Grigor Gatchev - A Weblog

За тези под 35 години: Иван Ефремов е доайенът на съветската фантастика.

За тази титла са претендирали немалко съветски фантасти, всеки по свой начин. Повечето, като Александър Казанцев или Григор Адамов – с партийно задълбаване и изтипосване на гадните капиталисти. (Още си пазя колекция томове на Казанцев – ако някой не вярва, че съветският комунизъм беше вид религиозен фанатизъм, мога да му ги дам, да се убеди.)

Ефремов я заслужи с това, че беше невероятно красив и истински мечтател. В “Мъглявината Андромеда” прокомунизмът е на минимума, без който книгата просто нямаше да излезе. (Не случайно при първия й прочит цензорите му я върнали с “Това не е наша, съветски тип творба. Преработете я, нека действието се развива някъде в капиталистическия свят…”) Но размахът на мечтата, вярата в творческото начало и интелектуалната мощ на човека, любовта към хората, силата на красотата са буквално непознати в днешната киберпънково-мизантропска фантастика. В “Часът на Бика” героите, идващи от едно (предполага се) комунистическо светло бъдеще, попадат в едно антиутопично минало, уж продукт на развитието на мръсния капитализъм, в което обаче без много усилия човек разпознава именно съветската система на всевластни партийни мафии и култове към личността. “Таис Атинянката” е едновременно приключенско произведение от класата на най-добър трилър и възторжен химн на красотата на човека – и физическа, и вътрешна. Така е и с “Острието на бръснача”…

Всички книги на Ефремов излъчват едно неописуемо огромно усещане за оптимизъм. Но не комичен заради абсурдни размери, а хармоничен и могъщ колос, който крачи с тътен и земята се огъва под стъпките му. И невероятно истински и убедителен, заради силата на разбирането си за красотата… Не са малко авторите, без които човек е пропуснал нещо важно. Но Ефремов определено е сред тях. Човек трябва да е брониран зад впечатляващи стени от тъпота, скудоумие и мизантропия, за да не може да ги оцени.

Вероятно това е причината софийският клуб на любителите на фантастиката, основан през 1974 г., да бъде наречен на негово име. Да, клубът вече наистина е на 35 години. И старите “клубни муцуни” по този повод организираха юбилейно издание – “С името на Иван Ефремов”. Един от най-именитите клубни членове – астрономът, откривател на “планемо” обектите (и писател на чудесни фантастични разкази) Валентин Д. Иванов го нарича “вопъл на душата”. И е прав. Този сборник е вопъл на души, научени от произведенията на Ефремов колко огромна и могъща е човешката красота и мечта.

Бих искал да напиша за него повече, но Вальо се е справил по-добре от мен. По-долу цитирам рецензията му едно към едно. (И ако му кажа, че съм го “пиратствал”, ще видя незапомнено на лицето му изражение – неразбиране какво искам да кажа. Вальо е от тези хора и автори, които са като Слънцето – светят на целия свят не за пари или слава, а защото просто не могат иначе.)

—-

В един от предговорите към този юбилеен сборник, който отбелязва едновременно трийсет и пет годишнината от създаването на клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ и вековния юбилей на неговия патрон, се споменава, че това е „бутикова“ книга. Но ние живеем в епоха на бутиково книгоиздаване, така че тираж от двеста и петдесет бройки едва ли би могъл да впечатли някого. За мен най-характерното в сборника е еклектичността му – материалите в него са толкова разнородни, че надали би се намерил човек, който да хареса всичките, обаче е
много вероятно всеки, който го разтвори, да открие нещо за себе си.

Книгата е условно разделена на три. Първата част е посветена на учредяването, историята и съвременната дейност на клуба. Втората е за връзките между Ефремов и България, или по-скоро за това как ние българите възприемаме писателя и учения Иван Ефремов. Третата част, която е най-малка по обем, е своеобразен коктейл от спомени и размисли за Ефремов от руски автори фантасти, критици и фенове. В нея са включени и три опуса на самия Иван Антонович: есе, където той излага възгледите си за писателската работа, къс исторически разказ за любовта в древна Гърция и фрагменти от романа „Часът на Бика“, които поради цензурата не са излезли в българското му издание от 1970 година. Според мен точно тези материали са най-ценни, защото и най-подробните обяснения, и най-задълбочените анализи не могат да кажат за един писател толкова, колкото биха казали десетина страници, написани от самия него.

Монотонно изреждане на съдържанието в един сух параграф като горния не дава правилна идея за сборника. Още от първите редове си личи, че издаването му не е акт на бездушно честване на пореден юбилей. Тая книга е вопъл на душата във време, когато от екрани и страници ни обливат с тонове помия за човека (хартията, както и мониторът могат да понесат всичко!) и повечето писатели с неприкрито чувство на задоволство ни повтарят, че той, човекът, е прасе, което живее в кочина, и единствените му призвания са да се отъркаля в калта и да освини света.

На този фон се появява Иван Ефремов (но не облечен целият в бяло, а с протрита ватенка и ръце, обсипани с мазоли, сякаш току-що е избутал камиона на палеонтологичната експедиция от поредния пясъчен капан), и казва: призванието на хомо сапиенс е да прави добро и да адраства
себе си, вътрешно човекът е добър и дори лошият може да стане добър.

Непростими изказвания в епоха, през която основните оправдания са „всички правят така“, „както другите, така и аз“ и „такива са времената“. Най-лесно е да наречеш един такъв смутител на спокойствието във фирмата „агент на прогнилия капитализъм“ или „комунист“ (подчертайте необходимото). А би могъл и просто да го игнорираш.

Обаче не всички са склонни да забравят Ефремов, нито да го обвиняват в нещо друго, освен в краен оптимизъм и несломима вяра в човека (не мога да се сдържа и да не употребя тоя поизтъркан, но уместен лаф), и те са си направили труда да издадат ей този бутиков сборник, който е толкова книга с околофантастични спомени, колкото и вопъл на душата срещу затриването на паметта за един от най-големите позитивисти в научната фантастика.

„С името на Иван Ефремов“ някой ден сигурно ще се превърне в прекрасен източник на информация за изследователите на българския фендъм. По-внимателният читател лесно ще разбере какво е означавало феновското движение за участниците в него. Аз попаднах в клуба късно, като студент втори курс през учебната 1988/1989 година, когато промените започнаха и ни предложиха безброй възможности и изкушения. Ала за много хора от поколението, само с няколко години по-възрастно от моето, клубът е бил (а за някои до голяма степен си остава) начин на живот: живот извън системата (партийна, профсъюзна, пенсионна, мафиотска…), извън мерките, „извън картината“. Но дори шепата години на пряко общуване ми оставиха незабравими спомени и ме обрекоха на неочаквани докосвания.

Понякога преживяванията бяха болезнени – например, когато с още неколцина млади клубаджии ходихме на свиждане на Ивайло Рунев в Раковото отделение или когато аз отидох у тях да се сбогувам с този мъдър и тих човек, около седмица преди да почине. Той само лежеше на канапето и едва се усмихваше, обезсилен от болката и от обезболяващите. А стаята наоколо бе потънала в книги. Пропуснах погребението му, защото моят собствен баща беше в болница в провинцията и после с Юрий Илков–Генерала и още няколко човека отидохме на молебена за четирийсетте дни от смъртта му. Бях започнал да пиша статия за енциклопедията на Ивайло. Сега не си спомням за какво, но статията така и си остана недописана, а пък енциклопедията – недовършена.

Преди да замина да правя аспирантура в Щатите, редактирах първия и единствен брой на световно неизвестния вестник „Тера фантастика“ (и разбрах, че журналистиката, дори жанровата, не е за мен или по-скоро аз не съм за нея), за който написах уводната статия, озаглавена „Братко фен“. Това са редовете, с които се гордея най-много (и които в сборника са приписани на Генерала – една от малкото неточности, каквито улових в книгата).

