Grigor Gatchev - A Weblog

– Това всичко, което ми разказа днес, би ли посмял да го публикуваш някъде?
– Хмм… Всъщност да.
– Хм? Това е истинска кутия на Пандора, човече! Откъде го знаеш всичкото?
– Сложен въпрос. А за кутията… всичко е кутия на Пандора.
– Тази е особено лоша. Ако не го разбираш…
– Разбирам го. Точно затова бих го публикувал.
– … Не си прав. Кой нормален човек дава заредено оръжие на деца?
– Тези, които най не трябва, също го знаят. А тези, които ще трябва да се пазят от тях – не.
– Разкажеш ли го, ще трябва да се пазят от много повече хора.
– Но ще могат. За разлика от сега.
– Не съм съгласен. Аз не бих го разказал. Всъщност, ако можех, бих те спрял.
– И би сгрешил. Би ли забравил това, което ти разказах, ако можеше?
– Естествено, че не!
– За да го използваш срещу другите? Да, знам, че не си такъв човек. Тогава защо ти е?
– … Добре, де. Прави каквото искаш.

Легендата твърди, че след като отворила кутията и изпуснала всичките човешки недостатъци, Пандора бързо я затворила обратно. И дълго време нещо чукало отвътре и молело да го пуснат, но Пандора не смеела.

В края на миналата седмица имаше семинар по айкидо. Отидох на няколко от тренировките, и на изпитите (на тях само като зрител). Имаше какво да се види.

Гости бяха една група американци, начело с Анди Сато – председателят на Международната федерация по айкидо. Показаха най-различни техники. Гледах внимателно – и ме порази една разлика.

Сато е от японски произход, но иначе е точно така американец, както и останалите. Неговите техники обаче са различни от техните. Разликата е много фина, но се усеща. В техниките на другите американци има някакво минимално противостоене на противника. Може да е само дискретно отъркване при изпълнението, но обикновено го има: самата техника е измислена така, че го има. Приложна е, ефективна е, не мога да го оспоря.

(Появата на този разказ е предизвикана от един коментар на Алекс към предишния запис. :-))

Милтън Ериксън е един феноменален американски психотерапевт. Той е създателят на хипнозата в съвременния й вид – като полезен инструмент, освободен от филмови и готически представи и предразсъдъци.

Сам по себе си е твърде необикновен човек. На 17-годишна възраст е преболедувал от детски паралич, и е останал напълно парализиран – с изключение на движенията на очите. За една година след това, с непрекъснати упражнения и упорство, си е върнал движенията напълно… На 52-годишна възраст параличът го повтаря (случай, почти уникален в историята на медицината), и отново го оставя напълно парализиран – след една година той отново се движи, макар и вече да си помага с бастун…

Но истински необикновени, почти невероятни, са десетките случаи с негови пациенти. Един от тях, весел и същевременно поучителен, ще разкажа като демонстрация на това, че хора, неповлияващи се от внушение, няма.

Веднъж идва при Ериксън младо момиче от съседен град, и му разказва трогателна история. Майка й била болна от рак, последен стадий, и с жестоки болки. Никакви болкоуспокояващи лекарства вече не помагали, и страданията й били ужасни. Не може ли прочутият професор Ериксън да помогне някак с хипноза?

Може, рекъл Ериксън. Взел си бастуна, отишли до съседния град, до болницата.

Майката се оказала възрастна дама с безупречно възпитание. Обяснила най-любезно на Ериксън, че е трогната и възхитена от желанието му да помогне, но не вярва в хипнозата, и не вижда никакъв смисъл в това той изобщо да пробва – такива неща не действали с нея.

– А, не! Тая така няма да стане! – ядосал се Ериксън. – От сто мили път идвам, инвалид с бастун, и да излезе, че е напразно! Не! Като не мога да хипнотизирам теб, ще хипнотизирам дъщеря ти!

