Grigor Gatchev - A Weblog

Като начало, дайте да се разберем. Това не е спор за или против чалгата, рапа или шкембе-чорбата. Това е спор за възгледите, и допустимите средства.

Да, не всяка цел оправдава всички средства. Но средства, които не постигат целта, са безсмислени, а авторът им не е борец за тази цел, каквото и да твърди или вярва. И повечето от хората разбират това, дори да не могат да го формулират учено.

Примерите

Да вземем за пример спама, за който споменахте. Едно от предложените решения на проблема е да се направи списък на тези, които не желаят спам. От законна, легална и морална гледна точка това е идеалното решение. Всяко друго нарушава нечии права. Има водени огромни дискусии по въпроса – питайте чичко Гугъл.

Естествено, 99% от спамерите използват този списък като спамлист, и това да се запишеш в него означава да си поръчаш килотонове спам. Съответно, това решение се подкрепя от малка групичка идеалисти, и от всички спамери на света.

Да живеят румънците!!!

Ето какво са сътворили…

(Някой да има съмнения какво ще рече “gypsy music” в български контекст?)

Няма ли кой да пусне изходния код на вируса? Бас държа, че до не повече от седмица ще има български вариант. Не бих се учудил, ако го има и без готов изходен код, само с идеята…

Шегата настрана, възхитен съм от новаторския тип социално инженерство на този вирус. Досега под “социално инженерство” на вирус се разбираше как по-хитро потребителят да бъде накаран да си го инсталира, без да подозира какво прави. Това е първият известен ми вирус, който милиони хора биха си инсталирали с пълното и ясно съзнание какво той прави. И точно заради това. Вероятно биха го търсили специално, за да се заразят с него като начин за подпомагане на разпространяването му.

Тече 16-тият работен час от този ден. На съседния компютър се довършва инсталация, която трябва да е готова за утре. А аз в полусънно състояние пиша втори за днес запис. Рядко напоследък нещо…

През последния месец като че ли нямах много време и сили за писане. Вчера обаче спах почти 18 часа, и съм се посъвзел. Днес направо не усещах земята под краката си, докато ходех – все едно летях на двайсет сантиметра над нея, такава енергия ме изпълваше… И започнах да се чудя какво ме човърка. Къде точно ме сърби, за да мога да се почеша.

Отговорът внезапно изскочи от само себе си, като зърнах в Интернет някакво обяснение за kdevelop. Не съм писал програми вече от почти година – и това ми липсва. Липсва ми сътворяването на нещата, изпипването на детайлите, проследяването им, радостта от безупречната работа на резултата. Липсва ми програмирането.

И ми липсва здравата. Преумората през тази последна година ми пречеше да го усетя – бях се докарал до самия ръб. Преди около седмица го осъзнах, и започнах да използвам всеки възможен момент за сън, често без да обръщам никакво внимание дали околните (включително клиентите ми) не ме гледат странно. И днес започва да се усеща промяна. 🙂 Наркотичната страст към писане на програми започва да се завръща.

Сериозно, наистина е голям наркотик. Имам познат, който така настървено беше преследвал из програмата си почти 18 часа някакъв зловещ бъг, че накрая беше изцапал панталоните си от нежелание да изгуби дори мига за отиване до тоалетната… Удовлетворението от постиганата цел е силно почти като това от добър наркотик. Нищо странно, че има същия ефект. Направо чувствам, че ако не надраскам поне стотина-двеста реда код, няма да мога да спя. Ще си го наложа, де, но усещането…

(Дали не е добре да драсна някой ден тук един запис за принципите и начините на действие на наркотиците? Че като слушам околните, над 90% от информацията им по въпроса спада не към наркологията, а към наркомитологията…)

А, като се замисля, кодирането не е единственото, което ми се прави. (Ох, не трябваше, по дяволите, не трябваше да се замислям за това!) Пише ми се, до скъсване. Имам толкова започнати разкази, в момента в главата ми врят продължения за поне три от тях, а зад тях напират и още. Изкушението да жертвам тази нощ е страшно… Но не искам. Ще се напъвам да спя редовно и достатъчно, докато не си върна силите и енергията в по-прилична степен.

