Grigor Gatchev - A Weblog

Наскоро се ровичках из чудесната книжка на Иван Попов. Завиждам му от сърце и душа, че сътвори такова чудесно и дълбоко нещо – и се изяждам от яд, защото ми “открадна” толкова идеи…

Идеи, до които вероятно всеки в нашата общност стига, рано или късно. Само че той е стигнал до тях по-рано от повечето от нас. Което ме навежда на единствено логичния извод – къде е мястото му, ако и да не е точно компютърен специалист, още повече пък хакер в общоприетия смисъл.

Има обаче и друг смисъл на думата “хакер”, и той е заслуга именно и точно на Иван Попов. Описвал съм го вече тук, няма да се повтарям. Важното е, че този друг смисъл е логично и естествено – мисля, че единственото логично и естествено – следствие от сега общоприетия.

Чувал съм от бивши хора от службите, че най-черната възможна точка в досието на човек като правило е била не това да е с прозападни възгледи, а да е със самостоятелно мислене. Автокефален, както би казал героят на Иван Попов. (Думата веднага ме хвърля в спомени колко борба е водила българската църква за тази автокефалност. Не ми се вярва Иван да я е подбрал случайно – описваните в книгата му местни “хуманитарни технологии” работят именно чрез играта на значения в думи, изтръгнати от оригиналния контекст.) Мисля, че надали нещо определя хакера по-точно от израза “самостоятелно мислене”.

Днес успях да си пукна предното стъкло на колата. Един уличен мияч с най-добри чувства го поля с маркуча, за да го измие, изтълкувал погрешно жеста ми. Сигурно металът, който го държи по ръбовете, е бил нагрят от слънцето, и се е свил рязко. В първия момент се ядосах, след това се усмихнах и махнах с ръка за благодарност. Добротата на този “мръсен циганин” струва много повече от двайсетте-трийсет лева, които ще дам, за да го възстановят – ако и толкова.

Повече ме подразни, че не можах да слушам Лари Лесиг. Всъщност, нямах време дори да помисля за това – от месеци не съм имал така натоварен ден. В момента текат първите петнайсет минути откакто съм станал, през които не върша поне две спешни неща едновременно. Не ме е яд за това, свикнал съм – но Лесиг не идва тук всеки ден. А личният контакт, особено първият, е важен… И това не е голяма беда, но лекичко дразни.

И сега се чудя – да се ядосвам ли, или не. Шопът в мен разсъдливо обяснява: “Немой да се косиш, оти че ти мине”. И е прав. Успея ли да не се ядосам, да приема нещата спокойно, ще изляза от тази схватка по-силен.

Да, познахте какво слушам в момента.

На отворен прозорец. Не за да досаждам на съседите – четох какво пише в блога на Йовко. Тихичко. Защото отвън тихичко вали топъл дъжд.

Топлият дъжд е невероятно усещане. Като нежността на влюбено момиче е. Вдъхвам с пълни гърди въздуха , така нетипично чист и свеж за София, протягам ръка, за да усетя топлите капки. Чувствам се, сякаш ме е настигнало нечие нежно пожелание. И се усмихвам.

А наоколо с пълна сила цъфти пролетта. Капките са отмили от въздуха ароматите, но свежият дъх на зеленина продължава да се усеща. От всичко наоколо струи живот. Отчаяно си напъвам ума да измисля по-добра дума от “възраждане”, или “възкресение” – много са изтъркани. Но не смогвам…

“Откривам новия завод за вело… за вело… Абе за колелета”
Тодор Живков, при откриването на завод “Балкан”.

Шегата настрана, велосипедите са все по-популярни, както за екскурзии сред природата, така и за придвижване из града. Чудесно средство са в претъпкания градски център, където се придвижват далеч по-бързо от автомобилите. А ако имате време, са полезни и за преходи до по-крайните квартали.

Идва пролетта, и много хора тръгват да си избират велосипеди. Като човек, минал през това, смятам да споделя някои неща. Принципно на тази тема може да се напише многотомник, така че ще се огранича до най-най основните неща.

Минавам днес по “Мария Луиза”, и се наслаждавам на гледката. Слънцето пече по лятному, ако и въздухът да е още хладен – но това скоро ще се промени. Каменните улици ще се нажежат, момичетата ще тръгнат с къси полички, и зеленината ще е единственото спасение от палещото слънце.

А над всичко това се извисява Витоша. Покрита с було от сняг, понесла на плещите си зимата. А по снагата й тече и прелива смяната на сезоните – зима, под нея пролет, под нея лято… Вчерашният дъжд е измил въздуха, и планината сякаш е на една крачка разстояние – както е била преди милиони години. И както всъщност е и сега, далечна я прави само замърсяването на въздуха.

