Grigor Gatchev - A Weblog

Толкова сладка публикация отдавна не ми беше попадала. Усещах как се хиля от удоволствие до уши, докато я четях. Ама наистина е страхотна!

Честит блог, Случайна! Добре дошла в компанията! 🙂 И да сте живи и здрави!

Вчера Пейо ме измъкна вечерта на концерт на “Балканджи”. Докато го чаках да дойде, се чудех дали да не му откажа – имах купища работа. Хитрецът обаче донесе пасти за десерт, с което мигновено ме разкисна. Обожавам сладко. Респективно, хората, които го носят. 🙂

Не бях ходил на техен концерт – единствено бях чувал “Крали Марко”. И бях изненадан, като ги видях – не предполагах, че са такава симпатична банда хлапаци. (Сигурно сладкото още е действало. :-)) Шегата настрана, наистина са готини. И музиката им определено ми хареса – а това се случва изключително рядко с български групи, за които преди това почти не съм чувал.

Е, на 40 години не се предполага човек да куфее на подобни места. Не че ми пука, де, просто докато ги слушах, ми дойдоха един куп идеи. Ако аз съм Архимед, те ще са най-голямата вана на света. (Не съм Архимед, така че им стига и да са готина банда. Не е малко, нито е често.)

Повечето от идеите ги забравих в десетминутен срок. Горката ми глава не ще да свикне на децибелите в такива заведения. Няколко обаче останаха. Една даже взе да ме чопли. И за да се отърва от нея, поне временно, реших да я метна в градината на читателите на блога ми. 🙂

Сигурно сте попадали на това разкошно клипче? (Ако не сте, ето го тук.) Ако не е смешно, поне е развлекателно.

Гледах го аз, и нещо чегърташе някъде в дъното на мозъка ми. Символиката ми напомняше нещо. Откачена жаба… която смущава реда на околните… кара виртуален мотоциклет… успешно се надбягва с него с хай-тек преследвач… прави номерата на героите от “Матрицата”… овладява оръжието, употребено срещу нея, и го използва обратно…

Шантава смес от две абсурдно несъвместими мелодии, към която е добавено не по-малко шантаво видео. Смутител на реда, който преборва огромната зла суперурбанистична Система…

И в паметта ми изникнаха графитите от бай Тошово време. “Гузно подсладен дънер”. “Това е стена”. “Нагоре няма нищо”. Колко време се беше блъскала с тях вкалъпената ми, дресирана глава, докато започне да ги разбира… Филмът отчаяно ми напомняше такъв графит. Прерових после набързо Интернет – уж нищо подобно. Музиката е ремикс на известно немско дуо, визуалът – дело на прилична шведска фирма. Всичко е пригладено и вчесано като произход.

Но не и като дух.

И когато жабата се вторачи в мен накрая, най-сетне забелязах, че очите й са различни. Което отново прехвърли искра към ново звено. Хирургично префасонираните киберпросяци на Уилиам Гибсън. Обтекаемите на Джак Уомък. Цялата тази хакерска паплач от едно неродено все още бъдеще… Създателите на фасона на жабата сигурно са си мислели, че различните очи са добър намек за лудост. Дали са си давали сметка, че е и за друго?

Е, накратко – този запис май ще е продължение на темата за хакерите. И мястото му ще е в раздела “Киберпънк”. Надали филмчето е правено с тази идея – но е чудесна илюстрация за нея. Струва си това странично тълкуване.

Наскоро се ровичках из чудесната книжка на Иван Попов. Завиждам му от сърце и душа, че сътвори такова чудесно и дълбоко нещо – и се изяждам от яд, защото ми “открадна” толкова идеи…

Идеи, до които вероятно всеки в нашата общност стига, рано или късно. Само че той е стигнал до тях по-рано от повечето от нас. Което ме навежда на единствено логичния извод – къде е мястото му, ако и да не е точно компютърен специалист, още повече пък хакер в общоприетия смисъл.

Има обаче и друг смисъл на думата “хакер”, и той е заслуга именно и точно на Иван Попов. Описвал съм го вече тук, няма да се повтарям. Важното е, че този друг смисъл е логично и естествено – мисля, че единственото логично и естествено – следствие от сега общоприетия.

Чувал съм от бивши хора от службите, че най-черната възможна точка в досието на човек като правило е била не това да е с прозападни възгледи, а да е със самостоятелно мислене. Автокефален, както би казал героят на Иван Попов. (Думата веднага ме хвърля в спомени колко борба е водила българската църква за тази автокефалност. Не ми се вярва Иван да я е подбрал случайно – описваните в книгата му местни “хуманитарни технологии” работят именно чрез играта на значения в думи, изтръгнати от оригиналния контекст.) Мисля, че надали нещо определя хакера по-точно от израза “самостоятелно мислене”.