А да бяха само разказите! На диска ми се търкаля началото на анализ на възможността за свободна фирма, нещо като свободния софтуер, само че не в сферата на софтуерното инженерство, а на фирмената кадрова политика. И направо искри от потенциал – не зная как да го опиша иначе, то просто се вижда. Все едно гледаш идеята за свободния софтуер, като идея. (Чудя се дали Столмън е виждал същото това искрене в идеята си, докато е била още неизбистрена докрай, само нахвърлян проект?) Нетърпението да го подхвана и заизвайвам от нищото направо ме изгаря отвътре…

И анализи за хибридизиране на базарния с катедралния модели на софтуерно развитие още малко, и ще ми потекат от ушите. И продължението на серията блог-записи за кутията на Пандора. И… И… Мамка му, как само ми се правят всичките тези неща! Ако че съм вече капнал – сили за днес вече нямам, но желание като за целия китайски народ.

Само едно не ми се прави – не ми се блъска тъпа, скучна и еднообразна работа. Нямам капка мерак за нея. Като си помисля само, ми се отщява. А защо ли толкова ми се прави всичкото онова, другото? Май защото всичкото е един или друг вид творчество. Игра. Забавление. Създаване. Може би бездарна, графоманска – но за мен точно така съзидателна, както за Шекспир неговите пиеси. Всеки според уменията си – но в основата, зад уменията, е една и съща искра. Страстта към сътворение.

Ох… И това не трябваше да си го помислям. Пред очите ми вече танцуват заглавия – “Сътворението като наркомания”, “Дете ли е Бог?”, потенциални допълнения към анализа за свободната фирма, опит за моделиране на инстинкта за игра при децата, и търсене на еволюционната му схема, продължение на една от черновите в блога ми – “Произходът на смеха”…

… Инсталацията свърши. Гася компютрите и си тръгвам. Утре отпочинал ще мога да свърша повече, отколкото днес капнал.

Но едно продължава да ме човърка, да се вие в мозъка ми като натраплива мелодия.

Пристрастеността към творенето. Интересна тема.

Добре, че случайно Гошо Малинов ме срещна и предупреди – иначе рискувах да изпусна мероприятието!

(За незапознатите: Гошо Малинов е виден поклонник на фантастиката, а от известно време и непрекъснато, и абсолютно заслужено награждаван писател. Изобщо не крия, че съм му поклонник.)

Самото мероприятие пък представлява ежегодно събиране на любителите на фантастиката, което се провежда в Стара Загора (или, по-точно, в Старозагорските минерални бани, сред разкошна природа). Организатори са старозагорският клуб “Уибробия”; на него се и обявяват резултатите от ежегодния им конкурс за фантастика с етнологичен елемент, и наградите.

Програмата на събитието още не е окончателна, но големи отклонения не се очакват. Ще започне в четвъртък, но закъснелите също са добре дошли. (Аз лично смятам да пътувам в петък вечерта. Ако някой желае да дойде с мен, ще си поделим разходите за път.)

Срещата е интересна далеч не само с написаното в програмата. Ако някъде може да се види половината българско фенство, писателство, преводачество и издателство на фантастика и прочее, това е точно там. Там е мястото, където можете да кажете мнението си за последния превод на този или онзи писател лично на преводача му. Там можете да подсетите някой издател какво бихте искали да видите скоро на български. И, съвсем определено, там е мястото, където любителят на фантастиката може да срещне сродни души на килограм, тон или килотон (в зависимост от експлозивността на характера им), и сладко да си плямпа с тях до пълна забрава.

С една дума – за поклонника на фантастиката това е, което за фестовете на свободния софтуер за неговия поклонник. Което са фестивалите за киномана, джем сешъните за любителите на джаза, и юбилейната десетхилядна серия на любимия сапунен сериал за домакинята. Един празник за душата, който си струва да бъде съизпитан.