И това вътре в нас. Това, че имаме време всяка вечер да се натряскваме, но нямаме време да се разходим из планината. Да видим колко по-голяма е от нас. Да погледнем от Камен дел към София, и да видим колко дребни са всъщност всичките ни грижи, кроежите, времепрекарването. Къщите, на които завиждаме, “великите” учреждения, в които работим и се борим, пътищата, из които се блъскаме с колите си…

Някъде преди бях писал как се грижа за старата си кола, и не я предавам – ей така, защото ми е била вярна, и съм привързан към нея. И как много хора биха ме смятали за глупак. Колата няма чувства и не я боли, с нова ще ми е по-добре – защо тогава? Не разбират…

Но аз разбирам. Пристъпил съм мислено и следващата крачка, и съм видял, че под маската на грижа за колата всъщност се грижа за себе си. Да бъда верен, да плащам дълговете си, да не се предавам… Не за това, което имам, а за това, което съм – и е много по-важно.

Умението да не правят тази следваща крачка е важно в осакатяването на хората. Така те се научават да не виждат, че да си добър е изгодно, че мъдрият е по-умен от хитрия. Стават удобно осакатени, превръщат се в кукли на връвчици, лесни за дърпане. Става лесно да ги излъжеш да продадат това, което са, и нямаш как да им го вземеш насила, срещу нещо, което не са, а само могат да имат – и което после вече можеш лесно да им вземеш насила.

Но крачката винаги я има, и е важна.

Ето това ми беше изпратено от Джейн, като коментар към предишни записи тук.

Хареса ми. Не само заради ясната аналогия с политиката, а защото е красиво. Истински… Обичам морето. Може би някой ден ще напиша нещичко за него.

ПРИКАЗКА ЗА МОРСКАТА ЗВЕЗДА

Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.

Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.

Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита:

– Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!

Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:

– Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда!

Неизвестен автор

Писна ми от политиците ни.

Не знам дали Николай Баровски е поводът. И ама въобще вече не ми пука има ли повод или не.

Писна ми от дами и господа 50%.
Писна ми от дебелогъзи гьонсурати, които само лижат задниците на дебеловратите си господари.
Писна ми от продадени зад кулисите сделки. Тези в ИТ-то ги знаем всички – а знае ли някой барем една, ИТ или другаде, която да не е била продадена срещу рушвет под масата?
Писна ми от чиновници, които видят ли човек, фасоните им стават като танкова броня. А видят ли пари, гъзовете им стават като ханджийска порта.
Писна ми от катаджии, митничари и прочее, които си просят рушвета право в очите, като невидели.
Писна ми от полицаи, които не си мръдват пръста за ограбен човек – но ще си строшат краката, ако е посегнато срещу престъпник.
Писна ми от цялата тази измет, сган, помия, която сме си отгледали на главата.
Писна ми!!!

Този сън, уви, не си спомням кристално ясно. Позволих си вандализма на места да го досъчиня, за да попълня дупките в “повествованието”. Но основната идея е запазена изцяло, и всичко останало е подчинено на нея.

(Дали не си струва някой път, когато имам свободно време, да напиша по това разказ? Хм…)

Самата гледна точка на съня беше странна. Ту бях основният герой, ту някой друг, ту гледах отстрани… И друг път ми се е случвало гледната точка в сън да се променя. Често именно тези прескоци са ключа към идеята, и основният начин да възприемеш “произведението”, те дават възможността да се почувстваш единия, а след миг да чуеш мислите на другия… Интересно е. Сигурно има как да се използва в киното. Ако стана някой ден режисьор, непременно ще се сетя. 😉 Засега обаче прескоците в позицията служат само ще пречат на четенето, така че съм ги изредактирал…

Бях много остарял. Почти без склероза, в сравнително добро здраве, и доста богат. Кисел и намусен сухар, недоволен от всичко заради старостта… Докато един ден внезапно не срещнах Дявола, и той не ми предложи младост отново. И дори вечен живот, ако искам.

… Дебелогъзие? Великогушие? Тенеке-суратлък? Решавайте сами.

Нещата са тук.

Съображения може да има хиляди. Но едно е ясно – един българин, затворен в чужбина, може да бъде пуснат на свобода до изясняването на случая. Само че никой от тези, които трябва да си мръднат четирибуквието за целта, не го прави.

Не защото човекът е виновен, а защото е от народа, а не от Слугите му. За които това се прави мигновено…

Спомням си за Хелмут Кол. Два мандата канцлер на Германия, най-обичаният от много десетки години. Съвременният Бисмарк, поне за немците. Обединителят… Биха могли да се изпишат страници и страници с добри думи за него. Заслужени.