Съдбата ме разходи из три континента, обаче клубът си остана с мене. По различни, често неочаквани начини. Няма да забравя как на някаква автогара в Мюнхен, докато чаках бъдещата си съпруга, четях библиографията на българската фантастика, съставена от Евгений Харитонов – още един безценен източник, който не би се появил без помощта на хората от „Ефремов”. А ако го нямаше интереса към книгите, който клубът подхрани в мен, едва ли бих имал сюрреалистичното преживяване да обсъждам последния роман на Сергей Лукяненко с един испанец в холандски влак. Томчето в ръцете му, което послужи за повод да се заприказваме, беше чудесно английско издание на „Нощен дозор“ с твърди корици. Човекът си го беше купил от Мадрид.

Започнах сборника „С името на Иван Ефремов” преди десетина дни в самолета от Сантяго за Антофагаста, докато от слушалките се лееше чилийски рок. Малко по-късно четох как Антенор и Калироя се любят сред прясно разораната нива в топлата есенна нощ край брега на Средиземноморието, в двайсет и седмия ден на месец Боедромион. С това име древните гърци са наричали месец септември. Тук също беше септември и дори почти същата дата, но по странните закони на астрономията сега в Чили настъпва пролетта, а и под прозореца ми вместо топла нива с рохкава пръст се ширеше каменна високопланинска пустиня. Обаче силата на земята, силата на любовта и силата на Ефремовото перо ме пренесоха две хиляди години назад и десетки хиляди километри на североизток и аз бях някъде другаде.

За мен само това преживяване е достатъчна похвала на сборника и за него даже не е необходимо човек някога да е прекрачвал прага на Младежкия дом в пресечката на булевард „Заимов“.

Търсачите на обективно мнение за юбилейния сборник навярно са се разочаровали от написаното дотук, но аз нито мога, нито искам да бъда обективен. И клубът „Иван Ефремов“, и книгите на Иван Антонович за мен са източник на сила и на любов, и на вдъхновение, и най-вече – на оптимизъм. Затова мога само да бъда признателен на Юрий Илков, Александър Карапанчев, Атанас П. Славов и всички останали, които са помогнали сборникът да види бял свят и да ги поздравя за чудесното начинание. Седмицата, през която прочетох тия близо триста страници, беше период на болка и на радост, защото не е лесно да преживееш отново собственото си минало, заедно с всичко добро и лошо. Еферемов – клубът и писателят – ме срещнаха с фантастиката, на тях съм задължен за всички чудесни последствия от тази среща и това е едно от най-хубавите неща, които ми са се случвали.

Благодаря!

Валентин Д. Иванов

Преди нещо време писах за една от играчките си – бот за MediaWiki. Пуснах някаква негова пробна версия (която беше безумно недоправена). След което реших, че си струва да му направя собствен сайт, с документация как горе-долу да се ползва.

Писането на документацията ми показа невъобразимо количество проблеми из бота – бъгове в кода, грешки при софтуерния дизайн, места за усъвършенстване… Пренаписах бота почти напълно, така че вместо официална версия 0.20 той сега е 0.30 бета 1. Вероятно продължава да си има предостатъчно бъгове. Като ги поизчистя, ще има официална 0.30 (ако някой е проявил интерес); ако се открият прекалено много бъгове, може да има и няколко междинни бета версии… Но за основни неща вече е напълно използваем – аз например го използвам, за да чистя спама от десетината уикита, които хоствам. (И планирам да се поразвършея с него и из Уикипедия – има купища задачи, които си плачат за бот, а той е удобен.)

Сайтът вече е факт. Реализиран е като уики (затворено за писане, освен от хора, които работят по бота). Постарал съм се да направя сравнително прилична документация на модулите и функциите на бота, и в свободните моменти добавям примери как той може да бъде използван. Пак оттам ботът може да бъде свален.

Лицензът му (с изключение на един от основните модули, дело на вездесъщия Борислав Манолов) е GNU Affero Public License 3.0 или по-късна версия. Простичко казано, той е свободен софтуер. Което ме прави щастлив. 🙂

Накратко, за да използвате този софтуер, трябва да имате инсталиран PHP, и най-основна представа как се пише простичък PHP скрипт. (В частта с примерите можете да намерите няколко.) Ако някой има въпроси, може да ми пише, примерно като коментари под този запис – с удоволствие ще помогна. Ако някой желае да се включи в разработката му, е още по-добре дошъл: само моите сили не стигат.

И най-вече, ако някой го използва, и му върши добра работа, ще се радвам, ако драсне за това – да знам, че от труда ми има полза.

Толкова засега. Отивам да добавям още примери как да бъде използван. 🙂

Наскоро една от основните фигури в българската Уикипедия – Спирития (по-известна на родителите си като Вася Атанасова 🙂 ), попадна на проектозакон за българското културно наследство. А в него се намери един член, който накара първо нея, а после и повечето уикипедианци да подскочат – член 226а. Във вида, в който е предложен към момента, той гласи:

Който разпространи копие на културна ценност или елементи от нея във фотографско, компютърно, видео- и друго изображение, използва изображението като „търговска марка” по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за марките и географските означения, при производство на стоки, етикети и дизайнерски решения или за други търговски или рекламни цели без съгласие на собственика на културната ценност или на директора на съответния музей, се наказва с глоба в размер от 5 000 до 15 000 лв., а на едноличен търговец и юридическо лице се налага имуществена санкция в размер от 15 000 до 50 000 лв.”

Първата реакция на екипа беше, че подобно нещо рискува да обяви за незаконни поне 2/3 от снимките в Уикипедия. За щастие, скоро последва интервю в “Дневник” със заместник-министъра на културата Тодор Чобанов. В него той даде пояснение – всеки може да снима културни обекти, но търговията с изображенията ще се заплаща. Използването за научни и образователни цели щяло да бъде безплатно.

На пръв поглед това успокои уикипедианските страхове. Моите обаче – ни най-малко, въпреки че не тъгувам и не предвиждам в обозримото бъдеще да търгувам с изображения на културни ценности. Включително тези по повод Уикипедия. И смятам, че е редно да предупредя всеки, който чете тук – случва се нещо, което не бива да се случва.

Част от посланието на този член всъщност е много положително, поне в моите очи – забраната избражения на културни ценности да се регистрират като търговски марки. Според мен това така или иначе е косвено забранено от Закона за авторските права. Ако някой регистрира като търговска марка изображението, да кажем, на Мадарския конник, никой друг няма да има право да регистрира за търговска марка такова изображение, дори не същото – или пък да го използва без разрешението на собственика на търговската марка. Тоест, частно лице или бизнес, които не са собственици на Мадарския конник, внезапно придобиват изключителни, монополни права върху неговия изглед. Подобно нещо според мен косвено противоречи на ЗАПСП, и е забранено по тази линия. Но както и да е, няма лошо да е забранено и от този закон.

Съвсем иначе стои въпросът с продаването на изображения (например снимки) на културни ценности. Не съм юрист, но според мен изискване на разрешение или заплащане за подобно продаване противоречи пряко на основите на законодателството като цяло, и на ЗАПСП конкретно. Причините са следните.

Снимката на каквото и да е, примерно на културна ценност, представлява произведение на изкуството – точно както и самата културна ценност. Това означава, че тя включва две различни същности – материална и информационна, “интелектуална”. Те се управляват от две различни области на правото – материалната собственост и интелектуалната собственост.

Снимането на културна ценност представлява правене на произведение, производно на друго. Съгласно закона, това може да стане само с разрешение на собственика на основното произведение. На пръв поглед това дава юридическо право на собственика на основното произведение да налага условия върху употребата на производното. Но само на пръв поглед.

Негативът на снимката, или електроните в картата на фотоапарата по никакъв начин не са производни на скалата на Мадарския конник, или на златото на ритоните на Панагюрското съкровище. Материалният собственик на оригинала няма юридическо основание да определя използването им, а още по-малко използването по-нататък на фотохартия, или други електрони в какъвто и да е апарат – те на свой ред не са производни на тези. Производна в процеса на правенето на снимка е единствено информационната, “интелектуална” нейна част – и то единствено на информационния, “интелектуален” художествен дизайн на оригинала. Иначе казано, при правене на снимка процесът на създаване на производно произведение не включва материалните елементи на произведенията, а единствено интелектуалните. Тоест, материалните права в случая са неприложими – приложими са единствено интелектуалните права.

