Напоследък пиша все за лоши неща…
Последните няколко записа тук изляха яда ми от овчедушието на българина. Този обаче е заради безсилието ни пред болестта.
Един от любимите ми автори е Тери Пратчет. Авторът на серията за Света на Диска (а и не само на нея) е не само великолепен хуморист, но и изключителен хуманист, воин на светлината и учител на самостоятелното, независимо мислене и търсенето на истината. Неведнъж, когато съм се опитвал да си представя Толкин “отвътре”, пред очите ми е изниквал един Гандалф с островърха шапка, жезъл и топъл човечен поглед под рунтави побелели вежди. Вторият, който извиква в ума ми представата за магьосник и защитник на Доброто, е именно Пратчет.
Затова и новината толкова ме шокира. Болестта на Алцхаймер опустошава ума и личността на жертвите си, и надеждното й спиране засега е извън възможностите на медицината. Не се съмнявам, че най-добрите експерти на света ще бъдат в помощ на Пратчет, но въпреки това се боя, че ще успеят да я отблъснат – освен ако не се случи чудо.
Информацията е оповестена лично от Пратчет, на сайта на илюстратора на книгите му Пол Кидби, в новина, кръстена в типично Пратчетов стил “An Embuggerance”. И в нея няма нито капка хленчене, самосъжаление или предаване пред съдбата – просто “Беше честно да ви предупредя”. И също: “По-добре хората да са щастливи – мисля, че има време за още няколко книги.”
Кратичкият послепис е, естествено, “Бих искал да обърна внимание на всички, които четат това, че то означава просто “Не съм умрял”…” И наистина, просто е трудно да си представиш Пратчет умрял, или превърнат в болничен зеленчук. Да, някой ден той ще бъде умрял, точно както и всички ние. Но ще е оставил на Доброто в света едно огромно наследство, запечатано в умовете на хората – и съм сигурен, че ще продължи да работи над него до последния си миг.
Послеписът продължава: “Зная, че е много човешко да попитате можете ли да направите нещо, но на този етап ще се забавлявам с предложения само от много големи експерти в мозъчната биохимия.” Аз обаче си мисля, че има неща, които можем да направим за него и без да сме експерти.
Едното е да (пре)прочетем книжките му – и не само да се смеем до захлас, а и да потърсим и съзрем в тях светлината на доброто, и силата на човечността. И да ги поемем в себе си, за да може, когато Пратчет угасне, тази сила да продължава да свети, чрез нас.
Другото е да не го чакаме да бъде победен от болестта, за да поемем част от товара му. Да, не всеки може да пише така завладяващо. Но на всеки е по силите да се научи на мъничко повече човечност. Една неголяма крачка отвъд това, което смятаме за разумно и безболезнено. Усилие, което правим, излагане на болка, което понасяме – не защото вярваме, че е нужно и си струва, а в знак на признание и уважение към Пратчет.
Може и да ни заболи. Но постоянстваме ли в тази си крачка, нищо чудно много скоро да забележим, че сме получили повече сила и доброта, и усилието си е струвало, колкото и безсмислено да е изглеждало отначало. И да не се свеним да раздаваме от тази доброта и сила, както ги раздава той. Всеки според уменията си – чрез изкуство или наука, чрез грижа за дете или усмивка към случаен човек, чрез анонимна и безкористна услуга към някой може би незнаен, чрез виждане в лошия и на доброто, и подмамване да се покаже на бял свят то.
И събраната от всички нас крачка към доброто в повече, и сътвореното от нея, сумирано накуп, ще даде един виртуален Пратчет. Точно както любовта ни към децата, свои и чужди, дава един виртуален, но страховито могъщ Дядо Коледа… И в света ще продължават да струят неговите доброта и мъдрост, светлина и сила, смях и щастие. Не гранитен или бронзов монумент на Писателя, а изграден от доброто му вътре в нас, жив и активен, и продължаващ да твори добро – и затова много по-истински от гранитния.