Поканил момичето да седне на един стол, приспал го набързо, и започнал лекичко да повдига роклята му с бастуна си, все по-високо и по-високо. Майката позабравила любезността си, след това започнала да го гледа на кръв, и накрая се разкрещяла:

– Дърт козел такъв! Как смееш! Какво си въобразяваш! На какво прилича това!

Ериксън се обърнал към нея и най-спокойно отговорил:

– Аз може и да съм дърт козел… но какво стана с болката ти?

Останалото, предполагам, се сещате.

Наскоро една позната ми писа трогателно писмо, в което ме запита как правя това да си поръчам някой приятен сън. Ето част от него, и отговорът ми:

… Как да се усмихваш, когато си сънувал кошмари? Кажи ми – много моля, как го правиш това със сънищата, искам да се науча… Много отдавна не ми се е случвало да сънувам нещо хубаво. А като си спомня, как преди летях насън без всякакъв страх, сънувала съм, че карам кола /аз не мога/, че яздя кон /и това не го мога/, че се търкалям в нива с натежали златни класове – още не мога да забравя онова чувство на безмерна радост, която изпитвах в този момент…

Не е трудно.

Идеята е проста – лягайки си, трябва да изградиш съня в ума си, реален почти като реалния свят. Не се колебай да бръкнеш в най-хубавите си детски спомени, в спомените за сънища, в които си изпитвала такава радост. Тръгнеш ли от тях, ще ти е най-лесно.

Една история, за която Йовко твърди, че мястото й е в блога ми. Ще се съглася с удоволствие – най-малкото защото вече съм започнал да я забравям, а ще е грехота да се изгуби.

Преди години работех в БАН. Провеждахме опити по изследване на антиципаторен silent рефлекс. (Зад усуканото заглавие се крие нещо не толкова сложно. Като си чукаш по китката с неврологично чукче, от мускулите на ръката се отвежда с електроди и миограф един специален рефлекс. Когато друг те чукне, го няма. Когато чукаш с чукчето по контактен ключ, а през него десетина волта ток те боцкат по китката, пак го има, и т.н., всевъзможни интересни комбинации.)

Беше време на безпаричие, но не се предавахме. Нямаше пари за доброволци – ставахме си доброволци ние. Нямаше пари за специално оборудвана лаборатория – бяхме приспособили най-обикновена стая, с бележка на вратата: “Не безпокой – тече опит!”, и единствено вътрешно-институтски телефон, за да не ни безпокоят роднини и приятели по всяко време. Нямаше пари за свестни електроди и уреди – използвахме едни, които лепяхме с триста зора (и те непрекъснато се отлепваха), връзвахме ги с конци да не падат, включвахме ги едва-едва, за да не помръднат и да се откачат. Свързването на доброволеца към тях отнемаше по половин час нерви и ювелирско внимание…

По мой опит – не си струва.

Майсторът им се постара, и според него е станало много прилично. Ако ви каже обаче някой, че не си личи почти колкото и преди… хм. Не съм капризен и мрънкало, но очаквах нещо по-добро.

Предполагам, че механичната здравина на стъклото е възстановена, поне отчасти. Но следващия път при подобен проблем смятам да си взема ново стъкло.

… И си мисля, че ако отново можех да се върна в оня момент, когато стъклото се спука, пак нямаше да наругая човека, който го спука от добро сърце и желание да услужи. Достойнството и човечността ми струват повече от автостъклата.

И когато си помисля за това, ядът ми минава. Защото разбирам как с тази си оценка съм спечелил нещо, което струва повече от всички пари на света. (Това като обяснение за хората, които мерят всичко в пари.) Днес ще си легна по-свестен и по-силен отпреди. Чак велик сигурно не – но прибавил мъничко към каквото имам.

Малко ли е?

Много ли е?

Достатъчно е.

Гледам в милата ни държава какво изобилие на корупция с какво изобилие на приказки срещу нея се съчетава, и си мисля – случайно ли е това?

Я да проанализираме малко един модел на икономика, съградена на корупцията.