Ако собственикът на материалния носител на произведението е собственик и на интелектуалните права върху него, той е в правото си да налага изисквания. Това му право обаче се определя от собствеността му върху интелектуалните права, а не върху материалния носител. Носителят на интелектуалните права може да налага изисквания дори ако не е собственик на материалния носител. Оригиналните ръкописи на много от стихотворенията на Вапцаров са собственост на музея в Банско, но собственици на интелектуалните права върху произведенията му са наследниците му – те са, които определят кой може да издава Вапцаров, и как. Обратно, собственикът само на материалния носител не може да определя използването на негови производни произведения – музеят на Вапцаров няма право да решава кой може да издава стиховете на поета.

Интелектуалните права обаче, за разлика от материалните, са крайни като продължителност. (И така трябва да бъде. Писал съм неведнъж подробно защо точно – и защо сегашният период е неоправдано дълъг.) 70 години след смъртта на автора на произведението интелектуалните права върху него изтичат, и то става обществено достояние.

Една малка част от българските културни ценности, съгласно този закон, са все още в авторски права. За тях собствениците им (държавата или други лица) принципно имат правни основания да налагат условия върху използването на производни произведения. Повечето български културни ценности обаче са създадени твърде отдавна, и с гаранция са изминали 70 години от смъртта на авторите им – тоест, интелектуалните им права са обществено достояние. Правно основание за налагане от когото и да било на условия върху използването на производни на тях произведения липсва.

Ако бъде написан закон, който постановява такова правно основание, то той би противоречил на основите на законодателството, и с това би носил огромни косвени вреди. (А ползата от него би била символична – не очаквам събраните чрез него суми да са повече от няколко десетки хиляди лева годишно. Сравнете ги с пропуснатата косвена реклама на българската култура.) Отделно, такъв закон би противоречал на европейското законодателство (в Европа знаят важността на основите на законодателството, и ги спазват), така че просто не би имал юридическа сила. Бъде ли оспорен пред съда на ЕС, ще бъде изрично отменен. И освен че България ще плати делото, и ще дължи обратно с лихвите всички събрани суми, юридическият ни авторитет в ЕС ще понесе тежък плесник.

Материалната собственост върху носителя принципно може да бъде използвана за частично ограничаване на достъпа към културните ценности, дори ако интелектуалните им права са изтекли. Например собственикът би могъл да не разрешава достъпа до ценността на фотографи, или да налага условия за такъв достъп. В същото време, той няма правото да забрани разпространението на техни снимки или подобия, защото не притежава интелектуалните права върху тях – те вече са на всеки. В някои държави от ЕС вече се поставя открито въпросът – дали ограничаването на физическия достъп на фотографи не е противозаконно ограничаване на достъпа до интелектуални права, които са обществено достояние.

Екипът на Уикипедия смята да поиска среща със зам-министър Чобанов, на която да опише подробно безпокойството си по повод така предлагания законопроект. Според нас забраната изображения на културни ценности да бъдат регистрирани като търговски марки е похвална идея, ако и да е подразбираща се в ЗАПСП, и ние с удоволствие ще я подкрепим. В същото време обаче, налагането на условия върху каквото и да е разпространение на изображения на културни ценности, особено ако тези ценности са с изтекли авторски права, противоречи на основите на правото, и е недопустимо. Ако бъде въведено, то би ограничило културното влияние на страната ни, би създало възможност тя да бъде натоварена с излишни разходи, и би накърнило юридическия й авторитет. Затова ние сме против него.

Надявам се да получим в това подкрепата на всички българи, които ценят Уикипедия. Колкото и самохвално да звучи, все пак екипът й сме създателите на най-потребявания български интелектуален продукт. Създаваме го със собствения си безвъзмезден труд, и го правим свободно и удобно достъпен за всички. Може би е нагло и мегаломанско, но мисля, че струваме повече от която и да било група български политици. И че затова заслужаваме да бъдем подкрепени – особено когато се борим не за пари или привилегии, а за това Уикипедия да бъде още по-богата, илюстративна и достъпна.

И още нещо, лично от мен. Според вас, изображения на чии културни ценности трябва да стоят на българските продукти, примерно? На гръцки? Румънски? Сръбски? Турски? Защото кой може да застави един бизнес да рекламира по този начин българската култура, ако трябва да си плаща за това?… Не съм клиничен патриот, но според мен недомислиците трябва да имат някаква граница. Още повече, че това е само началото им – ако трябва да изброя всички юридически и ежедневни абсурди, до които би довела подобна законотворческа логика, този запис ще надмине по обем “Под игото”.

И нищо чудно да стане някой ден културна ценност. 😉

Напоследък блогът ми почва да получава нарастващо количество български коментарни спамове.

Спамовете обикновено са писани на ръка, без бот. Понякога даже имат най-примитивна връзка със записа, под който са (но си личи, че спамерът само го е погледнал отгоре-отгоре, за да не губи време). Може би някой е наел няколко бедни души да обхождат и спамят сайтове по списък, и предлага услугата “спамене на Интернет” срещу заплащане. А може би просто мнението, че “какво пък, нищо не губиш” е почнало да става популярно. На кой му пука, че да пуснеш коментарен спам в личен блог е все едно да си залепиш рекламния афиш на нечий чужд прозорец, без да питаш собственика съгласен ли е…

Обхватът на спамовете е доста сериозен:

– секс-сайтове
– курсови работи
– хотели в Пампорово
– доморасли социални мрежи

Последният подобен опит ми преля търпението. Става дума за спам от фирма на име АДА ЕООД, които учтиво са си оставили и координати за връзка – GSM 0878 468 701, Попова. Без дори каквато и да е връзка със записа, под който са пуснали коментара си… И реших, че единственият начин спамовете да намалеят е правилото “нищо не губиш” да престане да работи.

Като начало, предлагам на всички, които са получили в блоговете си спам от тази фирма, да поемат инициативата, която описвам. Ако не им харесва в моя вариант, нека предложат свой. Но нека направят нещо, което да бъде усетено от спамерите, и да не им хареса. Не е нужно да е някаква бурна реакция или агресивно действие – едно “тези спамят, не купувайте нищо от тях” вече не е малко. Много блогове имат рейтинг на търсене над въпросната фирма (моят също) – нека всеки, който чете Интернет, попада първо на последствията от нахалството им. Пък после да си реши сам дали да купува от тях.

Искам да помоля всички, които четат и харесват този блог, да НЕ купуват повече нищо от тази фирма. Надали това ще спре продажбите й напълно, нито пък ще я фалира. Не е и нужно. Достатъчно е да се знае, че масовата реакция на действието им е бойкот. Следващия път и те, а и други мераклии ще се замислят дали да цапат чуждите места онлайн с рекламите си.

Като продължение, ще се обадя на въпросния телефон, и ще обясня подробно и ясно какъв резултат е имал пуснатият спам. Ще обясня, с много учтивост и възпитание, че подобно действие е нахално, и търпимостта към него в Интернет е нулева. Ще ги помоля никога повече да не го вършат, нито в моя блог, нито в други чужди блогове. И ще ги предупредя, ако някой ги е излъгал, че това е ОК, да не му вярват, защото те отнасят последствията – и да предупреждават и колегите си да не му вярват, защото той е измамник. И, ако сметнат за необходимо, да поискат от излъгалия ги да им върне парите, и да им плати обезщетение за причинените загуби – защото те ще претърпят загуби, и виновен за тях ще е той. Ако е необходимо, да го дадат под съд за измама. Той го заслужава.

И искам да помоля и тези от вас, които не искат да четат тук спам, да направят същото. Да бъдат възпитани и добронамерени, защото човекът отсреща е напълно възможно да не е спец по Интернет етикет, и просто да е подведен от професионален спамер. Но да му кажат, че действията му му носят възмущението на другите, и финансови загуби. Каже ли му го един човек (аз), все едно не е казано. Кажат ли му го двама или трима, може и да се замисли. Кажат ли му го десет души, ЩЕ се замисли.

