Конфесиите и развитието

(Ако случайно някой не знае какво е това конфесия – система от убеждения, възгледи и ценности. Религиите, комунизмът, научният мироглед са конфесии.)

Условно бих разделил конфесиите на два типа: еднопосочно развиващи се и двупосочно развиващи се. Първите обявяват някакъв фундамент за непоклатим, и се развиват само оттам нататък – такива са например повечето религии (не всички). Вторите допускат съмнение и във фундамента си – такива са например повечето базирани на наука конфесии. (Естествено, и тук има изключения.)

Често конфесиите са под силен натиск, който заплашва да ги дестабилизира. Агресивен натиск от други конфесии. Бурно дивергентно развитие. Рязка промяна на околните условия… В такива случаи обявяването на конфесия за еднопосочна я стабилизира, и е голямо изкушение. В същото време обаче то създава пречки пред адекватната еволюция на конфесията, и в дългосрочен план е вредно за нея. Тя се превръща в динозавър, чиито гени са толкова стабилни, че не успява да мутира и оцелее при промяна в околната среда – или го прави бавно и късно. (Погледнете примерно кога католическата църква оправда Галилей… Да видим кога ще легализира марихуаната. ;-))

Свободният софтуер и балансът на идеологиите

За повечето в бранша не е тайна разделението между free software и open source software. Както и че това разделение е изначално май много повече междуличностно, отколкото принципно: Столмън и неговите поддръжници срещу Ерик Реймънд и неговите.

С времето обаче разделението стана и принципно. Столмън е по-категоричният от двамата, Реймънд е по-прагматичният. И останалите се групираха около тях, за да изкристализират два центъра: на “твърдите” поддръжници на свободния софтуер, и на “прагматиците”. (Нещо като тесните и широките социалисти от нашата история. :-))

И това разделение се оказа най-доброто нещо, което можеше да се случи на свободния софтуер – поне според мен. Очевидно е, че той се нуждае както от ядро твърди поддръжници, така и от широка периферия прагматици. Без твърдо ядро той лесно би бил подчинен или премачкан. Без периферията от прагматици би останал изолиран и неприет масово, или приемането му би било много по-трудно и бавно… А пък двете позиции няма как да бъдат съчетавани от едни и същи хора. Не би изглеждало достоверно, най-малкото.

Радост за очите, радост за душата.

Тери Пратчет е един от любимите ми автори. Не само защото е впечатляващо смешен (въпреки че и това не е малко). Истински любимец ми стана, като четох едно негово интервю. Цитирам по памет:

– Често се чуват гласове, че приказките са вредни, защото учат децата вместо на връзка с реалността на измишльотини – примерно че имало дракони. Какво вие мислите по въпроса?
– Това са глупости. С или без приказки, децата винаги са знаели, че има дракони. Това, на което приказките ги учат, е че драконите могат да бъдат победени – и това е, от което собствениците на споменатите гласове се боят.

Спомням си това, когато държа в ръцете си един разкошен подарък, пристигнал от отвъд океана – ‘The Art of Discworld”, на Тери Пратчет и Пол Кидби.

“Легенда за Землемория”

Намерих си копие и го гледах. Какво да кажа?…

Харесвате ли книгата? Ако да – за бога, не го гледайте! Пощадете чувството си за естетика, дори ако сте 100% убедени, че нямате такова. (Да го гледате е добър начин да разберете, че имате.)

Режисьорът без съмнение е талант. За да произведеш такъв боклук от такава хубава книга не е достатъчен идиотизъм, независимо от количеството. Единствено музиката е на ниво може би малко под средното, всичко друго е… ужас.

Перли на мъдростта

Днес направих юнашки опит да подредя и систематизирам раздела “Табели, обяви, надписи, реклами и подобни” в колекцията ми от бисери. Оказа се, че хич не е лесна работа – разнородността на плодовете на мъдростта беше по-безкрайна и от вселената (както е установил Айнщайн).

Все пак, отделих част “И на чужди езици…”, посветена на това как българите превеждат, или си мислят, че превеждат какви ли не обяви, надписи и реклами. С времето вероятно ще отсистематизирам някак и още раздели. С гаранция обаче накрая ще остане раздел “Непобиращи се в никакви норми и описания”.

Умора

Денят клони към края си. Силите ми – също.

Капнал съм. Пред очите ми възглавници пърхат с пухени крилца насам-натам, като летящите тостерчета от някогашния screensaver. (Добре, че не съм пияница – иначе и съседите щяха да разберат, че съм преуморен…)

А до нас има дълъг път. С малка отбивка – обещал съм да закарам на един приятел няколко кашона. Дано не се случи някое легло паркирано насред улицата – ще се забия в него с неизказано удоволствие. (Веднъж вече съм виждал такава гледка, пак в крайна преумора и за миг – добре, че върху него имаше синя сигнална лампа и радар, та се усетих навреме.)