Днес успях да си пукна предното стъкло на колата. Един уличен мияч с най-добри чувства го поля с маркуча, за да го измие, изтълкувал погрешно жеста ми. Сигурно металът, който го държи по ръбовете, е бил нагрят от слънцето, и се е свил рязко. В първия момент се ядосах, след това се усмихнах и махнах с ръка за благодарност. Добротата на този “мръсен циганин” струва много повече от двайсетте-трийсет лева, които ще дам, за да го възстановят – ако и толкова.

Повече ме подразни, че не можах да слушам Лари Лесиг. Всъщност, нямах време дори да помисля за това – от месеци не съм имал така натоварен ден. В момента текат първите петнайсет минути откакто съм станал, през които не върша поне две спешни неща едновременно. Не ме е яд за това, свикнал съм – но Лесиг не идва тук всеки ден. А личният контакт, особено първият, е важен… И това не е голяма беда, но лекичко дразни.

И сега се чудя – да се ядосвам ли, или не. Шопът в мен разсъдливо обяснява: “Немой да се косиш, оти че ти мине”. И е прав. Успея ли да не се ядосам, да приема нещата спокойно, ще изляза от тази схватка по-силен.

Да, познахте какво слушам в момента.

На отворен прозорец. Не за да досаждам на съседите – четох какво пише в блога на Йовко. Тихичко. Защото отвън тихичко вали топъл дъжд.

Топлият дъжд е невероятно усещане. Като нежността на влюбено момиче е. Вдъхвам с пълни гърди въздуха , така нетипично чист и свеж за София, протягам ръка, за да усетя топлите капки. Чувствам се, сякаш ме е настигнало нечие нежно пожелание. И се усмихвам.

А наоколо с пълна сила цъфти пролетта. Капките са отмили от въздуха ароматите, но свежият дъх на зеленина продължава да се усеща. От всичко наоколо струи живот. Отчаяно си напъвам ума да измисля по-добра дума от “възраждане”, или “възкресение” – много са изтъркани. Но не смогвам…

“Откривам новия завод за вело… за вело… Абе за колелета”
Тодор Живков, при откриването на завод “Балкан”.

Шегата настрана, велосипедите са все по-популярни, както за екскурзии сред природата, така и за придвижване из града. Чудесно средство са в претъпкания градски център, където се придвижват далеч по-бързо от автомобилите. А ако имате време, са полезни и за преходи до по-крайните квартали.

Идва пролетта, и много хора тръгват да си избират велосипеди. Като човек, минал през това, смятам да споделя някои неща. Принципно на тази тема може да се напише многотомник, така че ще се огранича до най-най основните неща.

Минавам днес по “Мария Луиза”, и се наслаждавам на гледката. Слънцето пече по лятному, ако и въздухът да е още хладен – но това скоро ще се промени. Каменните улици ще се нажежат, момичетата ще тръгнат с къси полички, и зеленината ще е единственото спасение от палещото слънце.

А над всичко това се извисява Витоша. Покрита с було от сняг, понесла на плещите си зимата. А по снагата й тече и прелива смяната на сезоните – зима, под нея пролет, под нея лято… Вчерашният дъжд е измил въздуха, и планината сякаш е на една крачка разстояние – както е била преди милиони години. И както всъщност е и сега, далечна я прави само замърсяването на въздуха.

И това вътре в нас. Това, че имаме време всяка вечер да се натряскваме, но нямаме време да се разходим из планината. Да видим колко по-голяма е от нас. Да погледнем от Камен дел към София, и да видим колко дребни са всъщност всичките ни грижи, кроежите, времепрекарването. Къщите, на които завиждаме, “великите” учреждения, в които работим и се борим, пътищата, из които се блъскаме с колите си…

Някъде преди бях писал как се грижа за старата си кола, и не я предавам – ей така, защото ми е била вярна, и съм привързан към нея. И как много хора биха ме смятали за глупак. Колата няма чувства и не я боли, с нова ще ми е по-добре – защо тогава? Не разбират…

Но аз разбирам. Пристъпил съм мислено и следващата крачка, и съм видял, че под маската на грижа за колата всъщност се грижа за себе си. Да бъда верен, да плащам дълговете си, да не се предавам… Не за това, което имам, а за това, което съм – и е много по-важно.

Умението да не правят тази следваща крачка е важно в осакатяването на хората. Така те се научават да не виждат, че да си добър е изгодно, че мъдрият е по-умен от хитрия. Стават удобно осакатени, превръщат се в кукли на връвчици, лесни за дърпане. Става лесно да ги излъжеш да продадат това, което са, и нямаш как да им го вземеш насила, срещу нещо, което не са, а само могат да имат – и което после вече можеш лесно да им вземеш насила.

Но крачката винаги я има, и е важна.

Ето това ми беше изпратено от Джейн, като коментар към предишни записи тук.

Хареса ми. Не само заради ясната аналогия с политиката, а защото е красиво. Истински… Обичам морето. Може би някой ден ще напиша нещичко за него.

ПРИКАЗКА ЗА МОРСКАТА ЗВЕЗДА

Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.

Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.

Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита:

– Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!

Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:

– Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда!

Неизвестен автор