще бъде намален, а защитата им – невъзможна! Това условие ще ни доведе осъждане и наказание от Европейския съд, спиране на фондовете за тези зони и освобождаване на пътя на крупните инвеститори за досъсипване на малкото останало от прекрасната ни природа! Нека заедно заявим твърдото си намерение да я защитим! Коалиция „За да остане природа в България" ----8<---- Ще добавя и от себе си: Не знам птиците и местообитанията ли ще са формалният повод. Но предпочитам всички природни чудеса, с които България се гордее, да си останат природни чудеса, а не чудеса на степента на бетониране и хотелиране. И да не са стопанисвани и на практика притежавани от "големи инвеститори", бивши "честни частници", а по народному - "мутри с костюми". (Още Алеко е забелязал - не само на английски се пише едно, пък се чете друго.) Наказанията на Европейския съд ще са глоби. Солени. Които ще излязат от чий джоб? Този на депутатите, узаконили нарушенията? Или този на данъкоплатците - всички нас, включително тези, които ще протестираме? Познайте. (Има един проект - zabraven.com - който оправда името си. Забравихме го. Предлагам обаче в четвъртък да поставим на него един списък с имената на депутатите, гласували за съсипването на природата ни и изгребването на джобовете ни. Начело с фамозния министър Асен Гагаузов. И с прост призив: "Докато имат общо с политиката, гласувайте срещу тези хора. Нито глас за партиите, в които те членуват, или които подкрепят!". И да подсещаме за този списък всеки българин, на който не му е безразлично сред природа ли живее, или сред лайна. Периодично, а преди избори - всекидневно.)

Напоследък се скъсвам от смях, като чета прогнозите за движението на долара в средно- и дългосрочен план. То не са продажби на домове в Щатите, то не са рискови фондове, то не са прогнози за войната в Ирак… Непрекъснато имам чувството, че прогнозистите не виждат от дърветата гората. Да не кажа нещо повече – изглеждат ми като хора, които стоят върху малкото пръстче на великан, и когато ги предупредят за това, трескаво вадят лупата и почват да издирват дали някой великан не се е скрил между пръстите им…

Имаше една дума – може да беше “валутен сеньораж”, но може и да греша – която описва печалбата на една държава (или по-точно на централната й банка) от това, че печати сама валутата си. Ето как става това:

Представете си една държава, и икономиката й. На пазара има еди-колко си пари, срещу които стоят еди-колко си стоки (услуги, и пр.). Съотношението им определя цените – кило домати струва, да кажем един лев; един лев струва кило домати.

Да, но така е в един определен момент. След година, ако икономиката е нараснала междувременно с 5%, срещу 100 лева на пазара вече ще стоят 105 кила домати. Съотношението пари / стоки е нарушено – цените няма как да останат същите. А промяната на всички, или повечето цени, е неприятно нещо, и всяка разумна държава гледа да го избягва.

В този случай избягването е лесно. Държавата напечатва 5% повече пари чрез централната си банка, и ги пуска в обръщение. На пазара 105 кила домати вече стоят срещу 105 лева, и паритетът е запазен на изходното ниво. Всичко е наред.

Има обаче една интересна подробност. Държавата не раздава тези новонапечатани пари на всички. Тя си купува неща срещу тях – плаща заплати на служители, изплаща дългове, инвестира в проекти… Купува стоки с хартийки, които просто ей така е напечатала! И те имат силата на абсолютно реални пари. Защото имат абсолютно реално покритие, далеч по-истинско от златото в трезори – стоки, които охотно ще бъдат продадени срещу тези пари.

… Добре. Представете си сега световната икономика. Има една световна валута, в която се извършват (почти) всички междудържавни плащания – щатският долар. Световната икономика расте – САЩ печатят все повече хартийки. И купуват срещу тях астрономически количества стоки, поддържат вътрешния си жизнен стандарт висок, и т.н. Сигурно в света циркулират далеч повече долари (било в реален хартиен вид, било в други видове; “печатят” е опростителската дума, точната е “емитират”), отколкото вътре в САЩ. Хубаво е да ти да печатиш световната валута, нали?

Да, ама до време.

Да се върнем към държавата с левовете и доматите. Какво става, ако икономиката й започне да се свива, и стоките след година са с 5% по-малко? Пари лесно се печатат и раздават, но няма как лесно да ги вземеш обратно. Всякакви трикарии с банкови влогове, блокирани нива на депозити и прочее са до време – в един момент възможностите им се изчерпват, надигащата се вода прелива през язовирната им стена, и стават лоши неща. Инфлация, спадане на жизнения стандарт, а при особено голям дисбаланс между парите и стоките може да се получи и истинска национална катастрофа. Държавите обикновено в такива моменти правят обмени на парите, валутни бордове и други тежки финансово-рестриктивни мерки от списъка на “последните средства”. Какво обаче става, ако тези средства не са достъпни?

Да се върнем пък към световната икономика. Какво става, ако тя започне да се свива, вместо да расте? Или ако продължава да си расте, но този дял от нея, който се търгува в долари, започне да се свива – примерно защото се е появила друга могъща валута, примерно еврото, която се управлява по по-ясни и формализирани правила от долара, и постепенно започва да го измества в междудържавната търговия?…

Точно така. Напечатаните хартийки започват да се връщат в САЩ, за да търсят стоково покритие. В колосални количества. Няма как да направиш валутен обмен, без реално да обявиш финансова война на целия свят. Валутният борд не върши работа, нито която и да е от рестриктивните мерки от кошницата с последните средства. Както нищо не може да те спре да не купуваш стоките на света срещу хартийки, докато парите ти са неговата валута, така нищо не може да те спаси от връщащите се хартийки, когато валутата ти престане да бъде световната.

