Почвам да губя сметка колко записа вече написах за протестите. И за позициите на протестиращите, а и за своята лична.
Под повечето се състояха дискусии. Сблъскаха се мнения. Ако си няма човек работа, може да чете коментарите.
А в реалния живот приятели ми се оплакват непрекъснато. Как техни добри приятели не могат да повярват, че протестиращите не ходят там за пари. Че не им се плаща, че не са „соросоиди“, бойковисти, костовисти и прочее… (Апропо, писал съм вече – соросоидът е като летяща чиния: непрекъснато се говори за него, но са го виждали лично с очите си само пропуските на здравеопазването.)
И аз имам такива добри приятели. Хора иначе с акъл и здрав разум, които смело се кълнат, че бялото пред очите им е черно, все едно Иво Величков демонстрира какво може хипнозата. За които е непонятно как така аз ходя на протести без пари – все едно не ме познават от десетки години и не знаят бих ли отишъл на протест за пари. Които недоумяват как така има хора, които водят на протест децата си – сякаш има нещо по-важно и ценно, което децата им биха могли да научат… Да ме попитат къде виждам келепира за себе си в тая работа не са посмели – някак твърде грубо се разминава с каквото знаят за мен. Но казват „Ти може и да не ходиш за пари, но другите – сигурно“, все едно съм специален и единствен и други като мен няма. Или дори „Просто не те разбирам защо си хабиш вечерите с това, все едно нямаш семейство“ – все едно не ги „хабя“ именно и точно понеже имам семейство и мисля за бъдещето му.
Неведнъж съм се питал какво прави тези хора уязвими за толкова тъпа и елементарна промивка на мозъци като сегашната. Подозирам, че е мирогледът им. Почти не съм чул подобен въпрос от мой познат, който дори веднъж е участвал доброволно в благотворително мероприятие. От тези обаче, които гледат предимно „своите интереси“, почти няма такъв, който да не ме е питал. Изглежда, че всъщност няма хора, които да не се грижат за интереса си – просто благотворителите виждат мъничко по-далече от върха на носа си. И затова и държави, в които те са повече, цъфтят и заплатите там са в хиляди долари и евро. А в България преобладават тези, дето „си гледат интереса“, и затова след 23 години преход продължават да взимат по няколкостотин лева.
Кога България ще стане държава, където заплатите са в хиляди евро? Задавам отговор, нали?
Веднъж се опитах да обясня това на мой познат, който ме питаше с кой акъл подкрепям окупацията на студентите. Той ме сряза с: „Да, бе. Мързеливци, дето само търсят да скатават. Като не учат, ще вземат хиляди евро, а като учат – стотици лева, нали?“. Отговорих му спокойно: „Този филм вече сме го гледали през 1990 г. Стачкуващите тогава студенти повечето завършихме като отличници. Противниците на стачката, поне които помня – като четворкаджии и тройкаджии. Само че някой им даде да управляват едни големи пари и в момента карат лимузини, а отличниците или забягнаха в чужбина, или бъхтим като говеда за по няколкостотин лева. И ти в това число. Колко още прожекции на филма ти трябват, за да го схванеш?“. Той млъкна, замисли се… и отново заяви: „Абе не знам, ама с протести не става. Учене и работа трябват.“ Ушите му бяха чули реалността, но умът беше отказал да я приеме.
На такива им викам за себе си „зомбирани“. Да ги вадиш от зомбировката е все едно да съживяваш мъртвец. Умът им категорично отхвърля реалността и живее в успокояваща ги измислица… Може би трябва да напиша нещо за това. Дано смогна.
По-интересни са ми другите. Тези с претенции за интелектуалност, които стигат до същите изводи. Една малка част от тях са също така зомбирани, просто по-интелигентни. Другата част обаче е по-особена. Наричам ги за себе си „великите инквизитори“. Не защото са инквизирали някого, а заради гениалния монолог на Великия инквизитор от „Братя Карамазови“. Където Достоевски с невероятна проникновеност описва начина на разсъждение на тези хора. Произхода им, пътя им… бъдещето им. Дава ни познанието какво представляват те всъщност и защо са такива.
Преди време го преведох, колкото и както можах. Предлагам на всички, които не са безразлични на темата – прочетете го още веднъж, внимателно. Може би дори повече от веднъж. Ще разберете много за тези хора. И какви са били, и как са станали каквито са сега, и какви ще стават за в бъдеще. И най-вече, уви, защо е почти невъзможно да бъдат спасени. Защото сами са избрали пътя, по който вървят – а той увлича. И тренира да виждаш само каквото ще те отведе още по-нататък по него…
Това е.