Grigor Gatchev - A Weblog

Този сън, уви, не си спомням кристално ясно. Позволих си вандализма на места да го досъчиня, за да попълня дупките в “повествованието”. Но основната идея е запазена изцяло, и всичко останало е подчинено на нея.

(Дали не си струва някой път, когато имам свободно време, да напиша по това разказ? Хм…)

Самата гледна точка на съня беше странна. Ту бях основният герой, ту някой друг, ту гледах отстрани… И друг път ми се е случвало гледната точка в сън да се променя. Често именно тези прескоци са ключа към идеята, и основният начин да възприемеш “произведението”, те дават възможността да се почувстваш единия, а след миг да чуеш мислите на другия… Интересно е. Сигурно има как да се използва в киното. Ако стана някой ден режисьор, непременно ще се сетя. 😉 Засега обаче прескоците в позицията служат само ще пречат на четенето, така че съм ги изредактирал…

Бях много остарял. Почти без склероза, в сравнително добро здраве, и доста богат. Кисел и намусен сухар, недоволен от всичко заради старостта… Докато един ден внезапно не срещнах Дявола, и той не ми предложи младост отново. И дори вечен живот, ако искам.

… Дебелогъзие? Великогушие? Тенеке-суратлък? Решавайте сами.

Нещата са тук.

Съображения може да има хиляди. Но едно е ясно – един българин, затворен в чужбина, може да бъде пуснат на свобода до изясняването на случая. Само че никой от тези, които трябва да си мръднат четирибуквието за целта, не го прави.

Не защото човекът е виновен, а защото е от народа, а не от Слугите му. За които това се прави мигновено…

Спомням си за Хелмут Кол. Два мандата канцлер на Германия, най-обичаният от много десетки години. Съвременният Бисмарк, поне за немците. Обединителят… Биха могли да се изпишат страници и страници с добри думи за него. Заслужени.

(Ако случайно някой не знае какво е това конфесия – система от убеждения, възгледи и ценности. Религиите, комунизмът, научният мироглед са конфесии.)

Условно бих разделил конфесиите на два типа: еднопосочно развиващи се и двупосочно развиващи се. Първите обявяват някакъв фундамент за непоклатим, и се развиват само оттам нататък – такива са например повечето религии (не всички). Вторите допускат съмнение и във фундамента си – такива са например повечето базирани на наука конфесии. (Естествено, и тук има изключения.)

Често конфесиите са под силен натиск, който заплашва да ги дестабилизира. Агресивен натиск от други конфесии. Бурно дивергентно развитие. Рязка промяна на околните условия… В такива случаи обявяването на конфесия за еднопосочна я стабилизира, и е голямо изкушение. В същото време обаче то създава пречки пред адекватната еволюция на конфесията, и в дългосрочен план е вредно за нея. Тя се превръща в динозавър, чиито гени са толкова стабилни, че не успява да мутира и оцелее при промяна в околната среда – или го прави бавно и късно. (Погледнете примерно кога католическата църква оправда Галилей… Да видим кога ще легализира марихуаната. ;-))

За повечето в бранша не е тайна разделението между free software и open source software. Както и че това разделение е изначално май много повече междуличностно, отколкото принципно: Столмън и неговите поддръжници срещу Ерик Реймънд и неговите.

С времето обаче разделението стана и принципно. Столмън е по-категоричният от двамата, Реймънд е по-прагматичният. И останалите се групираха около тях, за да изкристализират два центъра: на “твърдите” поддръжници на свободния софтуер, и на “прагматиците”. (Нещо като тесните и широките социалисти от нашата история. :-))

И това разделение се оказа най-доброто нещо, което можеше да се случи на свободния софтуер – поне според мен. Очевидно е, че той се нуждае както от ядро твърди поддръжници, така и от широка периферия прагматици. Без твърдо ядро той лесно би бил подчинен или премачкан. Без периферията от прагматици би останал изолиран и неприет масово, или приемането му би било много по-трудно и бавно… А пък двете позиции няма как да бъдат съчетавани от едни и същи хора. Не би изглеждало достоверно, най-малкото.

Тери Пратчет е един от любимите ми автори. Не само защото е впечатляващо смешен (въпреки че и това не е малко). Истински любимец ми стана, като четох едно негово интервю. Цитирам по памет:

– Често се чуват гласове, че приказките са вредни, защото учат децата вместо на връзка с реалността на измишльотини – примерно че имало дракони. Какво вие мислите по въпроса?
– Това са глупости. С или без приказки, децата винаги са знаели, че има дракони. Това, на което приказките ги учат, е че драконите могат да бъдат победени – и това е, от което собствениците на споменатите гласове се боят.