И ще си спестите четене на спамове и на други места, които искате да са чисти от рекламна мръсотия. Защото една такава “обратна връзка” ще е за поука и на други кандидат-спамери.

Защото Интернет го градим ние. Или поне шепичката любими ни сайтове. Какъвто си го направим, с действието или бездействието си, такъв ще бъде.

Писна ми терористите да постигат целите си, докато свестните хора напразно се мъчат да правят живота малко по-свестен.

Писна ми да треперим и от сянката си. Това не е нито свобода, нито демокрация – това е тормоз, наказание и мъчение.

Писна ми да мълча. Време е да кажа каквото мисля.

Да убиеш десет, сто или хиляда цивилни, колкото и да е ценно това за каузата ти, не носи полза. Автомобилните катастрофи убиват много пъти повече хора, ракът и инфарктът – много пъти повече от катастрофите. Убитите чрез терор се оказват капка в морето. Стотици милиони други хора остават, и продължават.

Време е да разберем – не това е целта на терористите. Никоя голяма, многолюдна, отлично финансирана организация не върши безсмислени неща. Ако не виждаме смисъл в делата й, значи просто той е не където гледаме.

Това, което може да постигне терорът, е да ни накара да живеем в страх. Да треперим, когато се огледаме на улицата. Да харчим милиарди, за да сложим още охрана на всяко летище, до всяко училище, на всяка врата, пред всяка сграда – вместо за здравето си, или за щастието си. Да издигаме огради около себе си и в себе си. Да купуваме на децата си противокуршумни жилетки вместо велосипеди и палатки за излет, и да мечтаем за къща в “квартал от затворен тип”, вместо за вила в планината.

Да виждаме в съседа си убиец, само защото се казва Ахмед, или Исак, или Нгуен, или Омабу. И с отблъскването си да го караме да ни чувства чужди, различни, не като него. Не съвсем хора… Да трепери дали ние не сме убийци, които някоя нощ ще го екзекутират в името на спокойствието си. Докато или той, или ние не направим в някой момент “превантивната” крачка, така оправдавана напоследък от всяка държава. И от всеки наплашен човек.

Да възприемаме полицая на улицата, дори ако е корумпиран и престъпен, като наш господар, пред който сме прах – откаже ли ни защитата си, злите терористи ей сега ще ни изядат. Вместо да очакваме от него да е честен служител на закона, на когото ние плащаме заплатата, и да изискваме да върши работата си. Да се кланяме по същия начин на шефовете му, и на всяка измет, навряла се в политиката. Да треперим от “тероризма”, вместо да сложим ред в дома си.

Никой терор не може да постигне това, което постига страхът. Защото умножава хилядократно силите на терористите, като прави техни съучастници всички нас. Тероризмът може да убие нищожен процент от нас веднъж – страхът ни убива всеки от нас ежедневно. Терористите не могат да превърнат живота ни в ад – но ние можем да си го превърнем, ако се боим от тях. Ако се поддадем на масовата истерия, на глупостта и на паниката. Отблъснем ли ги, тероризмът ще види, че номерът не минава, и малко по малко ще се обезвери и откаже. Поддадем ли им се, тероризмът ще види, че номерът минава – и ще продължава с удвоен ентусиазъм и усилия. Това е начинът да му кажем “да”, с действията си.

А ние им се поддаваме. Който не се е пръкнал да каже, че със сила и здрава ръка ще опази Родината ни от злите цигани (турци, гърци, сърби, румънци, евреи, араби, американци, китайци, виетнамци, африканци, австралийци, марсианци, ненужното да се зачеркне), той не е събрал достатъчно подкрепа, за да влезе в парламента. Въпреки че виждаме, че мястото му е в лудницата към затвора. Защото вярваме на медийните впечатления. Точно както знаем, че самолетите са най-безопасният транспорт, но заради големия шум около всеки самолетен инцидент подсъзнателно мислим, че са най-опасният…

Някои казват, че тероризмът е дело на злите мюсюлмани, решени да изтребят всичко свястно. Други – че зад тях стоят злите американци, решени да установят световно господство чрез “опазване” от заплахата. Трети – че зад злите американци стоят злите израелци, решени да завладеят целия Близък Изток, а после и останалия свят. Четвърти – че зад злите израелци стоят злите психотронни манипулатори от Алфа Кентавър, решени да изтребят човечеството, за да не им стане конкурент… Версии, обсъждания, мъдрувания. Като в приказката за селянина, на който кокошките измрели от глад, понеже той бил зает да се чуди дали е дошла първо кокошката, или яйцето.

Не мога да разбера – какво, по дяволите, значение има кой точно е най в дъното на всичко, и първоизточникът? Да обсъждаме теории на конспирацията ли е по-важно, или да разберем, че без нашия страх опасността от терора е по-малка от почти всяка реална друга? Дали в България са загинали повече хора в атентати за последните, да кажем, 100 години (че да влезе и атентатът в “Света Неделя”), или от затискане от паднало дърво, примерно? Или от експлозия или утечка от газ на бойлер? Дайте да вдигнем истерия около затисканията от паднали дървета тогава! Да изсечем горите в името на сигурността на хората. И да забраним бойлерите.

Да, важно е да се оцелее, и да се живее. Но е важно и как ще се живее. Ако ще е в подобие на затвор, в истеричен страх, не съм съгласен. Който е, нека не ходи сред природата, за да не го затисне падащо дърво. И да си изхвърли бойлера. Аз не съм.

Пиша това, за да помоля всички, които все още са с разсъдъка си – не бъдете съгласни и вие. Ходете сред природата, въпреки заплахата от падане на дървета. Внимавайте, но ходете. Ползвайте си бойлерите, въпреки че “ей сега ще гръмнат”. Стройте около двора си приветлива, висока до гърди оградка, вместо триметрова Берлинска стена с бодлива тел отгоре. Бъдете приветливи и човечни със съседа си, както и да се казва… Това е животът, който си струва да се живее, който носи щастие и смисъл, който е свободен и затова пълноценен. Другият живот е просто празно просъществуване на единствените ни дни.

Защото няма значение кой всъщност стои зад тероризма. Дали е в действие нечий изуверски план да ви накарат да продадете свободата си срещу обещание за мъничко сигурност, или това е случаен, непреднамерен страничен ефект. И в двата случая правите едно и също – няма логика резултатът да бъде различен.

Нито пък има логика да е различен от старото, установено безброй пъти правило:

Който избере свободата пред сигурността, печели и двете. Който избере сигурността пред свободата, губи и двете.

Това е.

Вчера преживях в работата си една случка, която обещах да не разказвам.

Ще си спазя обещанието, колкото и да се изкушавам – и колкото и да изкушавам читателите си. Вместо това ще публикувам няколко реда, които помагат за облекчаване на натоварването в подобни случаи (и дават някаква представа за сорта на ситуацията):

I hope that none of you nice tech support people never EVER get a call from this guy, because I guarantee you it will be the worst call you ever get in your life. You guys may all have to get together and dedicate a page to him, posting only his calls, just to vent your anger. He is the cupholder guy, the NOSMOKE.EXE guy, the guy who insists he “hasn’t changed anything” when he really edited his AUTOEXEC.BAT and CONFIG.SYS to include lines like “and don’t say I’m bad and an invalid,” and the guy who has everything plugged in but nothing where it is supposed to be plugged in. He WILL have his powerstrip plugged into itself and will insist that it is NOT. May the force be with you all; you’ll need it.

(И още едно подобно. Имах преди време колега, който след особено зашеметяващи информации довършваше разговора безкрайно учтиво, и след като затвореше телефона или излезеше от офиса на източника на информацията, почваше да вика колкото глас му държи: “Помощ! Идиоти! Помощ! Идиоти!”… С една дума, разтоварваше.)

