Grigor Gatchev - A Weblog

Днес направих юнашки опит да подредя и систематизирам раздела “Табели, обяви, надписи, реклами и подобни” в колекцията ми от бисери. Оказа се, че хич не е лесна работа – разнородността на плодовете на мъдростта беше по-безкрайна и от вселената (както е установил Айнщайн).

Все пак, отделих част “И на чужди езици…”, посветена на това как българите превеждат, или си мислят, че превеждат какви ли не обяви, надписи и реклами. С времето вероятно ще отсистематизирам някак и още раздели. С гаранция обаче накрая ще остане раздел “Непобиращи се в никакви норми и описания”.

Денят клони към края си. Силите ми – също.

Капнал съм. Пред очите ми възглавници пърхат с пухени крилца насам-натам, като летящите тостерчета от някогашния screensaver. (Добре, че не съм пияница – иначе и съседите щяха да разберат, че съм преуморен…)

А до нас има дълъг път. С малка отбивка – обещал съм да закарам на един приятел няколко кашона. Дано не се случи някое легло паркирано насред улицата – ще се забия в него с неизказано удоволствие. (Веднъж вече съм виждал такава гледка, пак в крайна преумора и за миг – добре, че върху него имаше синя сигнална лампа и радар, та се усетих навреме.)

Още един сън, който ме навести преди време. Беше странен, и интересен като визия. Повечето сънища, поне моите, са или като филми (в смисъл, че ги гледам отстрани), или като живи, в смисъл, че участвам в тях. Този обаче беше някак като приказка – нещо като разказ, и слухов и визуален. Но не филм, или подобно нещо… По-сетивно предадена легенда – или по-точно, нейно продължение.

Ето го.

Имало някога млад скулптор. Силата на таланта му го изгаряла, и той се заел с непостижимото. След месеци работа над мраморния блок пред него застанала девойка от камък, по-красива от всяка на света. Съвършена.

Друг би си отдъхнал, и би поискал за нея товар злато – но Пигмалион не можел. Бил се влюбил в нея с цялото си сърце и душа… Разбрал, че няма друг изход, той помолил да довършат започнатото боговете – тези, които дават, но и взимат. И белоснежният камък се превърнал в белоснежна плът. Галатея се огледала и слязла от постамента.

Работният ден току-що е свършил. (Всъщност, работната седмица.) И една доста честа гледка е как човек се протяга, звънва на гаджето, половинката, приятели, излишното да се зачеркне, и пита: “Какво ще гледаме сега”?

Или “В коя дискотека ще ходим”, “Къде ще сме утре на риба / екскурзия / почивка”, “На кой ресторант ще вечеряме”… Това, с което всички отъждествяваме почивката – или поне тези, на които предстои почивка, а не още работа.

Само че какво е работа, а какво – почивка? Ако вярваме на Том Сойер (а той е мъдър човек, или поне авторът му), тези две понятия са доста относителни. Каквото ни доставя удоволствие е почивка – другото е работа. Правилно е отбелязал Хоръс Джаксън Браун – “Намери си работа, която да ти доставя удоволствие, и няма да ти са наложи да работиш нито ден през живота ти.”

Почивката е в нашите представи естественият антипод на работата. Работата по принуда обикновено е създаване на нещо смислено и полезно. Следователно почивката трябва да е нещо разрушително, безсмислено и безполезно. Примерно дискотеката да е траш метъл, вечерта да е натряс… добре де, подпийване, и т.н. И определено трябва да не е създаване. Всъщност, точният въпрос би бил: “Какво ще консумираме сега?”.

Седя и си плямпам с Пейо Попов за мъдростите и глупостите на живота. А Пейо ме увещава, че щял да чете написаното с удоволствие. Поглеждам наполовина изпитата бутилчица бира до него, и си казвам – редно ли е такъв мъжага от толкова малко да го хваща? 😉

И докато си говорим за програмиране, си мисля.

Преди двайсет години сигурно щях да се изсмея на въпроса дали съм програмист. Носех униформа и кепе, и абсолютно всичкото ми будно време (което включваше и голяма част от нормалното време за спане) отиваше пред компютъра. Ако аз не съм, кой?