И, ако сте поклонници на свободната култура – може би възможност да помогнете някой автор да бъде убеден да пусне нещо под свободен лиценз. 🙂

Наскоро един приятел, прочел записа за лозичката, ме попита на какво съм подпрял лозата на балкона си, и как се прави то.

Не е сложно.

Балконът ми е полу-лоджия – отчасти навън от сградата, отчасти навътре в нея. Хванал съм два здрави винкела за страничните стени на вътрешната част, и ги използвам като основа на скелето.

Подготовка на винкелите

Нужни са две парчета Г-образен винкел, дълги колкото трябва да е дълго напред скелето. Аз съм го съчетал – в предната част съм опънал телове за лозичката, в задната – въжета за пране. При дълбочина на балкона от около 1.50 м. съм издал скелето още половин метър пред него, така че винкелите ми са по 2 метра. Купени са от обикновен строителен склад – в София например на “Ботевградско шосе”, малко преди разклона за Кремиковци, има няколко такива магазина.

Тоя запис ще го посветя на десихнронизацията на мозъка с честоти през зрението.

—

Всеки знае колко уморително е да се работи на стар, с ниска честота на опресняване монитор. Ето ви един пример на практика. И с по-нови монитори става, ако забравите честотата на опресняване достатъчно ниска. Някои най-нови монитори просто не поддържат прекалено ниски честоти, но все пак.

(Този проблем е приоритет на CRT мониторите – при тях точката на екрана успява да угасне достатъчно бързо, за да има сериозна промяна в яркостта за едно преминаване на електронния лъч. LCD мониторите имат доста по-дълго послесветене на пикселите (прословутият ефект на “оставяне на следа” на мишката по екрана), и са на практика безопасни в това отношение.)

Каквото и да варира в зрителното поле с определена честота, ще имате в някаква степен този ефект. Колкото по-голяма част от него заема варирането, толкова по-силен ще е ефектът (повече от зрителната мозъчна кора ще се възбужда в съответната честота).

Вариациите могат да са в няколко отношения:

Откъде ли не може да му дойде на човек просветлението…

Току-що бях завил от Сточна гара към гара Подуене по булевард “Данаил Николаев”. Час пик плюс проливен дъжд, и булевардът е монолитно, бавно пълзящо задръстване. Движението ме беше избутало в най-лявата лента, и единственото ми развлечение беше да гледам плакатите, налепени по километричното пано откъм жп линията. Различни като цвят, но еднакво оформени – име с голям шрифт, снимка на някой лидер, и с по-малки букви отдолу – рекламен слоган. Когато периферното ми зрение улавяше смяна в цвета на стената, хвърлях поглед отново към нея…

(Този запис стоя като чернова няколко дни. Случката беше на 5 юни.)

Не знам защо, но често пиша за дъжда. Не че обичам дъждовно време, защото лесно настивам на дъжд – обожавам слънцето. Но дъждът е твърде многолик. Всеки път те изненадва с нещо ново и свежо.

Така се случи и днес. Обещах да занеса един велосипед за ремонт на колодрума. Натоварих го на колата, спрях я пред стадиона на ЦСКА, и нарамих колелото по алеята към входа на колодрума.

Още докато го вадех от колата, за пореден път за деня заваля. Е, не съм от захар, особено когато дъждът не е твърде студен. Зашляпах бодро през локвите… за да установя неприятна изненада. В хубавите ми официални обувки влизаше вода, все едно изобщо нямаха подметки.

Не обичам дръвчетата бонзай. Струват ми се някакво насилие над природата на дървото. Осакатяване, което правим за собствено удоволствие.

Но съм посадил под прозореца си лоза. И си я гледам. Тя е моят бонзай, създаден по мой вкус – да расте и да се развива, свободно, и колкото се може по-хармонично.

Взех пръчката преди години от една лоза в Пазарджик. Не зная с какво ме привлече – не беше нито феноменално ранозрейна, нито страхотно сладка, нито много плодовита… Просто ми хареса. Минах на следващата зима, помолих собствениците й, отрязах си няколко пръчки.