Основата на модела е простичка. Всеки, който има как да дере рушвет от някой друг, го дере. Лекарите от пациентите. Митничарите от преминаващите митниците. Чиновниците от имащите нужда от… хм, обслужване. В крайна сметка – всеки (или почти всеки) от всекиго.

И къде е тогава смисълът от тази игра? Защо още се води, при така широко заявена борба срещу корупцията?

Точно тя е стимулът. Когато борбата срещу корупцията е толкова шумна, всеки чиновник се чувства несигурен при вземането на подкупи. И тук на помощ идва добрият началник. Плащаш процент за защита – нямаш проблеми.

Толкова сладка публикация отдавна не ми беше попадала. Усещах как се хиля от удоволствие до уши, докато я четях. Ама наистина е страхотна!

Честит блог, Случайна! Добре дошла в компанията! 🙂 И да сте живи и здрави!

Вчера Пейо ме измъкна вечерта на концерт на “Балканджи”. Докато го чаках да дойде, се чудех дали да не му откажа – имах купища работа. Хитрецът обаче донесе пасти за десерт, с което мигновено ме разкисна. Обожавам сладко. Респективно, хората, които го носят. 🙂

Не бях ходил на техен концерт – единствено бях чувал “Крали Марко”. И бях изненадан, като ги видях – не предполагах, че са такава симпатична банда хлапаци. (Сигурно сладкото още е действало. :-)) Шегата настрана, наистина са готини. И музиката им определено ми хареса – а това се случва изключително рядко с български групи, за които преди това почти не съм чувал.

Е, на 40 години не се предполага човек да куфее на подобни места. Не че ми пука, де, просто докато ги слушах, ми дойдоха един куп идеи. Ако аз съм Архимед, те ще са най-голямата вана на света. (Не съм Архимед, така че им стига и да са готина банда. Не е малко, нито е често.)

Повечето от идеите ги забравих в десетминутен срок. Горката ми глава не ще да свикне на децибелите в такива заведения. Няколко обаче останаха. Една даже взе да ме чопли. И за да се отърва от нея, поне временно, реших да я метна в градината на читателите на блога ми. 🙂

Сигурно сте попадали на това разкошно клипче? (Ако не сте, ето го тук.) Ако не е смешно, поне е развлекателно.

Гледах го аз, и нещо чегърташе някъде в дъното на мозъка ми. Символиката ми напомняше нещо. Откачена жаба… която смущава реда на околните… кара виртуален мотоциклет… успешно се надбягва с него с хай-тек преследвач… прави номерата на героите от “Матрицата”… овладява оръжието, употребено срещу нея, и го използва обратно…

Шантава смес от две абсурдно несъвместими мелодии, към която е добавено не по-малко шантаво видео. Смутител на реда, който преборва огромната зла суперурбанистична Система…

И в паметта ми изникнаха графитите от бай Тошово време. “Гузно подсладен дънер”. “Това е стена”. “Нагоре няма нищо”. Колко време се беше блъскала с тях вкалъпената ми, дресирана глава, докато започне да ги разбира… Филмът отчаяно ми напомняше такъв графит. Прерових после набързо Интернет – уж нищо подобно. Музиката е ремикс на известно немско дуо, визуалът – дело на прилична шведска фирма. Всичко е пригладено и вчесано като произход.

Но не и като дух.

И когато жабата се вторачи в мен накрая, най-сетне забелязах, че очите й са различни. Което отново прехвърли искра към ново звено. Хирургично префасонираните киберпросяци на Уилиам Гибсън. Обтекаемите на Джак Уомък. Цялата тази хакерска паплач от едно неродено все още бъдеще… Създателите на фасона на жабата сигурно са си мислели, че различните очи са добър намек за лудост. Дали са си давали сметка, че е и за друго?

Е, накратко – този запис май ще е продължение на темата за хакерите. И мястото му ще е в раздела “Киберпънк”. Надали филмчето е правено с тази идея – но е чудесна илюстрация за нея. Струва си това странично тълкуване.