П.П. Подсетка: аз обещах да не разказвам, но вие вероятно нищо не сте обещавали – споделете по някой подходящ случай. 🙂

Представете си следния случай:

Писателят X създава новото си произведение. Понеже трябва да яде, продава правата върху него на корпорацията Y. Корпорацията честно и почтено му плаща достойно за труда му възнаграждение. Той има стимул да продължава да твори. Корпорацията е получила възможността да си върне парите и евентуално да направи печалби, и т.н. Пазарни отношения в най-добрата си форма. Нали?

(Всъщност, X не продава правата си, защото законът в България не позволява да продадеш авторските си права окончателно. Затова и той продава на Y само правата за разпространение на произведението му. И тъй като в България законът не позволява и това за срок над 10 години, X продава правата си само за този срок. С уговорката, че договорът се подновява автоматично след изтичане, освен ако авторът не се откаже. Като за да се откаже, той трябва да направи нещо, което ама хич няма да му се иска да направи – например да върне на корпорацията всичките пари, с бизнес-лихва върху тях, или нещо от сорта… Но това вече са подробности.)

Корпорацията пуска на пазара произведението на X. Но само в електронен вид. Снабдено със защита, която изисква да плащаш отново при всяко негово прочитане, и предотвратява абсолютно всеки начин да я премахнеш (да предположим, че това е възможно.) Цената за прочитане е приемлива, а техническата поддръжка – безупречна. За хора в неравностойно положение или принудителни обстоятелства прочитането е безплатно. За желаещите да използват цитати под формата на “честна употреба” това е лесно и удобно… Отново пазарни отношения в най-добра форма. Нищо нередно или несправедливо, нали?

Но годините минават, и срокът на авторското право върху произведението изтича. И тук възниква дребен проблем. От този момент нататък всеки може да го вземе и да го чете… стига, разбира се, отново да си плати. Защото единствено корпорацията Y е в състояние да направи незащитено, свободно копие от произведението. А закон, което я задължава да го направи, не съществува. При положение, че ако го направи, тя ще подреже печалбите си, е естествено тя да не го направи. И така де факто да отнеме от потребителите свобода, която уж им е гарантирана от закона.

Ето ви простичък, напълно законен начин едно произведение да бъде превърнато чрез електронна “защита на авторските права” (DRM) във вечна собственост, въпреки че законът го обявява за свободно. Да, след изтичането на правата му то е свободно. Просто така се е случило, че не можете да го прочетете без благоволението на Y, а това благоволение струва пари. Нищо не задължава Y да промени това положение, и да се откаже от тези пари. Пък и помислете – редно ли е те да бъдат принуждавани да постъпят срещу интереса си? Даже престъпниците не са длъжни да свидетелстват срещу себе си…

Нека продължим примера. Да допуснем, че възмутени граждани са успели да принудят законодателите да приемат закон, който задължава Y след изтичането на срока на авторските права да пусне произведението без електронни ограничения върху четенето му… И Y го пуска. Във файлов формат, който не съдържа ограничения върху четенето… Само върху изваждането на произведението от него. И е интелектуална собственост на производител на четци за електронни книги, и може да бъде използван единствено от техните четци – а те не струват евтино. Не на последно място защото корпорацията Y получава годишно солидни суми от производителя. За, ъъъ, консултантски услуги…

Можем да продължаваме примера и още. И от двете страни. Докато не започнем да забелязваме очевидното – че възможността “интелектуални права” да се използват за ограничения задължително и неизбежно води до законна възможност законните права на потребителите да бъдат отнемани.

А изводът оттук нататък е прост. “Интелектуалните права” (по-точно възможността да се използват за ограничения) и потребителските права са така несъвместими, както са несъвместими законите на Нютон и вечните двигатели. Иначе казано, ако някой ви обяснява, че използването на интелектуални права за ограничения няма да доведе до потъпкване на законните ви потребителски права, той се опитва да ви продаде перпетуум мобиле. Имайте грам мозък, и не си давайте парите, тоест правата.

Иначе има да оревавате после света, че ви били измамили. За смях на околните. И най-вече на продалите ви този “вечен двигател”.

За кой ли път ще повторя – не е луд който изяжда чуждия зелник. Луд е който си му го дава. Особено ако е бил предупреден.

Живеем в интересни времена. Само че преди няколко дни те станаха внезапно още по-интересни. Например освобождаването на Алексей Петров.

Какво представлява той според мен не е ясно единствено на хората, на които им изнася да не им е ясно. Публична информация за бандитизма му – колкото за Ал Капоне по време на разцвета му. На практика обаче, Петров за мен е пример как особено едрата престъпност беше превзела службите, чиято работа беше да се борят с нея. Вече съм писал за рушветната машина – според мен Трактора е един от капотата на българската престъпност. Работещ истински на едро – архивът му с компрометираща информация за ключови фигури, доколкото знам, е няколко стаи. Отлично интегриран във върховете на рушветната машина, и с амбицията да стане капо ди тути капи.

Арестът му не беше изненада за мен. Бойко Борисов се изживява като собственик на българската държава (точно както се е изживявал и Стамболов навремето – не случайно стиловете на управление на двамата доста си приличат). Нормално е да не е съгласен определени хора да поддържат държавата в състояние на гниещо блато, от което не може да се извлече нито наистина сериозна по размер облага, нито кой знае каква слава и име. И е нормално да вземе мерки срещу тези хора.

(Проблемът на ББ тук според мен е, че срещу него играят могъщи играчи. Службите на една огромна държава, за която България е вражеска, или по-точно НАТО са вражески, въпреки публичното взаимно правене на мили очи. А корупцията е перфектното оръжие срещу вражески държави. Малко по-малко унищожителна от масирана атомна бомбардировка, но с по-дълготрайни и по-страшни ефекти…)

Затова и ми беше толкова интересно, когато Петров беше пуснат на свобода. Възможностите бяха точно две – или той се е договорил с Борисов да се махне от пътя му и да си мълчи, или е решила да го задейства срещу Борисов подкрепа, способна да дирижира съдийското тяло както сметне за необходимо. Беше въпрос само на няколко часа да се види кое от двете се е случило. Видя се.

Като начало, за мен това отговори докрай на един по-стар въпрос. От кого е създаден РЗС, барабар с Яне Янев, стана ясно още след изборите, когато на пленум на БСП Румен Овчаров (дано да не греша) директно попита защо БСП са вложили толкова много в него, а резултатът е толкова мизерен. Доскоро обаче продължаваше да не ми е ясно откъде точно Янев взе десетките милиони за предизборна реклама. Че е от мафиоти, свързани с БСП, беше ясно, но този списък включва доста хора… Сега отговорът дойде. А аз се ругая, защото трябваше да се сетя по-рано. Отдавна знам, че Румен Петков е човекът в БСП, който отговаря за получаването на куфарчета с пари от престъпността. Отдавна знам и че именно Алексей Петров е най-неговият човек в нея (по-точно, че Румен Петков е човек на Алексей Петров). И въпреки това не се бях сетил. Срамота.

Другият въпрос е от категорията “задаваш отговори”. Трябва да съм пълен идиот, за да не разбирам, че без реално единодушие във върховните съдилища ще е невъзможно Алексей Петров да бъде пуснат от ареста – иначе съдията, който се опита да го пусне, вместо това ще влезе при него. А чия ръка тежи във върховните съдилища толкова, че реално да командва там? Не е на Красьо Черничкия, той е само посредник на такива като Алексей Петров (а може би и лично на него – иначе защо му запорираха имуществото точно сега?). Това е ръката на скъпия ни президент, известен също така с оперативната си подчиненост по кагебистка линия на руските служби. Интересно как се вързаха звената на верижката, нали?

Добре де, за какво всъщност е битката?

Свръхкорумпирането и разлагането на една държава може да е изгодно за едни, но ще е неизгодно за противниците им. Дори ако публично си правят мили очи. Не зная дали е дошло до гуша първо на немските, френските или американските служби. Не зная защо, нямам никаква информация, но бих заложил на немските. Може да греша. Надали има значение. Въпросът е, че вероятно на някои от тези служби им е писнало, и са решили да вземат контрамерки. Във вид на бивша мутра и пожарникар с политически амбиции. Не звучи добре. Но и Стамболов навремето хич не е звучал добре, и не без основания.