И нещата са каскадиращи. Започнат ли доларите да губят позициите си на световна валута, се получава излишък от тях на пазара. Стойността им започва да спада. Тези, които не виждат от дърветата (или по-точно от листата им) гората, може и да купуват долари с надеждата, че ще поскъпнат скоро отново – но по-глупавичките, които събират две и две, знаят, че поскъпването няма да го бъде скоро, или че ще е малко и за кратко, и после падането ще е още по-лошо, и продават доларите си. И кръгът се затваря. Колкото повече позиции губи доларът, толкова повече спада доверието в него… Докато САЩ бяха световната работилница, това можеше да бъде спасено някак – но вече не са.

Накъде вървят нещата? Накъдето е логично да се очаква. Иран и Венецуела все по-категорично предлагат петролът на ОПЕК да започне да се търгува и в други валути освен в долари. Засега саудитският крал ги удържа – но в един сигурно скорошен момент те просто ще започнат да продават в евро направо. И вероятно ще ги последват и другите петролопроизводители, този път не заради идеология, а заради интереса си. Когато да купуваш долари с петрола си означава да купуваш хартийки… Същото сигурно ще се случи и на другите световни пазари. Не изключвам възможността да дойде момент, когато дори САЩ да бъдат заставени да плащат някои неща в евро. Надали ще е скоро, но би бил последният пирон в ковчега на долара.

А този ковчег май е по-скован вече, отколкото си личи. Преди десетина дни зам-директорът на Китайската централна банка заяви, че доларът е загубил статута си на световна валута, и Китай ще потърси начин да разнообрази валутните си резерви. Валутните резерви на Китай са около хиляда и петстотин милиарда долара. Не виждам каква по-голяма камбана би могла да бъде ударена. И да има как да е по-ясно за кого бие…

Добре, де. Който държи позиции в долари – предупредени сте. Оттам нататък, парите са си ваши… Само че нещата не свършват дотук.

Ще се юрне ли Китай да продаде следващия месец, примерно, хиляда милиарда долара? Ако го направи, САЩ надали ще се отърват с рецесия като тази от 1929 г. Дори без да броим колко още плочки от доминото биха паднали, а няма да са малко. Така че САЩ в момента са заложник в ръцете на Китай. Може да го плюят, може да приемат декларации срещу нарушенията на правата на китайците, но няма да направят нищо реално. (Ако смятате да идете на олимпийските игри догодина, за да протестирате, очаквайте китайската полиция да не е толкова милостива към вас, колкото обикновено е към чужденци. Познайте защо.)

И това е само началото. Китайците мразят варварски игри като шаха – при които, вземеш ли фигура на противника, я сваляш от дъската. Те уважават игри като го-банг, в които вземеш ли фигура на противника, тя става твоя и играеш с нея. Така че нищо чудно САЩ да почнат с времето да са много про-китайски… Да, от другата страна пък е американското население, а то е възпитано да вярва в демокрацията. Ама напоследък май се е попревъзпитало доста, като гледам какво става там.

И дори така, рано или късно, лавината ще се откъсне. Доларовите валутни резерви на дори всички държави по света са малки в сравнение с количествата долари, които се търгуват в световната икономика. Свие ли се достатъчно доларовият дял, дори по най-мекия възможен начин, жизненият стандарт на САЩ рискува да спадне осезаемо. Какво става в такъв случай в такава държава? Екстремизира се. Фашизира се. Натрупаното недоволство трябва да бъде извентилирано нанякъде – и изпитаното средство е външната агресивност. Не е изключено в един момент да проимаме бедни и вътрешно репресивни и несвободни, но въоръжени до зъби САЩ – с други думи, нов СССР. Но без нови САЩ, които да защищават демокрацията…

Още по-неприятно става, ако пък САЩ загубят военната си мощ. Стане ли това, други държави ще надигнат глава. И страшните ще са не лудите като иранския президент или някой нов Саддам, а Русия и Китай. Две държави, чиито апетити никога не са секвали, и които никога не са били световният еталон за добър и свободен живот на хората… Особено пък Русия, която надали се е разделила с мечтите си за имперско величие. И за повторно прилапване (този път не хлабаво като преди) на всякакви там Задунайски губернии…

Към момента единствената светлина в този тунел е Европейският съюз. Дали той ще успее да балансира нещата, без да е като минимум сериозна военна сила – нямам представа. Дали ще успее да избегне капана на световния валутен сеньораж, в който паднаха САЩ – също. И най-вече нямам представа дали ще стане място, където хората водят свободен живот, или не… Този набор от отговори май е прост.

Ако стане място, където хората живеят свободно, ЕС ще стане световна сила, с или без страховита армия. Ако се превърне в псевдодемократична система, в която държавите шпионират гражданите си безконтролно и за щяло и нещяло… не бих очаквал да стане нещо твърде различно от така описаните нови САЩ, нова Русия, или нов Китай.

А това ще рече, че ще трябва да се търсят нови територии за създаване на място за свободен живот. И сигурно дори тогава ще бъдат намерени. 🙂