Не е трудно да се посади лоза. Взима се тазгодишна пръчка, между половин метър и метър. Колкото по-дебела и жилава, и с колкото повече съчленения, толкова по-добре. Най-горните две ще бъдат над земята. Останалите се надраскват по удебеленията, така че кората леко да се нарани – когато бъде заровена в земята, оттам ще тръгнат коренчета. Ако жилавата и здрава кора е цяла, тя пази твърде добре от това да пуснеш корен…

– Вече… колко? Пет и половина години сме заедно.
– И?
– Нищо. Просто исках да ти благодаря за вярността.
– Чак пък толкова…
– Така е. Служиш ми, возиш ме. Пазиш ме в дъжд и студ. Мъчиш се с българските пътища, горива и прочее. След холандските сигурно си като в ада, но се бориш. Грижиш се за мен. А аз за теб – на практика не.
– Преди точно три дни ми поправи съединителя. Когато можеш да си позволиш, ме миеш, без особена грижа ще има ли кой да те гледа, или не. Планираш и още ремонти…
– Защото иначе няма да можеш да ме возиш. Лична изгода.
– А за какво друго е една кола? Та аз съм парче желязо. В момента разговаряш със собственото си въображение, аз съм реално частица от теб. Одухотворил си колата си, и си й приписал тази частица, защото имаш нужда от нещо…
– Това нещо не е колата ми да ме психоанализира.
– 🙂
– Иначе си права. “Седим си аз и шизофренията ми срещу огледалото и цакаме каре белот.”
– 🙂
– Но това не ти пречи да си ми вярна.
– Колкото мога. Случва се да се повреждам, дори в критични за теб моменти. Както с хората е.
– Ако се грижех за теб наистина както трябва, щеше да ти се случва много по-рядко. Кой е виновен?
– И това е както е с хората… Само дето с мен е по-лесно. Счупя ли се зле, ще ме изхвърлиш и ще си вземеш друга. И вече тя ще е твоята кола… Няма да ме боли, нито да страдам. Дори съзнанието, което си приписал на мен, ще си остане с теб, същото. За разлика от хората – те поне си отиват истински.
– Не е за разлика. Не ми се иска един ден просто да те изхвърля.
– Това ти е проблемът. Всяка една мравка, която смачкваш по недоглеждане, има повече чувства и живот от мен. Аз съм мъртво парче желязо. Какво толкова?
– За мен не си.
– И къде му е логиката на това?
– Привързаността често е по-мъдра от логиката – подсказва верния отговор и при недостатъчно факти.
– Аз не мога да съм ти вярна или невярна. Могат го единствено хората. Просто имаш нужда от вярност, и затова я приписваш на каквото ти попадне. Дори на колата си. Още една крачка, и ще си за лечение.
– Грешиш… Имам нужда не другите да ми бъдат верни – от това имат нужда робовладелците. Имам нужда да давам вярност, за да имам право да получавам.
– И как се отнася това към лека кола?
– Като я ремонтирам и поддържам, когато е нужно – и за тази цел я ценя и изпитвам към нея симпатия. Казано другояче, като се грижа за нея по-добре, а тя ми отвръща със същото. По-простичко, отколкото при хората – но иначе същото като при тях.
– Да, ама чак пък вярност, и то към старата си кола…
– А един ден и към старата вече своя жена. Хората биха казали “въпрос на навик” – но навиците създават характера, така че е въпрос на характер.
– Какви сме само с характер…
– Да, с характер съм, и се гордея с това. А пък навиците се създават от постъпките – затова и постъпвам така.
– Стари максими. Хайде, кажи сега третата част. Ако не разбираш, че си скучен…
– Стара е, максима е, но е вярна. А третата й част е логиката зад това да вярвам на привързаностите си, и да ги смятам за мъдри… Защото характерът наистина определя съдбата на човека, в крайна сметка. А бих предпочел прилична съдба.
– Брилянтно. А старите си дрехи и обувки изхвърляш, нали?
– Остареем ли достатъчно, превърнем ли се в бреме, и хората си отиваме… А дотогава имаш ли нещо против все пак да си бъдем верни?
– … Нека бъдем. Струва си.