Доразказана легенда

Още един сън, който ме навести преди време. Беше странен, и интересен като визия. Повечето сънища, поне моите, са или като филми (в смисъл, че ги гледам отстрани), или като живи, в смисъл, че участвам в тях. Този обаче беше някак като приказка – нещо като разказ, и слухов и визуален. Но не филм, или подобно нещо… По-сетивно предадена легенда – или по-точно, нейно продължение.

Ето го.

Имало някога млад скулптор. Силата на таланта му го изгаряла, и той се заел с непостижимото. След месеци работа над мраморния блок пред него застанала девойка от камък, по-красива от всяка на света. Съвършена.

Друг би си отдъхнал, и би поискал за нея товар злато – но Пигмалион не можел. Бил се влюбил в нея с цялото си сърце и душа… Разбрал, че няма друг изход, той помолил да довършат започнатото боговете – тези, които дават, но и взимат. И белоснежният камък се превърнал в белоснежна плът. Галатея се огледала и слязла от постамента.

Какво ще гледаме сега?

Работният ден току-що е свършил. (Всъщност, работната седмица.) И една доста честа гледка е как човек се протяга, звънва на гаджето, половинката, приятели, излишното да се зачеркне, и пита: “Какво ще гледаме сега”?

Или “В коя дискотека ще ходим”, “Къде ще сме утре на риба / екскурзия / почивка”, “На кой ресторант ще вечеряме”… Това, с което всички отъждествяваме почивката – или поне тези, на които предстои почивка, а не още работа.

Само че какво е работа, а какво – почивка? Ако вярваме на Том Сойер (а той е мъдър човек, или поне авторът му), тези две понятия са доста относителни. Каквото ни доставя удоволствие е почивка – другото е работа. Правилно е отбелязал Хоръс Джаксън Браун – “Намери си работа, която да ти доставя удоволствие, и няма да ти са наложи да работиш нито ден през живота ти.”

Почивката е в нашите представи естественият антипод на работата. Работата по принуда обикновено е създаване на нещо смислено и полезно. Следователно почивката трябва да е нещо разрушително, безсмислено и безполезно. Примерно дискотеката да е траш метъл, вечерта да е натряс… добре де, подпийване, и т.н. И определено трябва да не е създаване. Всъщност, точният въпрос би бил: “Какво ще консумираме сега?”.

Около свободния софтуер

Седя и си плямпам с Пейо Попов за мъдростите и глупостите на живота. А Пейо ме увещава, че щял да чете написаното с удоволствие. Поглеждам наполовина изпитата бутилчица бира до него, и си казвам – редно ли е такъв мъжага от толкова малко да го хваща? 😉

И докато си говорим за програмиране, си мисля.

Преди двайсет години сигурно щях да се изсмея на въпроса дали съм програмист. Носех униформа и кепе, и абсолютно всичкото ми будно време (което включваше и голяма част от нормалното време за спане) отиваше пред компютъра. Ако аз не съм, кой?

Беше, както би казал всеки поостарял барон Мюнхаузен, времето на дървените компютри и железните програмисти… Добре де, беше древно и странно време. Компютърът разполагаше с 48 килобайта (точно така – КИЛОБАЙТА) оперативна памет, от които над 10 отиваха за операционната система (ДОС 3.3), а още няколко бяха заделени за екранна памет. (И от които тайно си заделяхме част обратно, като почне да не ни стига останалото.)

Състезанието

Май трябваше да си направя специален раздел в блога – “Сънища”. Всъщност, не е късно… 🙂

Наскоро сънувах поредния странен сън. Беше нещо като филм, в смисъл, че не бях участник – гледах нещата отстрани. Две големи фармацевтични фирми се конкурираха жестоко на пазара. Всяка се опитваше да направи нещо по-най, и да измести другата.

В един момент шефът на едната получи компрометираща информация за другата фирма. Ако я беше използвал, можеше да ги накара или да фалират напълно, или да ги купи, или поне да престанат да бъдат едър играч. И неговата фирма щеше да остане на практика монополист…

Той обаче, за смайване на всичките си подчинени, отказа да го направи. Без обяснения. И на борда на собствениците успя да защити някак идеята си, пак без да каже истинските си съображения. Писаха му за това голяма черна точка, и в крайна сметка изпадна в немилост. Но не го допусна.