Почистването на тежко корумпирана държава обаче не е лесно. Не само защото работата е много, а най-вече защото когато корумпирането се върши професионално, най-корумпирани са именно органите за борба срещу корупцията. Затова и когато ГЕРБ предложиха създаването на извънреден съд, който да се занимава със случаите на крупна корупция, ушите ми щръкнаха. И оттогава следя развитието на това предложение много, ама много внимателно.

А предложението нещо не върви, засега. Причината е проста – ГЕРБ е пълен с хора, които лесно могат да бъдат убедени чрез компрометираща информация да гласуват както им бъде поръчано. Дори с риск да си навлекат гнева на Бойко. А и властта на президента в определянето на върховните съдилища (а и върху медиите – в един момент може и те да се окажат полезни) е много по-тежка, отколкото изглежда на хартия. И тъй като президентските избори наближават, нищо чудно Бойко Борисов да е решил да ги изчака и да постави за президент свой човек. Така ще получи на тепсия нужните инструменти за създаването на съд, способен да разчисти старателно наводненото и замърсено блато, наречено България.

Тук проблемът му е, че има доверие почти само на Цветан Цветанов. Физкултурник или не, ЦЦ досега никога не е предавал Бат Бойко. Успешна публична атака срещу Цветанов може да провали плановете на Борисов да постави свой президент, и да получи лост за разчистване на блатото. Или да го накара да постави човек, който не му е толкова верен, и чрез подходящ натиск да може да бъде отклонен от него.

Точно това в момента върши Алексей Петров. Арестуването му е по решение на ББ, а не на ЦЦ – не би имало логика, особено за умен човек (а той никак не е глупав) да атакува изпълнителя. Особено при положение, че поръчителят има далеч повече дертове… Но под атака е именно Цветанов. Очевидно е имало споразумение с някого – осигуряваме ти свобода, срещу условието да омаскариш Цветанов тотално. А това пък издава кой е дръпнал конците, и с каква цел.

Доколко изнесената компрометираща информация за Цветанов е истина? Изобщо не бих се учудил много от нея да е. Закупуването на няколко апартамента преди изборите, дори да е с огромен заем, ми се струва съмнително. Вероятно ще бъдат извадени и други неща, които също имат шанс да са мръсни сделки. Така че може да има и верни обвинения.

Има обаче и неща, които ме карат да се замислям. Голямата къща в село Шума ми изглежда сравнително чиста, за нея има доста свидетелства, че е наследствена и е още отпреди 1989 г. А тя беше извадена непоследствено след информацията за закупените апартаменти. За мен това говори, че вероятно сериозните обвинения са свършили с апартаментите, и оттук нататък почват все по-съчинените. Подобни ми изглеждат нещата и с връзките на Цветанов с (предполагаемо) корумпирани хора – аз например познавам десетки, за които знам, че са корумпирани (и вероятно стотици, за които не го знам, но са), и по този параграф съм по-замесен в корупция от него. Ако Цветанов наистина си е купил апартаментите със заем (което е доста лесно проверимо), очевидно не е почерпил значими пари от тези “корупционни връзки”.

Всичко това ми говори, че дори ако Цветанов е корумпиран, това е в пренебрежими като за политическия ни свят размери. И че дори в най-лошия от вероятните по извадената дотук информация случаи, той е далеч по-добър вариант дори от повечето “сравнително чисти” политици. Като направя сравнението с един от най-едрите мафиоти в България, моментално ми става ясно на чия страна бих искал, и е полезно за бъдещето на държавата ми да съм. Да, Цветанов може и да не е абсолютно чист, а Бойко Борисов пък съвсем. Само че на фона на хора като Алексей Петров, Яне Янев, а и Георги Първанов, те са едва ли не ангели небесни. Подкрепата ми в случая е за тях, дори въпреки всичките простотии около ограничаването на личната свобода на гражданите, и т.н. И ако издигнат Цветанов за президент, и не се окаже междувременно, че има наистина големи издънки, ще гласувам за него, и ще помоля всички, които ми вярват, да направят същото.

Алексей Петров обаче също прави грешки. Първата от тях е, че преигра. Изсипва на порой всички обвинения, които изравя. До два-три месеца на хората ще им е писнало вече от тях, особено ако медиите ги повтарят непрекъснато, а през това време Цветанов си върши работата и продължава да арестува престъпници. Ако непрекъснато се съчиняват нови обвинения срещу него, до още няколко месеца това ще започне да се посреща от обикновените хора с подигравки. И може да повиши изборните му резултати, вместо да ги намали… Тази грешка вероятно скоро ще бъде отчетена. Може би вече е. Така че бих очаквал атаката да не свърши само с това. Нищо чудно ситуацията да продължи да става все по-интересна.

И не само аз имам това чувство. Преди няколко дни Едвин Сугарев се изказа категорично – животът и на Бойко Борисов, и на Цветан Цветанов вероятно е под риск. А Сугарев също си има много недостатъци, но никак не е глупав, и знае за мафията повече от повечето прочули се “разследващи журналисти”. Което означава, че по същество в държавата ни има война, и че жертвите са напълно вероятни. (Като знам що за хора стоят зад тези атаки, и аз мисля същото.)

Какъв ще е изходът от ситуацията? Корупционната система в България няма да се предаде без бой. Тъжният ми извод е, че нищо чудно този спор да го спечели който стреля по-бързо, по-точно и най-вече повече и по-рано. Иначе казано, очакам или Борисов, Цветанов или и двамата да бъдат очистени, или това да се случи с някои от противниците им. (Които може да са публични фигури, и около очистването им да се вдигне много шум, или имената им да са известни само на много тесен кръг хора, и никой от нас да не разбере за очистването им.)

Алтернативният вариант – Борисов да се договори с мафията – не ми се струва вероятен. Бат Бойко трябва да е пълен идиот, за да не се сеща, че той никога няма да бъде смятан вече от мафията за безопасен. А това значи, че падне ли от власт, надали ще остане жив и година. Тоест, пътят му е или към спечелване на тази война, или към оня свят, и той го знае.

Затова и не бих се учудил, ако времената намерят начин да станат и още по-интересни. Трудно ми е да предскажа по какво точно трасе ще мине траекторията им, и по какъв план за движение. А и не знам дали има смисъл – така или иначе, ще го видим.

Wikileaks извадиха нов пакет информация за войната в Ирак и окупацията след нея.

Основното, което се обсъжда покрай това изваждане, е информацията за жертвите от иракска страна от ръцете на окупационните войски и съюзните им иракски органи. Към момента ги изчисляват на около 109 000 души. От тях малко над 40 000 са всички видове участници в сблъсъци – съюзнически жертви, иракски въоръжени сили и всички видове техни “врагове”. Останалите около 66 000 са цивилни, в най-пълния възможен смисъл на думата. Тоест, над 60% от жертвите в тази война.

Както САЩ, така и Великобритания осъдиха най-категорично публикуването. Заявиха, че то ще доведе до риск за живота на техните войници, че е скандално и престъпно. Един американски войник, Брадли Манинг, бива разследван дали той не е изнесъл изтеклите данни. Ако го сметнат за виновен, вероятно го чака тежка и дълга присъда.

Защо пиша всичко това ли? Защото мисля, че ме засяга. И мен, и всички останали.

Като начало, смятам, че твърденията за “излагане на риск на живота на войниците” са меко казано преувеличени. Едно, че информацията в Wikileaks е почистена от конкретни данни до степен да е изключително трудно да се извлече информация, полезна в бой срещу съюзниците. И второ, че в момента съюзническите части в Ирак са в процес на изтегляне – няма да са там още задълго, така че възможността животът им да бъде изложен на риск е сериозно ограничена… Джулиан Асанж не случайно казва, че “при война най-първата жертва винаги е истината”.