Спомням си това, когато държа в ръцете си един разкошен подарък, пристигнал от отвъд океана – ‘The Art of Discworld”, на Тери Пратчет и Пол Кидби.

Намерих си копие и го гледах. Какво да кажа?…

Харесвате ли книгата? Ако да – за бога, не го гледайте! Пощадете чувството си за естетика, дори ако сте 100% убедени, че нямате такова. (Да го гледате е добър начин да разберете, че имате.)

Режисьорът без съмнение е талант. За да произведеш такъв боклук от такава хубава книга не е достатъчен идиотизъм, независимо от количеството. Единствено музиката е на ниво може би малко под средното, всичко друго е… ужас.

Днес направих юнашки опит да подредя и систематизирам раздела “Табели, обяви, надписи, реклами и подобни” в колекцията ми от бисери. Оказа се, че хич не е лесна работа – разнородността на плодовете на мъдростта беше по-безкрайна и от вселената (както е установил Айнщайн).

Все пак, отделих част “И на чужди езици…”, посветена на това как българите превеждат, или си мислят, че превеждат какви ли не обяви, надписи и реклами. С времето вероятно ще отсистематизирам някак и още раздели. С гаранция обаче накрая ще остане раздел “Непобиращи се в никакви норми и описания”.

Денят клони към края си. Силите ми – също.

Капнал съм. Пред очите ми възглавници пърхат с пухени крилца насам-натам, като летящите тостерчета от някогашния screensaver. (Добре, че не съм пияница – иначе и съседите щяха да разберат, че съм преуморен…)

А до нас има дълъг път. С малка отбивка – обещал съм да закарам на един приятел няколко кашона. Дано не се случи някое легло паркирано насред улицата – ще се забия в него с неизказано удоволствие. (Веднъж вече съм виждал такава гледка, пак в крайна преумора и за миг – добре, че върху него имаше синя сигнална лампа и радар, та се усетих навреме.)

Още един сън, който ме навести преди време. Беше странен, и интересен като визия. Повечето сънища, поне моите, са или като филми (в смисъл, че ги гледам отстрани), или като живи, в смисъл, че участвам в тях. Този обаче беше някак като приказка – нещо като разказ, и слухов и визуален. Но не филм, или подобно нещо… По-сетивно предадена легенда – или по-точно, нейно продължение.

Ето го.

Имало някога млад скулптор. Силата на таланта му го изгаряла, и той се заел с непостижимото. След месеци работа над мраморния блок пред него застанала девойка от камък, по-красива от всяка на света. Съвършена.

Друг би си отдъхнал, и би поискал за нея товар злато – но Пигмалион не можел. Бил се влюбил в нея с цялото си сърце и душа… Разбрал, че няма друг изход, той помолил да довършат започнатото боговете – тези, които дават, но и взимат. И белоснежният камък се превърнал в белоснежна плът. Галатея се огледала и слязла от постамента.

Работният ден току-що е свършил. (Всъщност, работната седмица.) И една доста честа гледка е как човек се протяга, звънва на гаджето, половинката, приятели, излишното да се зачеркне, и пита: “Какво ще гледаме сега”?

Или “В коя дискотека ще ходим”, “Къде ще сме утре на риба / екскурзия / почивка”, “На кой ресторант ще вечеряме”… Това, с което всички отъждествяваме почивката – или поне тези, на които предстои почивка, а не още работа.

Само че какво е работа, а какво – почивка? Ако вярваме на Том Сойер (а той е мъдър човек, или поне авторът му), тези две понятия са доста относителни. Каквото ни доставя удоволствие е почивка – другото е работа. Правилно е отбелязал Хоръс Джаксън Браун – “Намери си работа, която да ти доставя удоволствие, и няма да ти са наложи да работиш нито ден през живота ти.”

Почивката е в нашите представи естественият антипод на работата. Работата по принуда обикновено е създаване на нещо смислено и полезно. Следователно почивката трябва да е нещо разрушително, безсмислено и безполезно. Примерно дискотеката да е траш метъл, вечерта да е натряс… добре де, подпийване, и т.н. И определено трябва да не е създаване. Всъщност, точният въпрос би бил: “Какво ще консумираме сега?”.