Беше, както би казал всеки поостарял барон Мюнхаузен, времето на дървените компютри и железните програмисти… Добре де, беше древно и странно време. Компютърът разполагаше с 48 килобайта (точно така – КИЛОБАЙТА) оперативна памет, от които над 10 отиваха за операционната система (ДОС 3.3), а още няколко бяха заделени за екранна памет. (И от които тайно си заделяхме част обратно, като почне да не ни стига останалото.)

Май трябваше да си направя специален раздел в блога – “Сънища”. Всъщност, не е късно… 🙂

Наскоро сънувах поредния странен сън. Беше нещо като филм, в смисъл, че не бях участник – гледах нещата отстрани. Две големи фармацевтични фирми се конкурираха жестоко на пазара. Всяка се опитваше да направи нещо по-най, и да измести другата.

В един момент шефът на едната получи компрометираща информация за другата фирма. Ако я беше използвал, можеше да ги накара или да фалират напълно, или да ги купи, или поне да престанат да бъдат едър играч. И неговата фирма щеше да остане на практика монополист…

Той обаче, за смайване на всичките си подчинени, отказа да го направи. Без обяснения. И на борда на собствениците успя да защити някак идеята си, пак без да каже истинските си съображения. Писаха му за това голяма черна точка, и в крайна сметка изпадна в немилост. Но не го допусна.

(Това може би пък трябваше да се казва “Съществува ли Дядо Коледа – 4”.)

Стенли Милграм е американски психолог от втората половина на 20 век. Отнесен от инфаркт на 51-годишна възраст, още в началото на блясъка си. Както би казал някой прабългарин – прибран от боговете, да им служи.

Защото наистина е бил изключителен.

Наскоро след Втората световна той се заинтересува от зверствата на СС и СА из Европа и в Русия, от избитите милиони в концлагерите – и си задава въпроса как е възможно нормални хора (защото повечето участници в немските зондеркоманди са по начало най-обикновени хорица) е възможно да извършат такива неща. Следва серия опити, прочули се по целия свят, и една книга, превърнала се в една от библиите на психологията – “Принципи на подчинението”.

(Оригиналното заглавие на този запис беше “Съществува ли Дядо Коледа – 3”, но реших, че е време за смяна.)

Всъщност, какво се знае за вудуизма? Освен че бодат кукли с игли и зомбират хората? 🙂

Реално вудуизмът възниква на Хаити през 19 век, като секта на християнството. Създаден е от робите – потомци на докарани насила африканци, и носи силния отпечатък на старите племенни вярвания.

Според него, Бог има – Гран Мет – само че той е твърде голям, твърде далече и се грижи за важните неща – да се въртят планетите, да светят слънцата, и т.н. За по-дребните неща, като примерно хората, се грижат специален вид ангели – така наречените Конници на Господа, неговите наместници на земята. Които, противно на първоначалната представа, яздят не коне – а хора.

Съботата и неделята посветих на юнашко отспиване, и днес сутринта почти се чувствах човек. Работният ден, естествено, се стовари като челен удар с бърз влак – къде така, за човек ще се мислиш, а?… Само че и аз го посрещнах челно. А все пак съм от шопски произход. Бързите влакове е добре да са наясно кой следва да отстъпва, като ни се пресекат пътищата. И реномето на етноса следва да се поддържа на ниво – въпрос на патриотизъм е! 🙂

Днес гледах на улицата едно разглезено дете, което се тръшкаше и тормозеше майка си, и ме напуши смях – спомних си една случка, която наблюдавах преди години край битака:

Почивката в понеделника ми излезе през носа.

Вторникът беше така натоварен, че не смогнах да впиша нищо ново. Срядата обаче беше _напрегнат_ 17-часов работен ден. Четвъртъкът – само 16 и половина часа, но още по-напрегнат… И днес не беше приятно, но към 21:30 приключих с клиентите по места и се върнах в офиса си. За пръв път от три дни насам… Колко точно е отметнато като проблеми по места просто ми се губи.

Физически съм капнал. Главата ми обаче не ще да мирясва. Изглежда че дървеното философстване е на практика неразделна част от натурата ми – оцелява дори при такива обстоятелства…