По-интересно (и неприятно) е, че тази информация не оставя камък върху камък от моралния авторитет на САЩ и Великобритания. Въпреки че целта му е да покаже нещата просто каквито са били, максимално обективно, мен то ме навежда на ужасни изводи. Какво да си мисля, когато:

– избитите цивилни са един и половина пъти повече от убитите воюващи;
– хеликоптер моли за разрешение (“Come on, let us shoot!” – и го получава, и го изпълнява) да разстреля всъщност екип на Ройтерс и дошлото да му помогне семейство с деца (и после разследването срещу него е прекратено, въпреки железните доказателства);
– СЪЩИЯТ хеликоптер (не се знае дали със същия екипаж) моли за разрешение да вземе в плен предаващи се противници (което обаче му е отказано, и му е дадено напътствие да ги разстреля – “they are still valid targets”);
– на американските и британски сили е наредено да НЕ разследват случаите на мъчения и избиване на пленници от подбраните и подкрепяни от тях иракски сили;
– по чекпойнтовете е стреляно по всеки, който се видял съмнителен на някого (случаят, когато застреляха италианските преговарящи, измъкнали италианска журналистка от плен, стана известен просто защото италианските медии вдигнаха шум);
– САЩ твърдят, че не са пазели информация за избитите цивилни, така че не могат да разследват случаите – но се оказва, че са я пазели. Тоест, че могат, но не искат да накажат убийците;
– става дума не за 60 000 цивилни, избити при фатален инцидент – типичният случай е убиването на един-двама души, тоест просто е било масова практика да се застрелва “де що мърда”, средно по 31 цивилни на ден…

Прилича ли ви това на нещо? На мен – да. На режима на Саддам Хюсеин. С чиято безчовечност САЩ и Великобритания оправдават атаката си, откакто лъжата, че Ирак имал оръжия за масово поразяване, се провали. Ужасно ми е да осъзная това положение, но нямам избор. Не ми е по силите да продължавам да си затварям очите за фактите, и да лъжа себе си.

(На американците вероятно ще им е доста по-лесно. Непрекъснато се трупат данни, че президентската администрация оказва енергичен, често безскрупулен и шантажиращ натиск върху американските медии да не отразяват пускането на информацията, и особено и най-вече самата информация. Нещо като Уотъргейт, само че вместо за подслушани няколко десетки души, за избити няколко десетки хиляди…)

С ужас разбирам, че избирането на Барак Обама за президент на САЩ е било катастрофална грешка. Единственото, което може да върне някаква част от световното лидерство на САЩ, е юнашко затвърждаване и подкрепяне на гражданските свободи и защитата им, както вътре в САЩ, така и зад граница. В това отношение Обама е пълен и абсолютен провал – като че ли единственият друг американски президент за над 100 години, погазил така юнашки гражданските свободи, е Буш-младши. Не зная дали Джон Маккейн (или Хилари Клинтън) щяха да са по-различни, може би и те щяха да са грешка, но Обама доказа, че е, и то огромна.

САЩ в момента могат да бъдат световен лидер единствено чрез подкрепа за гражданските права и свободи, и чрез морално превъзходство. Тоест по начин, който би бил от полза за всеки обикновен човек – така че според мен е полезно и нужно да са. А проблемът е, че с изявленията си срещу Wikileaks САЩ декларираха открито – те са загубили всякаква база за морални претенции, именно и точно чрез погазване на гражданските права и свободи, и нямат никакво намерение да си я върнат.

Същото важи и за Великобритания. И в по-малка степен, уви, и за подкрепилата ги “нова Европа” – в това число за България. Иначе казано, накарахме сума ти иракчани да смятат за морално задължени да са терористи и самоубийци срещу България… И разкритията на Wikileaks не са причина за това упълномощаване – иракчаните знаят чудесно какво се е случвало в Ирак и с роднините им и без помощта на Интернет. Тези разкрития са полезни на нас, които не знаехме какво се е вършило. За да знаем какво ни е написано на гърба, и кой и с какви действия ни го е написал. И, ако имаме случайно някоя капка мозък, да помислим как да си върнем позицията на народ с морал. Защото срещу тероризма има защита, една-единствена – и това е моралното превъзходство…

… Както и да е. Накара ме да напиша тези редове друго.

Съмнявам се дали изнесената от Wikileaks информация ще изложи на риск живота и здравето дори на един човек. Но мисля, че ще спаси живота на много хора – десетки, може би стотици хиляди. Защото тази война няма да е последната на света. А когато знаят, че истината за военните престъпления ще бъде разкривана и изнасяна, генералите ще имат едно наум, когато действат. И ще взимат мерки, поне от кумова срама, да ограничат зверствата, неизбежни във всяка война.

Да, неизбежни. Защото ако първата жертва на всяка война е истината, следващите са разсъдъкът и човечността. Без които се превръщат в убийци, без дори да го осъзнаят, най-обикновените, свестни момчета. Които не могат да повярват, че това е възможно да им се случи. Твоят съсед и добър приятел, читателю. Твоят брат или син. Ти самият.

Затова и ако бях член на Нобеловия комитет за мир, зная кого щях да издигна за кандидат, и да подкрепя. И да хвърля много време и сили, за да убеждавам още поддръжници.

Джулиан Асанж. И, ако се докаже, че наистина той е изнесъл информацията – Брадли Манинг.

Миналата неделя ходих да вземам една роднина от болница. Два дни преди това тя беше преодоляла белодробната инфекция, и изглеждаше доста добре. Когато влязох при нея обаче, почти се стреснах. Едва имаше сили да шепне, и изглеждаше доста замаяна. Огледах я набързо, но не видях нищо по-различно от обикновено. След миг размисъл потърсих дежурния лекар. Намерих го в лекарския кабинет – трийсетина и няколко годишен, дребничък и сякаш смачкан на вид. Имах чувството, че ми е познат отнякъде, но не можех да си спомня откъде.

– Извинявайте, дойдох да взема еди-коя си болна.

– Да, заповядайте. Тя изчисти инфекцията доста, справи се чудесно за възрастта си. Антибиотичният курс вече свърши, ще ви изпиша само един антигъбичен препарат, така е редно след този клас антибиотици…

– Това чудесно, само че тя не се чувства никак добре. Да можете да ми кажете нещо по въпроса?

Дежурният премига на парцали.

– Ами, не знам… И аз го бях забелязал, но реших, че може би е от възрастта…

– Не, не е. Обикновено не е толкова замаяна.

– Сигурно. – Той пак премига. – Само че тук сме белодробно отделение, а замаяността вероятно идва от мозъка. Нямаме дежурен невролог в неделя, иначе щях да съм го повикал вече, повярвайте ми…

Господи, откъде се взе този некадърник? И кой му даде диплома?

– А поне да й премерите кръвно, такива работи? Поне да се ориентираме малко какво става, инсулт ли, инфаркт ли, колапс ли…

– Ей сега! – внезапно се разбърза той. Измъкна от едно чекмедже апарат за кръвно и почти хукна към вратата.

Докато го последвах, погледът ми падна върху закачения отвътре на вратата на лекарския кабинет график на дежурствата. По редовете – лекарите: три имена и всякакви титли (начело, естествено, с шефа на отделението, с всичките му титли). По колоните – дните. Където който има дежурство – чавка с изтриващ се флумастер. Вероятно нямаше да обърна внимание, но по навик погледът ми проследи реда с чавката за деня. Грижливо изписаните три имена ме накараха да се усмихна – дежурният май беше чадо на едно от светилата в столичната медицина. А в следващия момент се сетих и къде съм виждал такава физиономия – физиономията на въпросното светило… То бива, бива, ама чак това не бива!

След половин минута вече бяхме в болничната стая, и дежурният мереше кръвното. Премери го два пъти, много внимателно.

– Осемдесет и пет на петдесет. Такова ли й е нормално?

– Определено не, обикновено е към сто и трийсет на осемдесет. Лошо й е, понеже е паднало много.

– А от какво може да е паднало? – Той ме изгледа объркан, с очевидното очакване аз да му отговоря. Бях на път да се разсмея, но се обади болната от съседното легло:

– Вчера и днеска не е яла нищо. И нищо не пие. Два пъти повръща, много лошо й било на стомаха.

– Хммм… Сигурно е от това – неуверено заключи дежурният. Кимнах, като се сдържах да не се разсмея. Или да не избухна. – Ама днес нямаме и гастроентеролог дежурен. Какво да правя сега?

Изглеждаше здравата наплашен. Мислено го отписах, взех от сестринската стая папката с лечението й и я прегледах. Веднага забелязах причината – беше пила почти месец сериозна доза малтофер всеки ден, а и поначало имаше тежък гастрит. Казах го на дежурния, който направо грейна:

– Благодаря ви! Браво, че забелязахте!… Сега какво да я правим? И реаниматор нямаме дежурен…

– Не ни е нужен реаниматор. Просто да й пуснем една-две банки серум глюкозе, преди да я взема. Има абокат, няма да е никакъв проблем. Става?

– Разбира се! – Преди да кажа и дума, той изхвръкна от стаята. Последвах го до неголямо килерче. Надписите по рафтовете му издаваха, че се използва за съхраняване на банки разтвори, но беше почти празно. Само на един от рафтовете се мъдреше самотна банка Darrow.

– Пак не са ни доставили – обърна се дежурният към мен, значително оклюмал. – Нали не им плащат навреме, и те понякога се бавят… Да й пуснем тази банка?

Едва не подскочих.

– Не, не е добра идея. Не е с недостиг на калий, така че по-скоро ще рискуваме да я вкараме в сърдечна слабост. Както е и възрастна и с прекаран инфаркт…

Той се сепна и преглътна.

– Тогава разбира се, че не!… Какво да направя? Това ни е всичкото…

Тръгнах по коридора, размисляйки какво мога да съчиня. На излизане от килерчето с нас се сблъска санитарката – очевидно беше търсила дежурния.

– Шефе оная болната от трета стая дето свири кат диша много свири! – Циганският й акцент беше направо ужасен, но жената изглеждаше наистина загрижена. – Едвам диша! Кво да я прайм, че иде зян момичето!

– Георгиева? Млада, пълничка, с вързана отзад коса?

– Па да, тя е!

– Тя е и с астма освен с пневмония, имаме го писано в стари епикризи. На шкафчето до леглото й има едно синьо пръскало за дишане, и едно кафяво. Ще й дадеш да диша от синьото, после от кафявото, и после пак от синьото, така е по правилник. И ще стоиш да я гледаш. Ако до десет минути не я отпусне, тичаш да ме викнеш – обясни дежурният. Направо се беше изпъчил от гордост, че знае какъв е проблемът, и как да помогне. След това се обърна към мен и отново оклюма:

– Страх ме е, че не знам с какво да ви помогна… Да се обадя на някои колеги от Бърза помощ? Шефът после ще ме направи на нищо, ама…

Краткият оглед на спешния шкаф в сестринската стая също не откри нищо полезно. За щастие, след като вече знаех причината, щях да се справя и без лекарства – ако и малко по-бавно.

– Не се притеснявайте. Ей сега ще отида да взема каквото е необходимо, и ще се погрижа.

– Наоколо няма отворена аптека – погледна ме уплашено “колегата”. – Не зная къде има в неделя…

– Ще се справя и без лекарства – уверих го. Той ме изгледа със съмнение, но нямаше какво да направи. Обърна се и тръгна по стаите да види как са другите пациенти.

След десет минути се върнах от близкия магазин с две кисели млека и солничка. Набързо направих леко соленоватичък айрян, и малко по малко дадох на болната към половин литър. Дежурният лекар висеше зад гърба ми и попиваше всяко движение.

– Ниското кръвно иде от обезводняването, понеже не е яла и пила с денонощия, а съвземането от пневмония иска много течности – поясних. – Айрянът се понася добре дори от раздразнен от желязо стомах. Сложих мъничко повече солчица, да задържи течността в кръвоносните съдове, и да й се допие още. Не се притеснявайте, извън опасност е.

– Мислите ли, че ще свърши работа? – предпазливо ме попита той.

– Съмнявате се, понеже не е лекарство ли? – усмихнах се аз.

– Ами… да. – Той внезапно се изчерви като момченце.

– Не се притеснявайте, ще свърши екстра. За беля в магазинчето бяха свършили захарта, иначе щях да й направя точен еквивалент на серум глюкозе с добавени аминокиселини. Само дето е за перорален прием, а не за венозен…

Няколко секунди той усилено преценяваше нещата със смръщено лице. След това малко по малко физиономията му се отпусна, и в един миг направо просветна:

– Наистина!

Ех, колега, колега. Щом за теб е толкова трудно да съобразиш да дадеш на болния айрян със захар, сигурно татко ти е взел всички изпити не само във ВУЗа, ами още от първи клас. Санитарката досега да се е сетила сто пъти. Май не само не си много научил, ами не си и особено съобразителен. Нищо чудно да си със затруднения в ученето, и с IQ осезаемо под средното. Не ти е направил добра услуга баща ти, като те е добутал до бялата престилка.

Замалко да кажа и че си опасен за болните и себе си, и че е по-добре да си смениш професията, докато не си вкарал някого в гроба, а себе си в затвора… Но няма да го кажа. Защото не мога да отрека – знаеш, че не си особено компетентен. И, което е още по-ценно и рядко дори при много съобразителни хора, имаш много добър усет докъде си компетентен, а откъде не си. Така че може и да опазиш себе си и болните от неприятности.

И заради още нещо няма да те пратя да си ходиш. Защото може да не си знаещ и оправен, но те е грижа за болните. Усетиш ли, че има какво да направиш за тях, си на бегом. Може да не знаеш с какво да помогнеш, но кажат ли ти, не си пестиш труда и силите. А такива лекари, уви, напоследък са редки… Да, последните година-две почвам да ги срещам тук-там, но все още са много редки. Един повече, дори не най-знаещ, може да е спасението на не един пациент.

Да, когато здравето на пациентите взима остри завои, надвиснали над пропаст, на кормилото му ще трябва да те смени друг. Не си достатъчно добър шофьор за такива моменти. Но ти си го знаеш, и сам търсиш кой да те смени. А на утъпканите и прави, но дълги и скучни участъци, на които майсторите се разсейват и им писва, ти ще държиш юздите и ще водиш колата съвестно. Няма да стане от теб доктор Хаус, по-скоро си неговият антипод. Но такива като теб са не по-малко нужни от доктор хаусовците. Вие работите без блясък и слава, но тихичко и кротко помагате на безброй пациенти. Пращате в гроба по-малко хора, отколкото изключителните, но самоуверени лекари. Без вас няма истинско здравеопазване точно така, както го няма без блестящите единици…

– Може ли… още малко… – прекъсна размислите ми хриплив глас. Болната се беше посъвзела. Подадох й чашата с айряна, и тя я поднесе към устните си.

Погледнах оставената до възглавницата й кутия бонбони, и реших – дежурният ги е заслужил. Може би не с помощта си, но като поощрение да работи и да учи, колкото му е по силите… Взех я и тръгнах да го търся. В лекарския кабинет обаче го нямаше. На връщане към стаята на болната срещнах мургавата санитарка.

– Болната с астмата оправи ли се?

– Аа! Мина й екстра! – Усмивката на жената проблесна в полумрака на коридора.

– Къде е дежурният лекар?

– Бега до магазина, да земе нещо. Те сеа ша е тука. Чакайте го саасем малко…

– Няма нужда. Предайте му от мен благодарност. – Подадох й кутията с бонбоните. – И че му желая да е гордост за болницата, и пациентите да се кълнат в него.

Ироничната й усмивка не остави никакво съмнение – очевидно момъкът беше известен не точно с професионално майсторство. Но може и да не са прави, помислих си. Да, този тип справяне с докторлъка не се ползва с добро име. Но може би не съвсем заслужено…

Докато се връщах към стаята на болната, ми мина през ума, че днес срещнах нещо ново, и важно. Срещнах тежко некадърен и недоучил лекар, който обаче успяваше да е сравнително безопасен, и в немалка степен полезен за болните си. За пореден път видях колко е пъстър светът, и как не се побира в правила.

Беше ми добър урок.